Хрумнаха ми мисли за свободата.
Когато мъртвият ми баща се превърна в канара и запречи хоризонта на хората, пробудиха се логиците, историците и критиците, всички надути от вятъра на думите, които той ги караше да гълтат обратно, и откриха, че човекът е хубав.
Той беше хубав, понеже беше изграден от баща ми.
— Понеже човекът е хубав — развикаха се те, — добре е да го освободим. И той ще достигне разцвет в пълна свобода, и всяко негово дело ще бъде чудо. Защото се потиска великолепието му.
А аз, който отивам привечер в портокаловите си плантации, където се изправят стеблата и се подрязват клоните, аз бих могъл да кажа: „Моите портокалови дръвчета са хубави и натежали от портокали. Защо тогава да подрязваме клоните, които също биха могли да дават плод? Добре е дървото да се остави на свобода. И то ще разцъфти съвършено свободно. Защото се оказва, че се потиска великолепието му.“
Тъй че те освободиха човека. И човекът продължаваше да се държи изправен, тъй като беше скроен изправен. И когато се явиха жандармите, които се стремяха не от почит към незаменимата матрица, а просто от потребност за надмощие да им наложат отново своята принуда, тези хора, потиснати във великолепието си, се разбунтуваха. И вкусът към свободата ги разпали от единия до другия край на империята като пожар. Според тях ставаше дума за свободата да бъдат хубави. И когато умираха за свободата, те умираха за собствената си хубост и смъртта им беше хубава.
И думата „свобода“ звънеше по-чисто от тръбата.
Ала си спомних думите на баща ми:
— Тяхната свобода — това е свободата въобще да не бъдат.
Защото ето че от следствие към следствие те се превърнаха в навалица на градски площад. Понеже когато ти вземаш решения по своя преценка и когато съседът ти взема решения, делата се унищожават като цяло. Ако всеки рисува същия предмет по свой вкус, единият оцветява в червено, другият в синьо, третият в охра, и предметът вече няма цвят. Ако се организира шествие и всеки си избира посока, безумието издухва тази прах и вече няма шествие. Ако разделиш властта си и я разпределиш между всички, от това ти постигаш не заздравяването, а разграждането на тази власт. И ако всеки избира мястото на храма и отнася своя камък където поиска, тогава ти намираш обсипана с камъни долина вместо храм. Защото творението е едно и твоето дърво е избликване на една-единствена семчица. И, безспорно, избуяването на това дърво е несправедливо, тъй като другите семчици няма да покълнат.
Ако властта е любов към надмощието, за мен тя е безразсъдна амбиция. Но ако е творчески акт и осъществяване на съзиданието, ако върви срещу естествената склонност, изразена в размесването на материалите, разтопяването на ледниците в блато, разпадането на храмовете на прах от времето, разпръсването на слънчевата топлина в мека прохлада, разбъркването на страниците на книгата, овехтели от употреба, смесването и израждането на езиците, изравняването на силите, уравновесяването на усилията и разбиването на всяка конструкция, породена от божествения възел, свързващ нещата, на безформена купчина, тогава аз възхвалявам тази власт. Защото тя наподобява кедъра, който всмуква камънака в пустинята, забива корени в почва със съвършено безвкусни сокове, улавя в клоните си слънце, което би се смесило с леда, за да изтлее с него, и в неизменната занапред пустиня, където всичко постепенно се е разпръснало, заравнило и уравновесило, започва да гради несправедливостта на дървото, което се извисява над камънак и скала, разгръща на слънцето един храм, запява като арфа под вятъра и възстановява движението в неподвижното.
Защото животът е структура, силови линии и несправедливост. Какво правиш със скучаещите деца, освен да им наложиш твоите принуди, които са правила на играта, и след това ги виждаш да тичат.
Тъй че дойдоха времена, когато свободата, поради липса на обекти за освобождаване, се превърна в подялба на провизии сред изпълнено с ненавист равенство.
Защото в свободата си ти се сблъскваш със съседа и той се сблъсква с теб. И състоянието на покой е състояние на разбъркани билярдни топки, когато са престанали да се движат. Така свободата води към равенство и равенството води към равновесие, което е смърт. Не е ли за предпочитане да те направлява животът и да се блъскаш като в препятствия в силовите линии на дървото, което расте? Тъй като единствената принуда, която те потиска и си заслужава да ненавиждаш, се показва в злобата на съседа ти, завистта на равния с теб, изравняването със скота. Те ще те погълнат в мъртвилото на тълпата, ала тъй глупав е вятърът от думи, когато говорите за тирания, ако сте извисяване на едно дърво.
Тъй че дойдоха времената, когато свободата вече не беше свобода на красотата у човека, а израз на масата, след като човекът по необходимост се беше претопил в нея, но подобна маса въобще не е свободна поради липса на посока, а просто натежава и си стои на място. Което не пречеше да именуват „свобода“ тази свобода да си застояло блато и „справедливост“ — този застой.
Дойде време, когато думата „свобода“, която по маймунски подражаваше още на зова на тръба, се изпразни от своя патос, като хората смътно мечтаеха за нова тръба, която би ги пробудила и заставила да градят.
Хубав е само гласът на тръбата, която те изтръгва от дрямката.
Но значимата принуда е изключително тази, която те подчинява на храма според твоето значение, тъй като камъните съвсем не са свободни където им харесва, или тогава няма нищо, на което да придават или да придобиват от него значение. То е да се подчиниш на тръбата, когато тя повдига и извлича от собствената ти същност някой по-възвишен от теб. И онези, които умираха за свободата, когато тя беше техен образ, по-възвишен от тях самите и стъпка към собствената им красота, подчинявайки се на тази красота, приемаха принуди и се вдигаха посред нощ, призовани от тръбата, несвободни да продължат да спят, нито да галят жените си, а поведени, и щом ти се чувствуваш задължен, за мен не е важно да узная дали жандармът е вътре или извън тебе.
И ако е вътре в теб, зная, че най-напред е бил извън тебе, както и че твоето чувство за чест идва от това, че строгостта на твоя баща те е възпитала като малък в чувство за чест.
И ако под „принуда“ аз разбирам обратното на слободията, което означава да мамиш, никак не желая тя да е дело на моята полиция, тъй като докато се разхождах в мълчанието на моята обич, съм наблюдавал децата, за които ти говорих, подчинени на правилата на играта и никой не мамеше безсрамно. Понеже познаваха лицето на играта. А аз наричам „лице“ това, което се ражда от една игра. Пламенното им усърдие, удоволствието от решените проблеми, младежката им дързост, една задружност, придобила своя вкус от тази игра, а не от някоя друга, един бог, който ги кара да се самоосъществяват по този начин, защото никоя игра не те оформя еднакво, и ти сменяш играта, за да промениш себе си. Ала когато виждаш себе си възвишен и благороден в тази игра, откриваш, че ако ти се случи да измамиш, разрушаваш точно това, заради което играеш. Тази възвишеност и това благородство. И ето че чувствуваш принуда от любов към едно лице.
Тъй като жандармът установява приликата ти с другия. Как би могъл да види по-нависоко? Редът за него е редът в музея, където всичко е наредено. Ала аз не полагам устоите на империята върху приликата ти с твоя съсед. А върху това, че съседът ти и ти самият, като колоната и статуята в храма, намирате опора в империята, която е една.
Моята принуда е церемониал на любовта.