Докато самолетът се спускаше към международното летище „Леонардо да Винчи“, Лангдън затаи дъх. Витория седеше срещу него, затворила очи, сякаш се опитваше да овладее положението. Машината най-после кацна и рулира към частен хангар.
— Съжалявам за бавния полет — извини се излезлият от кабината пилот. — Не можех да развия пълна скорост заради забраната за шум над населено място.
Лангдън си погледна часовника. Бяха стигнали за тридесет и седем минути.
Пилотът отвори външната врата.
— Някой ще ми обясни ли какво става?
Не му отговори нито Витория, нито Лангдън.
— Добре де — протегна се той. — Аз пък си имам климатик и стерео в кабината.
Извън хангара грееше късно следобедно слънце. Лангдън преметна сакото си през рамо. Витория вдигна лице нагоре и дълбоко си пое дъх, сякаш слънчевите лъчи й придаваха някаква загадъчна енергия.
„Средиземноморци“ — вече изпотен, си помисли професорът.
— Не ти ли е късничко за анимационни филми? — без да отваря очи, попита Витория.
— Моля?
— Часовника ти. Видях го в самолета.
Лангдън леко се изчерви. Беше свикнал да брани колекционерския си часовник с Мики Маус, подарък от родителите му. Въпреки глупаво протегнатите ръце на Мики, които играеха ролята на стрелки, Лангдън от детството си не бе носил друг часовник. Водонепроницаем и светещ на тъмно, той беше идеален за плуване, а вечер и за неосветените алеи на колежа. Когато студентите му поставяха под въпрос вкуса му, той им отвръщаше, че носи Мики, за да запази сърцето си младо.
— Шест часът е — каза професорът.
Витория кимна, все още със затворени очи.
— Струва ми се, че посрещачите ни пристигат.
Лангдън чу далечния вой, вдигна поглед и го присви под лъжичката. От север се приближаваше хеликоптер — носеше се ниско над пистата. Професорът се беше качвал на хеликоптер само веднъж в долината на Палпа в Андите, когато бе търсил пясъчните изображения на платото Наска, и изобщо не му беше харесало. „Летяща консервена кутия.“ След сутринта, прекарана в полети с космически самолет, Лангдън се бе надявал Ватиканът да им прати кола.
Но не би.
Вертолетът намали скоростта, увисна във въздуха и се спусна към пистата пред тях. Отстрани на бялата машина имаше герб — два ключа и папска тиара. Лангдън добре го познаваше. Това беше традиционният печат на Ватикана — символът на Светия престол или „светото седалище“ на правителството, като „седалището“ буквално бе древният трон на свети Петър.
„Светият хеликоптер“ — докато машината кацаше, мислено изпъшка Лангдън. Беше забравил, че Ватиканът има такъв вертолет, с който откарваха папата до летището, на срещи или в летния му палат в Гандолфо. Професорът определено предпочиташе кола.
Пилотът скочи от кабината и закрачи към тях по пистата.
Сега бе ред на Витория да се разтревожи.
— Това ли е нашият пилот?
Лангдън споделяше загрижеността й.
— Да летим или да не летим. Това е въпросът.
Пилотът изглеждаше нагизден като за Шекспирова мелодрама. Носеше пищна туника на вертикални яркосини и златни райета със съответните панталони и гети. Черните му обувки приличаха на пантофки. Отгоре на всичко на главата му се мъдреше черна филцова барета.
— Традиционната униформа на швейцарската гвардия — поясни Лангдън. — Проектирал я е самият Микеланджело. — Когато мъжът се приближи, професорът потрепери. — Признавам, че не е от най-добрите постижения на Микеланджело.
Въпреки достолепното одеяние на пилота Лангдън виждаше, че в него няма нищо надуто. Той се движеше с цялата скованост и достойнство на американски морски пехотинец. Ученият многократно беше чел за строгите изисквания към елитната швейцарска гвардия. Набирани от един от четирите католически кантона в Швейцария, кандидатите трябваше да са швейцарци на възраст между деветнадесет и тридесет години, да са високи най-малко метър и седемдесет, да са служили в швейцарската армия и да са ергени. Световните правителства завиждаха на този папски корпус и го смятаха за най-вярната и смъртоносна охрана в света.
— От ЦЕРН ли сте? — попита пилотът, когато стигна до тях. Гласът му звучеше като стомана.
— Да — потвърди Лангдън.
— Пристигнахте поразително бързо. — Той озадачено погледна самолета Х-33. После се обърна към Витория. — Имате ли други дрехи, госпожо?
— Моля?
Мъжът посочи краката й.
— Във Ватикана не се разрешават къси панталони.
Лангдън сведе очи към краката на Витория и се намръщи. Бе забравил. Във Ватикана строго се забраняваха голи крака над коляното — и за мъжете, и за жените. Това правило изразяваше уважение към светостта на Божия град.
— Не нося нищо друго — отвърна тя. — Бързахме.
Видимо недоволен, гвардеецът кимна и се обърна към Лангдън.
— Носите ли оръжие?
„Оръжие ли? — помисли си професорът. — Та аз не си нося даже чисто бельо!“ Той поклати глава.
Швейцарецът приклекна пред краката му и се зае да го претърсва, като започна от чорапите. „Доверчив човек“ — каза си Лангдън. Силните длани на гвардееца се изкачиха по краката му и стигнаха неприятно близо до слабините му. Накрая швейцарецът завърши с гърдите и раменете му. Очевидно доволен, че Лангдън е чист, той се обърна към Витория и плъзна поглед по краката и тялото й.
Тя го изгледа свирепо.
— Изобщо не си го помисляйте.
Мъжът заплашително се втренчи в нея. Витория дори не трепна.
— Какво е това там? — Той посочи квадратната изпъкналост в предния джоб на панталона й.
Витория извади свръхтънък мобилен телефон. Гвардеецът го взе, включи го, изчака да чуе сигнала и след като установи, че наистина е телефон, й го върна. Тя го пъхна в джоба си.
— Моля, обърнете се — каза швейцарецът.
Младата жена се подчини, разпери ръце и се завъртя на триста и шестдесет градуса.
Гвардеецът внимателно я наблюдаваше. Лангдън вече беше заключил, че тесните шорти и блуза на Витория не изпъкват никъде, където не трябва. Явно и швейцарецът стигна до същия извод.
— Благодаря. Насам, моля.
Хеликоптерът на швейцарската гвардия продължаваше да буботи. Витория се качи първа като опитна професионалистка, почти без да спира под въртящите се витла. Професорът се позабави.
— Никакъв шанс ли няма да ни закарате с кола? — полушеговито извика той на швейцареца, който вече се настаняваше на пилотската седалка.
Не получи отговор.
А и знаеше, че при безумното шофиране в Рим с хеликоптер навярно ще е по-безопасно. Дълбоко си пое дъх и предпазливо се наведе под въртящите се перки.
— Намерихте ли контейнера? — извика Витория, докато пилотът форсираше двигателите.
Гвардеецът смутено погледна през рамо.
— Кое?
— Контейнера. Нали се свързахте с ЦЕРН заради един контейнер?
Той сви рамене.
— Нямам представа за какво говорите. През целия ден бяхме много заети. Командирът ми нареди да ви взема. Не знам нищо повече.
Витория неуверено погледна Лангдън.
— Закопчайте се, моля — каза пилотът.
Лангдън се пресегна за предпазния си колан и го закопча. Тънките стени на корпуса сякаш се готвеха да го смажат. Хеликоптерът с рев се издигна във въздуха и рязко зави на север към Рим.
Рим… древната caput mundi14, където някога бе управлявал Цезар, където бяха разпнали свети Петър. Люлката на модерната цивилизация. И в самия й център… тиктакаща бомба.
Световна столица (лат.). — Б. пр.