Няколко секунди професорът смаяно зяпаше снимката. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Подът на тоалетната сякаш се наклони под краката му. „Сониер е оставил послепис с моето име?“ И в най-безумните си кошмари нямаше да е в състояние да проумее защо.
— Сега разбирате ли защо Фаш ви повика тук и защо сте основен заподозрян? — попита Софи.
В момента Лангдън разбираше само защо Фаш бе реагирал толкова самодоволно, когато той беше предположил, че Сониер би трябвало да напише името на убиеца си.
„Намерете Робърт Лангдън.“
— Защо Сониер е написал този послеслов? — Смущението му се смени с гняв. — Защо ми е да убивам Жак Сониер?
— Фаш още не е открил мотива, но записаше целия ви разговор с надеждата да се издадете.
Лангдън отвори уста, ала от нея не излезе нито дума.
— Снабден е с миниатюрен параболичен микрофон — поясни Софи. — Той е свързан с предавател в джоба му, който излъчва сигнала до командния пункт.
— Невъзможно — изпелтечи Робърт. — Аз имам алиби. След лекцията направо се прибрах в хотела. Можете да проверите на рецепцията.
— Фаш вече е проверил. Оказва се, че сте взели ключа от стаята си от портиера към десет и половина. За съжаление, убийството е било извършено по-скоро към единайсет. Спокойно може незабелязано да сте напуснали хотелската си стая.
— Това е лудост! Фаш няма доказателства!
Очите на Софи се разшириха, сякаш питаше: „Няма доказателства ли?“
— Господин Лангдън, името ви е написано на пода до трупа и в бележника на Сониер пише, че трябва да сте били при него приблизително по времето на убийството. — Тя замълча за миг. — Фаш има повече от достатъчно доказателства, за да ви задържи за разпит.
Лангдън разбра, че има нужда от адвокат.
— Не съм го убил.
Софи въздъхна.
— Това не ви е американската телевизия, господин Лангдън. Във Франция законът защитава полицията, а не престъпниците. За нещастие, в този случай трябва да се съобразяваме с пресата. Жак Сониер беше много известна и обичана личност в Париж и утре сутрин убийството му ще вдигне голям шум. Фаш ще е под постоянен натиск да даде изявление и ще изглежда много по-добре, ако вече има арестуван заподозрян. Независимо дали сте виновен, ЦУКП най-вероятно ще ви задържи, докато не установи какво всъщност се е случило.
Лангдън се чувстваше като животно, затворено в клетка.
— Защо ми казвате всичко това?
— Защото вярвам, че сте невинен, господин Лангдън. — Софи го погледна в очите. — И защото отчасти аз съм виновна да загазите.
— Моля? Вие ли сте виновна, че Сониер се е опитал да ме инкриминира?.
— Сониер не се е опитал да ви инкриминира. Това е грешка. Съобщението на пода е било предназначено за мен.
Лангдън имаше нужда от време, за да смели тази информация.
— Не ви разбирам.
— Съобщението не е било предназначено за полицията. А за мен. Бил е принуден да направи всичко толкова бързо, че не е осъзнал как ще го приеме полицията. — Младата жена замълча за миг. — Числовият код е безсмислен. Сониер го е написал, за да осигури участието на криптографи и аз колкото може по-скоро да науча какво се е случило с него.
Професорът окончателно се обърка. Разбираше само защо Софи Нево му помага. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Тя очевидно вярваше, че уредникът й е оставил послепис, за да й каже да намери Лангдън.
— Но защо смятате, че съобщението е за вас?
— Заради Витрувианския човек — безизразно отвърна криптографката. — Тази скица е любимата ми творба на Леонардо. Тази нощ той го е използвал, за да привлече вниманието ми.
— Почакайте. Искате да кажете, че уредникът е знаел кое е любимото ви произведение, така ли?
Тя кимна.
— Съжалявам. Всичко съвсем се обърка. Ние с Жак Сониер…
Гласът й секна и Лангдън долови в него внезапна меланхолия, мъчително минало, скрито под повърхността. Между Софи и Жак Сониер очевидно бе имало някаква особена връзка. Той внимателно се вгледа в красивата млада жена. Знаеше, че застаряващите французи често си взимат млади любовници. Въпреки това Софи Нево някак си не му приличаше на „гледана жена“.
— Преди десет години се скарахме — прошепна тя. — Оттогава почти не сме разговаряли. Когато през нощта в криптографския отдел се получи съобщението за убийството му и видях снимките на трупа и текста на пода, разбрах, че се е опитвал да ми прати съобщение.
— Заради Витрувианския човек ли?
— Да. И заради буквите „P.S.“.
— Постскриптум?
Софи поклати глава.
— Това са моите инициали.
— Но вие се казвате Софи Нево.
Тя се извърна.
— Така ме наричаше той, когато живеех при него. — Криптографката се изчерви. — „Принцеса Софи“.
Лангдън нямаше какво да отговори.
— Глупаво е, знам — каза тя. — Но беше преди години. Тогава бях момиченце.
— Познавали сте го като момиченце?
— Много добре — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Жак Сониер ми е дядо.