Безу Фаш кипеше от гняв, докато пазачът Груар обясняваше как Софи и Лангдън са го обезоръжили. „Защо просто не стреля през скапаната картина?“
— Господин капитан? — Лейтенант Коле дотича при тях от командния пункт. — Току-що научих, господин капитан. Намерили са колата на агент Нево.
— Стигнала ли е до посолството?
— Не. До гарата. Купили са два билета. Влакът тъкмо e потеглил.
Фаш даде знак на Груар, че е свободен, и поведе Коле към близката ниша.
— Закъде пътуват? — тихо попита той.
— За Лион.
— Сигурно е заблуда. — Фаш въздъхна. В главата му се оформяше план. — Добре, предупредете на следващата гара, нека за всеки случай претърсят влака. Оставете колата й където си е и пратете цивилни да я наблюдават. Може да се върне. — Съмняваше се, че Софи Нево ще направи нещо толкова дръзко, но тази нощ тя вече веднъж го беше надхитрила. — Претърсете улиците около гарата, може да са избягали пеш. Оттам тръгват ли автобуси?
— Не и в този час. Само таксита.
— Добре. Разпитайте шофьорите. Проверете дали не са видели нещо. После се свържете с диспечерната в таксиметровата компания и дайте описанията им. Аз ще се обадя в Интерпол.
Коле се изненада.
— Нима ще ги обявите за издирване?
На Фаш не му се искаше да се посрамва така, ала не виждаше друг избор.
„Трябва бързо да затворим мрежата, при това здраво.“’
Най-важен бе първият час след бягството. През това време действията на бегълците бяха предвидими. Те винаги правеха едно и също. „Пътуване. Убежище. Пари в брой.“ Светата троица. Интерпол притежаваше властта да елиминира и трите само за едно мигване на окото. Международната организация можеше да прати по факса снимките на Лангдън и Софи на парижките пътнически власти, хотели и банки и да не им остави никакви шансове — нито да напуснат града, нито да си осигурят скривалище, нито да изтеглят пари, без да ги познаят. Обикновено бегълците изпадаха в паника на улицата и извършваха нещо глупаво. Открадваха кола. Ограбваха магазин. В отчаянието си използваха банкова карта. Каквато и грешка да допускаха, те бързо издаваха местонахождението си.
— Само Лангдън, нали? — попита Коле. — Няма да обявите Софи Нево за издирване. Тя е наша агентка.
— Естествено, че ще я обявя за издирване! — изсумтя Фаш. — Каква полза да обявявам за издирване Лангдън, ако тя може да върши цялата му черна работа? Възнамерявам да предам на Интерпол цялото служебно досие на Нево — приятели, роднини, лични контакти, всеки, към когото може да се обърне за помощ. Не знам какво си мисли, че прави, обаче това ще й струва много повече от службата!
— На телефона ли да остана, или да тръгна с нашите хора?
— Вървете с хората ни. Идете на гарата и координирайте действията. Имате картбланш, но не правете нищо, без да се посъветвате с мен.
— Слушам. — Коле тичешком се отдалечи.
Фаш стоеше като вцепенен. През прозореца се виждаше светещата стъклена пирамида, чието отражение се вълнуваше в басейните. „Изплъзнаха ми се през пръстите.“ Той си наложи да се отпусне. Дори опитен оперативен работник нямаше да издържи на натиска, който щеше да им окаже Интерпол.
„Криптоложка и даскал?“
Нямаше да издържат до сутринта.