„Не се ли срамувате, казах им, от омразите си, от разцепленията си, от гнева си? Не размахвайте юмрук заради пролятата кръв вчера, защото ако излезете обновени от премеждието, както детето от разкъсаната утроба или крилатото и разхубавено насекомо от разкъсания пашкул, какво ще задържите от вчерашния ден — в името на опразнили се от съдържанието си истини? Научен от опита, винаги съм сравнявал тези, които се бият и разкъсват помежду си, с кървавото изпитание на любовта. Плодът, който се ражда, не е нито от единия, нито от другия, а от двамата. И взема връх над двамата. И те се помиряват в него до деня, в който сами ще подложат новото поколение на кървавото изпитание на любовта.
Те несъмнено страдат от ужасите на раждането. Но щом ужасът мине, настъпва часът на празника. И се преоткриват в новороденото. Виждате ли, когато нощта ви обгръща и ви приспива, всички вие си приличате един на друг. Казах го дори за хората в затворите, които носят на шията си знака на осъдените на смърт: те не се различават от другите. Важното е просто да се преоткрият в любовта си. Ще простя на всички, че са убили, защото отказвам да тегля разделителна черта, изхождайки от уловките на езика. Този тук е убил от любов към своите, понеже човек рискува живота си само заради любов. И другият също е убил заради любовта към своите. Научете се да я разпознавате й се откажете да наричате «грешка» обратното на вашите истини и «истина» — обратното на грешката. Знайте, че очевидността, която ви сграбчва и ви принуждава да изкачите вашата планина е сграбчила и другия, който също изкачва своята планина. И че е воден от същата очевидност като тази, която ви накара да се вдигнете посред нощ. Не съвсем същата може би, но еднакво силна.
Но вие знаете да виждате в този човек само онова, което отрича човека, който сте. Той също е научен да разчита у вас само онова, което го отрича. А всеки добре знае, че в себе си е нещо различно от това ледено или враждебно, но открито отрицание на едно тъй очевидно, простодушно и чисто лице, което показва пред вас, та да приемате смъртта му. Така вие се ненавиждате един друг, като си измисляте за противник лъжец и празен човек. Но аз, който властвам над вас, ви казвам, че вие обичате същото лице, макар недоразпознато и недоразкрито.
Измийте се от кръвта си: нищо не се гради върху робството, освен робски бунтове. Нищо не се извлича от строгостта, ако няма наклонности за приобщаване към вярата. Ако предложената вяра нищо не струва и ако има наклонност за приобщаване към вярата, за какво е нужна тогава строгостта?
Защо, когато дойде денят, ще използвате оръжията си? Какво ще спечелите от тези кланета, в които не знаете кого убивате? Презирам недоразвитата вяра, която помирява само тъмничарите.“
Тъй че не те съветвам да влизаш в спорове. Те не водят доникъде. Кажи си, че ако спориш с онези, които грешат, като отхвърлят твоите истини в името на собствената си очевидност, все едно че в името на твоята собствена очевидност ти отхвърляш тяхната истина.
Съгласи се с тях. Хвани ги за ръка и ги поведи. Кажи им: „Вие имате право, все пак да изкачим планината“, и ти въдворяваш реда в света и те дишат над необгледната шир, която са покорили.
Защото не става дума да кажеш: „Този град има тридесет хиляди жители“, на което другият би ти отвърнал: „Има само двадесет и пет хиляди“, понеже всички постигат съгласие за една цифра. И има един, който би сбъркал. Но: „Този град е работа на архитект и е стабилен. Кораб, който отнася хората.“ А другият: „Този град е химн за хората, отдадени на същия труд…“
Става въпрос да кажеш: „Плодотворна е свободата, която позволява раждането на човека и градивните противоречия.“ Или: „Разложителна е свободата, а е плодотворна принудата, която е вътрешна необходимост и принцип на кедъра.“ И ето че проливат кръвта си, настръхнали един срещу друг. Не съжалявай за това, тъй като е родилна болка, усукване срещу самия себе си и вик към Бога. Кажи на всеки от тях: „Ти имаш право.“ Защото те имат право. Ала ги изведи по-нависоко в планината им, понеже сами те биха се отказали — усилието при изкачването изисква толкова много от мускулите и сърцето, и ето че страданието ги заставя да го правят и им дава смелост. Ти бягаш нависоко, когато ястребите те заплашват. Търсиш нависоко слънцето, ако си дърво. И неприятелите ти работят заедно с тебе, тъй като няма неприятели на света. Неприятелят установява границите ти, придава ти форма и ти създава устои. И ти им казваш: „Свобода и принуда са две страни на една и съща необходимост, която е: да бъдеш този тук, а не някой друг.“ Свободен да бъдеш този тук, несвободен да бъдеш някой друг. Свободен в един език. Но несвободен да вмесваш в него друг. Свободен в правилата на тази игра на зарове. Но несвободен да ги разваляш, нарушавайки правилата с тези на друга игра. Свободен да градиш, ала не да грабиш и да унищожаваш чрез неразумна употреба самия запас на благата си — както оня, който пише лошо и извлича ефекти от волностите си, като разрушава по такъв начин собствената си сила на изказ, понеже когато ще е унищожил смисъла на стила за хората, вече никой не ще усети нищо, като го чете. Така е и с магарето, с което сравних краля и което буди смях дотогава, докато кралят е почитан и достоен за почит. После идва денят на отъждествяването му с магарето. И аз изричам вече само една очевидност.
И всички го знаят, защото тези, които настоятелно искат свобода, искат вътрешен морал, за да бъде човекът все пак управляван. И жандармът е вътре, казват си те. А настояващите за принуда те убеждават, че тя е свобода на мисълта, защото ти си свободен в къщата си да прекосяваш преддверията, да обикаляш от стая в стая, да блъскаш вратите, да се изкачваш или слизаш по стълбите. И свободата ти нараства съобразно броя на стените, спънките и ключалките. И ти се предлагат за избор толкова възможни действия, колкото задължения ти е наложила здравината на твоите камъни. Докато в общата стая, където чергаруваш в безпорядък, за теб вече няма свобода, а разпуснатост.
И в крайна сметка всички мечтаят за същия град. Но единият изисква човекът, такъв, какъвто е, да има право на действие. Другият настоява за правото да оформя човека така, че да пребъде и да може да действа. И всички честват все същия човек.
Но и двамата грешат. Първият мисли, че той е вечен и съществуващ в себе си. Без да знае, че двадесет години учение, принуди и упражнения са създали у него точно този човек, а не някой друг. И че твоите способности да обичаш идват първо от молитвената практика, а не от вътрешната ти свобода. Подобно на музикалния инструмент, ако никога не си се учил да свириш на него, или на поемата, ако не знаеш никакъв език. И вторият също греши, тъй като вярва в стените, но не вярва в човека. Както и в храма, но не и в молитвата. От всички камъни на храма важно е само мълчанието, което властва над тях. И това мълчание — в душата на хората. И душата на хората, съхраняваща това мълчание. Ето храма, пред който падам ничком. Но другият прави от камъка свой идол и пада ничком пред камъка в качеството му на камък…
Така е и с империята. Не съм създал бог от империята, за да пороби хората. Не принасям хората в жертва на империята. Но основавам империя, за да преизпълня хората с нея и да ги въодушевя, и човекът струва за мен повече от империята. Тъкмо за да изградя хората, аз ги подчиних на империята. Не за да основа империя, съм ги покорявал. Откажи се от този език, който не води доникъде и различава причината от следствието и господаря от слугата. Съществува само връзка, структура и вътрешна зависимост. Аз, който царувам, съм тъй подвластен на моя народ, както никой мой поданик не ми е подвластен. Аз, който възлизам на терасата и приемам нощните им жалби, неясни думи, страдалчески викове и радостни изблици, за да направя от тях химн за Бога, се държа като техен слуга. Аз съм вестителят, който ги събира и отнася. Аз съм робът, натоварен с постелката им. Аз съм изразителят им.
И тъй, ключов камък на свода, аз съм възелът, който ги събира и свързва във форма на храм. И как биха могли да ми се сърдят? Камъните биха ли се почувствували засегнати от това, че трябва да поддържат ключовия камък на свода?…
Не приемай никакви спорове по такива въпроси, защото са безсмислени.
Нито пък спорове за хората. Тъй като ти винаги смесваш причини и следствия. Как искаш те да знаят какво минава през тях, когато няма език, който да го обхване? Как водната капка би познала себе си като река? И все пак реката тече. Как всяка клетка на дървото би познала себе си като дърво? И все пак дървото расте. Как всеки камък би имал съзнание за храма? И все пак този храм като хранилище затваря в себе си мълчание.
Как хората биха осъзнали постъпките си, ако не бяха изкачвали мъчително планината в самота, за да се опитат да се самопостигнат в мълчанието? Несъмнено единствено Бог може да познае формата на дървото. Но те знаят, че едното тегли наляво, а другото надясно. И всяко иска да унищожи другото, което му пречи и го притеснява, когато нито едното, нито другото знаят накъде вървят. Така се оказват врагове дърветата в тропиците, понеже всички се смазват едно друго и си отнемат слънцето. И при все това гората расте и покрива планината с тъмна наметка, която призори разпраща своите птици. Мислиш ли, че езикът на всеки един улавя живота?
Всяка година се появяват псалтове, които наричат войните „невъзможни“, тъй като никой не желае да страда, да остави жената и децата си, да завладява територия, която никога няма да използва за себе си, после да умре под слънцето от неприятелска ръка със зашити в корема камъни. А ти питаш всеки от хората за избора му. И всеки отказва. И все пак следващата година империята отново грабва оръжие и всички онези, отхвърлили войната, която беше неприемлива в действията на техния оскъден език, се обединяват от някакъв неопределим морал за една стъпка, която няма никакъв смисъл за нито един от тях. Създава се дърво, което не съзнава съществуването си. И го разпознава само оня, който става пророк навръх планината.
Онова, което се създава, и онова, което умира и безспорно е по-голямо от тях, тъй като става дума за хора, преминава през хората, без да знаят как да го определят: но отчаянието им е негов знак. И ако умира една империя, ти откриваш тази смърт по това, че този или онзи губи вяра в империята. И е погрешно да го държиш отговорен за смъртта на империята: той само е посочил злото. Ала как би съумял да различиш причините от следствията? И ако моралът загнива, ти ще разчетеш знаците за това в подкупността на министрите. Можеш да им отсечеш главите: те бяха плодовете на разложението. Но ти не се бориш със смъртта, като погребваш труповете.
Ала трябва да се погребват несъмнено и ти ги погребваш. Отделям от другите тези, които са негодни. Но от чувство за достойнство забранявам да се водят полемики относно хората. Неприятни са ми слепците, ако си разменят обиди по повод недъга си. И защо бих си изгубил времето да ги слушам как се обиждат? Армията ми отстъпва, генералът обвинява нея и тя обвинява генерала. И заедно обвиняват лошите оръжия. Армията обвинява търговците. И търговците обвиняват армията. Освен това всички заедно обвиняват и други. А аз отговарям: „Трябва да се отсекат сухите клони заради знака на смъртта.“ Но е абсурдно да ги обвиняваш за смъртта на дървото. Дървото умира, когато умират клоните му. А мъртвият клон е само знак.
Тъй че ако видя как загниват, отсичам ги, без да се занимавам с тях, но насочвам погледа си другаде. Не са хората тези, които загниват, става дума за един човек, който загнива в тях. И се навеждам над болестта на архангела…
Добре зная, че единственият лек е в химна, а не в обясненията. Нима обясненията на лекарите някога са възкресили живот? Те казват: „Ето защо е починал…“ И този човек несъмнено е починал поради някаква познаваема причина и разстройство на вътрешните си органи. Ала животът беше нещо друго, освен подреждане на вътрешни органи. И когато всичко приготвиш според твоята логика, то е като да изковеш и поставиш в обков маслена лампа, която няма да засвети, докато първо не я запалиш.
Ти обичаш, защото обичаш. Няма никакво основание да се обича. Няма лек, освен съзиданието, понеже ти ще съградиш единението им само ако развълнуваш сърцата им. И дълбокият им подтик да действат ще бъде тази песен, с която ти си ги заредил.
И утре, разбира се, тя ще стане причина, мотив, подтик и догма. Тъй като логиците ще се надвесят над твоята статуя, за да изброят причините, поради които тя е хубава. И как биха сгрешили, щом е хубава? Което те знаят по други пътища извън логиката.