Поискаш ли да ми говориш за застрашено от смърт слънце, кажи ми „октомврийско слънце“. Понеже то вече отслабва и пренася у теб това остаряване. Но „ноемврийско“ или „декемврийско слънце“ привлича вниманието към смъртта и виждам как ми правиш знак. И не можеш да ме заинтригуваш. Тъй като тогава от теб ще получа не вкуса на смъртта, а вкуса на белега на смъртта. А не това беше преследваният обект.
Ако думата надига глава в средата на изречението ти, отсечи й главата. Защото не става въпрос да ми показваш една дума. Изречението ти е капан. И аз изобщо не искам да виждам капана.
Понеже ти се заблуждаваш относно обекта на преноса, мислейки, че можеш да го изкажеш. В противен случай би ми казал: „меланхолия“, и аз щях да стана меланхоличен, което наистина е прекалено лесно. И действително у теб заработва слаб инстинкт към мимикрия, който те кара да заприличаш на онова, което казвам. Кажа ли: „гнева на вълните“, ти си смътно обезпокоен. А щом ти кажа: „воин, заплашен от смърт“, си смътно разтревожен за моя воин. По навик. И въздействието е повърхностно. Единственото, което има стойност, е да те отведа там, откъдето ще видиш света такъв, какъвто аз пожелах.
Тъй като не познавам поема, нито образ от поема, която да е нещо различно от въздействие върху теб. Не е въпрос да ти обяснявам това или онова, нито дори да ти го внушавам, както мислят по-изтънчените — понеже въпросът не е в едното или в другото, — а да те заставя да станеш такъв или друг. Но както в скулптурата имам нужда от нос, от уста, от брадичка, за да се получи отклик помежду им и да те уловя в мрежата си, ще си послужа с това или онова, което ще внуша или изкажа, за да те накарам да станеш друг.
Използвам ли лунната светлина, не си въобразявай, че се отнася за теб на лунна светлина. За теб се отнася също и на слънчева светлина, или вкъщи, или в любовта. Накратко, отнасяше се за теб. Но аз избрах лунната светлина, понеже ми трябваше знак, за да бъда чут. Не можех да използвам всички знаци. И се случва чудото въздействието ми да се развие в многообразие подобно на дървото, което в началото беше просто, понеже е семчица, а тази семчица съвсем не беше умалено дърво, а разви корени и клони, когато се разпростря във времето. Нещо подобно става с човека. Ако прибавя към него нещо просто, изразено може би с едно-единствено изречение, властта ми ще се развие в многообразие и аз ще изменя този човек в същината му и той ще се държи различно на лунна светлина, вкъщи или в любовта.
Затова ти казвам, че ако образът е истински, той е цивилизация, където те затварям. И ти не можеш да ми опишеш какво управлява тя.
Ала може би за теб е слаба тази мрежа от силови линии. И ефектът й изчезва в края на страницата. Същото е със семената, чиято сила угасва почти веднага, и с лишените от пориви същества. Но остава възможността да ги развиеш, за да съградиш един свят.
Затова, кажа ли: „войник на кралицата“, със сигурност не става въпрос нито за армията, нито за властта, а за любовта. И то за определен вид любов, която не очаква нищо за себе си, а се отдава на нещо по-висше. И облагородява и извисява. Защото този войник е по-силен от другите. И ако го наблюдаваш, ще видиш, че той изпитва повече уважение към себе си заради кралицата. И знаеш, че няма да стане изменник, понеже го закриля любовта, неизменно отправена към кралицата. И виждаш как се връща на село, горд от самия себе си, и в същото време се изчервява срамежливо, когато го разпитват за кралицата. И знаеш как оставя жена си, ако го призоват на война, и чувствата му са различни от чувствата на войника на краля, заслепен от ярост към врага тръгнал да му натика своя крал в корема. Но другият ще ги приобщи и чрез привидно същата битка ще ги зачисли в редиците на любовта. Или още…
Но ако продължа да говоря, изчерпвам образа, понеже силата му не е голяма. И не бих могъл да ти кажа с лекота, когато единият или другият яде хляба си, какво отличава войника на кралицата от войника на краля. Понеже тук образът е само слаба лампа, която, макар като всяка лампа да пръска сияние над целия свят, осветява малко неща за очите ти.
Но всяка необорима очевидност е като семе, от което би могъл да извлечеш кълна на света.
Затова казвам, че щом веднъж семето е посято нямаше нужда ти сам да извличаш от него тълкувания, да си създаваш догми и да измисляш сам начините си за действие. Семето ще покълне от чернозема на хората и ще се родят хиляди твои служители.
Така ако си успял да пренесеш в човека това, че той е войникът на една кралица, впоследствие ще се роди твоята цивилизация. След което можеш да забравиш за кралицата.