Секретарката Силви Боделок бе в паника. Разхождаше се в празната приемна пред кабинета на директора. „Къде се е дянал, по дяволите? Какво да правя?“
Този ден не беше нормален. Разбира се, всеки работен ден при Максимилиан Кьолер притежаваше потенциала да е странен, но днес директорът бе в рядка форма.
— Намерете ми Леонардо Ветра! — нареди той, когато сутринта Силви дойде на работа.
Секретарката надлежно прати пейджърно съобщение и имейл и телефонира на изтъкнатия учен.
Нищо.
Кьолер бясно напусна кабинета си, явно за да търси Ветра сам. Когато след доста време се върна, определено не изглеждаше добре… не че някога изглеждаше добре. Но този път видът му беше по-лош от обикновено. Заключи се в кабинета си и Силви го чу да влиза в интернет, да телефонира, да праща факсове и да разговаря. После пак излезе. Оттогава не се беше връщал.
Секретарката бе решила да не обръща внимание на странностите на поредната Кьолерова мелодрама, ала започна да се тревожи, когато директорът не се прибра за ежедневните си инжекции. Физическото му състояние изискваше редовно лечение и когато насилеше късмета си, резултатите бяха плачевни — респираторен шок, пристъпи на кашлица и лудо търчане на болничния персонал. Понякога й се струваше, че на Максимилиан Кьолер не му се живее повече.
Тя се замисли дали да не му прати съобщение по пейджъра, но се беше научила, че гордостта на Кьолер не търпи милосърдието. Предишната седмица толкова се бе разярил на един гостуващ учен, който беше проявил прекалено съчувствие към него, че се бе изправил на крака и го беше замерил с папката си по главата. Когато бе разлютен, крал Кьолер можеше да е изненадващо чевръст.
В момента обаче безпокойството на Силви за здравето на директора отстъпваше на заден план… заменено от много по-неотложна дилема. Преди пет минути се бяха обадили от телефонната централа на ЦЕРН, за да съобщят, че спешно търсели Кьолер.
— Няма го — бе отвърнала секретарката.
Тогава телефонистката й беше казала кой го търси. Силви се бе засмяла.
— Шегуваш се, нали? — Тя скептично се навъси. — Значи е истина. Добре, разбирам. Можеш ли да попиташ… — Жената въздъхна. — Не. Няма нищо. Кажи му да почака. Веднага ще потърся директора. Да, ясно. Ще побързам.
Но не успя да го открие. Три пъти му позвъни по мобилния телефон и всеки път й отговаряше един и същи глас:
— Няма връзка с този телефонен номер. — „Как няма връзка? Къде може да е?“ Силви набра номера на пейджъра му. Два пъти. Никакъв отговор. Това изобщо не беше типично за него. Прати имейл на мобилния му компютър. Нищо. Все едно бе изчезнал от лицето на Земята.
„Какво да правя?“ — питаше се тя.
Освен да претърси целия комплекс на ЦЕРН, Силви знаеше, че има само още един начин да привлече вниманието на директора. Кьолер нямаше да се зарадва, но не биваше да карат човека на телефона да чака. А той като че ли не беше в настроение да му отговорят, че директора го няма.
Стресната от собствената си дързост, секретарката взе решение. Влезе в кабинета на Кьолер и се приближи до металната кутия на стената зад бюрото му. Вдигна кутията, разгледа пулта и откри нужния бутон.
После дълбоко си пое дъх и вдигна микрофона.