— Дезертьори — сви рамене сержант Джакръм десет минути по-късно. — Случва се. — Хвърли кокардата в огъня.
— Но те са били от нашите! — извика Шафти.
— Е, и? Не всички са добри джентълмени като теб, редник Меникъл! Не и след като години са под обстрел и ядат плъхски бъркоч. При отстъплението от Круск три дни бях без вода и накрая си пльоснах мутрата в локва конска пикня, което никак не ми помогна да изпитвам добра воля към моите събратя или кон. Какво има, ефрейтор?
Маладикт бе коленичил и ровеше обезумяло из мешката си.
— Няма ми кафето, серж!
— Значи не си си стегнал багажа както трябва — безмилостно отсече Джакръм.
— _Напротив_, серж! Измих машинката и я опаковах заедно с пакета кафе снощи след вечеря. Знам, че го направих. Не се занасям с кафето!
— Ако някой друг го е занесъл, ще му се иска никога да не съм се раждал — изръмжа Джакръм, оглеждайки останалите новобранци. — На друг да му липсва нещо?
— Ъ-ъ… нямаше да кажа нищо, щото не бях сигурен — обади се Шафти, — но сега, като погледнах багажа си, като че ли някой е ровил из нещата ми…
— О-хо! — възкликна Джакръм. — Така, така, така. Ще го кажа само веднъж, момчета. Да крадете от другарите си е престъпление за бесилка, ясно? Нищо не руши морала по-лесно от някакъв си проклет кокошкар, който бърка в торбите на хората. И ако открия, че някой е бърникал, ще го обеся за краката! — Той изгледа кръвнишки отряда. — Няма да ви карам да изпразвате мешките си като престъпници — продължи, — но най-добре си проверете багажа. Може някой да е прибрал нещо чуждо по случайност, добре! При тая суматоха на лоша светлина човек лесно се обърква. Ако е така, оправете въпроса помежду си, ясно? Сега отивам да се обръсна. Лейтенант Блауз, горкият човечец, още повръща зад колибата, след като мерна труповете.
Поли отчаяно прерови багажа си. Снощи бе нахвърлила нещата както й падне, но онова, което неистово търсеше…
… не беше там. Въпреки горещината от тлеещите въглища тя потрепери.
Къдриците липсваха. Трескаво се опита да си спомни снощните събития. Още с влизането си в казармата бяха захвърлили мешките си, нали така? А Маладикт наистина си беше направил кафе след вечеря. Беше измил и подсушил малката машинка…
Разнесе се слаб стон. Уозър, насред жалкото съдържание на мешката си, държеше машинката за кафе. Беше сплескана почти неузнаваемо.
— К-к-к… — започна тя.
Умът на Поли заработи на бързи обороти като воденично колело при наводнение. „После всички отнесохме багажа си в задната стая при сламениците, нали така? Значи нещата ни са останали там, докато се биехме с кавалеристите…“
— О, Уоз — простена Шафти — О, боже…
„Кой значи може да се е промъкнал през задната врата? Нямаше никой освен нас и кавалеристите. Може би някой е искал да ни шпионира и между другото да създаде малко неприятности…“
— Страпи! — извика тя. — Сигурно е бил той! Тоя дребен кръшкач се е натъкнал на кавалерията и после се е примъкнал назад да види какво ще стане! За бо… по дяволите, само той е ровил из багажа ни! О, хайде, де — добави тя, като видя облещените им физиономии — представяте ли си Уозър да открадне нещо? Пък и кога да го направи?
— Те нямаше ли да го вземат в плен? — обади се Тонкър, втренчила се в смачканата машинка в треперещите ръце на Уозър.
— Ако си е махнал кивера и куртката, е станал просто един тъп цивилен, нали? Или може да е казал, че е дезертьор. Може да е съчинил всякаква история — сви рамене Поли. — Знаете как се държеше с Уозър. И в моя багаж е бъркал. Откраднал ми е… нещо лично.
— Какво? — запита Шафти.
— Едно нещо, окей? Той просто е искал да… създаде неприятности. — Тя видя как осмислят казаното.
— Звучи убедително — рязко закима Маладикт. — Дребен кръшкач. Добре, Уоз, само извади кафето, пък аз ще се постарая да оправя…
— Н-няма к-к-к…
Той захлупи с ръце очите си.
— Няма кафе? — извика. — Моля ви, у някой да е кафето?
Последва поголовен тараш с поголовна липса на резултат.
— Няма кафе — зави Маладикт. — Изхвърлил е кафето…
— Хайде, момчета, трябва да сложим часови — отдалече се обади Джакръм. — Оправихте всичко, нали?
— Да, серж. Оз мисли, че… — започна Шафти.
— Объркали сме багажа, серж! — бързо се намеси Поли, стремейки се да отклони въпроса от всичко, свързано с липсващи къдрици. — Няма проблеми! Всичко е наред, серж. Няма грижи. Няма никакви проблеми. Няма… нищо, серж.
Джакръм премести поглед от слисания отряд към Поли и обратно, а после пак. Тя усети как погледът му я пронизва, приканвайки я да смени изражението си на безумна, неистова честност.
— Мда-а — проточи той. — Добре. Оправихте се, а? Много добре, Пъркс. Отряд, равнис! Мирно!
— Да, да, сержант, благодаря ви, но не смятам, че е необходимо да сме прекалено официални. — Блауз имаше доста блед вид. — Може ли да разменим две думи, като приключите? И мисля, че трябва да погребем, ъ-ъ, телата.
Джакръм изкозирува:
— Тъй верно, сър! Двама по желание да изкопаят гроб за онези злочести души! Гуум и Тют… какво прави той?
Лофти се бе навела над горящата въглищна пещ. На педя-две от лицето си държеше запален клон и го въртеше насам-натам, втренчена в пламъците.
— Аз ще се оправя, серж — Тонкър пристъпи към Уозър.
— Вие какво, да не сте женени? — обади се Джакръм. — Холтър, ти си на пост. Съмнявам се който и да е сторил това да се върне, но ако се върне, свиркай, ясно? Елате с Игор да ви покажа позициите.
— Няма кафе — изстена Маладикт.
— И без това е гаден боклук — подметна през рамо Джакръм. — Пръв приятел на войника е чашата горещ сладък чай.
Поли грабна канчето с водата за бръснене на Блауз и забързано се отдалечи. Това беше едно от нещата, които човек научава на служба: изглеждай зает. Като изглеждаш зает, никой не се замисля твърде дълбоко с какво точно си зает.
„Гадния, проклет Страпи! Взел е косата ми! Стига да може, ще се опита да я използва срещу мен, това е сигурно. То си е в негов стил. Какво ще направи сега? Е, ще гледа да е далеч от Джакръм, това също е сигурно. Ще изчаква някъде. И на мен ще ми се наложи.“
Отрядът се бе установил на лагер от подветрената страна. Предполагаше се да е място за отмора, понеже никой не беше спал кой знае колко предната нощ, но докато Джакръм разпределяше задълженията, им напомни:
— Има една стара военна поговорка, дето гласи: „Язък за теб.“
И дума не ставаше да се използва колибата, но имаше няколко покрити с чергило рамки, сглобени за навес на отсечените дърва. Онези, на които не бяха дадени задачи, лежаха върху натрупаните клони, които бяха гъвкави и не воняха, и във всеки случай бяха по-добри от пренаселените сламеници в казармата.
Блауз, бидейки офицер, имаше отделен навес. Поли бе скупчила наръч от клонки, за да направи нещо като подложка, която най-малкото беше гъвкава. Тя остави нещата му за бръснене и тръгна да си ходи…
— Би ли могъл ти да ме обръснеш, Пъркс? — спря я лейтенантът.
За щастие Поли бе с гръб към него и той не видя изражението й.
— Опасявам се, че проклетата ми ръка е доста подута — продължи Блауз. — При други обстоятелства нямаше да те моля, но…
— Да, разбира се, сър — отвърна Поли, защото нямаше избор. Добре, сега да видим… беше се усъвършенствала доста в плъзгането на тъп бръснач по голобрадо лице, така. О, и беше одрала няколко умрели прасета в кухнята на „Херцогинята“, но само защото никой не обича космат бекон. Това всъщност не се броеше, нали? В нея се надигна паника, която ескалира бързо при вида на приближаващия се Джакръм. Щеше да пререже гърлото на офицер в присъствието на сержант.
Е, когато се колебаеш, суети се! Военно правило. Суети се и се надявай, че ще има изненадваща атака.
— Дали не сте малко строг с мъжете, сержант? — рече Блауз, докато Поли се зае да омотава кърпа около врата му.
— Не, сър. Държа ги натясно, в това е истината. Иначе ще се разпуснат — убедено каза Джакръм.
— Да, но те току-що видяха два лошо осакатени трупа! — Блауз потръпна.
— Добре е да трупат опит, сър. Още много имат да видят.
Поли се обърна към бръснарските принадлежности, които беше наредила на друга кърпа. Да видим… убийствения бръснач, о, боже, сивия брус за грубо наточване, червения брус за фино наточване, сапуна, четката, купата… е, поне знаеше как се прави пяна…
— Дезертьори, сержант. Лоша работа — продължи лейтенантът.
— Навсякъде ги има, сър. Затова заплатата все закъснява. Като тръгне да бяга от тримесечната си заработка, човек се замисля.
— Господин дьо Слов, вестникарят, каза, че имало много дезертьорства, сержант. Доста е странно, че толкова много мъже дезертират от печелившата страна.
Поли ожесточено въртеше четката. За пръв път, откакто Маладикт се бе присъединил към отряда, Джакръм изглеждаше притеснен.
— Но на чия страна е той, сър? — промърмори накрая.
— Сержант, убеден съм, че не сте глупав — рече Блауз, а зад него пяната преливаше от ръба на купата и падаше по пода. — Имаме куп случаи на отчаяни дезертьори. Границите ни изглежда са достатъчно неохранявани, за да дадат възможност на вражеска кавалерия да действа на седемдесет километра във вътрешността на „нашата мила родина“. И висшето командване явно е толкова отчаяно, да, отчаяно, сержант, че му се налага да изпраща на фронта дори половин дузина необучени и, честно казано, твърде млади мъже.
Пяната вече не се удържаше. Поли се поколеба.
— Моля най-напред гореща кърпа, Пъркс — каза Блауз.
— Дасър. Извинете, сър. Забравих, сър. — Паниката се надигна. Поли смътно си спомняше, че е минавала покрай бръснарницата в Мюнц. Гореща кърпа на лицето. Точно така. Тя грабна малка кърпа, накисна я във вряла вода, изцеди я и я сложи върху лицето на лейтенанта. Той всъщност не изпищя съвсем.
— _Ааааагх_ нещо друго ме тревожи, сержант.
— Дасър?
— Кавалеристите трябва да са задържали ефрейтор Страпи. Иначе не виждам как са разбрали за хората ни.
— Разумно размишление, сър — кимна сержантът, следейки как Поли слага пяна през устата и носа.
— Надявам се, че не са пфф измъчвали горкия човечец.
Джакръм премълча мнението си по този въпрос, но гримасата му беше достатъчно изразителна. На Поли й се щеше да не я поглежда непрекъснато.
— Но защо един дезертьор пфф ще тръгне направо към пфф фронта? — запита Блауз.
— Има защо, сър, особено за стара фуражка. При това политикан.
— Наистина ли?
— Имайте ми вяра за това, сър — потвърди Джакръм. Зад Блауз Поли търкаше бръснача нагоре-надолу по червения брус. Вече беше гладък като лед.
— Но момчетата ни, сержант, не са „стари фуражки“. За да станат от новобранци „бойци“, трябват пфф поне две седмици.
— Материалът е обещаващ, сър. И няколко дни ще свършат работа, сър — каза Джакръм. — Пъркс?
Поли едва не си отряза палеца.
— Да, серж — треперливо се отзова тя.
— Мислиш ли, че би могъл да убиеш някого днес?
Поли хвърли поглед към бръснача. Острието блестеше.
— Съжалявам да го кажа, но мисля, че бих могъл, сър!
— Ето на, видяхте ли! — Джакръм пусна крива усмивка. — В тия момци има хляб, сър. Бързо схващат. — Той мина зад Блауз, безмълвно взе бръснача от благодарната ръка на Поли и каза: — Има едно-две неща, които трябва да обсъдим, сър, насаме. Мисля, че нашият Пъркс трябва да си почине малко.
— Разбира се, сержант. Pas devant les soldats jeuttes,5 a?
— И тия също, сър. Свободен си, Пъркс.
Поли си тръгна, а десницата й още трепереше. Зад себе си чу как Блауз въздъхва:
— Времената са трудни, сержант. Командването никога не е било толкова тежко. Великият генерал Тактикус казва, че в опасни времена командирът трябва да е като орел и да вижда целостта, а същевременно да е като ястреб и да вижда всеки детайл.
— Да, сър — отвърна Джакръм, плъзгайки бръснача по бузата му. — А ако е като кукувица, сър, може да виси по цял ден и да нагъва тлъсти мръвки.
— Ъ-ъ… добре казано, сержант.
Въглищарят и жена му бяха погребани под съпровода на — съвсем неизненадващо за Поли — кратка молитва от Уозър. Тя умоляваше Херцогинята да се застъпи пред бог Нуган да даде вечен мир и подобни неща на починалите. Поли я бе чувала многократно и преди; все се чудеше как работи системата.
Откакто птичката изгоря, не бе продумвала молитва, дори и при смъртта на майка си. Бог, който гореше нарисувани птички, не би спасил една майка. Такъв бог не си струваше молитвите.
Но Уозър се молеше заради всички. Молеше се като дете, с извити нагоре очи и сключени до бяло ръце. Тъничкият й гласец потрепваше с такава вяра, че на Поли й стана неудобно, а после се засрами и най-накрая, след звънливото „амин“, установи с почуда, че светът не е по-различен отпреди. За минута-две беше станал по-добър…
В колибата имаше котка. Криеше се пол грубо скованото легло и хъскаше срещу всеки, който се приближеше.
Като си тръгнаха, Шафти се обади:
— Взели са всичката храна, но в една градинка надолу по хълма има моркови и пащърнак.
— Т-това ще е к-кражба от покойниците — притесни се Уозър.
— Е, ако възразяват, могат да си задържат зарзавата, нали така? — каза Шафти. — Вече са под земята!
По някаква причина ги напуши смях. В момента биха се хилили на всичко.
Сега край огъня седяха само Джейд, Лофти, Шафти и Поли. Всички останали бяха на пост. Лофти подклаждаше жаравата, на която къкреше малко гърне. „Край огън винаги се оживява“ — забеляза Поли.
— Правя конски бъркоч за рупърта. — Шафти лесно премина на жаргона, научен едва от двайсет часа. — Той специално помоли за това. Тройник ни даде доста сушено конско, но Тонкър каза, че може да удари няколко фазана, докато е на пост.
— Надявам се от време на време да се оглежда и за врагове — каза Поли.
— Спокойно, ще внимава — обади се Лофти, ръчкайки с пръчка огъня.
— Знаете ли, ако бъдем разкрити, ще ни набият и ще ни пратят обратно — каза Шафти.
— От кого? — Поли реагира толкова рязко, че се учуди от себе си. — Кой? Кой ще се опита тук? На кого му пука тук?
— Ами, ъ-ъ, да носиш мъжки дрехи си е Поругание за Нуган…
— Защо?
— Така — твърдо рече Шафти. — Но…
— … ти също си в мъжки дрехи — посочи Поли.
— Ами нямах друг изход! Освен това ги пробвах и изобщо не ми се сториха толкова поругателни.
— Усети ли как мъжете почват да ти говорят по различен начин? — срамежливо се обади Лофти.
— Говорят? — възкликна Поли. — Те почват и да слушат по различен начин!
— И не те зяпат непрекъснато — додаде Шафти. — Знаете какво имам предвид. Просто си… друг човек. Ако момиче тръгне с меч по улицата, мъжете ще се опитат да му го вземат.
— Нас не ни дават да носим бухалки — обади се Джейд. — Само камънаци. И не требвало да имаме лишеи, щото по-прилично било да не сме обрасли. Требваше да си натривам курешки на тиквата, за да ми порастат тия.
Това беше доста дълга реч за трол.
— Не знаехме — окопити се Поли. — Ъ-ъ… на нас троловете ни изглеждат горе-долу еднакви.
— Аз съм пр’родно чепата. Не виждам що требва да се шлифовам.
— Определено има разлика — каза Шафти. — Май е в чорапите. Те като че ли непрекъснато те дърпат напред. Сякаш целият свят се върти около чорапите ти! — Въздъхна и се загледа в конското месо, което бе сварено почти до бяло. — Готово е — отбеляза. — Най-добре иди му дай на рупърта, Поли… искам да кажа, Озър. Казах на сержанта, че мога да сготвя и нещо по-добро, но той рече, че лейтенантът разправял колко вкусно било снощи…
Малка дива пуйка, два фазана и два заека, овързани накуп, се стовариха пред Шафти.
— Добре, че ви охраняваме, а? — ухили се Тонкър, въртейки прашка на пръста си. — По блюдо на камък. Маладикт остана на пост. Каза, че ще надуши всеки, преди да го видят, пък е и прекалено нервен, за да яде. Какво можеш да спретнеш от това?
— Задушено дивечово на фурна — твърдо рече Шафти. — Имаме зарзават и ми остана половин глава лук.6 Сигурна съм, че мога да пригодя за фурна една от тези…
— Отряд, равнис! Мирно! — изплющя зад тях безшумно приближилият се Джакръм. Поотдръпна се с бегла усмивка, докато те трескаво се опитваха да се изправят. — Редник Холтър, сигурно имам адски удивително зрение — додаде, когато криво-ляво се бяха строили.
— Тъй вярно, серж! — изкозирува Тонкър, забил поглед право напред.
— Можеш ли да се сетиш защо, редник Холтър?
— Не, серж.
— Защото знам, че охраняваш периметъра, Холтър, но те виждам така ясно, сякаш стоиш точно пред мен, Холтър! Така ли е, Холтър?
— Тъй вярно, серж!
— Добре, че все още обхождаш периметъра, Холтър, щото наказанието за отлъчване от пост по време на война е смърт, Холтър!
— Аз само…
— Няма само! Не ща да чувам никакво само! Не си мисли, че съм вресльо, Холтър! Ефрейтор Страпи беше вресльо, но той си е проклет политикан! Дума да няма, не съм вреслив, но ако не си обратно на поста си до трийсет секунди, ще ти изтръгна езика!
Тонкър си плю на петите. Сержант Джакръм прочисти гърло и продължи с равен тон:
— На това, мойте момчета, му се вика истинска лектсия за професионална ориентация, не като ония политизмишльотини, дето ги ръсеше Страпи. — Той се прокашля. — Целта на тази лектсия е да разберете къде сме. Ние сме до гуша в лайна. И в задник да бяхме наврени, нямаше да е по-зле от това. Въпроси?
Тъй като слисаните новобранци нямаха никакви, той продължи, обикаляйки с бавни крачки отряда:
— Знаем, че вражеските сили са наблизо. Понастоящем без ботуши. Но ще дойдат други, с много ботуши! Освен това в района може да има дезертьори. Те няма да са мили хора! Ще бъдат неучтиви! Във връзка с това лейтенант Блауз повели, че ще вървим без път през гората и нощта. Да, срещнахме врага и го надвихме. Беше щастлив удар. Не очакваха да сте закоравели, сурови войници. Нито пък вие, така че не искам да ставате самонадеяни. — Той се наведе почти на сантиметри от лицето на Поли. — Самонадеяно ли се чувстваш, редник Пъркс?
— Съвсем не, серж!
— Добре. Добре. — Джакръм се отдръпна. — Отправили сме се към фронта, момци. Войната. А в една гадна война къде е най-добре да бъдете? Освен на луната, разбира се. Никой ли не знае?
Джейд бавно вдигна ръка.
— Хайде, думай! — подкани я сержантът.
— В армията, серж — рече тролът, — щото… — започна да брои на пръсти: — Едно, имаш оръжие и броня и таквиз неща. Две, насред други въоръжени мъже си. Ъ-ъ… много, плащат ти и ти дават по-добро плюскане от ония на цивилната. Ъ-ъ… още, ако се чупиш, те вземат в плен и там си има правила кат’ например Да Не Се Ритат Пленниците по Канчето и таквиз, щот ако риташ техните пленници по канчето, и те ще ритат твоите по канчето и то излиза, че сам се риташ по канчето, но няма правило, дето казва че не можеш да риташ цивилните на врага по канчето. Има и още таквиз, ама ми свършиха цифрите. — Тя им пусна диамантена усмивка и додаде: — Може да сме тромави, ’ма не сме тъпи.
— Редник, аз съм впечатлен — обяви Джакръм. — А ти си прав. Единствената засечка е, че не сте войници! Но с това мога да ви помогна. Не е трудно да си войник. Ако беше трудно, войниците нямаше да могат да го вършат. Има само три неща, които трябва да запомните, а именно: едно, подчинявай се на заповедите, две, тупай яко врага и три, не умирай. Ясно? Добре! Почти сте готови! Браво! Предлагам да ви помогна при изпълнението и на трите! Вие сте моите малки момци и аз ще се грижа за вас! Междувременно си имате задължения! Шафти, залавяй се с манджата! Редник Пъркс, погрижи се за рупърта! И след това си поупражнявай бръсненето! Сега ще посетя онези на пост и ще им предам светото слово! Свободно!
Те останаха като заковани, докато той се изгуби от поглед, и чак тогава се поотпуснаха.
— Защо все вика? — обади се Шафти. — Имам предвид, трябва само да помоли и…
Поли сипа ужасния бъркоч в едно канче и почти на бегом отиде до навеса на лейтенанта. Той вдигна поглед от една карта и се ухили, сякаш му поднасят угощение.
— А, бъркоч!
— Всъщност си правим различна вечеря, сър. Сигурен съм, че има достатъчно за всички…
— Боже мой, не, от години не съм хапвал такава манджа — възкликна Блауз, грабвайки лъжицата. — Разбира се, в училище не я ценяхме толкова.
— Давали са ви това в училище, сър?
— Да. Почти всеки ден — щастливо рече той.
Поли не можеше съвсем да осмисли чутото. Блауз беше от знатната класа. Знатните ядяха знатна храна, нали?
— Нещо лошо ли сте извършили, сър?
— Не разбирам какво имаш предвид, Пъркс? — Той сърбаше от ужасната рядка каша. — Мъжете отпочинаха ли си?
— Да, сър. Труповете бяха известен шок…
— Да. Лоша работа — въздъхна лейтенантът. — Уви, такава е войната. Съжалявам само, че трябваше да го научите тъй скоро. Такива ужасни загуби понасяме непрекъснато. Въпреки това съм сигурен, че нещата ще се оправят, когато стигнем Нек. Никой генерал не може да очаква млади момчета като вас незабавно да се превърнат във войници. Ще трябва да им кажа няколко думи по въпроса — заешката му физиономия придоби необичайно решителен израз, като на хамстер, забелязал пролука във въртележката си.
— Трябвам ли ви за още нещо, сър?
— Ъ-ъ… мъжете говорят ли за мен, Пъркс?
— Всъщност не, сър.
Лейтенантът изглеждаше разочарован:
— О! О, добре. Благодаря ти, Пъркс.
Поли се запита дали Джакръм изобщо спи. Тя беше цяла слух и взор, а той изневиделица пристъпи зад нея с думите:
— Познай кой е, Пъркс! Ти си на пост! Трябва да видиш ужасния враг, преди той да те забележи! Кои са четрите С-та?
— Стойка, сянка, силует и сияние, серж! — изкозирува Поли. Беше подготвена за това.
Мина известно време, преди сержантът да се окопити:
— Просто си го знаеше, нали?
— Несър! Едно птиченце ми го каза, когато поех поста, сър! Спомена, че сте го питали, сър!
— О, значи момченцата на Джакръм се съюзяват срещу милия си стар сержант, а?
— Несър. Споделят информация, жизненоважна за оцеляването на отряда в критични обстоятелства, серж!
— Признавам, много ти знае устата, Пъркс.
— Благодаря, серж!
— Но виждам, че не стоиш в проклетата сянка, Пъркс, нито си се погрижил да оправиш проклетата си стойка, силуетът ти се откроява на проклетата светлина и сабята ти сияе като диамант в ухото на проклет коминочистач! Обясни!
— Заради едното Ц е, серж! — отвърна Поли, все така забила поглед право напред.
— А то е?
— Цвят, серж! Нося проклета червено-бяла униформа в проклетата сива гора, серж!
Тя рискува да хвърли поглед към него. В малките свински очички на Джакръм светеха пламъчета. От ония, които издаваха, че тайно се радва.
— Срамуваш се от пре-прелестната си униформа, а, Пъркс?
— Не искам да ме видят мъртъв в нея, серж.
— Ха! Не мърдай от поста си. Пъркс!
Поли се усмихна право напред.
Когато се освободи от пост за купа дивечово задушено, видя Джакръм да преподава основите на фехтовката на Лофти и Тонкър, използвайки лескови пръчки вместо мечове. Докато Поли привърши, той вече учеше Уозър на някои от по-тънките похвати при използването на бързострелен арбалет и особено онези, чиято същност бе да не обръща към него зареден арбалет с въпроса: „З-за какво служи това тук, серж?“ Уозър се справяше с оръжията като изрядна домакиня, изхвърляща умряла мишка — на една ръка разстояние и опитвайки се да не гледа. Но дори и нея я биваше повече с тях от Игор, който просто не можеше да схване идеята за онова, което според него беше безразборна хирургия.
Джейд дремеше. Маладикт висеше с главата надолу под един от навесите, скръстил ръце на гърдите си; очевидно не на шега бе казал, че има някои аспекти от вампирската същност, от които е трудно да се откажеш.
Игор и Маладикт…
Тя все още не бе сигурна за Маладикт, но Игор трябваше да е момче, с всичките тия шевове по главата и това лице, което дотолкова не бе за пред хора, че би могло да се нарече единствено „домашно“.7 Той беше кротък и подреден, но сигурно Игорите по принцип си бяха такива…
Тя се събуди, разтърсвана от Шафти.
— Тръгваме! Най-добре иди се погрижи за рупърта!
— А? Какво? О… добре!
Около нея цареше суматоха. Поли стана с олюляване и забърза към навеса на лейтенант Блауз. Завари го пред окаяния му кон, хванал юздите с безпомощно изражение.
— А, Пъркс! — смутолеви той. — Не съм съвсем сигурен, че го правя както трябва…
— Не, сър. Оплели сте оглавника и сте сложили наопаки седлото — обясни Поли, която често бе помагала за конете в бащината си странноприемница.
— А, сигурно затова беше толкова трудно снощи — предположи Блауз. — Редно е да ги знам тези неща, но ние вкъщи си имахме човек за това…
— Позволете на мен, сър! — Тя размота оглавника с няколко внимателни движения. — Как му е името, сър?
— Талацефалос — изтърси Блауз попритеснен. — Така се е казвал легендарният жребец на генерал Тактикус, нали знаеш?
— Не знаех, сър — натърти Поли. Тя се наведе и надникна между краката на коня. Леле, ама Блауз наистина беше много късоглед…
Кобилата я изгледа отчасти с очите си, които бяха малки и зли, но най-вече с жълтите си зъби, от които имаше огромно количество. Тя остана с впечатлението, че й се подсмихва.
— Ще гледам да го задържа, докато го възседнете, сър.
— Благодаря. Той наистина не стои много мирно, когато се опитвам.
— Сигурно, сър. — Поли познаваше трудните коне; този притежаваше всички белези на истински мръсник, от онези, на които хич не им пука от очевидното превъзходство на човешката раса.
Кобилата се блещеше и зъбеше срещу нея, докато Блауз я възседна, но Поли предвидливо бе застанала встрани от подпорите на навеса. Талацефалос не бе от скачащите и ритащите. По-скоро бе от подлите, от онези, които гледат да ти размажат краката…
Тя отмести крака си точно преди копитото да се забие. Но Талацефалос, вбесен, че са го изиграли, се обърна, изкриви шия, наведе глава и злобно захапа Поли по навитите чорапи.
— Лош кон! — ядоса се Блауз. — Извини го, Пъркс. Мисля, че е от нетърпение да влезе в битка. О, небеса! — Той бе погледнал надолу. — Добре ли си, Пъркс?
— Ами, малко дърпа, сър… — отвърна Поли, докато конят я влачеше настрани.
Блауз отново бе пребледнял.
— Но той те е захапал… той те е сграбчил за… точно по…
Камбанките звъннаха. Поли погледна надолу и трескаво си припомни какво бе слушала през многобройните кръчмарски сбивания.
— О!… о-ох… аргх… мамицата му! Право за моркова! Ааргх! — Взе да вие и после, понеже на момента й се стори добра идея, с все сила стовари юмруци в носа на кобилата. Лейтенантът припадна.
Не пред войниците (фр.)
На една жена винаги й остава половин глава лук, независимо с какъв размер са лукът, блюдото или жената.
При това от ония домове с изгоряла каруца в градината.