Когато самолетът престана да се издига и взе курс към Англия, Лангдън внимателно вдигна палисандровото ковчеже от скута си и го остави на масата. Софи и Тибинг нетърпеливо се наведоха напред.
След като отключи и отвори сандъчето, професорът не насочи вниманието си към пръстените на криптекса, а към дупчицата в долната страна на капака. С помощта на върха на химикалката си той предпазливо извади инкрустираната роза и разкри текста под нея. „Sub rosa“. Надяваше се новият поглед върху текста да му донесе яснота. Съсредоточи се върху странните думи.
След няколко секунди го обзе предишното раздразнение.
— Просто не ми говори нищо, Лий.
Седнала от отсрещната страна на масата, Софи не виждаше добре текста, ала неспособността на Лангдън да го разчете незабавно я изненадваше. „Нима дядо ми е говорил на толкова неясен език, че дори специалист по символика не го разбира?“ В крайна сметка обаче не биваше да се учудва. Това нямаше да е първата тайна, която Жак Сониер бе скрил от внучка си.
На Лий Тибинг му се струваше, че ще се пръсне. Изгарящ от нетърпение да види текста, той трепереше от възбуда, навеждаше се напред, опитваше се да зърне нещо покрай надвесилия се над ковчежето Лангдън.
— Не знам — напрегнато промълви професорът. — Отначало предположих, че писмеността е семитска, обаче сега не съм толкова сигурен. В повечето семитски азбуки се използват никудими, а тук няма такива.
— Сигурно е древна — допусна Тибинг.
— Какво са никудими? — попита Софи. Англичанинът не откъсваше поглед от кутията.
— В повечето съвременни семитски азбуки няма гласни и се използват никудими — точки и тирета над, под или в съгласните, които показват с каква гласна вървят. Исторически погледнато, никудимите са сравнително модерно допълнение към езика.
Лангдън продължаваше да се взира в текста.
— Може би сефардическа транслитерация?…
Тибинг не можеше да издържа повече.
— Може би аз ще успея… — Той издърпа ковчежето от ръцете на Лангдън и го притегли към себе си. Робърт несъмнено отлично познаваше обичайните древни езици — старогръцки, латински и романските диалекти — но ако можеше да съди по беглия поглед, който британският историк бе хвърлил на това писмо, то му се струваше по-особено, навярно специфичен ивритски стил.
Англичанинът дълбоко си пое дъх и впери поглед в текста. Дълго не каза нищо. С всяка изтекла секунда увереността му се изпаряваше.
— Удивен съм — накрая промърмори той. — Никога не съм виждал такова нещо.
Лангдън провеси нос.
— Може ли аз да погледна? — попита Софи. Тибинг се престори, че не я чува.
— Робърт, нали преди каза, че тази писменост ти изглеждала позната?
— Така ми се стори — раздразнено отвърна Лангдън. — Не съм сигурен.
— Лий? — повтори Софи. Явно не й беше приятно да я изключват от обсъждането. — Може ли да погледна кутията, която е направил дядо ми?
— Разбира се — каза Тибинг и побутна ковжечето към нея. Не бе искал да се отнася пренебрежително с нея, и все пак Софи Нево беше на светлинни години от тяхната класа. Щом британски кралски историк и харвардски специалист по символика не можеха да разпознаят езика…
— Аха — само след няколко секунди възкликна тя. — Трябваше да се сетя.
Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и я зяпнаха.
— Какво да се сетиш? — попита Тибинг. Софи сви рамене.
— Че това е езикът, който трябва да е използвал дядо ми.
— Да не искате да кажете, че сте разчели този текст? — ахна англичанинът.
— Съвсем спокойно — весело отговори тя. Очевидно се забавляваше със смайването им. — Дядо ми ме научи на този език, когато бях шестгодишна. — Младата жена се наведе над масата и впери поглед в Тибинг. — Пък и честно казано, сър, като се има предвид верността ви към Короната, съм малко изненадана, че не го познахте.
В този миг Лангдън разбра. „Нищо чудно, че писмото ми изглежда толкова познато!“
Преди няколко години Лангдън бе присъствал на едно тържество в харвардския музей „Фог“. Харвардският, възпитаник Бил Гейтс се беше завърнал в своята алма матер, за да изложи в музея една от безценните си придобивки — осемнадесет страници, които неотдавна бе купил на търг от имението на Арманд Хамър.
Бяха му стрували точно 30,8 милиона щатски долара. Автор на страниците беше Леонардо да Винчи. Днес известни като Лестърски кодекс на Леонардо по името на първия им собственик граф Лестър, те бяха единственото, останало от един от най-интересните бележници на твореца— размисли и скици, очертаващи прогресивните му теории в областта на астрономията, геологията, археологията и хидрологията.
Лангдън никога нямаше да забрави реакцията си, след като изчака на опашката и най-после разгледа безценните пергаменти. Пълно разочарование. Те бяха нечетивни. Макар и идеално запазен и написан с безупречен почерк — тъмночервено мастило върху кремава хартия — кодексът изглеждаше непонятен. Отначало професорът си помисли, че не може да го прочете, защото Леонардо е писал на архаичен италиански. Но след като го разгледа по-внимателно, разбра, че не е в състояние да открие нито една италианска дума и дори нито една латинска буква.
— Опитайте с това, господине — прошепна екскурзоводката до витрината. И му посочи закрепено на верижка ръчно огледалце. Лангдън го взе и разгледа отражението на текста.
Мигновено всичко му стана ясно. В огромното си нетърпение да прочете някои от идеите на великия мислител той съвсем бе забравил, че една от многобройните му артистични дарби е била способността да пише с огледален шрифт, абсолютно нечетивен за никой друг освен за него. Историците все още спореха дали е писал така просто за да се забавлява, или за да не позволява на хората да му надзъртат над рамото и да крадат идеите му. Ала така или иначе, Леонардо беше правил както си иска.
Софи видя, че Робърт я е разбрал, и се усмихна.
— Мога да прочета първите няколко думи — каза тя. — На английски са.
Тибинг продължаваше да пелтечи.
— Какво…
— Обърнат наопаки текст — поясни Лангдън. — Трябва ни огледало.
— Не, няма нужда — възрази Софи. — Обзалагам се, че дървото е съвсем тънко. — Тя повдигна палисандровото ковчеже към лампата на стената и разгледа вътрешната страна на капака. Дядо й не бе можел да пише огледално и винаги беше хитрувал — бе писал нормално, след което беше обръщал листа и бе повтарял огледалния отпечатък. Софи предполагаше, че е пирографирал нормален текст върху парче дърво и после с шкурка го е изтъркал, докато не стане достатъчно тънко, за да се вижда през него. После просто беше обърнал плоскостта наопаки.
Беше права. Лъчите преминаха през тънкия дървен пласт и надписът се появи огледално върху долната страна на капака. Напълно четивен.
— На английски — дрезгаво прошепна Тибинг и засрамено наведе глава. — На родния ми език!
В задния край на самолета Реми Легалудек напрягаше слух да ги чуе, ала двигателите заглушаваха разговора. Развоят на събитията не му харесваше. Ни най-малко. Той погледна завързания монах в краката си. Мъжът лежеше съвсем неподвижно, сякаш изпаднал в примирен транс или в безмълвна молитва за избавление.