Но не мисли, че презирам в нещо твоите потребности. Не си въобразявай, че са несъвместими с твоето значение. Тъй като, за да ти докажа моята истина, аз желая да предам мисълта си с думи, които си показват език едни на други — като необходим и излишен, причина и следствие, готварница и танцова зала. Ала не вярвай в тези разделения, които произтичат от един злополучен език и от избора на лоша планина, откъдето да се разгадаят човешките действия.
Защото както моят часовой стига до смисъла на града само когато Бог го дари с ясния поглед и слух на часовоите, и тогава викът на новороденото вече не се противопоставя на риданията край мъртвия, нито панаирът — на храма, нито кварталът с червените фенери — на верността в любовта на друго място, а от това многообразие се ражда градът, който поглъща, присъединява и обединява, както дървото избуява като едно цяло от различните си съставни части, и както храмът властва с качеството на своето мълчание над различните статуи, подпори, олтари и сводове, така аз срещам човека само на етажа, където той вече не ми се явява като някой, който пее, изправен срещу оня, който вършее житото, или някой, който танцува — срещу оня, който хвърля семена в браздите, или някой, който наблюдава звездите — срещу оня, който кове гвоздеи, понеже ако те разединя, аз изобщо не съм те проумял и те губя.
Ето защо, затворен в мълчанието на моята обич, се отправих да наблюдавам хората в моя град. С желанието да го проумея.
(Бележка за по-късно: Да не се мисли, че едно предубеждение е отправна точка при избора на взаимоотношението между дейностите. Тук разумът няма нищо общо. Защото ти не изграждаш едно тяло от някакъв сбор от съставни части, а посяваш една семчица и точно определен сбор се появява от нея. И от качеството на твоята любов сама разумно ще се породи пропорцията, която предварително ще бъде невидима за теб, освен в глупавия език на логиците, историците и критиците, които ще ти покажат парчетата и как би могъл да уголемиш едното за сметка на другото, доказвайки лесно, че по-скоро това тук трябва да се уголеми, отколкото другото, макар че те също тъй добре биха могли да установят обратното, защото ако измислиш образа на готварниците и този на танцовата зала, не съществува теглилка, за да ти отдели важността на едното или на другото. Причината е, че езикът ти се изпразва от смисъл от момента, в който предрешаваш бъдещето. Да градиш бъдещето значи да градиш настоящето. То е да вдъхнеш едно желание, свързвайки го с днешния ден. Което е от днес за утре. А не реалност на действията, които имат смисъл само за утре. Защото ако твоят организъм се изтръгне от настоящето, той умира. Животът, който е приспособяване към настоящето и непрекъснатост в настоящето, почива върху безбройни връзки, които езикът не може да обхване. Равновесието се състои от хиляди равновесия. И са така свързани, че отнемеш ли едно-единствено от тях в резултат на абстрактна демонстрация, както е при слона, който е грамадна конструкция и все пак, ако му прережеш един-единствен кръвоносен съд, ще умре. Тук съвсем не става дума за желание да не променяш нищо. Защото можеш да променяш всичко. И от някоя хълмиста равнина да направиш кедрова плантация. Ала е важно не да изграждаш кедри, а да посееш семена. И във всеки момент самата семчица или това, което ще покълне от нея, ще бъде в равновесие в настоящето.)
Но съществуват много ъгли, под които могат да се видят нещата. И ако аз избера планината, която разделя хората съобразно с правото им на запаси, вероятно е да се разгневя в съгласие с моята справедливост. Но е вероятно също така моята справедливост да е различна от друга планина, която другояче би разделила хората. И аз бих искал да бъде въздадена всяка справедливост. Затова наредих да наблюдават хората.
(Защото изобщо не съществува една справедливост, а безкрайно много на брой. И аз мога добре да извърша възрастово деление, за да възнаградя моите генерали, като направя така, че да растат почестите и задълженията им. Но също мога да им разреша почивка, която се увеличава с годините, като ги разтоваря от задълженията им и ги възложа на млади плещи. И мога да съдя от гледна точка на империята. И мога да съдя съгласно с правата на отделната личност или, през нея, против нея, с оглед на човека.)
И ако, вземайки под внимание йерархията в моята армия, държа да преценя нейната справедливост, ето че се оказвам хванат в мрежа от неразрешими противоречия. Защото съществуват заслугите, способностите, благото на империята. И винаги ще намеря скала с неоспоримо качество, която ще ми докаже грешката ми в зависимост от някоя друга. Следователно малко ме смущава, че някой ми посочва наличието на очевиден устав, съгласно който решенията ми са чудовищни, знаейки предварително, че каквото и да направя, ще бъде така, и че е важно малко да се претегли, малко да се помогне на истината да узрее, за да я постигнем не в думите, а в тежестта й.
(Тук може да се говори за силовите линии.)