Като ватерполист, Робърт Лангдън беше водил безброй подводни битки. Дивата конкуренция, която бушуваше под повърхността на басейна, далеч от очите на реферите, можеше да доведе до най-грозни схватки. Бяха го ритали, драскали, стискали, веднъж един разярен защитник, от когото постоянно се беше изплъзвал, дори го бе ухапал.
Сега обаче, докато се мяташе в ледените води на фонтана, той разбираше, че е далеч от харвардския басейн. И не се бореше за победа в шампионата, а за живота си. Това беше вторият им сблъсък. Тук нямаше рефери. Нямаше преиграване. Ръцете натискаха лицето му към дъното със сила, която не оставяше съмнение в убийствените намерения на противника му.
Лангдън инстинктивно се завъртя като торпедо. „Отскубни се от него!“ Ала хашишинът не го изпусна — той имаше преимущество, каквото не притежаваше никой ватерполист. Два крака, стъпили върху здрава земя. Убиецът като че ли щадеше едната си ръка… но въпреки това го държеше здраво.
В този момент Лангдън си помисли, че няма да оцелее. И направи единственото, което му дойде наум. Престана да се опитва да изплува. „Ако не можеш да идеш на север, тръгни на изток.“ Събра последните си сили, сви крака и направи делфински скок напред.
Ненадейната промяна на посоката, изглежда, свари хашишина неподготвен. Страничното движение наруши равновесието му. Още един скок и Лангдън изведнъж се освободи, издиша и се издигна на повърхността. Успя да си поеме дъх само веднъж. Убиецът отново се нахвърли върху него със смазваща сила, опря длани върху раменете му и го натисна надолу. Лангдън се опита да стъпи на дъното, ала арабинът го изрита и го събори.
Лангдън пак потъна под водата.
Гърчеше се в ръцете на противника си. Този път маневрите му бяха напразни. Той отвори очи и потърси пистолета. Виждаше като в мъгла. Мехурчетата скриваха всичко. В лицето му заблестя ослепителна светлина — хашишинът го бе натиснал към подводния прожектор, монтиран на дъното на фонтана. Американецът протегна ръка и хвана кутията. Беше гореща. Опита се да се отскубне, но прожекторът бе на панти и се завъртя в ръката му. Внезапно той изгуби опора.
Убиецът продължаваше да го натиска надолу.
И тогава го видя. Стърчеше изпод монетите точно под лицето му. Тънък черен цилиндър. „Заглушителят!“ Лангдън се пресегна, но когато пръстите му стиснаха цилиндъра, не напипа метал, а пластмаса. Гуменият маркуч се изви към него като змия. Беше дълъг над половин метър и от края му струяха мехурчета. Това изобщо не бе пистолетът… а маркучът на един от многобройните безобидни компресори.
Само на няколко метра от тях кардинал Баджа усещаше, че душата скоро ще напусне тялото му. Макар че през целия си живот се беше готвил за този момент, никога не бе предполагал, че краят му ще е такъв. Физическата му обвивка страдаше… изгорена, натъртена и задържана под водата от тежестта на веригите. Той си напомни, че това страдание е нищо в сравнение с изтърпяното от Иисус.
„Той е умрял, за да изкупи моите грехове…“
Чуваше звуците от бушуващата наблизо борба. Мисълта за това бе непоносима. Неговият похитител щеше да погуби още един живот… човекът с добрите очи, човекът, който се беше опитал да му помогне, щеше да умре.
Болката се усилваше. Баджа се отпусна по гръб и се вторачи през водата в черното небе. За миг му се стори, че вижда звезди.
Беше време.
И като изостави всички страхове и съмнения, кардиналът отвори уста и изпусна последния си дъх. И проследи с поглед духа си, който заклокочи нагоре сред облак прозрачни мехурчета. Баджа инстинктивно вдиша. Водата нахлу в него като ледени кинжали. Болката продължи само няколко секунди.
Сетне… покой.
Без да обръща внимание на паренето в стъпалото си, хашишинът се съсредоточи върху давещия се американец, когото държеше прикован под себе си в кипящата вода. „Довърши го!“ Той стисна още по-силно. Знаеше, че този път Робърт Лангдън няма да се спаси. Както бе предвидил, съпротивата на жертвата му ставаше все по-слаба.
Изведнъж тялото на Лангдън се вцепени и бясно започна да се разтърсва.
„Да — помисли си убиецът. — Спазмите. Когато водата прониква в дробовете.“ Знаеше, че това ще продължи само няколко секунди.
Шест.
После, точно както очакваше хашишинът, жертвата му внезапно се отпусна като голям спадащ балон. Това беше краят. Арабинът го подържа още тридесет секунди, докато водата изпълни белодробната му тъкан. Усещаше, че тялото на Лангдън постепенно само потъва към дъното. Накрая го пусна. Репортерите щяха да открият във Фонтана на четирите реки двойна изненада.
Убиецът излезе от водата, погледна кървящия си крак и изруга. Предницата на обувката му бе разкъсана и върхът на палеца му беше отнесен. Ядосан на собственото си нехайство, той отпра маншета на единия си крачол и натъпка плата в отвора. Болката се стрелна нагоре по крака му. Хашишинът сви юмруци и натика плата още по-навътре. Кървенето постепенно отслабна.
Арабинът насочи мислите си от болката към удоволствието и се качи в буса. Беше приключил работата си в Рим. Знаеше точно какво ще го успокои. Витория Ветра бе завързана и чакаше. Въпреки че замръзваше, хашишинът се възбуди.
„Заслужих си наградата.“
Витория се свести и простена от болка. Лежеше по гръб. Всичките й мускули бяха вцепенени като камък. Ръцете я боляха. Когато се опита да помръдне, усети спазми в раменете. Трябваше й известно време, за да разбере, че ръцете й са завързани зад гърба. Първата й реакция бе объркване — „Сънувам ли?“, — ала когато понечи да повдигне глава, болката в основата на черепа й подсказа, че е будна.
Объркването се превърна в страх. Тя се огледа. Намираше се в каменна стая — голяма и добре мебелирана, осветена от факли. Някаква древна зала. Наблизо имаше кръг от пейки.
Студен вятър я накара да настръхне. През отворената двукрила врата видя балкон. И можеше да се закълне, че между перилата съзира Ватикана.