Когато само преди два часа бе излязъл от ватиканския Таен архив, Лангдън изобщо не беше предполагал, че пак ще го види. Сега обаче, задъхан от тичането по петите на швейцарския гвардеец, отново се озова там.
Младежът с белега го водеше между редиците прозрачни хранилища. Сега тишината в архива му се струваше някак си по-злокобна и той се зарадва, когато гвардеецът я наруши.
— Насам е, струва ми се — каза той, когато се озоваха в дъното на залата. Покрай стената имаше по-малки хранилища. Гвардеецът проучи надписите и посочи един от тях. — Да, тук е. Точно където каза командирът.
Лангдън го прочете. ATTIVI VATICANI. Ватикански имоти? Прегледа съдържанието. Недвижими имоти… пари… Банка Ватикана… антики… Списъкът продължаваше.
— Документи за всички ватикански имоти — каза гвардеецът.
Професорът погледна хранилището. „Господи!“ Въпреки тъмнината виждаше, че е пълно.
— Командирът каза, че всички произведения на Бернини, създадени, докато е бил под ватиканско покровителство, трябва да са вписани тук като собственост на Ватикана.
Лангдън кимна. Предположението на Оливети можеше да се окаже вярно. По времето на Бернини всичко, което творците бяха създавали под покровителството на папата, по закон бе ставало ватиканска собственост. Това по-скоро напомняше на феодализъм, отколкото на покровителство, ала художниците бяха живели добре и не се бяха оплаквали.
— Включително творбите, които се намират в черкви извън Ватикана ли?
Швейцарецът го погледна странно.
— Естествено. Всички католически черкви в Рим са собственост на Ватикана.
Лангдън сведе очи към списъка. Той съдържаше имената на двадесетината черкви, които попадаха в една линия със Западния вятър. Една от тях беше третият олтар на науката и професорът се надяваше, че ще има време да открие коя точно. При други обстоятелства с радост лично щеше да проучи всички. Днес обаче разполагаше с двадесетина минути, за да намери каквото търси — черквата със скулптурата на Бернини, символизираща огъня.
Той се запъти към електронната въртяща се врата на хранилището. Гвардеецът не го последва. Лангдън усети, че младият мъж се колебае, и се усмихна.
— Въздухът е нормален. Рядък е, но става за дишане.
— Имам заповед да ви придружа дотук и после веднага да се върна в оперативния център.
— Тръгвате ли?
— Да. Швейцарските гвардейци нямат право да влизат в архива. Като идвам с вас, аз нарушавам правилата. Командирът специално ми го напомни.
— Значи нарушавате правилата, а? — „Имаш ли представа какво става тук тази нощ?“ — На чия страна е вашият проклет командир?!
Лицето на гвардееца изгуби предишната си доброжелателност. Белегът под окото му потръпна. Внезапно той заприлича на самия Оливети.
— Извинете ме. — Лангдън съжали за избухването си. — Просто… Може да имам нужда от помощ.
Гвардеецът дори не мигна.
— Научен съм да изпълнявам заповеди. Без да ги обсъждам. Свържете се с командира веднага щом откриете каквото търсите.
Лангдън се ядоса.
— И къде да го намеря?
Гвардеецът остави радиостанцията си на една маса и каза:
— Първи канал.
После изчезна в мрака.