Искам те дълготраен и със здрави устои. Искам те верен. Защото верен означава преди всичко да си верен на себе си. Ти няма какво да очакваш от измяната, понеже дълго се завързват възлите, които ще те управляват, ще те въодушевяват, ще ти бъдат смисъл и светлина. Същото е при камъните на храма. Аз не ги разпръсвам в безпорядък всеки ден, за да се лутам опипом към по-хубави храмове. Ако продадеш имота си заради друг имот, по-хубав може би наглед, ти си изгубил нещо от себе си, което вече няма да намериш отново. И защо се отегчаваш в новата си къща? По-удобна, осигуряваща по-добри условия за онова, което желаеше в нищетата на другата. Твоят кладенец изморяваше ръката ти и ти си мечтаеше за чешма. Ето я твоята чешма. Но отсега нататък ще ти липсват песента на чекръка и водата, изтръгната от земните недра, която някога блестеше на слънцето.
И това съвсем не значи, че аз не желая ти да изкачиш планината, да се издигнеш и да добиеш форма, и да пожелаеш да вървиш постоянно напред. Но едно нещо е чешмата, с която разхубавяваш къщата си — и която е победа на твоите ръце, — а друго е настаняването ти в чуждата черупка. Защото преместването ти в ново жилище без любов е едно, а друго нещо са последователните придобивки в една и съща посока като обогатяването на храма — тези придобивки са израстване на дървото, което се развива според своята дарба.
Изпитвам недоверие към теб, когато скъсваш, понеже с това рискуваш своето най-ценно богатство, което не е в нещата, а в смисъла на нещата.
Винаги съм познавал емигрантите като тъжни хора.
Моля те да отвориш разума си, защото рискуваш да останеш измамен от думите. Някой е превърнал пътуването в свой смисъл. Той отива от едно пристанище в друго и аз не казвам, че обеднява. Неговата дълготрайност е пътуването. Ала другият обича своята къща. Неговата дълготрайност е къщата. И ако я сменя всеки ден, никога няма да бъде щастлив в нея. Когато говоря за уседналия, аз въобще не говоря за този, който обича преди всичко къщата си. Говоря за оня, който вече нито я обича, нито я забелязва. Защото твоята къща също е непрекъсната победа, както добре го знае жена ти, която всеки ден я прави нова при изгрев-слънце.
Затова ще ти дам знание за измяната. Тъй като ти си възел от отношения и нищо повече. И съществуваш чрез своите връзки. Връзките ти съществуват чрез теб. Храмът съществува чрез всеки един от камъните. Изваждаш този тук: храмът се срутва. Ти си част от един храм, от един имот, от една империя. И те са чрез теб. Въобще не е твоя работа да съдиш, както хората отсъждат, че това, което си, е привнесено отвън и неестествено. Когато съдиш, ти съдиш себе си. Това е твоето бреме, но това е и твоето въодушевление.
Защото аз презирам оня, който очерня сина си, извършил прегрешение. Той е едно със своя син. Необходимо е да го смъмри и да го осъди — наказвайки сам себе си, ако го обича — и да му набие своите истини, но не да тръгне да се оплаква от него от къща на къща. Защото тогава, ако не поеме солидарна отговорност със сина си, той вече не е баща и си спечелва почивка, която означава единствено да съществува по-малко и прилича на покоя на мъртвите. Винаги съм считал за бедни тези, които вече не знаят с какво са солидарни. Наблюдавал съм ги как винаги си търсеха някоя религия, някоя група, някакъв смисъл и събираха волни пожертвования, за да бъдат приети. Ала срещаха само призрака на прием. Истински прием има само в корените. Тъй като ти искаш да бъдеш здраво закрепен, натежал от права и задължения, и отговорен, ала не поемаш човешко бреме в живота като бремето на зидаря на строежа, нает от някой господар на роби. Ето те празен, ако станеш изменник.
Харесва ми такъв баща на извършилия прегрешение син, който сам поел върху себе си безчестието потъва в траур и покаяние. Защото той е едно със сина си. Но тъй като е свързан със своя син и поведението му е направлявано от него, той ще реагира вместо него. Защото аз не познавам никакъв път, който да има само една посока. Ако ти отхвърлиш отговорността за пораженията, няма да бъдеш отговорен и за победите.
Ако обичаш тази, която живее в дома ти и е твоя жена, а тя сгреши, няма да тръгнеш да се смесваш с тълпата, за да я осъждаш. Ти си едно с нея и ще изречеш присъда преди всичко над себе си, защото си отговорен за нея. Твоята родина е сгрешила? Настоявам да осъдиш себе си: ти си едно с нея.
Защото несъмнено ще пристигнат чужди наблюдатели, пред които ще се червиш. И за да се пречистиш от срама, ще отхвърлиш солидарната отговорност за грешките й. Ала ти всъщност се нуждаеш от нещо, с което да се почувствуваш солидарен. За тези, които са плюли по дома ти? Те са имали право, ще кажеш. Може би. Но аз искам да си съпричастен към дома си. Да се отдръпнеш от плюещите. Ти не трябва да плюеш върху себе си. Ще се върнеш вкъщи, за да проповядваш: „Какъв срам, ще кажеш, защо съм тъй грозен във вашите очи?“ Защото ако те ти влияят и те покриват с позор, а ти приемаш позора, тогава ти можеш да им повлияеш и да ги разхубавиш. Понеже си разхубавил себе си.
Твоят отказ да плюеш съвсем не е прикриване на грешките. Това е споделяне на вината, за да я изкупиш.
Тези, които престават да бъдат солидарни и сами насъскват чужденците: „Погледнете това разложение, аз нямам нищо общо с него…“ Ала не съществува нищо, с което да са солидарни. Те ще ти кажат, че са солидарни с хората, или с добродетелта, или с Бога. Ала това вече са само кухи думи, щом не означават възел от отношения. И Бог слиза до къщата, за да се преобрази в къща. И за смирения, който пали свещите, Бог е дълг към запалването на свещите. И за оня, който е солидарен с хората, „човек“ съвсем не е обикновена дума в речника му, „човек“ означава тези, за които е отговорен той. Прекалено лесно е да се измъкнеш и да предпочетеш Бог пред паленето на свещите. Ала аз не познавам човека, а човеците. Нито свободата, а свободните хора. Нито щастието, а щастливите хора. Нито красотата, а красивите неща. Нито Бог, а пламенното усърдие на свещите. И тези, които се стремят да постигнат същината другояче, а не като раждане, показват само суетата си и празнотата на сърцата си. И нито ще живеят, нито ще умрат, понеже човек не живее и не умира от думи.
Ала при оня, който изрича присъди и щом вече не е солидарен с нищо, съди за себе си, ти се спъваш в суетата му като в стена. Тъй като става въпрос за неговия образ, а не за любовта му. Вече не става дума за него като връзка, а за него като предназначен за гледане предмет. И това е съвършено безсмислено.
Тъй че ако хората от твоята къща, от твоя имот, от твоята империя те карат да се срамуваш, ти ще твърдиш неискрено, че се провъзгласяваш за чист, за да ги пречистиш, понеже си едно с тях. Ала не си едно с тях пред наблюдателите, ти реабилитираш само себе си. Защото с право ще ти кажат: „Ако те са като теб, защо не са тук да плюят заедно с теб?“ Ти ги натикващ отново в срама им и се храниш с падението им.
Наистина, някой може да е възмутен от низостта, пороците, позора на своя дом, на своя имот, на своята империя и да се измъкне оттам, за да подири честта. Той е знак, понеже е едно с тях, за честта на своите. Нещо живо от тяхната чест го изпраща. Той е знак, че други се стремят да се издигнат отново към светлината. Ала това е едно твърде опасно дело, тъй като му е потребно повече мъжество, отколкото пред смъртта. Той ще намери готови свидетели, които ще му кажат: „Ти си част от това разложение!“ И ако той уважава себе си, ще отговори: „Да, но аз излязох оттам.“ И съдниците ще кажат: „Тези, които са чисти, ето ги, те излизат. Които остават, са тлен.“ И ще те превъзнасят, но единствено теб. А не твоите в твое лице. Ти ще си създадеш собствена слава от славата на другите. Но ще бъдеш сам, както суетния или както мъртвия.
Ти владееш, ако тръгнеш, едно опасно послание. Защото си знак за тяхната чест, понеже страдаше. И ето че ги отделяш от себе си.
Ти имаш надежда да бъдеш верен само ако пожертвуваш суетата на своя образ. Ще кажеш: „Аз мисля като тях.“ И ще те презрат.
Ала малко ще те е грижа за презрението, защото ти си част от това тяло. И ще повлияеш върху това тяло. И ще му вдъхнеш своето собствено влечение. И ще получиш своята чест от тяхната чест. Няма на какво друго да се надяваш.
Ако се срамуваш с основание, не се издавай. Не говори. Гризи срама си. Чудесно е, че не можеш да го преглътнеш, което ще те застави да се превърнеш в нов човек у дома си. Защото това зависи от теб. Ала този тук има болни крайници: той си отрязва ръцете и краката. Той е луд. Ти можеш да отидеш на смърт, за да накараш другите да уважават в твое лице твоите хора, но не да се отказваш от тях, защото тогава се отказваш от самия себе си.
Добро и лошо е дървото ти. Не ти харесват всички плодове. Но между тях има и хубави. Прекалено лесно е да се ласкаеш от хубавите и да отричаш лошите. Защото те са различни страни от едно и също дърво. Прекалено лесно е да избереш клоните. И да отречеш другите клони. Бъди горд с хубавото. И ако лошото взема връх, замълчи. Твой ред е да се върнеш при стъблото и да кажеш: „Какво трябва да сторя, за да изцеря това стъбло?“
Този, който емигрира по сърце, народът се отказва от него, но и той самият ще се откаже от своя народ. По необходимост става така. Ти си приел други съдници. Тъй че е добре да станеш един от тях. Ала това съвсем не е земята и ти ще умреш от нея.
Твоята човешка същина ти причинява болка. Грешката ти е в това, че отделяш. Няма нищо, което да можеш да отхвърлиш. Зле ти е тук. Но това е част от теб.
Отказвам се от този, който се отказва от жена си, или от града си, или от страната си. Недоволен си от тях? Ти си част от тях. Ти си онова у тях, което клони към доброто. Ти трябва да привлечеш след себе си останалото. Не да съдиш за тях отвън.
Тъй като съществуват две съждения. Едното, което ти правиш сам от своя страна като съдник. И това за теб.
Защото не става въпрос да се изгради мравуняк. Отказваш се от една къща, отказваш се от всички къщи: Ако се откажеш от една жена, отказваш се от любовта. Ти ще напуснеш тази жена, но изобщо не ще намериш любовта.