Настана вечерта, когато отново заслизах от моята планина по склона на новите поколения, сред които вече нямах и едно познато лице, уморен предварително от хорските думи, и не намирах вече в звука от тяхната глъчка, нито от наковалните им песента на техните сърца — изпразнен от тях, сякаш не знаех езика им, и безразличен към едно бъдеще, което отсега нататък вече не ме засягаше — струваше ми се, че съм погребан. Колко бях отчаян от себе си, зазидан зад тази тежка крепостна стена от егоизъм (Господи, казвах на Бога, Ти се отвърна от мене, затова изоставям хората), и се питах какво беше ме разочаровало в делата им.
Нищо не ме насърчаваше да желая от тях каквото и да било. Защо да обременявам с нови стада палмовите си горички? Защо да разширявам двореца си с нови кули, когато вече влачех робата си от зала в зала като кораб в плътните морски води? Защо да храня други роби, когато, по шестима или седмина до всяка врата, те вече стърчаха като стълбове на дома ми и се разминавах по коридорите с тях, спотаени и притиснати до стените само защото минавах и чуваха шумоленето на робата ми? Защо да пленявам други жени, щом вече ги затварях в мълчанието си, след като се научих да не слушам, за да чувам? Понеже бях свидетел на съня им, щом веднъж клепачите се притвореха и очите им потъваха в това кадифе… Тогава ги напусках, преизпълнен с желание да се изкача на най-високата кула, потопена сред звездите, и да получа от Бога смисъла на съня им, тъй като по това време спяха и крясъците, посредствените мисли, унизителните умения и суетата, които се връщат в сърцето с деня — когато най-вече става дума да вземат връх над другарката си и да я детронират в сърцето ми. (Но ако забравех думите им, оставаше само игра на птица и сладостта на сълзите…)