На стотици километри от ЦЕРН по радиостанцията изпращя глас:
— Добре, в коридора съм.
Техникът, който наблюдаваше видеоекраните, натисна бутона на предавателя си.
— Виждаш образ от осемдесет и шеста камера. Би трябвало да е в дъното.
Последва дълго мълчание. По челото на служителя избиха ситни капчици пот. Накрая радиостанцията изпращя.
— Камерата я няма — съобщи гласът. — Обаче виждам къде е била монтирана. Някой я е свалил.
Техникът въздъхна тежко.
— Благодаря. Би ли почакал малко?
Той насочи вниманието си към редицата видеомонитори. Огромни части от комплекса бяха открити за външни лица и и преди бяха изчезвали безжични камери, обикновено откраднати от шегаджии, търсещи сувенири.
Но веднага щом някоя камера напускаше лабораторията и се отдалечаваше, сигналът се изгубваше и екранът угасваше. Озадачен, техникът се вторачи в монитора. От камера №86 идваше кристално чист образ.
„Ако камерата е била открадната, защо все още получаваме сигнал? — зачуди се той. Знаеше, че има само едно обяснение, разбира се. Камерата все още се намираше в комплекса и някой просто я беше преместил. — Но кой? И защо?“
Той дълго наблюдава екрана. Накрая вдигна радиостанцията.
— На това стълбище има ли килери? Шкафове или тъмни ниши?
Гласът прозвуча смутено.
— Не. Защо?
Техникът се намръщи.
— Няма значение. Благодаря за помощта. — Той изключи радиостанцията и прехапа устни.
Като се имаше предвид малкият й размер и фактът, че е безжична, техникът знаеше, че видеокамерата може да предава от всяка точка на строго охраняваната територия — гъсто застроена площ с тридесет и две отделни сгради в радиус от осемстотин метра. Единственото указание бе това, че изглежда, се намираше на тъмно място. Което, разбира се, не му помагаше много. В комплекса имаше безброй тъмни места — сервизни килери, отоплителни тръби, градински бараки, гардероби, дори лабиринт от подземни тунели. Можеха да минат седмици, докато намерят камера №86.
„Но това е най-малкият ми проблем“ — помисли си той.
Освен непонятното й преместване, в случая имаше още нещо смущаващо. Техникът погледна образа, който излъчваше изчезналата камера. Неподвижен предмет. Модерно наглед устройство, каквото никога не беше виждал. В основата му мигаше електронен дисплей.
Въпреки че беше преминал строга подготовка за извънредни ситуации, служителят усещаше, че пулсът му се е ускорил. Опита се да не изпада в паника. Трябваше да има обяснение. Предметът изглеждаше прекалено малък, за да представлява сериозна опасност. Но пък присъствието му в комплекса бе обезпокоително. Всъщност извънредно обезпокоително.
„И то тъкмо днес“ — помисли си той.
Охраната винаги беше била от първостепенна важност за неговия работодател, но днес значението й бе по-голямо от когато и да било през последните две десетилетия. Техникът дълго се взира в предмета. Предусещаше тътена на далечна буря.
Потънал в пот, той набра номера на своя началник.