Робърт Лангдън се изправи на входа на Голямата галерия. Пред него тъмнееше дълъг и дълбок тунел. Стените бяха високи десетина метра и изчезваха в мрака. Червеникавата светлина на лампите придаваше неестествен цвят на смайващата колекция от шедьоври на да Винчи, Тициан и Караваджо. Натюрморти, религиозни сцени и пейзажи се редуваха с портрети на благородници и политици. Въпреки че в Голямата галерия бяха изложени най-известните произведения на италианското изкуство, мнозина посетители смятаха, че най-поразителният експонат на крилото всъщност е паркетът на пода. Подредените в изумителни геометрични мотиви диагонални дъбови дъсчици предизвикваха почти призрачна оптична илюзия — триизмерна мрежа, която оставяше у гостите впечатлението, че се движат по повърхност, променяща се с всяка следваща крачка.
Погледът му се плъзна по пода и очите му спряха върху неочакван предмет, който лежеше на няколко метра наляво, заобиколен с полицейска лента. Лангдън рязко се обърна към Фаш.
— Това на пода… платно на Караваджо ли е? — Картината струваше най-малко два милиона долара и все пак лежеше на пода като захвърлен плакат. — Какво прави на пода, по дяволите?
Фаш го изгледа гневно.
— Това е местопрестъпление, господин Лангдън. Не сме докосвали нищо. Уредникът е смъкнал платното от стената. То е задействало охранителната система.
Лангдън погледна към решетката и се опита да си представи какво се е случило.
— Уредникът е бил нападнат в кабинета си, избягал е в Голямата галерия и е задействал охранителната решетка, като е смъкнал картината от стената. Решетката е паднала мигновено и е преградила достъпа. Няма друг вход.
Робърт се обърка.
— Значи уредникът всъщност е затворил нападателя в Голямата галерия, така ли?
Фаш поклати глава.
— Охранителната решетка е отделила Сониер от нападателя. Убиецът е останал заключен навън и е застрелял Сониер през решетката. — Полицаят посочи оранжевата табелка, закачена на една от пръчките, под които преди малко се бяха проврели. — Моите хора откриха следи от изстрел. Стрелял е между пръчките. Сониер е умрял тук сам.
Лангдън си представи снимката на трупа и си припомни информацията, която бе получил. „Казаха, че го бил направил сам.“ Погледна огромния коридор.
— И къде е трупът му?
Фаш намести иглата на вратовръзката си и го поведе напред.
— Както сигурно знаете, Голямата галерия е доста дълга.
Ако Лангдън си спомняше вярно, дължината й беше около четиристотин и петдесет метра. Също толкова невероятна бе широчината на коридора, в който спокойно можеха да се разминат два пътнически влака. Тук-там по средата имаше статуи или грамадни порцеланови урни, които фино разделяха помещението и караха посетителите да се движат край стените.
Вперил поглед право пред себе си, Фаш мълчаливо крачеше в дясната половина на галерията. На Лангдън му се струваше почти проява на неуважение да минава, без да спира, покрай толкова много шедьоври.
„Не че на тази светлина мога да видя нещо“.
За нещастие, приглушеното тъмночервено осветление му напомняше за инфрачервената светлина в тайния ватикански архив. За втори път тази нощ откриваше смущаваща аналогия с почти фаталното си преживяване в Рим. Отново си спомни за Витория. Беше престанал да я сънува преди няколко месеца. Не можеше да повярва, че всичко се е случило само преди година — струваха му се десетилетия. „Друг живот.“ Последният му контакт с нея датираше от декември — пощенска картичка, в която му пишеше, че заминава за Яванско море, за да продължи проучванията си в областта на физиката на биологичната обвързаност… щяла да използва сателити, за да следи миграциите на мантите. Лангдън нито за миг не се бе заблуждавал, че жена като Витория Ветра може да се задоволи да живее заедно с него в университетския кампус, ала срещата им в Рим беше запалила в сърцето му копнеж, какъвто никога не бе подозирал, че ще изпита. Неговото вечно ергенство и простичките свободи, които му позволяваше то, някак си бяха разклатени… заменени от неочаквана пустота, която през последната година като че ли беше нараснала.
Продължаваха бързо да вървят, но Робърт все още не виждаше трупа.
— Толкова надалеч ли е отишъл Жак Сониер?
— Господин Сониер е бил ранен в корема. Умрял е много бавно. Може би за петнайсет-двайсет минути. Очевидно е бил човек с изключително силна воля. Лангдън го погледна ужасено.
— На охраната са й трябвали петнайсет минути, за да дойде дотук!?
— Не, разбира се. Охраната на Лувъра незабавно реагирала на алармата и заварила Голямата галерия затворена. През решетката се чувало, че някой се движи в коридора, но не можели да видят кой е. Викали, но не получили отговор. Затова предположили, че е престъпникът, и в съответствие с процедурата, се обадили в полицията. Ние пристигнахме за петнайсет минути. Вдигнахме решетката и пратих десетина агенти вътре. Те претърсиха цялата галерия, за да хванат престъпника.
— И?
— И не намериха никого. Освен… — Той махна с ръка към коридора. — Него.
Лангдън проследи накъде сочи. Отначало реши, че това е голямата мраморна статуя в средата на галерията. Когато се приближиха обаче, забеляза, че на тридесетина метра по-нататък е поставен портативен прожектор, който образуваше рязко изпъкващо островче бяла светлина сред тъмночервения коридор. И в центъра на светлия кръг, като насекомо под микроскоп, върху паркета на пода лежеше голият труп на уредника.
— Видяхте снимката, така че едва ли сте изненадан — каза Фаш.
Лангдън потрепери. Намираше се пред една от най-странните сцени, които беше виждал.
Бледият труп на Жак Сониер лежеше на паркета точно както се виждаше на снимката. И Робърт с удивление си помисли, че нещастникът е прекарал последните мигове от живота си в заемане на тази странна поза.
Уредникът изглеждаше в поразително добра форма за човек на неговата възраст. и цялата му мускулатура ясно се виждаше. Беше се съблякъл чисто гол, грижливо бе подредил дрехите си на пода и беше легнал по гръб в средата на широкия коридор, ориентиран точно по дългата ос на помещението. Ръцете и краката му бяха разперени настрани като на дете, което отпечатва тялото си в снега… или може би по-скоро като на човек, теглен от някаква невидима сила. Кървавото петно под гръдната му кост бележеше мястото, където го бе пронизал куршумът. Имаше изненадващо малко кръв — само тъмна локвичка на паркета. Левият показалец на Сониер също беше окървавен. Очевидно го бе потопил в раната, за да придаде най-смущаващия аспект на собственото си смъртно ложе. Използвайки кръвта си като мастило и голия си корем като платно, уредникът беше нарисувал прост символ — пет пресичащи се прави линии, образуващи петолъчна звезда.
Пентаграмата. Кървавата звезда, чийто център бе пъпът на Сониер, придаваше на трупа определено ужасяващ вид. Снимката, която беше видял Лангдън, също бе страшна, но действителността се оказваше смразяваща.
„Направил го е сам.“
— Господин Лангдън? — Тъмните очи на Фаш го пронизаха.
— Това е пентаграма — поясни професорът. Гласът му прозвуча глухо в огромното пространство. — Един от най-древните символи на Земята. Използвал се е над четири хиляди години преди Христа.
— И какво означава?
Когато му задаваха този въпрос, Робърт винаги се колебаеше. Да кажеш на някого какво „означава“ даден символ беше все едно да му кажеш как трябва да му въздейства някоя песен — при всички бе различно. Макар че бялата качулка на ку-клукс-клан пораждаше образи на ненавист и расизъм в САЩ, същият костюм в Испания означаваше религиозна вяра.
— В различна среда символите имат различно значение — отвърна Лангдън. — По принцип пентаграмата е езически религиозен символ.
Фаш кимна.
— Дяволски култ.
— Не — разбрал, че е трябвало да подбере по-ясни думи, възрази Лангдън.
В днешно време терминът „езически“ почти беше станал синоним на култа към дявола — огромна заблуда. Всъщност езичниците бяха необразовани селяни, изповядващи старите земеделски религии, които обожествяваха Природата.
— Пентаграмата е предхристиянски символ, свързан с култа към Природата — поясни професорът. — Древните си представяли света разделен на две половини, мъжка и женска, и боговете им се стремели да запазят равновесието на властта. Ин и Ян. Когато мъжкият и женският елемент били в равновесие, в света царувала хармония. Когато равновесието се нарушавало, настъпвал хаос. — Лангдън посочи корема на Сониер. — Тази пентаграма представлява женската половина от всички неща — концепции, които историците на религията наричат „свещената женственост“ или „Богинята-майка“. Сониер със сигурност го е знаел.
Трябваше да признае, че наистина изглежда странно.
— В своята най-конкретна интерпретация пентаграмата символизира Венера — богинята на женската сексуална любов и красотата.
Фаш погледна голия мъж и изсумтя.
— Всяка религия се основава на божествения ред в Природата. Богинята Венера и планетата Венера са едно и също нещо. Богинята има място в нощното небе и е била известна под много имена — Венера, Източната звезда, Ищар, Астарта, могъщи женски концепции, свързани с Природата и Майката Земя.
На лицето на капитана се изписа смущение, сякаш, кой знае защо, той предпочиташе представата за култа към дявола.
Лангдън реши да не му разкрива най-удивителната особеност на пентаграмата — графичния произход на връзките й с Венера. Като студент, той с удивление беше научил, че на всеки четири години планетата Венера описва идеална пентаграма в еклиптиката. Това явление толкова силно бе впечатлило древните, че Венера и нейната пентаграма бяха станали символи на съвършенството, красотата и цикличността на сексуалната любов. В знак на почит към вълшебството на Венера елините бяха заложили нейния четиригодишен цикъл в организацията на своите олимпиади. Днес малцина подозираха, че съвременните олимпийски игри продължават да следват циклите на Венера. И още по-малко хора знаеха, че петолъчната звезда за малко не е станала официален олимпийски символ. Бяха я променили в последния момент — петте лъча бяха заменени с пет пресичащи се пръстена, за да отразяват истинския дух на единство и хармония на игрите.
— Господин Лангдън — прекъсна размислите му Фаш. — Няма начин пентаграмата да не е свързана и с дявола. Вашите американски филми на ужасите недвусмислено го показват.
Робърт се намръщи. „Много ти благодаря, Холивуд.“ Петолъчната звезда вече беше емблема на филмите за серийни убийци сатанисти, наред с другата демонична символика. Винаги се ядосваше, когато виждаше символа в такъв контекст, тъй като пентаграмата всъщност имаше божествен произход.
— Уверявам ви, че въпреки филмите, интерпретирането на пентаграмата в дяволски контекст е исторически погрешно — заяви той. — Вярно е първоначалното женско значение, но през хилядолетията символиката на този знак се е изопачила. В този случай чрез кръвопролития.
— Не ви разбирам.
Лангдън погледна разпятието на Фаш. Колебаеше се как да му обясни.
— Църквата, господине. Символите са изключително трайни, но пентаграмата е променена от ранната римо-католическа църква. Опитвайки се да унищожи езическите религии и да покръсти масите, Ватиканът повел война срещу езическите богове и богини и обявил божествените им символи за дяволски.
— И?
— Това често се случва в смутни времена — продължи професорът. — Новопоявилата се сила възприема съществуващите символи — и с времето се опитва да промени значението им. Борбата между езическите и християнските символи завършила с победата на християнството — Посейдоновият тризъбец се превърнал в дяволската вила, островърхата шапка на мъдрата старица станала символ на вещиците, а пентаграмата на Венера станала знак на дявола. — Лангдън замълча за миг. — За съжаление, армията на Съединените щати също е изопачила пентаграмата и тя вече е нашият основен символ на войната. Ние я рисуваме на всичките си изтребители и я закачваме на гърдите на генералите си. — „Толкова за богинята на любовта и красотата.“
— Интересно. — Фаш кимна към трупа. — Ами позата на тялото? Какво мислите за нея?
Робърт сви рамене.
— Позата просто подсилва значението на пентаграмата и свещената женственост.
Полицаят се намръщи.
— Моля?
— Повторението. Повтарянето на даден символ е най-простият начин за подсилване на неговото значение. Жак Сониер е заел поза, напомняща на петолъчна звезда. — „Една пентаграма е добре, две са още по-добре.“
Фаш проследи с поглед петте лъча на ръцете, краката и главата на Сониер и прокара пръсти през косата си.
— Интересен анализ. — Той замълча за миг. — Ами голотата? — изсумтя полицаят. Изглеждаше отвратен от вида на старческото тяло. — Защо се е съблякъл?
„Основателен въпрос“ — помисли си Лангдън. И той си го задаваше още откакто бе видял полароидната снимка. Не можеше да измисли друго, освен че голото човешко тяло допълнително потвърждава връзката с Венера — богинята на човешката сексуалност. Въпреки че съвременната култура почти напълно беше унищожила асоциирането на Венера с физическото сношение на мъжа и жената, изкушеният в етимологията човек все още можеше да открие следи от първоначалното значение в различни думи от латински произход, насочени към сексуалността. Робърт реши да не споменава за това.
— Господин Фаш, не мога да кажа защо господин Сониер е нарисувал този символ върху корема си, нито защо е заел такава поза, но мога да ви уверя, че човек като него трябва да е смятал пентаграмата за символ на женското божество. Връзката между символа и свещената женственост е широко известна в областта на историята на изкуството и символиката.
— Добре. Ами защо е използвал собствената си кръв за мастило?
— Очевидно поради липса на друго, с което да пише.
Капитанът замълча за миг.
— Всъщност според мен е използвал кръвта, за да насочи полицията да приложи някои криминалистки процедури.
— Моля?
— Погледнете лявата му ръка.
Лангдън плъзна поглед по бледата ръка на уредника, ала не забеляза нищо особено. Колебливо заобиколи трупа, приклекна до него и с изненада установи, че Жак Сониер стиска в ръката си дебел маркер.
— Така го намерихме — поясни Фаш и отиде при една сгъваема маса наблизо, цялата покрита с уреди, кабели и различни електронни устройства. — Както ви казах, не сме пипали нищо — прибави капитанът. — Познат ли ви е този вид маркер?
Лангдън се наведе, за да прочете надписа. STYLO DE LUMIERE NOIRE. Професорът изненадано вдигна поглед. Маркерът за черна светлина или за водни знаци беше специално създаден за музеи, реставратори и полицаи, за да поставят невидими знаци върху предмети. Използваше некорозивно флуоресцентно мастило на основата на спирта, което се виждаше само на ултравиолетова или инфрачервена светлина. Музейните специалисти носеха такива маркери по време на ежедневните си обиколки, за да поставят невидими „отметки“ на рамките на картини, които се нуждаеха от реставрация.
Лангдън се изправи. Фаш изключи прожекторите и галерията внезапно потъна в мрак.
Робърт за миг ослепя. После силуетът на полицая се появи, очертан на фона на ярколилаво сияние — приближаваше се с портативен светлинен източник, който го обгръщаше във виолетова мъгла.
— Както може би знаете, полицията използва ултравиолетова светлина, за да търси кръв и други улики на местопрестъплението — каза Фаш. — Така че си представете нашата изненада… — Той рязко насочи светлината към трупа.
Лангдън погледна и смаяно отскочи. Сърцето му бясно се разтуптя, когато видя сияещата на паркета пред него странна гледка. Надраскани с луминесцентния маркер, на пода до трупа светеха в лилаво последните думи на уредника. Докато се взираше в текста, Робърт усети, че мъглата, обгръщаща цялата тази нощ, се сгъстява още повече.
Той препрочете думите и промълви:
— Какво значи това, по дяволите?
Очите на Фаш проблеснаха в мрака.
— Точно на този въпрос трябва да отговорите, мосю.
Лейтенант Коле се беше навел над аудиопулта, поставен на грамадното бюро в кабинета на Сониер. Като се изключеше зловещият модел на средновековен рицар, който сякаш се взираше в него от ъгъла на бюрото, Коле се чувстваше удобно. Намести слушалките си и провери записващата система на харддиска. Всичко беше наред. Параболичните микрофони функционираха безотказно и аудиосигналът бе кристално чист.
„Le moment de vérité“16 — помисли си лейтенантът.
Усмихнат, Коле затвори очи и се приготви да се наслади на остатъка от разговора, записван в Голямата галерия.
Моментът на истината (фр.). — Б. пр.