Робърт Лангдън не се съмняваше, че хаосът и истерията, обхванали площад „Св. Петър“, са без прецедент в историята на Ватикана. Никоя битка, разпване, поклонение, мистично видение — нищо в миналото не можеше да се сравнява с мащабите и драматизма на този момент.
Докато се разиграваше трагедията, Лангдън се чувстваше странно дистанциран. Действието се разтегляше. Сякаш попаднало в изкривяване на времето, безумието забавяше хода си…
Жигосаният шамбелан… обезумял пред целия свят…
Илюминатският диамант… разкрит в цялата си дяволска гениалност…
Часовникът на видеостените, отчитащ последните двадесет минути от съществуването на Ватикана…
Драмата обаче едва започваше.
Сякаш в някакъв пост-травматичен транс, шамбеланът изведнъж се изпълни с енергия, като че ли го бяха обладали демони. Той заломоти, зашепна на невидими духове, вдигна очи към небето и протегна ръце нагоре към Господ.
— Говори! — извика на небесата свещеникът. — Да, чувам Те!
В този миг Лангдън разбра. Сърцето му натежа като камък. Витория явно също разбра и пребледня.
— Той е в шок. Халюцинира. Мисли си, че говори с Бог!
„Някой трябва да прекрати това — каза си американецът. — Какъв окаян и жалък край. Закарайте този човек в болница!“
Очевидно открила идеалната позиция, на стълбището под тях Чинита Макри снимаше всичко. Образите от камерата й мигновено се появяваха на видеостените зад гърба й… като безкраен филм, в който постоянно се разиграваше една и съща страшна трагедия.
Сцената изглеждаше епична. В разкъсаното си расо с обгореното клеймо на гърдите си, шамбеланът приличаше на древен герой, преодолял всички кръгове на ада за този миг на откровение. Той ревеше към небесата.
— Ti sento, Dio! Чувам Те, Господи!
Шартран заотстъпва благоговейно.
Над тълпата се спусна пълна тишина. За миг сякаш тя обхвана цялата планета… всички пред телевизорите си бяха затаили дъх.
Шамбеланът стоеше на стълбището пред света и протягаше ръце нагоре. Почти приличаше на Христос, бос и ранен пред цялото земно кълбо.
— Grazie! Grazie, Dio!
Нищо не нарушаваше тишината.
— Grazie, Dio! — отново извика Карло Вентреска. Като слънце, разкъсало облаците на бурно небе, на лицето му се изписа радост. — Grazie, Dio!
„Благодаря Ти, Господи?“ Лангдън смаяно се взираше в него.
Напълно преобразен, шамбеланът сияеше. Той вдигна поглед към небето и енергично закима.
— На тоя камък ще съградя църквата Си! — После пак протегна ръце нагоре и се засмя. — Grazie, Dio!
Очевидно беше полудял.
Светът гледаше като хипнотизиран.
Ала никой не очакваше кулминацията.
С последен радостен възглас, шамбеланът се обърна и се втурна обратно в базиликата „Св. Петър“.