Жената те обсебва заради къщата си. А несъмнено любовта е желателна, тя създава благоуханието на дома, ромона на водоскока, музиката на смълчаните съдове и благодатта на децата, когато идват едно след друго, с изпълнени с мълчанието на вечерта очи.
Но не се мъчи да отделяш и да отдаваш предпочитание според формулировки нито на сиянието на воина сред пясъците, нито на благодеянията на любовта му. Защото тук единствен езикът разделя. Само любовта на воина, преизпълнен с пространствата на своята пустиня, е любов и по време на престрелката край кладенеца само принесеният в дар живот на любимия, който знае да люби, е дар, защото в противен случай поднесената плът не е нито саможертва, нито дар на любовта. Ако този, който воюва, не е човек, а автомат и машина за убиване, къде е тогава величието на воина: не виждам тук нещо повече от чудовищно дело на насекомо. И ако оня, който милва жената, е само покорно добиче на постелката си, къде е тогава величието на любовта?
Аз не познавам нищо по-възвишено от воина, който оставя оръжието и люлее детето, или от съпруга, който воюва.
Не става дума за колебание от едната към другата истина, за нещо валидно за известно време, после за друго, а за две истини, които само обединени имат смисъл. В качеството си на воин ти правиш любов и в качеството си на любим правиш война.
Ала жената, спечелила те за своите нощи, вече познала нежното ти ложе, се обръща към тебе, нейното чудо, и ти казва: „Целувките ми не са ли нежни? Домът ни не е ли прохладен? Нощите ни не са ли щастливи?“ И ти, усмихнат, се съгласяваш с нея. „Тогава, казва тя, остани при мен да ме подкрепяш. Когато дойде желанието, ще трябва само да протегнеш ръце и под тежестта ти аз ще се сведа към теб като натежало от плод младо портокалово дърво. Защото ти водиш надалече един скъпернически живот, който не те учи на ласки. И копнежите на сърцето ти като засипан с пясък кладенец вече не разполагат с ливада, където да се осъществят.“
В действителност покрай самотните си нощи ти позна тези отчаяни копнежи към тази или друга жена, чийто образ нахлуваше в паметта ти, тъй като всички се разхубавяват в мълчанието.
И мислиш, че самотата на войната ти налага да изпуснеш чудесната възможност. И все пак ти се учиш да обичаш само през ваканциите на любовта. Учиш се да цениш пейзажа само сред камънаците, които водят към билото, учиш се да почиташ Бога само чрез молитвите, които остават без отговор. Понеже ще те препълни догоре без страх от износване само това, което ти бъде дадено извън бързотека на дните, когато за теб времената ще са завършили и когато ще ти е позволено да пребъдеш, след като си завършил развитието си.
Естествено, ти можеш да се заблудиш и да ти дожалее за мъжа, който отправя своя зов в празната нощ и вярва, че в него времето тече напусто, като ограбва съкровищата му. Може да се разтревожиш за тази жажда за любов без любов, забравил, че по същество любовта е само копнеж, както го знаят танцьорите и танцьорките, създаващи своята поема от приближаването на любовта, докато биха могли да се слеят.
Казвам ти, пропуснатата възможност е тази, която има стойност. Нежността през затворническите стени — това е може би върховната нежност. Молитвата е плодотворна, докато Бог не отговаря. И тъкмо камъните и тръните подхранват любовта.
Не смесвай пламенното усърдие с употребата на запаси. Пламенност, която изисква за себе си, не е пламенност. Пламенното усърдие на дървото преминава в плодовете, които не му носят нищо в замяна. Така е и с мен по отношение на моя народ. Моето пламенно усърдие напоява овощните градини, от които нищо не чакам.
И тъй, не се затваряй също и в жената. За да търсиш там това, което вече си намерил в нея. Можеш само да се връщаш към нея от време на време, както оня, който живее в планината, слиза понякога до морето.