Несъмнено тя беше преди всичко хубава — онази танцьорка, която полицията бе заловила в моята империя. Хубава и тайнствено населена. Стори ми се, че познавайки я, бих познал защитени територии, спокойни равнини, планински нощи и прекосявания на пустинята под напора на вятъра.
„Тя съществува“, казвах си. Ала знаех, че спазва далечни обичаи и работи тук за неприятелска кауза. Все пак, когато се опитаха да насилят мълчанието й, моите хора изтръгнаха само меланхолична усмивка от непроницаемата й непорочност.
А у човека аз почитам преди всичко това, което устоява на огъня. Дребнаво човечество, пияно от суета и въплъщение на суетата, ти се гледаш с любов, сякаш у теб има някой. Но ти стига един палач и малко размахани въглени, за да те накарат само да избълваш всичко от себе си, тъй като в теб няма нищо, което да не се разтопи тутакси. Оня охранен министър, който ми бе станал неприятен с високомерието си и, от друга страна, бе кроил заговор срещу мен, не можа да устои на заплахите, продаде ми съзаклятниците, изповяда, плувнал в пот, заговорите си, вярванията си, любовите си, разголи пред мен карантиите си — тъй като има хора, които не крият нищо зад фалшивите си крепостни стени. Обърнах се към него, когато бе се изхрачил над съучастниците си и се бе отрекъл:
— Кой те изгради? — попитах го. — За какво е този голям корем, тази отметната назад глава и тъй тържествената гънка на устните? За какво е тази крепост, ако вътре в нея няма нищо за защитаване? Човекът е този, който носи в себе си някой по-висш от себе си. А твоята отпусната плът, твоите разклатени зъби, твоя увиснал корем — ти ги спасяваш като съществени, продавайки ми това, на което те би трябвало да служат и в което ти твърдеше, че вярваш! Ти си само мех, пълен с вятър от вулгарни думи…
Същият, когато палачът му строши костите, беше грозен за гледане и за слушане.
А тази тук, когато я заплашвах, едва забележимо ми се поклони:
— Съжалявам, господарю…
Гледах я внимателно, без да кажа нещо повече и тя се изплаши. Пребеля и поклонът беше по-бавен:
— Съжалявам, господарю…
Защото мислеше, че щеше да й се наложи да страда.
— Помисли си — казах й, — животът ти е в моите ръце.
— Аз почитам вашата власт, господарю…
Тя беше внушителна от това, че носеше в себе си едно тайно послание и от вярност рискуваше да умре заради него.
И ето че в моите очи тя се превръщаше в дарохранителница на диамант. Ала аз принадлежах на империята:
— Делата ти заслужават смърт.
— Ах! Господарю… (беше по-бледна, отколкото в любовта)… Несъмнено ще е справедливо…
И познавайки хората, проникнах в мисълта й, която тя не доизказа: „Справедливо е може би не аз да умра, а да бъде спасено по-скоро това, което нося в себе си, отколкото аз самата…“
— Значи за теб то е по-важно — попитах я — от младата ти плът и от светлината в очите ти? Ти вярваш, че пазиш нещо в себе си и все пак нищо няма да остане в теб, когато умреш…
Тя се смути на повърхността затова, че й липсваха думи да ми отговори:
— Може би имате право, господарю…
Ала усещах, че тя ми дава право единствено в империята на думите, тъй като не знаеше как да се защити тук.
— Значи, покоряваш се.
— Моля за извинение, да, покорявам се, но не бих могла да говоря, господарю…
Презирам оня, който е насилен с доводи, тъй като думите трябва да те изразяват, а не да те направляват. Те означават, без да носят съдържание. Ала тази душа не беше от онези, които може да отключи вятър от думи:
— Не бих могла да говоря, господарю, но се покорявам…
Почитам този, който, през думите и дори когато те си противоречат, остава постоянен като вълнорез на кораб, насочен неумолимо към своята звезда, въпреки безумието на морето. Защото така аз знам накъде вървим. Но тези, които се затварят в логиката си, следват собствените си думи и обикалят в кръг като гъсеници.
Тъй че дълго я гледах втренчено:
— Кой те изкова? Откъде идеш? — попитах я.
Тя се усмихна, без да отговори.
— Искаш ли да танцуваш?
И тя затанцува.
Впрочем танцът й бе възхитителен, което не можеше да ме изненада, понеже в нея имаше някой.
Наблюдавал ли си реката, гледана от високата планина? Тук тя е срещнала скала и като не може да я премине, е повторила нейната извивка. По-надалеч е направила завой, за да използва благоприятен наклон. В тази равнина е забавила течението си в меандри поради отпадането на сили, които вече не я теглят към морето. Другаде е утихнала в едно езеро. После е изтеглила този клон напред, право нагоре, за да го постави като меч в равнината.
Също така ми харесва, че танцьорката среща силови линии. Че тук жестът й се възпира, а там се освобождава. Че усмивката й, която преди малко беше сговорчива, сега се мъчи да се задържи като пламък при силен вятър, че сега тя се плъзга леко сякаш по невидим наклон, но по-късно забавя скоростта, понеже стъпките й се затрудняват, като че ли се изкачва. Харесва ми, че се спъва в нещо. Или възтържествува. Или умира. Харесва ми, че носи в себе си пейзаж, който е бил изграден против самата нея, че има позволени мисли и други, които са й забранени. Допустими погледи, и други — недопустими. Съпротиви, съгласия и откази. Не ми харесва тя да е еднаква във всички посоки като желе. А да е направлявана структура подобно на живото дърво, което не е свободно да се разраства, а върви, следвайки многоликото си развитие според своеобразието на своята семчица.
Защото танцът е съдба и походка през живота. Ала аз желая да ти създам устои и да те въодушевя за нещо, за да се развълнувам от твоята походка. Тъй като ако поискаш да преминеш пороя и пороят пречи на твоя ход, тогава ти танцуваш. Ако поискаш да тичаш след любовта и съперникът пречи на твоя ход, тогава ти танцуваш. И има танц на саби, ако поискаш да умъртвиш. И има танц на платнохода под дългия му двувръх флаг, ако за да стигне пристанището, накъдето се стреми, трябва да избира сред вятъра и да прибегне към невидими завои.
Потребен ти е неприятел, за да танцуваш, ала кой неприятел би те почел с танца на сабята си, ако в тебе няма никой?
При все това танцьорката, обхванала с ръце лицето си, трогна сърцето ми. И видях в него маска. Защото има фалшиво измъчени лица, изложени на показ при уседналите, но те са похлупаци на празни съдове. Защото нищо няма в тебе, ако нищо не си получил. Ала в танцьорката аз разпознах човека, който съхранява наследство. Тя носеше в себе си оная твърда костилка, която устоява дори на палача, тъй като тежестта на воденичен камък не би извлякла маслото на тайната. Залогът, за който се умира и който прави така, че да умееш да танцуваш. Защото не съществува човек, освен оня, който е облагороден от химна, от поемата или от молитвата и който е изграден отвътре. Погледът му се спира на теб прояснен, понеже е поглед на населен човек. И ако вземеш отпечатък от лицето му, той ще се превърне в твърда маска на надмощието на един човек. И ти знаеш за него, че е направляван и че ще танцува срещу неприятеля. Ала какво ще узнаеш за танцьорката, ако беше само празна местност? Защото не съществуват танци на уседналите. Ала там, където земята е скъперница или плугът заорава в камъните, където прекалено тежкото лято изсушава жътвата, където човек устоява на варварите, където варваринът смазва слабия, тогава се ражда танцът поради смисъла на всяка една стъпка. Тъй като танцът е борба срещу ангела. Танцът е война, прелъстяване, убийство и покаяние. И какъв танц би изтръгнал от твоя прехранен добитък?