Кардинал Мортати вдигна поглед към пищния таван на Сикстинската капела и потърси миг на тихо съзерцание. Между украсените с фрески стени отекваха гласовете на кардинали от различни страни. Те се блъскаха в осветения със свещи храм, възбудено шушукаха и се съветваха на множество езици, универсални сред които бяха английският, италианският и испанският.
Обикновено в черквата нахлуваше обилна светлина — дълги снопове, пронизващи мрака като лъчи от рая, — ала не и днес. Обичаят изискваше всички прозорци да са покрити с черно кадифе, така че никой отвътре да не може да праща сигнали и да се свързва по какъвто и да било начин с външния свят. В тъмнината блещукаха само свещи… мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци.
„Каква чест, че на мен се падна да ръководя това свято събитие“ — помисли си Мортати. Над осемдесетгодишните кардинали бяха прекалено стари, за да подлежат на избор, затова не участваха в конклава, но седемдесет и девет годишният Мортати бе най-възрастен от присъстващите и ръководеше процедурите.
В съответствие с традицията, кардиналите се събраха тук два часа преди конклава, за да поговорят с приятелите си и за последен път да обсъдят решението си. В 19:00 щеше да се появи шамбеланът на покойния папа, да прочете встъпителна молитва и да си тръгне. После швейцарската гвардия щеше да запечата портите и да заключи всички кардинали вътре. Тогава щеше да започне най-старият и най-потаен политически ритуал. Кардиналите нямаше да бъдат освободени, докато не решат кой от тях ще е новият папа.
Конклавът. Дори името съдържаше в себе си потайност. На латински „con clave“ буквално означаваше „заключен с ключ“. Кардиналите нямаха право да влизат във връзка с никого от външния свят. Никакви телефонни разговори. Никакви съобщения. Никакво шушукане през вратата. Конклавът представляваше вакуум, който не биваше да се нарушава от нищо външно. Това гарантираше спазването на принципа „solum Deum prae oculis“… „единствено Бог пред очите“.
Естествено, пред стените на черквата чакаха медиите и правеха догадки кой кардинал ще оглави милиарда католици по света. Конклавите създаваха напрегната, политически заредена атмосфера и през вековете се бяха оказвали опасни — отравяния, юмручни схватки, дори убийства в светия храм. „Стара история — помисли си Мортати. — Тазвечерният конклав ще е единен, блажен и главно… кратък.“
Или поне така се предполагаше.
Сега обаче се бе случило нещо неочаквано. Кой знае как от черквата липсваха четирима кардинали. Мортати знаеше, че всички изходи на Ватикана са завардени и отсъстващите кардинали не могат да стигнат далеч, но въпреки това до встъпителната молитва оставаше по-малко от час и той беше обзет от дълбоко смущение. В края на краищата четиримата не бяха обикновени кардинали. А кардиналите.
Избраниците.
Като ръководител на конклава, Мортати вече бе предупредил по съответните канали швейцарската гвардия. Все още нямаше никакви сведения. Другите кардинали вече бяха забелязали озадачаващото отсъствие. Бяха започнали да шушукат. Тъкмо тези четирима кардинали не биваше да закъсняват! Мортати се опасяваше, че в крайна сметка може би им предстои дълга нощ.
Той си нямаше и представа колко дълга.