Лангдън видя каквото търсеше десетина метра преди да стигнат до плочата. Сред пръснатите наоколо туристи бялата мраморна елипса на Бернини изпъкваше на фона на сивите гранитни павета на площада. Витория очевидно също я забеляза и се напрегна.
— Спокойно — прошепна й той. — Използвай метода си с пиранята.
Младата жена се поотпусна.
Всичко им се струваше заплашително спокойно. Мотаеха се туристи, около площада бъбреха монахини, едно момиченце хранеше гълъбите до обелиска.
Американецът потисна желанието си да си погледне часовника. Знаеше, че моментът не е далеч. Стигнаха при елипсовидния камък и спряха — не рязко, просто двама туристи, надлежно разглеждащи забележителност, която представлява известен интерес.
— Западният вятър — прочете надписа Витория.
Лангдън погледна мраморния релеф и изведнъж се почувства наивен. Никога не бе разбирал значението на тази творби — нито от книгите по история на изкуството, нито при многобройните си посещения на Рим.
Досега.
Елипсовидният релеф беше дълъг към метър и представляваше лице — Западният вятър, представен като ангел. От устата му излизаше силен дъх, чиято посока бе обратна на Ватикана… Божият дъх. Така Бернини беше изобразил втория елемент… въздуха… зефира, излизащ от устните на ангела. Лангдън осъзна, че подтекстът на творбата е още по-дълбок. Скулпторът бе изваял въздуха на пет отделни повея… пет! Нещо повече, от двете страни на медальона имаше две сияйни звезди. Професорът се замисли за Галилей. „Две звезди, пет повея, елипси, симетрия…“ Почувства се празен. Заболя го главата.
Витория скоро отново закрачи.
— Струва ми се, че ни следят — каза тя.
Лангдън вдигна поглед.
— Кой?
Преди да отговори, младата жена измина тридесетина метра. После посочи Ватикана, сякаш му показваше нещо на купола.
— Върви по петите ни през целия площад. — Витория нехайно се озърна през рамо. — Още ни следва. Не спирай.
— Мислиш ли, че е хашишинът?
Тя поклати глава.
— Не, освен ако илюминатите не използват жени с камери на Би Би Си.
Оглушителният звън на камбаните на „Св. Петър“ ги сепна. Часът бе настъпил. Бяха заобиколили Западния вятър в опит да се откъснат от репортерката, но сега се връщаха към релефа.
Въпреки биещите камбани наоколо изглеждаше съвсем спокойно. Туристите продължаваха да обикалят площада. При обелиска дремеше пиян бездомник. Момиченце хранеше гълъбите. Лангдън се зачуди дали репортерката не е подплашила убиеца. „Съмнително“ — каза си той, спомнил си неговото обещание. „Ще направя вашите кардинали медийни звезди.“
Когато заглъхна ехото на деветия камбанен удар, над площада се възцари тишина.
После… момиченцето запищя.