И все пак ти питаш:
— Къде започва робството, къде свършва, къде започва универсалното, къде свършва? И правата на човека къде започват? Защото аз познавам правата на храма, който е смисъл на камъните, правата на империята, която е смисъл на хората, и правата на поемата, която е смисъл на думите. Ала не признавам правата на камъните срещу храма, нито правата на думите срещу поемата, нито правата на хората срещу империята.
Не става дума за истински егоизъм, а за осакатяване. И оня, който си отива съвсем сам, повтаряйки: „Аз, аз, аз…“, сякаш отсъства от царството. Същото е с камъка извън храма, сухата дума извън поемата или някое късче плът, което не е част от едно тяло.
— Но аз мога да унищожа империите — казват му — и да обединя хората в един-единствен храм и ето че те придобиват своя смисъл от по-просторен храм…
— Значи нищо не разбираш — отвърна баща ми. — Защото най-напред виждаш, че тези камъни образуват ръка и придобиват смисъл в нея. Други — гръд, а трети — крило. Но заедно те образуват каменен ангел. Други образуват заедно ъглест свод. Трети заедно — една колона. А сега, ако вземеш тези каменни ангели, тези ъглести сводове и колони, всички заедно образуват храм. А сега, ако вземеш всички храмове, те съставляват свещения град, който те направлява в похода ти в пустинята. И нима твърдиш, че вместо да подчиниш камъните на ръката, на гръдта и на крилото на някоя статуя, после през статуите — на храма, после през храмовете — на свещения град, за теб е по-изгодно наведнъж да подчиниш камъните на този свещен град, струпвайки ги на голяма еднородна купчина, като че ли сиянието на свещения град, което е едно, не беше породено от това разнообразие. Като че ли сиянието на колоната, което е едно, не се раждаше от капитела, от средната част на колоната и от поставката, които са различни. Защото колкото по-висока е една истина, толкова по-отвисоко трябва да наблюдаваш, за да я схванеш. Животът е един, както и влечението към морето, и все пак се разнообразява от етаж на етаж, предавайки властта си от Същество на Същество като от стъпало на стъпало. Понеже този платноход е един, въпреки че е съчетание от различни части. Защото по-отблизо ти ще откриеш в него платна, мачти, нос, вълнорез. Още по-отблизо всяко от тях има въжета, дървени клинове, дъски и гвоздеи. И всяко от тях се разделя на още части.
И моята империя няма никакво значение, нито истински живот, нито военни паради за почест, както при обикновения град, ако тя е само добре подредени камъни. Ако не е най-напред твоя родна стряха. След родната стряха — едно семейство. След семействата — едно племе. След племената — една провинция. След провинциите — моята империя. И ти виждаш как тази империя е оживена и обхваната от пламенно усърдие от изток до запад и от север до юг, както платноход в морето, който се подхранва от вятъра и го използва за достигане на една неизменна цел, въпреки че вятърът се изменя и въпреки че платноходът е съчетание от различни съставни части.
И сега ти можеш да продължиш с издигането и да вземеш империите, за да ги превърнеш в по-обширен кораб, който побира в себе си корабите и ги отнася в посока, която е една, подхранвана от различни изменящи се ветрове, без да се изменя посоката на вълнореза по звездите. Да обединиш значи да свържеш по-добре отделните различия, а не да ги заличиш заради някакъв напразен ред.
(Ала няма етаж сам за себе си. Ти назова няколко. Би могъл да назовеш други, които биха могли да обхванат първите. Не е сигурно.)