Школа за магии (Книга първа) - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 1

Част първа

1.

— За два дни сте в Смоленск вече, нали, господин Фишър? — попита тя.

Грегъри Фишър вече не се впечатляваше, нито пък се объркваше от странния словоред и необичайните граматически времена на английския, който говореха в тая част на света.

— Да — отговори той, — от два дни съм в Смоленск.

— Защо не ви видяла, когато пристигнали?

— Бяхте излезли някъде. Срещнах се с полицията, т.е. милицията.

— Да? — тя прелисти документите му. Лицето й бе напрегнато, но след малко засия. — А, да. Добре. Вие отседнали тук в хотел „Централен“?

Фишър огледа представителката на Интурист. Беше на около 25 години, няколко години по-голяма от него. Не изглеждаше зле. Но може би само така му се струваше, защото от доста време бе по пътищата.

— Да, снощи спах в хотел „Централен“.

Тя погледна визата му.

— Турист?

— Точно така. Турист.

— Занятие?

Фишър вече започваше да се дразни от тези вътрешни мерки за контрол. Във всеки град, където бе спирал, се чувстваше така, сякаш преминаваше митница на държавна граница.

— Бивш колежанин, понастоящем безработен — отговори той.

Тя кимна.

— Да? В Америка има много безработица. И много бездомни също.

Фишър бе чул, че руснаците са побъркани на тема безработица, бездомни, криминални престъпления, наркотици и расова дискриминация в Америка.

— Аз съм безработен по собствено желание.

— Конституцията на Съветския съюз, за разлика от вашата, гарантира работа, жилище и четиридесетчасова работна седмица на всеки гражданин.

Хрумнаха му няколко отговора, но той отвърна:

— Ще попитам за това нашия представител в Конгреса.

— Да?

— Да.

Фишър стоеше в средата на офис с бледожълти стени. Жената скръсти ръце и се наведе напред.

— Ваш престой в Смоленск харесва вас?

— Супер е. Ще ми се да остана по-дълго.

Тя разгъна пътния му лист върху бюрото си, после енергично удари голям червен печат на документа.

— Вие посетили наш културен парк?

— Изснимах цяла лента там.

— Да? А посетили Исторически музей на улица „Ленин“?

Фишър не се насили да излъже:

— Не, не успях. Ще го направя на връщане.

— Добре. — Тя го погледна любопитно за момент, а Фишър помисли, че й е приятно да разговаря с него.

Всъщност целият офис на Интурист в Смоленск имаше доста запуснат вид и приличаше на склад на Камарата на търговията в някой малък град в Средния запад.

— Тук не виждаме често американци.

— Не мога да повярвам.

— По принцип нямаме много посетители от Запада. Идват само автобуси от братските социалистически страни.

— Ще разкажа колко е хубаво тук.

— Наистина ли? — Тя побарабани с пръсти по масата, а после добави замислено. — Вие можете да пътувате където поискате.

— Моля?

— Един американец ми каза това. Всеки получава паспорт. За 30 долара. За две, три, четири седмици…

— Може и за повече. Не мога обаче да отида например във Виетнам, Северна Корея, Куба и в още няколко други страни.

Тя разсеяно кимна, после попита:

— Интересувате ли се от социализма?

— Интересувам се от Русия — отговори Фишър.

— И аз се интересувам от вашата страна.

— Елате да я видите.

— Да. Някой ден. — Тя се наведе и зачете някаква бланка. — Имате в колата необходимата аптечка за първа помощ и комплект инструменти, да?

— Разбира се. Същите, които имах и в Минск.

— Добре. Трябва да пътувате по посочените магистрални пътища. От тук до Москва не ви се разрешава да спирате за нощуване. Шофирането през нощта в провинцията е забранено за чужденци. Трябва да стигнете в Москва, преди да се смрачи.

— Зная.

— Когато пристигнете, незабавно се явете в офиса на Интурист в хотел „Русия“, където ще отседнете. Преди това можете да спирате само за да зареждате с гориво или да попитате някой милиционер за посоката.

— И да ползвам тоалет.

— Е, да, разбира се. — Тя погледна пътния му лист. — Властите разрешили вас едно малко отклонение при Бородино.

— Да, зная.

— Но аз бих дала съвет да не ходите.

— Защо?

— Ще е късно следобед, господин Фишър. Ще трябва да бъдете в Москва преди тъмно. Аз бих дала съвет да останете вече пак в Смоленск довечера.

— Аз вече пак напускам моя хотел. Да?

Тя сякаш не забеляза пародията му на разваления й английски:

— Аз мога уредя друга стая тука. Това моя работа. — И тя за пръв път се усмихна.

— Благодаря ви. Но съм убеден, че ще стигна в Москва, преди да се стъмни.

Тя сви рамене и бутна документите му към него.

— Спасибо — Фишър ги прибра в раничката си. — До свидания. — Той й махна за сбогом.

— Карайте безопасно. Бъдете предпазлив, господин Фишър.

Фишър излезе, замислен върху последната й загадъчна забележка. Пое дълбоко въздух и се запъти към тълпата, заобиколила колата му. Едва си проправи път сред натрупалите се хора.

— Извинете, ако обичате.

Отключи своя Понтиак Транс Ам — син металик, усмихна се, вдигна към тях двата си пръста — знака на победата, мушна се в колата и затвори вратата. Запали мотора и потегли бавно през тълпата, която се разцепваше на две.

— До свидания, смоленчани!

Караше бавно през центъра на Смоленск, като се ръководеше по картата на седалката до него. След 3 минути бе на магистралата Минск — Москва в изток — към съветската столица. Непрекъснато задминаваше селскостопански машини, камиони, автобус, но не настигна нито един автомобил. Денят бе ветровит, сиви облаци непрекъснато премрежваха доста слабото слънце.

Фишър забеляза, че колкото по на изток отиваше, толкова по-осезаема ставаше есента. И докато в Източна Германия и Полша, които се намират на същата географска ширина, кипеше усилен селскостопански труд, тук пшеницата и от двете страни на магистралата вече бе ожъната, а овощните градини, които задминаваше от време на време, бяха обрани.

Докато гледките отстрани се сменяха, Грег Фишър размишляваше. Стигна до заключението, че ограниченията и процедурите тук бяха не просто досадни, а на моменти отчайващи. Но съветските граждани, с които се бе срещал, се отнасяха добре към него. На картичката, която изпрати до родителите си, той написа:

„Необяснимо е, но това е едно от последните места на света, където все още обичат американците.“

И той харесваше руснаците, харесваше и това, че колата му буквално спираше уличното движение и навсякъде привличаше погледите на минувачите.

Понтиакът имаше регистрация на щата Кънектикът. Беше с лети джанти, а на задницата му се намираше спойлер. Това бе колата, която караше типичният мускулест американец и той бе сигурен, че никой досега не бе виждал подобна по пътя за Москва. От задната седалка се разнасяше ароматът на плодовете и зеленчуците, които случайно срещнати по пътя селяни му бяха дали. Той от своя страна им бе подарил химикалки, американски календарчета, бръснарски ножчета за еднократна употреба и разни други дреболии, които го бяха посъветвали да вземе със себе си, преди да тръгне. Грег Фишър се чувстваше като посланик на добра воля и това го забавляваше.

Крайпътен километричен камък му показа, че до Москва остават още 290 километра. Погледна часовника на таблото на колата, който сочеше 14,16 часа. В огледалото видя, че зад него се движеше колона от войскови части. Най-предното превозно средство — тъмнозелена кола на щаба — се долепи плътно до бронята му. „Ей — измърмори Фишър, — това се казва заклещване.“

Колата присветна с фаровете си, но Фишър не виждаше къде би могъл да отбие от пътя с две платна, обградени с канавка. Той натисна педала. Петлитровият У-образен осемцилиндров двигател можеше да поеме такова количество гориво, но местният бензин беше доста долнокачествен и двигателят се задави и заглъхна. „По дяволите!“

Колата все още го следваше плътно. Фишър погледна стрелката на таблото, която показваше сто и десет километра в час — двайсет над допустимата скорост.

Неочаквано другата кола се изнесе встрани и мина успоредно на неговата. Шофьорът натисна клаксона. Задното стъкло се смъкна и офицер със златни нашивки се вторачи в него. Фишър се усмихна насила, докато отпускаше педала. Дългата колона от камиони с войници и военни съоръжения и леки коли премина покрай него, а младежите дълго му махаха, поздравявайки го с обичайното за съветската армия „У-ра-а-а!“.

Колоната се изгуби от погледа му и Грег Фишър пое дълбоко дъх. „Какво, по дяволите, правя тук?“ Това искаха да знаят и родителите му. Те му дадоха колата и парите за екскурзията като подарък по случай завършването на университета в Йейл и дипломирането му като магистър — бакалавър по хуманитарни науки. Колата бе транспортирана с кораб до Хавър и той прекара лятото, обикаляйки из Западна Европа. Пътуването му в Източния блок бе негова идея. За съжаление получаването на виза и разрешително за колата му отне повече време от очакваното и също като Наполеон и Хитлер преди него и той смяташе, че „нашествието“ му в Русия се осъществява около месец по-късно от предвиденото време и сезонът никак не е подходящ.

Фишър забеляза, че пейзажът е монотонен и еднообразен. Небето като че ли бе точно отражение на земната повърхност — сиво и леко хълмисто, без никаква промяна през последните осем дни. Можеше да се обзаложи, че на полската граница времето от слънчево става съвсем мрачно, и нямаше да сгреши.

Възторгът му, че е турист в Съветския съюз, реши той, нямаше почти нищо общо със земята тук — еднообразна, с хората — мрачни, нито пък с климата — ужасен. Въодушевлението му идваше от това, че е в страна, в която бяха стъпвали малко западняци; страна, в която туризмът не се насърчаваше и ксенофобията се коренеше дълбоко в националната психика; страна, чиято нация живееше в една полицейска държава. Тази страна — крайна цел на неговата екскурзия — бе едно опасно място.

Грегъри Фишър включи радиото, но не можа да намери нито Гласът на Америка, нито Би Би Си, които като че ли се хващаха само през нощта. За малко се заслуша в гръмлив мъжки глас на фона на военна музика и на няколко пъти долови думите „американец“ и „агресия“. Изключи радиото.

След Туманово магистралата стана по-широка и по-гладка, но изчезнаха табелите с надписи „Москва“. Нищо не напомняше за някаква търговска дейност, типична за двайсетия век. „Усещам, че имам нужда от един Биг Мак1“ — помисли той. Пъхна в касетофона касета с уроци по руски език, заслуша се и започна да повтаря: „Я плохо себя чув… Чувствам се зле. На что жалуетесь? Какво ви е?“

Фишър слушаше касетата, а понтиакът летеше по черния асфалт. По полята жени събираха класовете, останали след жътвата.

В далечината пред себе си видя очертанията на село, неотбелязано върху картата му. Покрай магистралата бе подминал и други подобни. Бе виждал и по-съвременни сгради в края на широки странични отбивки — според него държавни стопанства. Но самотни селски къщи не видя никъде. А и селата не бяха подходящи за снимки за пощенски картички.

В пълен контраст всяко селце в Западна Европа бе предизвикало истински възторг у него. След всеки завой на пътя пред него се разкриваха нови, красиви пасторални гледки. Или поне сега така му се струваше. Той откри, че селска Русия не се различава особено от селска Америка. В дълбоката провинция и на двете страни нямаше старинни чудатости, нямаше замъци или крепости, нямаше много послания от миналото. Пред очите му сега извършваха ниско продуктивна селскостопанска дейност, ръководена от Москва. „Това не ми харесва“ — каза си той.

Колата навлезе в поредното село. Повечето сгради в него бяха дървени селски къщи, напомнящи на колиби, наричани от руснаците изби, чиито врати, прозорци и дървени саксии бяха боядисани в един и същ син цвят. „Народна фабрика номер три за боя преизпълнява нормата за синя боя номер две. Да?“ Цялото село се простираше от двете страни на магистралата в продължение на около половин километър и приличаше на удължен модел тип „уютна колиба“ в планините Адирондак. Няколко души възрастни и деца вадеха картофи от градините зад оградата на дворовете си. Старец се опитваше да замаже с хоросан пролуките между две греди на своята изба, а група деца победоносно тормозеха малки пиленца.

Всички спираха и се зазяпваха в преминаващия металносин Понтиак Транс Ам. Фишър небрежно им махаше с ръка и веднага щом мина покрай последната колиба, натисна по-здраво педала на газта. Надникна над дясното си рамо и за миг улови слънцето, извисено над хоризонта на югозапад.

След половин час отби от магистралата и тръгна по по-тесен паралелен път, който навремето е бил главният път, водещ на запад от Москва. След няколко минути се озова в покрайнините на Можайск, на сто двайсет и осем километра от Москва. Ограничи скоростта до позволената в населено място. В пътеводителя на Интурист пишеше, че градът датира от Х век, но в обикновените сгради от бетон и дърво нямаше нищо антично. На картата му бе обозначен манастир някъде в околността и той видя кулата на катедралата „Свети Никола“, но нито имаше време, нито пък му се спираше, за да разглежда забележителности. Имаше нещо много дръзко в това, че е американец и че кара понтиак в най-вътрешната и тъмна част на Русия. Все пак вниманието, което човек можеше да си позволи да привлече върху себе си, трябваше да има някакви граници.

Премина през Можайск, като се опитваше да изглежда безгрижен зад волана и да избегне любопитния поглед на държавния катаджия, който регулираше движението на единственото главно кръстовище.

Едва след като остави града зад себе си, той забеляза онова, което търсеше — бензиностанция. Това бе единствената бензиностанция в източния край на Можайск, отбелязана с табела с нарисувана на нея бензинова колонка. Той стигна до безупречно белия бетон и спря до жълта колонка. Мъж в чист син гащеризон седеше пред сградата от бели бетонни панели и четеше книга. Той го погледна над книгата. Фишър слезе от колата и тръгна към него.

— Как върви бизнесът? — Фишър му подаде боновете на Интурист за трийсет и пет литра деветдесет и три октанов бензин. — Окей ли е?

Мъжът кимна:

— О, окей.

Фишър се върна при автомобила и започна да го пълни. Мъжът го последва и погледна брояча през рамото му. Фишър не се учудваше вече, че въпреки че бяха на самообслужване, при бензиностанциите винаги имаше служител, който стои и те следи.

Броячът отчете трийсет и пет литра, но резервоарът не бе пълен и той доля още четири литра, преди да закачи обратно маркуча на помпата. Точно тогава дежурният на бензиностанцията надничаше в понтиака и като че ли не го забеляза.

Фишър влезе в колата, запали мотора и натисна педала. Свали автоматичните прозорци и подаде на служителя няколко картички с изгледи от Ню Йорк.

— Там всички са бездомни. Да?

Мъжът прегледа бавно картичките. Фишър постави в касетофона касета на Брус Спрингстийн, натисна съединителя и остави двуметрова черна диря от гумите върху белия бетон. Направи остър обратен завой и набра скорост нагоре по пътя. „Сюрреалистично. Наистина.“ Вдигна прозорците и потъна в музиката.

Натискайки педала на газта, набра скорост, доста по-висока от разрешената. „През последните две хиляди километра не съм видял пукнато ченге. Тук дори не са чували за радар.“

Помисли за хотел „Русия“ в Москва. От Варшава насам това щеше да бъде първото му спане на прилично място. „Имам нужда от пържола и малко уиски.“ Запита се какво ще прави с плодовете и зеленчуците на задната седалка.

„Избягвайте каквито и да е сексуални връзки.“ — спомни си съвета, получил в посолството в Бон, когато отиде там да вземе визата за Съветския съюз. Досега наистина ги бе избягвал, като се изключеше Варшава. Въпреки това му бяха останали петнадесет чифта чорапогащници и около десетина шишенца гланц за устни. „Ще видим какво се предлага в хотел Русия.“

Фишър продължаваше да следи знаците, за да излезе на главната магистрала. Някаква стрелка я сочеше след шосе с едно-единствено платно, покрито с груб асфалт на дупки. Друга стрелка водеше наляво към стръмен път в малко по-добро състояние. Надписът бе на кирилица, но той успя да разчете думата „Бородино“. Погледна часовника на таблото — стрелките показваха 16,38. Инстинктивно натисна педала и зави по пътя за Бородино — на запад, срещу залязващото слънце.

Не знаеше какво очаква да види при Бородино, но нещо му подсказваше, че това е „шанс, който не бива да се изпуска“. Искаше му се да зърне мястото, където са воювали Наполеон и Кутузов и където петдесет години по-късно е стоял Лев Толстой, обмисляйки своя епос „Война и мир“. Фишър смяташе, че дължи на руснаците поне това, преди да влезе в Москва.

Пътят завиваше плавно и се издигаше постепенно. От двете му страни се извисяваха тополи и на Фишър това му харесваше. Мина бавно през отворената желязна врата на каменната ограда. Пътят се изкачваше върху ниско хълмче и пред него се разкри Бородино — местността, където Grande Armee на Наполеон се е срещнала с руската армия, ръководена от маршал Кутузов. Пътят стигаше до малък паркинг, отвъд който се виждаше бяла сграда, облицована с варовик, с червен керемиден покрив и със свод в неокласически стил. От двете страни на свода имаше редици френски прозорци. Отстрани на входа стояха два стари топа, а дулата им стърчаха напред. От пътеводителя на Интурист Фишър знаеше, че това е музеят на Бородино. Той затършува из касетите си и измъкна Увертюра 1812 на Чайковски. Пъхна касетата, усили звука и слезе от колата, оставяйки вратата след себе си отворена. Музиката се разнесе над притихналото някогашно бойно поле и ято диви гъски излетяха във въздуха.

Фишър се изкачи по стълбите на музея, натисна бравата на вратата, но тя бе заключена. „Характерно за тях.“ Обърна се и впери поглед в поляните и хълмчетата, покрити с трева, където в един септемврийски ден на 1812 година са се срещнали в бой четвърт милион френски и руски войници: французите — решени да завземат Москва, а руснаците — да я защитят. Според пътеводителя в продължение на петнайсет часа двете страни стреляли една срещу друга. Вечерта руснаците се оттеглили към Москва, а французите завзели полето при Бородино и малкото селце със същото име. Сто хиляди души били убити и ранени.

В далечината Фишър забеляза монумента в чест на френските войници и офицери, участвали в битката през 1812-а, а малко по-нататък се виждаше по-нов паметник в чест на руските защитници, които се опитали на същото това място да спрат германците през 1941-а. Фишър забеляза, че няма паметник, посветен на германците.

Както бе вперил поглед в някогашните бойни полета — сега затихнали в необичайно спокойствие, което някак си навяваше мисли за смърт в есенния здрач, Грег Фишър неочаквано почти физически усети хода на историята и трагедията на разигралите се тук събития. Студеният източен вятър довя малки брезови листенца върху гранитните стъпала, на които бе застанал, а оръдието в увертюрата на Чайковски гърмеше сред тихата природа. „Русия — каза тихо той на себе си. — Родина — отечество. Кървяща Русия. Но ти си накарала всички тях също да кървят. Дала си им смърт, изразяваща се със седемцифрено число.“

Фишър бавно се върна при колата. Бе застудяло и през тялото му преминаха тръпки. Затвори вратата и намали касетофона, докато караше бавно по алеите край обелиска от черен гранит, издигнат в чест на Кутузов; покрай общата гробница на съветските защитници, паднали в бой през 1941 година; покрай монумента, посветен на Grande Armee през 1812 година, и още десетина по-малки плочи в памет на руските войски както от 1812, така и от 1941 година. Сред падащия сумрак му се стори, че до него долитат приглушените тътнежи на битка и виковете на сражаващи се войници. Несправедлив съм към тях, реши той. Много са изстрадали — Западът неведнъж ги е притискал.

Времето бе минало неусетно и вече се бе стъмнило. Опита се да се върне по същия път, по който бе дошъл, но скоро откри, че се е загубил.

Навлезе в гора от извисени борове. Неохотно продължи по тясното павирано шосе, оглеждайки се да намери достатъчно широко място, за да обърне. Включи фаровете, но не видя нищо друго, освен стени от тъмнозелени борове, издигащи се от двете му страни. „О, Господи!“

Изведнъж лъчите осветиха голяма дървена табела върху едно дърво и Фишър спря колата. Взря се през предното стъкло в буквите на кирилица и успя да разчете познатата му вече дума „СТОП“. Останалите думи му бяха непонятни, с изключение на още едни познати букви — „СССР“. „Държавна собственост. Но кое не е държавна собственост тук? Къде ли ще ме отведе този път?“ — запита се на глас той. Стори му се, че гласът му потрепери, затова си каза по-уверено: „Не ми трябват главоболия.“

Както седеше и се чудеше какво да прави, забеляза сред дърветата малко празно пространство. То се намираше отвъд табелата и на него не му се искаше да я отминава с колата, затова измъкна фенерче изпод седалката си и слезе. Извървя пеш десетина метра до оголеното място. Оказа се, че това е площадка, покрита с чакъл, която имаше форма на квадрат с размери не повече от пет на пет метра и която очевидно се използваше за обръщане на коли — приспособление, което дава възможност на невнимателния шофьор да се подчини на надписа върху табелата. „Руска съобразителност.“ Той ритна натрошения камък и реши да се възползва от нея, за да обърне. Тръгна обратно към колата и замръзна на място.

Въпреки бръмченето на двигателя чу шумолене на клонки. Остана неподвижен и едва дишаше, затаил дъх, долавяйки уханието на смола. Въздухът бе студен и влажен и той потръпна в шубата си. Отново го чу — шумолене на борови клонки, този път по-наблизо. „Сигурно фаровете са привлекли някой дивеч, помисли той. Така ще е.“ Пристъпи към понтиака. Някъде в далечината чу да лае куче — лаят не беше като по приятел, реши той.

Светлината на фаровете го заслепяваше и той засенчи с ръка очите си, докато изминаваше десетте метра обратно до колата с бавни, широки стъпки; едно, две, три, четири, пет.

— Руска съобразителност — каза някакъв глас само на няколко стъпки от дясната му страна.

Фишър усети, че краката му се подкосяват.

2.

Лиза Роудс видя, че е пет часът, и си наля един бърбън в пластмасова чашка от кока-кола. Отиде до прозореца на кабинета си, който се намираше в Отдела за връзки с пресата към американското посолство. Прозорците на седмия етаж гледаха на запад към Москва река. Отвъд реката се издигаше хотел „Украйна“ — сграда на двайсет и девет етажа в претенциозен сталински стил, която имаше изглед към крайбрежната улица „Тарас Шевченко“.

Районът наоколо, един от най-бедните квартали в Москва през ХХ век, след масовото събаряне и последвалото усилено строителство под ръководството на съветската власт бе превърнат в доста по-чисто, но от друга страна — доста по-безинтересно място. През двете години на пребиваването си в Москва тя видя да се събарят не само дървени постройки, но и чудесни каменни жилищни кооперации и църкви. Правителството сякаш не се консултираше с никого по тези въпроси. Според нея някъде съществуваше специален план за цялостна промяна на облика на Москва, но никой никога не бе вземал предвид мнението на гражданите, живеещи в града. „Да им имам гадния обществен договор!“ — каза си тя на глас.

По-надолу над реката се виждаше мостът „Калинин“, свързващ проспект „Кутузов“, който отиваше на запад покрай хотел „Украйна“ и продължаваше нататък, до магистралата Минск — Москва. Тя проследи пътя с очи, докато го изгуби от погледа си на фона на бледото залязващо слънце. Русия… Огромна и негостоприемна шир, подходяща по-скоро за първобитни конници и пастири, отколкото за тази мощна европейска империя и нейните градове. „Без съмнение, помисли тя, това е най-закостенялата и тромава империя, която някога е съществувала; една цивилизация, чиито корени като че ли безвъзвратно са изчезнали в тънката земна почва като корените на крехката бяла бреза.“

Вътрешният телефон иззвъня. Лиза се дръпна от прозореца и вдигна слушалката.

— Роудс на телефона.

— Здравей — обади се мъжки глас. — Днес е първият ден от Ханука2.

— Така ли?

— Поканен съм от религиозни дисиденти на тържество в Садовники. Може да ти хареса.

— Довечера съм дежурна.

— Ще уредя да те сменят.

— Не… не. Благодаря ти, Сет.

— Наистина ли всичко свърши?

— Да, струва ми се.

— Не искаш ли да направиш няколко снимки там?

— Трябва да приключа една статия за пресата.

— Е, поне няма да си навлечеш никакви неприятности довечера. Лека нощ.

Тя не можа да разбере дали Сет Алеви имаше предвид тях двамата или тържеството.

— Лека нощ.

Тя затвори телефона, събу се и вдигна краката си върху бюрото. Закрепи чашката с бърбъна на коленете си, запали цигара и започна да оглежда тавана, облицован със звукоизолационни плочки. Новото американско посолство бе разположено върху площ от 10 акра мочурлива земя, почти по средата между Москва река и старото посолство на улица „Чайковски“. Намираше се в тази сграда вече повече от десет години. Построено бе от западногерманска фирма, подписала договор с американски концерн от Ню Йорк. Ако това подценяване на социалистическия труд и качество на строителството бе обидило съветското правителство, то поне устно никога не го бе признавало. Затова пък руснаците се наслаждаваха да провокират дребни затруднения и да забавят неимоверно дълго изпълнението на проекта с разни бюрократични изисквания. Това бе една от причините строежът да отнеме почти пет пъти по-дълго време от необходимото. А другата причина бе, че във всеки панел, доставен на строителната площадка от руснаците, имаше инсталирано подслушвателно устройство. След избухналия скандал с подслушвателите се развихриха скандали, касаещи сексуалното поведение на някои американски служители от охраната. Последва размяна на обвинения и контраобвинения между Москва и Вашингтон. Американската дипломатическа мисия в Москва бе атакувана по всевъзможни начини и повече от година цялата тая бъркотия заемаше непрекъснато първите страници на пресата в Щатите. А портретът на държавния секретар, който махаше усмихнат от една открита лимузина, бе разлепен доста неуместно по улица „Чайковски“.

Според източниците на Сет Алеви, руснаците добре се бяха посмели на всички тия истории. А самите американски дипломати в Москва се чувстваха като глупаци и за известно време отбягваха контактите с други посолства.

Най-накрая нещата в новото посолство дойдоха на мястото си благодарение на малко позакъснялата изобретателност на янките и на доста голямото количество долари на същите тези янки. Но Лиза Роудс знаеше, че у служителите на американското посолство се наслои горчива обида, която им влияеше при вземането на решения. Всъщност, мислеше си тя, каквито и отношения на добра воля да бяха съществували между американците от посолството и техните съветски домакини, те постепенно се промениха и се стигна до една почти неприкрита враждебност. Държавният департамент сериозно обмисляше да подмени целия личен състав на посолството от двестатина способни и опитни мъже и жени с нови дипломати — не толкова сърдити като сегашните. Тя искрено се надяваше това да не стане. Искаше й се да продължи да работи тук.

Лиза Роудс разклати леда в питието си. Затвори очи и издуха дима от цигарата към тавана.

Мислеше за Сет Алеви. Връзката й с главния шеф на ЦРУ в Москва не се беше отразила на кариерата й. Той можеше да задейства връзките си и да я оставят в Москва дори ако департаментът вземеше решение да я отзове. А освен това го обичаше. Или поне преди го обичаше. Не бе много сигурна. Но да бъде обвързана с него, означаваше да бъде обвързана с неговия свят, а на нея това никак не й харесваше. Не си представяше такова бъдеще нито за кариерата си, нито за живота си въобще. При това беше и опасно. Самото й пребиваване в Москва бе достатъчно опасно само по себе си.

3.

Грегъри Фишър определи местонахождението си спрямо обелиска на Кутузов, който блестеше на лунната светлина. Намери алеята, опасана от монументите в памет на руските войски, после забеляза и белия музей. След минута вече караше към желязната врата по пътя, обграден с тополи.

Когато стигна до нея, установи, че е затворена. „О, Господи!…“ Натисна здраво педала, понтиакът се блъсна във вратата и тя се отвори със силен метален трясък, който го извади от състоянието му на транс. „Да се махам от това проклето място!“

Фишър натискаше силно газта, вземайки последователно няколко остри завоя. След малко видя стария път за Москва. Рязко зави наляво по него и гумите изсвистяха. Той включи фаровете и видя табелата, която бе пропуснал на идване. След остър десен завой тръгна по коларския път, който водеше обратно към главната, магистрала Минск — Москва. „Трябваше да тръгна по тоя път на идване! За какво ми беше да разглеждам Бородино!? Нямаше никакъв смисъл. Гледал съм «Война и мир»… И книгата съм чел… Това ми бе достатъчно.“

Гърдите му се тресяха, докато понтиакът подскачаше по разбитата пътна настилка. В далечината сред равните ожънати ниви виждаше светлини от селскостопански постройки. Измъчваше го чувството, че в съвсем неподходящо време се намира на съвсем неподходящо място. А и съзнаваше, че скоро няма да стигне там, където трябваше да бъде — в стаята си в хотел „Русия“; и още повече, докато отиде там, където му се искаше да бъде — в Кънектикът. „Знаех си.“ Удари силно с ръка волана. „Знаех си, че тая шибана страна ще ми създаде неприятности!“

Всъщност, откакто премина границата, той се чувстваше доста напрегнат. Сега в главата му просветваше ярко неонов надпис:

„КОШМАР! КОШМАР!“

Правият коларски път сякаш нямаше край. Най-сетне фаровете осветиха редица от електрически стълбове и след няколко минути колата излезе на магистралата. „Окей… ето ме там, откъдето тръгнах.“ Той се насочи на изток към Москва.

Не виждаше никакви светлини нито срещу себе си, нито в огледалото отзад, но не трябваше все пак да се поддава на изкушението да натиска по-силно педала. Знаеше, че му предстоеше да премине през няколко градчета и села и ако налетеше на полиция, щяха да го спрат и разпитват.

Грег Фишър скалъпи за нея няколко версии, но колкото и правдоподобни да му се струваха, бе сигурен, че полицаите — и тук, както и в Кънектикът — не вярват на това, което им се казва.

Забеляза, че нощта е черна и непрогледна. Нямаше никакви признаци за човешко присъствие сред безкрайната и просторна легендарна руска шир. Имаше усещането, че се движи през празно пространство. Твърде скоро липсата на всякакви възприятия започна да го изнервя. Опита се да си внуши, че не е реалност това, което току-що му се бе случило. Но когато стигна в Акулово, в главата му нямаше нищо друго, освен голата истина. „Мили Боже… Какво да правя?“

За да избяга от мислите си, пъхна касета в касетофона и направи опит да се потопи в музиката на Джанис Джоплин. С дълбокия си дрезгав глас, който за миг го завладя, тя пееше „Боби Макгий“. Запита се как ли е изглеждала.

Когато вниманието му отново се върна към пътя, той забеляза странна, злокобна блещукаща светлина, спряла сякаш на хоризонта. За миг се вторачи в нея, объркан и притеснен. След това погледна часовника си, после спидометъра, и пак мигащата светлина. „Москва!“

Понтиакът фучеше на изток, а Грег Фишър не сваляше поглед от светлините в далечината. Видя, че малко по-напред има пътна детелина, и разбра, че там е отбивката за околовръстното шосе на Москва — неофициалното очертание на границите на града. Пътят се разшири в четири платна и той навлезе в околовръстното. Срещу него идваше камион за превоз на кокошки и пилета с празни кафези. После се размина с автобус, силно осветен отвътре, така че пътниците му можеха да се видят добре — селяни, облечени в тъмни дрехи, по-голямата част възрастни жени със забрадки.

Все още не забелязваше признаци на градски живот край шосето — никакви предградия, никакви знаци. Само пожънати ниви, сякаш всеки квадратен метър земя около града трябваше да произвежда нещо.

Шосето започна да се разклонява наляво и надясно и в далечината вече се виждаха редици от панелни блокове, някои все още в строеж. В хотелската стая в Смоленск той цял час изучава картата на Москва, за да бъде подготвен, когато навлезе в града.

Отдясно се виждаха хълмове и той се сети, че това са Ленинските възвишения. Най-отгоре стърчеше масивен небостъргач със сложно изградена кула — Московският държавен университет, където възнамеряваше да отиде, за да добие впечатления от тукашните студентки.

Право пред него, на централното шосе, се издигаше Триумфалната арка, увековечаваща битката при Бородино, а отвъд арката имаше безброй жилищни блокове. Като в средновековен град, помисли Фишър, всичко селско съжителства с всичко градско просто ей така. Тук нямаше нищо, което да разделя едното от другото, като например Гленууд.

Шосето заобикаляше отдясно Триумфалната арка и магистралата Минск — Москва преминаваше в проспект „Кутузов“, носещ името на главнокомандващия генерал при Бородино. Изведнъж се появиха улични светлини и превозни средства.

Не видя надпис „Добре дошли в Москва“, но бе пристигнал именно в Москва. С дяволския си късмет успя! Успя да премине през провинцията по тъмно с излъсканата си американска кола, без да го спрат. Сега — сред уличното движение на Москва — се чувстваше някак по-спокоен. „Да има да взема прехвалената съобразителност на полицейската държава.“ Забеляза с досада, че другите шофьори оглеждаха колата му.

Премина бавно през Площада на победата. От лявата му страна се издигаше огромна статуя на Кутузов на кон, а зад нея се виждаше заоблена сграда, в която се помещаваше още един музей на Бородино. „Типично по московски“, помисли той и в съзнанието му изплуваха неприятните преживявания по време на отклонението му при Бородино. „Проклети музеи… статуи… победи… войни…“ От двете страни на проспекта се издигаха масивни сгради, иззидани от сив камък. Фишър спря на светофар. С нескрито любопитство оглеждаха колата му, а след това и него. „Господи, досега не са ли виждали кола с регистрация от Кънектикът?“

Наслаждаваше се на гледката и шумовете наоколо. „Москва! Аз съм в Москва!“ Той се усмихна. „Всички градове и села от Брест насам бяха просто обикновени предястия“. Това тук бе същинският деликатес.

Столицата, или центърът, както го наричаха руснаците. Той се загледа в сградите и хората, не вярвайки все още, че е пристигнал. „Москва.“

Светофарът светна зелено и Фишър потегли. Пътят се разклоняваше, но той знаеше, че трябва да тръгне по лявото платно. Точно пред себе си видя кулата на хотел „Украйна“ — още една „сватбена торта“ в сталински стил, която приличаше много на сградата на Московския университет. Мина покрай масивния хотел и се озова на моста „Калинин“, който прехвърляше Москва река. От другата страна на реката, малко вляво, забеляза съвременна висока сграда от тъмночервени тухли. Бе абсолютно сигурен, че това е американското посолство. „Слава тебе. Господи!“

Фишър излезе от моста, но зави в погрешна посока. Започна да се оглежда за пресечка, за да може да; се върне обратно към посолството до реката, когато до него се доближи зелено-бяла полицейска кола. Полицаят до шофьора му направи знак да спре. Фишър се направи, че не го вижда.

— Стой! — изкрещя полицаят.

Фишър реши да даде газ към посолството. Най-бързата кола в Съветския съюз. Но преследване в центъра на Москва едва ли бе най-доброто решение. Сега вече бе задминал кръстовището и караше по Калинински проспект.

— Стой!

— Върви по дяволите с твоето „стой“, глупако — Фишър си пое дълбоко дъх, завъртя рязко волана и спря до бордюра. Коленете му трепереха толкова силно, че едва успя да удари спирачките.

Полицейската кола спря зад него и двама полицаи облечени в зелени шинели и с кожени шапки, се приближиха. В ръцете си стискаха бели палки. Единият спря до вратата му и Фишър смъкна прозореца.

— Американец!

— Точно така. Да.

— Виза? Паспорт?

Фишър се опитваше да овладее разтрепераните си ръце, докато подаваше документите си.

Полицаят ги разгледа, като няколко пъти поглеждаше ту Фишър, ту снимката в паспорта му, и Фишър помисли, че е малоумен. Вторият полицай обикаляше колата и я попипваше. Изглеждаше впечатлен от задния спойлер.

Доста време никой не проговори. Неочаквано се появи и цивилен. Той огледа Фишър през предното стъкло, после се доближи до отворения прозорец откъм страната на волана. Говореше английски със силен акцент, но доста правилно.

— Документите на колата, ако обичате. Вашата международна шофьорска книжка, документите ви за застраховка и пътния ви лист.

— Добре. Да. — Фишър му подаде голям плик.

Цивилният разгледа подробно документите, после щракна с пръсти и един от полицаите му подаде светкавично паспорта и визата на Фишър. Цивилният се обърна към Фишър:

— Изключете мотора, дайте ми ключовете и излезте от колата.

Фишър изпълни това, което му наредиха. Когато застана до мъжа, забеляза, че той е доста висок и слаб за руснак. Беше много светъл и имаше вид на скандинавец.

Мъжът огледа внимателно лицето на Фишър, после снимките в паспорта и визата му — точно както бе направил преди това и полицаят.

— От Смоленск ли идвате? — попита той най-после.

— От Кънектикът.

— Но току-що сте пристигнали в Москва от Смоленск, нали?

— О, да.

— Шофирали сте през провинцията по тъмно.

— Не.

— Но нали казахте, че току-що сте пристигнали в Москва? От два часа е тъмно.

— Не съм казвал, че току-що…

— Видели са ви да минавате покрай арката.

— О… там ли свършва градът?

— Какво правите в тая част на града?

— Туризъм.

— Да? Ходихте ли вече в хотела си?

— Не. Реших просто малко да покарам из…

— Моля ви, не лъжете. Това само влошава положението ви. Шофирали сте в провинцията по тъмно.

— Да — Фишър се взря по-внимателно в мъжа. Беше на около 40 години, носеше кожено палто и черна кожена шапка, най-вероятно от самур. Не изглеждаше нито дружелюбен, нито враждебен, просто любопитен. Фишър добре познаваше този тип хора. — Тръгнах доста късно от Смоленск.

— Така ли? — Мъжът погледна пътния лист на Фишър. — Тук пише, че сте напуснали офиса на Интурист в 13,50.

— Изгубих се.

— Къде?

— При Бо… при Можайск.

Мъжът гледаше вторачено Фишър и Фишър също го гледаше вторачено. „Майната ти, Борис.“

— Обяснете ми.

— Изгубих се, нали разбирате?

— Какво видяхте в Можайск?

— Катедралата.

— Къде се изгубихте? Вътре в катедралата ли? — добави иронично мъжът.

Страхът на Фишър се замени с раздразнение.

— Да се изгубиш, значи да не знаеш къде си.

Неочаквано мъжът се усмихна.

— Да. Точно това означава да се изгубиш. — Той като че ли се замисли. — Та така значи, а?

Фишър мълчеше. Помисли си, че може би няма право да мълчи, но не искаше да се заплита повече в лъжите си.

Мъжът задържа изпитателния си поглед върху Грег Фишър, после му кимна да го последва. Минаха зад колата, той отключи багажника и вдигна капака. Слабата лампичка в багажника освети някои от нещата вътре — резервни части, смазочни масла и почистващи препарати. Мъжът вдигна метална кутия с гланц „Рейн Данс“, огледа я и я остави обратно.

Фишър забеляза, че жителите на Москва съвсем незабележимо забавяха колите си, но не спираха и не се заглеждаха — за пръв път през последните две хиляди километра понтиакът не спираше уличното движение. Внезапно осъзна истинския смисъл на думите „полицейска държава“.

Двамата униформени полицаи се бяха надвесили над задната седалка и оглеждаха багажа му и чувалените торбички с плодове и зеленчуци.

— Какво означава това?

Фишър се обърна към цивилния:

— Кое?

Мъжът посочи надписа на колата.

— Понтиак — отговори той.

— Да?

— Името на автомобилната компания — Загубеняк такъв! — Дженерал Мотърс. Мисля, че е индианска дума или нещо подобно. Разбрахте ли? Вождът Понтиак.

Мъжът нямаше вид на разбиращ. Той се взря в табелката с инициалите на Щатите — метален кръг в червено, бяло и синьо с американското знаме, която Фишър бе задължен да си купи в Брест. Мъжът посочи с пръст кръга и на Фишър му се стори, че жестът бе малко циничен и целеше да го обиди. После цивилният посочи надписа на предницата:

— Ами това? Транс Ам?

— Транс — през, Ам — Америка.

— През Америка, така ли?

— Да, точно така.

— През Русия — мъжът отново се усмихна и Фишър забеляза, че това не бе дружелюбна усмивка. После пристъпи към шофьорското място и опипа седалката.

— Кожа, а?

— Да.

— Колко струва?

— А… около осемнайсет хиляди долара.

— Седемдесет — осемдесет хиляди рубли.

Фишър забеляза, че мъжът пресметна доларите по курса на черния пазар, а не по официалния.

— Не. Петнадесет хиляди — отговори Фишър.

Мъжът се намръщи.

— Вие капиталист ли сте?

— О, не. Аз съм бивш студент. Навремето слушах лекции по съветска икономика. Чел съм Маркс и една книга — „Червеният изпълнителен комитет“. Изясних си някои неща.

— Маркс?

— Карл Маркс. И Ленин също. Доста се интересувам от Съветския съюз.

— Защо?

— О, за да опозная съветските хора. Първата социалистическа държава в света. Впечатляващо е. Гледали ли сте „Червените“? С Уорън Бийти?

Мъжът се обърна и отиде при двамата полицаи, които бяха застанали на тротоара. Разговаряха около пет минути. После високият цивилен се върна.

— Нарушили сте закона, според който шофирането в провинцията по тъмно е забранено. Това е много сериозно нарушение за един чужденец.

Фишър мълчеше. Мъжът продължи:

— Щом сте се загубили е трябвало да спрете в някой град покрай магистралата.

— Абсолютно прав сте.

— Предлагам ви сега да отидете право в хотел „Русия“ и да не го напускате тази вечер. Утре или още тази вечер ще ви извикаме да дадете пълен отчет за себе си.

— Окей. — И точно в този момент Фишър осъзна с ирония, че тук не ти слагат белезниците и не те претърсват веднага, щом те обвинят в сериозно нарушение, защото не са се натъквали на въоръжени или опасни граждани. Не те арестуват на местопрестъплението, защото така или иначе цялата страна е нещо като лагер за интернирани — чисто и просто те изпращат да си отидеш в стаята. Ще те арестуват, когато на тях им е удобно. — Да, разбрах. В хотел „Русия“.

Мъжът му върна документите и ключовете на колата.

— Добре дошли в Москва, господин Фишър.

— Много се радвам, че съм тук.

Мъжът се отдалечи и Фишър го проследи с поглед, докато изчезна в метрото. Двамата полицаи влязоха в колата си, без да кажат нищо. Не потеглиха, а останаха да наблюдават Фишър.

Грег Фишър затвори багажника и дясната врата, после седна зад волана и запали мотора. Забеляза, че около него се бе събрала тълпа. „Стадо.“ Припомни си случилото се и реши, че бе постъпил както трябва. „Смотаняци!“ Подкара колата и се включи в движението. Полицейската кола го последва.

„Гадни копелета.“ Така трепереше, че му се искаше да спре, но продължи нагоре по Калинински проспект. Полицейската кола го следваше плътно, така че засега поне трябваше да избие мисълта за посолството от главата си.

Докато шофираше, унесен в мислите си, Фишър не забелязваше нищо наоколо. Когато се загледа, установи, че бе пресякъл една от главните изходни артерии на града и караше право към Кремъл. Припомни си картата и зави надясно по проспект „Карл Маркс“, после слезе към крайбрежната улица и тръгна наляво. Отдясно бе Москва река, отляво — назъбената южна стена на Кремъл с високите наблюдателни кули. Червените звезди на кремълските кули и църкви се отразяваха в реката и Фишър се вторачи в отблясъците, хипнотизиран от неочакваната красота на гледката. Почувства, че е вече в края на изтощителното пътуване.

Крайбрежната улица зави надясно и Кремъл свърши с внушителна наблюдателна кула. Полицейската кола продължаваше да го следва. Отпред видя сводест тунел, който минаваше под един от мостовете на Москва река. Отстрани на моста се издигаше хотел „Русия“ — масивна съвременна сграда с фасада от стъкло и алуминий, чиято ширина го правеше да изглежда тумбест със своите десет етажа. Фишър забеляза, че повечето от прозорците му не светеха. Мина под моста и зави надясно, следвайки, инструкциите на Интурист. Пред източния вход имаше неголям паркинг, обграден от три страни с ниска каменна стена. Спря на петнадесетина метра от входната врата и се огледа. Наоколо нямаше други коли. Пред сградата не се виждаха хора. Отляво на входа видя магазин „Берьозка“ — имаше ги в почти всички съветски хотели, където западните туристи можеха да си купуват руски стоки, западна козметика и дреболии със западна валута. „Берьозка“ беше затворена.

Паркингът бе разположен върху стръмно нанадолнище, което стигаше до Москва река. Хотелът приличаше на уродливо чудовище, заобиколено от малки стари сгради и църквички в окаяно състояние.

Фишър погледна назад в огледалото. На входната алея зад него бе спряла полицейската кола. Той паркира до входа на хотела и изгаси мотора.

В стъкленото преддверие на хотелското фоайе видя портиер в зелена униформа. Човекът оглеждаше понтиака, без да отваря вратата. Фишър слезе от колата с раница на рамо. Вече бе установил, че задължението на портиера в един съветски хотел не е да посреща и упътва гостите, а да не допуска съветски граждани вътре — обикновено черноборсаджии, проститутки, дисиденти и просто любопитни, които биха искали да видят как живеят хората на Запад.

Фишър отвори вратата и се приближи до портиера.

— Ало!

— Ало? — Фишър посочи колата си. — Багаж. Окей?

— Окей.

Той подаде ключовете от колата на портиера.

— Гараж. Окей?

Портиерът го изгледа в недоумение.

Фишър се сети, че навярно в цяла Москва няма нито един обществен гараж. Бе уморен, изплашен и ядосан. „Господи мили…“ — сети се, че няма пукната рубла. Бръкна в раницата и измъкна някаква дреболийка, която му бе останала.

— Заповядайте — подаде той малък сувенир. — Статуята на свободата.

Очите на портиера зашариха наоколо, после той взе статуйката и започна да я оглежда подозрително.

— Религиозно е?

— Не, не. Това е Статуята на свободата. Свобода. За вас е. Подарок. Погрижете се за автомобила. Окей?

Портиерът пъхна статуйката в джоба на ливреята си.

— Окей.

Фишър мина през летящите врати и се озова във фоайето на хотела, което бе безлюдно и както на повечето обществени места, задушно. За руснаците топлината означава лукс, помисли Фишър. Огледа се. Фоайето бе изградено предимно от камък и алуминий. Нямаше бар, нямаше вестникарски щанд, нямаше нищо, което да напомня, че се намира в хотел, освен малкото прозорче като на билетна каса в стената отляво. Той реши, че това е регистратурата. Пристъпи към нея и видя, че едно момиче го погледна доста отегчено. Подаде резервацията си от Интурист, паспорта и визата. Тя ги огледа за момент, после, без да каже нито дума, изчезна навътре.

Фишър си каза на глас: „Добре дошли в Русия, господин Фишър. Колко възнамерявате да останете при нас? О, докато дойдат от КГБ да ме вземат… Много добре, господине.“

Фишър се обърна и огледа дългото тясно фоайе. Наоколо нямаше нито пиколо, нито пък друг служител на хотела, с изключение на портиера в стъкленото преддверие. Той видя автомобила си и паркираната зад него полицейска кола.

Мястото беше не само безлюдно, но и злокобно. „Това не е никакъв хотел.“

В същия миг Фишър мярна мъж и жена до колоната в другия край и до ушите му долетя кавга на френски. Бяха добре облечени и симпатични. Жената бе готова да се разплаче. Мъжът махна пренебрежително, съвсем по френски маниер, и й обърна гръб.

„О — промърмори под носа си Фишър, — остави жената на мира. Да можеха моите проблеми да ти дойдат на главата, приятелче.“ Представи си Париж такъв, какъвто го бе видял последния път през юни, и се запита защо ли бе напуснал този град. Навярно някога и Наполеон си бе задавал същия въпрос, когато Москва е горяла в пламъци и е валяло сняг. „Може да е стоял точно тук, помисли си Фишър, на стотина метра от Кремълската стена, зад него — Червеният площад, пред него — Москва река. И той сигурно е имал чувството на обреченост, което изпитват живеещите на Запад, когато идват в тая злокобна земя, и което изпитвам и аз в момента.“

Колата му я нямаше вече отвън, а никой не внесе багажа, и това го притесняваше. Чудеше се къде ли са я откарали. Навярно в главната квартира на КГБ и сега вече я разглобяват на съставните й части. Полицейската кола също бе изчезнала.

Искаше му се да пийне нещо. Погледна часовника си — 20,30. Някой зад него изрече името му:

— Григорий Фийшър.

Обърна се към регистратурата. Жена на средна възраст с къса червена коса, чиито корени обаче бяха черни, с панталон и сако в морскосин цвят, каза:

— Аз съм от Интурист. Мога да видя ваши документи?

Фишър й подаде големия плик. Тя ги прегледа внимателно и вдигна поглед към него.

— Защо закъсняхте?

Рядко му бе задаван подобен въпрос с такъв тон и у него отново се надигна гняв.

— За какво съм закъснял? — отговори рязко.

— Притеснихме се за вас.

— Е, вече няма за какво да се притеснявате, нали? Мога ли да отида в стаята си?

— Разбира се. Сигурно сте изморен. — След кратка пауза тя добави. — Отдавна не съм виждала американец, който да дойде дотук с кола. Младите сега са големи авантюристи.

— И големи глупаци.

— Навярно да. — Тя му подаде документите без паспорта и визата, после му връчи зелено картонче. — Това е вашият пропуск. Носете го винаги със себе си. Ще си получите обратно паспорта и визата, когато си тръгнете от хотела. Длъжен сте да показвате пропуска си, когато ви го поиска някое длъжностно лице.

— Може би ще е добре просто да си го напечатам на челото.

Тя сякаш хареса шегата и се усмихна. Надвеси се над бюрото и каза тихичко:

— Достатъчно дълго вече сте тук и сигурно сте се уверили, че не е лесно за един западен турист да пътува без група, господин Фишър. Гледайте да не привличате вниманието върху себе си.

Фишър не отговори.

— Избягвайте чейндж, далавери с валута, проститутки, политически разговори и не се отклонявайте от програмата си. Давам ви тоя съвет, защото ми изглеждате приятен младеж.

Фишър помисли, че в момента той бе всичко друго, но не и приятен.

— Благодаря. Ще бъда послушен.

Жената задържа погледа си върху него и на Фишър му хрумна неприятната мисъл, че тя като че ли вече знае за неприятностите му и се притеснява за него. Изведнъж я хареса.

— Къде е багажът ми?

— Ще го донесат.

— Скоро ли?

— Веднага.

Той реши, че вече го бяха преровили.

— На сигурно място ли ще паркират колата ми?

— Разбира се. Кой би се осмелил да открадне американска кола?

Фишър се усмихна.

— Няма да избяга далече.

Неочаквано се появи пиколо, който му приличаше на племенника на Чингис хан. Момчето кимна на Фишър да го последва към асансьора. Чакаха почти пет минути, докато той дойде. Фишър и татаринът се качиха до седмия етаж. Вратите на асансьора се отвориха и пред тях се откри малък коридор, където зад едно бюро седеше жена. В Париж или Рим Фишър щеше да се изненада приятно, ако на етажа в хотела има камериерка. Той знаеше, че в Москва това е дежурният на етажа — пазителка на обществения морал и според един поляк, с когото се бе запознал във Варшава, осведомител на КГБ.

Блондинката вдигна очи от „Космополитън“.

— Ало. Пропуска ви, ако обичате.

Фишър й го подаде и тя му връчи ключовете от стаята.

— Предавайте ми ключове, когато излизате. А аз ви дава пропуск.

— Звучи съвсем справедливо.

Пиколото посочи дъното на коридора и Фишър тръгна напред пръв. В една чупка видя номера на стаята си — седемстотин четирийсет и пет, и отключи вратата. Влезе вътре, последван от пиколото.

— Това е стаята ви, господине — каза Фишър.

— Моля?

— Нищо.

Фишър се огледа. Стаята бе средна, облицована в светъл фурнир по скандинавски модел.

Двете легла бяха с размери по-малки от нормалните, дюшекът сигурно бе от дунапрен, а чаршафите от груб памучен плат. Килимът бе керемиденочервен и очевидно се нуждаеше от пране. Но той се съмняваше, че това може да се практикува на изток от Берлин. „О, това са нещата, които само при нас са съществена необходимост.“ Иначе стаята бе чиста, с изключение на прозореца. В целия Съветски съюз досега не бе видял един-единствен чист прозорец. „Уиндекс“! Ще им изпратя „Уиндекс“! Някаква миризма на бор, идваща от препарата за дезинфекция, му напомни за отбивката в Бородино.

— Хубава стая. — Пиколото натисна копчето на някаква лампа и се учуди, че тя свети. — Хубава светлина.

— Чудесна шибана светлина. Волтове, ватове, лумени, всичко.

Пиколото се завря в банята, отвори гардероба, после няколко чекмеджета на шкафа, и протегна ръце, сякаш искаше да каже: „Всичко това е ваше.“

Фишър въздъхна и изрови от раницата си малко рекламно шишенце одеколон „Арамис“.

— Това подлудява жените.

Татаринът го помириса.

— А-а — той засия от задоволство, а дръпнатите му очички се свиха още повече. — Благодаря. — Обърна се и излезе.

Фишър разгледа вратата. За разлика от вратите във всички други хотели на изток от желязната завеса, в които бе отсядал, тази тук нямаше шпионка, нямаше резе, нито пък верига. Отиде до леглото, излегна се и изхлузи кецовете си „Рийбок“. Задържа поглед върху тавана, после се изправи и погледна телефона. Указателят на хотела бе просто един-единствен напечатан лист. Набра трицифров номер. Обадиха му се от рум сървис и той си поръча бутилка водка. „Това е първото хубаво нещо за деня.“

Премисли случилото се през последните няколко часа. Бе успял да потисне страха си пред полицията, а когато се регистрираше в хотела, се държа естествено и малко наперено. Но куражът му се изцеждаше капка по капка в тихата празна стая. Започна да трепери, после скочи от леглото и закрачи напред-назад. Какво ще стане, ако сега дойдат да ме приберат? Може би трябва да се опитам да се свържа с посолството. Но онова копеле ми каза да си стоя в хотела. Те ме следят. Дали знаят какво се случи при Бородино?

Спря на място. „Това не е обикновен проблем. Това е въпрос на живот и смърт.“ Осъзна, че трябва да се успокои, за да може да разсъждава трезво. Не бива да мисли, че ще го арестуват или убият. Само спокойно ще може да намери решение на цялата тая шибана история.

Отиде до прозореца и погледна през мръсното стъкло. От стаята, която беше ъглова, се виждаше Червеният площад. Отляво бе Кремъл и той се загледа в двора му. Десетте призрачни кубета на храма „Василий Блажени“, подобни на глави лук, сякаш висяха във въздуха над тъмния паваж като гигантски балони, пълни с хелий, а отвъд тях се издигаше огромният ГУМ — тукашният универсален магазин. Улиците бяха пусти, сградите — тъмни, но паметниците — ярко осветени. Откъм Москва река се носеше мъгла и се кълбеше около уличните лампи, минаваше над стените на Кремъл и свиваше зад ъглите, сякаш търсеше нещо. Фишър реши, че в целия град има нещо злокобно. Усещаше нещо неестествено в тези студени, мъртви улици.

На вратата се почука силно и той се стресна. Чукането се повтори. Фишър пое дълбоко дъх, отиде до нея и отвори. Тантуреста жена стоеше отпред с кофа за лед в ръка, от която се подаваше литрова бутилка „Московская“. Фишър я покани да влезе, даде й една паста за зъби и я изпрати.

Ръката му трепереше, докато си наля половин чашка от леденостудената водка. Изпи я на един дъх и очите му се насълзиха. Наля си отново и закрачи из стаята. „Следващото почукване ще бъде или за багажа ми, или пък от хората на КГБ. Това шибано КГБ…“ Той млъкна. Бе чувал, че всяка стая се подслушва, и вярваше, че е така. Някъде бе чел, че в стената или на тавана на някои стаи има инсталирани камери и по този начин може да се наблюдава всичко вътре. Остави чашата си на нощното шкафче, изгаси лампата, обу се и си взе раничката. Отиде в банята, дръпна тоалетното казанче и изгаси светлината. Докато водата в тоалетната все още шумеше, той излезе от банята, тихо се промъкна през вратата на стаята и се озова в коридора. Огледа се, после тръгна в посоката, откъдето бе дошъл с пиколото, и стигна до асансьора. Лицето на дежурната не се виждаше зад броя на „Космополитън“. Тя или не го виждаше, или пък й бе все едно. Фишър проследи с поглед заглавията на корицата: „Недостиг на мъже! — «Космополитън» намира най-добрия начин да се справи“, „Как може да спечели свитото момиче“, „Защо приятелите стават най-добрите любовници“, „Радостта от възобновяването на един стар романс“.

Фишър остави ключовете си на бюрото. Тя го погледна.

— Ало, господин Фишър — и му подаде пропуска.

Той натисна копчето на асансьора и се приготви да чака дълго. Водката вече бе започнала да му действа.

— Добро ли е списанието?

— Да, много е секси.

— Точно така.

— Американските жени имат прекалено много проблеми.

— Не съм забелязал.

Тя посочи списанието.

— Имат толкова главоболия с мъжете.

— Жените космополити имат повече проблеми от другите.

— А-ха.

Фишър се поколеба, но след това извади един гланц за устни. Беше матово розов и щеше да отива на тена й. Тя се усмихна, докато го разглеждаше.

— Благодаря ви. — Извади огледалце от чантата си и се залови веднага да го изпробва.

Фишър забеляза, че не беше точно нейният цвят, но за нея това нямаше значение. Хареса му начинът, по който свиваше устните си. Асансьорът дойде и той се качи. Двама руснаци, от които се разнасяше миризма на салам, стояха тихичко зад него. Фишър усети, че се изпоти под мишниците.

Излезе във фоайето и се почувства малко по-добре. Откри бюрото за обмен на валута, но то бе затворено. Приближи се до регистратурата и попита служителката дали ще му осребри един чек на Интурист за пет рубли. Тя му отговори отрицателно. Фишър попита къде е представителката на Интурист и му отговориха, че си е тръгнала.

Той се огледа. Всичко, от което имаше нужда, бе само една въшлива монета от две копейки. „Поради липса на пила за нок… По дяволите!“ Видя, че френската двойка все още беше там, и се приближи до тях.

— Pardon, monsieur, madame. Pais besoin de deux kopeks. Pour le telephone.3

Мъжът го погледна недружелюбно. Жената се усмихна любезно и затършува в чантата си.

— Oui.

— Merci, madame. Merci.4

Фишър се отдалечи и намери една-единствена телефонна кабина в къс коридор, водещ към „Берьозка“. Влезе вътре, затвори вратата след себе си и извади от раничката си своя телефонен указател. Намери номера на американското посолство, пусна двете копейки в автомата и набра цифрите.

Телефонът даваше свободно. Сигналът беше къс и съвсем не приличаше на този, с който Грегъри Фишър бе свикнал у дома. Преглътна няколко пъти и каза „Ало“, за да чуе как звучи гласът му. Кръвта пулсираше в ушите му. Не сваляше очи от коридора. Телефонът продължаваше да звъни.

4.

Лиза Роудс седеше в офиса на дежурния на първия етаж в административната сграда на легацията. Часовникът на стената сочеше 20,45. През цялата вечер телефонът изобщо не бе звънял. Това съвсем не беше посолство, около което се тълпят разгневени хора, нито пък имаше някаква вероятност да бъде вдигнато във въздуха от терористи. Пък и Москва не бе град, където полицията би позвънила, за да те информира, че е задържала в изтрезвителното десетина твои съотечественици. Тя запали цигара и задраска един ред от статията, която подготвяше за пресата.

Вратата се отвори и в малката канцелария се подаде главата на Кей Хофман — шефката на Лиза.

— Здрасти! Нещо интересно?

— Да, но в Рим. Здравей, Кей. Заповядай, влез.

Кей Хофман влезе и седна върху радиатора под прозореца.

— Ето. Така ми е добре на дупето. Навън е доста студено.

Лиза се усмихна, загледана в Кей Хофман. Кей бе почти на петдесет, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Можеше да мине за приятно закръглена или пък едра. Във всеки случай, според мъжете, бе сладострастна и непринудена.

— Не мога да ти предложа нищо за пиене — каза Лиза.

— Не се притеснявай. Просто реших да се отбия на тая измишльотина — традиционния прием на посланика в петък вечер.

Лиза кимна. Коктейлът, който посланикът даваше всеки петък вечер, бе един вид развлечение в края на работната седмица. По традиция на приема можеха да присъстват всички американци, намиращи се в Москва, и на времето, когато се брояха на пръстите на двете ръце, получаваха индивидуални покани. Но сега, с разширяването на търговския обмен и туризма, това бе нещо като отворена покана за всички и човек трябваше просто да знае за нея. Служителите в посолството се радваха да срещнат нови физиономии, а приходящите американци обикновено много се впечатляваха от събитието. Нещо като да седиш на една маса с капитана на кораба, помисли Лиза.

— Ела с мене. Обади се на охраната и им кажи къде ще бъдеш.

— Не, благодаря, Кей.

— Понякога там идват доста интересни мъже. Затова ходя. Ти си млада и красива, Лиза. Ти ще ги привлечеш, а аз ще ги сваля.

Лиза се засмя.

— Миналата седмица — продължи Кей — срещнах един интелигентен мъж, който бе дошъл в Москва, за да урежда износа на коняк от Армения в Щатите. Идва тук веднъж на месец. Отсяда в хотела на Търговския център, значи има пари и връзки.

— Красив ли е?

— Да. Много — усмихна си Кей.

Лиза също се усмихна, но насила.

— Нямам настроение за това тая вечер.

Кей сви рамене:

— За какво пишеш?

— О, за онази рок група „Ван Хален“, която свири в Колонната зала.

— Как бяха?

— Заболя ме главата от тях. Но човек би помислил, че Джон Ленън е излязъл от гроба и раздава безплатно дънки „Levi’s“ на всеки.

— Напиши нещо хубаво.

— Опитвам се.

— Какво стана с оня политически офицер — Сет Алеви?

— Не ми се говори за това.

— Добре. — Кей погледна часовника си. — Ще хвана последния половин час. После ще сляза долу в бара при боулинга. Освен ако не ми излезе късметът.

Лиза се усмихна.

— Може да се видим по-късно.

— Трябва ти мъж, миличка — каза Кей и излезе от стаята.

След няколко минути телефонът звънна и червената лампичка започна да примигва, което значеше, че й се обажда дежурният военен от охраната. Тя вдигна слушалката.

— Роудс на телефона.

— Говори младши сержант Хайнс, госпожо. Обади ми се някакъв мъж, който казва, че е поданик на Съединените щати. Иска да разговаря със съветника по защита на гражданските права.

Веждите й се повдигнаха.

— По защита на гражданските права? Защо?

— Не иска да каже. По гласа ми се струва, че е младеж. Не иска да каже и откъде се обажда.

— Свържете ме с него.

— Да, госпожо.

Телефонът щракна и тя чу младши сержант Хайнс да казва:

— Говорете, господине. Обади се мъжки глас:

— Ало?

— На телефона госпожица Роудс. С какво мога да ви помогна?

Известно време отговор не последва, след това гласът каза:

— Искам да говоря със съветник по защита на гражданските права. Ако е възможно, нека да е някой от въздушните сили.

— По какъв въпрос, господине?

— Важно е. Отнася се за сигурността на държавата.

Тя провери дали касетофонът е включен на запис.

— Тогава не е много подходящо да говорите по телефона.

— Зная. Но нямам друг избор. Трябва да ви кажа за това веднага, преди да са ме хванали.

— Кой ще ви хване?

— Знаете кой.

— Добре… — Тя се замисли за малко. Това би могло да бъде клопка или пък шега, но интуицията й подсказваше, че не става въпрос нито за едното, нито за другото. — Как се казвате, господине?

— Не може ли да ме свържете със съветник?

— Знаете ли с какво се занимава този съветник?

— Не… но ми казаха да разговарям само с него.

— Кой ви каза?

— Телефонът ви подслушва ли се?

— Сигурно да.

— О, Господи! Можете ли да изпратите някой да ме прибере? Имам нужда от помощ.

— Къде се намирате?

— А възможно ли е аз да дойда при вас? Мога ли да вляза в посолството?

На Лиза Роудс и се стори, че сега той звучеше още по-объркан и навярно малко пиян.

— Чуйте ме — каза тя леко заповеднически, — кажете ми за какво става въпрос и ако намеря за необходимо, ще ви свържа с някой защитник на гражданските права. Става ли?

— Да… да, окей.

Тя извади от едно чекмедже ръководството с указания за дежурния и го запрелиства, докато говореше:

— Американски гражданин ли сте?

— Да, аз…

— Как се казвате?

Последва пауза, после гласът отговори:

— Фишър. Грегъри Фишър.

— Къде се намирате?

— В хотел „Русия“.

— Регистриран ли сте там?

— Да.

— Взеха ли ви паспорта, когато се регистрирахте?

— Да.

— Ами тогава не можете да влезете в посолството — милиционерите, съветските милиционери, ще ви спрат на входа.

— О!

— В коя стая сте?

— Седемстотин четирийсет и пет. Но не се обаждам от стаята си.

— А откъде?

— От една телефонна кабина във фоайето.

— По каква работа сте в СССР?

— В СССР?

— В Съветския съюз.

— О… не съм по работа…

— Турист ли сте?

— Да.

— Кога пристигнахте в страната, господин Фишър?

— Миналата седмица.

— С каква група сте?

— Група ли? Не съм с група. Дойдох с кола.

— Дошли сте с кола до Москва?

— Да, със собствената си кола. Точно на това се дължи част от проклетия проблем.

— Какво се случи?

— Колата, Понтиак Транс Ам.

— Да, добре. Кажете ми накратко защо ви е нужна помощ и защо искате да разговаряте със съветник по защита на гражданските права.

Тя чу нещо като въздишка в слушалката, после той каза тихо:

— В случай, че не дойдете да ме вземете оттук навреме, ще ви кажа всичко, което мога, преди да са ме пипнали.

Лиза Роудс помисли, че Грегъри Фишър преценява правилно обстоятелствата.

— Тогава говорете по-бързо — каза тя.

— Окей. Бях в Бородино в около пет часа днес следобед — отидох да разгледам бойното поле там. Изгубих се в гората…

— Полицията спря ли ви?

— Не. Т.е. да, но тук, в Москва.

— Защо?

— Защото съм шофирал през провинцията по тъмно.

Тя помисли, че това сигурно не е най-същественото от неговия разказ. Нарушение на пътния лист бе едно нещо. Настояването за разговор със съветник защитник — служител, който малко или много е офицер от разузнаването, шпионин, така да се каже — беше съвсем друго.

— Продължавайте, господин Фишър.

— На пътя, северно от Бородино мисля, че беше, срещнах един човек — американец…

— Американец?

— Да. Той каза, че е пилот от американските въздушни сили…

— И беше на пътя северно от Бородино? През нощта? Сам? С кола?

— Сам. Без кола — пеш. Беше ранен. Чуйте ме, не зная колко време ми остава…

— Продължавайте.

— Името му е майор Джак Додсън.

— Додсън — Лиза се замисли, това име й бе непознато.

— Додсън каза, че се води безследно изчезнал. Бил военнопленник, свален във Виетнам…

— Какво? — тя се изправи в стола си като струна. — Това ли ви каза?

— Да. Каза ми още, че е пленник тук — в Русия, повече от двайсет години. В някакво място, което той нарече „Школата за магии на госпожа Иванова“. Близо е до Бородино. Той избягал. Дадох му пари и географски карти. Не искаше да се качи в колата ми. Тръгна през гората за Москва. За посолството. Има и други американци — пленници, които…

— Спрете. Не затваряйте — тя натисна бутона за изчакване. В указателя на дежурния намери бързо телефонния номер на апартамента на военното аташе — полковник Сам Холис, с когото се познаваше слабо. Позвъни му, но никой не отговори. „По дяволите! И Сет е на онова проклето празненство.“ Реши да приготви подробен доклад за Холис, но вместо това звънна в кабинета му, който беше два етажа по-горе. Някой вдигна телефона веднага след първото позвъняване и тя чу мъжки глас:

— Холис на телефона.

Опитвайки се да овладее вълнението си, тя каза:

— Полковник Холис, обажда се Лиза Роудс от дежурния кабинет.

— Да, кажете.

— От хотел „Русия“ ми се обади някакъв американски гражданин. Звучи доста притеснен. Каза, че иска да разговаря със съветник по защитата на гражданските права, за предпочитане е да е аташе на въздушните сили.

— Защо?

— Ще ви пусна да чуете записа.

— Да, ако обичате.

Лиза Роудс включи касетофона към линията на Холис.

— Свържете ме с него — каза Холис, когато записът свърши.

Тя включи телефона към другия и освободи бутона за изчакване.

— Господин Фишър? Чувате ли ме? Отговор не последва.

— Господин Фишър?

— Да… Един мъж стои до…

— Свързах ви с човека, с когото искате да разговаряте. Чу се гласът на Холис.

— Господин Фишър, казвате, че се обаждате от фоайето на хотел „Русия“.

— Да, аз съм…

— Във фоайето има ли много хора?

— Не. Защо?

— Кой стои до телефонната кабина?

— Някакъв мъж. Чуйте ме, да се опитам ли да дойда в посолството?

— Не, господине. Стойте там. Не напускайте хотела. Не се качвайте повече в стаята си. На последния етаж в хотела има ресторант. Отидете там и се запознайте с някои западни граждани, по възможност — англоговорещи, и стойте при тях, докато дойда. Разбрахте ли?

— Да… да.

— Как сте облечен?

— Със сини дънки… с черна шуба…

— Добре, момчето ми. Бързо вървете в ресторанта. Ако някой се опита да ви спре, ритайте, викайте, крещете, бийте се. Разбрахте ли ме?

— Да… да, аз… — Гласът на Фишър стана напрегнат. — О… Господи!… Побързайте!

— След 10 минути съм там, Грег — каза Холис успокояващо. — Тръгвайте за ресторанта. Лиза чу, че телефонът щракна, когато Фишър остави слушалката.

— Госпожице Роудс, нужна ми е кола.

— Вече поръчах, полковник. С шофьор.

— Ще докарам господин Фишър тук. Поръчайте да приготвят една стая за гости в резиденцията и предупредете хората от охраната.

— Да, господине.

— Останете в дежурната.

— Разбира се.

Последва тишина, после Холис каза:

— Добре се справихте, госпожице Роудс.

Той затвори, преди тя да успее да отговори. Лиза остави телефонната слушалка. „Вие също, полковник Холис.“

5.

Полковник Сам Холис — военно аташе на Америка в Съветския съюз, излезе от кабинета си и взе асансьора надолу към приземния етаж на сградата на посолството. Отиде в дежурния кабинет отстрани на празното фоайе и отвори вратата.

Лиза Роудс се обърна към него.

— Да?

— Холис.

— О… — Тя се изправи. — Не ви познах в цивилни дрехи.

— Срещали ли сме се?

— Няколко пъти.

Тя го огледа набързо. Бе облечен с кожено яке, дънки и кожени ботуши. Наближаваше петдесетте, беше висок и строен. Стори й се доста симпатичен, въпреки че в него имаше нещо строго. Беше с бледосини очи и русолява коса, малко дълга за военен. Спомни си, че той имаше служебни връзки със Сет.

— Не искам да говорите за това с когото и да било — каза Холис.

— Зная.

— Добре. Въпреки това има един човек… Познавате ли Сет Алеви? Съветник по политическите въпроси.

— Да.

— Господин Алеви е на някакво тържество в града…

— Зная.

— Откъде знаете?

— Покани ме да го придружа.

— Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.

— Да, чрез хората му тук.

— Точно така. Моля ви, направете го.

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Вече казах на хората му да го извикат да дойде.

Холис впери очи в нея. И тя се вторачи в него.

— Зная, че се занимава с подобни случаи.

Холис тръгна към вратата, после се върна.

— А вие занимавате ли се с подобни случаи?

— О, не. Аз работя в информационния център. Аз и Сет сме просто приятели.

Спогледаха се за момент. Холис реши, че тя е към трийсетте. Имаше няколко лунички и беше с червеникавокестенява коса. Не беше от онзи тип жени, които веднага забравяш, че си срещнал, и в действителност той съвсем не бе забравил случайните им срещи в посолството. Освен това знаеше, че тя и Алеви доскоро бяха гаджета.

— Ще се видим по-късно — каза той и излезе.

Лиза го проследи с очи, докато мъжът бързо пресече през фоайето към изхода. „Силен, тих тип. Тихият Сам.“

Сам Холис излезе във влажната мъглива нощ. Вдигна ципа на якето си и се запъти към един син форд, който го чакаше в предния двор със запален двигател. Седна на седалката до шофьора.

— Здрасти, Бил.

Шофьорът, служител от охраната, на име Бил Бренън, подкара колата бързо през двора, заобиколи кръглото пространство с осветеното национално знаме и се насочи към вратата.

— Къде отиваме, полковник?

— Хотел „Русия“. — Холис погледна Бренън. Той беше около петдесет и пет годишен, едър, леко плешив, а носът му очевидно някога е бил чупен. На Холис все му се струваше, че и Бренън би желал да счупи нечий нос.

— Носиш ли си патлака? — попита Холис.

— Ъ-хъ. А ти?

— Не. Нямах време да го взема.

— Ще ти дам назаем моя, ако обещаеш да убиеш някой комуняга.

— Дадено.

Вратата се отвори и колата мина край дежурните, после покрай съветската милиционерска будка на тротоара. Бренън караше бавно, за да не привлече вниманието на ония от КГБ, дето ги следяха от сградите наоколо.

— Натисни газта!… Те знаят къде отиваме — каза Холис.

— Разбрано — Бренън вдигна скоростта нагоре по тъмната тиха уличка и зави надясно по широката и добре осветена „Чайковски“. Нямаше много движение и Бренън се справяше отлично.

— Да се подчиня ли, ако ни спре полиция?

— Не, прегази ги — отговори Холис и добави: — Не тръгвай по прекия път по Калинински проспект.

— Ясно.

Фордът набираше все по-голяма скорост във външното платно, задминаваше автобуси и трамваи и бързо профуча покрай кръстовището при Калинински проспект. Бренън лапна една дъвка, започна да дъвче и да прави балони.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Ще се ориентираш ли при хотел „Русия“?

— Познавам движението наоколо, знам къде е паркингът и всичко останало. Вътре не съм влизал.

— Добре.

Бренън познаваше улиците на Москва дори по-добре от московски таксиметров шофьор, но според Холис той пет пари не даваше за нея. Движеше се непрекъснато по улиците й и в същото време твърдеше, че никога не е виждал Червения площад, защото движението по него е забранено.

— Ще има ли бъркотия? — попита Бренън между балоните си.

— Навярно да. В „Русия“ има някакъв американски гражданин.

— Комитетът как е разбрал, че отиваме там?

— Ами хлапакът — американският гражданин — се обади в посолството и каза, че е в опасност.

— О-хо!

Холис се замисли върху обаждането на Фишър. Той предположи, че пътната полиция наистина е спряла момчето само заради това, че е нарушило графика в пътния си лист. Но Фишър вече е бил обзет от параноя заради случката при Бородино. Ако бе запазил спокойствие, щеше да успее да дойде в посолството и да разкаже всичко. Вместо това — телефонното обаждане за две копейки може би вече му струваше свободата и дори живота.

И все пак, помисли Холис, бе постъпил смело. Глупаво, но смело. Холис щеше да му го признае, без да го кара да се чувства неудобно. Как да измъкне Фишър от страната бе проблем, за който щеше да мисли след това.

— В какво се е забъркал?

— Нарушил е пътния си лист.

— Много въпроси ли задавам?

— Все още не.

— Окей. Значи фуча като смахнат по улиците на Москва с едно военно аташе в колата си, за да спасявам някакъв си хлапак, който отишъл в шибаната зоологическа градина, вместо да отиде до шибания паркинг или пък каквото и да е там?

— Вече задаваш прекалено много въпроси.

— Ясно.

Известно време и двамата мълчаха. Пукането на балоните започваше да лази по нервите на Холис. Мислеше за телефонното обаждане. Кой е майор Джак Додсън? Какво, за Бога, е правил един военнопленник в гората край Бородино? Само Грегъри Фишър можеше да отговори на тия въпроси.

— Току-що задминах една паркирана кола с ченге вътре — каза Бренън. Холис се обърна назад.

— Той е в почивка.

— Точно така.

Холис погледна скоростомера и установи, че се движат със сто и тридесет километра в час. Улица „Чайковски“ смени името си няколко пъти, докато извиваше на юг и на изток, и се сля с тъй наречената Втора изходна пътна артерия. Пресякоха Москва река по Кримския мост, заобиколиха отдясно парка „Горки“ и продължиха на изток нагоре по широкото шосе с шест платна. Холис погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто напуснаха посолството.

— Виждаш ли го? — попита Бренън. Холис надникна през задното стъкло.

— Не още.

— Добре.

Неочаквано Бренън зави рязко наляво и гумите на колата изсвириха. Те префучаха през площад „Добринин“, после по улица „Ординка“, право на север към центъра на Москва и хотел „Русия“. Холис знаеше, че този маршрут ще им отнеме няколко минути повече, но така нямаше да се натъкнат на хората на КГБ, които щяха да се опитат да пресекат пътя им, заобикаляйки дежурните милиционери около Кремъл.

— Ако ме пипнат за превишена скорост, ще ме изритат от страната — каза Бренън.

— Това притеснява ли те?

— Не… Но си нося колта — четиридесет и пет калибъра. Това може да усложни нещата. Дипломатическият ми имунитет не е много стабилен.

— Ако ни заковат, ще взема пистолета и ще опера пешкира.

— А-а… няма нужда. И без друго вече ми дойде до гуша от тая гадна страна.

— Карай.

Бренън натисна педала по-силно нагоре по улица „Ординка“. Пъхна още дъвка в устата си и балоните станаха по-големи.

Холис повдигна левия крачол на дънките си, пъхна ръка в ботуша и измъкна сив нож с щемпела на военновъздушните сили. Пъхна ножа в колана под якето. Бренън го погледна с крайчеца на окото, но нищо не каза.

Холис вече виждаше Москворецкия мост на около половин километър пред тях, а отвъд него хотел „Русия“ ставаше все по-голям с всяка измината секунда. Няколкото коли по пътя сякаш бяха спрели на място. Зад тях се чу продължително свирене на клаксон. Холис погледна през задния прозорец.

— Ченгетата.

— Чувам. Каква е колата?

— Лада.

— Скапана таратайка. Мощността й е почти колкото на електрическа самобръсначка.

— Каквато и да е, но са по петите ни.

— Няма да е задълго.

Фордът полетя напред и Холис видя, че ладата изостана. Полицейската кола нямаше сирена, нито буркан на покрива и клаксонът утихна, въпреки че Холис знаеше, че продължава да свири, защото фаровете на ладата присветваха всеки път, когато шофьорът натиснеше клаксона.

Бренън профуча през моста със сто и петдесет километра в час и пред очите на Холис се мярнаха някакви размазани пешеходци, които бяха спрели на тротоара на моста и се бяха ококорили. Фордът слезе от моста, като подскочи във въздуха, после отцепи по крайбрежното шосе и профуча диагонално край наблюдателната кула на ъгъла на Кремъл. Когато приближиха до входната алея на хотел „Русия“, Бренън попита:

— От източната страна ли?

— Да. Ти продължавай. Връщай се обратно в посолството. — Бренън измъкна колта от кобура през рамото си.

— Трябва ли ти това?

— Не. Дръж го у себе си или пък го метни някъде. Както решиш. — Бренън зави към източния вход на хотела.

— Готов ли си?

Холис забеляза, че на малкия паркинг няма никакъв понтиак и тази подробност го обезпокои.

— Готов съм. Добра работа свърши. — Бренън намали пред входа.

— Късмет! — Той пукна един голям балон.

— И на тебе.

Холис скочи в движение и тръшна вратата, а Бренън набра скорост по алеята към изхода. Холис се пъхна в преддверието на хотел „Русия“ и портиерът го спря.

— Пропуск.

— Комитет — отговори Холис, профучавайки край него.

Мъжът буквално подскочи и понечи да отвори вътрешната врата към фоайето, но Холис вече бе влязъл. Отиде право при асансьора и натисна копчето за последния етаж. Комитет. Комитет за държавна сигурност — КГБ. Магическа дума. Ключ за всяка врата. Фактът, че той бе пристигнал с американска кола и бе облечен с американски дрехи, нямаше никакво значение за портиера. Никой друг не би се осмелил да произнесе тази дума.

Асансьорът пристигна. Холис се качи с него на десетия етаж, слезе и се затича към западния край.

Хотел „Русия“ бе един объркан лабиринт от четири отделни крила с повече от три хиляди стаи, които бяха свързани така, че да образуват квадрат около един вътрешен двор. Източното крило бе хотелът на Интурист, западното крило бе само за граждани на Съветския съюз и гости от Източния блок, а в северното и южното крило имаше апартаменти за привилегировани комунисти. Крилата бяха свързани помежду си на няколко етажа, но не и на приземния. Холис знаеше, че трябва да имаш основателна причина, за да минеш от едно крило в друго. Източното си бе източно, западното — западно и повечето туристи от Запад дори не знаеха за съществуването на други гости в хотела. Но тук, на покрива, Изтокът и Западът почти се срещаха в тая построена в полувизантийски стил смахната сграда. Холис стигна до входа на ресторанта и бара, където седеше една от ония вездесъщи навъсени тьотки, охраняващи като че ли всяка врата в Москва. Тя го огледа.

— За бара — каза Холис.

Тя кимна рязко и му посочи вратата. Холис влезе в едно голямо фоайе. Отляво се виждаше черна затворена врата с надпис на английски „БАР“. Пред него имаше две отворени врати, зад които се виждаше претъпканият ресторант. По врявата, наздравиците, смеха и облеклото Холис позна, че повечето от хората бяха руснаци. Надникна вътре. Оркестърът свиреше американска джазова музика и дансингът бе така препълнен, че на танцуващите им бе трудно дори да стоят там. Сватбарска компания бе насядала около голяма кръгла маса и булката — красиво момиче в бяло, бе единственият човек на масата, който все още се държеше изправен. През главата на Холис светкавично премина мисълта, че тя има задни мисли. Холис огледа залата и с облекчение установи, че Фишър не е тук. Един мъж се приближи към него, като въртеше глава.

— Бар — посочи той зад гърба му.

— Спасибо.

Холис мина през черната врата и влезе в бара, където за валута човек можеше да си купи западен твърд алкохол и маркови коктейли. Това бе нощно заведение на капиталистическия упадък, извисяващо се точно над Червения площад.

Холис огледа тъмната зала. Барът бе пълен, но за разлика от руския ресторант пиянското бръщолевене бе по-приглушено и не толкова цинично. Клиентелата се състоеше най-вече от западноевропейци и почти всички бяха гости на хотела. „Русия“ не привличаше много американци и той се чудеше как е попаднал Фишър тук. Сред европейците винаги имаше и по няколко съветски представители на висшите кръгове с достъп до западняците и техните пари. Във всеки бар в Москва, работещ с твърда валута, винаги се намираше и по едно „ухо“ на КГБ, което бе в състояние да подслушва на десет езика.

Холис обиколи залата, но не видя никой, който би могъл да бъде Грегъри Фишър. Това, реши той, никак не с хубаво.

Имаше и бар на самообслужване, където посетителите трябваше сами да си взимат питиетата. Холис си проправи път сред тълпата и се обърна към бармана на перфектен руски:

— Търся приятеля си. Американец. Млад човек със сини дънки и късо черно яке.

Барманът го стрелна с поглед, но не спря да приготвя напитки.

— Американец ли казвате? Не, не съм виждал такъв човек.

Холис излезе от бара и забърза към асансьорите в източното крило. Слезе на седмия етаж. Дежурната го изгледа с любопитство.

— Гость?

— Не. Посетител. — Той се наведе над бюрото и погледна блондинката право в очите: — Фишър.

Тя отклони погледа си.

— Грегъри Фишър. Американец.

Дежурната премести едно шишенце с гланц за устни от едната ръка в другата, после поклати отрицателно глава.

Холис погледна таблото с ключовете зад нея и видя, че ключът за стая седемстотин четирийсет и пет липсва. Отдалечи се, а тя извика след него:

— Не може да отивате натам.

Холис не й обърна внимание. Намери стая седемстотин четирийсет и пет и почука. Отговор не последва. Почука отново, този път — по-силно.

— Кой чука? — обади се глас зад вратата.

— От посолството съм.

— От посолството?

Холис чу превъртане на ключ и вратата се отвори. Шкембест мъж на средна възраст, сънен, по халат, надникна иззад нея.

— Всичко наред ли е?

Холис го погледна, след това огледа и стаята.

— Търся господин Фишър.

Мъжът си въздъхна с облекчение.

— О, помислих, че у дома се е случило нещо. Нещо с жена ми. Казвам се Шилър. Всичко е наред, така ли?

— Да — Холис го гледаше вторачено.

— Чух ви да казвате „посолство“ и нали знаете…

— Току-що ми се обади господин Фишър и ми каза, че е в стая седемстотин четирийсет и пет.

Безпокойството на Шилър се смени с леко раздразнение.

— Е, и? Не е тук, приятелче. Не го познавам. Проверете в четиристотин петдесет и седем. В тая скапана страна всичко е възможно.

И това е, помисли Холис, самата истина. Но все пак предположи:

— Навярно са ви настанили в една стая. Тук го правят понякога.

— Така ли? Господи, що за място е това?

— Дали в гардероба ви няма и нечий чужд багаж?

— По дяволите, не. А, да не би да е с онази група от „Америкън Експрес“? Видяхте ли дребната екскурзоводка от Интурист, която е с тях? За Бога, човек може да я схруска. Навярно вашият приятел сега бистри политиката с нея — той се ухили. — Е, ще се видим в Болшой. — Мъжът затвори вратата.

Холис постоя за малко пред стаята, после отново тръгна към асансьорите. Дежурната бе изчезнала. Холис мина зад бюрото й и отвори чекмеджето с пропуските. Прегледа ги набързо, но не намери такъв с номер седемстотин четирийсет и пет. Как е получил Шилър ключа за стая седемстотин четирийсет и пет, без да си остави пропуска?

Холис слезе с асансьора долу във фоайето, но там нямаше пукната душа. Отиде при регистратурата и натисна звънеца. На вратата зад бюрото се появи регистраторката.

— В коя стая е Грегъри Фишър? — попита Холис на руски.

Момичето поклати глава.

— Няма такъв тук.

— Кой е в стая седемстотин четирийсет и пет?

— Не мога да ви кажа.

— Тук има ли представител на Интурист?

— Не. Утре сутринта в осем. Лека нощ — тя се обърна и изчезна в офиса. Той погледна към изхода и видя, че там стоеше друг портиер. „Наляво и надясно изчезват хора буквално пред очите ми. Странна страна!“

Холис ожесточено мислеше. Хрумнаха му няколко възможности, включително и тази, че всичко това бе провокация на КГБ, примамка да го въвлекат в някаква компрометираща ситуация. Но ако искаха да го пъхнат в капана, имаше много по-прости начини — в избрана от тях утрин, докато тича по крайбрежната „Шевченко“, можеха да го прегазят, ако желаеха смъртта му.

Холис мислеше за гласа на Фишър, за думите му, за неподправения страх в интонацията му. Фишър е реалност. Но той трябваше да докаже, че Фишър е пристигнал до този хотел жив и е попаднал в лапите на КГБ. Ако успееше да го направи, тогава и казаното от Фишър за майор Джак Додсън най-вероятно щеше да се окаже истина.

Холис се протегна през бюрото и взе телефона. Набра седемстотин четирийсет и пет и изчака, докато телефонът иззвъня десетина пъти, после затвори. Лоша работа.

Огледа се. Установи, че е сам и представлява лесна мишена. Сега можеха да го хванат, когато си поискат.

Прекоси бързо фоайето, а стъпките му отекнаха по каменния под. Влезе в тъмния коридор към магазин „Берьозка“, измъкна ножа си и се мушна в телефонната кабина, която най-вероятно бе използвал Фишър. Пусна две копейки в автомата и набра посолството. Обади се дежурният военен и Холис помоли да го свържат с офиса на Лиза Роудс. Тя му отговори веднага.

— Обаждал ли се е нашият приятел? — попита Холис.

— Не. Няма ли го там?

— Изчезнал е.

— Връщате ли се? — обади се тя след кратка пауза.

— Да, това смятам да направя.

— Имате ли нужда от помощ?

Холис се нуждаеше от помощ, но не искаше да вдига много шум. Посланикът недвусмислено бе дал да се разбере, че той, Сет Алеви и останалите им колеги трябва да знаят, че разузнавателните им операции са си тяхна лична работа и никога не трябва да разстройват дипломатическата мисия. Холис продължи с онзи телеграфен и рязък тон, с който всички те говореха по телефона.

— Шофьорът ми върна ли се вече?

— Не. Не е ли с вас?

— Не, наредих му да се прибере. Мисля, че вече трябва да е там.

— Сигурна съм, че не е. Има ли вероятност да е катастрофирал или колата да се е повредила по пътя?

— Твърде голяма. Властите ще съобщят за това.

— Разбирам. — Тя пое дълбоко дъх. — Да ви изпратя ли кола?

— Не, ще се върна с градския транспорт. Върна ли се приятелят ви от онова тържество?

— Всеки момент ще бъде тук. Искате ли да дойде при вас?

— Няма нужда — отговори Холис.

— Може ли да ви звънне там някъде?

— Не, но най-вероятно аз пак ще се обадя.

— Какво да правим, ако не се обадите?

— Нека той сам реши, когато се появи.

— Добре. — И добави: — Прослушах лентата. Звучи автентично.

— Да. И аз така мисля. Ще направя всичко възможно да намеря оригинала.

— Късмет!

Холис затвори и се върна обратно по тъмния коридор с ножа в ръка. Стигна до фоайето и го пъхна под якето си. „Е, ако не се върна, посланикът ще може да раздуха тая история.“ Напусналата го вече съпруга Катрин ще получи пенсията му и застраховката за живот. Отдавна му се искаше да пише на адвоката си във Вашингтон да промени завещанието му. Усложненията, произтичащи от международните съпружески отношения, бяха безкрайни. Безкрайни. Понякога му се приискваше да бъде в своя стар Фантом Г–4 и да не мисли за нищо друго, освен за вражеските МИГ-ове и за ракетите, засечени от радарите му.

Холис обмисляше обстоятелствата. Позвъняването на Фишър в посолството бе предизвикало реакцията на КГБ, но на тях им бе необходимо време, за да предприемат действия. Следователно Фишър е успял да стигне до бара.

Холис отново взе асансьора, качи се на последния етаж и влезе в бара. Поръча уиски със сода и се обърна към бармана на руски:

— Не се ли е появявал моят приятел?

— Не, съжалявам. Три долара.

Холис плати. Добре облечен мъж се изправи до него, бутна чашата си към бармана и каза с британски акцент:

— Джин с тоник — „Гордън“ и швепс. И с парченце лимон този път, спасибо.

— Тук няма лимони от времето на революцията — обърна се Холис към мъжа.

— Що за място е това, а, янки? — засмя се англичанинът.

— По-различно.

— Ужасно сте прав. На почивка ли?

— По работа.

— И аз. — Питието му пристигна без лимон и барманът му поиска три лири. Холис се отдалечи от бара, а англичанинът го последва.

— Нямат и сервитьорки от революцията насам. Човек трябва сам да си взима пиенето, а те си изчисляват курса както им хрумне. Три долара, три лири, за тях няма разлика. Моят джин ми струва повече, отколкото вашето уиски.

— Следващия път пробвайте да им дадете три лирети. Мъжът се засмя.

— Не са чак такива глупаци. Казвам се Уилсън.

— А аз Ричардсън — отговори Холис. Те се чукнаха.

— Наздраве!

— Стори ми се, че говорите на руски, а? „Спасибо“ и „пожалуйста“. Кое какво е? — попита Уилсън.

— „Спасибо“ е благодаря, а „пожалуйста“ — моля.

— О, винаги се обърквам. Какво направихте, че барманът ви обърна внимание?

— Казах „комитет“.

— Комитет?

— Точно така. Това винаги привлича вниманието тук. Отдавна ли сте в бара?

— Вероятно от час. Защо?

— Търся един мой приятел. Американец, около двайсетгодишен, с дънки и шуба.

— Искате да кажете яке?

— Да, яке.

— Струва ми се, че го мярнах. В тая окаяна страна никой не се облича прилично. Проклетите червени комуняги унищожиха всичко. Нямат и обноски, нито пък стил.

Разбирате какво искам да кажа, нали? Естествено не ги обвинявам, че не носят кожени якета, след като никой не се облича по този начин.

— Забелязахте ли дали разговаря с някого?

Уилсън се огледа.

— Видях го да седи някъде там… Да, разговаря.

— С кого?

— А, сега си спомням. Виждате ли оная добре облечена двойка? Мисля, че са „жабари“. При тях имаше някакъв младеж. Може да е бил вашият човек. Беше си дръпнал малко повечко и двама служители на хотела го изведоха. Момчето бе малко… войнствено — мисля, че вие така му казвате. Измъкнаха го набързо навън. Не смятам, че имат успехи в тая насока — половината народ в проклетата им страна е непрекъснато пиян. Навярно са го отвели в стаята му.

— Кога стана това?

— Преди около петнайсет-двайсет минути.

— Благодаря. — Холис мина покрай масите и седна на фотьойла срещу мъжа и жената. — Свободно ли е?

Мъжът измънка някакъв отговор.

— Говорите ли английски? — попита Холис.

Мъжът поклати глава.

— А вие, madame?

— Малко — погледна го тя.

Холис се наведе през масата и заговори тихо и ясно:

— Търся един приятел — американец, младо момче. Казаха ми, че преди малко е седял при вас.

Преди да отговори, жената стрелна с очи мъжа до нея.

— Да. — После продължи на доста добър английски. — Беше му зле. Заведоха го в стаята му.

— Каза ли ви как се казва?

— Да.

— Фишър ли?

— Да.

— Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?

Жената не отговори, но кимна едва забележимо.

— Каза ли ви защо?

Мъжът се изправи и се обърна към жената:

— Allons5!

Тя не помръдна:

— Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?

— Опиат.

— Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. — Тя се изправи.

Холис също стана.

— Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?

— Да.

Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.

— Има ли още нещо?

Очите й срещнаха неговите.

— Вие аташето ли сте?

— Да.

— Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. — Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: — Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.

— Триста? Той ви каза триста?

Тя кимна.

Холис сграбчи жената за ръка.

— Какво друго ви каза Фишър?

— Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.

— Руснакът повярва ли на съпруга ви?

— Мисля, че да.

Холис пусна ръката й.

— Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.

— Разбирам.

— Добре. Благодаря ви, мадам.

Тя се усмихна съвсем леко.

— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?

Холис не отговори.

— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.

Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.

Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.

Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството — съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях — и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“

Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.

Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение — ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.

Все пак имаше някои московчани, които оставаха по улиците до последния момент. И точно един от тях — младеж на около осемнайсет, сега идваше срещу Холис. Носеше найлонова торбичка „Адидас“ и бе облечен с евтино три четвърти палто от изкуствена кожа. Беше с американски дънки, но със съветски обувки. Той го заговори на добър английски и бе изключително любезен:

— Извинете, господине, имате ли цигари?

— Не, а ти?

— Да. — Момчето подаде едно „Марлборо“ на Холис, даде му и огънче и сам запали една. Младежът се оглеждаше насам-натам. Холис забеляза, че няколко други черноборсаджии ги наблюдаваха.

— Казвам се Миша. Приятно ми е да се запознаем — представи се той.

Известно време пушиха заедно. Холис хвърли угарката през моста. Очите на Миша проследиха изхвърлената цигара, после той се обърна към Холис:

— Виждате ли оня край на площада? — Миша посочи южната страна на Червения площад, ограден от Кремълската стена, гърба на „Василий Блажени“, хотел „Русия“ и Москва река.

— Там се приземи немецът Матиаш Ръст. Бях тук същия ден. Каква гледка бе само!

Холис кимна. Мястото, където кацна Ръст, се бе превърнало в част от неофициалната екскурзионна разходка по Червения площад. Средностатистическият московчанин, доста циничен по природа, бе очарован от полета на този млад човек. Съветският съд му даде четири години. Като военно аташе Холис доста се обезпокои от последиците на този полет, когато някои от приказливите му колеги от съветските военновъздушни сили и от Министерството на въздушната отбрана бяха уволнени. Но като пилот Холис се възхищаваше от дързостта на младия летец. Щеше му се самият той някой ден да направи нещо също толкова налудничаво.

— Той прелетя заради мира — каза Миша.

— Рудолф Хес също.

Миша сви рамене.

— Никаква политика. Никаква икономика. Имате ли нещо за продаване?

— Може би да. А ти какво предлагаш, Миша?

— Имам неразбит черен хайвер. Триста грама. Отлично качество. В „Берьозка“ е по шейсет долара. Но аз ще ви го дам за един стек американски цигари.

— Нямам цигари у себе си.

Миша отново се огледа, сетне каза:

— Ами тогава четирийсет долара.

— Противозаконно е да търгуваме с валута.

Миша се отдръпна назад.

— Моля?

Холис стисна ръката му.

— Цялата вечер ли си тук на моста?

— От няколко часа…

— Видя ли една американска кола да минава крайбрежното шосе преди около два часа?

Миша дръпна от цигарата си.

— Може би. Защо?

— Не е твоя работа. — Холис притисна Миша до перилата на моста. — Какво предпочиташ — да изкараш четирийсет долара или да поплуваш в реката?

— Аз лично не съм видял колата. Но един приятел я е видял. Минала по крайбрежното шосе преди около два часа.

— Каква марка била?

— Според него — Понтиак Транс Ам. Имала спойлер отзад. Цвят — тъмен.

— Как е познал приятелят ти, че е била Транс Ам?

— От списанията. Нали знаете. Плащам по три долара или по петнайсет рубли за „Коли и автомобилисти“. Същото и за „Писти и…“

— Дали приятелят ти е видял накъде е отишла?

— В хотел „Русия“. — Миша добави: — После се случило нещо много странно. Те бързо отишли в „Русия“, за да разгледат колата и да поговорят с шофьора. От моста забелязали, че е младо момче, навярно американец. Но когато стигнали до крилото на Интурист, видели, че колата излязла откъм хотела и поела по улица „Разин“ с двама по-възрастни мъже в нея.

— Двама руснаци ли?

— Двама руснаци — Миша се поколеба: — От ония, с каменните лица. Разбирате ли какво искам да кажа.

— Да. Не видяхте ли и още нещо необичайно тази вечер?

— Да, видяхме. Преди около час. Аз и всички останали на моста видяхме как един син форд Феърлейн профуча по моста. Едно ченге го следваше, но копелето нямаше никакви шансове. Тия фордове могат да се движат като по състезателна писта. Имат ги в американското посолство. Вие от посолството ли сте? Това да не е била вашата кола?

Холис се обърна и тръгна обратно към подлеза. Миша го последва. Слязоха по стълбите. Холис му подаде две двайсетдоларови банкноти и каза:

— Ще купя хайвера.

Миша неохотно извади кутийката хайвер от спортното си сакче, предаде я на Холис и започна отново да се пазари:

— Ще ви дам още три кутийки и един руски кръст за якето ви. Холис мушна хайвера в джоба си и каза на руски:

— Миша, прибирай се у дома и не се връщай повече на този мост. Мъжете с каменните лица ще те търсят.

Момчето се облещи и устата му увисна.

Холис изкачи стълбите и тръгна по моста. Пресече го пеш, усещайки от всички страни погледите на останалите чейнджаджии. Капитализмът, замисли се Холис, подобно на секса, е хормонален; той съществува тук, на Москворецкия мост, и отвъд „Василий Блажени“ — само на един хвърлей разстояние от Кремъл. Има го около всеки хотел и пазар, навсякъде из Москва — в малки изолирани клетки, които един ден може да се размножат и да разклатят основите на цялата държава. Подобно на комунизма в царска Русия капитализмът е новата пагубна идеология.

Холис излезе на улица „Ординка“. Опитваше се да измисли такъв маршрут с метрото, който да го отведе обратно в посолството жив.

6.

Сам Холис слезе на станция „Смоленская“ и тръгна по крайбрежната улица, която правеше голям завой покрай Москва река при Калининския мост. Отвъд реката се издигаше внушителният хотел „Украйна“. Тъмна лодка се бе запътила към пристана при улица „Шевченко“. Холис помисли, че есента в Москва съвсем не е красива — наоколо беше влажно и сиво. Но когато паднеше първият сняг, Москва се превръщаше в блестящ бял град, в който шумовете бяха приглушени, а завоите някак омекотени. Слънцето се показваше по-често, а нощем небето се обсипваше с множество звезди, които хвърляха синкави сенки върху заснежения пейзаж долу на земята. Появяваха се хубави кожени палта и жените изглеждаха значително по-добре. Деца влачеха шейните си, а други се пързаляха в парковете със зимни кънки. Като покривало от сибирска белка снегът загръщаше грубите очертания на града.

Холис тръгна нагоре по стръмната улица, отклоняваща се от крайбрежния път. В началото на века кварталът, в който се намираше новото американско посолство, се е наричал Пресня. Тогава той бил мръсно индустриално предградие и благодатна почва за марксистко-ленинската идеология. По време на революцията през 1905 година тукашните работници се сражавали с царската армия и цялата площ наоколо била подложена на усилен артилерийски обстрел, а после — когато революцията била потушена, живеещите в квартала били подложени на жестоки репресии. Сега кварталът се наричаше Красная Пресня. Струваше му се, че имената на половината улици, площади и квартали в Москва започваха с думата „червен“, в резултат на което тя почти бе изгубила смисъла си и в разговорите помежду си московчани често я изпускаха. Повечето сгради в Пресня бяха построени наново, но Холис все още усещаше отминалата трагедия на квартала. Русия е много тъжна страна.

Холис вдигна глава и видя покрива на високата тухлена сграда на посолството. По заповед на посланика всички прозорци светеха. След няколко минути пред него се показаха червените тухлени стени и резиденцията, издигаща се над тях. Улиците бяха безлюдни и ниско по земята се стелеше покривало от гъста мъгла.

Вече се виждаха светлините при главния вход на посолството. То изцяло е нещо като умален Кремъл, помисли Холис. Навярно използваните червени тухли — нещо рядко за Москва, трябваше да навежда руснаците на мисълта за червените тухлени стени на кремълските кули. Това от своя страна пък целеше да ги накара да свържат американското посолство с идеята за сила, мощ, а може би дори с Бога и олтара. Холис смяташе, че изяществото на Медисън Авеню навярно е непонятно за средния съветски гражданин.

На 100 метра от входната врата Холис виждаше будката на съветските милиционери, въпреки че все още не можеше да съзре американската охрана зад вратите. Над стената стърчеше осветеният пилон с американското знаме, полюшвано от лек ветрец.

Той чу, че го застига някаква кола, и по бавните обороти на мотора разбра, че е чайка. Колата се движеше съвсем бавно точно зад него. Шофьорът пришпори мотора и присветна с фаровете. Холис не се обърна.

Колата мина пред него и спря. Холис видя, че наистина бе чайка — черна лимузина с четири врати, любимка на Комитета за държавна сигурност. Вътре имаше трима мъже. Шофьорът остана зад волана, а другите двама излязоха. Бяха облечени с кожени палта и черни панталони и носеха черни кожени ръкавици и шапки с малки периферии. На това Холис му викаше „вечерно облекло“. Той разпозна в тях двамата мъже, които непрекъснато слухтяха около посолството и го бяха проследили един следобед. Ниския и тумбест той бе кръстил Борис, а другия — по-високия и по-добре сложения — Игор.

Холис тръгна към тях с ръце в джобовете. Дясната му ръка бе стиснала здраво ножа през една цепка в якето.

Борис и Игор огледаха Холис от главата до петите.

— Дай ни портфейла и часовника си, иначе ще те направим на пихтия — каза Борис на английски.

— Толкова зле ли плащат в комитета? — отговори Холис.

— Копеле такова, за какво се мислиш? Дай си портфейла! — процеди Борис през зъби.

— Еб вас! — изруга Холис.

Той се обърна и тръгна към посолството. Чу зад себе си стъпките на двамата руснаци. Те се доближиха съвсем.

— За какво си се разбързал? Искаме да си поговорим — каза Игор.

Холис продължи да върви. Хрумна му, че хората на КГБ нямаха никакъв проблем да се превъплътят в ролята на крадци. Вече бе стигнал до стената на посолството и вратата бе само на петдесетина метра от него. Неочаквано върху гърба му се стовари силен удар. Той залитна напред и се строполи по ръце на тротоара. Рязко се претърколи встрани и едва успя да избегне един ритник, после се пльосна в канавката. Игор и Борис се хилеха над него. Игор се обърна към Холис на вулгарен руски:

— Продължавай да пиеш така и съвсем скоро някои педерасти ще те начукат, докато си пиян като дръвник, а на другия ден ще имаш махмурлук в задника вместо в главата.

И двамата мъже се изхилиха.

Холис искаше да извади ножа, но знаеше, че само това чакат. Остана да лежи там, където беше. Борис погледна към входа на посолството, после се взря в Холис.

— Следващия път ще ти цъфна черепа. — Той плю върху Холис, после потупа Игор по гърба и каза: — Дадохме добър урок на това лайно. Да тръгваме.

Обърнаха се и тръгнаха към чайката.

Холис се изправи и изтръска водата и калта от якето и панталона. Забеляза, че дланите му кървят. Чувстваше, че едната му скула бе силно ожулена, а в гърба си усещаше остра болка. Двамата руснаци се качиха в колата и Холис ги чу да се хилят с шофьора, после потеглиха с бясна скорост в обратна посока.

Холис продължи към посолството. Когато се доближи до входа, един млад милиционер, който очевидно бе видял инцидента, излезе от будката и го спря с вдигната длан.

— Паспорт!

— Знаеш добре кой съм — отвърна троснато Холис.

— Паспорт!

— Махай се от пътя ми, глупак такъв.

Милиционерът се изпъна като струна, като чу ругатнята.

— Стой!

Другият милиционер също излезе от будката.

— Какво има?

Дежурен от охраната на посолството се показа на вратата и извика:

— Какво става тука?

Холис видя, че патрулът е въоръжен, което означаваше, че няма право да прекрачва прага навън.

— Отворете вратата! — изкрещя той.

Патрулът отвори вратата. Холис профуча покрай милиционерите и влезе в границите на посолството. Охраната го позна и поздрави, а дежурният сержант попита:

— Добре ли сте, полковник?

— Да, добре съм.

Холис бавно премина двора. В далечината отекнаха камбаните на „Иван Грозни“ и отброиха полунощ. До него смътно долитаха сърдитите гласове на двамата американски патрули и съветските милиционери, които си разменяха любезности. Той влезе в сградата и отиде право в офиса на дежурния.

— О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… — изправи се Лиза Роудс, като го видя.

— Някакви новини от Бил Бренън?

— Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?

— Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?

— Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.

Холис тръгна към вратата.

— Може ли да дойда и аз?

Той я погледна.

— Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.

— Така ли? Елате тогава.

По пътя за асансьора и двамата мълчаха. Качиха се заедно.

— Ръцете ви са в кръв.

— Зная.

Тя сви рамене.

— Бил Бренън приятел ли ви е?

— Не. Защо?

— Това бе първото нещо, за което попитахте.

— Отговарях за него.

— Това ми харесва.

Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.

— Влезте, моля — той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.

Лиза Роудс огледа затъмнената стая. Знаеше, че посолството има няколко обезопасени стаи, но за пръв път влизаше в тази на шестия етаж. И тя като другите бе вътрешна и се осветяваше индиректно от разположени в специални ниши в стените осветителни тела. На масата пред всяко място имаше индивидуална настолна лампа. На пода бе постлан дебел килим в кралско синьо, а стените и вратата бяха тапицирани в бежово. Таванът й бе покрит с черен дунапрен за звукова изолация. Стаята бе съвсем непроницаема за тайни подслушвателни устройства, резонатори и радиомикрофони и се претърсваше два-три пъти на ден. Бе дочула, че се ползва предимно от разузнаването. Явно добре се грижеха за себе си — в единия ъгъл имаше барче с различни напитки, а зад барплота — ниша с мивка и хладилник.

— Нещо за пиене? — обърна се Алеви към Лиза.

— Не, благодаря. Дежурството ми все още не е изтекло.

— Добре. Тогава едно кафе.

— За мен водка. Чиста — каза Холис.

Алеви наля кафе без мляко на Лиза и изстудена водка за Холис.

Холис задържа погледа си върху Сет Алеви. Беше четирийсетгодишен — малко по-млад от него самия. Носеше добре ушит вълнен костюм с жилетка и плетена зелена вратовръзка. Бе доста висок и слаб и му напомняше на Линкълн, но без брада, и бе малко по-красив от него. Някога е бил женен, но тук никой не знаеше подробности.

— Как беше тържеството? — запита Холис.

— Добре. Имаше много дисиденти. И хубава храна. Ханука е весел празник. Трябваше да дойдеш.

— Тогава кой щеше да препуска през Москва?

— Сигурен съм — отговори Алеви хладно, — че моите хора щяха да се справят с това. Холис не чу Алеви да казва „по-добре“, но знаеше, че то остана недоизказано.

— Момчето искаше да говори със съветника по защита правата на човека — започна да обяснява той.

— Убеден съм, че едва ли би могъл да различи такъв съветник от някой полузащитник. Аз самият не бих могъл да го направя. Сам, ако друг път се случи нещо подобно, моля те, обади ми се или звънни на някой от моя отдел.

Сет Алеви бе роден във Финландия, евреин, дипломат от Принстън. В момент на откровение бе признал на Холис, че мрази Съветите и че работи в ЦРУ, за да „допринесе колкото се може повече за унищожаването на режима“. Назначаването му там не било трудно: основните му специалности — руска култура и руски език — привлекли вниманието на ЦРУ, а той много добре знаел от самото начало, че ще стане точно така.

Алеви също си наля водка.

Холис сложи кутийката с хайвера на масата. Алеви я огледа:

— Добро качество.

Алеви и Лиза извадиха бисквити, масло и сметана. Холис отвори хайвера с ножа си.

— Ядосаха ли те, полковник? — каза Алеви, след като изгледа Холис.

— Щях да питам дали имат червен, но не мога да понасям думата красная — обърна се Холис към Лиза, която си мажеше бисквита с хайвер.

Лиза се засмя.

— Мислех, че съм единствената.

Погледът на Алеви се местеше ту към единия, ту към другия.

— Ядосаха ли те? — попита отново той. Холис впери очи в Алеви.

— Много добре знаеш какво се случи.

— Ако се бяха развихрили, моите хора веднага щяха да се появят на хоризонта. Бяхме ти осигурили гръб. Казаха ми, че си успял да обуздаеш гнева си — отговори Алеви.

— Как е Бренън?

— Не му провървя като на теб. Ченгетата го настигнали и държали на дъжда половин час, после просто му връчили фиш за глоба и си тръгнали. Но преди да успее да се качи в колата си, се появила банда хулигани. Пребили го с железни тръби, ограбили го и му смачкали автомобила. Когато ти трябва, никога няма пукнато ченге. — Алеви спря за малко, после продължи: — Вместо да отиде направо в някоя болница, се върнал тук. Пак му счупили носа, но според него и той не им останал длъжен. Доктор Лоугън каза, че ще се оправи, но е добре да си иде у дома, за да се погрижат за него както трябва.

Холис кимна. Още една точка в полза на КГБ тази вечер, помисли той.

Лиза мажеше бисквити със сметана. Алеви си взе от хайвера.

— Откъде се сдоби с това? Колко даде?

— От Москворецкия мост. Четирийсет бройки.

— Аз щях да се спазаря по-добре. Чул ли си някога как се пазари евреин с руснак? Както и да е, това може би е част от разказа ти. Ако ти се говори, готови сме да слушаме.

Холис хвърли бърз поглед към Лиза.

— Всичко е наред. Преди няколко месеца изисках обстойна проверка на госпожица Роудс — успокои го Алеви.

— Защо?

— Такива са правилата. Ние бяхме гаджета.

Холис си наля още една водка.

— Необходимо ли е да знае и тя?

— Нека аз да мисля за това.

Холис замълча, после кимна.

— Окей. Започвам от самото начало. Седях в кабинета си и пишех доклада, за който ме бе помолил. Телефонът иззвъня. Беше госпожица Роудс.

И Холис подробно разказа всичко случило се тази вечер, с изключение на това, което му каза французойката. Половин час по-късно си наля чаша минерална вода и завърши:

— Така че, когато се приближих към посолството, очаквах да ме пресрещнат. Приятели, имам предвид. Но явно ти си решил, че за мен ще бъде добре да се опозная по-отблизо с комитета.

— Ти имаш дипломатически имунитет — отговори сухо Алеви.

— Да, Сет, но КГБ има други разбирания за дипломатическия имунитет.

— Е, вече си тук и малко йод ще почисти добре раните ти. Ще ти платя дори химическото чистене.

Холис понечи да каже нещо, но Лиза го прекъсна:

— Полковник, какво мислите, се е случило с Грегъри Фишър?

— Можем да предположим, че точно в този момент седи в някоя стая и ония от КГБ го разпитват.

Известно време всички мълчаха, после Алеви каза:

— Между другото, Сам, никой за нищо не те обвинява. Ти действа по възможно най-бързия начин. Това си е техният град.

Холис не отговори нищо. Алеви смени темата:

— Интересувам се от мъжа в стая седемстотин четирийсет и пет.

— И аз — каза Холис.

— Сигурен ли си, че е американец?

Холис помисли малко, преди да отговори.

— Да. Чак до лосиона за след бръснене „Mennen“.

— Но — разсъждаваше Алеви — той би могъл да бъде американец, подкупен да работи за КГБ.

— Би могъл. Но може и Фишър да е сгрешил номера на стаята си.

Алеви се изправи и натисна някакво копче в аудиоуредбата в ъгъла. Разнесе се гласът на Грегъри Фишър и те отново прослушаха целия разговор.

— Мисля, че не е сгрешил номера на стаята си — отбеляза Лиза.

Сет Алеви запали цигара и закрачи насам-натам замислен. Най-сетне каза:

— Е, аз ще се заема с това. — Обърна се към Лиза: — Ти, разбира се, не трябва да разговаряш за случилото се с никого. — После каза на Холис: — Искам доклад от теб, за да го представя на Лангли. Приготви и едно копие за твоя отдел в Пентагона.

— Добре — Холис се изправи.

Алеви продължи:

— Трябва все пак да се каже нещо и на посланика, след като има изпотрошена кола и един човек в лазарета. Аз ще го направя естествено. — Той отново се обърна към Холис: — Сам, във всичко това не виждам нещо, което да е за военното разузнаване.

— Да. — Алеви задържа погледа си върху Холис.

— Може би смяташ, че историята с майор Додсън те засяга, защото майор Додсън, ако наистина има такъв, е военнопленник, и така нататък, и така нататък. Но ще те информирам, ако има нужда от теб.

Холис тръгна към вратата.

— Благодаря, господин Алеви.

— А аз искам да разбера каква е тази Школа за магии на госпожа Иванова. И къде е майор Додсън? Дали все още е на свобода? Можем ли да му помогнем? Можем ли да помогнем и на Грег Фишър? — попита Лиза.

Алеви погледна часовника си.

— Вече е много късно, а трябва да изпратя някои съобщения. Благодаря ти и лека нощ, Сам. Лиза, остани за малко.

Холис отвори вратата.

— Искаш ли си хайвера? — викна след него Алеви.

— Пъхни си го някъде на сигурно място, Сет, дето няма да го пече слънце — каза Холис и излезе.

Докато чакаше асансьора, при него дойде и Лиза. Асансьорът пристигна и двамата слязоха на приземния етаж в пълно мълчание. Излязоха в задния двор в студената октомврийска нощ. За момент се спряха на покритата каменна тераса.

— Апартаментът ми е наляво — обади се Лиза.

— Моят е надясно.

— Ще ме изпратите ли?

Тръгнаха наляво по алеята, обградена от скоро засадени дървета — руски брези с голи клонки. Отдясно бе четириъгълният вътрешен двор, заграден от трите страни от жилищата на резиденцията и охраната. На четвъртата страна бе административната сграда. Тревата бе отъпкана от импровизираните срещи по волейбол и баскетбол, имаше и отпечатъци, макар и по-слаби, от футболния сезон. Понякога в двора играеха децата на служителите и Холис видя няколко играчки сред мократа трева. Първият сняг щеше да донесе снежни човеци и закачки със снежни топки, през пролетта щяха да се пускат хвърчила, а после идваше ред на слънчевите бани. Това мъничко празно пространство — само около три акра, бе нещо като селски мегдан — едно малко кътче от Америка, която им липсваше и която всички те най-после се бяха научили да обичат.

Лиза проследи погледа му.

— Ще правим плашило тук веднага щом съберем необходимия реквизит. Един от Консулския отдел видял тикви на пазара на проспект „Мир“. Е, нещо подобно на тикви. Можете ли да издълбаете с вашето ножче фенер от тиква?

— Точно затова го нося със себе си — отговори Холис.

— В случай че видите тиква на пазара ли? Съмнявам се.

Продължаваха да вървят.

— Мисля, че не ми допада много да живея и да работя на едно и също място, искам да кажа — в един двор. Прилича ми на крепост… или по-скоро на затвор — каза Лиза.

— Така за всички е по-добре.

— Така ли? Старата сграда поне имаше някакъв чар и бе точно на улица „Чайковски“, недалеч от представителството на „Америкън Експрес“. — Тя се усмихна.

— И всички живеехме в оная очарователно мрачна постройка отстрани на улица „Горки“. В панела на банята ми имаше процеп — цели петнайсет сантиметра — и аз виждах всичко в банята на долния етаж.

— Себе си ли виждахте?

Тя се засмя. Продължиха, без да говорят, после Лиза каза:

— Но сигурно така е по-добре. Имаме си тоя двор тук. Доколкото зная, вие сте свикнали да живеете по този начин, нали сте били в различни бази на военновъздушните сили.

— Понякога да. Зависи от назначението.

— Ето я моята килийка — Лиза спря. — В действителност са доста симпатични, само че са малко еднообразни.

— Осем милиона московчани биха предпочели да разменят местата си с вас.

— О, зная. Просто започвам да вдигам кабинна треска.

— Вземете си отпуск.

— През януари. Има едно място, наречено Джъмбо Бей — малък остров близо до брега на Антигуа. Много уединено и много самотно. Може да се скрия там.

Стояха в студената мъгла и на слабата светлина той откри, че лицето и косата й са мокри. Забеляза и това, че тя е с около двайсет години по-млада от него.

— Никога не съм ви виждала на петъчните приеми — каза Лиза. — Обикновено в петък вечер ходя по приеми в другите посолства.

— А-ха. Коктейлът тук е за простолюдието. Но аз пък ходя на разни културни събития. Харесвате ли балет?

— Само в края, когато пее дебелата дама.

— Това е опера.

— Ясно. Аз все ги обърквам. — Той извади ръцете си от джобовете на якето. — Е, предлагам да се махаме вече от дъжда. — Подаде й ръка.

Тя като че ли не я забеляза и каза:

— Сет е много емоционален.

— Наистина ли?

— Да. Някои смятат, че е раздразнителен.

— Така ли?

— Познавате ли го добре?

— Достатъчно добре.

— Двамата доста грубо разговаряхте един с друг. Врагове ли сте или просто съперници?

— Нито едното, нито другото. Дори се харесваме. Просто така си говорим.

— А онова, дето му казахте — да си пъхне хайвера в задника, в реда на нещата ли е?

— Да, точно така.

Тя се замисли.

— Никога не ми е споменавал, че се познавате.

— А трябвало ли е?

— Предполагам, че има и други неща, които не е обсъждал с мен. — После добави. — Голям професионалист е.

— Но нали знаете, че не е съветник по политическите въпроси?

— Да. Зная още, че повечето военни аташета са от военното разузнаване.

— Откъде знаете?

— Тия работи се знаят. Вие не знаехте ли, че бях гадже със Сет Алеви?

— Никога не ми е споменавал за това.

— Мислех, че нашата връзка е една от клюките, които се носят в столовата. О, да, както е казал един френски философ: „Хората, които се притесняват за това какво мислят другите, ще се учудят, като разберат колко малко знаят всъщност околните за тях.“

— Абсолютно прав е бил.

— Имате ли нещо антисептично за раните? — попита тя. — Трябва да бъдете внимателен в чуждите страни.

— Изпих три чаши руско антисептично средство.

— Не се шегувайте. Имам нещо, което е жълтеникаво на…

— Отивам в лазарета да видя Бренън. Там ще взема нещо.

— Добре. Гледайте да не забравите.

— Няма. Лека нощ.

— Утре имам почивен ден. Обикновено след нощно дежурство спя до късно.

— Не е лошо.

— Бях решила да ходя в музея на Маркс и Енгелс. Все още не съм го разглеждала. А вие?

— Не съм го записал като точка в програмата си.

— Както и да е. Сега съм малко… притеснена. Искам да кажа, че ме е страх да изляза сама. Предполагам, че вече знаят коя съм. От записа. Така ли е?

— Да. Но не мисля, че имате основания да се притеснявате.

Тя протегна ръка, взе едно мокро клонче от яката му и му го подаде. Той го огледа замислено, после каза с тих глас:

— Вижте, госпожице Роудс, не трябва да им позволявате да ви диктуват как да живеете. Те не са нито всемогъщи, нито вездесъщи. Въпреки че искат точно така да си мислите за тях. Това улеснява работата им.

— Да, знам това, но…

— Но може би сте права. Навярно е добре да не излизате от района на посолството, докато не изясним нещата по тоя случай.

— Нямах това предвид, полковник. Исках да ви попитам дали не бихте искали да дойдете с мен утре — отговори тя нетърпеливо.

Холис преглътна.

— Ами… защо да не обядваме заедно, а да оставим музея на Маркс и Енгелс за по-специален случай?

Тя се усмихна.

— Елате да ме вземете по обяд. — Обърна се и тръгна към вратата. — Лека нощ, полковник Холис.

— Лека нощ, госпожице Роудс.

7.

„Да… да, аз… О, Господи!… Побързайте!“

„След десет минути съм там, Грег. Тръгвайте за ресторанта.“

Сет Алеви натисна стопа на касетофона.

Чарлз Банкс, специален пълномощник на американския посланик в Съюза на съветските социалистически републики, седеше начело на дългата маса от махагон в обезопасената стая на посланика, а по лицето му се четеше тревога. От дясната му страна се бе разположил Сам Холис, а от лявата — Алеви. Холис бе идвал в тая стая вече няколко пъти и винаги се впечатляваше от остарелия й вид, въпреки че функционираше едва от година. Очевидно всичко в нея, включително дървената ламперия и кориците, бе донесено тук от някъде другаде. Знаеше се, че посланикът — богат мъж, е платил за всичко със собствените си пари. Холис се питаше защо го е направил, но на това умопобъркано място всеки си имаше по някаква особеност, която не подлежеше на обяснение.

Алеви се обърна към Чарлз Банкс:

— Рано тази сутрин бе направен анализ на гласа. Експертът ни каза, че Грегъри Фишър се е намирал в състояние на голямо напрежение и най-вероятно казва истината.

Банкс го погледна с любопитство.

— Нима? И това ли може да се анализира?

— Да, господине.

— Впечатляващо.

Холис огледа Чарлз Банкс — почти шейсетгодишен, със снежнобяла коса, с червендалесто, благовидно лице и блестящи сини очи. Спомни си миналогодишното коледно тържество, когато Банкс се бе облякъл като Дядо Коледа за децата тук. Любимото облекло на Банкс бе тъмен костюм на тънки райета с жилетка. Дългогодишен дипломат от кариерата, той притежаваше стандартните качества, необходими за Изтока. Имаше глас на радиоговорител от четирийсетте години и общуваше с изтънчена лекота. И все пак под фасадата на Дядо Коледа и лустрото на дипломата Холис усещаше сроден дух. Смяташе, че Чарлз Банкс е третият шпионин в тая стая, но не знаеше за кого работи.

Алеви продължи да осведомява Банкс по случая:

— Както вече отбелязах, полковник Холис е убеден, че господин Фишър е бил снощи в хотел „Русия“.

Банкс се обърна към Холис:

— Имате предвид онзи англичанин, семейството французи и младежа черноборсаджия?

— Не само ги имам предвид. Аз разговарях с тях — отговори Холис.

— Да, разбира се. А могат ли те да идентифицират господин Фишър?

— Надявам се, да. Изискали сме да ни изпратят от досиетата на Държавния департамент копия на паспортните снимки на всички, кандидатствали за визи с името Грегъри Фишър. Около десетина са.

— И ще покажете снимките на тия хора?

— Тази сутрин се обадих на военното аташе във френското посолство — обясни Холис — и той проучи, че някакви си господин и госпожа Бесние са влезли във връзка с тях и са съобщили, че имат проблеми в хотел „Русия“. Днес в 12,45 напускат страната от Шереметиево със самолет на Ер Франс. Ако не успеем да се срещнем с тях на летището за снимките, можем да ги намерим в Хелзинки или във Франция. Имайте предвид, господине, че жената знаеше името Грегъри Фишър.

— Да, но ми се иска да идентифицира и снимката.

— Разбира се. А според Джон Крейн от британското посолство англичанинът, Уилсън, все още е в „Русия“. Господин Уилсън е тук по работа. Черноборсаджията Миша каза, че приятелите му видели колата, а аз съм сигурен, че това е била колата на господин Фишър. В Москва няма много понтиаци. Може би изобщо няма. Това са доказателствата ми, ако ни вършат някаква работа.

— Благодаря ви — кимна Банкс и се обърна към Алеви: — И така, въпреки че в хотел „Русия“ и Интурист твърдят, че господин Фишър никога не е бил в хотела, вие двамата сте абсолютно убедени, че той е стигнал и позвънил в посолството именно оттам. Нека ви задам следния въпрос: Сигурни ли сте, че в Съветския съюз има американец с името Грегъри Фишър?

— Съветското външно министерство потвърди с подозрителна бързина, че е издало виза на американец на име Грегъри Фишър от Ню Канаан, щата Кънектикът, двайсет и четири годишен, а за разлика от друг път и Интурист с готовност ни информира, че този господин Фишър преди няколко дни е пресякъл границата при Брест. Прекарал е една нощ в Брест, три — в Минск, една — в Смоленск и оттам е тръгнал за насам.

— И вие сте убеден, че това е същият Грегъри Фишър, който се е обадил в посолството? — попита Банкс.

Търпението на Алеви сякаш започваше да се изчерпва.

— Това е единственият Грегъри Фишър, който се намира в страната в момента, господине. Освен това от Интурист потвърдиха, че Грегъри Фишър е трябвало да се регистрира в хотел „Русия“. Доказателствата изглеждат доста убедителни.

— Някой свързал ли се е вече със семейството на това момче?

— Би било много прибързано от наша страна — отговори Алеви. — Засега няма нужда да ги безпокоим.

— Да изчакаме, докато със сигурност установим, че наистина е изчезнал, както предполагате вие ли?

— Всъщност — обясни Алеви — той не е изчезнал. Мисля, че бихме могли да сложим край на всичките тия въпроси. Ние знаем къде се намира Грегъри Фишър в момента.

— Къде, господин Алеви?

— В Можайск, господине. В моргата.

Банкс се наведе напред.

— Мъртъв ли е?

— Да, господине — отговори сухо Алеви. — Мисля, че именно заради това е в моргата. Преди около двайсет минути са се обадили на Питърсън от Консулския отдел. Позвънил някакъв господин, който се представил само като служител от съветското правителство. Господин Фишър катастрофирал.

— Това е ужасно! — каза Банкс.

— Да, господине. — Алеви прелисти някакви документи пред себе си и се спря на един син лист. — Според доклада на милицията колата на господин Фишър, която те наричат „трансамериканский спортивний автомобиль“, била открита рано тази сутрин от селяни на осемнайсет километра западно от Можайск в едно дефиле край магистралата Минск — Москва. Колата очевидно се е движела към Москва и е изскочила от магистралата през нощта, като се е разбила в едно дърво. Повредите доказват, че поради много висока скорост не е успяла да вземе един неочакван завой на пътя. Господин Фишър е нямал предпазен колан и се е ударил в гърдите и по главата. Починал е, преди да го открият селяните. Помолени сме да се погрижим за трупа и да го изпратим в Щатите.

— Това означава, че господен Фишър изобщо не е стигнал до Москва — каза замислено Банкс.

— Нито пък до Бородино, тъй като според моята карта катастрофата е станала на няколко километра преди отбивката за Бородино — добави Холис.

— Явно тук има противоречия — обърна се Банкс към Алеви. — Възможно ли е господин Фишър изобщо да не е стигал до Москва? Да е позвънил в посолството някъде по пътя и да е инсценирал някаква шега или лъжа?

— Обаждането на Фишър е директно, не през централа, което ще рече, че е било направено от самата Москва. В допълнение имаме и анализ на гласа му, а и свидетелите. Какво още искате, Чарлз? Видеозапис ли? — отговори Алеви.

— Човек трябва да бъде абсолютно сигурен. — Банкс погледна часовника си и се изправи. — Вие и двамата извършихте чудесна работа по това разследване, като се имат предвид затрудненията в тая страна. Много се гордея с вас. Смятам, че посланикът трябва да запознае съветските власти с фактите и да им предаде, че искаме да се извърши пълно разследване на случая.

Алеви и Холис се спогледаха.

— Господин Банкс, това, което ние предполагаме, е, че именно съветските власти са убили Грегъри Фишър — обади се Алеви.

— О-о! — Банкс кимна бавно с глава. — Да. Разбирам. Заради това, което е казал господин Фишър по повод на онзи майор Додсън.

Алеви огледа изпитателно лицето на Банкс:

— Чарлз, будалкаш ли се с нас или наистина си толкова тъп?

— Незабавно ще говоря с посланика за това — каза Банкс, като примигна. — Вярвам, че съзнавате до какви усложнения в политическите отношения може да доведе този инцидент.

Алеви се изправи.

— Трябва да ви осведомя, че като съветник по политическите въпроси мисля най-вече за това, господине. Най-вече за това.

— Чудесно! Полковник Холис?

Холис остана на стола си и не отговори.

— Полковник?

— Някога хвърлях бомби само по цели, определени от политиците. Загубихме войната… — каза Холис.

Банкс отговори, опитвайки се да звучи успокоително:

— Както знаете, в съветските въоръжени сили към всеки началник има прикрепен и по един политически комисар. Военните офицери мразят това, но признават, че войната днес е твърде важен проблем, за да бъде оставен за решаване само на генералите и полковниците. Особено студената война. Довиждане, господа. — Банкс излезе.

— Защо просто не му отговори „добре“? Това бе всичко, което искаше да чуе — обърна се Алеви към Холис.

Холис стана:

— Убит е един американски гражданин и аз съм малко изнервен.

— В Америка непрекъснато убиват някого — поясни Алеви. — Чувстваш ли се отговорен за смъртта на Фишър?

— Мисля, че да. А ти нямаше ли да се чувстваш така?

— Може би. Виж, Сам, аз не съм политик или дипломат, но трябва да се поставиш на тяхно място, в случай че работата се напече. Някои глупендери се опитват отново да задействат разведряването в политиката и това за тях в този момент е цел номер едно. Ако хвана двама, пратени от КГБ, да инсталират бомба долу в мазето, посланикът ще ми каже да не се впечатлявам от това.

— А какво ще стане, ако намериш един от хората на КГБ с жената на посланика в леглото?

— Пак същото — засмя се Алеви. — Човек не може да се съобразява с личните си интереси. Разведряване. Мир. — Той вдигна два пръста. — Мир.

— Окей. Забрави, че Фишър е убит. Защо е бил убит?

— Нали знаеш. Видял е нещо.

— Нещо много важно.

— Безспорно — отговори Алеви.

— Редно е да разберем какво точно. Затова са ни назначили тук.

— Да, така е. Да видим какво ще ни изпратят от Вашингтон. — Алеви се запъти към вратата. — Ако няма друго по същество, да тръгваме. Тая сутрин в барчето предлагат кроасани от Париж.

— Ще ходя да взема тялото.

— Грешиш. Някой от Консулския отдел да отиде. Това си е тяхна работа.

— Мисля, че не ме чу. Аз ще отида.

Алеви го погледна ядосано, но не каза нищо.

— Ще ми трябват два пропуска от Министерството на външните работи.

— Два?

— Ще си взема компания.

— Кого?

— Лиза Роудс.

— Откъде знаеш, че ще иска да дойде с теб?

— Който и да е тук ще иска да излезе за малко от Москва. Дори и прибирането на труп е развлечение.

— Външното министерство ще осведоми КГБ, че са издали пропуск на твое име.

— Известно ми е — отговори Холис.

— Комитетът никак не те обича, както и мене. Навярно няма да могат да устоят на изкушението да те закарат до моргата на Можайск на тяхна собствена сметка.

— Нека сам да мисля за това.

— Не за теб се безпокоя. Ти си ми последна грижа. Мисля за Лиза Роудс. — После продължи: — Запомни добре, че не мога да те пазя в Можайск.

— Ти не ме опази и на петдесет метра от посолството. Двата пропуска да са в кабинета ми преди дванадесет.

Алеви отвори вратата и понечи да излезе, но Холис я затвори.

— Разбра ли дали е съществувал някакъв майор Додсън, регистриран като безследно изчезнал във Виетнам? — попита той.

— Задействал съм проверката.

— А знаеш ли нещо за нашето приятелче от седемстотин четирийсет и пета? Шилър? Има ли американец с това име в страната?

— Работя и по тоя въпрос, Сам. Ще те държа в течение.

— Знам, че ще го направиш, Сет. Изключително удоволствие е да се работи с ЦРУ.

Алеви потупа Холис по рамото.

— Постарай се да не те убият по магистралата Минск — Москва. — И излезе.

Холис погледна часовника си — десет сутринта. Цяла нощ не бе мигнал заради тая история. Сега Бренън беше в лазарета, семейство Бесние си опаковаше багажа, за да напусне страната, Фишър лежеше в моргата, Чарлз Банкс и посланикът трошаха телефоните да звънят във Вашингтон, а Алеви ядеше френски кроасани в барчето. „Ще се постарая да не ме убият на магистралата Минск — Можайск. Искам да разбера как ще свърши тая история.“

8.

Сам Холис нахлузи дънките, след това и кожените ботуши. Пъхна нож в левия ботуш, а над десния препаса кобур за пистолет. Провери своя „Токарев“ — 7,62 милиметра. Той бе почти като модела на „Колт-Браунинг“ — малко модифициран от руски оръжейник на име Токарев, който му дава името си, забравяйки да плати лицензно право на „Колт“ или на „Браунинг“.

Холис зави отпред на дулото къс заглушител и бутна пистолета в кобура над глезена си, после смъкна крачола на дънките. Облече черно вълнено поло, а отгоре — коженото яке, в което имаше четири пълнителя с по осемдесет патрона.

После излезе от жилището си и прекоси широкия квадратен двор. Тревата под ботушите му бе прогизнала, но небето се изясняваше и иззад облаците се подаваше слабо слънчице.

Три момчета тийнейджъри ритаха топка. В едното Холис разпозна Лари Ешмън, сина на командир Пол Ешмън — аташе на военноморските сили. Другото момче — Том Карузо, бе син на генералния консул. Третият се казваше Кевин и бе син на Джейн Лаури — търговски офицер.

— Полковник Холис! Идвате ли? — извика синът на Ешмън.

— Разбира се.

Карузо и Лаури се разпределиха в защита, а Холис се затича косо по терена. Двете момчета бяха близо и Холис чуваше шпайковете им да шляпат по прогизналия торф. Без да има предварителни планове, той реши, че трябва да държи същата позиция и спрямо Ешмън. Протегна ръце, хвърли бърз поглед назад през рамото си и видя топката като кафяво петно във въздуха — широко и дълго. Напрегна всичките си сили и усети как тя докосва крайчетата на пръстите му, той я овладя и притисна силно до гърдите си. Ботушите му не издържаха на опъна и Холис се претърколи напред, стиснал здраво топката между дясната си ръка и лакътя. Чу Ешмън да крещи:

— Край! Браво, полковник!

Холис седна, а Карузо му подаде ръка.

— Много добре, полковник! Изправи се с помощта на Карузо.

Лаури приближи и също подаде ръка. Когато Холис понечи да я хване, видя, че момчето държи автоматичния му пистолет. Холис го пое и пъхна в кобура, после натисна силно закопчалката на ремъка.

— Много сте бърз, полковник. Дори и с това желязо над глезена — каза Лаури. Карузо се опита да сдържи усмивката си.

— В академията наистина бях много добър — каза Холис.

Момчета се усмихнаха.

Холис ги погледна. „Навярно се чувстват много самотни тук, помисли той. Няма училищни забави, няма съботни танци, няма плажове, ски, приятели, момичета. Няма я Америка.“

— Опитайте се да извлечете някаква полза от служебния престой тук, момчета. Излезте навън в Москва и опознайте руснаците.

Те кимнаха.

— Внимавайте да не ви види Ваня с тия шпайкове. — Холис имаше предвид руския градинар, който се бе вманиачил в поддържането на ливадата и дори бе звънил за съвет на Скотс в Кълъмбъс, Охайо.

Той продължи да върви към другия край на двора. Стигна до жилищните сгради, намери вратата на Лиза Роудс и натисна звънеца. Тухлените постройки за несемейни бяха тесни, на три етажа. На първия етаж, където в Щатите обикновено се намираше гаражът, тук имаше перално помещение и килер. От малко антре стълби водеха нагоре към всекидневната, трапезарията и кухнята. На третия етаж имаше една или две спални, а в някои къщи, в зависимост от ранга на служителя, имаше и кабинет или домашен офис. Лиза живееше в жилище с една спалня. Холис чу стъпките й по стълбите и вратата се отвори.

— Здравейте! — усмихна се тя. — Помислих си, че сте се затичали към мен с пълна пара, после видях момчетата.

— Чакахте ли ме?

— Не, просто проверявах как е времето. Какво изпуснахте на тревата?

— Портфейла.

— О… — Лиза излезе през вратата и се завъртя. — Така достатъчно всекидневно ли изглеждам?

Холис я огледа. Беше с боти, с черни джинси и тъмносиньо ватирано яке, което руснаците наричаха „ватник“. Изпод яката й се подаваше черно поло като неговото.

— Много добре — каза той.

— Ще ми обясните ли защо поискахте да облека тъмни дрехи?

— Защото съм фаталист. Хайде да тръгваме.

Тръгнаха по пътеката, която минаваше покрай жилищните сгради и водеше към изхода в задния край на комплекса. Тя каза:

— Питам сериозно, Сам… Може ли да си говорим на ти?

— Разбира се.

— Защо тъмни дрехи?

— Ще ти кажа по-късно.

Излязоха през задната врата, където се намираха войнишките постройки, и самотният патрул ги поздрави. Холис приближи милиционерската будка на тротоара и поздрави на руски двамата съветски младежи. Отговориха му доста студено.

— Когато се приберете от дежурство, предайте на двата поста, които бяха на главния вход снощи, че полковник Холис им се извинява, че не е реагирал както трябва — каза той.

Те замълчаха, после единият отговори:

— Непременно ще им предам, полковник.

— Лек ден!

Холис и Лиза тръгнаха по улица „Деватински“.

— За какво става въпрос? — попита Лиза.

— Малко се поядосах, когато ми поискаха паспорта. Просто случилото се в хотел „Русия“ ми дойде много.

— Добре беше, че се извини.

— Военната коректност го изисква. — После Сам добави: — Освен това не искам тия копелета да смятат, че могат да се доближат до мене.

Продължиха по улица „Чайковски“, където преди бе старото посолство.

— Къде ще отидем да обядваме? — попита Лиза.

— В ресторант „Прага“.

— Тогава да минем по улица „Арбат“. Трябва да спра там за малко. Свиха надясно и закрачиха по широкия булевард.

— За разлика от обикновено днес има слънце — каза Лиза.

— Да.

— Често ли ходиш в „Прага“?

— Не.

— Чел ли си наскоро някоя хубава книга?

— Не се сещам.

— Някой ми бе споменал, че си бил свален в Северен Виетнам.

— Точно така.

— Но не са те пленили.

— Не, паднах в морето и ме спасиха.

— Тая работа с майор Додсън има по-особено значение за теб, нали?

— Може би да.

— Май не си на „ти“ със структурата на сложните изречения, а?

— Зависи от темата на разговора.

— Съжалявам.

Повървяха малко в неловко мълчание. После пресякоха улица „Чайковски“ завиха по „Арбат“ при внушителната сграда на Министерството на външните работи — още един сталински небостъргач с островърхи кубета и кулички.

— Влизал ли си някога там? — попита Лиза.

— Няколко пъти.

— Как изглежда отвътре?

— Била ли си някога в сградата на Държавния департамент?

— Да.

— Е, точно така изглежда и съветското външно министерство, само дето бръщолевенето е на руски.

Вървяха по „Арбат“, отскоро превърната в първата и единствена търговска улица за пешеходци в Съветския съюз. Беше съботен ден и наоколо имаше стотици хора, всички с големи чанти. Улицата бе покрита с тухлени павета. Тук-там млади дръвчета се опитваха да пуснат корени в големи бетонни саксии. По цялата й дължина се виждаха пейки, декоративни улични лампи и саксии с цветя.

Понякога сравняваха „Арбат“ с Лефт Банк или Джорджтаун, с Гринидж Вилидж или Сохо. Но Холис смяташе, че „Арбат“ си беше „Арбат“ — уникално място, където човек можеше да се докосне до един изчезнал свят, който не е бил добре познат, докато е съществувал. Настоящият режим се опитваше да запази наследството на „Арбат“, като ремонтираше красивите сгради и реставрираше фасадите на някои магазини, доста шикозни за времето си. Въпреки че Холис не можеше да разбере с каква цел прави това правителството в едно общество, което не намира нищо в шикозността, изискаността, туризма или потребителството. Навярно това поведение се обясняваше със слабо прокрадваща се буржоазна сантименталност, макар Холис да не го вярваше.

— Харесва ли ти тук? — обърна се той към Лиза.

— Донякъде. Но е прекалено излъскано, ако разбираш какво искам да кажа.

— Виждала ли си неизлъсканите части на „Арбат“?

— О, да. Познавам всяко кътче, останало от старата Москва.

— Така ли?

— Подготвям фотографски очерк.

— Интересно! Това хоби ли ти е?

— Може да се каже. Искам да го публикувам.

— Успех! Ти русофил ли си?

Тя се усмихна смутено.

— Да, малко. Харесвам хората, езика, старата Русия…

— Няма нужда да се оправдаваш. Няма да те арестувам.

— Ти се шегуваш, но човек трябва да внимава какво говори и на обществени места, и на четири очи по този повод.

— Зная.

Те минаваха ту от едната, ту от другата страна на улицата, зяпайки по витрините. Повечето магазини бяха специализирани: „Свет“ — магазин за осветителни тела, „Аптека“ — за лекарства, и така нататък. Имаше и снекбарове, и колички за сладолед, наричани от руснаците „магазини за здравословна храна“, в които се продаваха предимно млечни продукти. Пред един от тях Холис видя дълга опашка от жени, деца и бебета в колички, което означаваше, както бе научил вече, че току-що са докарали прясно мляко. Лиза спря пред една сергия на улицата и купи букет хризантеми от жена в бяла престилка.

— Руснаците харчат много пари за парникови цветя — каза тя.

— Навярно ги ядат.

— Не, слагат ги в мрачните си апартаменти и мръсните канцеларии. Цветята са духовната им храна.

— Руснаците са един голям парадокс, не си ли съгласна? Говорят много за руската си душа, но почти никога не споменават сърцето си.

— Може би…

— Вместо „сърдечен разговор“ те казват „задушевен разговор“. Отегчавам се от тия „задушевни“ разговори.

— Навярно това е въпрос на семантиката на…

— Понякога мисля, че проблемът е чисто генетичен.

— Всъщност у мен тече руска кръв.

— О, наистина ли? Аз май доста се раздрънках.

— Ще ти простя. — Както си вървяха, тя хвана ръката му и обясни: — Баба ми и дядо ми по бащина линия са се казвали Путятови. Имали са голямо имение и великолепна тухлена къща край град Казан на река Волга. Имам стара снимка на къщата.

— Запазена ли е още?

— Не зная. Когато баба ми — Евелина Василиевна, я видяла за последен път в деня на бягството си, все още е била там. Дядо ми имал 500 работници на нивите си. Ще ми се да потърся родствениците си, но външното министерство не ми разрешава. — Тя замлъкна за момент, после добави тъжно. — Какво толкова ще им направя, ако прекарам една събота и неделя в провинцията в търсене на корените си.

— Каза ли им, че си аристократка и наследничка на помешчик, притежавал 500 крепостни селяни?

— Разбира се, че не. — Тя се засмя, после продължи доста унесено: — Обзалагам се, че там още помнят името Путятов.

— С добро ли?

— Кой знае. Това не е като Западна Европа, където човек може да отиде и да издири предшествениците си. Тук връзките са прекъснати, цели семейства са унищожени, две световни войни, революция, гражданска война, политически чистки, чуми, насилствена колективизация… Какво ще правя, ако открия къщата или някой Путятов?

— Не зная. Но ти ще знаеш. Нали имаш руска душа?

Лиза се усмихна, но нищо не отговори, а го поведе към някакъв магазин, чийто позлатен дървен надпис гласеше — „Антиквар“.

— Това е най-хубавият от трите антикварни магазина в Москва. Другите два са предимно за стари неща — обясни тя.

Влязоха и продавачката — очарователна млада жена, облечена изискано, поздрави сърдечно Лиза, а тя й подаде хризантемите.

— Анна, това е приятелят ми Сам — каза Лиза на руски.

— Добър ден — поздрави на руски Холис.

Тя го изгледа за момент.

— В посолството ли работите?

— Понякога.

— Тогава сигурно познавате един мой добър приятел — Сет Алеви.

— Чувал съм за него.

— Поздравете го от мен, ако го видите.

— Непременно, ако го видя.

— Моля, заповядайте — тя махна с ръка, — разгледайте.

Холис само наблюдаваше, докато Лиза се зарови из магазина, пълен предимно с мебели, килими и лампи, които съвсем не приличаха на антики. Все пак имаше масички, отрупани с интересни дреболийки — сребърни украшения, предмети от слонова кост, тройки звънчета, керамични изделия, позлатени рамки за картини и предмети от яспис, порфир и други полускъпоценни камъни от Урал — остатъци от един загинал свят. Холис се запита дали Лиза не търси тук фамилията Путятови.

Той забеляза, че в магазина липсваха кръстове, икони и каквито и да е други религиозни реликви, макар че религиозното изкуство е било преобладаващата форма на изкуство в дореволюционна Русия. Тук имаше неща, които човек никога не би намерил в друг московски магазин, въпреки че липсваха предмети с истинска художествена стойност. Повечето ценни неща бяха отдавна иззети от правителството за музеите или за жилищата на съветския елит. Останалата част беше изнесена от Русия или пък унищожена при първоначалния изблик на ярост през революцията. От време на време на Запад се появяваше нещо значително — неизвестно досега ювелирно яйце от Фаберже, някоя икона на Рубльов, а съвсем наскоро в галерията Сотбис бе продаден на търг пейзаж на Левитан на анонимен купувач, за който се предполагаше, че е руски дезертьор. Но доказателствата за съществуването някога на царска Русия и свещена Русия можеха да се видят най-вече в съветските музеи, отворени всеки ден от десет до шест, с изключение на понеделник.

Холис взе мастилница, изработена от литовски кехлибар. В кехлибара имаше инкрустирано някакво насекомо, което той не можеше да разпознае. Разглеждаше мастилницата и мислеше за Сет Алеви, за Лиза Роудс и за продавачката в антикварния магазин, която знаеше прекалено много.

— Харесва ли ти това? — Лиза посочи кръгла лакирана кутийка.

Холис се доближи до нея и взе малката черна кутийка. Върху капака й имаше нарисувана изящна, гъвкава руска доячка с кобилица през рамо. Лакът беше плътен и лъскав, а дрехите на момичето — ярки и ефирни. На дъното й имаше лепенка с цената — четиристотин рубли.

— Мисля, че е оригинална кутия от Палех. Може би е отпреди революцията. Можеш ли да познаеш? — попита тя.

Холис знаеше, че е трудно да се различат старите кутии от новите, които все още се изработваха в село Палех. Качеството бе запазило висотата си, а стилът бе останал непроменен въпреки революцията и факта, че вече всички занаятчии бяха наемници на държавата. Следователно за тях годините нямаха значение, само размерът. Тази тука можеше да се купи от „Берьозка“ за стотина рубли.

— Не мисля, че си заслужава четиристотинте рубли — каза той.

— Точно този отговор очаквах от един мъж.

Холис сви рамене.

— Освен това Анна ми е симпатична — добави тя.

— Анна не е собственичка на магазина. Великият руски народ е собственикът. Анна работи за държавата.

— В действителност това тук е многостранна измишльотина. Нарича се „оказион“ — магазин за комисионна търговия. Знаеш ли какво представлява?

— Не.

— Хората носят тук разни неща и ги залагат. Анна взима комисиона за всичко, което продаде. Другото отива за човека, който е донесъл стоката. А Анна разделя комисионата с държавата. Нещо близо до свободната търговия.

— Не бях чувал.

— Разрешено е само за употребявани стоки.

— Интересно.

— Анна притежава това, което ние наричаме усет. Тя ми запазва някои неща.

— И за Алеви също.

— Да. И обича „Кемъл“.

— Моля?

— Цигари. Цигари „Кемъл“.

— А-ха.

— Ще купя тая кутийка. — Тя отиде до щанда и заговори с Анна, след това й наброи четиристотин рубли. Лиза уви кутията в хартия и я пъхна в чантата си. После бутна пакет „Кемъл“ зад щанда.

— Обади ми се, ако се появи нещо от порцелан със сребърен или златен обков.

— Непременно.

Взеха си довиждане и Холис излезе на улицата. Лиза го последва и продължиха разходката си под следобедното слънце.

— За тая кутия това бяха много пари — осмели се най-после Холис.

— Да, зная.

— Винаги ли излизаш с четиристотин рубли в чантата?

— Аз съм истинска рускиня. Никакви кредитни карти, никакви чекове. Само няколко стотици рубли, в случай че видя нещо за купуване.

— Те обикновено търсят храна и облекло. Тази кутия беше… е, не е моя работа.

— Онова място не ти ли напомни нещо? — попита Лиза.

— На пръв поглед не.

— Помисли. Един роман. Онзи, за който ние всички тук често се сещаме.

— А, да. Магазинчето за стари вещи в „1984“. Онова, което беше под контрола на Полицията на мисълта, в него заловиха горкия Уинстън Смит. Сега, като ми каза, се сетих. Тоя магазин от Полицията на мисълта ли се контролира?

— Надявам се, че не.

— Откъде ви познава тая жена с Алеви и откъде знае, че работите в посолството? Защо идва Сет Алеви в този магазин?

— Хубав въпрос. Мислех, че ти ще можеш да ми отговориш.

— Със сигурност не мога.

— Сет ми дава пари, за да купувам оттук разни неща. Всъщност той ми казва какво да купувам. Покупките са винаги прекалено скъпи. Този път бе тая кутия. Не трябваше да ти го казвам, но той не е много искрен с мене.

Холис не каза нищо.

— Дали е нелоялно от моя страна?

— А ти дължиш ли му лоялност?

Тя сви рамене.

— За някои неща. Както и да е, казах ти, за да не мислиш, че съм съвсем празноглава. Беше ми заповядано да купя кутията.

Холис кимна.

— Да, не се връзваше много с характера ти.

— С характера и с кесията ми. Значи ти не знаеш нищо за тоя антикварен магазин?

— Не.

Продължиха разходката си. Холис наблюдаваше как хората, насядали по пейките и саксиите, ядяха сладолед и малки питки с месо. Повечето ги поглеждаха разсеяно, а някои и по-дълго се заглеждаха в тях. Представителите на Запада в Москва все още бяха голяма рядкост, така че привличаха вниманието, а един московчанин ще разпознае западняка толкова лесно, колкото и западнякът би разпознал казак на кон. Холис помисли, че слънцето поставя Москва и жителите й в много неблагоприятно положение — някак си сивотата не изглежда толкова сива под едно облачно небе.

Лиза отново го бе хванала за ръката и Холис я поглеждаше с крайчеца на окото. Сега, след като му бе казала, той смътно откриваше в нея нещо руско. Навярно това се дължеше само на внушение, също както когато гледа Джули Кристи в ролята на Лара на Пастернак на фона на Москва в Холивуд.

Холис намираше Лиза за доста красива. Сега откри, че тя имаше изпъкнали скули и остри черти като на жените от славянските народи. Тенът й бе светъл, а очите й — големи и сини. Кестенявата й коса бе като на разчорлена самодива — прическа много популярна сред по-младите жени в Москва, както вече бе забелязал. Устните й стояха малко като нацупени. Тя или се усмихваше, или хапеше долната си устна, когато се замислеше.

— Да няма муха на носа ми? — каза тя, без да се обръща.

— Не… аз… просто търсех да открия руските ти черти.

— Не са по лицето. В краката и стъпалата са. Къси, набити крака и големи стъпала. Дебели бедра.

— Не смятам.

— Да се обзаложим ли?

— Ами… готово.

Тя се усмихна и го поведе по една странична улица, наречена „Калачная“, т.е. сладкарска. Улиците на „Арбат“ напомняха имената на придворните занаятчии от X век, които някога са живели и работили тук: „Плотников“ — дърводелец, „Серебрянин“ — бижутер на сребро, и така нататък. Сменените след революцията имена бяха отново възстановени. Сякаш страната е тръгнала на носталгично пътешествие, помисли Холис.

— Сега пък къде ме водиш? Да ми показваш руските си черти ли? — попита Холис.

— Не. Да обядваме. Нали ме покани на обяд?

— Да, но аз се обадих и резервирах места в хотел „Прага“.

— О, мислех си, че изборът ще бъде мой.

— Добре, но насам няма никакви ресторанти.

— Има един.

— Как се казва?

— Мисля, че няма име.

Тя пресече улица „Калачная“ и той я последва по стълбите на някаква стара сграда с гипсова мазилка, очевидно принадлежала на богат търговец. Влязоха в голямо антре и Холис усети миризмата на зеле и риба.

— Това, което усещаш, не идва от ресторанта, а от наемателите. — Тя му посочи някаква врата под огромно стълбище и те заслизаха към мазето.

Лиза отвори вратата в края на стълбите и пред Холис се откри голямо, слабо осветено помещение с нисък дървен таван. По стените и пода имаше ориенталски килими, а във въздуха се носеше миризмата на ароматен тютюн. Към тях се приближи стара жена и им се усмихна толкова широко, че Холис помисли, че по погрешка си е сложила чужди зъбни протези.

— Салам алейхум! — поздрави ги тя.

Лиза отговори на поздрава и тръгна след нея към ниска масичка, покрита с мръсна червена покривка и прибори, които не си подхождаха. Лиза и Холис седнаха. След като размениха обичайните любезности, жената, която не говореше много добре руски, попита:

— Приятелят ви харесва наша кухня?

— Обожава я. Бихте ли ни донесли бутилка от онова вино от сини сливи?

Жената се отдалечи.

— Това място има ли го в Синия пътеводител? — огледа се Холис.

— Не, господине. А трябва да го има. Храната е превъзходна.

— Еврейска ли е?

— Не. Азербайджанска. Казах „салам алейхум“, а не „шалом алейхем“. Близки са, но е малко като арабски.

— Разбирам.

Холис забеляза, че няма свободни маси и другите обядващи — повечето мъже, очевидно не бяха руси. Всъщност руска реч не се чуваше. Москва, според впечатленията на Холис, ставаше все по-разнолика в етническо отношение, тъй като все повече хора от съветските малцинства прииждаха към центъра на империята. Режимът не одобряваше тази миграция, а кореняците московчани се ужасяваха от нея. Съветското правителство твърдеше, че няма статистически данни за промените в етническото съотношение, но Сет Алеви бе докладвал, че според пресмятанията му близо 20 процента от населението на Москва не е руско. Градът бе приютил узбеки, арменци, украинци, татари, тюрки и десетина други съветски малцинствени групи. В заключение Алеви бе казал, че като резултат от това етническо разнообразие Москва става все по-космополитна и изтънчена. Другият извод бе, че тя започва да сплотява цялата империя подобно на другите бивши имперски столици, пълнейки се с далавераджии, кариеристи, спекуланти и паразити. Такива като Миша. Там, където руснаците виждаха проблем, Сет Алеви и Сам Холис откриваха нови перспективи.

Холис забеляза, че повечето от клиентите ги гледаха. — Това място безопасно ли е? — попита той.

— Мисля, че да.

— Ресторантът не ми изглежда държавен.

— Той се снабдява самостоятелно. Нещо като частен клуб. Ръководи се от азербайджански производствен кооператив. Всичко е съвсем законно.

— Разбирам.

— Ял ли си някога в заведение от тоя тип?

— Не.

— Храната е по-добра, отколкото в най-добрите ресторанти.

— Ясно.

Келнер се доближи до масата и остави една купа с бяло грозде и една с мандарини.

— Виждаш ли? Кога за последен път си виждал мандарини?

— В един сън миналата седмица.

Холис взе нож и обели една мандарина. Раздели парчетата и двамата с Лиза я изядоха смълчани, вземайки си от време на време и от сладките гроздови зърна.

— Избави ме от скорбут.

Лиза изтри уста с носната си кърпичка, защото липсваха салфетки.

— Всички азербайджанци, живеещи в Москва, идват тук. Кухнята е типично национална.

Холис кимна. В другите „национални“ ресторанти в Москва — „Прага“, „Берлин“, „Букурещ“ и „Будапеща“, храната бе типично руска. А в „Хавана“ единственото кубинско нещо бе захарта на масата. В „Пекин“ сервираха борш.

— Как откри това местенце? — попита той.

— Това е дълга история.

Холис помисли, че тя би могла да се преразкаже с една-единствена дума — „Сет“.

— Разрешено ни е да посещаваме такива места. Повечето западняци не знаят за тях или, ако знаят, нямат желание да се хранят в подобни заведения — поясни Лиза.

— Не мога да си обясня защо.

— Усещаш ли миризмата на подправките?

— Слабо. За разлика от тютюневия дим… Лиза се облегна и запали цигара.

— Ресторантите — каза тя — са нещо като барометри, които показват какво не е наред в една страна.

— Как така?

— Искам да кажа, че Москва има 8 милиона жители и половината от тях се опитват да си направят резервация в двайсетте сносни ресторанта.

— Да, доста е претъпкано — съгласи се Холис, — но в „Прага“ сигурно още ни пазят масата.

— Виж, ако е разрешено да се отварят частни ресторанти, само за една нощ ще се излюпят около петстотин. Така е и с магазините, и с всичко останало.

— Това би означавало заплаха за съществуването на системата.

— Каква заплаха?

— Една страшна, ужасна заплаха. Ще бъде същото, като да запалиш свещ в тъмното. Всички ще се трупат около нея и ще палят оттам своите свещи. Тогава ще видят едва забележимите недостатъци на системата. После… Знае ли някой какво ще стане после?

— Разсъждаваш доста задълбочено за един военен.

— Мисля, че трябва да ти благодаря. Чела ли си наскоро нещо хубаво на Гогол?

Тя се усмихна.

— Истината е, че съм голяма негова почитателка. Чел ли си „Мъртви души“?

— Та кой не я е чел?

— На Запад той не е познат много и според мен това се дължи на факта, че героите му не могат да се оценят извън един руски контекст. Не смяташ ли, че е така?

— Права си.

— Навярно знаеш, че статуята на Гогол се намира в края на тая улица. На площад „Арбат“. Виждал ли си я?

— Трудно може да я пропусне човек.

Сливовото вино пристигна и Лиза напълни чашите. Холис вдигна тост:

— Както казват селяните: „За къса зима, много месо и сухи съчки за огъня.“

— Пропусна нещо.

— Да. „И гореща жена в леглото ми.“

Те отпиха.

Лиза го погледна над очилата си.

— Сам, откъде си всъщност?

— Отвсякъде. Аз съм отроче на военновъздушните сили.

— Какво, с ченгел ли трябва да ти вадя думите?

— Е, добре, ще ти разкажа за себе си — засмя се той. — Родил съм се през Втората световна война във военновъздушната база в Травис. Докато навърша осемнайсет, обиколих цялото земно кълбо. После четири години бях във военновъздушната академия. Дипломирах се и постъпих в училище за пилоти изтребители. Направих пътешествие до Виетнам през 1968-а, а после още едно — през 1972-а. Именно тогава ме свалиха над Хайфон. Успях да долетя до морето, скочих с парашут и военноморската въздушна спасителна служба ме измъкна от водата. Имах малко драскотини и хирурзите ми забраниха да летя. По това време баща ми бе бригаден генерал и успя да ми уреди временно назначение в Пентагона, докато се оправя. Аз се стегнах някак си и изкарах курс по български език. Както сигурно знаеш, българският е коренът на всички славянски езици, нещо като латинския за романските. Както и да е, бях три години военно аташе в София, после ми дадоха назначения и в други страни, членки на Варшавския договор, след това, преди да се усетя, бях вече толкова вътре в тая работа, че не пожелаха да ме върнат отново в редовете на въздушните сили. — Холис отпи от виното. — Винаги съм подозирал, че зад цялата тая история с посолствата е стоял баща ми.

— Значи си вършил шпионската работа съвсем неохотно?

— Не, не неохотно. Но не и с ентусиазъм. Просто… не знам. Освен това не съм шпионин.

— Окей. А после, преди около две години, са те изпратили тук. Големите съюзници!

— Единствените съюзници в тая работа.

— А семейството ти?

— Баща ми се пенсионира преди няколко години. Сега живее с майка ми в Япония. Не знам защо. Много са странни двамата. Мисля, че са увлечени от сектата Ва Зен. Прекалено дълго са обикаляли света. Те дори не познават Америка, а това, което познават, не харесват. Напомнят ми римските центуриони или британските офицери колонисти. Чувала си, нали? След Втората световна война в Америка се оформи цяла такава прослойка.

— Като нас.

— Да, като нас. Мисионерите на империята.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам по-малка сестра, която се омъжи за пилот от гражданската авиация и сега живее на Филипинските острови. Нямат деца. Имам и по-голям брат, който работи на Уолстрийт, носи жълта вратовръзка и печели прекалено много пари. Женен е и има две деца. Той е единственият истински американец в семейството. — Холис се усмихна. — Като дете след петнайсетото ни преместване разви алергия към пътуванията. Философията му е, че човек не трябва въобще да напуска зоната на своето астрономическо време.

— Зоната на астрономическото си време?

— Да. Не знаеш ли? Той живее в източната зона. За нищо на света не иска да я напуска, нещо повече — ограничава се само с пътувания до 20 градуса географска ширина вътре в зоната си. Може лесно да си смени пощенския код, но се опитва да не излиза от рамките на своя телефонен код. Неговият е 212!

Лиза едва сдържаше смеха си:

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Какво интересно семейство! Поддържате ли връзка помежду си?

— Да. А ти? Разкажи ми нещо за Лиза.

Тя се направи, че не го чу.

— Доколкото си спомням, ти имаше и жена.

— Жена? О, да, Катрин. Отиде на пазар в Лондон. — Мисля, че вече половин година пазарува.

— Толкова ли стана?

— Разделени ли сте от закона?

— Не, извън закона.

Лиза понечи да продължи разговора, но вместо това наля още вино.

Съдържателката се доближи до масата и двете с Лиза обсъдиха дневното меню. Лиза поръча и за двамата.

— Цената е фиксирана — обясни тя. — Само три рубли. Менюто се сменя според това колко е часът. Така е по-добре, отколкото в големите ресторанти, където непрекъснато ти обясняват, че това, което си поръчваш, в момента го няма. — Тя отчупи парче пита и сложи половината в чинията му, после доста учудено попита: — Български ли каза? Наистина руският ти ми звучеше странно. Не го говориш с американски акцент, но и с руски не е.

— Говоря и малко полски.

— Обиколил си целия Източен блок — каза тя и се засмя, спомняйки си думите му, че е обиколил целия свят.

Холис също се засмя.

— Руснаците са убедени, че само един руснак може да говори руски език. Въпреки това Сет Алеви го говори почти перфектно. Ако се старае, някой московчанин би го взел за ленинградчанин, и обратно.

— Особено по телефона. Но да бъдеш руснак не е само въпрос на език. Така е с всички националности, но руснаците се отличават по особен начин. Забелязал ли си например, че руските мъже се движат от раменете надолу? Американците използват само краката си.

— Да, забелязал съм.

— Изражението на лицата също е различно, както и жестовете им. Да си руснак значи да съчетаваш целия им национален и културен дух. Нито аз, нито ти, нито Сет можем да минем за руснаци, така както не можем да минем и за ориенталци.

— В това долавям мистицизъм, госпожице Путятова. Лиза се засмя.

— И все пак, чудя се дали това не би могло да се постигне? — каза Холис. — Искам да кажа, ако един американец се подложи на специално обучение, в необходимата културна атмосфера и така нататък, може ли да мине за руснак сред група руснаци? И обратно, може ли един руснак да мине за американец на някое американско барбекю?

Лиза помисли, преди да отговори.

— За известно време — може би, ако никой не търси измамата. Но не и при внимателно наблюдение. Все нещо ще го издаде.

— Мислиш ли? Ами ако руснакът, който вече е научил английски, отиде в специално училище? Училище с американски възпитатели? Нещо като… училище за усъвършенстване? Едно цялостно потапяне в Америка, да речем, за една или повече години. Дали ще се получи точно копие на американския възпитател?

Лиза помълча замислена.

— И възпитателят, и ученикът трябва изцяло да се посветят на това… Един американец би трябвало да има сериозни основания, за да се отдаде на такова нещо… — После тя добави: — Говорим за шпиони, нали?

— Ти го каза, не аз. Много си проницателна. — Холис смени темата. — Руският ти е абсолютно правилен граматически. Добре се справяш и с разговорния език. Но забелязвам, че акцентът, ритъмът и речевите ти модели не са като на московчаните, не ми звучиш да си го учила и в Монтерей или Висбаден.

— Не, не съм го учила в нашите езикови училища. Учила съм го от баба си.

— Евелина Василиевна Путятова?

— А, значи си внимавал? Странно за един мъж.

— Аз съм шпионин. И слушам.

— И наблюдаваш, и запаметяваш. Все едно, баба ми беше чудесна жена. — Лиза угаси цигарата и продължи: — Родена съм и съм израснала в Сий Клиф — спретнато селце с къщи във викториански стил на северния бряг на Лонг Айлънд. В Сий Клиф има голяма руска колония още от времето на царска Русия. После революцията и Гражданската война предизвикали втора вълна от емигранти, сред които били моята баба и дядо, тогава двайсет и няколко годишни и съвсем отскоро женени. Бащата на моя дядо бил царски офицер, убит от германците, така че дядо ми — Михаил Александрович Путятов, наследил имението и титлата му. Родителите на баба ми били арестувани и разстреляни от местните болшевики, а майката на Михаил — моята прабаба, се самоубила. Роднините ми и по майчина, и по бащина линия се разпръснали из цяла Русия, други емигрирали. Усетили, че всичко е свършено, Михаил и Евелина грабнали бижутата и златото си и избягали. Установили се в Сий Клиф — далече, далече от Волга.

— Баба ти ли ти разказа всичко това?

— Да. Навярно няма друг европейски народ, освен руския, който да отдава такова голямо значение на историческите факти, предавани от уста на уста. В една страна с традиционно силна цензура кой друг би разкрил историческата истина, ако не старите хора?

— Но те невинаги са най-достоверните свидетели на миналото.

— Сигурно е така, особено когато става въпрос за големите исторически събития. Но те могат да ти кажат кой е бил обесен заради кражба на храна и кой — за това, че е притежавал земя.

— Вярно е. Продължавай.

— В хола на красивата ни стара викторианска къща в Сий Клиф имахме сребърен самовар и когато бях малка, Евелина ме настаняваше до него и ми разказваше руски народни приказки. Когато поотраснах, ми описваше живота си в имението на родителите си, спомняше си и за моя дядо. Щом навърших 16, тя ми разказа за революцията, за Гражданската война, за епидемиите и за глада. Спомените й ме трогваха дълбоко, но мисля, че бяха повлияни от омразата й към комунистите. Предполагам, че и аз бях повлияна от личната й омраза, въпреки че не съм сигурна дали точно това бе целта й.

Холис мълчеше и слушаше.

— Но тя ме научи и да обичам — да обичам стара Русия, хората, езика, православната църква… — Погледът на Лиза се зарея в празното пространство пред нея, после тя продължи. — На стената на баба висяха три красиви икони и едно старинно шкафче, в което имаше ръчно изработени предмети от майстори занаятчии и миниатюрни портрети върху порцелан на нейното семейство, на Николай и Александър. В нашата колония цареше атмосфера на омраза към комунистите — ти, струва ми се, би казал към болшевиките. Близо до дома ни има руска православна църква и по ирония на съдбата Съветската мисия към Организацията на обединените нации притежава малка площ на няколко километра разстояние от нея. В неделите баба ми и аз ходехме на църква, а понякога отивахме заедно със свещениците и другите богомолци при входа на Съветската мисия и се молехме. Нашата неделна свещена процесия със запалени свещи винаги минаваше покрай онова място. Днес това се нарича демонстрация. Тогава му казвахме просвещение на антихристите. Както виждаш, Сам, Евелина Василиевна Путятова ми е оказала значително влияние. Почина, когато отидох в колежа.

Известно време и двамата мълчаха, а после Лиза продължи:

— Постъпих в университета във Вирджиния и завърших курса по съветска културология. Издържах успешно приемния изпит за специалността „Международни отношения“, преминах през устните интервюта и проверката на специалните тайни служби. Класирах се сред първите в списъка на Информационния център на Съединените щати, но трябваше да мине година, преди да ме назначат на работа при тях. Изпратиха ме за една година в Консулския отдел на посолството в Медан, Индонезия. Бяхме само 6 души в занемарена сграда на два етажа и аз не можех да проумея каква беше работата ни и как ще разширим перспективите на Америка там. По-голямата част от времето си прекарвахме в пиене на бира и игра на карти. Почти се побърках. После получих първото си сериозно назначение от Информационния център — в американската библиотека в Мадрас, Индия, и там работих две години. След това се върнах за година във Вашингтон — изкарах курс за допълнителна квалификация и работих известно време към управлението на Информационния център. После — две години в Берлин, където най-накрая използвах руския си. След Берлин най-после получих това, което исках — Москва. И ето ме сега тука. С още един разузнавач.

— Харесваш разузнавачите, значи.

— Винаги ги надушвам.

Холис се усмихна.

— Никога не съм се омъжвала, нито пък съм била сгодена. Следващия месец ставам на двайсет и девет — добави тя.

— Ще ме поканиш ли на партито в твоя отдел?

— Разбира се.

— А родителите ти? — попита той.

— Те все още живеят в къщата ни в Сий Клиф. Баща ми е банкер, майка ми — учителка. От верандата ни се вижда пристанището и през лятото седят на нея и наблюдават лодките. Много е красиво и те са безкрайно щастливи заедно. Може някой ден да се отбиеш у дома.

Холис не знаеше какво да отговори и затова попита:

— А имаш ли братя или сестри?

— Имам по-голяма сестра. Разведена е и живее у дома. Имам племенник и племенничка. Родителите ми им се радват. Искат да се оженя и да се установя някъде по-наблизо до тях. Гордеят се с моята кариера в дипломатическия корпус, но не са много въодушевени от сегашното ми назначение. Особено майка ми. Тя е развила фобия по отношение на Русия.

— Според мен имаш вид на човек, който може сам да се грижи за себе си. Знаеш ли, в средата на 50-те години баща ми бе назначен на Лонг Айлънд — във военновъздушната база Мичъл. Смътно си го спомням.

— Да. Вече е затворена.

— Знам — отговори Холис. — Какво стана с онова място?

— Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?

— Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.

Тя се засмя.

— Значи няма да минеш успешно теста наш — ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.

— Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.

Лиза наля и последното вино в чашите.

— Е, сега вече знаем по нещо един за друг — погледна тя Холис.

— Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.

— Какво, за Бога, е това? — попита Холис, след като донесоха обяда.

— Това е довта — супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“6 — и тя се засмя.

Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.

— Имаш ли време да видим Траурния влак? — забеляза погледа му тя.

— Кое?

— Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.

— А, онзи влак. Ще мина да го видя.

— Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс — каза Лиза.

— Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.

— Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?

— Не се шегувай.

— Не се шегувам — отговори Холис.

— Къде, как?

— Трябва да ходя до Можайск по работа. Имам пропуск и на твое име.

— Наистина ли? С удоволствие ще дойда. По каква работа?

— Лоша, Лиза. Грегъри Фишър лежи в моргата на Можайск.

Лиза спря да дъвче, загледана вторачено в масата. Преглътна с усилие и каза:

— О, Боже мой, Сам! Горкото момче…

— Все още ли ти се идва?

Тя кимна.

Съдържателката им донесе силно турско кафе и меденки. Холис изпи кафето си. Лиза седеше и не проговаряше. Запали цигара и се обърна към Холис:

— Той… да не се е опитвал да избяга, или пък…

— Не. Казаха, че на път към Москва е катастрофирал преди отбивката за Бородино. Следователно изобщо не е пристигал в хотел „Русия“.

— Лъжат.

— Както и да е, това си е тяхната страна. Ще ти обясня подробностите в колата. Но искам да те предупредя, че ако дойдеш с мен, не мога да гарантирам безопасността ти.

— Безопасността ми?

— Мисля, че в КГБ са доволни, че са разрешили проблема. Едва ли смятат за необходимо да инсценират още една катастрофа. От друга страна, логиката им е съвсем различна от нашата, следователно са непредсказуеми.

Тя кимна.

Знаят, че ти си приела обаждането на Фишър — добави Холис. — И знаят, че името ти е на пропуска. Това не те превръща задължително в мишена, но човек никога не може да бъде сигурен какво са замисляли те. Все още ли ти се идва?

— Да.

— Защо?

— А защо отиваш ти, Сам? Тая работа е за някой от Консулския отдел.

— Ще слухтя насам-натам. Досещаш се, нали?

— И затова ли съм облечена в тъмни, всекидневни дрехи, а ти носиш пистолет на глезена си?

— Точно затова.

— Ами… ще ти помогна в разузнаването. Приятно ми е да бъда с теб. Благодаря.

— Пак заповядай. Освен това мисля, че още от самото начало бях вътре в играта, не си ли съгласен?

— Да, така е. — Той се изправи и остави шест рубли на масата. — Е, храната никак не бе лоша. На това място цари някаква задушевност и няма подслушвателни устройства, както в хотел „Прага“ или в някой друг от реномираните московски хотели. Две звезди и половина!

— Благодаря за чудесната ти компания — изправи се тя. — Следващия път ще черпя аз.

— Следващия път ще избирам аз.

— Можеш ли да намериш по-задушевно място това тук?

— Ти кажи — отговори Холис. — Знам едно свърталище на КГБ.

— Майтапиш ли се?

— Не.

— Чудесно! Ще ме заведеш там.

Излязоха от ресторанта и за пръв път от дълго време насам Холис почувства, че е с повишено настроение.

9.

След като повървяха по улица „Арбат“, Сам Холис и Лиза Роудс стигнаха до площада със същото име. Минаха покрай статуята на Гогол и се насочиха към входа на метростанция „Арбатска“ с козирка във форма на звезда в другия край на площада. Ресторант „Прага“ се намираше отляво и пред входа му все още имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да обядват. В северния край на площада се виждаше сградата на телеграфо-пощенската централа, построена от бетон и стъкло.

— Тук се е намирала църквата „Свети Борис“ — каза Лиза, — а ей там е била църквата „Свети Тихон“, построена през X век. Комунистите са съборили и двете, но аз ги имам на стари снимки.

— Книга ли ще издаваш, или ще се опиташ да възбудиш съдебен процес?

— И двете.

Влязоха в метрото и започнаха да си проправят път към ескалаторите. В последния момент Холис сграбчи Лиза за ръката и я помъкна към противоположния изход на станцията. Отново се озоваха на площада зад един фонтан.

— Какво правиш? — запита тя.

— Няма да се връщаме в посолството с метрото.

— О… Няма ли да взимаме кола оттам?

— Следвай ме. Върви бързо.

Холис се отправи към източния край на площада. Лиза вървеше след него. Минаха покрай множество будки и прекосиха опашки от хора, наредили се за квас, безалкохолни напитки и сладолед.

— Къде отиваме? — прошепна тя.

Той я стисна за китката и я дръпна към едно жигули.

— Влизай!

Холис отиде до вратата на шофьора и оттам незабавно излезе мъж, когото Лиза бе виждала в посолството. Холис се мушна зад волана, а мъжът затвори вратата и му каза:

— Резервоарът е пълен, съединителят малко заяжда, куфарчето ви е на задната седалка. Късмет!

— Благодаря. — Холис включи жигулито на скорост и подкара по Калинински проспект, след това неочаквано направи обратен завой и после зави на запад.

Непрекъснато поглеждаше назад в огледалото.

Лиза мълчеше.

Холис натисна здраво педала по широкия булевард и след две минути пресече улица „Чайковски“, после мина по Калининския мост над Москва и покрай хотел „Украйна“. След няколко минути преминаха покрай Бородинската панорама и излязоха от централната част на града през Триумфалната арка. Холис караше с петдесет километра в час.

— От колко осеммилионни града можеш да излезеш само за десет минути? Москва е същински рай за шофьорите — проговори той най-после.

Лиза не каза нищо.

Холис бръкна под седалката и измъкна оттам черна вълнена шапка и тъмносин шал. Сложи шапката на главата си и подаде шала на Лиза.

— Вместо госпожица ще бъдеш старица. Моля те, сложи го да те видя. Тя сви рамене и уви глава с шала, като го омота около шията си.

— Това съм го гледала в един филм.

— В една музикална комедия, нали?

— Да.

След десетина минути минаха покрай разпръснати високи блокове в строеж, които приличаха на самотни сиви бетонни кораби сред море от вълнисти треви.

— Незаконно е да караме кола без дипломатически номер — каза Лиза.

— Така ли?

— Откъде взе тая?

— От хотела на Интурист. Наета и платена с карта „Америкън Експрес“.

— Значи си ги снабдил с твърда валута, която да използват срещу нас във Вашингтон — заяви тя саркастично. — От някой разузнавач, естествено.

— Дадох само четирийсет долара. Един човек на КГБ едва ще си плати обяда с тях.

Тя отново сви рамене.

— Москва става все по-голяма за КГБ. Западното влияние нараства: коли под наем, карти „Америкън Експрес“, няколко американски банки. Сега за нас е по-лесно да действаме — заговори Холис.

— Разсъждаваш точно като него.

— Като кого?

— Като Сет. Твърде ограничено.

— Знам.

Холис усещаше, че доброто й настроение се бе изпарило. „Сигурно, помисли той, е нервна и разтревожена покрай смъртта на Фишър.“

Решението да вземе със себе си аматьор, непосветен в работата му, не бе най-умното за тази седмица. Но смътно чувстваше, че това ще бъде добре за нея. И Алеви го бе разбрал. А от гледна точка на задачата му една жена, която засега нямаше връзки с разузнаването, беше чудесно прикритие. Ако Алеви и Холис бяха поискали заедно пропуск, КГБ щеше да организира цяла въоръжена дивизия да ги преследва.

Холис осъзна, че разсъждава точно като Алеви. Как иначе да си обясни това, че помоли Лиза Роудс да тръгне с него на едно пътуване, от което можеше и да не се върне жива?

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— За това, че разсъждавам като Сет.

— Господи, това се казва човек нащрек. Нищо не му убягва — усмихна се тя.

Той не отговори.

Лиза погледна през прозореца и каза замислено:

— Ако Грег Фишър е дошъл откъм Смоленск и Бородино, той се е движел по този път.

— Да, точно така.

— Минал е покрай посолството.

— Знам.

Пресякоха околовръстното шосе и Лиза каза:

— Някога тук имаше плакати с надписи „Напред към комунизма“. Но предполагам, че властите са осъзнали глупавото значение на този лозунг, поставен на път, който се движи в кръг.

Холис се засмя.

— Ти си чудесен екскурзовод. Ще разговарям с Интурист да те назначат при тях за уикендите. — Холис измъкна лист хартия от джоба си и й го подаде. — Пропускът ти.

— Важи само до полунощ.

— Ще успеем да отидем и да се върнем дотогава.

— Мисля, че можем да преспим някъде в провинцията.

Холис не отговори веднага, след това каза:

— Не съм си взел четка за зъби.

Лиза му се усмихна, после насочи вниманието си към пейзажа наоколо. Сред откритото поле се виждаше малко селце с около двайсетина къщи. Доста примитивни огради отделяха дворовете, пълни с кокошки и прасета, а кални пътечки свързваха порутени постройки с къщите отпред. Къщите колиби бяха покрити с ръждясала ламарина и тя помисли, че всеки силен дъжд сигурно побърква обитателите им. Питаше се как ли живееха тия хора, когато температурите слезеха до 30–40 градуса под нулата.

— Невероятно.

Той проследи погледа й.

— Да, шокиращо е, нали? А само на петнайсет километра оттук е столицата на една мощна ядрена сила.

— Това е първото ми пътуване в провинцията.

— Аз съм ходил тук-там. На изток към Урал и на север към Ленинград е още по-зле. Повече от половината селско население не живее в прилични жилища, няма подходящо облекло и е недохранено, въпреки че именно те — селяните, произвеждат храната.

Лиза кимна.

— Човек чете и слуша за тези неща, но не ги вярва, докато не ги види с очите си.

— Виждаш ли онова възвишение ей там? — посочи Холис. — Зад него има борова гора, в която е скрита най-модерна радарна площадка — команден център на всички установки за съветски антибалистични ракети около Москва. Разходите за построяването й са достатъчни, за да се изградят прилични жилища на половината селяни в тоя район с необходимото водоснабдяване и парно отопление. Или оръжие, или хляб. Някои общества не могат да си позволят и двете.

Тя кимна.

— Половината от нашия национален бюджет и 60 процента от техния… Невероятни разходи потъват в строежа на ракетните установки. Сега във Вашингтон се говори, че тия разходи ще ги има вовеки веков. — После той добави: — Забрави, че съм ти казвал за местонахождението на тая ракетноядрена площадка.

Тя разсеяно кимна. Помълчаха малко.

— В работата си срещам руснаци, които осъзнават противоречията в системата им — каза тя.

— Те ни харесват и биха искали вместо ракетни установки да се строят силози за зърно. Но правителството им е внушило, че ракетите са им нужни, защото ние може да ги нападнем.

— Ами, прави са. Ти разграничаваш хората от правителството, но според мен хората получават такова правителство, каквото заслужават. А в този случай може би и по-добро.

— Това не е вярно, Сам. Руснаците може да не разбират демокрацията, но по някакъв странен начин са се отдали с пълна страст на свободата.

Холис вдигна рамене.

— Винаги съм смятала, че комунизмът тук е историческа случайност. Никога няма да доживее стотния си рожден ден.

— Не смея да мисля какво ли ще предприемат тия хора след това — отговори сухо Холис.

— Наистина ли си такъв силен хардлайнер, или просто искаш да ми противоречиш?

— Нито едното, нито другото. Просто обработвам информацията. Това са ми наредили да върша тук.

— Понякога мисля, че съм единственият човек в посолството, който се опитва да намери нещо добро тук, някаква надежда. Толкова е потискащо да живееш сред циници, мазни дипломати и параноици — възкликна Лиза.

— О, знам. Виж, ако ще бъдем приятели, нека да охладим страстите около политиката.

— Окей.

Отново се умълчаха. Небето се бе смрачило и по предното стъкло падаха капчици дъжд. Във въздуха бе надвиснала някаква потискаща тишина, някаква сивота, която проникваше чрез зрението и се загнездваше в мозъка, сърцето и душата.

— Тук, на открито сред полето, ми се струва, че разбирам легендарната славянска меланхолия — каза Лиза.

— Да, но трябва да видиш и безкрайните слънчогледови поля през лятото. Гледката на огромните слънчогледи ще спре дъха ти.

— Наистина ли? — Лиза помисли, че думите на Сам Холис й казаха за него много повече, отколкото самият той мислеше. — Ще трябва да ми ги покажеш, когато дойде лятото.

— Окей.

— Ех, да си бях взела фотоапарата! — Тя погледна часовника си. — Ще стигнем ли до моргата навреме?

— Ако е затворена, все някой ще я отвори.

Неочаквано Холис зави рязко волана и жигулито тръгна по тъмна отбивка, оставяйки диря след себе си и вдигайки облак прах.

— Какво правиш?

— Нищо. — Холис подкара колата към другия край на една от малките заоблени могили, които разнообразяваха тук-там равнинния терен на запад от Москва. Той спря автомобила така, че да не се вижда от пътя. Протегна се назад, отвори куфарчето на задната седалка и извади далекоглед, после излезе от колата. Лиза го последва и те се изкачиха на тревистото хълмче. Стигнаха до върха. Холис коленичи и дръпна Лиза до себе си. Фокусира бинокъла към дългия прав път и каза:

— Май сме сами.

— В Щатите мъжете казват: „Искаш ли да отидем някъде, където ще бъдем сами?“ Тука казват: „Май сме сами“ или „Май си имаме компания“ — отговори Лиза.

Холис огледа небето, след това и полето наоколо и подаде бинокъла на Лиза.

— Погледни нататък.

Тя погледна през бинокъла към източния хоризонт.

— Москва… Виждам кремълските кули.

Холис бе вперил поглед към ожънатите ниви.

— Беше някъде тука.

— Кое?

— Дотук някъде е стигнала немската армия. Било е по това време на годината. Немските разузнавателни патрули са съобщили точно това, което ти току-що каза. Видели са кулите на Кремъл през биноклите си.

Лиза го погледна с недоумение.

Известно време Холис унесено мислеше, после продължи:

— Немците решили, че войната вече е свършила. После Господ, който очевидно не го е било много еня и за двете страни, наклонил везните в полза на червените. Валяло сняг, макар че било рано за зимата, при това валяло силно. Немците били премръзнали, дори пушките им засичали от студ. Червената армия си отдъхнала, после атакувала под падащия сняг. След три години и половина руснаците стигнали до Берлин и оттогава светът е различен.

Холис се обърна на север и се загледа в залязващото слънце. С гръб към Лиза той заговори сякаш на себе си.

— Понякога се опитвам да разбера това място и тези хора. На моменти се възхищавам на това, което са постигнали. Понякога се отнасям с презрение към това, което не могат да постигнат. Но все пак смятам, че приличат на нас повече, отколкото си признаваме. Руснаците се смятат за велики, както и ние; и те притежават същия авантюристичен и предприемачески дух, който ние сме наследили от предците ни; и те като нас се гордеят с постиженията си. По характер са прями и открити — нещо, което не съм срещал другаде в Европа или Азия, но затова пък със сигурност го има в Америка. Искат да са първи във всичко, искат да са номер едно. Но все пак може да има само един номер едно, следващият е номер две.

Холис слезе от хълмчето и влезе в колата. Лиза го последва и се мушна до него. Излязоха на пътя и продължиха по магистралата Минск — Москва. Разминаха се със случаен камион. Холис забеляза, че картофите в него са малки, а зелките — черни. Не видя други зеленчуци, нито птици или добитък, нито пък млечни продукти. Откритието му всъщност не беше никаква тайна за московските домакини.

От време на време Лиза поглеждаше към Холис. Тя свали прозореца.

— Усещаш ли миризмата?

— Каква миризма?

— На пръст. В Москва не можеш да подушиш такава миризма.

— Да, не можеш — отговори той.

Лиза гледаше през прозореца, заслушана в тишината на късната есен, поемайки уханието на влажната плодородна земя.

— Това е тя, Сам, Русия. Не Москва или Ленинград. Русия. Погледни ония бели брези там. Виж малките листенца — червени, жълти, златисти. Гледай какво става, когато подухне лек ветрец. Виждаш ли? Какво друго би могло да бъде по̀ руско от това — мънички, обагрени брезови листенца, полюшващи се на фона на сивото небе, на фона на един самотен пейзаж? Толкова е унило, толкова е красиво, Сам. Кремъл не може да промени това. То е непреходно, вечно. Боже мой, това е тя, Русия!

Холис се обърна към нея и очите им се срещнаха.

Той погледна напред и за пръв път усети присъствието на земята.

Тя продължи, а вълнението й растеше:

— Виж дима, който се вие над комините в онова село ей там. Облаците са се скупчили в късния следобед. Огнищата са запалени, за да прогонят студа. Чаят кипи, картофите и зелето врят. Стопанинът поправя оградата или ралото под дъжда. Черната кал лепне по дебелите му ботуши. Пие му се чай и му се иска да влезе вътре в топлата колиба. Виждам коняри, чувам балалайки, виждам самотни дървени църкви на аления хоризонт… Чувам съвсем ясно как техните камбани огласят тихите поля… — Тя се обърна към него: — Сам, не можем ли да спрем в някое село?

— Мисля, че ще се разочароваш — отговори й той нежно.

— Моля те. Друг път едва ли ще имаме такава възможност.

— Може би по-късно… ако остане време. Обещавам ти.

Тя му се усмихна.

Продължиха пътуването си в мълчание — двама души в една кола, пътуваща на запад срещу залязващото слънце, откъснати от посолството, от града, от света, съвсем сами.

Холис я поглеждаше от време на време. Хрумна му, че Лиза му допада, защото знаеше точно какво харесва.

Минаха покрай малки селца, колхози и държавни стопанства. Бяха почти по средата на пътя за Можайск, когато тя попита:

— Опасно ли ще бъде?

— Много.

— Защо аз?

— Имах чувството, че усещаш, че нещо в тая история вони. Помислих, че ще искаш да разследваш предположенията си.

— Но аз… нямам опит.

— Но нали отдалече надушваш разузнавачите? — Той се усмихна. — Не ти ли се струва твърде вълнуващо.

— Искаш да се хвана на въдицата, полковник. — Тя го мушна в ребрата закачливо. — Та ти дори не знаеше, че подушвам разузнавачите отдалече, когато ми предложи да тръгна с теб.

— Добра забележка. Вече започваш да мислиш като агент от разузнаването, виждаш ли? — Холис погледна часовника си, после спидометъра и огледалото за задно виждане.

— Холис, ти да не си от мъжете, които се опитват да подмамят жените с по-свободни разбирания? — попита тя. — Аз съвсем не съм от жените, които смятат, че слабият пол може да върши всичко, което върши силният пол.

— Това не е нито социологически експеримент, нито въпрос на лични разбирания, госпожице Роудс. Просто смятам, че би могла да ми помогнеш, а в същото време си и добро прикритие.

— Окей.

— И чудесна компания — добави Холис.

— Благодаря.

Жигулито бе една от малкото частни коли по магистралата, но Холис знаеше, че тя привлича много по-малко вниманието, отколкото някой американски форд с дипломатически номер. Знаеше още, че така той и Лиза лесно можеха да минат за Иван и Ирина, излезли на разходка през почивните дни. Руските агенти — Борис, Игор и другите, които дебнат пред вратата на американското посолство, вече са усетили, че Холис отново ги е прецакал. Сигурно много са се ядосали, а от своя страна техните шефове са се ядосали на тях. Всички бяха ядосани. Освен Фишър. Фишър бе мъртъв.

— Сигурно усещаш, че не съм така жизнена и весела, както на обяд — каза тя.

— Ами да узнаеш за смъртта на някого, пък бил той и непознат, е доста разстройващо.

— Да, пък и…

— Малко си напрегната.

— Освен това…

— … си открила, че не съм толкова интересен, колкото си помисли в началото.

— Напротив. Може ли да ти призная нещо? Страхувам се от цялата тая бъркотия. Седях си снощи в кабинета, преди да позвъни Грег Фишър, и си мислех, че нашите две страни тъкмо отново се сближават. Гласност и всичко останало. Нали разбираш?

— Да.

— Казах си: „Моля те, Господи, не позволявай да се повтаря Афганистан, нека да няма повече отвличания на самолети, никакви Ник Даниловци.“

— Това е като молитва да няма повече смърт и данъци.

— Но защо винаги трябва все нещо да има? Тая работа отново ще провали всичко, нали? Отново ще се отзоват дипломатите и от двете страни, отново ще се преустанови културният и научният обмен и ще хукнем пак да се надпреварваме по оня проклет път към ракетните площадки. Нали?

— Това не ме засяга — отговори Холис.

— Но това засяга всички ни, Сам. Нали живееш на тази планета.

— Понякога. Някога се издигах на 1800 метра над нея, поглеждах надолу и си казвах: „Ония хора там долу са абсолютни идиоти.“ После поглеждах нагоре към небето и питах: „Какво си си наумил, Господи?“ После пусках бомбите. Спасявах се от ракетите и „МИГ“-овете и се прибирах у дома да си пийна биричка. Не изпадах нито в цинизъм, нито в угризения. Просто се съсредоточавах върху незначителния проблем да си пусна бомбите и да си изпия бирата. Точно така е и сега.

— Но си разговарял с Бога. Питал си го за неговите планове.

— Той никога не ми отговаряше. — Холис продължи: — Все пак, за твое сведение, светът все още върви към разведряване. Всички мислят за мир. Всичко ще се промени, без да забележим.

Тя извади пакет „Кент“ от чантата си.

— Имаш ли нещо против?

— Не.

— Искаш ли?

— Не. Свали малко прозореца.

Тя смъкна стъклото и запали цигара.

Холис се отклони от магистралата по селски път и продължи с голяма скорост. Жигулито подскачаше по него и настрани хвърчаха камъчета.

— Защо отби от магистралата? — попита тя.

С карта в ръка Холис сви рязко наляво по друг път, после — надясно.

— За щастие преди няколко години британец направил карта на малките странични пътища отстрани на магистралата около Москва — каза той. — Този маршрут минава встрани от Можайск. На картата няма имена, само знаци. Трябва да търсиш умряла крава.

Тя се усмихна въпреки растящото си безпокойство.

— Нарушаваш пътния лист.

— Все още нищо не си видяла.

— Предполагам, че отиваме в Бородино.

— Точно така. — Холис продължаваше да кара по изровените селски пътища. Всеки път, когато се разминаваха с някой случаен камион или трактор, той махваше с ръка. — Тоя проклет съединител така заяжда, но колата добре се справя. Жигулитата са всъщност фиати. Затова вървят добре по черните пътища.

Пресякоха беларуската железопътна линия и малко след това Холис забеляза електрическите стълбове отстрани на стария път от Минск за Москва. В далечината се виждаше Можайск.

— Е, почти стигнахме. Чудя се дали Борис и Игор не крачат нагоре-надолу по главната улица в очакване да се появим.

— Кои са Борис и Игор?

— Очите и ушите на КГБ около нашето посолство.

— О-о!

Холис прекоси главното шосе и продължи по черните пътища. След 15 минути стигнаха до пътя с тополите за Бородино и свиха по него. Солис видя отпред каменните колони и издигащите се врати, които водеха към някогашните бойни полета. Те бяха затворени, а когато се приближиха, забелязаха, че са заключени и с катинар.

— Мисля, че по това време на годината исторически обекти от тоя род се затварят рано — каза Лиза.

— На това разчитах. — Холис отби колата между две тополи и я вкара в канавката. Караше по нея, а после отново излезе на пътя и се насочи към музея. — Никога ли не си идвала тук?

— Нали ти казах, че изобщо не съм излизала от Москва… освен на почивка в нашата финска дача.

Холис кимна. Финската дача, наречена така заради архитектурата и сауните, бе сграда, построена съвсем наскоро на река Клязма, на един час път с кола северно от Москва. Тя бе предназначена за служителите на американското посолство. Наблизо до нея се намираше и дачата на посланика, в която почиваха и по-високопоставени лица, близки до ранга му. Една покана да прекараш уикенда във вилата на посланика бе едва ли не наказание. Но финската дача бързо спечели добра репутация, а семейни там не ходеха. Една нощ през прозореца на спалнята си в дачата на посланика Холис се бе заслушал във веселите гласове на мъжете и жените и в плясъка на водата в топлите басейни, долитащи откъм финската дача сред гората. Катрин, която тогава бе с него, бе казала: „Защо на тях им се разрешава да се забавляват толкова свободно, а ние тук трябва да пием шери с някакви нищожества, които си придават важности?“ Само след месец тя замина „на пазар“ в Лондон.

— Много пъти ли си ходила там?

Тя го погледна.

— Не… това е нещо като коледното тържество в службата, а в понеделник сутрин всеки гледа да отбягва другите. Нали разбираш?

— Мисля, че да. — Холис видя мястото за паркиране, покрито с чакъл. Музеят бе вляво. — Идвал съм веднъж тук. Имаше прием на военните аташета миналия октомври по случай годишнината от битката между немци и руснаци тук през 1941-ва. Интересно място.

— Така изглежда.

Умълчаха се, а колата продължаваше да се движи по тясна алея. Слънцето се бе скрило и наоколо бе тихо. Тя забеляза ярки блещукащи звезди сред разпръснатите облаци. Учудиха я дълбоката тишина и непрогледната тъмнина на провинцията нощем.

— Зловещо е.

— Романтично е.

Тя неволно се усмихна. Луната надникна иззад облаците и освети десетина лъскави обелиска, застанали като блещукащи стражи над мъртвите.

— Бородино — каза Холис тихо. — Фишър трябва да е пристигнал по тоя път, покрай музея. Номерът е да се проследи къде се е за губил на връщане. Протегни се назад и потърси в куфарчето една топографска карта.

Тя измъкна нещо.

— Това ли е?

— Да. Разтвори я и я сложи на коленете си. Ако ни спрат, просто я докосни с пламъка на запалката си. Хартията ще изгори моментално без много светлина и пушек и няма да остави пепел.

— Добре.

— Под седалката ти трябва да има фенерче с червен филтър.

Тя се наведе и измъкна фенерчето.

— Знаем — каза Холис, — че е минал през бойното поле, а след това според думите му се е озовал на някакъв път сред гора, северно от Бородино, някъде по това време на деня. По на север е Москва река и има електрическа централа и воден резервоар. Така че той трябва да се е намирал някъде по средата между това място тук и реката. Гората, означена на картата, трябва да е наблизо. Виждаш ли я?

— Да. — Тя вдигна очи от картата. — Виждам борове ей там по хълмовете.

— Да. Това са възвишенията, които са точно южно от Москва река. Приближаваме до някакъв разклон.

Тя насочи фенерчето към картата.

— Ето, виждам го тук. Ако свиеш наляво, пътят ще завие обратно и ще тръгне нагоре по хълма.

Холис кимна. Лявото разклонение като че ли се насочваше обратно към музея, но не беше точно така. Точно тук сигурно Фишър бе направил своята фатална грешка. Холис зави наляво.

Продължиха напред със загасени фарове. Теренът започна да се издига. Сред тревистото поле се извисяваха няколко бора, после пътят навлезе сред гъста борова гора и стана много тъмно.

— Можеш ли да виждаш? — преглътна Лиза.

— Само от време на време светвай фенерчето напред през прозореца.

Тя свали стъклото и в колата нахлу студен въздух. Червената светлина осветяваше пътя и Холис следваше лъча.

— Как си? — попита той.

— Окей. А ти?

— Добре — отговори Холис. — Хубава гора. Харесва ми тая дума — бор. Предизвиква толкова мисли, типично руска. Представям си дълбоките тъмни борови гори на стара Русия, дърводелци и дървосекачи, дървени колиби, борова смола ври над пукащите клонки в огъня. Прилича ми на приказка. Бор.

Тя го погледна, но замълча.

Продължиха по пътя. Жигулито се движеше много бавно, а моторът му ревеше на първа скорост.

— Мога ли да си запаля цигара? — каза Лиза.

— Не.

— Започвам да треперя.

— Искаш ли да се върнеш?

Тя се поколеба, после отговори:

— По-късно.

След десет минути стигнаха до някакъв знак отстрани на пътя и Холис спря колата. Лиза насочи фенерчето към надписа и двамата прочетоха: „СПРИ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! ВЪРНИ СЕ НАЗАД!“

— Това — каза Холис — трябва да е мястото. Вече бях започнал да се притеснявам, че сме тръгнали по друг път.

— Но ние наистина тръгнахме по друг път.

Холис слезе от колата и се огледа. Откри малкото пространство за обръщане отдясно на пътя. Вдигна капака на колата и измъкна кабелите за задните светлини и стоповете, после се качи зад волана. Подкара към площадката, но вместо да обърне, продължи нататък сред боровете, докато жигулито измина двайсетина метра навътре в гората. Обърна колата, после изключи мотора.

— Сам, нека си тръгваме.

— Чуй! — дръпна я надолу той.

Тишината на гората бе нарушена от бръмченето на дизелов мотор. После видяха, че към тях се приближават фарове.

— Смъкни се надолу — прошепна Холис.

И двамата се свлякоха върху килима от борови иглички с лице към телта. Светлината от фаровете ставаше все по-ярка и те вече виждаха колата, която се движеше бавно по изораната ивица между двете огради. Колата се приближаваше все по-близо, а ревът на мотора ставаше все по-силен. Холис видя, че това е всъдеходна машина с открита каросерия. В кабината седяха двама души, а отзад — шестима войници с каски. Двама бяха заели позиция при куполната картечница, други двама стояха до един прожектор, а последната двойка държеше оръжието си готово за стрелба.

Холис се надяваше това да е обичайна патрулна проверка, но войниците му изглеждаха нащрек и доста напрегнати. Когато колата беше на десетина метра от тях, Холис различи специалните униформи на граничния патрул на КГБ.

— Покрий лицето си с шала и скрий ръцете си — пошушна на Лиза.

Холис дръпна плетената шапка ниско върху челото си и тя се превърна в ски маска. Сложи си черни найлонови ръкавици и зачака. Всъдеходът беше пред тях отвъд оградата на не повече от 4–5 метра. Холис предположи, че микрофоните и сензорните устройства са засекли нещо и патрулът е бил изпратен да провери дали това нещо е четириного или двуного. Той чуваше разговора на мъжете, после откъм кабината се разнесе пращящ глас от радиопредавател: „Е, будни ли сте всички там? Какво правите, Гречко?“ Мъжът до шофьора отговори в микрона: „Друсам круши с члена си.“ Гласът по радиото се засмя: „Ако застреляш една мечка за полковника, той ще ти разреши да шибаш цяла Москва. Ако застреляш шпионин, тогава той ще се възползва от тая възможност.“ Гречко отговори: „Щом е така, значи сме по следите на една мечка.“ Шофьорът се захили, закова спирачките и машината спря точно срещу Холис и Лиза. Прожекторът щракна и лъчът му блесна върху изораната полоса, а после започна да осветява гората зад тях. Лъчът се насочи близо до Холис и Лиза, озарявайки с ярката си синкава светлина папратите и стволовете на дърветата ниско по земята. Лъчът тръгна към тях, мина над телата им, продължи нататък, после бързо се върна назад и се спря върху трупа на сърната, който лежеше на десетина метра от оградата. После се отмести отново и продължи да осветява по-нататък.

Холис усещаше, че Лиза цялата трепери. Намери ръката под тялото й и я стисна. Чакаха. След минута всъдеходът отмина. Останаха неподвижни, притаили дъх.

Едва след пет минути Холис коленичи предпазливо с ръка върху гърба на Лиза. Той напрегнато се огледа в тъмнината, целият превърнат в слух, после й подаде ръка да стане. Тръгнаха в противоположна на оградата посока и само на три метра сред дърветата Холис видя двама патрули от органите на КГБ да идват към тях с насочени за стрелба автомати АК–47.

Светкавично съобрази, че нито Лиза ги е забелязала, нито пък те тях. Лиза се обърна към него, за да му каже нещо. Патрулът улови движението. С един замах Холис бутна Лиза на земята, клекна ниско долу и измъкна своя „Токарев“. Натисна спусъка на пистолета със заглушител и единият от войниците се хвана за гърдите. Другият се вцепени, като видя как приятелят му се строполи на земята, после се обърна и насочи автомата си напред. Холис прати два изстрела в гърдите му, после се приближи към тях. Бяха още живи. Лежаха по гръб, а от устните им струеше кръв. И двамата бяха много млади, може би нямаха двайсет години. Холис взе автоматите им и ги метна на рамо. Докато ги покриваше с борови клонки, до него се приближи Лиза.

— О, Господи!… Сам!

— Тихо!

Той прехвърли единия автомат на рамото й, хвана я за ръката и те забързаха през гората. Холис не мислеше вече за микрофоните, след като навън имаше патрули, които също вдигат шум.

След десет минути пресякоха пътя недалеч от колата. Холис набързо определи местоположението им и намери жигулито сред дърветата. Хвърлиха двата АК–47 отзад и се метнаха вътре. Холис запали мотора и подкара колата, но вместо да излезе на пътя, навлезе още по-навътре в гората и започна да маневрира сред боровите стволове:

— Сам, къде караш?

— Във всеки случай не към пътя. Светни фенерчето и търси широко място за минаване. Тя се протегна навън с фенерчето.

Холис лъкатушеше сред боровата гора. Зад тях се чуваше мотор и те видяха фарове по пътя, по който бяха дошли.

— Дърветата се сгъстяват. Внимавай! — каза Лиза.

Холис удари бронята между два дънера и жигулито се заклещи. Опита се да го подкара назад, но съединителят отказа да превключи.

— Проклета трошка!

Най-сетне потегли назад, измъкна колата оттам и намери друга пролука сред дърветата. Ниските клони удряха предното стъкло и оставяха лепкави иглички по него. Холис знаеше, че е възможно да се мине с кола през вечнозелена гора. Цели колони и камиони с въоръжение бяха преминали през тия руски борови гори по време на войната, без да съборят нито едно дърво. Работата беше в това да се намери необходимото свободно пространство.

— Лиза, продължавай да светиш напред.

— Окей. Погледни натам.

Тя насочи фенерчето и Холис видя широка полянка. В действителност това бе отъпкано от дивеч пространство, подобно на тунел сред дърветата, с размери колкото да мине доста едър мъжки елен. Съвсем достатъчно за жигулито. Холис подкара колата натам.

Лиза се обърна назад.

— Струва ми се, че виждам светлини сред гората. — Тя го погледна. — Ще успеем ли?

— Няма проблеми.

Холис бе чул, че руснаците не са сигурни дали си имат работа с шпиони или с мечки. Но ако открият двете тела, цялата околност ще загъмжи от полиция, от войски и от КГБ.

Трасето се смъкваше стръмно надолу и жигулито започна да се хлъзга, въпреки че Холис удряше спирачки. Изведнъж колата изскочи от дърветата и се устреми право към някакъв дол. „Почакай!“ Жигулито се свлече на дъното и се пльосна в малка рекичка, като едва не се преобърна. Холис зави рязко надясно и подкара колата по речното дъно. Натисна педала още по-здраво. След малко брегът стана по-плосък, а реката — по-широка и дълбока. Моторът започна да се дави. „Намокри се.“ Холис зави с волана към място, където брегът бе по-нисък, и натисна педала до дупка. Колата подскочи на брега, върна се назад, после моторът изрева и жигулито излезе от речното корито. През облаците се подаваше синият полумесец и те видяха, че пред тях се простира полето на Бородино.

— Добра кола за черни пътища — каза Холис.

Лиза запали цигара и пое дълбоко дима, а ръцете й трепереха. Издиша голям облак пушек.

— Искаш ли една?

— Не, пуши си.

— Не мислех, че имаш това предвид, когато ми предложи разходка в провинцията.

— Е — отговори Холис, — това е провинцията и ние пътуваме през нея. — Той спря автомобила в малка брезова горичка. Взе двата автомата и ги изхвърли през прозореца сред високата трева, после метна пистолета си, кобура и резервните пълнители. — Изгори картата.

Лиза провеси картата през прозореца и я докосна със запалката. Хартията блесна и моментално изчезна, оставяйки само малко кълбенце дим след себе си.

— Всъщност още не сме излезли от гората — каза Лиза.

— Ей сега ще излезем. — Холис включи колата на скорост и я подкара през вълнистите тревисти поля. От билото на едно хълмче забелязаха пътя, по който бяха влезли в гората. Холис пое курс успоредно на пътя, цепейки директно през полето. Над главите си чуха хеликоптер и Холис сви в сянката на един гранитен обелиск. Хеликоптерът премина, хвърляйки собствената си сянка. Холис изчака, докато машината се снижи над гората около Школата за магии, после отново подкара колата.

— Съвсем не съм хладнокръвна — обади се Лиза, сякаш току-що завършваше някакъв негласен разговор със самата себе си.

Холис я погледна.

— Повдига ми се.

— Да, отвратително е. Да убиваш хора. Някога унищожавах хора с бомби. Тогава не ги виждах. Дишай дълбоко.

Тя подаде глава през прозореца, пое дълбоко дъх и се отпусна назад на седалката.

Холис натискаше здраво педала по затревеното поле. Той знаеше, че сега от изключително значение бяха времето и мястото. Ако можеха да стигнат там, където трябваше да бъдат — в моргата в Можайск, щяха да се измъкнат. Но ако ги хванеха тук, на открито, доказателствата щяха да бъдат против тях.

Стигнаха до коларски път, който опасваше очертанията на бойното поле. От другата страна на пътя имаше ниви. Холис реши, че на жигулито му бе все едно, и го подкара по черния тракторен път на север към Москва река. Пътят свършваше при шосето край Москва река и Холис зави надясно. Така щяха да влязат в Можайск от запад, а не откъм Москва, където можеха и да ги чакат вече. Включи фаровете и изхвърли шапката си през прозореца. Лиза също хвърли шала и се изтупа, после изчисти и боровите иглички от дрехите на Холис, докато той шофираше. Влязоха в Можайск, без да срещнат никакво друго превозно средство по пътя. Градът изглеждаше зловещо безлюден за събота вечер. Холис пъхна някаква хартия в ръцете на Лиза:

— Упътването до моргата.

Най-сетне пристигнаха пред една схлупена измазана постройка близо до железопътната линия. Над вратата й висеше дървена табела с надпис: „МОРГА“. Холис погледна часовника си. Беше точно осем часът. Слязоха от колата и тръгнаха към вратата.

— Ако не ти се влиза, почакай тук — каза Холис.

— Влиза ми се. И друг път ми се е налагало. Другото ми се случва за първи път.

— Държа се геройски.

— Благодаря. А ти си голям смелчага.

— Да, обичам да се перча пред жените. Затова те взех със себе си.

Той натисна някакво копче, на което пишеше „НОЩЕН ЗВЪНЕЦ“, и те зачакаха. Холис сложи ръка на рамото на Лиза и усети, че тя вече не трепери. „Много смела жена е“, помисли той.

Тежката дървена врата на моргата се отвори и зад нея се показа мъж с униформа на полковник от КГБ.

— Влезте! — каза той на английски.

10.

Полковникът показа среден пръст под носа на Холис, обърна се и влезе.

Двамата с Лиза го последваха през тъмната плесенясала стая, в която имаше столове, и Холис се сети, че градските морги тук често се използват и като погребални зали. Влязоха в студено помещение, облицовано с бели порцеланови плочки и пропито с мирис на химикали. Руснакът дръпна висяща на стената връвчица и вътре светна флуоресцентна лампа, която освети бяла емайлирана хладилна камера — от тия, които в Америка се използваха през 50-те години. Полковникът отвори капака без всякакви предисловия и пред тях се показа голо мъжко тяло.

Ръцете и краката на трупа бяха накриво, а главата му бе увиснала на една страна. Клепачите на Грегъри Фишър не бяха затворени и в изцъклените му очи имаше замръзнали сълзи. През изкривените му посинели устни се подаваха счупени зъби.

Холис забеляза, че по гърдите и лицето на Фишър имаше много рани и кръвта не бе изчистена както трябва. Местата, където имаше рани и ожулвания по тялото на младежа, бяха тъмновиолетови и изпъкваха на фона на светлата му кожа. Холис огледа лицето на младежа и по чертите му установи, че е бил доста симпатичен и на не повече от двайсет и една-две години. Почувства съжаление за Грегъри Фишър, чийто глас му бе станал доста близък от прослушванията на записа. Запита се дали са го измъчвали, за да узнаят нещо повече за Додсън.

Полковникът подаде на Холис един паспорт, той погледна цветната снимка и видя загоряло, усмихнато лице, после подаде паспорта на Лиза. Тя погледна снимката, после трупа и кимна. Прибра документа в чантата си.

Полковникът затвори капака на камерата с трясък и даде знак да го последват в малка стаичка, където имаше всичко на всичко едно очукано бюро от бреза и три различни стола. Посочи им столовете, а сам седна зад бюрото, после светна една настолна лампа. Започна на английски:

— Вие, естествено, сте полковник Холис, а това трябва да е Лиза Роудс.

— Точно така — отговори Холис. — А вие сте полковник от КГБ. Не чух името ви.

— Буров. — И добави: — Трябва да сте наясно, че тъй като става въпрос за смъртта на чужденец, според съветските закони с уреждането на документите и всичко останало трябва да се заеме КГБ. Моето присъствие тук не бива да се свързва с нищо повече.

— Щом така казвате.

Буров се наведе напред и погледна изпитателно Холис.

— Да, така казвам. А аз трябва ли да свързвам с нещо вашето присъствие тук, полковник Холис?

— Не, ни най-малко. — Но Холис знаеше, че и двамата не бяха тук случайно, защото, след като в съветското външно министерство са разбрали, че именно той, а не някой офицер от Консулския отдел е поискал издаването на пропуск, те са осведомили КГБ, а от КГБ са наредили на външното министерство да издаде този пропуск, защото са искали да разберат какво цели полковник Холис. Обикновената процедура по транспортирането на трупа се бе превърнала във вид операция на контраразузнаването. Холис се запита какво ли би предизвикало КГБ да убие него и Лиза някъде по пътя. Може би отбиването им в Бородино, ако бяха научили за него.

— Очаквах ви няколко часа по-рано. Накарахте ме доста да чакам — каза Буров.

— Нямах представа, че ни чакате, полковник.

— О, моля, моля, много добре знаете… Както и да е, защо се забавихте?

Холис се вгледа по-отблизо в Буров на слабата светлина. Прецени, че е някъде на четиридесет и пет години. Беше висок, добре сложен мъж и имаше оня тип леко присвити момчешки устни, които са типични за северната част на страната — около Ленинград — и Финландия. Кожата му бе светла, очите — сини, а косата му — сламеноруса, което затвърди мнението на Холис, че Буров прилича по-скоро на скандинавец, отколкото на славянин. Може би в жилите му течеше финска кръв, или пък беше едно от многото свидетелства, оставени от германската армия. Съдейки по възрастта му, това бе твърде възможно. „Всъщност, помисли Холис, ако Мосфилм търси типичен нацист за своите безбройни филми за войната, Буров е напълно подходящ.“

— Полковник Холис, защо се забавихте?

— Вашето външно министерство забави пропуските ни. — Холис се наведе към Буров и добави доста заядливо: — Защо всичко в тази страна се върши за два пъти по-дълго време, отколкото в цивилизования свят?

Лицето на Буров почервеня.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Говорите чудесно английски. Това означава точно това, което вие много добре разбрахте.

Лиза бе малко изненадана от острия език на Холис, но подозираше, че той се опитва да накара Буров да се почувства виновен за тяхното закъснение.

Буров се отпусна назад в стола и запали цигара „Тройка“. Дръпна няколко пъти и от топлината тънката хартия и недобре натъпканият тютюн се свиха. Буров автоматично изглади цигарата с пръсти. После каза с по-спокоен тон:

— Това не бе много дипломатично от ваша страна, полковник Холис. Мислех, че дипломатите по-скоро ще си глътнат езика, отколкото да кажат нещо толкова обидно за своята страна домакин.

Холис погледна часовника си нетърпеливо.

— Между дипломати може би е така, но вие знаете кой съм аз, а аз знам кой сте вие. И ако отново се опитате да ми покажете среден пръст, по-добре се пригответе да загубите играта. Ще трябва ли сега да подписваме нещо?

Буров се взираше в цигарата си и Холис си представи какви мисли преминават през главата му.

— Много неща ще трябва да подписвате — стъпка фаса Буров.

— И аз така мислех.

Буров отвори зелена папка и измъкна оттам документи.

— Мисля, че е трябвало да се погрижите за трупа малко по-добре — обади се Лиза.

Буров я погледна. Лицето му имаше вид на човек, който не е свикнал да обсъжда професионални въпроси с жени.

— Така ли? Защо верующие — той използва руската дума за вярващи в Господ — се притесняват за трупа на умрелия? Душата му вече е в рая. Прав ли съм?

— Защо смятате, че съм вярваща?

— Да бяхте ме попитали защо предположих, че знаете руски, госпожице Роудс. Трябва ли да допусна, че сте тук, за да напишете хубава статия за пресата, в която ще разкажете колко привлекателно е едно пътуване с кола из Съветския съюз? Или пък навярно ще опишете бързината и ефективността, с която се транспортира един труп обратно в Щатите след нещастен случай? — Буров за пръв път се усмихна, а по тялото на Лиза преминаха смразяващи тръпки. Тя си пое дълбоко дъх, стараейки се това да остане незабелязано, и каза решително:

— Настоявам тялото да бъде изчистено по-добре и да бъде покрито, както подобава.

— Подразни ли ви с нещо голото тяло на младежа?

— Подразни ме начинът, по който е захвърлен като умряло животно в камерата, полковник.

— Наистина ли? Мен не ме засяга състоянието на тленните останки на господин Фишър. Трябва да се обърнете за това към директора на погребалното бюро.

Буров прелисти документите с отвращение, сякаш за да покаже, че тази страна от тяхната работа е под достойнството му.

Лиза не обърна внимание на съвета на Буров и попита:

— Как предлагате да транспортираме тялото до летището?

— Директорът на моргата ще ви осигури алуминиев ковчег със сух лед — отговори троснато той. — Както във всички цивилизовани страни. Ще трябва да се подпишете, че ще заплатите. Както става това в Америка. — После добави: — Видях, че пристигнахте с жигули. Как смятате да вкарате вътре ковчега?

— Нямаме никакво намерение сами да транспортираме ковчега. Ще ни осигурите подходящо превозно средство и шофьор. Както се прави във всички нормални страни — отговори Лиза.

Буров отново се усмихна, сякаш искаше да покаже, че намира Лиза за доста забавна. Той огледа ватника на Лиза.

— И двамата сте се облекли така, сякаш възнамерявате да изпълнявате ролята на гробари или пък ще носите ковчега. Е, все нещо ще измислим. Може ли да проверя пропуските и документите ви за самоличност?

Холис и Лиза му ги подадоха. Буров се заинтересува от визовите печати в паспорта на Холис и съвсем открито си записа датите на пристигане и напускане на всяка една от десетината страни, посочени в паспортите.

Холис се опитваше да прецени Буров. Мъжът говореше необичайно добър английски и успяваше да изрази на чуждия език, както бързото си остроумие, така и да звучи обидно и саркастично. Руснаците, които имат работа с чужденци, особено от Запада, обикновено са учтиви или поне открити и глуповати, но в никакъв случай не така остри като Буров. Холис реши, че Буров си има доста работа с англоговорещи и навярно е завършил Института за САЩ и Канада в Москва — място, от което са излезли колкото учени и дипломати, толкова и хора на КГБ. Холис бе виждал по американската телевизия много от тези изтънчени руснаци, които обясняваха на чудесен английски позициите на своята страна по всякакви въпроси — от спазване на човешките права до това, защо са унищожили пътнически самолет, пълен с хора. Нямаше да е зле да получи информация за Буров, но се съмняваше дали Алеви или някой друг знае нещо по тоя въпрос. Така или иначе, едва ли истинското му име бе Буров, въпреки че униформата и чинът в КГБ бяха реалност.

— Ще свършите ли скоро с паспортите ни? — попита Холис.

Буров записа още няколко неща, после им ги върна, но задържа пътните пропуски. Той подаде някакъв лист на Холис.

— Автомобилът на загиналия е в окаяно състояние и ще бъде по-лесно, ако подпишете този документ, удостоверявайки, че се отказвате от всякакви претенции към него.

— Искам да видя колата — каза Холис.

— Защо?

— За да преценя дали няма някаква застрахователна стойност.

— Уверявам ви, че няма. Във всеки случай колата е откарана вече в Москва. Ако желаете, ще уведомя посолството за нейното местонахождение. Ще подпишете ли документа?

Холис погледна листа, изписан на руски и на английски. Имаше много цифри, които доказваха, че транспортирането й от Съветския съюз би струвало много повече, отколкото е сегашната й стойност. Но най-важното заключение бе, че изобщо няма начин понтиакът да бъде върнат в Щатите, за да бъде огледан от Съдебния отдел на ФБР. Холис върна документа, без да го подпише.

— Ще реша, след като видя колата.

Буров отново му върна листа.

— Тогава, моля ви, отбележете това тук, за да знаем как да процедираме.

Холис почувства, че вечерта ще бъде дълга. Ако не друго, руснаците бяха поне търпеливи и издръжливи. Той написа нещо на листа, но вместо да го върне обратно, каза:

— Искам копие и за мене.

— Разбира се — Буров му подаде неясно копие от индиго, като едновременно с това взе оригинала от ръцете на Холис.

Лиза остана с впечатлението, че двамата и друг път са решавали подобен проблем: дипломатическия протокол, връчването и получаването, спазването на приоритета, блъфирането и позирането. Няма значение дали става въпрос за прехвърлянето на тленни останки, или за ядрено разоръжаване. Мъжете обичат да обсъждат сделки.

— Точка втора — каза Буров — е списъкът на личните вещи, намерени в дрехите и автомобила. Всичко е в един контейнер и може да бъде изпратено на близките на починалия за сметка на вашето посолство, ако се разпоредите за това. — Той подаде списъка на Холис.

Холис се наведе към Лиза и двамата го зачетоха. Беше на руски. Изглеждаше доста изчерпателен и освен дрехи и багаж съдържаше два часовника, пръстен с инициалите на някакъв колеж, фотоапарат и други дреболии, които очевидно са били приготвени за дребни подаръчета — химикалки, ножчета за бръснене, пощенски картички. На Холис му се стори, че не липсва нищо. Това означаваше, че или селяните, местната милиция и служителите в моргата си имаха всички западни стоки за широка употреба, от които се нуждаеха, или, по-вероятно, че това от самото начало си е операция на КГБ.

— Смазочните масла и другите неща от багажника не са в контейнера, защото са запалими — каза Буров. — Ще забележите, че в колата е имало плодове и зеленчуци, които не могат да бъдат изпратени в Щатите поради забраната на американските митнически власти. Смятаме да изпратим маслата и селскостопанските продукти в американското посолство. Всъщност вие сами можете да ги вземете. Крушите изглеждат доста вкусни.

— Вие вземете крушите, полковник, намажете ги с тънък слой смазочно масло и си ги напъхайте в задника.

— Да ги напъхам? Къде?

Холис знаеше, че Буров говори английски изключително добре, за да разбере къде точно. Буров сви рамене и продължи:

— Всички чекове от Интурист ще бъдат осребрени и в посолството ще бъде изпратен документ от Западната банка, който вие да препратите на най-близките роднини на господин Фишър. Тук имам в наличност 680 долара в чекове „Америкън Експрес“, 72 долара в банкноти и малки суми европейска валута, които ще ви предам още сега. Намерени са и 32 рубли и 78 копейки, които също ще ви предам.

Холис си спомни думите на Фишър от записа. „Дадох му географски карти и пари.“ И това, че французойката му бе казала, че Фишър й е поискал две копейки за телефон. Холис стигна до извода, че Буров е прибавил руската валута към списъка, за да не предизвиква въпроси.

— Не виждам в списъка да са упоменати някакви географски карти — каза Холис. Буров не отговори.

— Фишър на всяка цена трябва да е имал географски карти. — Холис гледаше изпитателно лицето на Буров. — Навярно някой ги е взел.

Буров махна с ръка.

— Тяхната стойност няма да е кой знае каква.

— Все едно, обзалагам се, че и на вас ви се иска да разберете къде са сега тия карти, полковник Буров.

Буров облещи очи срещу Холис.

Сега Холис бе напълно убеден, че Додсън все още не е в ръцете на КГБ — жив или мъртъв. Холис продължаваше да чопли:

— Ако по някакъв начин картите се появят в американското посолство, непременно ще ви уведомя, за да не се притеснявате за тях.

Буров стисна устни, сякаш обмисляше тази възможност, която сигурно му се стори доста обезпокоителна.

— Обзалагам се, че ние ще открием тези карти преди вас.

— Приемам. За какво ще залагаме?

— Цената е много висока, полковник Холис.

Холис кимна. Ако Додсън успееше да се добере до американското посолство или до някой западен репортер в Москва, неговата история щеше да прекрати съветско — американските отношения за почти цяло десетилетие.

Буров като че ли се досети за какво мисли Холис и каза направо, без почти никаква тайнственост:

— Залогът е мир.

— Точно така.

— У нас е и една изщракана фотолента — продължи Буров. — Ще проявим филма и ще изпратим снимките в посолството. Знаете, че КГБ не би позволило през ръцете му да премине една изснимана лента, без да се види какво има на нея. — Той се засмя.

— Не виждам нищо смешно в това. Умрял е един млад човек — отговори Холис.

Буров продължи да се усмихва и на Холис му се прииска да го цапне с юмрук по черешовочервените устни. Лиза понечи да се обади, но Холис сложи ръка на рамото й.

— И, разбира се, вие сте върнали ключа и пропуска обратно в хотел „Русия“.

— Нямаше никакъв ключ, нито пропуск, полковник Холис. Грегъри Фишър изобщо не е стигнал до Москва.

— Много добре знаете, че е стигнал. Ние също знаем.

Неприятната работа по оформянето на документите продължи още половин час. Най-накрая Буров се облегна назад и съвсем неочаквано отбеляза:

— Били сте на разходка в гората.

— Събирахме гъби — вдигна поглед от някакъв документ Холис.

— Наистина ли? Значи вече сте истински руснаци. Познавате ли отровните гъби?

— Мисля, че да. Все още съм жив.

Буров се засмя от все сърце, после се надвеси напред над бюрото си и все още смеейки се, попита:

— Мога ли да видя гъбите? Аз самият ги обожавам.

— Съжалявам, но нямахме късмет.

— Така си и мислех, не и сред борова гора.

Холис предположи, че Буров е забелязал борови иглички по дрехите им или е усетил дъха на бор, който се разнасяше от тях. А може би вече имаше някаква по-определена информация? Трудно беше да разбере човек какво тези хора знаеха наистина и за какво само се досещаха. Знаеха твърде много за всеки служител в посолството, докато Холис знаеше много малко за съветските служители, с които имаше някакъв контакт, и абсолютно нищо за полковник Буров, което веднага го поставяше в неизгодна позиция.

— Ще ни осигурите ли сега камион и шофьор? Искаме да тръгнем за летището.

Буров остана да седи на стола си.

— Невъзможно е по това време на деня. Ще трябва да пренощувате тук.

— Искате да кажете — започна Холис с известен сарказъм в гласа, — че един полковник от КГБ не може да намери камион и шофьор само защото минава шест часът вечерта?

— Искам да ви кажа, полковник Холис, че не е позволено на чужденците да се движат нощем из страната без ескорт. В това число и на дипломатите.

— Тогава ни осигурете ескорт.

— Второ — продължи Буров, — когато пристигнахте, забелязах, че нито задните ви светлини, нито стоповете ви са в ред. Ще трябва да се погрижите за това утре сутринта. За съжаление в Можайск няма нито един автосервиз, нито хотел. Затова пък има совхоз на два километра оттук. Там ще ви осигурят стаи за пренощуване, там ще намерите и монтьор. Ще ви дам бележка и те ще ви посрещнат много гостоприемно.

Холис погледна Лиза, после се обърна към Буров:

— Май че нямаме друг избор. Но настоявам утре сутринта в осем часа тук да ни чака камион с шофьор.

— Това не е Америка и аз не съм американски бос — засмя се Буров. — Аз съм само един обикновен полковник от Държавната служба за сигурност. Очаквайте шофьора между девет и десет. — Той прибра документите в дипломатическото си куфарче и отбеляза нещо в пътните им листове. — Пропуските ви са валидни до 12 часа утре на обяд и ви осигуряват достъп до държавното стопанство. Погрижете се да влезете в Москва преди изтичането на посочения тук час — и Буров им посочи изхода.

— Искам да се обадя в посолството ни — каза Холис.

— Доколкото знам, тук няма телефон. Последвайте ме, ако обичате. — Буров изгаси лампата в стаичката и ги поведе през тъмната морга.

Излязоха на стълбите пред сградата и Буров им обясни как да стигнат до стопанството. Приключи с думите:

— Пред входа ще видите голяма дървена табела с надпис: „Четиридесет години Октомври! Стопанство за зърнени и животински продукти“. Естествено можете да четете на руски, нали?

Холис предположи, че името имаше нещо общо с Великата октомврийска революция, но от думите „червен“, „октомври“, „революция“ и „велик“ можеха да се направят толкова много комбинации, че човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Октомврийски животински… какво? — попита Холис.

Лиза едва се сдържа да не прихне.

Буров каза троснато:

— Октомврийски… не, „Четиридесет години Октомври…“

— Какво, по дяволите, означава това?

— Откъде да знам? — отсече Буров. — Вероятно стопанството е било основано в чест на четиридесетгодишнината от Октомврийската революция. — Той изгледа ядосано Холис. — По дяволите, вие сте толкова надменен! Толкова нагъл и самодоволен! Е, един ден ще видим кой… — Буров се опомни и отново възвърна спокойствието си: — Сигурен съм, че лесно ще го намерите. В административната сграда спи едно възрастно семейство. Чукайте по-силно.

— Къде можем да намерим телефон? — попита Лиза.

— В стопанството. Там има и душове, така че ще можете да се измиете от смолата. — Буров докосна с пръст едно лепкаво петно върху ръката й.

Лиза рязко се дръпна.

— Кола под наем, а? — приближи жигулито той и погледна номера.

— Нямаше свободни коли в посолството, затова.

— Дори и така да е, полковник Холис, нямате право да карате тая кола.

— Не вдигайте много пара за нищо, полковник.

— Тая кола много зор е видяла — каза Буров, след като я огледа. — Кал, борови клони… — Той събра шепа борови иглички от покрива и леко ги преся през пръстите си. — Вратите и калниците са смачкани съвсем наскоро. Ще ви одрусат здравата за това. Откъде я наехте?

— Нае я мой подчинен.

— Мога ли да видя документите й?

— Не.

— Не?

— Не. — Холис отвори вратата откъм волана. — Лека нощ, полковник Буров. Лиза отвори другата врата и се качи, но Буров й попречи да я затвори.

— Около Можайск има три интересни забележителности — църквата „Свети Николай“, останките от манастира „Лужецкий“ и Бородино. Ако станете рано, ще успеете да разгледате и трите. Бородино представлява особен интерес за западните туристи заради „Война и мир“ — каза той.

— Не се вълнувам от бойни полета — отговори Холис.

— Така ли? За нас, руснаците, това е вродена страст. Твърде много войни е имало по нашите земи. Продължаваме да мислим, че сме длъжни да дадем урок на другите.

— Според мен и едните, и другите не са научили нищо от Бородино — съвсем недипломатично заяви Холис.

Буров го погледна учудено.

— Трябва да препрочетете историята. Това е била велика победа за Русия.

Холис го гледаше изкосо. Той смяташе, че най-страшният недостатък на съветската система не е нито икономически, нито политически, нито пък военен, а чисто информационен. Съветските власти изопачаваха истината и реалността.

— Ако няма какво повече да добавите, моля ви, затворете вратата на госпожица Роудс — обърна се Холис към Буров.

Буров се отдалечи, без да затвори вратата, и Лиза рязко я дръпна и заключи.

— Да не се изгубите! — провикна се Буров от тротоара. — И карайте внимателно по магистралата. В хладилната камера няма място за още два трупа.

— Защо не ходиш да се чукаш, полковник.

— И ти също, полковник.

След това, добре знаейки правилата на играта, едновременно си отдадоха чест и си пожелаха лека нощ.

11.

Веднага щом се отдалечиха от моргата, Холис забеляза, че ги следва черна чайка. Намали скоростта по тъмните тихи улички на Можайск и чайката направи същото.

— Полковник Буров е проклет кучи син — обади се Лиза.

— Сигурно се е скарал с жена си тая сутрин.

— Дали знаеше за отклонението ни при Бородино, или не?

— Просто направи правилно заключение. Съвсем скоро след като открият двамата простреляни патрули, няма да има никакви съмнения.

— Ще се опита ли да ни убие заради това?

Преди да отговори, Холис помисли малко.

— Не, не заради това.

— А заради онова, което видяхме ли?

— Може би — отговори Холис. — Все едно, нали още в Москва ти казах, че тия хора са непредсказуеми. Нашата най-добра защита е да бъдем още по-непредсказуеми.

— Искаш да кажеш, че не трябва да ходим в онова стопанство?

— Точно така.

— Ще успеем ли да се върнем в Москва?

— Никакви шансове… — Холис отново погледна в огледалото назад. — Както се казва, „имаме си опашка“.

— Тогава да отидем някъде другаде, където да бъдем сами.

Холис се усмихна. Стигнаха до центъра на града, където дървени двуетажни сгради обгръщаха кръгово кръстовище. Уличните лампи светеха, но нямаше други доказателства, че тук живеят хора. Главната улица продължаваше извън града в старото шосе от Минск за Москва и Холис тръгна по него на запад към селското стопанство. Чайката ги следваше. Холис се питаше дали вътре не са Борис и Игор.

Шосето извиваше настрани и се отдалечаваше от Москва река. Съвсем скоро установиха, че се движат по доста тъмен, зле асфалтиран път, сами сред обширните руски поля. Холис не виждаше никакви светлинки, освен фаровете на чайката зад него.

— Коя е по-бърза — чайката или жигулито? — попита Лиза.

— Не питай.

— Нямаш друго оръжие у себе си, нали?

— Тук, на откритото, могат доста лесно да ни убият.

— Не е чак толкова лесно. Може би просто искат да се уверят, че ще стигнем до стопанството без каквито и да е инциденти?

— Може би.

В действителност Холис не можеше да разбере какво точно им готвят. Съжаляваше, че изхвърли пистолета, но според съветските закони той бе криминален престъпник, а криминалните престъпници винаги унищожават доказателствата. И наистина, ако хората в чайката намереха неговия „Токарев“, най-малкото щяха да го обвинят в убийство, дипломатическият му имунитет изобщо нямаше да му помогне. Най-вероятно щяха да го убият. От друга страна, ако сега пистолетът му бе у него, можеше да елиминира ония от чайката.

Лиза прегледа плика, пълен с документи и чекове, които Буров им даде.

— Дори и да са убили онова момче, много са коректни по отношение на закона.

— Само когато им отърва. Усети ли, че полковник Буров се притесняваше за майор Джак Додсън?

— О, да. Майор Додсън е все още на свобода с рублите и картите на Грегъри Фишър.

— Точно така. И ако майор Додсън успее да стигне до посолството, закъдето, предполагам, е тръгнал — добави Холис, — тогава върху вентилатора ще се изсипят тонове лайна и ще се разхвърчат чак до Вашингтон. Само след седмица всички ще си бъдем у дома и тук ще остане само портиерът да изпълнява ролята на шарже д’афер.

Лиза не каза нищо.

На три километра след града Холис и Лиза забелязаха огромна дървена табела, забита на два кола, с името на совхоза. Под него се четеше въодушевено обещание: „Ще се борим да преизпълним плановете на Централния комитет.“

— Е, съдружник, добре дошъл в Мързеливото червено революционно октомврийско ранчо — каза Лиза.

Холис леко се усмихна и зави по чакълестия път, после продължи към стопанството. Вече се различаваха множество голи дървени селскостопански постройки, ръждясали навеси и бетонна сграда на три етажа, за която Холис реши, че е комуната, където живеят селскостопанските работници и техните семейства, бекярите и приходящите работници и механици — всички под един покрив. Апартаментите се състояха от самостоятелни всекидневни и спални, но кухните, трапезариите, тоалетните и баните бяха общи. Според Холис в тия панелни сгради, издигащи се сред кооперативните блокове, имаше нещо от „Смелия нов свят“, имаше нещо неестествено у хората, които ги обитаваха, без да имат собствен двор или градина, у хората изкачващи се пеш по стълбите до квартирите си.

Лиза погледна назад:

— Фаровете на чайката също свиха по тоя път… Току-що светлините на колата изгаснаха.

Холис мина покрай комуната и забеляза малката тухлена постройка, за която Буров ги бе осведомил, че е административната сграда. Един от прозорците светеше. Холис изгаси фаровете, мина покрай сградата и продължи нататък.

— Не мислиш ли, че това може да е клопка? — попита Лиза.

— Твърде е възможно.

— А сега какво ще правим?

— Нашето малко жигули няма големи шансове по главното шосе, но тук, по черните пътища, ще можем да се измъкнем от чайката — отвърна Холис.

— Това още едно нарушение на пътния лист ли ще бъде?

— Твърде е възможно.

Не беше достатъчно светло, но Холис успяваше да следва мръсния чакълест път по заобикалящите ниви на славния руски чернозем. Той натисна педала и винаги когато забележеше разклонение, удряше спирачки и завиваше по него. Без светлини жигулито бе буквално невидимо и след петнайсет минути криволичене напосоки Холис заяви:

— Изгубихме чайката. Но за съжаление и ние се изгубихме.

— Шегуваш ли се?

— Някъде назад не видя ли мотелчета?

— Да, много назад. На разстояние две години и 18 хиляди километра. Но, Сам, ти наистина знаеш как да осигуриш чудесни развлечения на една жена. Позволи ми следващия път аз да платя обяда.

— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор, госпожице Роудс, колкото и да е блудкаво. Е, все пак според мен по-добре е да си се изгубил, от колкото да си мъртъв. Смятам да спим под някой навес и да изчакаме да се съмне.

Лиза спря отоплението и свали прозореца.

— Навън температурата е почти под нулата, а все още е само девет часът.

— Да, наистина е малко студеничко. Взела ли си си гащи с крачоли?

— Сам, трябва да намерим някакъв подслон. — Тя се замисли за момент, после продължи. — Според мен вече сме доста далеч от онова държавно стопанство. Ако случайно открием колхоз — може селяните да ни приютят за някоя и друга рубла. Само да не задават въпроси.

— Да не задават въпроси? Тук, в Русия?

— Колективните стопанства се различават от държавните. В колхоза ще усетиш гостоприемството на руския селянин. Имам им доверие.

— Та ти никога не си ходила по селата! Откъде знаеш, че селяните са дружелюбни?

— Инстинктът ми подсказва.

— Мисля, че си чела твърде много руски романи от XX век. — Той сви рамене. — Е, добре. Ще ти се доверя. — После добави. — Желанието ти да видиш руско село ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше.

Пътят бе силно изровен от селскостопански машини. Изобщо нямаше чакъл, а само пръст и пепел. Движеха се на запад и след петнайсет минути на хоризонта се появиха електрически стълбове. Подкараха към тях и стигнаха до първата изба на едно малко селце. Холис намали скоростта и каза:

— Не се виждат никакви светлини. Всичко е тъмно.

— Минава девет часът, Сам. Те са уморени. Нали са селяни. Това не е Москва.

— Вярно. В Москва си лягат в десет. — Холис спря колата и надникна през прозореца. — Струва ми се, че завихме наляво към миналия век.

Той изгаси мотора и двамата се заслушаха в мъртвата тишина. Холис слезе от колата и се огледа. Като по-голямата част от селска Русия, и това селце се перчеше, че има електричество, но Холис не видя никакви телефонни жици, никакъв автомобил, нито дори постройка, достатъчно голяма да бъде гараж. Селото беше просто добре изолирано.

— Очевидно не възнамеряват да показват това място на чужди високопоставени личности — каза Холис.

Предният прозорец на една от избите светна, а след него се появиха още няколко светлинки. Отвори се врата и на калната пътека излезе мъж.

— Говори ти — обърна се Холис към Лиза.

Мъжът се доближи и Холис видя, че е някъде между четиридесет и шейсетгодишен. Бе обут с дебели галоши и навярно току-що се бе облякъл набързо.

— Привет! Ние сме американски туристи — заговори на руски Лиза.

Мъжът мълчеше. Отвориха се още няколко врати и на калната пътека излязоха и други хора.

Холис се огледа. От двете страни на пътя имаше по около десетина изби, а зад тях се виждаха кочини и кокошарници. Около всяка градина имаше ограда, а в ъгъла на всеки двор — външна тоалетна. На десетина метра надолу по пътеката се виждаше един-единствен кладенец с ръчна помпа. Цялото място изглеждаше невероятно запуснато и на този фон селата около Москва му се сториха процъфтяващи.

Около Холис, Лиза и жигулито вече се бе насъбрала тълпа от около петдесетина души — мъже, жени и деца. Холис каза на Лиза на английски:

— Кажи им, че идваме от Земята с послание за мир и искаме да ни заведат при техния вожд.

Тя го погледна, едновременно ядосана и разтревожена, после се обърна към мъжа, който бе излязъл пръв.

— Колата ни нещо се повреди. Можете ли да ни подслоните за през нощта?

Селяните се спогледаха, но за голямо учудване на Холис никой нищо не каза. Най-после селянинът, към когото се обърна, проговори:

— Искате да спите? Тук?

— Да.

— Недалече оттук има държавно стопанство. Там ще има свободни места, защото реколтата вече е прибрана.

— Мисля, че колата няма да издържи дотам. Тук има ли телефон или някаква кола? — попита Холис.

— Не. Но мога да изпратя някое момче с колело дотам.

— Не искаме да ви създаваме такива главоболия — каза Холис, а гласът му прозвуча толкова любезно, че сякаш изненада мъжа. — По-добре аз и жена ми да останем тук, при вас.

Холис се вгледа внимателно в лицата на хората. Бяха грубовати, кожата им бе напукана и имаше цвета на земята, върху която стояха. Дрехите им не се различаваха кой знае колко от дрипави парцали, а подплатените им ватники съвсем не бяха така чисти като ватника на Лиза. Мъжете бяха брадясали, а жените съчетаваха оная необикновена руска комбинация от дебели тела и изпити лица. Половината от зъбите им бяха почернели или изобщо липсваха и от мястото, където стоеше, Холис долавяше киселата миризма на пот, смесена с миризмата на водка. „Господи, помисли Холис, това реалност ли е?“

— Може би идеята ми не бе много добра. Искаш ли да си тръгваме? — каза Лиза на английски.

— Вече е твърде късно. — Той се обърна към мъжа. — Ще ви платим за нощувката.

Мъжът поклати глава.

— Не, не, но ще ви продам малко масло и марули, а в Москва ще можете да изкарате доста повече пари от тях.

— Благодаря — каза Холис. — Ще преместя колата, за да не пречи на движението. — Той се обърна към Лиза. — Върви да се запознаеш.

Холис се качи в колата и я подкара надолу по пътя към купа сено, която бе мярнал на идване. Паркира жигулито така, че да не се вижда от пътя, взе куфарчето си и излезе. Върна се при хората и завари Лиза да бърбори с тях.

— Нашият домакин се казва Павел Фьодорович, а това е жена му Ида Агарьова. Всички са впечатлени от нашия руски — обясни Лиза на английски.

— Каза ли им, че си графиня Путятова, а навярно те са твоя собственост?

— Не се заяждай, Сам.

— Окей.

— Освен това разбрах, че мястото се нарича Яблоня — ябълково дърво, и е едно от селцата на голямото кооперативно стопанство, наречено „Червен пламък“. Административният център е на около пет километра на запад. В него не живее никой, но в тракторния навес има телефон. Утре сутринта там ще има монтьори и ще можем да използваме телефона.

— Много добре. Повишавам те в чин капитан.

Холис се представи като Джо Смит.

— Наричайте ме Йосиф — каза той.

Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил — шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше, всички се усмихваха, а някои от по-старите дори сваляха шапките си с лек поклон — древен руски жест на уважение сред селяните. Холис искаше да се махнат от пътя, защото чайката можеше да се появи отнякъде.

— Жена ми е уморена — каза той на Павел.

— О, да. Последвайте ме.

Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.

Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче:

Щи да каша, пища паша.Зелева чорбица и кашаса нашата храница.

Павел измъкна два стола.

— Седнете, седнете.

Холис и Лиза седнаха.

— Водка. Чаши — изломоти Павел на жена си.

Вратата се отвори и в стаята влязоха мъж и жена с момиче на около 15–16 години и едно по-малко момченце. Жената остави на масата купа с краставици и се дръпна настрани с децата. Мъжът седна близо до Холис и се усмихна. Влезе още едно семейство и сцената се повтори. Жените стояха прави около стените, а яките им ръце бяха скръстени на гърдите — като сиамски слуги, готови да се размърдат, ако някой поиска нещо. Децата седяха на пода до нозете на майките си. Ида даде на някои от тях кисел — гъста напитка, приготвена от сок от круши с картофено брашно. Мъжете — вече около петнадесет — седяха около масата на столове, които децата бяха донесли отнякъде. Лееше се водка, а някой донесе и американско бренди. Всички пиеха от изпочупени и не съвсем чисти кафени чашки. Масата се отрупа със закуски — руския еквивалент на ястия за коктейл, предимно нарязани зеленчуци, купа с варени яйца и солена риба. След втората водка Холис се обърна към Лиза:

— Това означава ли, че и ние ще трябва да ги поканим на коктейл?

— Чудесно, невероятно изживяване! — отговори Лиза развълнувано.

— Да, наистина е така — замисли се Холис.

Той протегна чашата си и някой моментално му я напълни с водка. Нямаше много приказки, повечето от репликите бяха молби да се подаде тая или оная купа или бутилка. Вонята наоколо бе непоносима, но след четвъртата водка Холис като че ли вече не я усещаше.

— Точно затова пият.

— Защо?

— Убива обонянието им.

— Убива и болката — каза Лиза. — Притъпява разума, унищожава тялото, и накрая ги убива. Дали щяхме да бъдем по-различни от тях, ако се бяхме родили в това село?

Холис огледа безизразните загорели лица, безформените тела, празните очи и напуканите ръце.

— Не знам. Знам само, че тук нещо не е в ред. Виждал съм селяни в Азия, които живееха и изглеждаха по-добре.

Лиза кимна.

— Тези хора, както и техните прадеди, се третират зле от господарите им. А и трябва да се има предвид руската зима. Тя винаги взима своя данък от тялото и духа.

— Да, така е — съгласи се Холис.

Той, руският селянин, бе обект на интерес за литературата, фолклора и университетските професори. Но никой не се бе опитал да разбере неговия вътрешен мир.

Лиза огледа стаята и срещна очите на всички.

— Щастлива съм тук — възкликна тя спонтанно.

В отговор й се усмихнаха четиридесет лица.

— Откъде сте научили руски? — попита хазяинът.

— От баба ми.

— А — зяпна мъжът срещу нея. — Значи вие сте рускиня?

Това предизвика нов тост и чашите отново се напълниха и пресушиха до дъно.

— А ти откъде си научил тоя лош руски? — потупа по рамото Холис мъжът зад него. Всички се засмяха.

— От тая бутилка — вдигна Холис литрова бутилка водка. Отново всички се засмяха.

Импровизираното парти продължи. Холис огледа горещата задимена стая и хората наоколо. „Сякаш се сливат с кафявите дървени стени, мислеше той, тяхната миризма, цветът им, самото им съществуване са плод на дървения материал и на черната земя.“ Погледна Лиза, която се смееше с някакъв млад мъж срещу нея, и помисли, че през целия ден не я бе виждал толкова весела и жизнена. Безрезервният начин, по който тя възприемаше тия хора, и привързаността й към тях го привличаха. Вече бе убеден, че много я харесва.

Жените и по-големите деца пиеха чай и Холис се загледа в тях, а после в мъжете. Отново се замисли за руските селяни. И правителството, и жителите на градовете се отнасяха с тях като с хора втора категория и доскоро дори не им се издаваха паспорти вътре за страната. По този начин ги закрепостяваха към селата им, сякаш все още бяха крепостни. Но и сега, когато имаха паспорти, Холис знаеше, че не ходят никъде. А бяха сто милиона — „тъмните хора“, както ги наричали в царска Русия и както, без съмнение, към тях се е обръщала и бабата на Лиза. Те влачеха товара на държавата и на света върху превитите си плещи, а в замяна получаваха нищожна отплата. Пребивали са ги от бой помешчици и комисари, вкарвали са ги в колективните стопанства като стадо овце, ограбвали са реколтата им, а те самите са умирали от глад. И за да бъде завършен процесът на унищожаване на техните души, ги откъснали от църквата им и от светото причастие. А когато страната се е нуждаела от многочислена армия, хиляди от тези злощастни клетници са били изпращани на фронта, където са умирали безропотно като животни. За Майка Русия.

— Бог да им е на помощ — каза Холис на глас.

Лиза го погледна и разбра веднага.

— Бог да им е на помощ — повтори тя.

Както и очакваха, заваляха въпроси за Америка — отначало малко плахо, после един след друг в безкраен поток. Холис и Лиза трябваше да отговарят на два-три едновременно. Питаха само мъжете, а жените продължаваха да стоят отстрани и да мълчат.

— Вярно ли е, че банките могат да ти вземат стопанството, ако не си платиш дълговете? — попита един мъж.

— Да — отговори Холис.

— А какво ще правиш след това?

— Можеш да си намериш работа в града.

— А ако не си намериш работа?

— Получаваш… — Холис погледна Лиза и попита: — Как беше на руски „социална осигуровка“?

— Мисля, че беше „благо“. Госстрах.

Всички кимнаха в знак, че са разбрали.

— А какво е наказанието за укриване на продукцията?

— Селскостопанският производител е стопанин на всичко, което е произвел. Той има право да го продава когато и на когото поиска, за да получи най-високата цена.

Мъжете се спогледаха с недоверие.

— А какво ще стане, ако не успее да го продаде?

— Чел съм, че предпочитат да избият добитъка си, но да не го продават на безценица — обади се друг селянин.

— Ами ако реколтата се провали? Как ще изхрани семейството си?

— А ако всичките му прасета и крави измрат от някоя болест? Държавата ще му отпусне ли помощ?

Холис и Лиза се опитваха да задоволят любопитството им, признавайки, че не са много вещи по проблемите на селското стопанство. Но докато обясняваше, Холис осъзна, че тези въпроси бяха сами по себе си една метафора. Това, от което най-много се страхуваше средностатистическият руснак, бе беспорядок — хаосът. В Русия споменът за времето, когато в страната са се ширили безпорядъкът, гладът, гражданските войни и социалното разцепление, бе много силен. Руснаците не можеха да си представят държавата без могъщ вожд, без Сталин, без цар, който да въдворява ред и да се грижи за народа. Те бяха готови да заменят свободата си за социална сигурност. Следващата стъпка беше да повярват в това, което се опитваше да им внуши правителството: „Робството е свобода.“

— Ако разговаряхме с капиталисти, паднали от Марс, щяхме да имаме повече общи теми за разговор — обърна се Холис към Лиза.

— Справяме се добре. Просто бъди откровен с тях.

— Кога ще им кажем да вдигнат бунт? След като свърши водката или след като ги убедим, че всички селскостопански работници в Америка притежават по две коли?

Неочаквано от пода се изправи момиче на около 15 години и попита:

— Госпожице, на колко години сте?

— Почти на трийсет.

— А защо изглеждате толкова млада?

Лиза се усмихна.

— Майка ми — момичето посочи жената зад себе си, която изглеждаше на 50, — майка ми е на 32 години. А защо вие изглеждате толкова млада?

На Лиза й стана неудобно.

— Майка ти изглежда толкова млада, колкото и аз — каза тя.

— Прибирай се вкъщи, Лидия! — извика един от мъжете.

Момичето тръгна към вратата, но после пое дълбоко дъх и се доближи до Лиза. Вгледа се в нея и докосна ръката й.

— Има толкова много неща, за които можем да си говорим, Лидия — хвана Лиза ръката на момичето и пошепна в ухото й. — Може би утре ще продължим, ако имаме време.

Лидия стисна нежната ръка, усмихна се и изтича навън.

Холис погледна часовника си. Беше почти полунощ. Нямаше нищо против всичко това да продължи чак до зори, но черната чайка, която вероятно още дебнеше по тъмните пътища, не излизаше от ума му.

— Жена ми е бременна и има нужда да поспи — каза той на Павел и се изправи. — Доста дълго ви задържахме. Благодаря за гостоприемството ви и най-вече за водката.

Всички се засмяха. Хората се изнизаха навън така, както бяха пристигнали — на групи, и всички мъже се ръкуваха с Холис и измърмориха на Лиза „лека нощ“. Жените си тръгнаха без много формалности.

Павел и Ида изведоха Лиза и Холис от кухнята през една завеса от одеяло. От другата страна веднага се озоваха в спалня и Холис установи, че в къщата няма всекидневна. В спалнята имаше две кушетки с купчина юргани върху тях, но Павел им посочи врата от груб чамов материал и те влязоха в друга вътрешна спалня. Това бе последната от трите стаи в дървената къщурка и Холис се досети, че е спалнята на стопаните. Средната стая бе за сина и дъщерята, които тази вечер сигурно щяха да спят в кухнята.

— Това е леглото ви — каза Павел.

И тая стая се осветяваше от една-единствена крушка, провесена на кабел от греда на тавана. Отопляваше се от електрическа печка с един реотан. Двойно легло и два дървени скрина почти запълваха цялото пространство, а дъсченият под бе покрит с парцалена черга. В стената имаше забити пирони, които явно се използваха за закачалки, защото на един от тях висеше кален мъжки панталон.

Стаята имаше само един прозорец с изглед към задния двор. Холис забеляза, че вътрешната стена между двете спални бе от грубо издялани борови летви с дупки от чепове в тях, натъпкани с вестник. Мина му през ума странната мисъл, че на министъра на селското стопанство може да му се прииска да прекара един месец от зимата тук, за да оцени по-добре огромния напредък в жизнения стандарт на руския селянин от времето на царска Русия насам.

— Беше чудесно! — обърна се Лиза към Ида и Павел. — Благодаря, че ни показахте истинската Русия. — После добави с лека усмивка: — До гуша ми е дошло от тия московчани.

Павел се усмихна в отговор и каза на Холис:

— Мисля, че съвсем не сте обикновени туристи, но каквито и да сте, сте честни хора и тук ще можете да преспите в безопасност.

— Няма да имате неприятности, ако хората от Яблоня не дават обяснения на непознати — каза Холис.

— Та кой разговаря с тях след прибирането на реколтата? С тях не си говорим чак до пролетната оран.

Ида подаде на Лиза топче тоалетна хартия, която бе твърда и шумеше.

— Ако ти се наложи да излизаш навън. Когато бях бременна, пикочният ми мехур непрекъснато ме тормозеше. Лека нощ.

Жената и съпругът й излязоха.

— Истинска перина — пухен дюшек — опипа Лиза леглото.

— Алергичен съм към перушина. — Холис пъхна ръце в джобовете си. — Бих предпочел тракторен навес пред това.

— Престани да мърмориш.

Той се приближи до леглото, вдигна единия край на дюшека и го заоглежда по шевовете — проверяваше дали няма дървеници.

— Какво търсиш? — попита Лиза.

— Търся си шоколадов бонбон под възглавницата.

Тя се засмя.

Холис отметна юргана и огледа и чаршафите, но дървеници нямаше. Само дюшекът бе на петна и от него стърчаха перушини. Нещата, които за нас са съществена необходимост. Изведнъж почувства остър гняв към Катрин заради това, че непрекъснато се оплакваше от живота в посолството.

Мръсният дюшек изобщо не впечатли Лиза и тя започна да се оглежда наоколо.

Холис отиде до прозореца, на който нямаше завеси. Оттам навяваше студ и той виждаше дъха си. Опита се да го отвори и се успокои, като установи, че това ще стане лесно, ако им се наложи да бягат оттук. Лиза се доближи и погледна навън.

— Това е тяхна частна собственост. Всеки има право точно на един декар. Частните стопанства са по-малко от един процент от обработваемата земя, но в тях се произвежда почти тридесет процента от селскостопанската продукция на Съветския съюз.

— Москва би могла да се поучи от тази статистика, ако изобщо я е грижа.

— Всичко е точно както го описваше баба ми — каза Лиза унесено. — Това тук е миналото на селото, което винаги се представя като „романтично“ от интелектуалците в Москва и Ленинград. Чистотата на руската земя. Все още я има. Защо не дойдат от градовете тук, за да я видят?

— Защото няма водоснабдяване по домовете. — Холис се дръпна от прозореца и каза рязко: — Пък и тя вече не е тука. Лиза. Изчезнала е. Това е един селски бордей, а селяните изобщо не ги е грижа. Не виждаш ли? Не виждаш ли колко изостанало е всичко? Всеки мъж, всяка жена, всяко дете в това село искат едно-единствено нещо — еднопосочен билет до някой град.

Тя седна на леглото и се загледа в краката си, после бавно кимна.

— И въпреки че е колхоз, колективно стопанство, то все пак е собственост на държавата. Единственото нещо, което притежават тези хора, са мръсните дрехи и мазните кухненски съдове. Що се отнася до дървените къщурки и до тъй наречените частни стопанства, правителството пет пари не дава за тях. Целта е селата да се унищожат и всички да се включат в държавните стопанства, където ще бъдат два пъти по-непродуктивни и ненужни в условията на същинския комунизъм. Ако оня тъпак Буров дойде тук с лист хартия, подписана от Москва, ще може да премести тия хора в совхоза „Четиридесет години Октомври“ и да срине Яблоня със земята.

— Разбира се, че си прав — каза Лиза, след като помълча. — Хората са отчуждени от земята, а тя е като сираче. Миналото е мъртво. Мъртва е селската култура. Мъртви са селата. Ония копелета в Москва спечелиха.

— Е, много е късно, за да говорим за политика и да философстваме — вече поуспокоен каза Холис.

— Да, късно е.

— Надявам се, че си преценила правилно тия селяни и КГБ няма да ни събуди с тропане по вратата в три часа през нощта.

— Мисля, че не съм сгрешила.

Изведнъж му хрумна, че Лиза имаше досадния и опасен навик на Алеви да намесва руснаците в неща, които можеха да им навлекат неприятности. Той се съмняваше дали тия клети несретници в Яблоня знаят, че е противозаконно руснак да разговаря с чужденци, още по-малко — да ги храни и да им дава подслон.

Холис погледна Лиза. Тя събу ботушите и чорапите и си размърда пръстите. Последва неловко мълчание и той се запита какво трябва да направи или да каже.

Лиза се обади първа:

— Тук е много студено. — Тя легна върху долния юрган с дрехите и се зави с другите два чак до брадичката. — Много студено.

Холис си съблече якето и го закачи на един от пироните, после заби ножа си в гредите до леглото. Седна на скрина и си събу ботушите. Усети, че сърцето му тупти по-силно от обикновено, и изведнъж всички думи сякаш се изпариха от главата му. Най-накрая все пак се сети:

— Няма ли да ти е по-удобно, ако легна на пода?

— Не, няма. А на тебе?

Холис за момент се поколеба, после свали пуловера и дънките си и ги метна на скрина. Дръпна връвчицата на лампата и се мушна в леглото до Лиза по тениска и шорти. Прокашля се и каза:

— Не исках да убия въодушевлението ти относно селска Русия, селяните и всичко останало. Знам, че и емоционално си свързана с тях, а според мен е чудесно, че можеш да виждаш нещата откъм хубавата им страна. Това ми харесва. Това е то темпераментът на младостта.

— Хъркаш ли?

— Понякога. А ти?

— Зависи кого ще попиташ. Да не съм легнала в твоята половина?

— Нямам си моя половина.

— Тогава с теб е лесно да се спи. Защо носиш сини шорти? Това да не е навик от службата ти във военновъздушните сили?

Холис се отмести настрани и се загледа навън през прозореца.

— Спокойной ночи!

— Уморен ли си?

— Да, сигурно — отговори той.

— А аз съм превъзбудена. Какъв ден само!

— Бъди добре дошла!

— Искаш ли да си поговорим?

— Достатъчно неща казах.

— Да не си ядосан за нещо? Звучиш ми ядосано.

— Просто съм уморен. Сигурно аз те ядосах.

— Нали не се сърдиш, че легнах с дрехите?

— Те са си твои. Щом искаш да ги мачкаш, твой проблем.

— Преди да ме назначат тук, съм имала три дълготрайни връзки, три краткотрайни, една любовна афера с един женен мъж и две случайни срещи за по една нощ. Когато пристигнах в Москва, се обвързах с един човек, който след това си замина. После дойде ред на Сет и…

— По-бавно — каза Холис. — Свършиха ми пръстите на ръцете и краката.

Лиза се надвеси над него и сложи ръка на рамото му. Той се обърна към нея и вторачено я загледа на мъждивата светлина, идваща от прозореца.

— Застреля двама въоръжени патрули на КГБ и окото ти не мигна, а сега трепериш — каза тя.

— Студено е.

— И аз съм нервна. Но те желая. Може и да не осъмнем тая нощ.

— Звучи ми като думите на моя щурман, който казваше: „А ако зората се пукне?“

— Всичко едно по едно.

— Добре. А Сет? Как ще реагира, като научи?

Тя не отговори.

Холис я остави да докосва босия му крак с нейния, а той обгърна главата й и я целуна. Съблякоха се под юрганите и се сгушиха в прегръдките си. Тя прекара ръце по гърба му и пръстите й напипаха гладки жилести възли.

— Рани — обясни той.

— О!

Холис се претърколи върху й и съвсем лесно проникна в нея.

— Сам… хубаво е… топло е…

— Топло… да. — Той впи устни в нейните, докато навлизаше по-дълбоко, и усети как тя разтвори още повече бедрата си под меката пухена завивка, после се изтласка нагоре с изненадваща сила. Тя стенеше, а бедрата й започнаха да се повдигат нагоре-надолу още по-бързо, после движенията станаха по-бавни и по-равномерни.

Лиза изрита завивките и обгърна гърба на Холис с крака, после го хвана с ръце за таза, притисна го още по-силно към себе си, притрепери и притихна изнемощяла.

След преживяния оргазъм Холис също се укроти и те лежаха, нежно прегърнати. Лиза сложи глава на гърдите му. Той прекара пръсти през косите й.

— Чувам сърцето ти — каза тя.

— Добра новина. А пък аз усещам дъха ти.

Тя го целуна по гърдите.

— Господи, дари ми мирен и спокоен сън.

— Амин!

Холис лежеше буден, с отворени очи, вторачен в непрогледната тъмнина и заслушан в дълбоката тишина. Лъхна го на цигарен дим от съседната стая и някой се изкашля. По стъклото зашумоляха сухи листа, после отново настъпи тишина. Не след дълго плъх или мишка затопурка по гредите на тавана.

След около час по пътя забръмча мотор на чайка, следвана от тракането на верижно превозно средство, най-вероятно бронетранспортьор. Той зачака да чуе тропота на ботуши по замръзналия двор, трясъка на входната врата, а след това и стъпките по дървения под. Но скоро бръмченето на моторите отзвуча и наоколо отново се възцари тишина. Холис се питаше дали тях търсят или Джак Додсън, а може би търсеха и тримата? Малцина ценни граждани в тази страна бяха с неизвестно местонахождение, а фактът, че трима чужденци бяха в неизвестност свидетелстваше за сериозна повреда в системата, която мнозина не биха могли да възприемат.

Холис затвори очи и се отпусна. Стори му се, че Лиза бълнува нещо в съня си, а после съвсем ясно я чу да казва: „Колата се повреди… Аз съм дежурна… Той е и твой приятел, Сет.“

Холис смяташе, че е невъзпитано да се заслушва в бълнуванията на жените, с които спи, но това бе първата жена, която бълнуваше на руски.

Той се унесе в лек, неспокоен сън и също сънува.

12.

Лиза се събуди от шум в задния двор.

— Навън има някой — разтърси тя Холис за раменете.

Той отвори очи. Чу се изскърцването на врата.

— Тоалетната е навън.

— О!

От кухнята се носеха гласове, а кукуригането на петел разцепи ранното утро.

— Мога да видя дъха си — каза Лиза и издиша. — Виждаш ли?

— Да, много ясно.

Отвън Холис мярна Зина, дъщерята на Павел и Ида, да се връща от тоалетната. Мина покрай прозореца, на който нямаше перде, но не се обърна към него.

— Днес е неделя сутрин, Сам, а църквите по цяла Русия са замлъкнали. Холис кимна.

— И на мен ми се иска отново да чуя камбанен звън.

Поседяха малко, замислени и заслушани в утринните песни на птиците, а после Лиза нежно се обърна към него:

— Харесва ли ти сутрин?

— Кое? О…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ. Нека да го направим още веднъж.

— Добре.

Отново се любиха, а после лежаха под юрганите, загледани в дъха си, докато се пукна зората.

— Това се нарича пушене в леглото — обади се Лиза.

Тя го обгърна с ръка и потърка пръстите на краката си о неговите.

— Обърни се.

Холис легна по корем, а тя дръпна юргана надолу. На слабата светлина видя белезникаво виолетовите белези, които започваха от врата му и стигаха чак до хълбоците.

— Сега виждам, че доста си го бил загазил. Боли ли те?

— Не.

— Запали ли се?

— Един шрапнел ме улучи.

— А самолетът взриви ли се?

— Ами, не сам. През опашката му премина една ракета „земя-въздух“.

— Разкажи ми всичко, моля те.

Холис отново легна по гръб.

— Добре. Беше двадесет и девети декември 1972 година. По ирония на съдбата се оказа, че това е била последната американска офанзива над Северен Виетнам. Коледните бомбардировки. Спомняш ли си?

— Не.

— Все едно. Летях до Хайфон, пуснах бомбите и се насочих обратно към Южен Виетнам. Тогава Ърни Симс — моят щурман, който седеше зад мен — каза съвсем хладнокръвно: „Към нас идва ракета.“ И ми зададе някакви координати, за да избегнем удара. Но ракетата „земя-въздух“ беше точно зад нас и аз не успях да се измъкна. Последното нещо, което Ърни каза, бе: „О, не!“ После чух експлозия, таблото за управление блокира и самолетът загуби управление. Навсякъде наоколо и по седалката се бе разплискала кръв. Помислих си, че това е моята кръв, но тя беше на Ърни. Моят Р–4 изпадна в свредел над Южнокитайско море. Натиснах копчето за катапултиране и двамата със Симс изхвръкнахме от кабината. Парашутите ни се отвориха и ние паднахме във водата. Задържах се отгоре за известно време и докато наблюдавах приближаващите се военни лодки, си представях живота във военнопленнически лагер.

Холис се привдигна и се загледа през прозореца. След малко продължи:

— Видях Симс в спасителната жилетка на около стотина метра от мен. Водата му бе подействала като компрес и ми се стори, че е в съзнание. Извиках му и той ми отговори. Една от лодките почти бе стигнала до него. „Сам, хванаха ме“ — изкрещя. Заплувах към него, но той ми махна да бягам. Така или иначе, не можех нищо да направя. Видях как виетнамците го качиха на лодката. После се насочиха към мен. Но военноморските въздушни спасителни хеликоптери вече се бяха появили и техните картечници и ракети сипеха огън над врага. Един от тях ме изтегли от водата. Видях, че лодката, на която бе Симс, пое към бреговите батареи на Северен Виетнам. Нашите хеликоптери се отказаха от преследването… Откараха ме на санитарен кораб.

Лиза мълчеше и слушаше.

Холис продължи:

— По-късно разбрах, че съм последният пилот, свален над Северен Виетнам. Прочетох името си в една документална книга за войната във Виетнам. Много съмнителна слава. Симс също бе отбелязан като последния безследно изчезнал.

— Боже Господи! Какво си преживял! — След кратка пауза тя попита плахо. — Мислиш ли, че Симс… искам да кажа, той не се ли появи?

— Не. Води се безследно изчезнал.

— А… смяташ ли, че… да спра ли да те разпитвам за това?

Холис отговори на въпроса, който тя така и не довърши:

— Не знам какво можех да направя. Но бяхме един екипаж и аз отговарях за него. Може би… може би не си спомням последователността на събитията, разстоянието между мен и него, времето, когато се появиха нашите хеликоптери… Мисля, че просто изцяло бях изключил. Не зная какво можех да направя. Освен да бях доплувал до него, да се погрижа за раните му и да го придружа в пленничеството му. Може би точно това трябваше да направя като командир на самолета.

— Но ти си бил ранен.

— Дори не знаех.

— Тогава си бил изпаднал в шок.

— Всичко е свършено. — Холис сви рамене. — Това е.

Тя сложи ръка на рамото му. Изминаха няколко минути в мълчание, после Холис каза:

— Е, и за да затворя кръга: името на Ърни Симс никога не се появи в списъците на убитите или на военнопленниците в Северен Виетнам, така че официално той все още се води безследно изчезнал. Но аз видях, че го качиха на лодката. И сега с тая история около Додсън отново се замислям за всичко това. За всички ония момчета, чиито парашути са видени да се разтварят във въздуха и за които нищо повече не се е чуло. Чудя се дали Ърни Симс и още хиляда други като него не са стигнали до Русия.

— До Русия…? — Лиза намери якето си под юргана и измъкна цигара от джоба. Запали я и вдиша дълбоко.

— Искаш ли?

— Може би след малко.

— Това е като опиат, Сам.

— Опиат… да — Холис я погледна. — Ей, трябва да се размърдаме вече. — Той провеси крака от леглото, после отиде до скрина, върху който бяха дрехите му.

— Имаш хубаво тяло — подсвирна Лиза тихичко.

— Я не се занасяй. — Той я погледна, както се бе изправила гола до електрическата печка и събираше дрехите си между завивките. — Бедрата ти не са дебели, но стъпалата ти наистина са големи.

Облякоха се и минаха през другата спалня в кухнята, където Ида ги посрещна с „добро утро“ и им даде леген с топла вода, кърпа и сапун. Измиха се на масата отстрани, където все още стоеше коритото с мръсните съдове. Лиза се извини и се отправи към тоалетната. Холис излезе на студа и тръгна към черния път. Чайката не бе оставила никакви следи по замръзналата кал, за разлика от гъсениците на другото превозно средство. Недоумяваше защо не спряха да претърсят селото. „Късмет — каза си той. После прибави: Мързел.“ Въпреки че може би някой все още ги търсеше.

Холис тръгна по калния път към задния двор и срещна Лиза, която се връщаше.

— Не е ли забавно? — каза тя.

Холис я увери, че не е, и продължи нататък. Когато се върна в кухнята, завари Павел и Лиза да седят на масата. Там бяха и децата на Павел — Михаил и Зина. Учеха по математика и пишеха домашните си, въпреки че бе неделя. Холис седна, а Ида му сервира варено яйце, каша и чай. Руският чай, както винаги, бе чудесен. На масата имаше парче черен хляб и купа масло. Холис заговори с децата за училище.

— Кой е любимият ти предмет? — попита той Михаил.

Момчето се усмихна и отговори на английски.

— Английски език.

Холис се засмя и продължи разговора на руски:

— Зная, че в Москва всички ученици учат английски, но не знаех, че английски се учи и в провинцията.

Момичето отговори неуверено на развален английски:

— Всички в училище учи английски. Понякога ние говори между нас.

— Имаш ли любим американски автор? — попита на английски Лиза.

Михаил отговори:

— Малко познаваме Джек Лондон и Джеймз Болдуин. „Огънят следващия път“ в Америка ли е издадена?

— О, да. Чела съм я — отговори Лиза.

— Затворили него в затвор? — попита Зина.

— Не. Получи голям хонорар. Комиссионные.

— Наш учител каза него затворили в затвор — настоя Михаил.

— Не, не са го затворили.

Зина се обърна към брат си на руски:

— Видя ли? Миналата година един преподавател ни обясни, че го арестували, след като публикували книгата. Тая година друг преподавател ни каза, че не са му разрешили да издаде книгата и той избягал във Франция.

Холис обели вареното яйце. Той се чудеше защо правителството е въвело изучаването на английски в училищата. Някой параноик би отсякъл: „За да могат някой ден руснаците да управляват Америка.“ Но сигурно имаше и още нещо. Бе чувал ученици в Москва да разговарят на английски помежду си. Каквато и да бе причината за правителството, за учениците това бе върхът на модата. Вероятно просто смятат, мислеше той, че има надежда.

— Американци учат ли руски? — попита Зина на английски.

— Не — отговори Лиза. — Само неколцина.

— Много добре говори руски. Но от кой район е твой акцент?

— Може би малко от Казан, до Волга. Малко от Москва. Руският на баба ми бе доста старовремски и навярно аз все още говоря с нейния акцент.

— Много хубаво звучи — каза Зина. — Культурно.

Холис забеляза, че Павел и Ида засияваха всеки път когато някое от децата заговореше на английски. Той отвори куфарчето си, за да види дали му бяха пъхнали нещо за четене, както правеха всеки път, когато се налагаше някой да пътува из СССР. Намери един брой на списание „Тайм“ и го сложи пред Михаил и Зина.

— Това може да ви помогне за английския. — После добави: — Внимавайте да не попадне в ръцете на властта.

Двамата го погледнаха с онова изражение, което бе виждал всеки път в подобни ситуации. Отначало — едва доловима радост, след това — престорено безразличие сякаш контрабандната литература не означаваше нищо за тях. После се появяваше едва ли не срам и безмълвно признание, че тяхното правителство ги „контраслира“.

— Унизително е, помисли Холис.

Михаил и Зина огледаха списанието внимателно — чак до телчетата, които държаха страниците. Прелистиха го тук-там безразборно и го отвориха на цветна реклама на буик. Освен реклами на най-новите марки коли имаше и реклами на парфюми, феерично бельо и джинси от известни дизайнери, които привлякоха вниманието на Михаил. Павел се наведе, за да вижда по-добре, а Ида спря работата си и застана до децата.

Посолството разпространяваше сред хората всяко западно периодично издание, което получаваше. Но дори случайно да се окажеше захвърлено на боклука, в края на краищата то преминаваше през ръцете на хиляди московчани, преди да се разпадне. И ако повечето жители на Москва и Ленинград все пак са виждали поне веднъж в живота си каквото и да е издание на английски език, то Холис се съмняваше, че в Яблоня или в колективното стопанство „Червен пламък“ някой дори е зървал такова.

Холис забеляза, че Михаил и Зина се зачетоха в някаква статия за предстоящите избори. Погледна часовника си и установи, че е точно седем.

— Време е да тръгваме — изправи се той.

— Днес е мой ред да събирам яйцата. Извинете ме. Благодаря — каза Михаил и излезе.

Зина помогна на майка си да измие съдовете. Лиза се опита да се включи, но Ида не й разреши.

Холис излезе навън след Павел. Селянинът тръгна към другия край на стопанството си, където в малка кочина имаше три прасета.

— Коритото тече и вече до гуша ми дойде да пренасям кофи вода от кладенеца — обърна се той към Холис.

— Не можеш ли да го поправиш?

— Трябва ми борова смола или катран. Но не мога да склоня ония глупаци да ми дадат.

— Кои глупаци?

— Глупаците от канцеларията на колективното стопанство. Казват ми, че нямат. Е, може и да нямат. — После продължи: — Трудно е човек да се снабдява с каквото му е необходимо за частното си стопанство.

— Понякога издълбан дънер върши по-добра работа от едно корито.

— Да, така е. Но ще ми трябва доста голям дънер. Имам чудесна брадва. — Помълча малко и каза: — Ама ще е по-лесно, ако ми дадат катран.

— Тук ходите ли на църква?

— Църква ли? Та тук няма църква. Само в големите градове. Веднъж видях една стара църква в Можайск, но тя е превърната в музей. Не влязох.

— Някога искало ли ти се е да ходиш на църква?

Павел се почеса по главата.

— Не знам. Може би, ако имах възможност да говоря с някой свещеник, щях да мога да отговоря на въпроса ти. Никога не съм виждал поп, но от книгите знам как изглежда. Американските фермери ходят ли на църква?

— Да, повечето от тях ходят.

Павел погледна небето.

— Задава се дъжд. А може и да е сняг. Виждаш ли ония облаци там? Като станат светлосиви като оня, другия, а не както са сега — бели или черни, може да завали сняг.

Павел погледна надалече, отвъд кафявите поля, и заговори с оня унесен, тромав глас, който Холис вече добре познаваше и свързваше с тъй наречения руски фатализъм.

— Снегът става толкова дълбок, че децата не могат да отидат на училище, а ние не можем да излезем от домовете си. По принцип са длъжни да чистят пътищата, но не го правят. Седя си вкъщи и пия. Понякога бия жената и децата ей така — за нищо. Имах още една дъщеря — Катя, но тя умря една зима от спукване на апендикса. Казват, че един ден ще ни преместят в някой совхоз. Може би. Но не съм сигурен дали ми се иска да напускам тая къща. Какво правят американските фермери през зимата?

— Поправят машините, чистят хамбарите, ходят на лов. Някои се хващат на работа. В Америка не е толкова студено през зимата като тук.

— Да, знам.

— Откога съществува Яблоня?

— Кой знае? Дойдохме с майка ми след войната. Баща ми загина на фронта. Правителството изпрати майка ми тук от едно по-голямо село, което било изгорено от германците. Веднъж един човек ми каза, че Яблоня била част от земите на Романови. Други пък смятат, че е била владение на богат граф. Някога е била по-голяма от сега. Имала е хамбари и конюшни, където хората са държали собствените си коне, каручки и рала. Имало е и още два кладенеца. Но помпи не е имало. Сега си имаме помпа. Някои казват, че е имало дори църква някъде по пътя за следващото село. Но и онова село е изчезнало. От тифус. Изгорили го. Сигурно са изгорили и църквата. Или германците, или комисарите. Кой знае?

— Липсва ли ти родината? — внезапно попита той Холис.

— Нямам родина.

— Нямаш родина?

— Живял съм на много места.

Поговориха си още малко и Холис каза:

— Трябва да тръгваме. Страхувам се, че за Яблоня, няма да е добре, ако някой тук — децата или бабките, се разприказват за нашето идване.

— Знам. След като си тръгнете, ще им поговоря.

Холис пъхна в ръката на Павел банкнота от десет рубли. Павел я погледна и мушна в джоба си.

— Докарай колата тук и ще ти дам пет килограма масло. В Москва за него ще ти дадат двадесет рубли.

— Отиваме в Ленинград. Все едно, парите са за гостоприемството ви. До свидания!

Холис се обърна и се отправи към къщата. Лиза бе готова за тръгване. В ръката си държеше торба от зебло.

— Ида ми даде малко мед и круши — каза тя. Холис измъкна куфарчето изпод масата.

— Благодаря, Ида. Довиждане, Зина.

Той хвана Лиза за ръката и двамата излязоха. Като отиваха надолу по пътя, чуха старец да пее: „Говорила баба деду что в Америка поедет. Ах тъй, старая пизда, не поедешь никуда.“7

Минаха зад купата сено и до жигулито намериха малкото момиче на име Лидия.

— Добро утро, Лидия. Чудех се дали ще те видя преди тръгване — усмихна се Лиза.

Момичето не отвърна на усмивката и бързо каза на руски:

— Тук има едно момче — Анатолий. Член е на комсомола. Според мен той ще съобщи на милицията за идването ви.

— Не могат ли другите деца да поговорят с него?

— Анатолий не говори с никого и няма да послуша никого от Яблоня — поклати глава момичето.

— Павел Фьодорович ли е вашият отговорник тук? — обърна се Холис към Лидия.

— Не ни позволяват да си имаме отговорник. Но да, той е.

— Тогава му кажи това, което току-що каза на нас. И гледай Анатолий да не напуска днес селото.

Тя кимна.

— Благодарим ти. Жалко, че не можахме да си поговорим по-дълго — каза Лиза.

— Искам да науча повече неща за Америка.

Лиза се поколеба, но после извади визитна картичка от чантата си и я подаде на Лидия.

— Ако някой път дойдеш в Москва — от училището или на екскурзия, обади се на този телефон, но да е от някоя телефонна кабина, и кажи само малкото си име. Искай да ме повикат. Лиза Роудс.

Лидия се загледа в надписа и големия печат и произнесе:

— Лийза Роудс.

Лиза целуна момичето по бузата. Лидия отстъпи назад, премести поглед от Лиза към Холис, после се обърна и побягна.

— Не трябваше да им оставям онова списание и ти не биваше да й даваш визитката си — обади се Холис.

— Неотдавна ми каза, че не можеш да им позволиш да ти диктуват как да живееш. Те сеят страх и подозрение, които проникват сред хората.

Холис кимна.

— Да тръгваме.

Качиха се в колата и Холис включи мотора. Изчака да загрее.

— Оставих десет рубли в спалнята — каза Лиза.

— За мене ли?

— Ти получаваш твърда валута. — Тя се засмя. — Много твърда.

Холис се усмихна.

— Аз пък дадох десетачка на Павел. Та, как смяташ, ще минем ли само с една вечеря, или ще трябва да ги поканим за цял един уикенд?

— Сториха ми се приятни.

— Той бие жена си. — Холис се опита да включи колата на скорост, но съединителят отново бе заял. Той започна да отпуска и да натиска педала и най-сетне успя да включи на втора. Окей.

Излязоха на черния път и завиха в посока, противоположна на тази, от която пристигнаха.

— Ще ходим ли да търсим оня телефон? — попита Лиза.

— Не бих рискувал.

— Къде отиваме? Можайск е в другата посока.

— Не отиваме в Можайск, а в Гагарин.

Холис натисна клаксона и кимна на Павел, Ида, Михаил, Зина и на всички, които им махаха от дворовете си.

— Яблоня — каза той. — Дълго време няма да мога да забравя това място.

— Аз също.

Минаха покрай последната изба и Холис натисна газта. Жигулито подскачаше по набраздената замръзнала кал.

— Когато изгрее слънцето, черната кал ще стане на пудинг. Някога оръдията са затъвали чак до оръдейните кули — каза Холис.

— А защо в Гагарин?

— Между Можайск и Москва има хора, които търсят майор Додсън, а навярно и нас. Тръгваме на запад, където се надявам, че все още не са уведомени за заблудили се американци. Ще бутнем колата в някоя канавка, а после ще вземем влака за Москва. Става ли?

— Имам ли избор?

— Можеш да пътуваш и отзад — отляво или отдясно.

— Много си съобразителен. — Лиза запали цигара.

— Човек може много неща да научи от едно пътуване из чужда страна. Свали малко прозореца, ако обичаш.

Холис караше на запад по правия черен път. Не можеше да си представи, че руската държава няма средства да асфалтира или поне да покрие с чакъл пътищата. Може би, помисли той, това е просто още един начин да се задържат селяните там, където са, и да се направи мизерният им живот още по-нещастен. Той знаеше, че трябва да изкара жигулито на асфалт, преди да се размекне калта.

— Знаеш ли къде е пътят? — попита Лиза.

— Трябва да е някъде на петдесет километра западно оттук по старото шосе от Минск за Москва. А, да, освен това мисля, че това е…

— … още едно нарушение на шибания пътен лист.

— Какво става с онова сладко момиченце, което толкова ми се прекланяше?

Тя се засмя.

— Отначало ти предизвикваше у мен страхопочитание. Точно затова ме придума да легнем заедно.

Според Холис най-доброто, което можеше да направи, бе да изостави тая тема на разговор.

— Имам нужда от един душ.

— Сигурен ли си?

Той здраво натисна педала. Беше осем и няколко минути и между дупките вече се виждаше вода, а не лед. Пресметна, че имаха около петнайсет минути, преди жигулито да заседне в калта.

— Как мислиш, тия хора от Яблоня ще си имат ли проблеми? — попита Лиза.

— Ако никой не съобщи за срещата им с чужденци — не, но ако милицията разбере или пък онова малко комсомолско лайно им каже, ще стане зле. В разузнаваческите кръгове се говори за лоялност от страна на средностатистическия Иван по отношение на държавата. Някои казват, че е лоялен, други — че не е. В Америка, ако на вратата на Джо Смит почука руснак и помоли да го приютят тайно за през нощта, Джо светкавично ще натисне до дупка педала към ФБР — защото смята, че така трябва, а не защото се страхува, че ФБР ще го измъчва, ако не ги е информирал. От друга страна, Иван е полупатриот, полужертва на терора. Лично аз смятам, че с Яблоня е свършено.

Известно време Лиза не проговори, след това промълви:

— Трябваше да се сетя за опасността, на която ги излагаме… а аз мислех само за нас.

— Не се притеснявай. Просто се надявам КГБ да не се изтърси там тая сутрин. Трябват ми няколко часа преднина.

Холис усещаше, че пътят става все по-мек, и чуваше как калта плиска по калниците. Изведнъж в далечината забеляза конска каруца с картофи.

— По дяволите! — знаеше, че не може да забави ход зад каруцата, без да заседне в тинята. — Дръж се!

Застигна каруцата и зави рязко вляво, минавайки на сантиметри от нея, а левите гуми отидоха в канавката. Колата се раздруса, после изскочи пред коня и изпръска животното от горе до долу, но продължи напред, клатушкайки се.

— Ух! — Лиза пое дълбоко дъх.

След пет минути стигнаха до страничен път, покрит с чакъл, и Холис зави на север по него. Натисна газта до петдесет километра в час и шумозаглушителят малко се успокои.

— Искаш ли круша? — попита Лиза.

— С удоволствие.

Тя извади една круша от торбата, изтри я в ръкава си и му я подаде. В далечината Холис видя електрическите стълбове покрай старото шосе Минск — Москва. Отхапа от крушата.

— Хубава круша! — Той зави на запад по асфалтираното шосе. — Остават около двайсет минути до село Гагарин.

Не се виждаха никакви коли. Холис натисна педала, докато жигулито вдигна деветдесет километра в час. И тогава в огледалото забеляза, че някаква черна кола се приближава към тях. Сигурно се движеше със сто километра в час, защото разстоянието помежду им бързо се стопяваше. Когато автомобилът ги приближи достатъчно, Холис разпозна силуета на чайка. Погледна таблото и видя, че тахометърът сочи червената линия.

— Майната му!

Лиза също погледна назад.

— О, по дяволите! Те ли са?

— Не знам.

— Какво ще правим?

— Ще блъфираме и ще заплашваме. Ще им кажем, че вече сме позвънили в посолството ни. Ако намеря за необходимо и ми се удаде възможност, ще се опитам да ги убия. — Той измъкна ножа от ботуша си и го пъхна в якето си.

— Сам, страх ме е.

— Ще се оправим. Дръж се нагло с тях, флиртувай.

Чайката бе вече само на петдесет метра зад тях и се изнесе вляво чак в насрещното платно. Лиза гледаше право напред. Холис погледна през страничното стъкло и се усмихна.

— Махни им.

— Какво?

Чайката се изравни с тях и клаксонът й изсвири. Две млади двойки им помахаха весело. Момичето на седалката до шофьора посочи с пръст смачкания калник и започна да се криви така, сякаш пие от бутилка и шофира, олюлявайки се насам-натам. Младежът отзад пък пращаше въздушни целувки на Лиза, а компаньонката му го пляскаше закачливо по ръката. Чайката ги задмина.

— Щури хлапетии московчани. Накъде е тръгнала тая страна?… — каза Холис.

Лиза си пое дълбоко дъх. После отвори козметичната си чантичка, сложи малко руж на бузите и внимателно начерви устните си.

— Ще си сложа и сенки, когато спреш някъде. — Тя среса косата си. — Искаш ли да те среша? Много си рошав.

— Окей.

Тя го среса и допълни:

— Трябва да си купим четки за зъби. Искам да изглеждаме добре пред тях.

— Пред кои „тях“?

— Пред хората в Гагарин или ония от КГБ, или пред Буров. Когото срещнем най-напред.

— Ти изглеждаш прекалено добре. Прикрий малко хубостта си — каза Холис.

— Каквото и да направя, няма да минем за руснаци, Сам.

— Ще се опитаме да скрием, че сме служители от американското посолство. Тя сви рамене и изтри ружа и червилото от устата си с носна кърпичка.

— Аз поне съм облечена с ватник. А ти приличаш на Индиана Джоунс с тия ботуши и това кожено яке. — Тя прекара пръсти през косата си. — Е, не можахме да си вземем по един душ.

— В подобни ситуации стандартният изход е да се опитаме да минем за другари съидейници от някоя от балтийските републики. Там се обличат доста добре, имат вид на западняци и говорят съвсем нетипичен за руснаците руски. Съгласна ли си да кажем, че сме от Литва? Или пък да се представим за латвийци, а?

— Искам да съм естонка.

— Прието.

След десет минути от двете страни на пътя се появиха схлупени изби, а по-нататък и сгради с боядисани дървени огради. Холис намали скоростта.

— Това е Гагарин.

— На космонавта Гагарин ли е наречено?

— Да. Той е роден в едно от близките села. От схлупена изба до космическа капсула, представяш ли си, от дървена колиба към звездите. Трябва да им се признават заслугите на тия хора, когато има за какво.

Стигнаха до средата на Гагарин — областен център на района. Това е град с около десет хиляди жители. Достатъчно голям, помисли Холис, за да не бият на очи жигулито и неговите пътници. Подобно на Можайск и това селище изглеждаше така, сякаш всичките му жители бяха заминали на луната за уикенда. Единствените забележителности на града бяха някакъв ресторант и музей за жизнения път на Гагарин.

Холис спря колата насред безлюдната улица и свали прозореца. Огромна бабка, омотана цялата в черно, носеше на рамо щайга досущ като мъж.

— Вокзал? — попита Холис.

— Добре, добре. — Тя отвори задната врата на жигулито, метна щайгата вътре и с мъка намести дебелите си месища до нея. Задницата на колата потъна надолу. Холис погледна Лиза, усмихна се и вдигна рамене.

— Где вокзал? — запита той отново.

— Там, там. Завий ей там. Откъде сте?

Холис сви по тясна уличка и видя жп гарата — покрит бетонен перон.

— От Естония.

— В Естония разрешават ли ви да карате със смачкани калници? Тук непременно трябва да ги поправите.

— Да, майко.

— Къде са ви шапките и ръкавиците? Да не би да искате да пипнете пневмония?

— Не, не.

Холис спря на малък паркинг до перона. Слезе от колата и помогна на старицата да се качи по няколкото стъпала. Лиза ги последва с дипломатическото му куфарче в ръка и те си запроправяха път през тълпата към дървената каса на перона. Разгледаха разписанието и установиха, че следващият влак за Москва щеше да пристигне след двайсет минути. Холис почука на прозорчето на касата, дървеният му капак се плъзна настрани и зад него се показа жена на средна възраст със сива униформа. Зад нея весело бумтеше печка.

— Два билета до Москва — каза той.

Тя го погледна.

Холис знаеше, че продавачките са длъжни да изискват вътрешните паспорти от пътниците, но те рядко спазваха това изискване. За да не направи жената изключение, той добави:

— Възможно ли е оттук да си купим билети до Ленинград и до Талин?

— Не. Естонци ли сте?

— Да.

Продавачката протегна глава, за да огледа Лиза, после се обърна към Холис:

— За Ленинград и Талин ще трябва да си купите билети от Москва. Двайсет и две рубли и седемдесет и пет копейки, моля.

Холис подаде парите и взе билетите и рестото.

— Спасибо.

Докато се отдалечаваха от касата, Лиза хвърли поглед назад:

— Дали няма да позвъни на милицията?

Холис мина зад дървената будка на касата, извади ножа и сряза телефонния кабел.

— Няма. А ако излезе от будката, ще се върнем обратно в жигулито.

— Нещо ми подсказва, че ще ни измъкнеш от цялата тая бъркотия — хвана го Лиза за ръката.

— Нали ти ни вкара в нея — добави тя.

Холис не отговори.

— А какво щеше да направиш, ако ни бе поискала паспортите или картите за самоличност?

— От чисто любопитство ли питаш, или се опитваш да навлезеш в моя занаят?

— И едното, и другото.

— Ами тогава щях да… кажи ти, де.

Лиза се замисли за момент:

— Щях да се престоря, че не мога да ги намеря, щях да си тръгна и после да платя на някой селянин да купи два билета.

— Не е лошо — поклати глава Холис.

Двамата тръгнаха по студения сив перон, който приличаше на сцена от „Доктор Живаго“, с всичките тия представители на човешкия род, облечени в черни палта и забулени в тъмни шалове. Наоколо бъкаше от възрастни селяни — мъже и жени — с 14–15-годишни момчета, които им помагаха. Всички мъкнеха щайги, кашони и куфари, претъпкани с млечни продукти и последните за сезона пресни зеленчуци. Те се бяха запътили към едно място — към Москва, където трябваше да се нахранят осем милиона гърла, които държавната система за разпределение не успяваше да задоволи както трябва. Част от селяните щяха да отидат на свободните пазари — един неохотен компромис на правителството с капитализма, а други нямаше да стигнат по-далеч от някоя странична уличка близо до московската жп гара.

На Холис му направи впечатление, че селянките седят като мъже — с опънати напред крака и отпуснати в скута ръце. Наоколо нямаше нито един бръснат мъж и никой от хората на перона не беше облечен в прилични дрехи. Жените носеха гумени ботуши или галоши, а обувките и ботушите на мъжете бяха от естествена кожа, но смачкани и нацепени от дълго носене. Срещнаха и няколко момичета, обути в пластмасови ботуши в най-различни крещящи цветове — червено, жълто, светлосиньо.

По релсите се разнесе тракането на експрес „Белорусия“. Всички се изправиха и примъкнаха стоките си към края на перона така, че там се образува същинска стена от кашони и щайги. Влакът спря, вратите се отвориха и Холис скочи вътре, последван от Лиза. Седнаха на две празни места до купето на стюарда.

След десет минути вагонът беше претъпкан с вързопи и влакът потегли. Холис погледна часовника си. Беше девет и трийсет. Влакът трябваше да пристигне на Беларуската гара на площад „Горки“ доста преди пладне.

Скованата сдържаност на пътниците на перона скоро премина в оживен разговор, вицове и смях. Приказките бяха селски и груби, но в тях нямаше превземки и между тези хора сякаш съществуваше връзка, въпреки че повечето от тях се срещаха за пръв път. Тази близост се дължи не само на пътуването, помисли Холис, но и на това, че всички споделят една и съща съдба — съдбата на унижените и оскърбените. Колко различно бе всичко наоколо в сравнение с московското метро, където игла да изпуснеш, ще се чуе дори и в пиковите часове.

Хората се черпеха с храната, която носеха, и се шегуваха с качеството на продуктите.

— Дори и московчанин не би купил твоите ябълки — каза една жена.

— Ще кажа, че това са репички — бе отговорът.

Всички се засмяха.

Старец поднесе нарязан домат под носа на Холис. Той взе капещото парче от загорелите му пръсти.

— Благодаря ти, старче. — Подаде го на Лиза: — Изяж го.

Тя се поколеба, после го напъха в устата си.

— Вкусно. Дали някой не носи портокалов сок?

— Гледай да не им привличаме вниманието. Прави се на заспала или на простодушна.

— Мога ли да си запаля цигара? — прошепна Лиза на руски.

— Не тука. В тоалетната.

— Искаш ли още една круша? Или малко мед.

— Не, скъпа.

Холис огледа вагона. Беше доста приличен. Чист, с дантелени пердета на прозорците и малки вазички, прикрепени към первазите, в които имаше по една истинска роза. Установи, че колкото повече неща виждаше от Русия, толкова по-малко разбираше тази страна. Но прозорците бяха мръсни и това някак си го успокояваше.

Разговаряха малко. Холис каза на Лиза, че може да стане само ако й се налага да използва тоалетната. Кондукторката — жена на средна възраст, едва си проправи път и когато стигна до тях, ги удостои с малко повече внимание, отколкото изискваше проверката на билетите им.

— Московчани ли сте? — попита тя.

— Не, естонци сме — отговори Холис. — От Москва отиваме в Ленинград, после у дома — в Талин.

— А-ха. Много добре говорите руски. — Тя огледа Лиза от горе до долу: — Имате много хубави ботуши.

— Благодаря.

— В прибалтийските републики винаги има по-хубави стоки. Това не мога да го разбера. — Подаде билетите на Холис. — Приятно пътуване!

— Благодаря.

Влакът набираше скорост. Пуснаха музика — не класическа или фолклор, която обикновено се чуваше на обществени места, а нежна, приятна за ухото музика, съветска музика.

Влакът спря на гарата в Можайск. И тук цареше същата блъсканица, хората мъкнеха същите издути картонени куфари и невзрачни вързопи. Пътниците се качваха само в последните два вагона. На перона имаше войници и милиционери. Холис и Лиза се отпуснаха в седалките и се престориха на заспали. Влакът потегли и продължи пътешествието си сред мрачния руски пейзаж.

На гара Галицино спряха само за пет минути и скоро след като потеглиха, видяха Ленинските възвишения.

— Почти сме у дома — отбеляза Лиза. — Не, съвсем не сме си у дома.

Влакът спираше за кратко на малките гарички в предградията — Кунчево, Фили, Тестовская.

— Защо не слезем? Оттук можем и пеша да се приберем в посолството — предложи Лиза.

— Нали казахме, че пътуваме за Ленинград, следователно трябва да слезем на Беларуската гара.

— Аз пък искам да сляза тук. Стига ми толкова.

— Седни.

Лиза отново седна на мястото си.

— Съжалявам. Малко се поизнервих. Вярвам ти. Справи се великолепно. Дори и да се случи нещо и да не стигнем до посолството… А как ще влезем в посолството, ако ония „слухари“ ни чакат близо до вратата?

— Ще ти покажа един номер.

— Няма да е зле.

Експрес „Белорусия“ от Минск пристигна на стогодишната Беларуска гара в дванайсет без десет. Холис и Лиза слязоха бързо и си запроправяха път сред тълпата. Холис забеляза, че завръщащите се в далечните си родни места хора съвсем не бяха опразнили торбите. Те отново бяха претъпкани, но този път с дрехи, обувки, домакински уреди и различни видове московски глезотии. Най-ненужното нещо, което връщаха обратно, бяха останалите след пазаруването им рубли. Няколко добре облечени московчани поглеждаха враждебно провинциалистите и в погледите им сякаш се четеше неодобрение заради това, че и селяните вече ги конкурират в пазаруването на стоки.

Холис и Лиза минаха покрай патрулни двойки на КГБ, каквито имаше на всеки транспортен възел в Съветския съюз и от които еднакво се стряскаха и чужденците, и местните граждани. От гарата излязоха на площад „Горки“, сред който се издигаше огромната статуя на писателя. Небето бе сиво както обикновено, а въздухът, за разлика от свежия въздух в провинцията, бе мръсен и задимен. Пресякоха площада и тръгнаха към Кремъл по улица „Горки“ — главната улица на Москва. Холис вкара Лиза в хотел „Минск“ и влезе в телефонна будка в края на фоайето. Набра номера на посолството и разговаря с патрула, после с дежурния офицер, който се оказа заместникът му — капитан О’Шей.

— Ед, аз съм. Разбра ли?

— Да, сър.

— Става дума за „светкавица“ — каза Холис, използвайки кодовата дума за личен спешен случай. — Осигури ми кола при позиция „Делта“. След десет минути.

— Да, сър. Ще дойда лично.

— Не, остани там и ми намери господин Девет. Искам да говоря с него.

— Господин Девет много се разтревожи за вас. Той е в кабинета си.

— След десет минути.

— Да, сър. Добре дошли у дома.

Холис затвори телефона и се обърна към Лиза.

— Сет е много разтревожен за теб.

Лиза не отговори. Излязоха от хотел „Минск“ и продължиха надолу по „Горки“.

— Чудесно го уговори. Къде е позиция „Делта“? — попита Лиза.

— Забравих.

Тя го погледна.

— Будалкаш ли ме?

— Да. Това е при Първи гастроном. Знаеш ли го?

— Разбира се. Но ние, московчаните, все още му викаме „Елисеевски“ — така са го наричали преди революцията. Най-хубавия гастроном в Москва. Всъщност — единствения. А дали ще успеем?

— Така изглежда.

Минаха покрай Драматичния театър „Станиславски“, прекосиха площад „Пушкин“ и градинския пръстен, който някога е бил външната стена на града. Стигнаха до красивата фасада на Първи гастроном, после минаха отзад.

— Предполагам — каза Холис, — че КГБ не може да различи позиция „Делта“ от Таймс Скуеър. Сменяме позициите всеки път, когато ни се налага да ги използваме. Така че не би трябвало тук да ни чака някой от КГБ. Но пък те винаги пращат по една-две коли да се навъртат около всеки автомобил на посолството. Веднага щом се появи нашата кола и намали малко, ще скочиш отзад, ще се мушнеш бързо и аз ще те последвам. Окей?

— Гледала съм това в един филм.

Зачакаха. Лиза запали цигара.

— Това е последната. Но в кабинета имам един пакет. Или може би вкъщи.

По „Горки“ с доста голяма скорост се зададе черен форд и Холис видя отпред двама от охраната, а на задната седалка седеше мъж, който приличаше на Сет Алеви. Зад форда се движеше черна чайка. Изведнъж фордът зави рязко към бордюра и удари силно спирачките. Задната врата се отвори, Лиза се пъхна до Алеви, качи се и Холис и дръпна вратата, докато колата вече набираше скорост.

— Здравей, Сет — каза Лиза.

— Няма да е зле да ми дадеш някакво обяснение, полковник — обърна се Алеви към Холис.

Холис не отговори.

— Къде е колата? — попита Алеви.

— На гарата.

— На коя гара?

— Гагарин.

— Гагарин? Какво, по дяволите, сте правили там?

— Взехме влака за Москва.

— Сет, искаш ли круша? — отвори Лиза голямата торба.

— Не — Алеви скръсти ръце и погледна през страничното стъкло.

Чайката се доближи плътно до тях и шофьорът натисна газта, но отпред се появи друга чайка и те се оказаха приклещени. Американецът отпусна педала и трите коли продължиха опасната си игра, криволичейки наляво-надясно в пакет през центъра на Москва по Калинински проспект.

След десет минути фордът стигна до посолството и мина покрай милиционерската будка, пресече тротоара и влезе през вратата. Чайката зад тях изсвири с клаксона и мъжът на седалката до шофьора извади ръка през прозореца и им показа среден пръст. Хората от охраната във форда върнаха поздрава на ония от КГБ. Фордът заобиколи пилона със знамето и спря пред входа на административната сграда. Холис, Лиза и Алеви слязоха.

— Не се обиждайте, но и двамата миришете — забеляза Алеви.

— Смятам да отида да взема един душ — каза Лиза.

— Идеята ти не е лоша.

— Свържи се с моргата в Можайск — обърна се Холис към Алеви. — Кажи им да не чакат ескорт и им нареди да откарат трупа до товарния сектор на летище Шереметиево. Изпрати там някой офицер от консулството да се погрижи за тленните останки. — Той извади кафяв плик от куфарчето си. — Тук са всички документи, включително разрешителното за експортиране и една разписка за ковчега, който те искат да им се плати, преди да го изпратят.

— Помислих, че вие сте вътре в проклетия ковчег. Обадих се в съветското външно министерство, в КГБ…

— Все едно да се обадиш на убиеца.

— Къде нощувахте?

— Това служебен въпрос ли е? — попита Холис.

— Скрихме се в едно село, наречено Яблоня… — намеси се Лиза.

— Скрихте се? От кого?

— От един тип на име Буров — отговори Холис, — човек на КГБ, полковник. — Холис го описа.

— Познаваш ли го?

— Може би. Ще поразпитам. Добре, ще ви чакам след трийсет минути в обезопасената стая на шестия етаж. И двамата. Ще успеете ли?

— На мен ми трябва един час — каза Лиза, обърна се и влезе в сградата.

Алеви погледна изпитателно Холис.

— Знаеш ли, грешката е моя, че ти разреших да я вземеш със себе си.

— Мисля, че я излекувах от увлечението й по шпионажа.

— На мен пък ми се струва, че е станало точно обратното. Сработихте ли се добре?

— Тя много ми помогна.

— Може би трябва да я завербуваме — каза Алеви.

— Притежава всички необходими качества. А в момента нямаме никакви жени сред нас.

— Ще позвъня на Лангли. Кое е най-впечатляващото й качество?

— Чувството за хумор пред лицето на опасността.

— Ще трябва да го обсъдим в най-скоро време.

— Добре. Но не и на открито, където микрофоните подслушват всичко.

Холис се обърна и влезе в сградата. Прекоси фоайето и излезе на задната тераса. Лиза беше там и го чакаше.

— За какво разговаряхте със Сет?

— За твоите качества.

Тръгнаха по пътеката, обградена с брези, към нейното жилище.

— Чудех се дали ще се върна отново тук — проговори тя.

— Да не съм чул повече оплаквания от апартамента ти!

— Няма, сър. Обичам банята си. Ще целуна плочките.

Холис погледна към полянката. Джон Улман от Консулския отдел учеше сина си да кара велосипед на две колела. Докато ги нямаше, бяха направили плашилото и в нозете му имаше три тикви, издълбани по най-причудливи начини. Холис се обади:

— Но няма царевични стъбла.

Тя проследи погледа му.

— Да, няма царевични стъбла.

И двамата се усмихнаха.

— Как ще я караме сега? — осмели се да попита Лиза.

Холис сложи ръце в джобовете си и сви рамене.

— Това отговор ли е?

— Как я караш със Сет?

— Всичко свърши.

— Тогава защо е ядосан?

Тя метна чантата на рамото си.

— Ами отговори си сам. — Обърна се и се отдалечи по пътеката. Холис постоя малко, после тръгна през двора към жилището си.

Голям хамбургер на „Макдоналдс“. — Б.пр.
Еврейски празник. — Б.пр.
Извинете, господине, госпожо. Нуждая се от две копейки. За телефон. (фр.). — Б.р.
Благодаря, госпожо. Благодаря. (фр.). — Б.р.
Да тръгваме! (фр.). — Б.р.
Сарма (рус.). — Б.пр.
Баба на дядо казваше: Заминавам за Америка. Ах ти, стара кучко, никъде няма да ходиш.