Лапнал гумения маркуч, Робърт Лангдън лежеше на легло от монети на дъното на Фонтана на четирите реки. Въздухът от компресора бе мръсен и гърлото му гореше. Но не се оплакваше. Нали беше жив.
Не бе сигурен доколко точно е имитирал удавяне, ала тъй като целият му живот беше свързан с вода, бе чувал разкази за удавници. И се беше постарал. Накрая даже бе изпуснал целия въздух от дробовете си и беше престанал да диша, така че мускулната му маса да го притегли към дъното.
Слава Богу, че хашишинът бе повярвал.
Започваше да се задушава. Чудеше се дали убиецът още е тук. Пое въздух от маркуча, пусна го и заплува по дъното на фонтана, докато стигна до гладката скала в центъра му. Безшумно я проследи нагоре и излезе на повърхността в сенките под грамадните каменни фигури.
Буса го нямаше.
Това беше всичко, което искаше да види. Дълбоко си пое дъх и бързо се върна на мястото, където бе потънал кардинал Баджа. Знаеше, че старецът вече е в безсъзнание и почти няма вероятност да го спаси, но трябваше да опита. Откри тялото, здраво стъпи от двете му страни, наведе се и хвана веригите. После напрегна сили и задърпа. Баджа се показа на повърхността, но очите му вече бяха изцъклени. Лош признак. Нито дишаше, нито имаше пулс.
Тъй като знаеше, че няма да успее да го измъкне през ръба на фонтана, Лангдън затегли кардинала към скалната кухина. Там водата бе плитка и имаше наклонен перваз. Професорът издърпа голото тяло възможно по-нагоре и се захвана за работа.
Като натискаше увитите с вериги гърди на Баджа, започна да изкарва водата от дробовете му. След това продължи с дишане уста в уста. Броеше внимателно. Бавно. Бореше се с инстинктивното си желание да издиша прекалено силно и бързо. В продължение на три минути се опитва да съживи стареца. След пет минути разбра, че всичко е свършило.
Il preferito. Човекът, който щеше да е новият папа. Проснат мъртъв пред него.
Дори сега, отпуснат в сенките на полузалетия перваз, кардинал Баджа излъчваше кротко достойнство. Водата тихо плискаше гърдите му, почти разкаяно… сякаш го молеше за прошка, задето го беше убила… сякаш се опитваше да почисти овъглената рана, която носеше нейното име.
Професорът леко прокара длан по лицето му и затвори изцъклените му очи. И усети, че в собствените му очи напират сълзи. Това го сепна. После за пръв път от много години Лангдън заплака.