„Руснакът е прекрасен човек, докато не пъхне ризата в панталона си. Като ориенталец той е очарователен. Става непоносим само когато държи с него да се отнасят като с най-източния от западните народи, вместо да признае, че е най-западният от източните.“
От касетофона в апартамента на Алеви се разнасяха патриотични песни в изпълнение на хора на съветската армия.
— Защо не смениш тая идиотщина? — попита Холис.
— Веднага. — Алеви отвори вратичката на уредбата и изключи касетофона. — Понякога пускам и музика, която те харесват.
Холис погледна през прозореца към 10-етажния блок отвъд улицата. На последния етаж КГБ бе разположил хората си и електронната апаратура, с която наблюдаваше и подслушваше района на посолството. Той се запита до каква ли степен успяват да го правят.
— Какво да бъде — Тина Търнър или Принс?
— Каквото ти предпочиташ, Сет.
Алеви пусна Принс.
— Това ще ги накара да грабнат бутилките с водка.
— След това се обърна към Холис. — И така, да се върнем там, където спряхме предишния път — какво правят тия триста американски пилоти в оня затвор, за да заслужат пребиваването си в него, т.е. да не ги убият.
— Да поразмишляваме малко на глас — каза Холис.
— Ако допуснем, че на онова място има затворени американски военнопленници, то тогава защо нашето правителство не предприема нищо по тоя въпрос?
Алеви сипа малко бренди в кафето си.
— Нямахме отговор до миналия петък вечер.
— Но вашите хора са знаели нещо и преди това.
— А как трябваше да реагираме? Ако президентът бе направил запитване, макар и по дискретен начин, към съветското правителство, оттам щяха да отговорят: „За какво намеквате? Да не се опитвате отново да осуетите мирните начинания?“ И знаеш ли какво? Те са съвсем прави. А ако президентът се ядоса и отправи публично обвинение, той ще трябва да отзове нашия посланик, да изгони техния и да провали срещата на високо равнище и мирните преговори. А ние така и няма да се доберем до някакви доказателства.
— И целият свят страшно ще ни се ядоса. Онова момче, дето го хванаха в Кремъл, се ползва с широка популярност в пресата, Сам. Казва, че иска да ни бъде приятел.
— Тогава не трябва да позволява на своите бивши съмишленици от КГБ да измъчват и да убиват американци — прекъсна го Холис.
— Интересна мисъл — съгласи се Алеви. — Това именно е част от сложността на проблема, с който се сблъскваме. Това момче е наследило 300 американски военнопленници. Но КГБ е този, който движи нещата около оня лагер. Доколко КГБ го е информирал по въпроса за лагера? Доколко са го осведомили какво знаем ние за Школата за магии? По тези въпроси не трябва да казваме много неща на правителството си, нали, Сам? Сигурно КГБ иска да осведоми правителството за този сериозен и комплициран проблем в последния момент. Съветското военно министерство и КГБ и преди са играли подобни игри. Тях хич не ги е грижа за мира между Изтока и Запада.
— А твоите хора не се ли опитват да саботират мирните инициативи?
— Не твърде често. — Алеви се засмя малко ехидно. — Ами твоите от Пентагона?
— Никой не е с чисти ръце — отговори Холис.
— А ти самият, Сам?
— Аз съм за мир, постигнат с честни средства — каза Холис. — Ами ти? Не си на страната нито на Съветския съюз, нито на разоръжаването, нали?
Алеви сви рамене.
— Само ти предавам указанията отгоре. Правя това, което ми нареждат. Предупредиха ме да не притеснявам съветското правителство с разкрития, които подсказват, че те навярно са задържали в плен американски граждани. — Алеви се изтегна на кушетката. — И аз слушам и изпълнявам. Един ден Буров просто премества лагера или пък застрелва всичките ония пилоти и край на всичко.
— Ето защо трябва да действаме бързо, Сет.
Алеви се бе вторачил в тавана.
— Прав си. Онези мъже там вече отдавна да са мъртви, ако не е Додсън. Той е едно живо доказателство и е на свобода. Но Буров държи Школата за магии и намиращите се там хора под властта си. Ако пък пипне Додсън преди нас… Все още продължавам да се надявам Додсън да се добере до посолството ни.
— Аз пък все още продължавам да мисля — каза Холис — за онези почти хиляда изчезнали пилоти и за онези триста, за които знаем, че се намират в Школата за магии. Предполагам, че броят им е бил по-голям, но малко по малко… поради естествени причини, самоубийства, екзекуции… Триста човека. Мисля, че сега животът им зависи от нас, Сет. Дипломатите да го духат.
Алеви се вгледа за момент в Холис.
— Знаеш ли, Сам, за тези две години, през които работим заедно, така и не можах да разбера кой си.
— Чудесно.
— Но сега вече си ми ясен. Този път си решил да нарушиш правилата на играта, да заложиш на карта кариерата си, световния мир и собствения си живот, за да измъкнеш онези пилоти от там. Хладнокръвният Сам Холис, Полковник Акуратност, отново е необузданият пилот, готов да бомбардира всичко, което му се изпречи на пътя. — Алеви се усмихна. — И въпреки това всички продължават да смятат, че играеш точно по правилата, а аз съм оня негодник, който ги нарушава. Те изобщо не подозират какво аз знам за теб. От това би могло да се извлече някаква полза. Добре дошъл в моя свят, Сам Холис.
Холис не отговори.
— Помисли за отрицателните последици от целта, която преследваш — продължи Алеви. — Да предположим, че освободим ония мъже там — чрез преговори или по някакъв друг начин. За Бога, можеш ли да си представиш как триста американски военнопленници на средна възраст се приземяват на летище „Дълис“ с един от полетите от Москва? Даваш ли си сметка какъв изблик на ярост ще предизвика това сред широката общественост?
— Да, ако моята собствена ярост е някакъв критерий за общественото мнение на Америка.
— Точно така. Да оставим срещата на високо равнище, преговорите за разоръжаване, търговията, пътуванията, „Болшой театър“, заводите. Тогава честта ни ще бъде неопетнена, но няма ли да изложим мира на опасност.
— За какво намекваш, Сет? Вашингтон не ги иска, така ли?
— Сам си отговори на тоя въпрос. — Алеви стана и си наля още кафе и бренди. После изключи касетофона. — Какво да ти пусна сега?
— През тези две години, откакто съм тук, съм слушал всичко, което е написано от 1685 година насам. Така че ми е все едно.
— Слушат ли ти се гайди? Чуй това. Оркестъра на шотландските хайлендери. Един англичанин от британското посолство ми я даде. Каза, че руснаците ненавиждат гайдите. — Алеви пусна касетата със запис на гайди и тъпани. — Нека да се върнем към въпроса защо именно тези пилоти са все още в плен на руснаците. След като са били изстискани като лимони от съветските въздушни сили, защо се е появил КГБ и е поел в свои ръце нещата около онова място?
Холис отпи от кафето си.
— Заради това, че са нещо като резервоар с идеи. Резервоар с идеи за КГБ. Един курс, който е продължение на обучението в Института за Америка и Канада.
— Точно така — отговори Алеви. — Само дето самата идея е малко по-зловеща.
— Какво имаш предвид?
— Според нас тия военнопленници ни носят вреда, Бог да им е на помощ. Така че нашата загриженост не е чисто хуманна. Ако беше така, тогава твоето цинично предположение, че по-скоро ще ги оставим да изгният там, за да спасим международното разведряване, е съвършено правилно. В действителност, Сам, нашата загриженост, т.е. загрижеността на моята компания, е свързана с неотложните проблеми на националната сигурност. — Алеви се приближи до Холис: — С една дума ние смятаме, че тоя шибан затвор — лагер е школа за съветски агенти, които говорят, общуват, мислят, действат и навярно чукат като американци. Разбираш ли?
Холис кимна.
— Знам, че е така. Знаех го още от самото начало. Школа за усъвършенстване, следдипломна школа, училище за магии… каквото и да е там.
— Точно така. Ако нашата теория е правилна, то всеки, завършил тази школа, не може да се различи от родения и израсъл в добрата стара Америка. Когато оттам излезе някой агент, той има акцент от Южен Бостън, точно както майор Додсън, или пък от Южна Каролина, или от Северна Дакота. Тоя човек би могъл да ти каже коя е жената на Ралф Крамдън или да те победи в някоя викторина „Въпроси и отговори“. Разбираш ли?
— Кой игра шортстоп за „Доджърс“ през 1956-а, Сет?
Алеви се усмихна заядливо.
— Фил Ризито. — Махна с ръка. — Както и да е, изключено е да бъда един от тях.
— А защо не?
— Моята компания те приема на работа не само защото говориш като тях. Те разпитват майките, бащите, учителите ти от гимназията. Работата е там, че повечето частни компании искат само да им представиш документи за раждане, образование и т.н. — Алеви се намръщи. — Но въпроса ти си го биваше. Сигурно ще ти се наложи пак да го задаваш. — И добави: — Ти вече си се срещал с един от завършилите Школата за магии.
— Мъжа в стаята на Фишър? Шилър?
— Да. Как беше той? Безупречен, нали?
— Да, чак тръпки ме побиват, като се сетя. — Холис се замисли за момент. — Та според вас тия… които са излезли от това училище, са се внедрили в американския живот, в самата Америка?
— Убедени сме. Може да не работят точно за моята компания, но биха могли да работят за някои от нашите нещатни сътрудници. Биха могли да ми бъдат съседи в Бетезда или пък да изхвърлят боклука в Главната квартира на ЦРУ. Биха могли да ми поставят телефона и да ми отчитат сметките. Биха могли да посещават школи по компютърно обучение или пък други технически школи и съвсем спокойно биха могли да постъпят в армията. — Той погледна Холис. — Е, та кой игра шортстоп за „Доджърс“ през 1956-а?
— Хауди Дуви.
— Пук! Мъртъв си — Алеви отново си наля бренди.
— Искаш ли нещо?
Холис забеляза, че Алеви изглежда уморен и отпуснат, което се дължеше предимно на кофеина и отчасти на алкохола. Холис отиде до масичката с напитките и си сипа последното кафе.
— Значи те крякат като патици, изглеждат като патици и дори снасят яйца като патици. Но с тая разлика, че не са патици.
— Не, не са, Сам. Това са истински червени лисици. Лисици насред кокошарника. Или, ако предпочиташ — сатани в светия храм.
— Как смяташ, колко души са завършили това училище?
— Когато е започнало всичко това, там навярно е имало повече американци — да ги наречем инструктори, — отколкото са сега. Школата за магии може би съществува вече 12–15 години. Обучението навярно продължава поне една година. Може би броят на учениците е равен на броя на инструкторите. Малкият червен ученик асимилира американеца като цяло — знания, личност, акцент и така нататък.
— Нашествието на похитителите на човешки тела.
— Съвършено точно. Така че от училището годишно са излизали няколко стотици агенти. Да приемем, че някои от русначетата са изчезнали оттам поради лошите си резултати и че някои от американските инструктори също са изчезнали в буквалния смисъл на думата. Освен това ние не смятаме, че институтите на КГБ в Москва или в Ленинград са в състояние да осигурят толкова много студенти, подходящи за тази школа за следдипломна квалификация — така нарекохме това обучение. Но майор Додсън го е нарекъл „Школата за магии на госпожа Иванова“ и това е право от устата на един достоверен източник. Предполагам, че американците, които се намират там, са го нарекли така на шега. Ние все още не знаем как го наричат руснаците. Навярно нещо като Шпионска школа № 5. Както и да е, не сме сигурни, че абсолютно всички завършили са се внедрили в Щатите. Така че, да отговоря на въпроса ти — според мен броят на завършилите тази школа е някъде между 1500 и 2000. А може и да са повече.
— Искаш да кажеш, че в Америка вече има около 2000 руски агенти, които минават за американци?
— Минават не е точната дума — каза Алеви. — Те са американци. Първите дипломанти са там от цели 15 години. Достатъчно дълго време, за да осъзнаят американската мечта. Е, с малко помощ от страна на приятелите си. Достатъчно дълго време, за да са се оженили и да имат деца, които сега са членове на юношеската Спортна лига. Достатъчно дълго време, за да са в състояние вече да нанасят реални злини.
— И досега никого ли не са хванали?
Алеви поклати отрицателно глава.
— Поне аз не съм чул за такъв. Доскоро никой и не подозираше за това. А и какви хора да търсим? Такива, които пият чая си от стъклена чаша, или пък пишат буквата N отзад напред?
— Хора, хванати при опит за шпионаж.
— Та те вероятно не вършат шпионската си работа по традиционния начин. Навярно са разпределени в различни категории: изчакващи агенти, агенти с определена цел, агенти с влияние и т.н. Прикритията им са безупречни и те никога не привличат вниманието върху себе си. Дори и да пипнем някого да шпионира, доста ще се поозорим, за да докажем, че е роден и израсъл във Волгоград, след като той упорито поддържа своята версия.
— Но ако сложите електроди на топките му и токът го раздруса, докато проговори на руски, тогава ще чуете самата истина.
— Да ти кажа ли нещо? Не мисля, че такъв човек би проговорил на руски. Но дори и да се издаде, каква полза от това? Та той не е част от никаква клетка или верига. Той трябва да работи сам за себе си, за да може тази система да действа в тяхна полза.
— Но той би трябвало да има някакъв контролиращ началник, Сет. Някой от съветското посолство във Вашингтон, или в делегацията на ООН в Ню Йорк, или пък в консулството в Сан Франциско. Каква е ползата от него, ако работи изцяло сам за себе си? Как им предава резултатите от работата си? Не биха се доверили на тайни радиостанции и изоставени обекти, нали?
— Разбира се. Той трябва да предаде резултатите от своята работа и да се отчете лично устно. Затова отива на почивка в чужбина, както всички останали американци. Може би дори се записва в някоя от груповите екскурзии до Москва. Както предполагаме ние, всичките контакти на агентите се осъществяват в чужбина.
Холис пристъпи към висок бюфет — очевидно антикварна рядкост. Лавиците му бяха отрупани с малки фигури от порцелан — статуетки от 18 век на дами с дълбоко изрязани деколтета и златни къдрици и на господа в къси голфове и с перуки. Нищо не им пречи да бъдат французи или англичани от същия период, помисли Холис, но в тях имаше нещо, което не беше съвсем в ред, нещо различно от оригиналните статуетки, които бе виждал в антикварните магазини в Лондон. Той отвори бюфета и взе една фигурка, висока около 15 сантиметра — мъж, облечен в жокейски дрехи. Обърна се към Сет и го попита:
— Какво е това, Сет? Татарско или монголско влияние? Или влиянието на казаците? Защо те са по-различни от нас? Знаем, че могат да приличат на скандинавци или на немци, като Буров например, но има нещо повече от генетичното наследство. Става въпрос за една съвсем различна душевност и психика, за една наследствена памет. Става въпрос за вечното чувство, че са по-низши от онези на Запад и че са се повлияли от Европа и от кирилицата, и от славянския фатализъм, и от едно опозорено християнство, и от кой знае още какво, дявол да го вземе! Но каквото и да е то, човек може да го забележи; те могат да се забележат, така както истинският творец отдалече може веднага да различи копието от оригинала. — Той погледна фигурката в ръката си и я подхвърли на Алеви. — Разбираш ли?
Алеви я пое внимателно.
— Разбирам. Но не можем да открием всичките две хиляди по тоя начин. — Той остави статуетката.
— Естествено. — Холис понечи да затвори бюфета и забеляза кутията от Палех, която Лиза купи от антиквариата на улица „Арбат“. Спомни си техния разговор и осъзна, че още тогава бе разбрал онова, което Алеви току-що му каза за Школата за магии. Една зловеща мисъл мина през ума му — ами ако самата Лиза е продукт на това училище? Разбира се, това не бе възможно, имайки предвид безупречното й минало, което бе двукратно проверено от разузнавателните служби на Държавния департамент. Но след като той самият се усъмни за миг, то какъв ли страх и недоверие биха завладели американското общество, армията, институциите и правителството, ако се разчуе, че сред тях навярно работят около две хиляди агенти на КГБ.
Алеви заговори отново:
— Всъщност мисля, че открихме двама от тях. И то тук, при нас. В посолството, Сам. Точно под носа ни. Можеш ли да се досетиш?
Холис се замисли. Трябваше да изключи мъжете и жените, чиито досиета се проверяваха на най-високо ниво. Тогава оставаха само тези, които придружаваха своите семейни половинки без самите да са назначени на работа в посолството, военнослужещите от охраната, обслужващият персонал. Неочаквано в главата му изникнаха две имена, сякаш винаги бе знаел за тях. Спомни си откъслечни фрази от разговори, дребни подробности, които му се бяха сторили странни преди, но не им бе обърнал достатъчно внимание, защото тогава не знаеше за съществуването на Школата за магии.
— Нашият дружелюбен общ работник и милата ни икономка, семейство Келъм — каза той.
— Великите умове разсъждават по подобен начин. Когато са ги назначили, са им направили само проучване от Първа степен, каквото се изисква за работата им. Преди известно време се обадих на Лангли. Сега, както изглежда, техният произход не се потвърждава. — Алеви потри уморените си очи и продължи: — Поискал съм да се проучат наново барманът, готвачите, шофьорите и целият американски обслужващ персонал. Мислехме, че като се отървем от руската прислуга, си решаваме проблема със сигурността в посолството. Но когато те работеха тук, ние ги дебнехме като ястреби и ги държахме на разстояние. А сега всичките тези американци, считани за не много опасни за държавната сигурност, си се разхождат съвсем свободно, защото са американци. Но някои от тях са руски вълци в агнешки кожи.
Холис си представи как семейство Келъм се мотаят из жилището му, тършуват по бюрото, преглеждат писмата му. Буров е знаел дори и колко уиски пие той, и каква марка слипове предпочита. Представи си двамата Келъм — мила двойка на средна възраст, според официалната версия — от Милуоки, и си спомни кратките разговори с тях.
Алеви сякаш четеше мислите му.
— Келъм! Не са ли точно като нас? — попита той.
— Не, ние двамата с теб не сме абсолютно еднакви. Америка е толкова разнообразна, колкото и самият Съветски съюз. Когато слухтим из Русия, и ти, и аз се представяме за балтийци, но когато се намираме в някоя балтийска република, се правим на украинци или беларуси. Сигурно и те правят така. Ония, които са усвоили, да речем, бостънски акцент и поведение, няма да действат в Бостън, защото там номерът им няма да мине успешно. А сега да отговоря на въпроса ти — да, тия Келъм наистина ме подведоха.
— И мене. Но вече знаем и можем да предприемем малка чистка. И все пак, доста щети са били нанесени. А сме хванали само двама, остават още около 2000. Трябва да измислим някакъв супердяволски трик, за да открием тия хора, разпръснати от единия, та чак до другия край на Америка. Да не говорим за военните ни бази из цял свят, а и колкото и да ни е неприятно да признаем — за посолствата ни.
Холис се бе замислил и сякаш не чуваше.
— Но преди малко ти каза нещо много… Тия съветски агенти са се оженили, създали са си приятелски кръг, имат си вече американски деца, живеят си добре.
— И може би сега, както ти предполагаш, Сам, чувствата им са доста объркани. И въпреки това нито един от тях не ни е потърсил. А защо? Според нас, отчасти защото нямат никакво основание да го направят. Някои от тях вече са изменили на каузата си по един или друг загадъчен начин. КГБ знае, но хич не го е грижа, стига агентите да продължават да ходят на почивки в чужбина по няколко пъти в годината и да предават резултата от работата си. И навярно наградата за 15 или 20-годишна служба е пенсия — пенсия в Америка, ако това е тяхното желание. Каква по-голяма ирония от това! Естествено има и други неща, които карат някого да води двойствен живот: идеологията, парите и страхът. КГБ е в състояние да унищожи едно цяло семейство тук — в Русия, или там — в Америка, ако някой измами доверието му. И все пак това са изключително добре подбрани агенти. Повечето не се нуждаят от никакви заплахи или стимули. Много от тях няма да бъдат подмамени и прелъстени нито от американския начин на живот, нито от демокрацията, нито от каквото и да е друго.
— Не вярваш в това, което говориш, нали?
Алеви потри слепоочията си.
— Знаеш ли, Сам, ние доста надценяваме положителните страни в нашата система. Знам, че това е ерес, но си е самата истина. Двеста милиона Ивановци и Наташи съвсем не възнамеряват да бягат в Америка само защото знаят, че при нас има свобода и съдомиялни машини. Руската душа притежава някаква необяснима чистота, някакъв безумен патриотизъм, подобен на нашия, и някаква вяра, че един ден нещата и при тях ще се оправят. — Алеви отново си сипа бренди. — Не искам да кажа, че няма да успеем да пипнем в даден момент един-двама от тези агенти, но както вече споменах, това няма да сложи край на цялата тая история.
В сумрака Холис погледна събеседника си. Алеви, изглежда, разбираше руската душевност много повече, отколкото той досега бе смятал. Голяма част от служителите на ЦРУ обичаха да изследват всички промени в съветското общество, което всъщност бе в процес на разпадане от години. Те изпращаха наблюденията си на съответните административни органи, които се радваха на добрите новини. Но това общество се разпадаше от незапомнени времена и все още си бе на мястото, а руснаците винаги са се борили и са отстоявали своя бит, култура и език и винаги са защитавали родината си.
Холис си наля уиски и доста се измъчи, докато хване едно полуразтопено ледче в сребърната купа за лед.
— А къде е слабото място в тяхната операция, Сет?
— Не съм много наясно. Имам някакви идеи. Но добре знам какъв е нашият проблем. Всъщност съществуват два основни проблема. Първият е да установим що за мрежа е това, което всъщност не е толкова мрежа, колкото нещо като сеещи зараза организми сред американското общество. После трябва да спрем това училище, за да не бълва повече зараза. Не съм направил аз тая аналогия. Така казаха ония от щаба. Те много обичат аналогиите.
— Забрави третия проблем, Сет. Да измъкнем пилотите оттам.
Алеви погледна Холис.
— Да. Но това е част от задачата по закриването на училището. Костеливият орех в цялата тая история са двете хиляди агенти, които вече са се внедрили в Америка. Не ми се иска да го казвам и дори да си го помисля, но може да се наложи още 40–50 години да живеем с тях.
— Ако Америка доживее дотогава — вметна Холис.
Алеви не обърна внимание на забележката и заключи:
— Та това е случаят, за чието разплитане и ти помогна малко, Сам.
— А за какво ще се използва тази информация?
— Ами само преди дни, полковник, имахме няколко възможности за действие. Но сега, след като те изритват оттук, след като Додсън все още е свободен, а Фишър — мъртъв, и най-сетне, след като ти си се промъкнал там и си предизвикал Буров, те вече знаят, че ние сме разбрали, и възможностите ни рязко и бързо намаляват. Те ще преустановят дейността в онази школа и ще заличат и най-нищожните доказателства. Ще преместят всичко на друго място и ще ни предложат да разведат някоя американска делегация из заподозряната местност. Докато стигнем дотам, училището ще се е превърнало в почивен дом за московски пенсионери или нещо подобно. Така че, както ти сам каза, трябва да действаме бързо.
— Защо не започнем с арестуването на семейство Келъм и да ги накараме да говорят?
— Ще ми се, но все още не сме абсолютно сигурни, че са руски агенти, и не ми се иска да улесним още повече КГБ. И без друго доста им подсказахме. Затова се налага много да внимаваме със семейството. А и те може да са си истински американци с всичките им там граждански права.
— Искаш ли да ти помогна, или не?
— Ще ми помогнеш, ако стоиш настрана.
— Никога не съм стоял настрана. Искам онези пилоти да се измъкнат оттам и ще работя заедно с теб, докато това се осъществи. Ако ли не, ще действам сам, както аз си знам.
— Да, вярвам ти — кимна Алеви. — Сигурно и аз щях да направя същото, ако ти или някой друг военен излага на опасност живота на триста агенти на ЦРУ. Лоялността е чудесно качество.
— Няма нужда да ми го казваш.
— Чуй ме, Сам. Казах ти всичко — държавни тайни, истини за дипломатическата политика и едно разкритие, което е толкова значимо, че би могло да прати по дяволите съветско-американските отношения за години напред. Направих го, за да те убедя, че ние не спим. Работим усилено, за да измъкнем онези пилоти и да ги приберем у дома. Иска ми се да вярвам, че ще проявиш здрав разум. Не вдигай по тревога твоите хора от Пентагона. Окей?
— Окей.
Холис дори за миг не си помисли, че Алеви наистина вярва в каквото и да е. Освен това не смяташе, че той възнамерява да следва линията на правителството по пътя към разведряването. За Алеви няма да има нищо по-добро от това, ако той вдигне на крак всички в Пентагона. Холис не смяташе също, че Алеви загуби цял час само за да го накара да си затваря устата. Бе убеден, че през тези няколко дни, които му оставаха в тая страна, ще си има още работа със Сет Алеви и ще научи още неща за Школата за магии.
— Не казвай на Лиза за това. Твое задължение е да я накараш да забрави за всичко. Ясно?
— Ясно.
— И помни, че статутът ти на персона нон грата поставя под въпрос твоя дипломатически имунитет. Предай това и на Лиза. Бъдете изключително внимателни, ако решите да излезете от района на посолството.
— Добре.
— А, и още нещо. Искам да ми направиш една услуга.
— Да?
— Ела довечера с мен горе на покрива.
— За какво?
— Един-два пъти на месец се качвам на покрива, за да псувам Съюза на съветските социалистически републики. Отивам горе и крещя: „Хей, вие от КГБ, лайна такива! Здравейте!“ После се впускам в моите анализи на причините за буксуването на съветското общество.
— О, Господи, нищо чудно, че толкова те мразят.
— Да го духат! Точно това ми се прави тая вечер. Ела с мен.
Холис погледна часовника си.
— Ами аз… — той се чудеше дали Лиза е останала в апартамента му, или си е отишла.
— Хайде, тръгвай. Не се стягай. Добре ще ти се отрази.
— Да, надявам се чистият въздух да ми се, отрази добре.
— В това е силата на духа. Какво ще ти направят? Ще те изритат ли? Или ще те убият?
— Не могат да направят и двете едновременно — отбеляза Холис.
Той взе бутилката с бренди от масичката и Алеви го поведе нагоре към антрето на третия етаж. Изкачиха се по една стълба и отвориха капандурата.
Излязоха на плоския покрив над жилището на Алеви. Стояха под падащия тихо сняг и гледаха града наоколо, когато камбаните на Ивановата кула удариха два часът.
— Първият сняг падна по-рано тая година — каза Алеви.
Червените звезди върху кубетата и кулите на Кремъл светеха ярко, но кръстовете, които кои знае защо не бяха свалени, бяха тъмни и не се виждаха.
— Навярно по това време в Москва всичко е затворено — каза Алеви, — с изключение на дежурните служби на милицията и КГБ. Дори метрото е затворено. По времето на Сталин в тоя час Лубянка е започвала да бълва своите хищници. — Той взе бутилката с брендито от ръката на Холис, отпи една голяма глътка и започна да крещи: Ей, вие там, чувате ли ме? Събудете се, глупаци! Тук е самият Алеви — суперагентът, суперевреинът. — Той се обърна към Холис и продължи с нормален тон: — Тайните ченгета бродели из града със списъци в ръце и цяла Москва е чакала да се съмне притаила дъх. И всяко утро градът осъмвал в страх, изплашените до смърт човешки същества в него бързали към своите кабинети и фабрики и се правели, че не забелязват, ако някой не се появи на работа. Казват, че стенанията, писъците и изстрелите, идващи от Лубянка, се чували наоколо. Що за варварско минало е това! Като погледна натам, Сам, виждам един враждебен и непонятен за мен град. Надписи с необикновени букви, сгради с фантастични форми, а небето е винаги оцветено в тоя зловещ червеникав отблясък, който смразява кръвта и те кара да мислиш понякога, че си попаднал на Марс.
Холис се вгледа за момент в Алеви.
— А защо не потеглиш обратно за земята с първия космически кораб?
Върху лицето на Алеви се появи неловка усмивка.
— Ще го направя, разбира се. След една-две години.
На Холис му се прииска да му каже, че ако той продължава да ги дразни както сега, в никакъв случай няма да изкара още една година. Но реши, че няма да го направи, защото ония ги подслушваха. Пък и самият Алеви го знаеше.
— И вас! — изкрещя Алеви.
На последния етаж в блока отсреща се отвори прозорец и някакъв мъж отвърна на английски:
— Да ти го начукам аз, евреино!
Алеви се изсмя и отново изкрещя нещо на доста вулгарен руски, което Холис преведе приблизително като: „Ближи задници, чети «Правда» и ще станеш началник“.
— Да тръгваме, Сет — каза Холис и хвана Алеви за ръката.
Алеви се дръпна.
— Няма. — Отново отпи от бутилката и я подаде на Холис — На ти. Напий се и си мисли за някоя хубавица. Чувал ли си оня виц за… как беше… „Горилите от КГБ никога не излизат с курви, те просто живеят с Мери Палм.“ — Алеви се олюля и едва не изпусна чашата от ръката си.
— Сет… — На Холис му бе ясно, че Алеви е доста пиян и приказките няма да му повлияят. Очевидно това бе поредният му месечен катарзис, а Холис се бе научил да се отнася с уважение към хората тук, когато ги обхване някаква моментна лудост.
От отсрещния прозорец се чу друг глас, пак на английски:
— Кой е другият педераст с тебе? Холис ли?
Холис реши, че това е гласът на Игор. Той отпи от брендито и отвърна на руски:
— Видях майка ти да проси в парка „Горки“, за да събере пари за наема на квартирата.
Алеви изръмжа от задоволство:
— Много добре го измисли.
В продължение на 15 минути в снежната нощ се сипеха обида след обида от двете страни. Холис, който вече бе замаян от пиенето, помисли, че тая среща между Изтока и Запада трябваше да се състои на по-високо равнище, но Алеви и двамата руснаци изглеждаха доволни от този ритуал.
— Посланикът не те ли е мъмрил за тия разговори? — попита Холис. Алеви изпи и последната глътка от брендито и пусна бутилката на снега.
— Да го духа! — Той се заклатушка към отворената капандура на покрива и махна за довиждане на ония от другата страна.
— Спокойной ночи!
Двамата руснаци отговориха:
— Good night9!
Алеви заслиза неуверено по стълбата.
Холис погледна назад към блока отсреща и видя, че двамата мъже му махаха. Единият изкрещя на английски:
— Приятно пътуване към къщи, Сам.
После се изхилиха. Както и пожеланието на Буров, и това сега не му се стори съвсем искрено.
Холис стоеше сред кашоните с чаша в ръка, опитвайки се да открие кашона с пиенето. Големите мебели все още си бяха на мястото, а ония от немската фирма, която се грижеше за опаковането на багажа му, с тевтонската си съобразителност бяха оставили някои от най-необходимите неща за последния ден преди отпътуването му. Така че банята беше почти непокътната, имаше и дрехи за три дни плюс разни неща от първа необходимост в кухнята. Но не бяха оставили и една бутилка уиски. Най-после откри един кашон, който му се стори доста обещаващ. Разкъса капака и след като се порови из бутилките вътре, откри една с Чивъс Ригъл. Наля си в чашата и отиде в кухнята за лед. Погледна часовника си, изчака да стане точно дванайсет и отпи.
Холис чу, че входната врата се отвори, и предположи, че е Лиза, защото тя имаше ключ от жилището му. Пристъпи към стълбите и видя, че към него се приближават семейство Келъм. Дик Келъм му се усмихна.
— О, здравейте, полковник! Мислехме, че не сте си вкъщи.
Холис също му отвърна с усмивка:
— Нямам много работа в службата.
Той им направи път да влязат във всекидневната. Ан Келъм носеше кофа с четки и препарати за почистване.
— Можем да дойдем по-късно — обърна се тя към Холис, а в гласа й се четеше извинение.
— Не, госпожо Келъм, можете да поизчистите набързо.
Тя се огледа.
— О, вече са ви опаковали багажа.
— Почти. Просто минете набързо банята и кухнята, ако обичате.
Дик Келъм, който също носеше кофа с най-различни четки и парцали, пристъпи към кашоните.
— Говорите ли немски, полковник?
— Не, не говоря, Дик.
— Знаете ли, понякога се чудя какво ли си мислят за нас руснаците, като ни гледат как наемаме немски фирми да се грижат за багажа ни, как изпращаме нашите болни на лечение във Финландия и Англия, как викаме хора от Европа да ни ремонтират повредите в посолството. Сигурно се чувстват засегнати. Не смятате ли?
Отговори ми ти, Иван, помисли Холис, а после каза:
— Те не се обиждат лесно.
Погледна семейство Келъм. Бяха на около 35–40 години. И двамата бяха леко смугли, с черна, започнала да посивява коса и тъмни очи. Движеха се като хора, които цял живот са вършили тежка слугинска работа. По акцента им личеше, че са от работническата класа, въпреки че съвсем не бяха глупави. Той си спомни за един доста интересен разговор с Дик Келъм по въпроса за качествата на бирата в Милуоки. Веднъж Ан Келъм бе споделила, че съпругът й често си попийва от тия марки бира.
— А дали са опаковали вече прахосмукачката ви? — попита Ан Келъм.
— Сигурно. Не се притеснявайте. След като си тръгна, ще можете да почистите основно.
— Имате ли вече заместник, полковник? — полюбопитства господин Келъм.
— Да. Един полковник. Казва се Фийлдс. Познавам и него, и жена му. Опитват се да уредят пристигането му тук, преди да съм заминал. Ако успеят, ще ви запозная с него. Съпругата му вероятно ще пристигне по-късно.
— Надявам се, че и той като вас знае руски, за да има кой да разговаря с оня смахнат руснак — градинаря.
Холис се усмихна на Дик Келъм. „Ах ти, кучи син! Искам със собствените си ръце да изтръгна сърцето от гърдите ти.“
— И той е добре с руския, но иска да запази този факт в тайна, нали разбирате. Така че не го притеснявайте.
— Ясно — примигна господин Келъм.
— Тук ли ще живее? — попита госпожа Келъм.
— Да.
— А знаете ли дали и жена му ще работи?
— Мисля, че да. Тя е учителка и най-вероятно ще се опита да постъпи на работа в англо-американското училище.
— Да-а — каза госпожа Келъм. — Това доста улеснява нещата.
— Знам — обади се Холис.
Господин Келъм вдигна кофата от земята.
— Ще започна от горе — каза той и се качи в банята на втория етаж. Госпожа Келъм го проследи с поглед и каза съвсем тихичко:
— Полковник, това не е моя работа и ако искате, можете да не ми отговаряте, но сега при госпожа Холис ли ще отидете? Тя още ли е в Лондон?
— Не съм решил все още, госпожо Келъм.
Нещо сякаш притесняваше жената и след малко тя изплю камъчето:
— Полковник, аз и Дик ви харесваме и ние двамата с него говорихме за това… Той ми каза да си трая, но според мен вие трябва да знаете. Вашата жена… госпожа Холис… — тя погледна Холис, после отмести поглед настрани. — Ами тя се срещаше с един господин тук, един служител от търговската секция. Няма да ви кажа името му, но той идваше тук всеки път, когато излизахте в града или отивахте в Ленинград по работа. — После бързо добави: — Може да са били просто приятели, разбирате ли, и те сигурно наистина са били такива. Но според мен не е много редно една жена да посреща мъже у дома си, когато съпругът не е вкъщи, та дори те да са най-обикновени приятели. — Госпожа Келъм се повъртя смутено за момент, после взе кофата си и отиде в кухнята.
Холис отпи от уискито. Шпионите лъжат, помисли той. Вероятно КГБ просто си прави още един майтап с него преди заминаването му. От друга страна пък, това може и да бе вярно. Всъщност въпросният господин може би беше Кен Мърсър — един от мъжете, с които Лиза разговаря оня ден във фоайето. Холис каза на глас:
— На кой ли му пука?
Чу, че входната врата отново се отвори, и този път наистина бе Лиза, която се заизкачва по стълбите.
— Сам ли си? — провикна се тя. — Хванах ли те? Чукаш ли някоя, Холис?
Холис я посрещна на стълбите и я поздрави:
— Здравей, Лиза.
— А, поне си по слипове.
— Господин и госпожа Келъм са тук.
Тя сложи ръка на устата си и се изчерви. После прошепна:
— Идиот такъв, защо не ми каза?
— Току-що го направих.
— Дали са ме чули?
— Сто процента.
Тя сгуши глава на гърдите му и тихичко се засмя.
— След час ще се разчуе из цялото посолство. О, Господи, срам ме е.
— Те са доста дискретни. — Той я целуна. — Защо не отидем у вас?
Тя се огледа.
— И при мен е голяма бъркотия. Хайде да излезем в града. Днес не вали и не е много студено.
Холис се поколеба:
— Добре, но…
— О, не им позволявай да диктуват живота ти. Нали така гласеше нашето мото?
— Да, точно така. — И той се провикна към кухнята. — Госпожо Келъм, излизам.
Тя се показа на прага на кухнята.
— О, госпожице Роудс, не знаех, че сте тук.
Лиза и Холис се погледнаха многозначително.
— Здравейте, Ан. Няма какво толкова да се чисти тук, нали?
— Да, така е. А вашия багаж опаковаха ли го вече?
— Да, всичко е готово.
— Тъжно ли ви е, че си тръгвате?
— Да, много.
— Не мога да разбера защо не ви дадоха още един шанс?
— Ами тук всички дребни нарушения на закона се смятат за изключително тежки престъпления.
— Тук всичко е престъпление. Няма свобода за нищо. А човекът, който ще ви замести, къде ще живее — във вашето жилище ли?
— Не мисля, че ще дойде някой да ме замести. Няма смисъл да се изпраща друг, щом като започват да ни връщат един по един…
— Да тръгваме — прекъсна я Холис. — Довиждане, госпожо Келъм. Ще се видим, преди да си тръгна.
— Надявам се, полковник.
— Ще се постарая.
Той хвана Лиза за ръката и я поведе надолу към антрето, откъдето си взе мушаменото наметало и филцовата шапка.
— В тия дрехи приличаш на шпионин.
— Не, онова синьо манто и кепето са шпионската ми униформа.
Излязоха навън под едва светещото слънце. Беше влажно и студено, температурата беше под нулата и тук-там из двора все още имаше местенца, покрити със снега, който падна преди няколко дни. Излязоха през задната врата точно до военните жилища и Холис я попита:
— Къде искаш да отидем?
— Където и да е. Просто ми се ще да се поразходим като туристи. Да повървим по улица „Горки“, хванати за ръка, да влезем в някое малко кафе, да пийнем капучино и да хапнем тортичка.
— Няма подобни кафета нито на „Горки“, нито на която и да е друга улица в Москва.
— Ще си въобразяваме, че има.
— Добре.
Тръгнаха из улиците на стария квартал „Пресня“, минаха покрай някакъв паметник на войник край барикада, после покрай друг с надпис „Паветата — оръжие на пролетариата“. Наблизо видяха обелиск, издигнат в памет на героите във въстанието през 1905 година.
— Колко романтично! — каза Холис. — Мога ли да те целуна на площада до обелиска?
— О, стига си се подигравал. Романтиката е в сърцето, а не в камъка или в мрамора, не е дори на Виа Венето.
— Добре казано.
— Както и да е, но аз изпитвам някаква странна привързаност към този град и неговите жители.
— Някои от неговите странни хора сега ни следят. Естествено знаеш какво значи слухари на посолството, нали?
— Да, знам. Следят ли ни наистина? — и тя се огледа.
— Да.
— Сигурен ли си? Мисля че никога не са ме следили.
— Не може да бъде. От време на време решават да проследят някого. Но що се отнася до военните аташета, сякаш са се залепили за тях. Ей сега ще им се измъкнем. Много е лесно в метрото. Само ме следвай. Ето ти пет копейки.
Тръгнаха по улица „Крепостен вал“, влязоха в метростанцията на улица „1905 година“ и взеха първото влакче, което пристигна. Седнаха в полупразния вагон и Холис каза:
— Ще трябва да се прехвърлим няколко пъти, за да им се измъкнем.
— Добре. Но какво като ни следят? Та ние нищо не правим?
— Въпрос на принцип. А пък те може все още да ни пазят стая в Лефортово.
— О!
Пътуваха по посока към центъра и на няколко пъти слизаха и се качваха в последния момент на най-оживените станции, после взеха линията „Проспект Мир“, водеща към северния край на града.
— Загубихме ги на спирка „Площад на революцията“ — каза Холис.
Тя седеше до него в почти празния вагон.
— Откъде знаеш?
— Видях ги да се оглеждат в недоумение на перона, докато нашето влакче потегляше.
— Ама ти си знаел как изглеждат?
— Надявам се, да.
— Това се казва професионализъм. Толкова романтично. Да бягаш от агентите на КГБ. — Тя погледна часовника си. — Почти един часът е. Умирам от глад. Чий ред е да черпи?
— Доколкото си спомням, ти забрави да платиш в Лефортово. Така че е твой ред.
— Добре. — Тя хвана ръката му. — Знаеш ли, Сам, моята шефка — Кей Хофман, казва, че не трябва да се забърквам с женени мъже.
— Така ли? Тя да не би да води рубрика за даване на съвети?
— Не се шегувай! Тя е жена с опит…
— Чувал съм.
— И ми е нещо като наставничка. Каза, че женените мъже или се връщат при жените си, или са с теб само временно и после се захващат с друга.
— Това е станция „Космос“. Следващата е в гората. Да слезем тук.
Излязоха от метрото и Холис я поведе по проспект „Мир“ към хотел „Космос“.
— На обяд ли ще ме водиш? — попита Лиза.
— Не.
Влязоха в хотела и Холис отиде до бюрото на Интурист. Малко трудно, но успя да наеме кола и шофьор, като плати предварително с долари.
— Къде отиваме? — попита Лиза.
— Изненада.
Мъж на около 30 години, облечен развлечено, им се представи като Саша и ги поведе навън към една черна волга. Холис написа нещо на руски на лист хартия и го подаде на мъжа. Саша го погледна и поклати глава. „Нельзя“, каза той, използвайки една от най-използваните думи в руския език, което значи не е позволено. „Нет.“
Холис му подаде 10-доларова банкнота и каза на руски:
— Хайде, вземете. Никой няма да разбере.
Саша погледна Холис, взе десетачката и запали волгата.
— Добре.
Лиза се пъхна до Холис и го хвана под ръка.
— Нарушение на пътния лист я злоупотреба с валута. Този път надмина себе си.
Холис забеляза, че волгата, както всички други руски таксита, в които се бе качвал досега, бе мръсна. Поеха на север по проспект „Мир“, излязоха на околовръстното шосе и потеглиха на югозапад по най-външния кръг около Москва. В покрайнините все още имаше сняг и огромните пространства иглолистни гори бяха посипани с бял прашец.
Саша излезе на магистралата Минск — Москва. Лиза се обърна към Холис:
— Да не би да ходим в Бородино…?
Холис се усмихна.
— Моля те.
Слязоха от магистралата, тръгнаха по един павиран път с две платна и се озоваха в едно доста голямо село с дървени къщи отпреди революцията.
— Къде сме?
Холис кимна към жп гарата и Лиза прочете: „Переделкино“. Целуна Холис по бузата.
— О, ти си невероятен.
— Трябва да попитам къде е гробището — каза Саша на руски.
Колата спря и той се обърна към едно момче на колело, което минаваше покрай тях. Момчето им посочи.
— Ей по оня път. Лесно ще разпознаете гроба му. Там винаги има младежи.
Саша подкара колата по тясна уличка през селото и скоро отново излязоха сред полето. Отстрани на пътя имаше малка борова горичка, а пред нея — няколко брези, обградени с ниска тухлена стена. Саша спря. Холис и Лиза слязоха и влязоха през един малък проход в стената.
Вътре имаше около десетина момичета и момчета. Бяха заобиколили покритата със сняг надгробна плоча, в която бе издълбан образът на поета с надпис „Борис Пастернак, 1890–1960“. На снега лежаха свежи цветя, а младежите си подаваха книжка на Борис Пастернак и четяха стиховете му. Не обърнаха много внимание на Лиза и Холис, но едно от момичетата им посочи книгата въпросително и Холис отговори на руски:
— Да, искам и аз да прочета нещо.
Той си избра едно от стихотворенията за Лара, което накара Лиза да се усмихне, после подаде книгата и тя прочете част от „Гетсиманската градина“:
„И вгледан в тая пропаст черна, страшна, без край и без начало — и без брод, с молба да го отмине тая чаша вопиеше към Бога в кървав пот.“
По пътя обратно към града Лиза каза:
— Можеш ли да си представиш такова нещо в Америка? Хората да пътуват до гроба на някой поет?
— Не, мисля, че е невъзможно. Но руснаците го правят — отчасти от любов към поезията, отчасти като израз на политически протест. Ако правителството превърне това място в национален паметник, тук няма да идват толкова много обожатели на поезията. Същото ще стане и ако религиозните обреди са разрешени.
— Но в това има нещо цинично. Струва ми се, че грешиш.
— Сигурно виждам руската душа повече откъм тъмната страна, защото си имам повече работа с по-тъмните елементи.
— Вероятно е така.
Накараха Саша да ги поразкара из Москва по местата, които те свързваха със свои спомени.
— Иска ми се навсякъде да съм ходила с теб, за да можем, след като си тръгнем, да си спомняме заедно за тях — каза Лиза.
— Ами гробът на Гогол?
— По-късно.
Когато се смрачи, се качиха на Ленинските възвишения и разгледаха града отвисоко, застанали на площадката пред Московския университет. Лиза се сгуши в Холис.
— Благодаря ти за този прекрасен ден. Каквото и да се случи, прекарахме чудесно.
Холис се вгледа в града, простиращ се чак отвъд Москва река.
— Мисля, че можем да кажем на приятелите си, че се влюбихме един в друг в Москва.
— Да, така е. А за пръв път правихме любов в една селска колиба.
— Според мен не трябва да изпадаме в подробности.
— О, Сам, толкова съм щастлива и в същото време ми е толкова тъжно. Гледам оптимистично на живота, а в същото време ме е страх…
— Знам.
Саша стоеше на 3–4 метра по-надолу до парапета и пушеше цигара след цигара. Очите му срещнаха очите на Холис и той се усмихна. Провикна се на руски:
— Много влюбени идват тук. А също и там, виждате ли оня хълм? Казва се Прощалният хълм. Старите московчани са ходели там, за да се сбогуват със семействата и приятелите си, когато са поемали дългия път към Запада. — Саша се доближи до своите клиенти. — Ей там е Мосфилм. Виждате ли ония сгради? Съветските филми са хубави, но американските филми също ми харесват. Гледах „Крамер срещу Крамер“ и заведох дъщеря си да гледа „Дамата и скитникът“. — Той отново се обърна към града. — Ето там е хотел „Украйна“. Сталин е знаел как да строи за поколения напред. Всичко, което се строи днес, е евтино и бързо се разпада. Сталин щеше да застреля половината от днешните строителни експерти. Виждате ли, това там е старата Киевска гара, а онази кръгла сграда е новият цирк. Най-хубавият в целия свят. А точно тук, където сме застанали, всеки декември се събират студентите, за да почетат паметта на Джон Ленън.
— Не се ли събират в памет на Владимир Ленин? — попита Холис закачливо. Саша избухна в смях.
— Не. Партията се грижи за тоя велик мъж всяка година на 21 януари. Учудва ли ви това, че младежите идват тук и пеят песните на Джон Ленън? Той е бил поет, също като Пастернак. Руснаците обичат поетите. А вие харесвате ли Джон Ленън?
— Да — отговори Лиза. — Той е велик музикант и поет.
— Ние имаме нужда от повече поети и от по-малко генерали — каза Саша.
Лиза посочи няколко сгради със златни кубета на около половин километър.
— Саша, това ли е Новодевическият манастир?
— Да. Петър Велики затворил там жена си и разпътната си сестра до края на живота им. — Саша се усмихна към Холис. — Сега не е така лесно човек да се отърве от жените, които го тормозят.
— Амин, братко — отговори Холис на английски.
Лиза го мушна в ребрата.
Саша продължи:
— Трябва да отидете там някоя неделя. Вярващите имат служба в църквата. Веднъж ходих и аз. Беше много… интересно. После отидете в гробището. Нали харесвате нашите писатели? Там е погребан Чехов.
— А Гогол? — попита Холис.
— О, да. И той е там.
Холис погледна Лиза, която му се усмихна. Саша продължи:
— Освен това там е гробът на Хрушчов, а и на други видни партийни ръководители. Защо мислите, че са искали да ги погребат в свещена земя, а не в Кремъл? Кой знае? Сигурно не са искали да рискуват. — Саша пак се засмя.
Отново се качиха във волгата.
— Остават ви още два часа, за които сте платили — каза Саша.
— Достатъчно ни беше — отговори Холис.
— Добре. И на мене. А сега ви каня на вечеря у дома. Жена ми много иска да се запознае с американци. Казах й, че някой ден ще заведа гости вкъщи. Вие сте първите, които срещам да говорят нашия език. А пък и много ми харесвате.
Лиза погледна Холис и кимна в знак на съгласие, но Холис отказа:
— Благодарим ви, но не можем да приемем поканата.
— Знам кои сте. Снощи ви видях по телевизията. Но сега вече имаме гласност. Няма проблеми.
Холис се чудеше откъде руската телевизия се е сдобила със снимките им.
— Страхувам се, че това минава границите на гласността и може да има проблеми. За вас, не за нас — каза той.
Саша се ухили.
— Навярно ще ме изритат и мен.
— Знаете ли къде е американското посолство?
— Та кой не знае.
— Карайте натам.
Волгата се спусна надолу по Ленинските възвишения, пресече Москва река и се насочи към посолството по крайбрежната улица.
Лиза положи глава на рамото на Холис.
— Зает ли си довечера?
— Имам среща докъм 9 часа.
— С кого?
— С едни шпиони.
— Искаш ли след това да дойдеш вкъщи?
— С удоволствие.
— Ще останеш ли през нощта?
— Ще остана до края на седмицата, ако искаш.
Тя се усмихна.
— Добре. Пренеси си багажа. Събери очите на дипломатите и на старомодните им съпруги.
— А ти ще простираш бельото ми на твоя простор.
— Нямам простор, но ще сложа името ти на моя звънец.
Волгата се носеше по мъгливия крайбрежен път, който следваше извивките на реката. Светлините на червената тухлена сграда на посолството се появиха сред мъглата над реката.
— Мислех, че вече си приключил със служебните си задължения — каза Лиза.
— Аз само давам инструкции или пък мене ме инструктират.
— А пък Кей дори не ме пуска да припаря до кабинета си. Сигурна съм, че случаят е изключителен. Дали няма да ни сполетят по-големи неприятности от тези, за които знаем?
— Поне засега не. Но и това ще стане, ако не си затваряме устата.
— Ти все още работиш по случая, нали? Все още работиш със Сет.
Холис не отговори веднага, но след малко каза:
— От тая война не уволняват много лесно.
Той се надвеси над предната седалка и каза на Саша:
— Не намалявайте, докато не стигнем до входната врата, после спрете рязко, колкото се може по-близо до вратата.
Саша го погледна.
— Не мога да прегазя милиционерите на тротоара.
— Не, но се приближете максимално. Ще се измъкнем от колата светкавично, ето защо сега ще си вземем довиждане.
— Довиждане — каза Саша в отговор.
— Някой ден ще дойдем на вечеря у вас.
— Някой ден.
Холис нахлузи шапката си и се сниши на седалката. Лиза също се облегна назад до него.
— Това необходимо ли е?
— Не, просто обичам да се забавлявам.
Саша поддържаше скоростта, после изведнъж удари спирачки и спря рязко до бордюра. Холис отвори вратата откъм тротоара и двамата с Лиза профучаха покрай милиционерските постове, които светкавично излетяха от будката.
— Стой! Паспорт!
Холис извика на американския пост:
— Отваряй, момче!
Електронната врата започна да се отваря, а Холис чу, че зад гърба му някой тича. Бутна Лиза през процепа, след това влезе и той, като отвърна на поздрава на дежурните. Холис хвърли един поглед през рамо към двамата милиционери пред вратата, които го гледаха в недоумение и ужас. Зад гърба им видя, че във волгата при Саша се бяха качили двама от наблюдателите на посолството и той не му изглеждаше никак спокоен.
— За днес ми стига! — каза Лиза. — Свалям рицарското наметало и шпагата и няма да се правя повече на таен агент. Сега първо ще си пийна едно, после, докато ти си на твоята среща, ще ти пренеса нещата у дома. Може да помоля някой от обслужващия персонал да ми помогне. Например семейство Келъм.
— Не, не. Предпочитам двамата с теб да свършим това сами по-късно. Окей?
— Окей.
Влязоха в административната сграда и Холис каза:
— Ще се кача за малко в кабинета си, а после отивам на срещата.
— Сет ще бъде ли там?
— Сигурно. Защо?
Тя се поколеба за миг, после каза:
— Ревнуваш, че сме били гаджета, нали?… Аз пък ревнувам, че двамата сте приятели…
Според Холис двете неща бяха съвсем различни, но не отговори.
— Пази се от него, Сам — продължи Лиза.
Холис погледна часовника си:
— Е, ще се видим по-късно.
— Благодаря ти за днес.
Холис тръгна към асансьора, а Лиза — към задния изход за двора. Докато се качваше с асансьора за срещата с Алеви, Холис си мислеше, че две от най-големите загадки в живота са жените и разузнаването, а той бе затънал до гуша и в двете.
Холис закопча синята военна куртка и затегна вратовръзката си.
— Как изглеждам?
— Много си секси — каза Лиза. — Сигурно тая вечер ще те загубя в полза на някоя млада секретарка.
— За каква секретарка говориш?
Тя се усмихна.
— Ще ме научиш ли как да поддържам униформата ти?
— Не е важно. Мога и сам да го правя.
— А жена ти правеше ли го?
— Мисля, че тя изобщо не знаеше, че съм военен. Имаш ли уиски?
— Има останала една бутилка в кухнята. Помогни ми да затворя тоя цип.
Холис закопча ципа на черната й копринена рокля, после я прегърна откъм гърба и обхвана с ръце гърдите й.
— Това се казват балкони от световна класа.
— Циник. Започваш да ставаш много циничен. Забравяш, че си офицер и джентълмен.
Той я целуна по врата и двамата слязоха на долния етаж. Лиза донесе уискито и бутилка сода. Холис сложи лед в две чаши.
— Тия кашони започват да ми лазят по нервите — каза тя.
— Къде е иконата?
— Ей там, върху етажерката с книги. Ще я изпратя до моя началник от Информационната агенция във Вашингтон. Писах му и го помолих да ми я пази. Ще я сложиш ли в дипломатическата чанта?
— Нали ти казах, че ще го направя.
— Благодаря ти. А ще ми я вземеш ли от Вашингтон, когато ходиш там?
— Разбира се. — Той взе иконата от етажерката и я заразглежда. Беше квадратна, с размери приблизително 60 на 60 сантиметра. Изобразяваше светец, но Холис не можеше да познае кой е. — Кой е това?
Тя се доближи до него.
— Това е архангел Габриел. Виждаш ли тромпета му?
— А, да.
— Рисувано е върху лиственица. Повечето икони са върху бор, който се изкорубва и се пука.
— Ясно.
— Много хора не харесват рисунките по иконите. Фигурите са без перспектива, няма дълбочина и движение. Просто са плоски, а лицата са застинали и безжизнени.
— Като тези на осемте милиона московчани.
— Но в цветовете има много топлина и това блажено лице излъчва някакво спокойствие, не мислиш ли?
— О, да. Колко?
— Колко струва ли? Ами на Запад е трудно да се прецени, но в Колумбийския университет открих един специалист по история на изкуството, който каза, че тази икона е от района на Казан и е изработена през 16 век, което аз всъщност знаех. Сигурно струва 25 хиляди.
— Исусе Христе! Ами ако я загубя?
— Не мога да си представя, че един разузнавач може да губи нещо. Доверявам ти се.
— Добре. — Той остави иконата на етажерката.
— В Русия иконата е от особено значение. По време на татарските нашествия, когато са изгаряли църквите и са избивали духовниците, иконата е била много малка, за да може да се скрие лесно, и всяко семейство е имало по една икона у дома си. Стотици години тези дълбоко религиозни хора са гледали на иконите като на символ за оцеляване на християнството и на руската култура.
Холис кимна.
— Правиш ли някаква аналогия?
— Разбира се. Всички правят аналогия. Ако православната църква и руската култура са могли да преживеят триста години под нашествието на ония диви конеездачи, то те ще могат да оцелеят и при тези глупаци от Кремъл. Това е част от символичното значение на възраждането на иконографията. Самите образи може да не са много вдъхновяващи, но хората, които пазят иконите, надигат глас на протест. Според мен те, както и онези в Кремъл, добре знаят кои са пазителите на културното наследство и кои са татарите.
— Интересно. Понякога си мисля, че тая страна е много повече от това, което виждат очите. Забравяме, че и тук си имат история.
— А те не го забравят дори за миг. — Лиза отпи от уискито си. — Малко ми е притеснено за това парти.
— Защо?
— Ами… то е нещо като… мисля, че съм малко срамежлива по принцип. Не обичам да съм център на внимание, особено на парти в чест на моето изритване.
— Не съм забелязал, че си срамежлива — отбеляза Холис. — Е, все пак, ще бъде весело. Веднъж съм бил на такова парти в София. Един от заместниците на посланика беше прелъстил жената на някакъв български висш служител, или нещо подобно. Накратко — хванаха го и го изритаха. Въпреки всичко партито продължи през целия уикенд, а горкият човечец… Но какво има?
— Всички мъже са свине. Това съвсем не е смешна история.
— О, тогава ми се стори смешна. Сигурно и на теб би се видяла смешна, ако беше там.
— Знаеш ли, работата на разузнавача е… както и да е, не ти подхожда. Не можеш ли да се измъкнеш? Искаш ли да се измъкнеш?
— Искам отново да летя.
— Така ли? Или просто така си говориш открай време?
Холис седна върху един кашон, без да отговори.
— Съжалявам, Сам. Много бързам. Не те притежавам. — Тя допи уискито си. — Все още. Искаш ли още едно?
— Не.
— Аз пък искам. Нервно ми е.
— Виждам.
Тя си наля отново, после взе цигарите си от една празна етажерка. На вратата се позвъни.
— Аз ще отворя. — Лиза слезе по стълбите и се върна с Чарлз Банкс.
— Здравей, Сам. Според Лиза няма да ви обезпокоя.
— Сигурно е така. Съблечи си палтото, Чарлз.
— Не, минавам само за няколко минути.
— Ще пийнеш ли? Има само уиски.
— Едно малко. Със сода или с вода, все едно.
Лиза отиде в кухнята. Банкс се огледа, после каза:
— В кариерата ми и през живота си много пъти съм виждал тая картина. Баща ми работеше към външното министерство.
Лиза се върна с чаша леденостудена вода и я допълни с уиски. Подаде я на Банкс. Той вдигна чашата си.
— Нека бъда първият, преди още да е започнало соарето по случай изпращането ви, който ще ви пожелае и на двамата суперкъсмет в кариерата и много лично щастие.
Чукнаха се и отпиха. Банкс остана прав и се обърна към Лиза:
— Тъкмо казвах на Сам, че съм отроче на дипломати.
— Не бях чувала за това, Чарлз. Честно казано, тук почти никой не знае нищо за вас.
— Е, някои хора знаят. Прекарал съм живота си из разни дипломатически мисии. Всъщност моят баща, Прескът Банкс, е бил на работа тук през 1933 г. — в първата дипломатическа мисия след революцията. Бях на осем години и си спомням някои неща от Москва. Тогава тя беше доста мрачно място. — Той се усмихна. — Знам, знам. Както и да е, видях Сталин, когато бях някъде на 10 години, струва ми се.
— Колко вълнуващо — каза Лиза. — Спомняте ли си го?
— Спомням си, че миришеше на тютюн. Баща ми на шега ми каза, че ще видя царя на всички Русии. После, когато ме представяха пред него в апартамента му в Кремъл, аз му казах, че съвсем не прилича на цар на всички Русии. Сталин се засмя, но майка ми едва не припадна.
Холис се усмихна.
— Значи не си бил толкова учтив както сега, а?
Банкс се засмя леко.
— Не, това бе първият ми дипломатически гаф. — Той разклати леда в чашата си. — Е, а сега няколко служебни въпроса… — Той се огледа. — Няма да е зле да пуснеш музика, Лиза.
Лиза кимна и се приближи до някакъв магнетофон върху шкафа.
— Вече опаковаха стереокасетофона ми. Тук има няколко ролки. Чарлз, слушали ли сте Жана Бичевская, руската Джоан Бей?
— Страхувам се, че не познавам добре съвременната руска музика. Сигурен съм, че ще е подходяща за нашата цел.
— Добре. — Лиза нагласи ролката и натисна копчето. В стаята се разнесе нежен китарен звън, а след това и красив, ясен руски глас. — Песните й ме натъжават. Опитах се да й уредя едно турне в Америка, но тия копелета не я пуснаха да излезе от страната. Не можах дори да разговарям с нея. Не зная нито къде живее, нито нещо друго за нея. Знам само, че обожавам гласа й. Предполагам, че е политически неблагонадеждна.
— Наистина има чудесен глас. Поне й позволяват да пее — каза Банкс.
Тримата се доближиха до магнетофона и Лиза го усили малко.
— Мисля, че така е добре. Давай, Чарлз. Какво има? — попита Холис. Банкс преглътна.
— Да. Първо, оня ден и двамата сте изчезнали за малко и тук, както и във Вашингтон, се притеснихме, че сте се забъркали в някоя неприятност. Посланикът ви умолява да не напускате района на посолството до понеделник сутрин, когато ще бъдете откарани до летището под охрана. Надявам се, че това няма да ви затрудни много.
— Не, ни най-малко — отговори Холис, — защото не приемам заповеди от посланика. Аз и Лиза имаме намерение да ходим на църква в града в неделя.
Банкс едва не извика:
— Защо искаш да ги предизвикваш и да излагаш себе си и Лиза на опасност?
— Но, Чарлз — каза Холис почти заядливо, — наистина ли вярваш, че съветското правителство или пък неговите органи за държавна сигурност биха дръзнали да извършат покушение над живота ни, когато нашите дипломати обсъждат нови перспективи за съветско-американските отношения?
Банкс отговори доста сухо:
— Може би съветското правителство не би го направило, но от КГБ мога да очаквам всичко, както и ти самият. Подобен проблем си имаме и тук с господин Алеви, защото неговата организация като че ли преследва някакви свои цели във външната политика. В действителност, ако между КГБ и ЦРУ изобщо може да има нещо общо, то това е желанието им да осуетят всяка положителна промяна, водеща до сближаването между двете правителства.
— Това звучи доста пресилено — обади се Холис.
— Така смята цялата наша дипломация.
— Чарлз, много се дразня, когато дипломатическите кръгове тук или където и да е другаде се опитват да заемат високи морални позиции. Моята работа, както и на Алеви, може да не се харесва на теб и на началниците ти, но за съжаление тя е изключително необходима. А вече стана ясно, че външното министерство ще отпусне някои помощни служби към разузнавателната секция на мисията. Никой от моя кабинет или пък от кабинета на Алеви никога не те е молил за нещо повече от подслон, храна, съдействие и разбиране. Никога не сме компрометирали с нищо личния състав на посолството. Този, който ще ме замести, ще има тежка работа и заслужава не само уважението, но и съчувствието ти.
Банкс остави питието си на една етажерка.
— Лично аз съм напълно съгласен с теб. Светът много се промени от времето, когато единствените разузнавачи в посолствата бяха няколко души от външното министерство, неофициално известни като хора от разузнавателните служби на Държавния департамент. Все едно, опасенията на посланика по настоящия случай… опасенията дори на Белия дом, да ви призная цялата истина са, че някои от вас — ти, Сет Алеви, военноморското аташе, военновъздушното аташе или някои от хората, които работят за вас — ще използват тая история около Фишър и Додсън като средство да осуетят дипломатическите инициативи. Ето това е.
Холис наля още уиски в чашата на Банкс и му я подаде.
— Съжалявам, но последната дума по този въпрос ще бъде моя, Чарлз. Вие се страхувате от нас като от прокажени, но искам да ти напомня, че много от победите на военните сили и на разузнаването, завоювани с кръв, са били изгубени именно от Държавния департамент и от външното министерство. Аз съм се сражавал на война, и баща ми се е бил на война, и твоят баща… е, чувал съм името Прескът Банкс. Искам да ти напомня за „блестящото представление“ на Държавния департамент в Ялта и Потсдам, когато твоите предци дадоха на Сталин всичко, с изключение на западната ливада на Белия дом. Точно затова сега сме на тоя проклет хал.
Червендалестото лице на Банкс стана още по-червено. Пое си дълбоко дъх, после отпи глътка от уискито.
— Да, тогава не сме се представили в най-добрата си светлина. На стари години баща ми съжаляваше за тогавашното решение.
Лиза наля още уиски на всички и каза:
— Знам че миналото е пролог към бъдещето, но вие, старчета, говорите за неща, които са се случили, преди аз да съм се родила.
— Е, добре — каза Банкс, — ето ви тогава малко по-пресни новини. Както знаете, родителите на Грегъри Фишър са изискали аутопсия на трупа. Получихме резултатите.
— И? — попита Лиза.
— В медицинската експертиза се казва, че смъртта не е настъпила в резултат на нараняванията по тялото.
— А каква е причината за смъртта? — попита бързо Лиза.
— Сърдечен удар.
Холис се намеси:
— Сърдечният удар е причина за всички видове смърт. Но какво е накарало сърцето да спре?
— Отчасти травмите. Но преди всичко — алкохолът. В кръвта и в мозъчната тъкан на господин Фишър е имало смъртоносно количество алкохол.
— КГБ са го натъпкали с алкохол преди това — каза Холис — посредством тръбичка, вкарана в стомаха. Чудесен начин да се справиш с някого, защото почти всеки си пийва от време на време.
Тая тема не бе много по вкуса на Банкс.
— Така ли? Възможно ли е това да се направи? — Той гледаше Холис така, сякаш откриваше някакъв нов човешки вид. — Но това е ужасно.
— Значи нямаме никакво доказателство — каза Лиза, — което да може да се използва пред съда или за протест в дипломатическа нота, ако някой все пак реши да предприеме подобни действия?
— Точно така, нямаме — отговори Банкс.
— Вярвате ли, че Грег Фишър е бил убит? — попита Лиза. Банкс се замисли за момент.
— Косвените доказателства до известна степен насочват натам. Аз не съм идиот, Лиза, нито пък посланикът.
— Това звучи доста обещаващо. — После тя добави: — Ценя високо вашата позиция.
Банкс се усмихна насила.
— Наистина ли? Искам да ви кажа, че лично аз се възхищавам от чувството ви за честност и моралната ви смелост. И посланикът също. И въпреки това аз съм тук за да ви заявя, че ако някой от вас изпусне дори и една дума за този инцидент в Щатите, и двамата ще бъдете уволнени, а вероятно ще бъдете изправени и пред съд… Ясно ли е?
Холис се доближи до Банкс.
— Мисля че нито ти, нито който и да е друг извън Пентагона имате право да се разпореждате с моята военна кариера.
— Точно обратното, полковник. А що се отнася до госпожица Роудс, ако се опитате да проявите инициатива, като направите разкритие в частната си кариера, то след това ще ви бъде по-трудно, отколкото си мислите, да си намерите работа в някоя правителствена агенция.
Тя остави чашата си.
— Според мен, Чарлз, вие сте прекарали твърде дълго в Съветския съюз. В моята страна не заплашваме по тоя начин.
Банкс сякаш се смути.
— Съжалявам… Просто предавам информация.
Последва неловко мълчание, после Банкс подаде ръка за довиждане.
— Ще се видим на вашето прощално парти.
Лиза пое ръката му.
— Да, естествено, ако дойдете. Ние със сигурност сме там. — Тя се усмихна. — Харесвате ми, Чарлз. — Тя го целуна по бузата.
Банкс се усмихна сконфузено, после подаде ръка и на Холис и каза:
— Най-несвободните хора в едно свободно общество са хората като нас, които са се заклели да защитават конституцията.
— Това е част от иронията на съдбата — съгласи се Холис.
След като Банкс си тръгна, Лиза направи следния коментар:
— Направи ни на пух и прах, а после ни остави сами да си лижем раните.
— Не му е лесно и на него.
— Та на кого ли му е лесно?
Сам Холис набързо опъна униформата си, после влезе в голямата зала за приеми на посолството.
Според протокола не бе необходимо той или Лиза да стоят до вратата и да посрещат другите, нито да има централна маса, което за него бе добре дошло. Но протоколът изискваше той, като женен мъж, чиято съпруга временно отсъства, да се появи без жена. Лиза бе пристигнала преди него и той я видя сред залата да разговаря с нейни колеги.
Залата за приеми беше с високи прозорци. Стените й бяха покрити с мрамор от Карара, а от високия таван висяха три големи полилея от неръждаема стомана. Подът бе покрит с паркет.
Почти всички от приблизително тристате мъже и жени, живеещи в посолството, бяха поканени и Холис не се съмняваше, че повечето от тях са тук. Ако това бе в Лондон или Париж, би го поласкало, но в Москва човек лесно би събрал петстотин западняци на някое парти, стига да има музика и храна.
Холис предположи, че отсъстват тези, чийто ред е да се възползват от финската дача през уикенда. Не присъстваше и военният контингент, наброяващ около тридесетина души. Някои бяха дежурни, но останалите според Холис се намираха в един блок за чуждестранни граждани наблизо до посолството, където те по неведоми пътища се бяха сдобили с апартамент, който наричаха „Студио 54“. Холис предполагаше, че там си правят дискотека, пият и „водят мацки“, а това последното си е чисто нарушение на правилата. Но от времето на големия скандал по повод сексуалното поведение и шпионската дейност на някои от тях интендантството на военноморските сили реши, че въпреки че техните момчета са от желязо, либидото им съвсем не е. Сбирките на „Студио 54“ в действителност се насърчаваха с цел войничетата да са на едно място с рускините. Никой от тях не подозираше, но Холис знаеше, че четирима от военната охрана всъщност бяха офицери от военноморското контраразузнаване. Осени го мисълта, че светът е пълен с професионални тайни агенти, и беше тъжно, че американците не си вярваха вече дори един на друг.
Холис забеляза, че покрай стените бяха наредени кръгли маси, но повечето от хората стояха на групички с чаши в ръце. В дъното на залата имаше голяма шведска маса, където някои си похапваха.
Холис погледна часовника си. Партито бе започнало преди час и той бързо пресметна, че вече всички са го изпреварили с около три питиета. Огледа се за бара и видя Джеймз Мартиндейл, съветник по протокола, да идва към него.
— Здравейте, Сам.
— Здравейте, Джим.
Холис харесваше тоя мъж въпреки безсмислената му работа и скованото му държане. Мартиндейл тържествено заяви:
— Организирали сме чудесно парти във ваша чест, полковник.
— Да, виждам. Много съм поласкан. Отначало си мислех, че по-скоро хората ще предпочетат да наблюдават смяната на караула пред мавзолея на Ленин, отколкото да дойдат тук.
Мартиндейл сякаш не долови шегата и продължи:
— Сигурно сте наясно, че поради обстоятелствата, при които напускате страната, не сме поканили никой от вашите познати от съветските военновъздушни сили, нито пък някой друг съветски държавен служител.
Холис си помисли, че това бе повече от очевидно.
— Нямахте желание да ги храните, нали?
— Освен това не изпратих покани и на никое от другите посолства, за да не ги поставям в конфузно положение.
— Много сте съобразителен.
— Въпреки всичко обаче неофициално поканих приятелите ви, заемащи вашата длъжност в посолствата на Британия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.
— Ние, англосаксонците, трябва да се поддържаме и да се съюзяваме срещу славянските орди.
— Да, прав сте. Ще се отбият и някои други военни аташета на страни от НАТО, за да ви пожелаят на добър път.
— Искате да кажете, че ще дойдат моите приятели разузнавачи от всички останали страни, които са в лоното на християнството? Надявам се, че сте поканили и ирландците.
— Да, поканих ги. Най-добре всичко да бъде съвсем неофициално, за да не си мислят нашите домакини, че ги обиждаме.
— Но ние наистина ги обиждаме. Да не мислите, че ако ме бяха изритали от Англия или Ботсуана, щях да дам каквото и да е парти?
— Ами от гледна точка на протокола…
— Къде е барът?
— В оня ъгъл, ей там. Поканил съм и журналисти — около трийсетина, и техните половинки. Повечето от тях ще се отбият, но няма да задават въпроси.
— Добре обмислено.
— Обясних всичко това на госпожица Роудс и тя го прие с разбиране.
— Какво се очаква от мене — да скърбя и да се покая ли?
— Не, просто това ми е работата.
— А сега мога ли да отида вече при бара?
— Бих искал да се възползвам от възможността да изразя своите най-добри пожелания към вас и възхищението си от работата, която свършихте тук.
— Благодаря. Аз…
— Това бе най-доброто, което можеше да се направи при създалите се обстоятелства. — И той махна с ръка към залата.
— Вижте, не са ме хванали да шибам някой милиционер. Просто ме хванаха да шпионирам. Не е голяма…
— Посланикът и съпругата му също ще се появят, но няма да се задържат дълго, защото имат и друг ангажимент.
— Пиян ли сте?
Мартиндейл се ухили и лицето му се разкриви.
— Пийнах няколко.
Холис се засмя. Мартиндейл го хвана под ръка.
— Елате с мен.
Холис бе отведен в предната част на залата за приеми, където имаше подиум и катедра с микрофон на нея. До едно пиано се беше изправил квартет музиканти любители. Холис се сети, че навремето това пиано бе в официалното жилище на посланика и някакви вандали го бяха раздрънкали няколко часа преди представлението на Владимир Фелтсман — известен пианист, еврейски дисидент. КГБ бе силно заподозрян и Алеви изпрати копие от сметката за поправка на пианото до Лубянка. Някакъв мръсник оттам им изпрати следния отговор: „Чекът е в пощенската кутия.“
Холис се качи на подиума. Лиза го последва, придружена от секретарката на Мартиндейл. Двамата си размениха леки усмивки.
Мартиндейл кимна към оркестъра и те изсвириха няколко акорда, които привлякоха вниманието на всички присъстващи. Мартиндейл почука с пръст по микрофона и заговори:
— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на това мило тържество. Да ви представя виновниците за нашето събиране — полковник Сам Холис и госпожица Лиза Роудс.
Последваха ръкопляскания и Холис видя доста глуповати усмивки. Очевидно всички бяха във весело настроение.
— Длъжен съм да ви припомня — каза Мартиндейл, — че тази зала не е обезопасена и че всичко, което казвате, се подслушва от сградата отвъд улицата. Така че ви съветвам да внимавате какво говорите, да не подмятате обидни забележки по адрес на нашите домакини и да не забравяте, че експулсирането на полковник Холис и госпожица Роудс е голям позор за всички нас.
Някои в залата се подсмихнаха.
Мартиндейл се протегна назад, измъкна иззад катедрата две парчета син сатен, разгъна ги и ги вдигна във въздуха. Всички се изсмяха. Холис видя, че това бяха две от ония ленти, с които се препасват посланиците при определени случаи. Тези естествено бяха фалшиви. На тях с лъскави червени букви бе написано: „Персона нон грата“.
Лиза затисна устата си с ръка и се изсмя.
Мартиндейл се обърна към тях и съвсем тържествено, както изискваше церемонията, препаса лентите през гърдите им. После обясни по микрофона:
— За сведение на дипломатите, които не знаят латински, „персона нон грата“ означава „човек, който не прекланя глава“.
Лиза пошушна на Холис:
— Страшно съм изненадана.
— Благодари се, че Мартиндейл не ти закачи някоя алена буква „П“10.
— На мене ли трябва да я закачи? Ами на тебе?
Мартиндейл обяви:
— Преди да започнем с музиката и танците и най-вече преди да се появи посланикът със своята съпруга, ще дам думата за благодарствени речи и поднасяне на награди. Бих искал да ви представя другаря Владимир Слизистмиш, който ще поднесе първата награда.
Хората, които разбираха руски, се изсмяха, като чуха думата, която означаваше „слизест, лигав“.
В залата влезе един от младите консулски съветници — Гари Уорник, облечен в кафяв костюм, който му бе с няколко номера по-голям. Косата му бе зализана назад, на ризата му бе нарисувана червена вратовръзка и беше бос. В залата избухна силен смях.
Уорник се качи на подиума, целуна почти във въздуха Холис по двете бузи, после удостои Лиза с дълга целувка по устата. Холис помисли, че вечерта ще бъде дълга и отегчителна.
Уорник се обърна към публиката:
— Другарю Американска свиня, благодаря, че мене тук поканил. Сега аз поднесе награда на полковник Холис.
Мартиндейл отведе Холис до подиума, а Уорник започна с гръмкия си глас:
— Полковник, по заповед на централния комитет аз вас награждава за системно неизпълнение ваша норма с орден „Лимон“. — Уорник окачи около врата на Холис червена панделка, на която висеше една круша, и поясни: — Съжалявам, няма лимони.
— Разбирам.
Всички започнаха да ръкопляскат. Уорник направи знак на Лиза да се качи на подиума.
— А вас, сексапилна дамо, по заповед на централния комитет аз награждава с медал „Социалистическа погача“, защото вие цяла година спали в килер. — Уорник бръкна в сакото си и извади още една червена панделка, на която бе закачен червен пластмасов будилник. — Това вас събуди, когато вие трябва напуска наша страна.
— За мен беше чест да изпълня дълга си — отговори Лиза.
Уорник се възползва от възможността да я целуне още веднъж страстно по врата.
Гостите, които и по време на шоуто продължаваха да си пийват, започнаха да подвикват и да свиркат.
Уорник изрева:
— Тишина, другари! Тук ние върши сериозна работа. — Той извади два листа от джоба си и се обърна към Холис и Лиза. — Ето това — две путевки карти за почивка — за 5-годишен престой в ГУЛАГ в Сибир, който вие избере по ваше желание. Отделни стаи.
Из залата се разнесе хихикане.
Уорник направи няколко сухи забележки и продължи:
— А сега аз има удоволствие да покани на подиум велик американски дипломат, велик държавник, голям приятел на съветските народи, миролюбец, конте със скъпи обувки — другаря Чарлз Банкс.
Всички изръкопляскаха, когато Банкс се качи на подиума.
— Благодаря ви много, другарю, и на вас, дами и господа. Както знаете, всяка година по това време награждаваме един от най-заслужилите наши служители с наградата „Барлоу“. Тази толкова ценна награда е наречена така в чест на Джоуел Барлоу — американския посланик в царския двор на Наполеон, който през 1812 година придружил френската армия чак до Русия, за да не прекъсва дипломатическия контакт с императора. След опожаряването на Москва господин Барлоу бил хванат в едно от убежищата на Наполеон и за нещастие умрял от измръзване. Така той влиза в историята на дипломацията като първия американски дипломат, умрял от замръзване в Русия.
Банкс го бе измислил добре и всички се засмяха. Той вдигна ръка.
— Ето защо всяка есен, за да почетем това тъжно събитие и в памет на господин Барлоу, ние поднасяме почитанията си на един или няколко наши съотечественици, които са успели да изкарат изминалата зима, без да хленчат и да се оплакват и без да ползват 30-дневен отпуск на Бахамските острови. Тази година имам честта да поднеса наградата „Джоуел Барлоу“ на двама души, които демонстрираха невероятна способност да работят заедно. Дами и господа, носителите на тазгодишната награда „Джоуел Барлоу“ — полковник Сам и мис Лиза.
Гостите изръкопляскаха и се изсмяха, когато Чарлз измъкна иззад катедрата цяла кофа, пълна с лед, и я подаде на Холис и Лиза с думите:
— Честито!
— Благодаря, Чарлз — отговори Лиза. — Заслугата може да се постави под съмнение, но кофата си я бива.
Холис пое кофата, от която капеше вода. Банкс каза по микрофона:
— А сега нещо по-сериозно. Да ви представя адютанта на полковник Холис — капитан Ед О’Шей.
Капитан О’Шей с малък пакет в ръка зае мястото на Банкс на подиума и каза:
— Да се работи с такъв талантлив офицер наистина е изключителен шанс. — Той изрече още няколко хвалебствия и заключи: — От името на военните аташета тук и техните подчинени бих искал да подаря нещо за спомен на полковник Холис.
О’Шей отвори кутийката, която държеше, и извади малка гипсова статуетка с бюста на Наполеон.
— Полковник, това е дар за вас от френското посолство. Нека, когато се местите от едно местоназначение на друго, където и да ви отведе вашият дълг към родината, това да ви напомня за времето, което прекарахте в Москва, и за вашия последен уикенд в околностите на съветската столица.
Холис подаде кофата с леда и О’Шей пусна гипсовата отливка в нея. Гостите заръкопляскаха и в залата се разнесе сподавен смях. Холис бе убеден, че наоколо се коментират поне десетина различни версии за нарушението на пътния му лист през оная събота и неделя, и в повечето от тях по един или друг начин присъстваше Бородино — оттам и този бюст на Наполеон.
Холис се обърна към О’Шей:
— Много съм благодарен за този спомен и ви уверявам, че той ще бъде на бюрото ми, когато пиша доклада си за вашето служебно поведение.
Военните в залата се разсмяха. О’Шей се усмихна леко и представи Кей Хофман, която се покачи на подиума с красиво изрисувана балалайка в ръка. Кей Хофман се усмихна на Лиза и заговори по микрофона:
— През всичките тия години, през които работя за Информационната агенция на Съединените щати, почти не съм срещала човек, който така добре да познава страната домакин, нейния език, култура и народ. — Кей Хофман произнесе кратко похвално слово за своята сътрудничка и завърши с думите: — От името на всички служители от Информационната агенция на Съединените щати тук, а също и в нашето консулство в Ленинград, поднасям този прощален подарък на Лиза. Това не е някаква шега, а особено ценно произведение на руското изкуство. Много трудно бе да го открия, но търсенето си струваше труда, защото сега то преминава в ръцете на една дама, която напълно го заслужава с безкрайната си любов към руското народно творчество. Лиза… — Кей Хофман вдигна балалайката, — позволи ми да ти поднеса този изящен електрически самовар.
В първия момент шегата изненада всички и залата затихна за секунда, но само след миг избухнаха аплодисменти.
Кей Хофман продължи:
— Трябва да развиеш тия три жички и да ги пъхнеш в контакта. Чаят излиза от тая голяма дупка тук. Не ми е много ясно само къде се сипва водата.
Лиза пое балалайката. Кей я прегърна и я целуна, шепнейки на ухото й: „Не изпускай тоя жребец, мила.“
Лиза запремигва и изтри една сълза от окото си. После се обърна към залата:
— Не мога да свиря на него, искам да кажа, на самовара, но обичам неговия звук и ви обещавам, че ще се науча да свиря в знак на уважение и почит към моите колеги.
На подиума отново се покачи Джеймз Мартиндейл, този път с един триножник, на който бе закрепено едно увеличено копие на вестникарска статия на руски, и каза:
— Онези от вас, които искат да чуят истината относно злополучния инцидент, който ни е събрал тук, нека прочетат съветската свободна преса. За ваше улеснение съм увеличил статията от вестник „Правда“. Както знаете, името на „Правда“ означава „истина“, а това на „Известия“ означава „новини“. Чувал съм да казват, че в „Истина“ няма новини, а в „Новини“ няма истина. Както и да е, ще ви прочета английския превод на това язвително изявление в руската преса. — Мартиндейл зачете: „Съветското външно министерство съобщи за експулсирането на С. Холис и Л. Роудс — мъж и жена, служители в американското посолство. Причината за това е дейността им, несъвместима със статута на дипломати. Това е поредният случай на американски агенти, развиващи антисъветска дейност, прикрити зад дипломатическия си имунитет. От известно време органите на Държавна сигурност следяха въпросните С. Холис и Л. Роудс и най-накрая сложиха край на злоупотребата им със съветското гостоприемство.“ — Мартиндейл вдигна очи от листа и поклати заканително пръст към Холис и Лиза: — Лошо, лошо.
В тоя момент Уорник се провикна:
— Нека това да служи за урок на всички. Три пъти „ура“ за органите на Държавна сигурност.
Мартиндейл отново застана зад микрофона.
— А сега, дами и господа, искам да ви представя първия ни почетен гост, носителя на ордена „Лимон“ да не споменаваме истинските медали, отрупали целите му гърди, нашето досегашно военно аташе — полковник Сам Холис.
Хората, които до този момент все още седяха около масите, станаха и всички започнаха да ръкопляскат силно. Оркестърът изсвири няколко тържествени акорда, а Холис остави кофата на земята и се покачи на подиума. Неочаквано Лиза пристъпи до него и стисна набързо ръката му.
Холис застана зад микрофона.
— Благодаря на всички ви за това толкова мило тържество. Благодаря и на теб, Джим Мартиндейл — началник на протокола и на алкохола, за почетната лента и за представянето ми. Искам да изразя и своята благодарност към Гари Уорник за това, че се направи на клоун пред толкова хора, а също и моите най-искрени почитания към Чарлз Банкс, че дойде тук абсолютно трезв. Естествено сърдечни благодарности и на капитан О’Шей и колегите от моя отдел за тяхното лично пристрастие, което се надявам, че ще засвидетелстват и към следващия си началник. — Холис изказа няколко съвсем сериозни прощални слова и завърши малко шеговито: — Когато се прибера у дома и се понеса по магистралата в шевролета си сред величествения пейзаж на Вирджиния, заслушан в мача между отборите на военновъздушните и сухопътните сили, похапвайки сладичко банан, с мислите си ще бъда тук — при вас, и ще ви наблюдавам как пиете сутрешната си водка, загледани в снега, падащ по перваза на прозорците.
Чуха се тихи хихикания и смях. „Естествено вече всички са пияни“, помисли Холис. Вдигна ръка и слезе от подиума под аплодисментите на присъстващите. Мартиндейл представи Лиза, която също бе посрещната с овации, докато оркестърът свиреше „Песента на Лара“. Тя взе микрофона:
— Искрено ви благодаря. Никога досега не съм била изритвана от никоя държава и никога не съм си представяла, че това е толкова забавно. — Лиза благодари на хората от нейния отдел, допринесли за нормалното изпълнение на служебните й задължения, и каза: — Искам да благодаря и на Чарлз Банкс, който така усърдно се опитваше да ме избави от неприятностите. За сведение на тези, които нямат честта да го познават, Чарлз е човек, разкъсван между задълженията си на заместник-посланик и желанието да си остане обикновено човешко същество. Това е мъж, чиито познания за Русия са му дали основание да заяви, че Бородино е най-доброто италианско червено вино, което се произвежда в Съветския съюз.
— Винаги си го поръчвам с бабушка — провикна се Банкс.
Лиза завърши:
— Иска ми се да остана при вас и да продължа работата си тук. Знам, че след време пътищата ни отново ще се пресекат някъде, но за всички ни това ще си остане най-запомнящото се назначение в кариерата ни. Благодаря.
Докато всички ръкопляскаха, Холис най-неочаквано отново взе микрофона и каза:
— Щях да пропусна да благодаря на един човек, който се сприятели с мен и с Лиза Роудс, за неговите умни съвети и за това, че ме ориентира в обстановката тук. Става въпрос за един изключително способен съветник по политическите въпроси — Сет Алеви.
Алеви стоеше малко настрани от тълпата, пъхнал палци в джобовете на жилетката под сакото. Той кимна небрежно в отговор на редките ръкопляскания. За Холис стана ясно, че малко от тук присъстващите познават Сет Алеви и че тези, които го познават, не са сред неговите почитатели.
Лиза се усмихна сърдечно на Холис и му намигна. Двамата слязоха от подиума и Мартиндейл обяви:
— Маестро, танци, ако обичате. Моля, забавлявайте се.
Оркестърът засвири „В тишината на нощта“ и Лиза поведе Холис към дансинга.
— Много мило от твоя страна, че благодари на Сет — каза тя.
Холис смотолеви някакъв отговор.
— Будилникът ми ще смачка твоята круша.
Холис отхапа от крушата и я подаде и на нея. Тя също отхапа и се засмя.
— За пръв път танцуваме заедно. Обожавам тая песен — каза Лиза с пълна уста.
Холис се усмихна. Тя го притисна към себе си и те се понесоха по паркета.
— Възбуждал ли си се, когато в пубертета си танцувал с момиче?
— Естествено.
— Господи! Не мога да си представя, че си получавал ерекция още преди аз да се родя.
— Не можех да те чакам да пораснеш.
Оркестърът продължи със „Защото не ми принадлежиш“.
— Не се майтапя — каза Лиза, — но да те изритат от Съветския съюз, е до известна степен въпрос на престиж. Не се бях замисляла досега с какво презрение и отвращение се отнасяме към тая страна. Искам да кажа, че пародията на Гари Уорник си беше чиста подигравка. Не се учудвам, че посланикът ще закъснее.
— Това е просто изблик на безсилие и нервно напрежение.
— Не, това е нещо повече и ти го знаеш. Това е ужасяващо, Сам.
— Кое?
— Нашата омраза към тях.
Холис не отговори. Лиза огледа дансинга.
— Дано всичките тия репортери да не публикуват нещо за…
— Ще отидат по дяволите, ако го направят, защото никога повече няма да бъдат допуснати тук или в което и да е друго американско посолство. Всичко това е абсолютно забранено за печата и те са били предупредени още когато са ги поканили.
— Да, да, те са послушни партньори. Тук, в Москва, осъзнаваме, че всички сме от един отбор. С тях е приятно да се работи. — След кратка пауза тя продължи: — Тъжно ми е. Не искам да си тръгвам.
— Можеше и да е по-лошо. Сега можеше да сме мъртви.
Тя не отговори.
— Никога вече не поглеждай назад към това място, Лиза. Никога не се връщай тук, дори и ако ти разрешат. Обещай ми, моля те.
— Не, няма да ти обещая такова нещо.
Холис реши да се махне от нея.
— Страшно ми се пие нещо.
— Не се напивай много, за да ми доставиш удоволствие довечера.
— Не ти обещавам. Ако искаш, иди да танцуваш с Алеви. Всъщност нямаш нужда от моето разрешение.
— Да, така е. Но ти благодаря все пак.
Холис си проправи път през дансинга и се добра до бара, където се заприказва с четири аташета към НАТО.
Неочаквано музиката спря и Джеймз Мартиндейл обяви пристигането на посланика и съпругата му. Холис забеляза, че всички малко утихнаха. Извини се на събеседниците си и тръгна към посланика, а по пътя си се натъкна на Лиза, която също отиваше нататък.
— Удобно ли е да се явим заедно при посланика? — попита тя.
— За мен е удобно. Чуй ме, искам да прекарам част от отпуската си с теб.
— Ще си помисля.
— Какво ще му мислиш?
Посланикът и съпругата му се приближиха и поздравиха Холис и Лиза. Размениха си обичайните любезности, усмихвайки се един на друг. Нито посланикът, нито жена му направиха някакъв коментар по повод на почетните ленти и на крушата и будилника, което според Холис беше признак, ако не на простотия, то на супертактичност.
— Пропуснахте доста забавни речи — каза Лиза.
— О! — възкликна жената на посланика, — съжалявам, но бяхме възпрепятствани.
Побъбриха още малко, накрая посланикът каза:
— Безкрайно ценя приноса и на двама ви за успешната работа на нашата мисия. Чарлз ми предаде, че е разговарял с вас по някои въпроси от национално значение и че вие и двамата осъзнавате ситуацията. Радвам се, че е така. Полковник Холис, госпожице Роудс — Сам и Лиза, приятно пътуване и благополучно завръщане у дома. — Всички си стиснаха ръцете.
— Моля да ни извините — каза жената на посланика, — но ни предстои и друга среща, на която сме поканени още преди да се организира настоящото празненство.
Лиза ги изпрати с поглед:
— Могат да назначат програмирани дроиди на тоя пост и никой няма да забележи. Ще са необходими само 10 минути, за да се програмират дроидите.
— Какво ще кажеш да прекараш част от отпуската си с мене? — попита Холис.
— Ами… трябва да помисля за… родителите си например… Ти си доста по-възрастен от мен, а си и женен.
— Току-що ли го откри?
Тя се усмихна тъжно.
— Остави ме да измисля как точно да стане.
— Добре, помисли.
— Май това е първото ни разминаване, а?
— Твърде възможно е да е така. — Холис се обърна и тръгна към колегите си, които стояха накуп и разговаряха.
На пътя му се препречи Майк Салерно, репортер за информационната агенция „Пасифик“. Салерно дръпна Холис настрани.
— Странна реч произнесохте, полковник. Тая вечер всички са в особено настроение. Вие тук имате нужда от подобно парти веднъж месечно. Нещо като катарзис. Когато някой от нас си заминава, и ние се събираме и правим горе-долу същото.
— Нищо чудно, че КГБ непрекъснато ви тормози.
— Да… Сигурен съм, че сега ни подслушват, не мислите ли?
— Няма ни най-малко да се учудя.
Холис бе срещал Салерно вече няколко пъти и според него той бе малко нахален, но прям и изобщо не хвърчеше из облаците.
— Нали знаете — продължи Салерно, — че от Вашингтон са изхвърлили руското военно аташе и някакъв тъпак от ТАСС заради Лиза. Навярно тая вечер и „червените“ имат подобно парти във Вашингтон. Сигурно и там разиграват пародии за чичо Сам. — Той се ухили, после допи уискито си и попита: — А всъщност коя точно е причината, заради която си заминавате?
— Почти тази, която е съобщена в официалната версия, Майк. Просто пътувахме по маршрут, за който нямахме пропуски.
— Да. Но когато ти е за пръв път, обикновено ти дават още една възможност. Особено сега, когато дори въздухът наоколо мирише на разведряване.
— В действителност и на двама ни това е за втори път. — За да избегне по-нататъшни разговори, Холис добави: — Както вече сте си направили извода, отидохме да разгледаме прочутото бойно поле при Бородино, където победата на руснаците може да се оспорва. В Москва човек го обзема клаустрофобия.
— Е, на мене ли го казвате? Цял месец ми трябва, за да получа разрешение да посетя някой забравен от Бога тракторен завод в Урал.
— Кажете им, че не искате да гледате тракторни заводи в Урал — и те ще ви натоварят на първия влак за вкъщи.
— Добре го казахте — засмя се Салерно. Той взе две чаши с шампанско от таблата на минаващ покрай тях сервитьор и подаде едната на Холис: — Да пием за вашето благополучно пътуване.
Салерно изпи шампанското на екс, после се замисли за момент и попита:
— Будалкате ли ме, Холис?
— Да.
— Отишли сте в оная посока, за да се погрижите за трупа на Грег Фишър?
— Точно така.
— И при Бородино сте се натъкнали на няколко патрули на КГБ, които са ви забелязали?
— Правилно.
— Дяволски шибана страна, а?
— Когато си сред вълци, прави това, което ти кажат. Извинете ме.
— Сам, почакайте малко. Вижте, знам, че около тая история с Грег Фишър има и още нещо. Една от версиите е, че е бил убит от крадци и съветското правителство не иска това да се разчуе. Просто иска първата в света работническа държава да изглежда почти като рай. Прав ли съм?
— Видях вещите на момчето. Всичко си беше там — от парите до писалките. Няма измама.
— Няма ли? Да ви кажа ли нещо, което сам открих?
— Ако искате.
— Обадих се на родителите на Грег Фишър в Ню Канаан и научих, че е направена аутопсия на трупа. Казаха ми също и някои други неща. Така че дълго мислих за това момче, което си развява задника нощем по магистралата Минск — Москва, замаяно от алкохол според резултатите от аутопсията, и хич не ми се вярва да е било така. Мислех си за всички инструкции, които момчето е трябвало да подпише в Брест, когато е прекосило границата, като тази за коланите, за шофирането в пияно състояние, което може да те тикне в затвора, за шофирането нощем, което пък ще ти навлече неприятности с КГБ. Освен това господин и госпожа Фишър ми казаха, че Грег е бил много внимателен. Е, родителите по принцип говорят така за децата си. Но сега започвам да се питам.
— Не трябва да говорим по служебни въпроси тук — каза Холис.
— Просто ме изслушайте, Сам. Оня ден излязох с колата си от града, без да имам разрешително. Отидох в Можайск и там… един с камион ме откара до мястото на злополуката, западно от Можайск. Колата естествено вече бе махната, но видях къде е излетяла от пътя и се е забила в едно дърво. Дори намерих парченца от предното стъкло, което се е счупило, когато главата на момчето се е ударила в него. Дотук добре. Но шофьорът на камиона ми каза нещо за колата на тоя хлапак, което предизвикало голямо раздвижване на духовете в Можайск. Как е могло момчето да стигне до Можайск, щом е загинало западно от града?
— Не знам.
— Така… И аз не знам. Но мисля, че тук нещо смърди, Сам, и се питам дали не бихте ми дали някоя информация извън официалната версия.
— Нямам такава информация — отговори Холис. — Но ако това, което казвате, е вярно, твърде възможно е Грег Фишър наистина да е минал през Можайск, после да се е върнал заради нещо, а след това да се е отправил отново към Москва и да е изскочил от пътя, преди да стигне до Можайск.
— А защо му е трябвало да препуска напред-назад по пътя Минск — Москва в оня късен час? Да не би да е изпълнявал някаква секретна операция, възложена му от тайните фантоми тук, в посолството?
— Сред служителите в американското посолство няма тайни агенти — каза Холис, — но ако имаше, в никакъв случай нямаше да действат чрез хора, които кръстосват руските пътища с понтиаци.
— Така е. — После Салерно добави: — Вижте, и аз имам резервация като вас за полета на Пан Ам до Франкфурт утре. Да седнем заедно и ще ви разкажа още неща, до които се докопах около тоя случай.
— Може — каза Холис и се обърна, за да се отдалечи.
В това време до тях застана Лиза. Салерно я поздрави дружелюбно и каза:
— Ще ми липсвате, Лиза. В Информационната агенция единствено вие се целехте право в целта.
След като размениха няколко реплики, Салерно се отдръпна.
— За какво ти говореше? — попита Лиза.
— А ти как мислиш? Опитва се да надуши нещо.
— В края на краищата може да се наложи да разкажем всичко, което знаем, на пресата.
— Ние с теб сме служители и представители на правителството на Съединените щати. Не сме информатори на пресата — доста троснато отговори Холис.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Прав си.
— По-предпазлив съм от тебе просто защото съм по-стар — омекна той.
— Е, стига. Нищо — усмихна му се тя опрощаващо.
„Да ме убият, ако мога да ги разбера тия жени“, помисли Холис. Струваше му се, че тя упорито го преследва, а в момента, в който преставаше да й се измъква, тя се отдръпваше. Когато беше по-млад, му се бе случвало почти същото и с други жени. Знаеше, че има мъже и жени, които се забавляват само от преследването.
— Извинявай — каза й той и се запъти към бара.
Там стоеше Алеви и на Холис му се стори, че той го чакаше.
— Не се оказа добра идеята ти да привличаш вниманието върху тукашния началник на ЦРУ — каза Алеви.
Холис си поръча уиски със сода.
— Мислех, че си съветник по политическите въпроси. А сега ми съобщаваш, че си и началник на ЦРУ.
Алеви се усмихна.
— Е, благодаря ти, че се сети все пак. Какво искаше Салерно?
— Подразбрал е някои неща, Сет. Всеки от журналистите в тая зала, който притежава поне малко кураж, може да установи някои несъответствия в нашата версия около случая Фишър. Като прибавим и факта, че с Лиза ни гонят оттук, става ясно, че има нещо гнило.
— Вярвам ти. Май че се сдърпахте с Лиза, а?
— Не.
— Добре. Искам да стоиш плътно до нея поне до Франкфурт.
— Не се притеснявай.
— Окей. Между другото, ако нямаш никакви планове за довечера, ще ми направиш ли една услуга?
— Не!
— Мини към полунощ. У дома.
— Кога спиш бе, човек?
— На брифингите с посланика. Знаеш ли нещо за хеликоптерите М1–28?
— Само техническите параметри. Това е най-новият модел съветски транспортен хеликоптер. Защо?
— Трябва да пиша един доклад. Ще ми донесеш ли всичко, което имаш за него?
— Ще поръчам на О’Шей да мине да ти го остави.
— Мини ти. В 12, у дома. — Алеви се обърна и се отдалечи.
После Холис разговаря с няколко военновъздушни аташета от посолствата на страни, членки на НАТО. Трябваше да си обменят сведения, да си изкажат благодарности и да си обещаят, че ще продължат професионалните си контакти. Най-хубавото нещо на военните разузнавачи според Холис бе, че бяха на първо място военни, а чак след това разузнавачи. Той се сбогува и се качи в кабинета си. Възнамеряваше там да изчака до полунощ, за да отиде на срещата с Алеви.
Телефонът внезапно иззвъня.
— Холис на телефона.
— Какво правиш в кабинета си в 11 вечерта?
— Сбогувам се със секретарката си.
— Как смееш, Холис? Ще дойдеш ли у дома довечера? У дома.
Този израз го изненада.
— Имам среща със съветника по политическите въпроси.
— Къде?
— При него.
— Ще те чакам да се появиш в леглото ми, преди да се съмне.
— Ще си помисля.
— Какво има да мислиш?
— Имам работа — каза той. — Трябва да тръгвам.
— Аз пък имам твое бельо. А освен това и четката ти за зъби е тук.
— Тия телефони не са много сигурни.
— Исках да опитаме оная поза, дето трябва…
— Добре, добре. Ще се видим по-късно.
Той остави слушалката и се усмихна. После отиде до прозореца и се загледа в тъмния град. След малко среща с Алеви. Утре — в Новодевическия манастир. В понеделник сутрин — на Шереметиево. Оттам с Пан Ам до Франкфурт. А после Лондон, Вашингтон или Ню Йорк, според настроението му. Това бе планът. Това бе неговият план. Там, навън, съществуваха и други планове, различни от неговия. Но той харесваше най-много своя.
Синият форд чакаше в подземния гараж. Зад волана бе Бети Ешмън, съпругата на военноморското аташе.
— Готови ли сте, Сам?
— Да, готови сме.
Сам Холис седеше на пода пред задната седалка с гръб към вратата. Лиза беше срещу него. На задната седалка седяха две момичета от Консулския отдел със свити под тях крака — Одри Спенсър и Пати Уайт. Отпред до шофьора седеше търговската съветничка.
Моторът изрева и Холис усети, че фордът потегли. Той обясняваше на Бети Ешмън:
— Запомни, че нямат право да те спират, когато излизаш от посолството. Ако ти се изпречи някой милиционер, натисни клаксона и продължавай. Той ще се отмести. Ясно ли е?
— Да, ясно. Веднъж го правих и заради съпруга си.
— Даже няма нужда от клаксон. Няма начин да не се отмести. Или настрани, или ще се пльосне на земята — каза Джейн Елис.
Двете жени отзад се засмяха малко нервно. Поне на Холис така му се стори.
— Две точки на ударен милиционер, Бети — каза Лиза.
Фордът се изкачи по рампата и се понесе покрай административната сграда. Утрото бе сиво и навън бе дори по-мрачно, отколкото в подземния гараж. Бети Ешмън караше бавно към изхода.
Холис отново прехвърли простичкия план през ума си. Тая неделя само в две протестантски църкви в цяла Москва се провеждаха неделни служби — в малка баптистка църквичка в едно от крайните предградия и в параклиса в британското посолство, където през седмица в неделя пристигаше със самолет от Хелзинки един англикански свещеник. В църквата към американското посолство имаше служби също през седмица, но само в събота и на празници. За щастие днес бе редът на британската църква, където четирите жени обикновено ходеха заедно. Следователно нямаше нищо, което да предизвика любопитството на съветските милиционери, запознати добре с привичките на служителите в посолството.
— Сега минаваме покрай нашия патрул — каза Бети Ешмън.
Когато наближиха до тротоара, един от милиционерите изскочи от будката, застана пред колата и вдигна ръка. Бети Ешмън натисна клаксона и педала за газта. Милиционерът подскочи назад и изкрещя:
— Пизда!
Пати Уайт се засмя.
— Досега не бях виждала съветски гражданин да се движи толкова бързо.
— Имаме ли си опашка? — попита Холис.
Двете жени отпред погледнаха в страничните огледала и казаха, че не виждат никакви коли зад тях.
Бети Ешмън зави по крайбрежното шосе, стъпи здраво на газта и скоро излезе на почти пустия път, обгръщащ северния бряг на Москва река. Това не бе най-прекият път до британското посолство, което се намираше на крайбрежната улица „Морис Торез“, точно срещу Кремъл, но Холис знаеше, че по нея няма много движение и опашките лесно се забелязват. Освен това той минаваше точно покрай Новодевическия манастир. Холис се облегна на вратата и погледна към Лиза. Тя протегна крака и сложи босите си стъпала в скута му.
— Притеснявам ли те така?
Двете момичета отзад се усмихнаха леко.
— Какво правите там отзад? Сам, дръж се прилично — каза Джейн Елис.
Всички жени се изсмяха. Холис си помисли, че не трябваше да се отказва от първоначалната си идея да пътува в багажника.
Пътят зави на юг, където реката правеше най-голямата си извивка под Ленинските възвишения.
— Всички ще си имате неприятности, когато се върнете. Съжалявам — каза Холис.
— Да го духат! — отговори Джейн Елис и веднага след това възкликна: — О, забравих, че сме тръгнали на църква.
Всички се засмяха.
— Манастирът е точно пред нас — съобщи Бети Ешмън.
— Спри край оня парк пред манастира, за да се изтърсим — заяви Лиза.
— Благодаря ви, че ни докарахте, момичета — каза Холис.
— За нас беше голяма чест да возим носителите на наградата Джоуел Барлоу — отговори Джейн Елис.
Бети Ешмън отби колата в парка и спря на една от алеите. Холис и Лиза отвориха вратите и слязоха със светкавична бързина. Автомобилът потегли и Холис го проследи с поглед, докато изчезна по виещия се покрай реката път.
— Май сме сами — каза той и се огледа.
Лиза оправи гънките на шлифера си.
— Дяволски начин да отидеш на църква, а?
— Да се махнем от пътя.
Тръгнаха през парка към високата назъбена ограда от тухли и варовик на манастира.
— Все още ли ми се сърдиш? — попита Лиза.
— Не.
— Добре. А съжаляваш ли?
— За какво?
— За това, че се скарахме. За това, че спа на дивана. За…
— Да, да. Съжалявам. — Той погледна часовника си. — В колко часа започва службата?
— В десет. Съветското правителство е определило два часа за църковни служби в цяла Русия в десет сутринта и в шест вечерта.
— Така е по-лесно. — Холис се загледа в изящно украсените бойни кули по стените на манастира. — Невероятно място. Стените са по-красиви дори от кремълските. Откъде се влиза?
— Ела.
Тръгнаха към северната стена, където се намираше Преображенската църква. Поток от хора, предимно възрастни, идваше откъм близката метростанция и се вливаше в църквата през масивната врата. Холис вдигна очи към кулите и златните кубета над стената, които се извисяваха на фона на сивото московско небе, и усети, че по бузите му се наслоява лека мъгла. Лиза го хвана за ръката и те се сляха с хората, които влизаха през сводестия портал.
— За какво разговаряхте със Сет чак до 4 сутринта? — попита Лиза.
— За секс, спорт и религия.
— Та той не разбира копче от тия неща. Нито пък ти.
— Точно до тоя извод стигнахме към 4 часа и аз си тръгнах.
— Знаеш ли, всеки човешки живот се нуждае от някакво духовно измерение, иначе не е пълноценен. Не ти ли се струва, че нещо липсва в живота ти?
— Да. Липсват сексът, спортът и религията.
— Мислех, че и аз съм от отбора. Вие двамата не играете честно. Не може да ме използвате и в същото време да ме държите в неведение.
— Кажи го на Сет.
— Мисля че не ти е много приятно да разговарям с него.
— Можеш да разговаряш с когото си искаш.
— Помни какво ми казваш.
Минаха през входната врата и се озоваха в двора на манастира. Хората наоколо оглеждаха с любопитство скъпите ботуши и хубавото палто на Лиза от непромокаем плат. Холис бе облечен в широко синьо палто, с шапка с тясна периферия, а новите му обувки скърцаха.
Холис и Лиза вървяха ръка за ръка по една мокра павирана алея, покрита с изпочупени клонки и окапали листа. Лиза обясни:
— Това е дворецът „Лопукин“. Тук Борис Годунов се е възкачил на трона. Освен това, както ни обясни Саша, в него Петър Велики затворил сестра си. Той обесил политическите й привърженици точно под прозореца на килията й.
Холис огледа дългия прозорец, богато украсен с гипсови орнаменти.
— Ако тогава прозорците са били толкова мръсни, колкото и сега, тя едва ли е забелязала.
Лиза продължи, без да обръща внимание на неговата забележка:
— Манастирът е бил не само женски метох, но и място за усамотяване на високопоставените дами. Бил е и крепост, както сам виждаш, твърдина срещу набезите от юг към Москва. Странна комбинация, но това е нещо обичайно за древна Русия. Манастирът съществувал чак до революцията, когато комунистите се отървали от монахините никой не знае какво точно се е случило с тях и мястото станало клон на Държавния исторически музей. Но всъщност никой никога не го е било грижа за Новодевическия.
Холис сам виждаше, че градините се задушаваха от плевели, а дърветата се нуждаеха от подкастряне — клони стигаха чак до земята и препречваха алеите.
— Но тук все още е доста красиво и спокойно. Хората идват, за да се отдадат на размислите си. Това е нещо като неофициален център на религиозното пробуждане тук, в Москва — каза Лиза.
— И сигурно точно поради тая причина гъмжи от агенти на КГБ.
— Да, сигурно. Но засега те се задоволяват само с имена и снимки. Все още не е имало инциденти. — Тя стисна ръката му. — Благодаря ти, че дойде с мен. Всъщност можеш да се възползваш от възможността да посетиш гроба на Гогол.
— Сигурно ще го направя.
— Така си и мислех. Затова си облечен в тия глупави дрехи, нали?
— Да, работата го изисква.
— Може ли да дойда с теб?
— Страхувам се, че не.
Пътеката ги отведе до един каменен площад, където се издигаше красива камбанария. В дъното на площада имаше бяла църква с много кубета.
— Това е църквата на Светата дева на Смоленск — обясни Лиза. — Ако някога се омъжа, искам да се венчая в източноправославна църква.
Холис се чудеше дали тя бе казвала това и на Сам Алеви.
— Ти имаш ли църковен брак?
— Не, ние се оженихме в един свръхзвуков изтребител. Церемонията се водеше по радиото от един свещеник от военновъздушните сили. Когато той ни обяви за законни съпрузи, ние катапултирахме. След това всичко ни тръгна надолу като при спускане.
— Както виждам, с теб днес не може да се говори.
Холис оглеждаше хората наоколо. Бяха предимно възрастни жени и мъже, но имаше и по-млади — момчета и момичета от горните класове и студенти. Тук-там видя и цели семейства.
Когато минаваха покрай църквата, видя, че много от хората се спираха, кланяха се и се кръстеха. Някои от старите жени бяха коленичили върху мокрия камък и хората трябваше да ги заобикалят. Холис си спомни първото си влизане в Кремъл. Тогава една старица неочаквано се прекръсти пред една от църквите, поклони се, а после повтори това няколко пъти. Един милиционер се приближи до нея и й каза да се маха. Тя не му обърна внимание и коленичи на земята. Туристи и московчани я наобиколиха и я наблюдаваха с любопитство, а милиционерът доста се притесни. Най-накрая старицата се изправи на крака, прекръсти се отново и продължи нататък из Кремъл, забравила къде се намира и в кое време живее, забравила за войниците и червените петолъчки, които заместваха някогашните кръстове. Това бе невероятно събитие за нея. Тя току-що бе видяла църква! Навярно това бе църквата на нейния светец покровител, ако руснаците все още имаха светци. И старицата бе направила това, което изискваше нейната вяра.
Лиза гледаше как хората изпълняваха ритуала пред църквата, стояла затворена за богомолци цели 70 години. Сега тя бе най-интересната забележителност в целия музеен комплекс.
— Цели 70 години са ги преследвали, убивали са свещениците им, събаряли са църквите им, горили са библиите им, а те все още вярват в Бога. Тия хора са надеждата на Русия. Убедена съм, че скоро ще извоюват някакви промени.
Холис погледна хората, запазили вярата си в Бога тук, сред атеизма на Москва, и си помисли, че това няма да е много скоро — бяха твърде малко и твърде слаби.
— Може би… някой ден.
Прекосиха площада и Лиза го поведе към една друга църква — по-малка от първата, измазана с гипсова мазилка и само с едно кубе.
— Ето тук ще бъде литургията. Това е църквата „Успение Богородично“.
— Има нужда от реставрация — каза Холис.
— Да, така е. Казаха ми, че за Олимпийските игри през 1980 година църквите в Москва и това място тук били поизлъскани набързо.
Холис кимна. Огледа старите дървета наоколо и древните сгради на крепостта манастир. Комплексът сега бе на по-малко от два километра от Червения площад, но влезеше ли зад стените му, човек сякаш попадаше в 16 век, когато светът сигурно е бил по-прост, но в никакъв случай не по-малко ужасяващ.
Лиза спря на около десетина метра от църквата. Пред вратите стояха шестима мъже и проверяваха документите за самоличност на някои от хората. После записваха нещо в бележниците си. Холис забеляза и един мъж, който се правеше на турист и снимаше всички, отправили се към църквата. Един от шестимата се спречка с млада жена, която очевидно отказа да покаже документите си.
— Предполагам, че тия мъже не са разпоредители, а?
— Не, те са тъпанари.
Холис продължаваше да гледа нататък. Жената най-накрая успя да се отскубне от хората на КГБ, без да покаже паспорта си, но след това не направи опит да влезе в църквата, а бързо се отдалечи.
Старите бабички минаваха тромаво край проверяващите от КГБ, които не им обръщаха внимание, както и те на тях. Холис отдавна се бе убедил, че тия облечени в черно жени са невидими. Освен това те бяха и съвсем свободни, като животните в оня кошмарен свят на Джордж Оруел. Свободни, защото никой не го бе чак толкова грижа за тях, че да ги тикне в затвора.
— Обикновено не спират хора, които приличат на западни граждани — каза Лиза.
— Е, аз приличам на западен гражданин, нали? Ще се усмихвам.
— Да, но обувките ти скърцат.
Когато доближиха входа на църквата, тя го хвана под ръка. Един от КГБ — оня, дето се заяде с жената, ги спря и се обърна към Холис:
— Карточка!
Холис му отвърна на английски:
— Не разбирам нищо от шибания ти език, Мак.
Мъжът го изгледа от горе до долу, махна ръка в знак, че го пропуска, и се обърна към следващия. Тогава забеляза Лиза. Усмихна се и повдигна леко шапка, после поздрави на руски:
— Добро утро!
Тя му отговори също на руски:
— Добро утро! Ще влезете ли с нас, за да отпразнуваме посланието на Христос към света?
— Не, няма. — След това добави: — Но не забравяйте да предадете най-искрени почитания на Исус от сина на Елена Крукова.
— Непременно. Може би някой ден вие сам ще му ги предадете.
— Може би.
Лиза поведе Холис нагоре по стълбите.
— Както разбирам, често идваш тук — каза той.
— Обикалям една след друга шестте оцелели православни църкви в Москва. Оня, дето ни спря, сигурно редовно работи през уикендите. От две години идвам тука и го виждам почти всяка неделя. Тия реплики са ни станали вече нещо като ритуал. Мисля, че му харесва.
— Сигурно затова иска да бъде дежурен в неделя.
Влязоха в преддверието на църквата „Успение Богородично“. Отдясно на вратата имаше дълга маса, отрупана с хляб, сладкиши и яйца. Всичко бе украсено с цветя, а в самата храна бяха закрепени кафяви, много тънки свещи, които горяха.
Холис се промуши през тълпата, за да разгледа масата.
— Какво е това?
Лиза се доближи до него и му обясни:
— Хората носят тук храна, за да бъде благословена от свещениците.
Докато Холис разглеждаше, върху масата оставиха още храна и цветя и запалиха нови свещи. Отстрани забеляза някаква възрастна жена да продава кафяви свещи по три копейки. Лиза пристъпи към нея, остави една рубла на масата и поиска две, като отказа да вземе рестото. После хвана Холис за ръка и го поведе към олтара.
Църквата се осветяваше от слаба светлина, идваща откъм покритите със стъклописи прозорци, но олтарът беше ярко озарен от блясъка на стотици големи бели свещи. В църквата нямаше пейки и беше претъпкана от край до край с хора — навярно наброяваха хиляда, застанали плътно един до друг. Силна миризма на тамян стигна до обонянието на Холис, която се смесваше с миризмата на некъпани тела. Дори и в тъмното се виждаше, че каквото и да са правили от външната страна на църквата през 1980 година, вътре не бе пипнато нищо. Всичко се нуждаеше от ремонт — от влагата на много места мазилката се бе олющила, а парното или бе развалено, или изобщо нямаше такова. „И въпреки това мястото излъчва великолепие“ — помисли Холис. Златото върху олтара блестеше, иконостасът — входът към олтара, сякаш те хипнотизираше с множеството си икони, а архитектурата му се струваше по-внушителна, отколкото в безупречно поддържаните катедрали на Западна Европа. Лиза отново го поведе за ръка напред, докато стигнаха средата, където хората се бяха подредили така плътно един до друг, че по-нататък не можеше да се мине. Свещеници с дълги бради и сърмени одежди клатеха кандила с тамян и си подаваха Библията, инкрустирана със скъпоценни камъни. Молитвата започна. Беше еднообразна и потискаща и може би продължи около четвърт час.
Веднага след последните слова на свещеника някъде иззад иконостаса, където не се виждаше никакъв хор, се разнесе пеене без акомпанимент и не съвсем в хармония. На Холис му се стори, че то е по-скоро примитивно, отколкото църковно, но беше впечатляващо. Загледа се в хората наоколо и го осени мисълта, че през двете години, прекарани в Москва, не бе виждал такива руски лица. Това бяха спокойни лица, с ясни очи и пригладени вежди. „Сякаш — помисли Холис, — на другите душата е умряла, а тези тук са последните живи същества в Москва.“ Той прошепна на Лиза:
— Аз… Изпитвам страхопочитание… Благодаря ти.
— Значи все още има надежда да спася душата на един таен агент.
Холис слушаше древния черковнославянски език, идващ откъм олтара. И въпреки че трудно го схващаше, усети особената красота на ритъма и интонацията на словото. За пръв път от много години той се почувства опиянен от църковната служба. Неговата протестантска религия се изразяваше главно в простотата и индивидуалната съвест. Тази православна служба тук беше смесица от помпозността на Византийската империя и мистицизма на Изтока. Всичко това бе така далече от белите дървени църкви, които помнеше от детството си, както и „съветските сватбени палати“ бяха далече от църквата „Успение Богородично“. Но и тук, в тези величествени руини, свещениците, дошли сякаш от средновековието, предаваха същото послание, за каквото говореха и облечените в сиво пастори от дървения амвон на младежките му спомени: „Бог те обича.“
Холис забеляза, че богомолците се кръстеха и се кланяха ниско от кръста надолу без някакъв знак откъм олтара. От време на време някои успяваха да се сместят на колене и да целунат каменния под. Забеляза също, че тъмните икони по стените сега бяха осветени от тънки свещи, прикрепени към позлатените им рамки. Хората се трупаха около ония икони, които според него изобразяваха техния светец покровител, целуваха ги, после се отдръпваха, за да отстъпят място на следващите. Холис установи, че богомолците тук можеха да правят каквото си искат, за разлика от протестантските църкви.
Изведнъж песнопението стихна и кандилниците спряха да се полюшват. Един свещеник в блестящи одежди се доближи до края на високия олтар и разпери ръце. Холис се вгледа в мъжа с дългата брада и по очите му позна, че е млад — на не повече от 30 години. Свещеникът започна да говори без микрофон. Хората утихнаха и в църквата не се чуваше нищо друго, освен гласа на младия свещеник и пращенето на горящите свещи. Той произнесе кратка проповед за съвестта и за добрите дела. Холис реши, че словото не бе оригинално и вдъхновяващо, но той съзнаваше, че богомолците нямат възможност да слушат често дори и такива думи.
Сякаш прочела мислите му, Лиза прошепна:
— КГБ записва всяка дума. В проповедта има скрити послания и идеи, понятни само за духовните служители и вярващите, които КГБ няма да разбере никога. Въпреки всичко това е някакво начало все пак, някаква искра.
Холис кимна. Стана му странно, че тя използва думата „искра“ — дума, употребявана от Ленин често, нарекъл така и своя пръв нелегален вестник. Идеята е била, че Русия е нещо като кибритена кутия и е нужна само една искра, за да се възпламени цялата нация.
Холис слушаше свещеника: „Не е необходимо и други да знаят, че вярваш в Бога. Но ако живееш своя живот според учението Господне, никоя сила на тоя свят, независимо от какво те лишава тя, не може да те лиши от Божието царство.“ Свещеникът приключи и веднага влезе в олтара, очевидно за да остави по-образованите богомолци да направят своите собствени изводи или да довършат сами проповедта.
На някои места към края на службата доста хора или падаха на колене, или, ако не можеха да си намерят място, просто се покланяха доземи. Лиза коленичи, но Холис остана прав. Сега можеше да огледа цялата църква. В предния ляв край, на около 5–6 метра, той видя един прегърбен старец с разрошена коса и посивяла брада, облечен с оръфано тъмно палто, стигащо почти до глезените му. На пръв поглед във вида на стареца нямаше нищо особено и Холис помисли, че вниманието му е било привлечено от младото момиче до него. Според Холис тя бе на около 17–18 години, бе облечена с доста изтъркано червено палто от изкуствена материя. Но маниерите и осанката й и преди всичко необикновената й красота я отличаваха. Нещо повече, професионалното око на Холис реши, че палтото е само прикритие. Вероятно не трябваше да я виждат в тая църква. Това откритие накара Холис да се вгледа по-добре в стареца, който държеше нежно ръката на момичето — жест, съвсем неестествен за един руснак, при това в църква.
Докато Холис се взираше в стареца, хората започнаха да се изправят, но секунда преди напълно да изгуби от погледа си странната двойка, установи, че прегърбеният дядо в действителност е по-млад, отколкото изглеждаше.
Всъщност това бе генерал Валентин Суриков.
Изведнъж нещата започнаха да му се изясняват.
Сам Холис и Лиза Роудс се смесиха с тълпата богомолци и излязоха през отворената врата на църквата. Хората носеха светената храна в чантите си, а много от тях стискаха в ръка по няколко от тънките кафяви свещи. Холис огледа разклоняващите се на всички страни пътеки. И осъзна, че тези хора не само не се познаваха, но и не разговаряха и изобщо не се опитваха да установят контакти помежду си. Те бяха дошли от цяла Москва с метрото или с автобуси до отдалечената църква, а сега се разпръскваха като агнета, надушили приближаването на вълци.
— Навъртат ли се насам агентите на КГБ?
— Кой? А, те ли? Понякога. Но сега не ги виждам.
Холис също не ги виждаше. Но тяхното отсъствие го безпокоеше много повече от присъствието им. Той спря до алеята и се загледа в хората, слизащи по стълбата.
— Търсиш ли някого?
— Просто гледам. — Холис забеляза, че не само хората се разпръскваха, но и свещениците не излизаха, за да поговорят с паството си. И докато се мъчеше да открие Суриков, попита Лиза: — Няма ли чай и приятелски разговор след службата?
Лиза явно разбираше за какво става въпрос.
— Православните християни идват в божия храм, за да се поклонят на Бога. Свещениците не посещават домовете, за да те попитат как си.
— Това е доста удобно за Кремъл.
— Вярно. Всъщност руската църква винаги е проповядвала подчинение на държавната власт. Когато на власт са били царете, тя е работила в полза на църквата и на трона. Но когато дошъл Ленин и се превърнал в нов цар, тя се обърнала срещу него.
— Искаш да кажеш, че има нещо, за което не мога да виня червените?
— Комунистите не направиха нищо, за да оправят нещата.
Холис видя как и последните богомолци напуснаха храма, но не откри сред тях нито Суриков, нито придружаващото го момиче. Те с Лиза се отдалечиха от църквата и седнаха на каменна пейка до възпълна бабичка, която сякаш спеше, както си седеше.
— Хареса ли ти службата? — попита Лиза.
— Да, много. Ние, западняците, често си мислим, че много неща се подразбират от само себе си.
— Знам. Благодаря ти, че дойде, дори ако си го направил само защото така и така е трябвало да отидеш до това гробище.
— Дойдох, за да бъда с теб.
Тя кимна и погледна към небето.
— Не е като есента в Щатите, но не прилича и на зима. По-различно е. Сякаш е някакво предзнаменование — всичко е сиво и безмълвно, а светът е забулен в облаци мъгла. Не мога да видя нито слънцето, нито небето, нито дори края на близкия блок. Искам да си отида вкъщи.
— Утре по това време ще сме във въздуха и ще летим на запад. — Холис взе ръката й в своите.
— Трябва ли да отидеш до гробищата? — попита тя, след като се премести по-близо до него.
— Да.
— Нали не е опасно?
— Не. Трябва просто да се срещна с един стар приятел руснак и да му кажа сбогом.
— Шпионин? Или дисидент?
— Нещо такова.
Старата жена стана и тръгна безцелно надолу по алеята.
— При гроба на Гогол — каза Лиза. — Това негова идея ли беше?
— Да — Холис погледна часовника си. Службата бе продължила близо два часа и наближаваше пладне. Сега вече разбираше защо Суриков бе избрал това време и място за срещата. — Няма да се бавя повече от тридесет минути. Къде да те намеря?
— Ето там, при камбанарията. Виждаш ли я? И да не се загубиш.
— Как да стигна до гробището? — Холис се изправи.
— Просто върви по алеята. Ще видиш още една порта на църква в стената като тази, през която влязохме. Мини през нея и ще се озовеш в гробището.
— Благодаря. Ти някъде тук ли ще се разхождаш?
— Да, обичам да бродя из това място.
— Не влизай в гробището.
— Добре.
— Опитай се да се придържаш към места, където има хора.
— Ако те дойдат за тебе, няма никакво значение дали наоколо има хора. Знаеш го.
— Да, така е. — И добави. — Не ми се вярва да знаят, че сме тук. Но бъди внимателна.
— Ти внимавай. Може да са проследили този твой приятел. — Тя му подаде една от тънките кафяви свещи. — Вземи. Да ти осветява пътя.
— До скоро.
Той я целуна по бузата, обърна се и тръгна по пътеката със свещта в ръка. След няколко минути стигна до голяма църква от тухли и бели камъни, обрасла в тръни и храсти, която изглеждаше изоставена и явно не се използваше нито като църква, нито като музей. Зад нея се извисяваше южната стена на манастира — и там той забеляза порталната църква, вградена в стената.
Холис се огледа. Покрай него минаха няколко души, които вероятно бяха тръгнали за гробището. Той пъхна ръце в джобовете на палтото и се облегна на дебело дърво. Дясната му ръка пусна свещта и напипа автоматичния 9-милиметров полски Рандъм, още едно копие на Колт-Браунинг. Лявата му ръка се плъзна под палтото към дръжката на ножа в калъфа на колана. Известно време Холис стоя и наблюдава, после тръгна след три двойки младежи, които отиваха към порталната църква. Мина през вратата и се намери в нещо като тунел, от който се озова право в тихото гробище.
Манастирът бе построен също като Кремъл на едно от малкото възвишения по брега на река Москва и Холис виждаше града, разпрострял се в подножието на склона на юг и на запад от манастирските стени. Олимпийският комплекс и стадион „Ленин“ бяха на около петстотин метра по на юг, сгушени в една от извивките на реката, на мястото на пресушените блата. Зад стадиона се виждаше реката, а на южния й бряг се извисяваха Ленинските хълмове и силуетът на Московския университет. Можеше да различи дори туристическата площадка, където той, Лиза и Саша бяха преживели няколко приятни, макар и кратки мига.
Холис тръгна по една павирана алея надолу по склона, на който се простираше гробището. Имаше много дървета, а повечето гробове бяха обрасли с трева. Надгробните камъни бяха по-високи от човешки ръст и варовиковите им и гранитни форми, обработени в старинен руски стил, образуваха същински лабиринт. Гробището беше с ширината на манастирските земи, но не стигаше до края им и Холис реши, че общата му площ е около шест акра. Щеше да му отнеме известно време, докато открие гроба на Гогол.
В гробището нямаше много хора, за да попречат на разговора им, но бяха достатъчно, за да не бият със Суриков на очи. Генералът бе подбрал чудесно място за неделната им среща. Посетителите бяха предимно студенти, които явно търсеха гробовете на известни личности. Те стояха на групи пред паметниците, сочеха ги и говореха за мъжете и жените, погребани под тях. Холис видя гробовете на Чехов, Станиславски и художника Исак Левитан. Шестима млади мъже и жени, вероятно чехи, облечени с канадки, провиснали кадифени джинси и високи ботуши, седяха на пътеката и говореха пред гроба на режисьора Сергей Айзенщайн. Холис ги заобиколи.
Пред гроба на Никита Хрушчов стоеше стара жена в мръсно червено палто. Жената се прекръсти, поклони се на плочата и отмина. Холис сви по напречна алея и се намери в малък облак ниска мъгла. От мъглата излезе висока привлекателна жена, елегантно облечена в дълго черно кожено палто, и се приближи него.
— Извинете, знаете ли къде е гробът на Гогол? — попита Холис на руски. Тя го огледа и отговори с изключително произношение:
— Проверете ето там. Близо до високия бор. Мисля, че минах покрай него.
— Благодаря — Холис я отмина.
— Но никога не можете да бъдете сигурен — каза тя като че ли на себе си. — Тук изчезват дори и мъртвите.
Холис продължи да върви. Само преди седмица помисли той, щеше да спре и да разговаря с нея. Но квотата му за приключения в Русия бързо се изчерпваше, а още не бе успял да се срещне със Суриков.
Холис го видя застанал на пътеката под ниските клони на висок бор. Пушеше цигара и лющеше разпадащата се повърхност на един покрит с лишеи варовиков надгробен камък. Холис спря до него и се загледа в паметника.
— Четете ли го на Запад? — попита Суриков.
— Не особено. Предполагам, че литераторите го четат.
— Мога ли да си взема книги на руски за четене?
— Да.
— Мъртвите души — каза Суриков. — Мъртвите души. — Той се взира в гроба още известно време, после се обърна и огледа Холис от главата до петите през кълбата цигарен дим, а на устните му плъзна усмивка.
— Вече толкова лошо ли се обличаме?
— Опасявам се, че да.
— На вас това изглежда още по-ужасно.
— Благодаря — каза Холис и добави: — А вие сте толкова грозно облечен днес?
— Неделя е — отвърна Суриков и прокара ръка по небръснатата си брада. Обърна се и се отдалечи.
Холис изчака цяла минута, преди да го последва.
Суриков бе застанал близо до основата на стара бойна кула, на мястото, където тя се сливаше с пастирските стени. Покрай стената имаше стари гробове с надписи на кирилица, които Холис не можеше да прочете.
Суриков извади от джоба на провисналото си палто пакет, увит в „Правда“.
— Искате ли пресен шаран? — попита той.
— Може би — отвърна Холис, доловил миризмата на рибата.
— И така, приятелю — каза Суриков, — научих от „Правда“, че напускате Русия. Бях доста шокиран от новината. Не знаех дали ще дойдете днес. Много се безпокоях.
За Холис не беше трудно да се досети за какво всъщност се тревожеше Суриков.
— Дипломатическият ми имунитет в момента е в известна степен поставен под съмнение. Така че няма нужда да ме питате сигурен ли съм дали не са ме проследили, защото днес съм не по-малко притеснен от вас.
— Така ли? Мен ще ме убият. А вие само ще отидете в затвора.
— Ще ви завидя за куршума в главата, ако ме изпратят на изток за пет или десет години.
— Добре, а как ще се отрази това на сделката ни? — сви рамене Суриков.
— Ние нямаме никаква сделка.
— Ще имаме. Кога заминавате?
— Това го имаше във вашата „Правда“, нали? — отговори саркастично Холис.
— Там не се казва кога заминавате.
— Наистина ли? Заминавам в сряда.
— А кой ще ви замести като аташе? — попита Суриков. Лицето му издаваше известна изненада.
— Не съм напълно сигурен.
— Със заместника ви ли ще преговарям, или с някой друг?
— Ще обсъдим това, преди да се разделим.
По пътеката се зададе млада двойка и отмина към запуснатите гробове. Когато стигнаха до подножието на стената, мъжът коленичи и прокара ръка по надписите. Жената държеше в ръцете си тетрадка.
— Гробът е на монахиня — каза мъжът. — Гулия. Името вече не се среща много често.
Жената отбеляза нещо в тетрадката си. Суриков размаха пакета с рибата под носа на Холис.
— Хванах ги тази сутрин в Сетун. Жена ми ги изчисти, така че мързеливият ерген да бъде готов да плати добри пари.
Младата двойка продължи надолу по редицата гробове.
— Струва ми се, че ме лъжете — каза Суриков. — Знам, че заминавате утре, и че името на заместника ви е полковник Фийлдс.
Холис кимна. Информацията можеше да идва от подслушвателната апаратура в посолството, вероятно засякла как го казва на семейство Келъм, или пък те бяха информирали КГБ. Но какъвто и да бе пътят, беше малко зловещо да чуе това от генерал Суриков.
— Това ви го е съобщило КГБ — каза Холис.
— Да. Те ми казаха името на новото аташе и че заминавате в понеделник, а не в сряда.
— Защо са го направили?
— Обичат да впечатляват хората с информацията, с която разполагат. Не съм офицер от военното разузнаване, ако това си мислите.
Холис никога не бе смятал Суриков за такъв. Той нямаше нито поведението, нито речника на човек от ГРУ.
— Всъщност в КГБ искаха да знаят дали аз или някой от подчинените ми, или от аташетата ни отвъд океана познава полковник Фийлдс. Изглежда, че КГБ има проблеми със съставянето на досието му, и затова дойдоха при мен. — Суриков се усмихна. — Може би ще можете да ми помогнете да ги впечатля.
— Какъв е точно постът ви във военновъздушните сили на Червената армия, генерале?
— Аз съм това, което вие наричате Г–1. Шеф на персонала във военновъздушните сили.
— В какъв мащаб?
— На цялата Червена армия, полковник. Аз държа файловете и досиетата на половин милион души. Това не е много забавна работа, но на бюрото ми понякога се появяват изключително интересни неща. Вярвате ли ми?
— Как КГБ узна името на полковник Фийлдс?
— Мисля, че са проникнали в посолството ви. — Суриков погледна Холис в очите, търсейки някаква реакция по лицето му.
— А как дойде до вас запитването от КГБ? — попита Холис. — Със записка? По телефона?
— Лично. Призоваха ме в Лефортово. КГБ може да призовава дори и генерали. Те обожават да ни молят да наминем в Лубянка или в Лефортово. Човек никога не знае дали ще си тръгне жив от там. Това се случи преди няколко дни.
— Изплашихте ли се, генерале?
— Много.
— С кого говорихте в Лефортово?
— С един полковник на име Павличенко.
— Висок, рус, с нацупена уста и сини очи?
— Да. — Суриков повдигна вежди. — Познавате ли го?
— Да, но под друго име. — Холис осъзна, че Суриков е започнал да отговаря на въпросите му. Често ставаше така, когато дойдеше време за крайния етап на преговорите. Холис нямаше никаква представа дали Валентин Суриков, християнин, заслужаваше повече доверие от генерал Суриков от военновъздушните сили на Червената армия. — След като бях в Лефортово — каза Суриков, — съм по-убеден от всякога в желанието си да се махна оттук.
— Знам как се чувствате.
— Можете ли да ме измъкнете?
Холис не бе упълномощен да каже да, но бе назряло времето за форсиране на нещата.
— Мога, но ако разполагате с цената на билета.
— Половината сега, половината на Запад.
— Разбирам.
— Опасно ли е? Имам предвид, да ни измъкнете от тук?
— Разбира се.
— Не се притеснявам за себе си.
Холис вече знаеше това.
— Внучка ли ви е?
Лицето на Суриков се изкриви, той отвори уста, но не пророни нито звук.
— Опасно е — продължи небрежно Холис, — но от вас не се иска нищо особено, освен хладнокръвие. Тя хладнокръвна ли е?
— Тя е вярваща — отвърна Суриков и всмукна от цигарата си. — Той погледна към Холис, но отклони очи. — Видяхте ли ни?
— Да.
— Тогава знаете защо искам да избягам.
— Предполагам.
Суриков загледа глупаво увития във вестника шаран, който държеше в ръцете си, и заговори, но не на Холис.
— Проклинам деня, в който намерих Бога. Оттогава нататък животът ми се превърна в ад.
Холис не знаеше какво да отговори на това, но го разбираше.
— Да, внучка ми е — продължи Суриков. — Наташа. Единствена дъщеря на единствената ми дъщеря. Тя е светлината на моя живот, Холис.
— Хубаво момиче. Говори ли английски?
— Да.
— Ще се оправи. Ще се омъжи за някой богат американец или англичанин и ще живее щастливо до края на дните си. Вярвате ли в това?
— Бих искал. За нещастие тя желае да стане монахиня.
— Така ли? Ами тогава ще направи каквото иска, генерале. Точно за това става въпрос там.
— Ами аз?
— Ще ви намерим някакво занимание.
— Да. — Суриков махна напосоки към редицата гробове.
Небето беше притъмняло още повече и от облаците се отрониха няколко капки дъжд, които опръскаха надгробните плочи и мокрите листа. Излезе вятър и брезите и самодивските дървета се залюляха.
Холис мина покрай Суриков и се спря да разгледа следващия надгробен паметник.
— Бородино, генерале.
Суриков заговори:
— Някога, на няколко километра на север от Бородино, се намираше училище на военновъздушните сили на Червената армия. Преподаваше се теоретичен курс по американска бойна тактика, стратегия и въоръжения. — Суриков замълча, за да придаде по-голяма тежест на казаното, и продължи: — Преподавателите бяха американци. — Той хвърли поглед към Холис. — Това е една невероятна история и трябва да слушате много внимателно.
Холис въздъхна дълбоко. Една от молитвите, които си бе позволил да отправи в църквата, бе Суриков да потвърди онова, което той и Алеви само предполагаха.
— Това ли е първата половина от тайната? — попита Холис рязко. — Всичко това ми е известно.
— Какво…? — Суриков извърна глава към Холис.
— Не можете да стигнете до Лондон срещу тази цена. Съжалявам. — Холис си тръгна. Вървеше като човек, който се отказва от несполучлива сделка, или като неверен любовник, с надеждата, че нещата със сделката или с любовника ще се оправят с всяка следваща крачка.
— Не можете… — Суриков го настигна. — Но как…
— Бях около Бородино. Затова ме изритват оттук. Знам, че там има американци. Съжалявам. Смятах, че знаете повече…
— Но аз знам!
Холис спря и се извърна към Суриков, който продължаваше да държи шарана в ръце.
— Какво ще ми предложите в Лондон? Каква е втората половина от тайната?
— Школата… — Суриков облиза пресъхналите си устни. — Знаете ли, че там вече не обучават пилоти…
— Да. Зная, че обучават хора от КГБ, за да се превърнат в американци. Но вие как узнахте за това?
— Аз… аз им осигурявам курсантите. Те всъщност не са точно хора на КГБ. В КГБ не вярват на собствените си методи за подбор на персонала. Има много странни личности, които желаят да влязат в КГБ, и те са наясно с това. КГБ иска там да отидат честни руски патриоти. Хора, които са пожелали доброволно да станат пилоти в съветските военновъздушни сили. Хора, които, както предполагам, биха могли да имат нещо общо с американските си инструктори.
— Както е било, докато училището е обучавало само пилоти — кимна Холис.
— Такова е поне моето мнение. Доколкото зная, по-рано нашите пилоти са проявявали повече интерес към Америка, отколкото към изучаването на бойната тактика на американците. Политкомисарят на училището бил твърде ядосан и обезпокоен от създалото се положение и докладвал за поведението на някои пилоти в КГБ. И тогава на КГБ им хрумнала тази блестяща идея. В крайна сметка те прехвърлили училището при себе си. Американските пленници не били уведомени официално за това, но постепенно характерът на обучението в училището се променял — от бойната тактика към това, което е сега. Разузнаваческа школа.
— А доколко сте свързан с тази школа сега, генерале?
— Нямам директна връзка, но личният състав на военновъздушните сили обработва досиетата на кандидатите за това училище, тъй като всички те са оттам. Така че аз… — Суриков замълча. — Но има още. Още много. Това добра цена ли е за вас, полковник, за да ме измъкнете оттук?
— Може би. Но вие сам знаете, генерале, че ние нямаме нужда от повече информация за тази школа. Знаем достатъчно, за да предизвикаме международен скандал. — Той погледна към Суриков. — Досещате се какво още ми трябва.
Суриков не отговори.
— Имената — каза Холис. — Имената на съветските агенти, които са вече в Америка. Предполагам, че имате някакъв списък, в противен случай нямаше да преговаряте с мен. Имената. Това е вашият билет за Запада, генерале.
— Но… ако ви го дам… как мога да бъда сигурен, че няма да изоставите мен и внучката ми? Няма да имам какво повече да ви дам за прехвърлянето ми, ако ви предам списъка с имената още тук.
— Трябва просто да ми вярвате.
— Не мога.
— Трябва. Изслушайте ме, генерале. Вие сте, както казваме на английски, като заблудена овца. Разбирате ли? Още когато сте направили първата стъпка, сте се изложили на смъртен риск. Както и Наташа. Мога да ви разоблича тук или да ви застрелям в Лондон. Мога и да ви върна живота. Може да ви лъжа, но вие не знаете дали ви казвам истината или не. Вие просто нямате друг избор, освен да правите онова, което ви казвам. Разберете, че сега играта се води по моите правила.
Тялото на генерал Суриков сякаш омекна. Под обвивката на изпънатия в горда стойка военен се криеше уморен старец, който се опитваше да направи за последен път нещо както трябва, и се проклинаше за това.
— Ние тук не разбираме нищо от вяра и доверие. Не са ни учили на тези неща, когато сме били деца. Доверяваме се само на семействата си. Не вярваме в нищо.
— Не разбирате ли, че ако ми дадете този списък и нещо ви се случи, аз няма да мога да живея в мир със себе си? — каза Холис. — Не разбирате и този начин на мислене? Съвестта. Слушахте ли свещеника, или мислите ви са били някъде другаде?
— Чух го — рязко отвърна Суриков. — Но всичко това е ново за мен, само от две години. Смятате ли, че за две години мога да се превърна в светец? Смятате ли, че мога да повярвам, че вие сте светец само защото ходите на църква и използвате благочестиви думи?
— Аз не съм светец, приятелю — усмихна се Холис. Той не вярваше, че думите доверие, вяра и съвест бяха особено свети думи, но предполагаше, че ако човек ги чува достатъчно рядко, те биха могли да бъдат опияняващи, вълнуващи или и двете.
— Трябва ми време, за да помисля. Ще се срещна със заместника ви следващата неделя…
— Не. Няма какво да обмисляте. Най-добре ще бъде да вземете решението си още сега и да ми дадете думата си. Тогава и аз ще ви дам своята и ще се погрижа да ви изведат оттук. Ще се срещна с вас на Запад, ако искате.
Генерал Суриков сякаш възвърна самоувереността си.
— Добре — изправи се той. — Вие сте много по-жесток, отколкото предполагах, полковник. Но може би наистина имате съвест. Ето какво ще получите: микрофилм с досиетата на всички хора, които са минали през Школата за американско гражданство — така я нарича КГБ. На този микрофилм ще видите снимките на хората, руските им имена, отпечатъците на пръстите им, датите на раждане, кръвните групи, отличителните белези, описанията на зъбите им и т.н. Пълни лични досиета. Няма да откриете новите им американски имена и адреси. Дори и аз не мога да ви кажа колко от тях действително са стигнали до Америка. Само КГБ разполага с тази информация. Така че вашите хора там, във ФБР, ще трябва доста да се потрудят. Това е всичко, което мога да ви дам.
Холис кимна утвърдително.
— Колко са?
— Малко повече от три хиляди.
— И всичките са на микрофилма?
— Да. Между другото, официално тези хора са починали. Загинали са по време на военната подготовка. Червената армия ги е удостоила с военни почести на погребенията. В затворени ковчези. Погребали сме доста пясъци. В КГБ сметнаха, че ще е подходящо да използват материално-техническата ни база, парите ни, кандидат-пилотите ни и прикритието на смъртта по време на изпълнение на военния дълг за тази широкомащабна операция.
Холис кимна сякаш на себе си. В Съединените щати три хиляди смъртни случая по време на военно обучение биха предизвикали национален скандал. Тук не бе стигнал до вестниците нито един от тези смъртни случаи. Само трите хиляди семейства на предполагаемите загинали знаеха за смъртта им. Невероятно, помисли Холис. Такава операция е възможна само рамките на едно тоталитарно общество. Това бе най-големият троянски кон, най-дългата пета колона в историята, или както и да го наричаха във Вашингтон.
— Къде е микрофилмът? — попита Холис.
— Ще ви съобщя къде ще го намерите, когато стигна до Лондон. Такава беше сделката. Половината сега, половината в Лондон.
— Казах ви, че вече имам първата част. Ще ми дадете този микрофилм сега.
— Защо сега?
— Защото от сега нататък, до момента, в който се опитаме да ви измъкнем оттук, могат да ви арестуват по всяко време. Защото го искам сега.
Суриков се загледа в празното пространство и Холис забеляза, че е ядосан, но това нямаше значение.
— Добре — кимна Суриков. — Моят живот и животът на внучката ми са във ваши ръце. Ще донеса микрофилма при следващата ни среща или ще го оставя в един от тайниците ни, както предпочитате.
За момент Холис се замисли. Тайниците бяха за предпочитане, но инстинктът му подсказваше, че в този случай предаването трябваше да стане на ръка.
— Утре в девет часа сутринта ще отидете в антикварния магазин на „Арбат“. Един човек ще ви попита къде може да намери царски монети. Той говори свободно руски. Носете микрофилма със себе си.
— И това ще бъде последното, което ще чуя от американците. — Суриков си запали цигара.
— Ако наистина го вярвате, значи не искате да живеете на Запад, генерале. Можете да си останете тук.
— Добре, ще видим дали съмненията ми са основателни. И този човек ще ми каже как ще заминем на Запад?
— Да.
— Имам по-добра идея. Вие ще ми го кажете още сега. Искам да знам. Преди да предам микрофилма.
Холис помисли, че и генерал Суриков има нужда от някаква победа, но си спомни за предупрежденията на Алеви да внимава. Той всъщност може да иска да разбере как извеждаме хората оттук. Но нямаше време за предпазливост.
— Добре. Ще ви кажа нашата тайна. Можете ли да пътувате до Ленинград в събота и неделя?
— Да.
— Ще отидете в Ленинград тази събота. Човекът в антикварния магазин на „Арбат“ ще ви обясни как да се срещнете с човек, който ще ви даде повече подробности за операцията. Но по принцип всичко е много просто. Отивате в един от парковете за отдих на остров Киров, като си носите риболовни принадлежности. Вие с Наташа ще наемете лодка и ще стигнете до устието на Нева, но без да се отдалечавате дотолкова, че да привлечете вниманието на патрулните лодки. Ще ловите риба в обозначените за това канали. Щом видите товарен кораб, който плава под флага на страна, членка на НАТО, излизащ или навлизащ в устието на реката, ще подадете сигнала, който ще ви посочи човекът в Ленинград. Един от тези товарни кораби ще ви качи на борда си и някой там ще се погрижи за вас. Когато намерят преобърнатата ви лодка, ще решат, че сте се удавили. Ако срещата тази събота се провали, ще направите същото и в неделя.
— А ако се провали и в неделя?
— Тогава в края на следващата седмица.
— Полковник, вече не остана много време, добро за риболов.
— Генерале, ако сте били откровен с нас, ние няма да ви изоставим. Има и други начини. Но с малко късмет… и Божия помощ… по това време следващата седмица ще бъдете в пристанището на някой западен град.
— Ще имаме голяма нужда от Божията помощ. Наташа мисли, че е благословена от Бога.
— Ще се видим в Лондон.
— Ще ми купите едно питие.
— Ще ви купя целия шибан бар, генерале.
— Едно питие ще е достатъчно — опита се да се усмихне Суриков. Той подаде шарана на Холис. — Трябва да го задушите в квасена сметана.
Холис не мислеше така.
— Стискам ви ръка — каза той.
— Аз също. — И Суриков добави: — Желая ви успешно пътуване на Запад. Ще се видим в Лондон. — Той се обърна и се загуби в гробищата.
Холис погледна увития във вестник шаран, пусна го в джоба си при свещта и пистолета и тръгна към порталната църква. На около десет ярда от нея някой го потупа по рамото и го попита на руски:
— Какво има в този пакет?
Холис стисна 9-милиметровия си автоматичен пистолет, вдигна го през полите на палтото си и рязко се извърна.
— Какво ти даде? — попита Сет Алеви.
— Шаран.
— О! Израснал съм с шарани. Много еврейско и много руско ядене. Мразя го.
Холис се извърна и продължи към порталната църква.
— Каза, струва ми се, че срещата е в четири. — Сет Алеви го последва отблизо.
— Мислех да ти кажа, като се върна, че съм се сетил, че е по-рано.
— Помислих си, че може да е така. Къде е Лиза?
— При камбанарията.
Те минаха през тунела и навлязоха в манастирските земи. Ръмежът започваше да се превръща в лек дъжд.
— Имахме ли късмет? — попита Алеви.
— Ударихме голямата печалба.
— Школата за магии?
— Да. Между другото, КГБ го нарича Школа за американско гражданство.
— Каква е връзката на Суриков с всичко това?
— Ще ти кажа по-късно.
— Прикриват ли ни?
— Ами аз прикривам теб, а ти прикриваш мен. Не можех да повикам охраната както при Лефортово. КГБ утрои съгледвачите си около посолството и те търсят повод за конфронтация. Измъкнах се с микробуса, който отиваше до финландската вила. Ако имах поне малко разум в главата си, щях да отида там и да сваля някоя мадама.
— И защо не го направи? Никой не те е молил да идваш тук.
— Исках да хвърля едно око на Суриков.
— Ще се срещнеш с него съвсем скоро.
Те продължиха да крачат бързо по оградената с дървета алея.
— Другата причина, за да дойда, е, че тази сутрин получихме съобщение от съветското външно министерство. Те отнемат дипломатическия ти имунитет. Както и този на Лиза — каза Алеви.
— Разбирам — кимна Холис. — Тогава благодаря ти, че дойде.
— Според международните закони сега дипломатическият ти имунитет е в сила само от посолството до мястото, откъдето ще напуснеш страната. Така че в момента тук си като по бели гащи. Естествено — тя също.
— Все едно да тръгнеш на лов за вампири и да си загубиш кръста — отбеляза Холис.
— Нещо такова. Предполагам, че вече почти са ти забили дървения кол.
— Да — каза Холис. — Почти са ми го прокарали през сърцето.
Те стигнаха до павирания площад, на другия край на който се извисяваше камбанарията. Холис никъде не забеляза Лиза. Прекосиха открития площад с нормален ход, така че да не привличат излишно внимание. Дъждът се бе усилил и разхождащите се хора оредяваха. Стигнаха до подножието на камбанарията, след това се разделиха и я обиколиха.
— По дяволите! — изруга Алеви.
— Успокой се, Сет. Ще дойде.
Алеви се обърна към него и Холис разбра, че няма да се успокои. Алеви обвинително насочи пръста си срещу него и нервно каза:
— Не трябваше да я водиш тук!
— Ей, почакай. Тя искаше да отиде на църква, а и може…
— О, не ми пробутвай тоя номер. Това не е някаква тъпа шегичка, полковник, нито пък любовно бягство за вас двамата. Това е Москва, приятелче, и…
— По дяволите, много добре знам къде съм. И ще провеждам операциите си така, както аз искам.
— Трябваше да ви пратя и двамата да си ходите още преди седмица. Вие създадохте повече проблеми, отколкото…
— Върви по дяволите.
Алеви и Холис бяха застанали много близо един до друг, после Алеви се обърна и тръгна през площада.
— Ще ви чакам при главния вход още петнадесет минути — извика той през рамо. — След това ще си тръгна, със или без теб, нея, или и двамата.
— Почакай — Холис настигна Алеви, приближи се до него и каза. — Слушай, в случай че не успея да се върна в посолството — имаш среща със Суриков. Антикварния магазин на „Арбат“. Утре, в осем часа сутринта. Той е заснел на микрофилм личните досиета на курсантите от Школата за магии, бившите и настоящите. Три хиляди, Сет.
— Боже… три хиляди… Как, по дяволите, се е добрал до тази информация?
— Той е Г–1 за целия състав на военновъздушните сили на Червената армия. — Холис обясни набързо за какво става въпрос и заключи: — Дадох му думата си, че ще измъкнем оттук него и внучката му. Разбираш ли? Недей да извърташ, Сет. Изведи ги. — Той втренчено изгледа Алеви.
— Ще се погрижа за това — кимна Алеви.
— А сега се разкарай оттук.
— Ще те чакам при входа — поколеба се Алеви.
— Не, ти ще си замъкнеш задника обратно в посолството и ще стоиш там, докато тръгнеш за срещата си със Суриков. Сега не ми трябваш. Предадох тихо щафетата, Сет, аз така или иначе утре няма да бъда тук, за да се срещна със Суриков. Вече всичко е в твои ръце, приятелю. Махай се!
Алеви огледа мокрия площад и кимна.
— Успех! — и той тръгна под дъжда към главния вход.
Холис се върна при камбанарията и се опря с гръб на стената. Извади пистолета си, за да му бъде под ръка. Видя как Алеви изчезва по обрамчената с дървета алея.
Холис огледа площада, после се втренчи в студения дъжд и парата, която излизаше от дъха му. Минутите минаваха. Вече си мислеше, че са хванали Суриков, Лиза и Алеви, а него са оставили да постои сам под дъжда. „Отсъствието им е много по-обезпокоително от присъствието им.“ Но ако ги забележеше, щеше да ги накара да се поизпотят. „Щом вече нямам дипломатически имунитет, ще престана да се правя на добро момче.“ Той погледна часовника си. Беше се разделил с нея преди петдесет минути. Сети се за Алеви, който бе дошъл да ги прикрие, но после се бе съгласил да си тръгне. От професионална гледна точка това бе напълно издържано. Проблемът беше в самата професия.
Чу стъпки и вдигна очи. Тя бързаше през площада, като джапаше в локвите, и когато стигна до него, се хвърли на врата му.
— Загубих всякаква представа за времето. Извинявай.
— Няма нищо.
— Палтото ти е прогизнало.
Холис я хвана под ръка и заедно тръгнаха към главния вход.
— Успя ли да намериш приятеля си на гроба на Гогол?
— Да.
— Как мина срещата?
— Добре. Гробището е много красиво — каза той.
— Така е. Видя ли някои от по-известните гробове?
— Няколко.
— Отдавна ли ме чакаш тук?
— Не много отдавна — престорено безгрижно отвърна той. — Помислих си, че са те хванали.
— Аз никога нямам проблеми, когато съм на света земя. Е, веднъж на една енорийска вечеринка… — тя се разсмя. — А с теб случи ли се нещо интересно?
— Нищо особено.
Те приближиха главния вход.
— Мирише ми на риба — каза тя.
— А, купих шаран от един възрастен човек. — Той потупа джоба си.
— Трябва да го задушиш в квасена сметана.
— Знам.
— Липсваше ми. И се безпокоях за тебе.
— Благодаря.
— Смяташ ли, че на връщане към посолството може да имаме проблеми?
— Ще намеря телефон и ще се обадя на охраната. Близо сме до явка „Фокстрот“. Това е паметникът на Ленин от северната страна на стадиона. Запомни го, ако случайно се разделим.
— Как така, ако се разделим?
— Просто ако се случи нещо такова.
Те влязоха в тунела, където имаше десетина души, потърсили убежище от дъжда. Холис спря, докато очите му свикнат със слабата светлина. Лиза свали подгизналата си шапка и избърса лицето си с носна кърпичка.
Сет Алеви излезе от мрака.
— Последвайте ме — лаконично каза той, но Холис реши, че като се имат предвид обстоятелствата, това бе напълно достатъчно.
Сам Холис и Лиза Роудс стояха пред входа на посолството и се сбогуваха с хората, дошли да ги изпратят. Лиза целуна колегите си, а Холис стисна ръцете на бившите си подчинени и козирува. Посланикът беше изпратил колата си — широк линкълн с държавния печат от двете страни — и шофьорът отвори задната врата.
Кей Хофман целуна продължително Холис и каза:
— Искам покана за сватбата.
Холис не знаеше нищо за никаква сватба, но отговори:
— Добре.
— Спомням си, веднъж ти казах, че ще те изритат заради снимките ти — каза Чарлз Банкс на Лиза.
— Радвам се, че не е тази причината, Чарлз — усмихна се тя. — Радвам се, че е за нещо действително важно.
— Изпрати ми екземпляр от книгата си.
— Дадено.
Холис и Лиза седнаха в линкълна. Шофьорът, Фред Сантос, затвори вратата и седна зад волана.
Колата потегли и всички започнаха да им махат. Пред поста на охраната имаше десет морски пехотинци с пушки, които им отдадоха чест. Холис отвърна на поздрава. Двамата съветски милиционери се вторачиха в линкълна и пътниците в него, докато колата излезе на улицата. Всички наблюдателни постове край посолството надничаха от прозорците на околните сгради и от черните си чайки. Един човек, изправен до чайката си, в когото Холис разпозна Борис, им махна. Холис също помаха с ръка.
— До свидания — и добави: — Кучият му син.
Фред Сантос се изсмя. Лиза се обърна назад, за да види през задното стъкло за последен път сградата на консулството и стените на американското посолство, докато железните врати с орлите върху тях се затваряха.
Холис разгърна един брой на „Ню Йорк Таймс“ отпреди два дни и прочете: „Днес времето ще бъде ясно и слънчево.“ — Става въпрос за миналата събота. — „Температурата ще бъде 17 градуса.“ — Чудесно. — „Метс е спечелил и втората среща от бейзболния шампионат.“
— Ще се разплача — каза Лиза, загледана право пред себе си.
— От „Детройт“ ли си?
Линкълнът криволичеше по тесните улички на Красная Пресня. Холис остави вестника и погледна през задния прозорец. Плътно зад тях ги следваше форд със Сет Алеви на предната седалка и трима мъже от охраната. След форда микробусът на посолството караше багажа с личните им вещи. Пред тях се движеше друг форд с трима морски пехотинци и Бърт Милс, служител на ЦРУ и заместник на Сет Алеви.
— Няма нито самолети, нито танкове — отбеляза Холис.
— Това е доста глупаво — каза Лиза.
— Сет много се грижи за теб.
Тя запази мрачно мълчание.
— Е, това трябва да е облекчение за вас, нали? — попита Фред Сантос.
— Да — отзова се Холис.
— Въпреки че, колкото и да е странно, всички, които откарвам до летището, са някак тъжни. Казват нещо от рода: „Искаше ми се да направя нещо повече тук.“ Или пък си мислят за приятелите, които оставят в посолството. Някои съжаляват и за руските си приятели, с които вече никога няма да се видят. Предполагам, че човек свиква с мястото, където е назначен. Москва е много тежко назначение. Но, от друга страна, може би е място, където чувстваш, че хората те ценят и имат нужда от теб. Нали разбирате?
— Разбирам — отговори Холис. — Колко още ти остава?
— Година и две седмици. След това — връщам се във Вашингтон. Година и две седмици. Не е много.
— Може би.
Холис бе пристигнал в Москва, когато Държавният департамент взе решение, че се налага да замени руснаците, наемани за обслужващ персонал, с американски служители.
Предишният шофьор на посланика, Василий, приятен възрастен господин, за когото всички знаеха, че е полковник от КГБ — получаваше месечна заплата от двеста долара и в Държавния департамент смятаха, че това е много изгодно. Но Алеви привлече вниманието върху опасността, която представляваше полковникът от КГБ в качеството си на личен шофьор и подчерта, че ако става въпрос за пари, Василий би платил с радост двойно повече, стига само американците да го оставят на работа. И след като в продължение на петдесет години съветските граждани бяха оставяни спокойно да шпионират в посолството, Държавният департамент започна да осъзнава за какво всъщност става дума. Нищо чудно, помисли Холис, че хората от разузнаването смятат дипломатите за глупаци.
Всеки американец от обслужващия персонал получаваше по около три хиляди долара на месец заедно с осигурителните вноски и се нуждаеше от жилище. Но Холис смяташе, че разходите си струваха, стига хората да не бяха възпитаници на Школата за магии каквито бяха семейство Келъм.
— Хей, Фред — каза Холис, — кой игра като нападател за „Мете“ през миналия сезон?
— Не се интересувам от бейзбол, полковник. Но ако искате да говорим за Националната футболна лига, мога да ви проглуша ушите.
— Може би по-късно.
Линкълнът зави по Ленинградски проспект — широка улица с шест платна, разделени по средата с дървета. Насочиха се към северния изход на Москва. Холис съзерцаваше масивните сиви жилищни блокове, оголените дървета и мрачното небе. Подозираше, че ще запомни Москва точно по този начин. Ленинградски проспект прерасна в Ленинградска магистрала и конвоят от четири коли увеличи скоростта.
— Сега се чувствам по-добре — каза Лиза. — Това е за добро. Ще е добре за нас. — Тя се пресегна и затвори разделителното стъкло. — Виждаш ли, Сам, ние се влюбихме тук при крайно сложни и напрегнати обстоятелства, които водят до комплицирани и несигурни чувства.
Холис отвори малкия хладилен бар.
— Има кутия белгийски шоколадови бонбони и малко френско шампанско.
— Чу ли какво ти казах?
— Не.
— Ами чуй ме!
— Слушам.
— Добре. В Москва любовта ни бе някак си изолирана от външния свят, а самата Москва също сякаш не съществува реално. Но ето че сега ни експулсират — твърде скоро след като се открихме взаимно, чувствата ни нямаха достатъчно време, за да се определят, и аз се опасявам, че…
— Репетирала ли си го?
— Да.
— Можеш ли да го представиш под формата на кратко резюме?
— Престани да се правиш на идиот.
— Искаш ли бонбони, или не?
— Не. — Тя затръшна вратата на барчето. — Нека ти задам един въпрос. Кого напусна Катрин — теб, или Москва?
Холис се зае с тапата на шампанското.
— Отговори ми!
— Тя напусна полковник Холис, шпионин в Москва. — Тапата излетя с гръм и се удари в тавана, а Фред Сантос подскочи на седалката си. — Извинявай, Фред — извика Холис през разделителното стъкло.
— Господи, полковник… — Сантос се хвана за сърцето с театрален жест.
— Тази страна страшно изнервя хората — отбеляза Холис на Лиза. — Забелязала ли си го? — Той наля шампанското в две високи чаши и й подаде едната. — Не за края, а за началото — каза той.
— Ооо! Обичам те! — Тя го прегърна и разля шампанското върху импрегнираното му палто. Холис я целуна. Морският пехотинец, който шофираше колата зад тях, игриво им подсвирна с клаксона си. Холис хвърли поглед назад през рамото на Лиза и видя, че Алеви ги гледа изпитателно от предната седалка на колата.
Влязоха в общата чакалня на летище Шереметиево на път към дипломатическото крило.
— Изчакайте ме тук за минутка, моля — каза Бърт Милс, заместникът на Алеви.
Холис и Лиза застанаха сред тълпата в огромната нова чакалня. Холис помисли, че преди да пристъпи към проектирането, архитектът й се е специализирал в конструиране на тракторни депа. Ниският таван бе боядисан в медночервено, което придаваше на цялото помещение мрачен, суров и неприветлив вид! Както в целия съветски транспорт и тук имаше остър недостиг на удобства и услуги. Холис успя да забележи само един павилион, където продаваха храна, и пред него се бяха струпали поне стотина души. Съветските граждани, които пристигаха или пътуваха по вътрешните линии, влачеха огромни денкове по сивия под, покрит с плочки. Холис така и не успя да разбере къде ги слагат.
— В Пан Ам мерят всяка чанта, която качват на самолета, до последния сантиметър — каза той на Лиза.
— Но с Аерофлот хората превозват и добитък. Както във влака, с който пътувахме. Помниш ли?
— Няма големи изгледи да го забравя.
— Наистина.
Холис отиде до гишето на едно обменно бюро и изсипа рублите си до последната копейка.
— Американски долари, моля.
Касиерката преизчисли сумата с помощта на сметало и подаде на Холис някакви формуляри за подписване. Той подписа и тя бутна към него една пачка, заявявайки:
— Нямаме монети.
— Шоколад?
— Шоколад?
— Забравете за това. До свидания, сладурче. — Той се върна при Лиза и каза. — Това бе последният случай в живота ми, когато ползвам руски.
От мястото, където стояха, Холис можеше да наблюдава международния салон за пристигащи. Там хората се тълпяха на гишето за паспортен контрол, а пред митничарите бе станало същинско стълпотворение. Повечето от пристигащите имаха вид на хора от Третия свят, а имаше и много младежи поклонници, възползващи се от спонсорираните от Съветския съюз екскурзии, дошли в Москва, за да говорят за мир, прогрес, разоръжаване и равенство. Никога нямаше да спре да го изумява фактът, че една компрометирана идеология и една репресивна държава могат все още да привличат идеалистите.
Холис огледа останалата част от чакалнята. Цялата зала бе завардена от милиционери в сиви униформи. Успя да забележи и няколко гранични патрули на КГБ в типичните им зелени екипи. Откри хората от охраната на посолството, стратегически разположени около него и Лиза. Видя и мъж в кафяво кожено яке и вратовръзка, който можеше да е от КГБ, но други такива не се забелязваха. В други страни на толкова претъпкано с хора обществено място не биха могли да възникнат проблеми, но за КГБ цялата страна бе частен резерват за ловуване. Той осъзна, че Алеви е изчезнал нанякъде, а Лиза изглежда леко напрегната.
— Летяла ли си някога с „Аерофлот“? — попита я той.
— „Аеропльос“? — засмя се тя. — Да, веднъж ме командироваха в Ленинград.
— Преди редовно пътувах с тях до Ленинград веднъж месечно. Всичките им пилоти са военни. В тази страна няма особена разлика между гражданската и военната авиация. Забелязала ли си как кръжат около летищата на голяма височина и после рязко се гмурват надолу?
— Да. Това ме ужасява.
— Мен също. А съм летял на изтребители бомбардировачи. Но в САЩ, според закона за алкохола, пилотите нямат право да пият двадесет и четири часа преди излитане. Тук „Аерофлот“ им забранява да пият на двадесет и четири фута от самолета.
— Ти си ужасен — засмя се отново тя. — От какво ли ще се оплакваш в Съединените щати?
— От качеството на ягодите през зимата. — Холис хвърли поглед към часовника си.
— Смяташ ли, че нещо не е наред? — попита Лиза, която забеляза движението му.
— Не. Мисля, че просто сме много изнервени. А, щях да ти разказвам за последния си полет с „Аеропльос“. Летяхме с Яковлев 42 — тримоторен самолет с огромни колела, за да може да се приземява на трева и кал. Всъщност това е военен транспортен самолет, но когато тези машини остареят, им слагат по един надпис „Аерофлот“, монтират им седалки и ги използват в гражданската авиация. Пилотската кабина явно беше боядисвана с четка, защото се виждаха следи от мазките. Всички стюардеси много напомняха на мис Пиги, а тоалетните бяха задръстени…
— Но това е моят полет. Помещението миришеше на канализационни тръби. А пликчето за повръщане беше употребявано. Не се шегувам. Колекционирам пликчета от различни авиолинии, затова извадих своето от джобчето на седалката и…
— Колекционираш пликчета за повръщане? Отвратително.
И двамата се разсмяха.
— Само неупотребявани — каза тя. — И така аз…
Алеви се приближи към тях иззад гърба им.
— Добре. Всичко е уредено. Хайде да тръгваме.
Лиза и Холис вдигнаха чантите си и го последваха, придружавани от шестима мъже от охраната. Влязоха в дълъг и тесен коридор, който ги отведе от чакалнята до дипломатическото крило, където ги чакаше заместникът на Алеви, Бърт Милс.
Дипломатическото крило на летището се състоеше от едно гише и удобна съвременна чакалня с малки зали от двете й страни. Не се различаваше особено от стандартните частни авиолинии или от която и да е чакалня за VIP по световните летища, ако не се смята присъствието на облечените в елегантни униформи гранични патрули на КГБ близо до гишето и още един граничар с автомат, застанал до задния изход, който водеше към пистата. Куфарите им, облепени с дипломатически печати, вече бяха минали през рентгена и стояха в багажното отделение близо до гишето. Дойде граничар, който провери паспортите им, удари им изходна виза и напусна помещението.
Холис, Лиза и Алеви седнаха в малката чакалня. Близо до гишето, на няколко крачки от пограничния патрул на КГБ, имаше човек от охраната на посолството. Още двама морски пехотинци се бяха разположили до задния изход, за да правят компания на застаналия там граничар. Бърт Милс седеше в другия край на чакалнята.
— Защо е цялата тази навалица? — обърна се Холис към Алеви. — Един или двама щяха да бъдат напълно достатъчни.
— Показваме сила.
За кой ли път Холис помисли, че Сет Алеви е доволен от факта, че играта на живота му срещу Москва се развива в самата Москва. Той се запита какво ли ще е бъдещето на Сет Алеви, когато му се наложи да напусне това място.
В чакалнята влязоха трима мъже с вид на испанци, които носеха малки червени значки с образа на Ленин на реверите на саката си. Те погледнаха недружелюбно към Холис, Лиза и Алеви. Единият от тях каза нещо на испански, което накара другите да се разсмеят.
— След половин час има директен полет на „Аерофлот“ до Хавана — отбеляза Алеви.
— Струва ми се, че казаха нещо обидно. Долових думата „гринго“ — каза Лиза.
— Не им обръщай внимание — посъветва я Алеви.
На масата за кафе имаше меню на няколко езика с предлаганите напитки.
— Понякога имат портокалов сок. Какво ще кажете за малко водка към него? — каза Алеви.
— Чудесно.
Той се огледа за келнерката, която бе забелязал малко преди това, после стана и отиде при жената на гишето. След минутка се върна:
— Няма портокалов сок. Поръчах „Блъди Мери“. Става ли?
— Чудесно.
Пристигна келнерката, носейки четири чаши, пълни с някаква зелена течност. Алеви каза на английски:
— Всичко в тази шибана страна е червено, но доматеният сок е зелен. Дали да не наречем този коктейл „Блъди Грасхопър“11?
Келнерката остави чашите и чиния със сьомга и черен хляб.
— За гладните. Довиждане. Приятно пътуване.
— Благодаря. — Алеви се обърна към Холис и Лиза.
— От време на време някой в тази страна се отнася любезно към теб и това те кара да се позамислиш. — Алеви вдигна чашата си. — За вашето успешно пътуване. — Той изпи питието на един дъх и въздъхна. — Водка. За Бога, това е единственото нещо, което правят както трябва.
— Днес си в добро настроение — каза Лиза на Алеви. — Радваш се, че си заминаваме ли?
— Не, не. Просто се радвам за вас. И за двама ви.
За няколко секунди настъпи неловко мълчание, след това Лиза попита Алеви:
— Четвъртото питие за теб ли е?
— О, забравих. То е за Бърт Милс. — Алеви взе чашата, изправи се, заклати се, сякаш бе загубил равновесие, и изсипа зеления доматен сок върху главата на един от кубинците. — О, много съжалявам. Шибаната ми непохватност…
Тримата кубинци скочиха на крака. Холис се изправи, а Бърт Милс изневиделица също се оказа наблизо. Кубинците бързо схванаха положението, грабнаха си дипломатическите куфарчета заедно с цял куп носни кърпички и се оттеглиха в една от страничните зали.
— Чувствам се ужасно — каза Алеви.
Милс се засмя и се върна на стола си. Холис забеляза, че двамата от граничния патрул на КГБ също се хилеха. Холис винаги се бе възхищавал от малката армия главорези, която поддържаше Алеви. Освен двайсетината офицери от ЦРУ в посолството имаше още толкова мъже за охрана, с които Алеви се разпореждаше. Той бе казал веднъж на Холис, че ако можеше да получи под свое разпореждане и контингента от тридесет морски пехотинци, щеше да е в състояние да превземе Кремъл.
Алеви избърса ръцете си с една от покривките.
— Винаги срещам интересни хора в дипломатическата чакалня.
Лиза му се усмихна, но не каза нищо. Холис осъзна, че Алеви се опитваше да впечатли за последен път Лиза с малките си номера. Той се извини и напусна чакалнята.
Лиза и Алеви останаха прави.
— Мъчно ми е, че си заминаваш — каза Алеви.
Лиза не отговори.
— Мислех си, че можем да опитаме още веднъж — добави той.
— И аз мислех за това. Но се случиха други неща.
— Знам — Алеви вдигна чашата и отпи. — Е, може би пътищата ни отново ще се пресекат в някое друго забравено от Бога място. Странен живот сме си избрали.
— Руснаците казват: „Да изживееш живота си не е така лесно, както да прекосиш полето.“
— Руснаците казват много безсмислени неща. Тартор хайку. На теб това място ти харесва. А на мен не.
— Но ти харесва да бъдеш главният шпионин в лоното на империята на злото.
— О, да.
— Именно това ме притеснява. Опитай се да видиш злото в онова, което правиш ти.
— Нямам време за отвлечени морални разсъждения. Работата ми е да се опитвам да прекарвам руснаците, за което те ме уважават.
— Добре, вече сме говорили на тая тема. Просто те моля да се опиташ да разбереш тези хора. Като хора. Ако ги разбереш, ще ти бъде от полза както в професионален, така и в личен план.
— Опитвам се. Всички се опитваме.
— Така ли? — Тя погледна към вратата, но Холис не се виждаше никакъв. Хвана Алеви за ръката. — Внимавай, Сет. Безпокоя се за теб.
— Така ли? Ти самата трябва да се пазиш. Все още не си у дома. — Той допи питието й. — Един малък съвет, лейди Лиза. Възрастта му няма чак толкова голямо значение. Нито пък настоящото му семейно положение. Но ако пак влезе в този безумен свят на пилотите на изтребители, ще си имаш много сериозен проблем.
— Нямам намерение да се омъжвам. Между другото, за какво си говорехте до шест часа сутринта? И двамата изглеждате ужасно.
— Просто имах нужда от малко статистическа информация за съветските военновъздушни сили. Трябваше ми името на Холис да стои под доклада. В Лангли много го уважават. Съжалявам, че съм объркал плановете ти. Няма да се повтори. — Алеви погледна часовника си. — Ще отида да намеря Сам, за да се сбогуваме. Тук си в безопасност. — Той я погледна. — Е, бих искал да ти кажа още много неща, но и така вече знаят твърде много за личния ми живот. — Той посочи тавана с палеца на ръката си. — Лошите. Много клюки научават от това помещение.
— Все още продължавам да не мисля за това — поклати глава тя.
— Вече няма и нужда. Само внимавай какво ще кажеш, когато Сам се върне. След като се качите на борда на Пан Ам, можеш да говориш каквото си искаш по пътя до Франкфурт и по-нататък. В свободния свят. Харесва ми този стар израз от времето на студената война. Свободният свят.
За момент се почувстваха неловко, застанали един срещу друг.
— Пиши ми — каза Лиза.
— Разбира се.
— Ще ти съобщя, когато узная къде ще ме изпратят. — Внезапно тя се разсмя. — Колко съм глупава. Вероятно ще го знаеш преди мен. Предполагам, че това бе и част от нашия проблем. Всяка жена обича да има малко лично пространство и малко тайни. Но ти знаеше всичко за всеки един живеещ между стените на нашия замък. Ти беше нашият Мерлин.
— Никога не съм гледал на задълженията си по този начин. Може би затова никой не иска да играе с мен. — Той се усмихна.
— Довиждане, Сет — тя го целуна по бузата. — Благодаря ти за всичко… — избърса сълзите от очите си. — Пак ще се видим.
— Сигурен съм в това.
Внезапно Алеви я дръпна плътно към себе си, долепи устата си до ухото й и прошепна:
— Изслушай ме. Не е наложително да се качваш на този полет… Имаш време до полунощ, за да напуснеш Русия. Днес има още два полета до Франкфурт. Кажи на Сам, че не се чувстваш добре, и…
— Защо?
— Ами… аз… мислех си, че може… да прекараме малко време заедно… за да си кажем довиждане както трябва.
— Това предложение ли е? — Тя го погледна.
— Не. Всъщност аз просто… Виж, опитвам се да ти кажа, че Холис е подвижна мишена. Мисълта, че си толкова близо до него, никак не ми харесва…
— Знам това. Той ми каза как стоят нещата. А мога да решавам сама какво да правя. Но нямам навика да треперя като попарено листо, Сет. Бях готова да споделя с теб всяка опасност и смятам, че му дължа същото.
Алеви я погледна и на лицето му се изписа тъжна усмивка.
— Именно затова те обичам — кимна й той.
Те се целунаха. Сет Алеви се обърна и бързо напусна чакалнята под погледите на руснаците и американците, които се намираха в помещението. После те втренчиха очи в Лиза. Тя се отпусна на стола, избърса сълзите си с носна кърпичка и започна да прелиства стар брой на „Таймс“.
— Бъди проклет, Алеви. Проклети да са всички мъже. — Погледна часовника си. — Хайде, Сам.
Алеви откри Холис в тесния коридор, който водеше обратно към главната чакалня. Той посочи тавана и те се върнаха в претъпканото с хора фоайе на летището. Постояха неподвижно около минута сред кръговрата от забързани хора, след което…
— Да говориш с мен ли искаше? — запита Алеви.
— Предполагам, че срещата е минала добре — отвърна Холис. — Иначе нямаше да бъдеш в толкова игриво настроение.
— Мина чудесно.
— Получи ли микрофилма?
— Да.
— Прегледа ли го?
— Набързо.
Холис нетърпеливо пое дъх.
— В състояние съм да ти изтръгна зъбите един по един или да ти ги избия всичките наведнъж.
Алеви се загледа за момент в Холис, после погледът му стана празен, сякаш внезапно съзнанието му бе обсебено от нещо друго. След малко очите му отново се спряха на Холис.
— Сам, обещават ти, че си още в играта. Имаш думата ми.
— Добре. — За момент Холис изучаваше лицето на Алеви. — Струваше ли си този микрофилм?
— Ударихме право в целта. Това, което не знам, е как ще успеят да го използват във ФБР.
— Това си е техен проблем, а не наш.
— По-скоро проблемът е всеобщ. Бих искал да публикуваме тези снимки — по телевизията, вестниците, кината и магазините. Това би помело всички тези руски агенти, независимо дали са портиери в Белия дом, служители в Министерството на отбраната или съветници в Конгреса. Но — добави Алеви — на мен ми се струва, че правителството иска ФБР да ги прибере без много шум.
— Ти би предпочел всичко да бъде публично. Това би сложило край на срещите на високо равнище и на преговорите за разоръжаване веднъж завинаги.
— Всички тези глупости трябва да се прекратят и да бъдат забравени. Какъв смисъл има да говорим за мир и търговско сътрудничество, когато Съветският съюз си има сериозни икономически проблеми и нарастващо социално напрежение? Нашият общ герой Наполеон Бонапарт казваше: „Никога не прекъсвайте врага, когато прави грешка.“
— Ти наистина си много убедителен кучи син, който умее да манипулира хората — усмихна се Холис.
— Благодаря. А като говорим за манипулиране, знаеш ли за кого работи Чарли Банкс?
— Вероятно за разузнавателния отдел на Държавния департамент.
— Точно така. По-проницателен си, отколкото изглеждаш. — Алеви тръгна към групата японски бизнесмени, които оживено разговаряха на висок глас и им осигуряваха добро прикритие срещу насочените микрофони. Холис го последва. Алеви продължи: — Разузнавателният отдел на Държавния департамент отделя по-голямата част от времето си тук, за да шпионира хора като теб и мен. Те смятат, че ние се стремим да провалим дипломатическите им инициативи.
— Откъде ли би могла да им хрумне подобна идея?
— Нямам никаква представа. Но при всички случаи разузнавателният отдел щеше да бъде напълно безобиден, ако не представляваше клон на уважавания и влиятелен Държавен департамент. И в случая с Школата за магии Чарлз Банкс наблюдава ситуацията много внимателно и докладва, мисля, направо на президента.
— Той наблюдава внимателно теб. Това, което не разбирам обаче, е как ще разрешим проблема с Школата за магии, ако не вдигнем всичко във въздуха.
— Има начини въпросът да бъде разрешен съвсем тихо. Поне докато Додсън не се появи.
— А какво ще стане, ако се появи?
— Съмнявам се, че ще успее да мине през стената — отговори Алеви. — Милиционерите и хората на КГБ имат заповед да стрелят на месо. Но ако по чудо успее да влезе в посолството или да се свърже със западен журналист в Москва, Банкс, държавният секретар и президентът ще трябва да запеят нашата песен.
— Продължавам да си мисля — каза Холис, — че ако Додсън все пак премине през стената, може да не стигне благополучно до вкъщи. Смяташ ли тази мисъл за безумна?
— Да, но е правилна. Мисля, че благопристойният Чарли Банкс има заповед да убие Додсън, за да го накара да замълчи. — После добави: — А ти мислиш, че аз съм безсърдечен и неморален. Нашето правителство е готово да отпише триста американски авиатори в името на някаква абстракция, която те наричат eclaircie12. По дяволите, аз дори не мога да го произнеса, а шибаните руснаци изобщо нямат дума за това нещо.
— Сет, ще се опитам да разбера кои са добрите и кои са лошите по време на полета. Нека да се срещнем във Вашингтон и ще поговорим с някои от моите хора в Пентагона. Няма да допусна да бъда въвлечен в заговори, но можем да обсъдим какви са начините да върнем тези мъже обратно вкъщи, вместо да ги превръщаме в залог на нечия игра на сила.
— Добре. Ще се срещнем във Вашингтон.
— Между другото, какво мислиш за генерал Суриков? — попита Холис.
— Говорих с него в подземието на антикварния магазин в продължение на половин час. Мисля, че не му се харесах.
— Не е необходимо да те харесва. Той няма да работи с теб. Той заминава.
— Това е другият въпрос. Съгласен съм с теб, че напълно отговаря на всички условия, за да бъде изведен от страната. Но мисля, че животът на Запад няма да му понесе.
— Много хора, които вече живеят на Запад, не могат да се справят с живота там. Това не е твоя грижа. Просто го прехвърли.
— Сам, казвам ти, че той ще умре, ако напусне майчицата Русия. Познавам този тип хора.
— Той е вярващ.
— Бих искал да остане тук на поста си. Ще бъде най-високопоставеният агент, който сме имали някога в съветската армия. Бих го прехвърлил на Бърт Милс и…
— Я не ми пробутвай тези глупости за това как нямало да оцелее на Запад. И ако в теб е останало поне грам състрадание към хората, щеше да забележиш, че този човек страда. Ако някога успеем да победим тази система, то ще се дължи на това, че искрено сме дали лъч на надежда на свестните хора тук. Аз така и не можах да разбера какви са мотивите на Суриков, защото изобщо не се сетих за най-очевидния — човекът иска да бъде свободен, независимо какво може да му струва това. Той изпълни обещанието си, сега е твой ред.
— Добре… Това беше само една идея…
— Вземи си отпуска, Сет. Имаш нужда.
— А, да, знам. Между другото, прегледах микрофилма и намерих снимката на нашия домакин, господин Келъм, роден Анатоли Владимирович Кулагин, в Курск, СССР.
— Значи пипнахме първия — кимна Холис. — Ами госпожа Келъм?
— Все още не съм попаднал на нея. Има още много работа. Може и да е истинска американка, а може дори да не знае кой е съпругът й.
— Какво ще правиш със семейство Келъм?
— Ще ги заключа в една килия и ще ги разпитвам няколко месеца. Знаем, че Дик е виновен, а според мен Ан е виновна за съучастничество. Във всеки случай не мога да ги върна в Америка и да ги изправя пред съда. Не стават и за разменна монета, защото руснаците никога няма да си ги поискат. Така че… — Алеви се почеса по главата. — Не знам. Имаш ли някаква идея? Какво да направя с Дик и Ан, Сам?
— Защо не им изпратиш по един куршум в главата и да ги хвърлиш в Москва река?
— Чудесна идея! Как така не съм се сетил?
— Трябва да тръгвам — каза Холис.
Алеви сложи ръка на рамото на Холис.
— Когато бях още млад и учех в колежа, бях либерал. Тогава се чудех как американските пилоти могат да пускат бомби над Виетнам. Сега вече съм пораснал, хладнокръвно наблюдавам убийствата, извършвани в името на моята страна, а един военен пилот ме гледа от високо. Няма начин да спечеля тази надпревара.
— Ти ме убеди. Извини ме. Прави каквото трябва да правиш.
— Благодаря. Ще го направя. Е, добре, толкова за работата. Добрата новина е, че този микрофилм е невероятен удар в контраразузнаването. Три хиляди агенти. Господи, Сам, това е най-значителният еднократен улов в историята. А сега, с тези руски американци в джоба си, можем да се заемем и със самата Школа за магии.
— Да я изтъргуваме?
Алеви кимна.
— Три хиляди от техните срещу триста от нашите. Това е някаква възможност. И трябва да благодарим за това на теб. Ти го направи, Сам. Мисля, че успя да върнеш колегите си вкъщи.
— Но аз мисля, че във Вашингтон има хора, които не желаят това.
— Ще поработим върху този въпрос. Ти самият сега имаш определено влияние. Когато се върнеш във Вашингтон, ще те посрещнат като герой и победител. Разбира се, без шумотевица. Много тихо даже. Но висшите представители на ЦРУ и хората ти в Пентагона ще ти дадат някакви награди. Действителни награди. Ще имаш и среща с президента. Не се учудвай, ако закачи генералска звезда на пагоните ти. Току-що ми го съобщиха по телеграфа. Бих искал да присъствам, ако нямаш нищо против.
— Добре.
— Този път ти ме надмина, Сам.
— Суриков просто сам ми падна в ръцете, Сет. Знаеш го не по-зле от мен.
— Не се прави на скромен. И… нещо лично… свързано с Лиза. Всичко, което мога да кажа, е, че се радвам, че си ти, а не онзи пуяк от външното министерство.
Холис не отговори.
— Успех. Желая ви щастие и на двамата.
— Благодаря — Холис му подаде ръка. — Доволен съм, че ме разведе из страната.
— Пак ще се срещнем — Алеви стисна ръката му. — Вероятно на някое по-хубаво място.
Холис се обърна и тръгна към дипломатическото крило.
— Няма значение къде ще бъде, Сет — каза Холис сам на себе си. Той имаше чувството, че за Алеви няма по-добро място от това. Истината бе, че на Сет Алеви тук му харесваше, или по-точно, той изпитваше нужда да бъде тук, да диша въздуха на Москва и да усеща миризмата на мъглата над Москва река. Нуждаеше се от присъствието на КГБ, които от своя страна по някакви перверзни причини му отговаряха с взаимност и също се нуждаеха от него — в противен случай отдавна щяха да са го екстрадирали или убили.
Вероятно за Лубянка Сет Алеви бе жива легенда и неговите качества подсилваха чувството за собствена значимост у враговете му. Но сега зловещият им танц със смъртта и съдбата наближаваше края си.
След това му хрумна, че имаше някакво несъответствие в това, което Сет Алеви му каза за Школата за магии. Ако трите хиляди руснаци се върнеха на Изток, а тристате американци заминеха на Запад и това бе достатъчно за изравняване на уравнението, то какво би било мястото на самия Сет Алеви в него? Отговор: никакво. Така че трябваше да се заеме отново с решението на задачата.
Един мъж с дебело палто отвори външната врата на дипломатическата чакалня и погледна към Лиза и Холис.
— Пан Ам. Франкфурт. Последвайте ме, моля.
Холис и Лиза си сложиха палтата и взеха ръчния си багаж.
— Аз ще дойда с вас — приближи се към тях Бърт Милс.
— Няма нужда — отвърна Холис.
— Имам заповед.
Холис, Милс и Лиза минаха покрай граничаря с автомата и последваха руснака с палтото, който ги изведе навън по стълбите до малкия автобус, чакащ ги на пистата. Дребният сняг се сипеше като прах от забуленото с облаци небе, откъдето от време на време надникваше зимното слънце и обагряше в бледожълти оттенъци покритата със сняг писта. Те се качиха в автобуса, в който нямаше други пътници, и шофьорът потегли към рулевите пътеки, където се виждаше огромното туловище на един Боинг 747 със синьо-белите цветове на Пан Ам.
— Погледни го, погледни го! — каза Милс.
— Много добре изглежда, момчета — отговори Холис.
— Хайде да си сменим местата, Сам — предложи Милс.
— Мога ли да се прибера в посолството и да преспя с жена ти?
— Разбира се. Ще й телеграфирам от Франкфурт — разсмя се Милс.
— Свине — промърмори Лиза.
Когато се приближиха до самолета, Холис забеляза, че около него бяха разположени четирима граничари с автомати.
Автобусът спря до стълбичката на самолета и те слязоха.
— Ще се повъртя малко наоколо — каза Милс. — Но смятам, че ще стигнете до вкъщи без проблеми. — Той се здрависа с Холис и продължи: — За мен беше голямо удоволствие да работя с истински професионалист. — Стисна и ръката на Лиза. — Приятно пътуване.
Холис и Лиза се качиха по стълбичката и горе ги посрещна усмихната жена, която заговори с носов глас:
— Здравейте, аз съм Джо, вашата стюардеса. Как сте тази сутрин?
Холис забеляза, че тя има тъмен загар, нещо, което отдавна не беше виждал.
— Добре сме, Джо — отвърна Холис. — А вие?
— Прекрасно. Заедно ли пътувате?
— Да — отговори Лиза.
Джо погледна в бордовия списък.
— Вие сте нашите пътници от дипломатическия корпус, нали?
— Точно така — отвърна Холис. — Затова си имахме отделен автобус и охрана.
Лиза го смушка в ребрата. Джо се усмихна.
— Местата ви се намират нагоре по витата стълба. Да ви помогна ли за чантите?
— Няма нужда — отговори Холис.
— Колко време сте прекарали тук?
— Около две години — отговори Лиза.
— Боже мой! Обзалагам се, че сте щастливи, че се прибирате вкъщи.
— Да.
— Е, аз пък се радвам, че мога да ви помогна да се доберете до дома.
Холис осъзна, че доста отдавна не е бил обслужван с усмивка, и това леко го подразни.
— И аз се радвам — каза той.
— Разположете се удобно. Веднага щом пристигнат рейсовете с другите пътници, ще се кача при вас.
Холис тръгна напред по витата стълба към клипер класата, която се намираше под купола на Боинг 747. Те окачиха палтата и подредиха чантите си в едно гардеробче, после се настаниха в две от предните кресла. Срещу тях имаше още две кресла, обърнати с лице назад.
Куполовидната кабина изглеждаше мистериозно тиха и Холис изпита мимолетното чувство, че този Боинг 747 е някаква фалшификация, а Джо е възпитаничка на Школата за магии. Той се засмя.
— Какво смешно има?
— Струва ми се, че в крайна сметка това място се оказа по-силно от мен — каза той, взимайки ръката й.
— Е, поне го разбра в подходящия момент.
Вратата на пилотската кабина се отвори и в помещението влезе мъж в синя униформа.
— Здравейте. Аз съм Ед Джонсън, капитанът на самолета. Полковник Холис и госпожица Лиза Роудс?
— Точно така.
Джонсън огледа празната каюта, след това се наведе към тях, като се облегна на дръжките на креслата.
— Получих телеграма от посолството ни в Бон, в която ми съобщават, че сте се забъркали в някаква историйка тук.
Холис кимна.
— Съветват екипажа да внимава за това, което става наоколо. Не знам нищо повече от прочетеното във вестниците.
— Това е горе-долу всичко.
— Вие от военновъздушните сили ли сте, полковник?
— Точно така.
— На какво сте летели?
— Преди всичко на Ф–4.
— Прекрасен самолет.
Известно време Джонсън и Холис говориха за самолети, а Лиза прегледа последното издание на „Таймс“ за миналата седмица. Джонсън се върна в пилотската кабина и Лиза отбеляза:
— Говореше така, сякаш за разнообразие си решил да проучиш този въпрос.
— Единствените неща, които ме интересуват, са сексът, спортът и религията.
— Взе ли вече решение дали ще летиш отново?
— Мисля че това не зависи от мен.
— Но би ли се върнал, ако можеше?
— Не знам. Това, което знам, е, че последният самолет, който пилотирах, се разби заедно с мен. И все пак… понякога все още чувствам руля в ръцете си и усещам вибрациите на двигателите, които преминават по целия самолет, докато той набира мощност и се втурва напред по пистата, след което се издига нагоре… Разбираш ли?
— Когато го представяш така, ми се струва, че разбирам. — Лиза пак се зачете в списанието, след което отново вдигна поглед. — Винаги когато се прибирам по време на отпуска, се чувствам като чужденец в собствената си страна.
— Трябват ти няколко седмици, за да влезеш в ритъма на живот на всяка страна — отговори Холис, — включително и на своята.
— Знам. — И тя добави. — Знаеш ли, Сам, почти имах чувството, че Москва и посолството са моят дом, а аз заминавам за някаква чужда държава. Липсват ми апартаментът и бюрото ми, приятелите. Мисля, че пак ще се разплача.
— Разбирам те. — И наистина беше така, защото той също усещаше някакви носталгични тръпки в душата си. Въпреки че беше напълно необяснимо защо изпитваше такива чувства към страната, в която едва не го бяха убили. Но същото бе усетил и към Виетнам. Предполагаше, че има страни, които по странно перверзен начин възбуждат човешките ти сетива и те карат да функционираш на високи обороти, всеки ден. След това, където и да попаднеш, ти се струва, че всичко става адски бавно. — Това е нормално чувство. А и на трудните постове си създаваме особено добри приятели. Трябва да се справиш с това.
— Извинявай — каза тя и изтри очи с кърпичката си.
Пътниците започнаха да се качват и Холис чуваше стъпките им по стълбата. Майк Салерно беше първият, който се качи горе и седна в едно от местата срещу тях.
— Вие, приятелчета, сте се качили дори преди първа класа.
— Това е една от най-дребните ни привилегии — отговори Холис. — А ти как се качи тук толкова бързо?
— Блъсках се, бутах се. Аз съм репортер.
— Завинаги ли се прибирате вкъщи? — попита Лиза.
— Не, помолих за двуседмичен отпуск с лечебна цел.
Холис видя, че долу на пистата имаше двама мъже в кафяви палта, които стояха на снега и разговаряха с други двама въоръжени мъже, облечени в зелените шинели на граничните патрули на КГБ.
— Надявам се, че снеговалежът няма да забави излитането — каза Лиза, като погледна часовника си.
Холис забеляза, че при тях имаше само шест пътници, въпреки че капацитетът на салона беше четиринадесет. Близо до стълбата седнаха мъж и жена на средна възраст, които, доколкото Холис чуваше, говореха с британски акцент, а от другата страна на пътеката в креслата срещу тях се бяха настанили четири немски бизнесмени. Единият от германците говореше с Джо на английски.
Джо отиде в предната част на салона и съобщи, без да използва микрофона:
Ще трябва да изчакаме няколко минути, докато получим разрешение. Излитанията, се забавят поради лошите метеорологични условия. Щом се издигнем във въздуха, ще раздадем безплатните напитки. — Тя се обърна към германците. — Разбрахте ли, господа?
Този, който говореше английски, й кимна и преведе съобщението на другите.
Холис се изправи, отиде в задната част на малкия купол и погледна през прозореца. Автобусът им все още беше там, а Бърт Милс стоеше, облегнат на него. Един от мъжете с кафяви палта се приближи към него заедно с въоръжен граничар и размени с Милс няколко думи. Милс извади дипломатическия си паспорт пред лицето на агента на КГБ. Холис забеляза, шофьорът на автобуса започва да нервничи, защото вероятно никога преди не бе виждал някой да спори с човек на комитета. Милс не знаеше много руски, което вероятно е предимство в тази ситуация, помисли Холис. Той сочеше земята под краката си и Холис имаше чувството, че го чува да казва: „Ще стоя на това шибано място, докато самолетът не излети.“
В крайна сметка агентът на КГБ с кафявото палто каза нещо на шофьора на автобуса и колата потегли, оставяйки Милс на заснежения път на половин километър от сградата на летището. Агентът на КГБ самодоволно се усмихна, обърна се и тръгна към автомобила си. Милс направи многозначителен жест със средния си пръст, след което остана да стои на мястото си с ръце в джобовете. Агентът на КГБ го наблюдаваше от колата. Холис се върна в креслото си.
— Всичко наред ли е? — попита Лиза.
— Да.
— Нервни ли сте, приятелчета? — попита Салерно. — Това не ме учудва.
Холис се зачете в сутрешния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Салерно четеше евтин детективски роман за някакъв Джо Райкър, а Лиза бе заменила „Таймс“ с „Вог“.
— Ако ще живеем в Щатите, ще ми трябват такива дрехи — каза тя на Холис.
Той хвърли поглед към списанието в ръцете й.
— Може би ще се наложи да живеем накъде другаде.
— Можех да си купя оттук черно самурено палто за десет хиляди и да го продам в Щатите за четиридесет — отбеляза тя.
Холис промърмори нещо иззад вестника си.
— Защо ни бавят?
— Заради времето — Холис чу как двигателите изреваха и после заглъхнаха. Джо излезе от пилотската кабина:
— Разрешиха ни излитане. Моля, затегнете коланите. Изгасете цигарите. — Тя изрецитира правилата за безопасност по време на полета, след което седна в едно от празните кресла.
Докато боингът рулираше към пистата, Холис забеляза, че Бърт Милс му маха, и в отговор също му махна. Тежката машина се изтегли до пистата и зави по нея. Моторите изреваха, самолетът се освободи от спирачките и се втурна по заснежения бетон. Никой не говореше. Боингът се издигна във въздуха и прибра колесника.
— Излетяхме — каза Салерно.
Огромният самолет започна да се издига над белите обли хълмове на северозапад от Москва. Лиза промълви сякаш на себе си „До свиданья!“.
— Прав ти път! Поне за две седмици — изръмжа Салерно.
Лиза наблюдаваше през прозореца засипаната със сняг земна повърхност. На юг видя магистралата Москва — Минск, малките селца, разпилени по оборните поля, и тъмнозелените елхови гори, които покриваха по-голямата част от района. Очите й проследиха течението на Москва река на запад към Можайск и Бородино. Самолетът навлезе в облачния слой и тя се обърна, към спътниците си.
— Вече никога няма да видя тези места.
— Късметлийка — отбеляза Салерно.
— Тя харесва Русия — обади се Холис.
— Лесно е да се каже, когато си живял в прилично жилище и си пазарувал в дипломатически магазин — промърмори Салерно. — Опитайте се да поживеете като руснаците. Веднъж го направих, за да напиша една статия.
— Добре де — каза Лиза, — това всички го знаем. Но можеш да харесваш хората, без да харесваш системата.
— Хората правят системата. В КГБ работят руснаци.
— Говорите като него — и тя посочи Холис.
— Дори не зная за какво разговаряте — каза Холис и прелисти една страница от вестника си.
— За какви руснаци става въпрос?
— Това ми харесва, Сам — разсмя се Салерно, след това погледна към Лиза. — Вижте, Лиза, бил съм кореспондент в половин дузина страни. Видях хубави и лоши неща навсякъде. Но това място е просто безнадеждно.
Лиза отчаяно въздъхна.
— Е, може би ще успеете да ги накарате да преразгледат статута ви на персона нон грата — добави Салерно. — Тук, в Съветския съюз, понякога реабилитират хората по причини, разбираеми само за съответните ведомства.
— Кои са тези съветски ведомства? — каза Холис.
Салерно отново се разсмя.
— Лиза, разбирам, че изпитвате смесени чувства. Но трябва да признаете, че в крайна сметка ви е станало по-леко. Нали? Това място — той посочи с палеца си към прозореца — е изпълнено с напрежение. Заразява ви с параноя. Но веднага щом го напуснете, започвате да дишате свободно. Виждал съм го по време на много полети — туристите и бизнесмените заминават оттук усмихнати и с олекнали сърца. Знаете ли, че пилотът съобщава, когато самолетът навлезе в немско въздушно пространство? Това не ви ли говори нещо?
Холис се прозя. Лиза отново взе списанието.
— Ще ви кажа какво още научих във връзка с Фишър — каза Салерно.
Нито Холис, нито Лиза отговориха.
— Разбрах от родителите му, че се е регистрирал в хотел „Россия“ — продължи Салерно, — така че предполагам, че наистина е стигнал до Москва. И знаете ли какво още? Открих и един английски турист, който си спомни, че е видял колата с американски регистрационен номер, паркирана пред „Россия“.
— И какво мислиш, че означава това, Майк? — попита Холис.
Лиза беше оставила списанието си.
— Не зная точно. Какво мислят хората от посолството?
— Как бих могъл да ти кажа? — отвърна Холис. — За пръв път чувам за всичко това.
— По дяволите, ти прекрасно знаеш, че Фишър е стигнал до „Россия“. Защото според фактите, приятелчета, той се е обадил оттам в посолството. И е говорил с теб, Лиза.
— Откъде знаеш? — попита Лиза.
— Изтича ви информация. Така че кажи ми как вашите хора ще подходят към този въпрос? Какво правят хората на Сет Алеви?
— Сет Алеви е аташе по политическите въпроси и няма нищо общо със случая Фишър — отговори Холис.
— Хайде стига, Сам.
За момент Холис се замисли. Не можеше да си представи как е изтекла информацията за обаждането на Фишър в посолството. За това знаеха само той, Лиза, Алеви, Банкс и посланикът. Въпреки че бе възможно слушалката да е вдигнал пръв един от морските пехотинци.
— Ще обсъдим този въпрос, когато напуснем територията на СССР — каза Холис.
— Намираме се на американски самолет, който лети на двадесет фута височина й продължава да се изкачва — каза Салерно.
— Независимо от това ще почакаме до Франкфурт.
Джо донесе шампанско и всички си взеха по една чаша. Салерно вдигна своята и каза „Наздоровье!“. Те отпиха и Холис отбеляза:
— Имаш ужасен акцент.
— Така ли? Струва ми се, че ще го преживея.
— Къде си учил руски?
— В Берлин.
— Поискай си обратно парите, след като не можеш да кажеш правилно и най-обикновената наздравица.
— Сам, може ли да поговоря с теб насаме — каза Салерно. — Няма нищо общо със случая Фишър. Обещавам. — Той тръгна към две празни кресла.
— Лиза Роудс е официален представител на правителството на Съединените щати — каза Холис. — Тя има проверка за сигурност. Можеш да говориш и тук.
— Добре. Не исках да обидя никого — кимна Салерно. — Виж, научих нещо странно. Чух, че държите някакъв американец в посолството. Не знам дали този човек е шпионин или пък случайно забъркал се в някаква история в Москва, потърсил после убежище в посолството, или и двете заедно. Историята, която ми разказаха, беше много необикновена.
— Наистина звучи странно — съгласи се Холис.
— Ще ви преча ли, ако запуша? — попита Лиза и извади цигара от чантата си. — Майк, ти също пушиш. Запали си.
— Да — Салерно извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали една. — Хайде, приятелчета. Помогнете ми да проумея този случай. Държите ли някого в посолството? Знам, че имате подземни килии. Съобщи ми го човек от обслужващия персонал. — Той си дръпна от цигарата. — Каза, че в килиите има поне един американец. А може би и двама.
Холис изпитателно изгледа Салерно. Чудеше се дали не се опитва да се добере до някаква информация за семейство Келъм или Додсън. Питаше се и откъде има той тези сведения. Салерно още не го знаеше, но като начало нямаше да отиде по-далеч от Франкфурт.
— Това е нелепо — каза Лиза на Салерно.
— Не, не е — отговори той. — Разбрах още, че човекът, когото държите в килията, се издирва от КГБ. Той явно е техен човек, или предател, или нещо подобно. Но те го търсят.
Холис забеляза, че пръстите, с които Салерно държеше цигарата си, непрекъснато се движеха по обичайния начин, който помага цигарата да стои изпъната и да не се огъва. Но това беше американска цигара и не се огъваше, поради което Холис стигна до убеждението, че Майк Салерно някога е пушил цигари, които се огъват.
— Вие двамата обичате да пушите, нали? — каза Холис. — Пушил ли си от местните цигари? — попита той Салерно.
— Не, по дяволите.
— Никога?
— Не, защо? — отговори Салерно, като му хвърли бърз поглед.
— Просто питам.
Салерно изгаси цигарата си и взе романчето. Стюардесата Джо се приближи до тях с кафяв пакет в ръцете.
— Госпожица Роудс?
— Да?
— Помолиха ме да ви предам това, след като излетим — тя подаде пакета на Лиза.
— Кой ви е помолил да ми го предадете? — попита Лиза.
— Някакъв руснак. Служител от летището. — И добави. — По принцип да се взема така нещо на борда противоречи на правилата, но той беше служител на летището и каза, че е минало през рентгена и всички проверки. Така че всичко би трябвало да е наред. — Тя погледна Холис: — Руснакът обясни, че това е прощален подарък. — Тя се усмихна и се отдалечи.
Лиза седеше и се взираше в пакета, поставен върху подноса пред седалката й.
— Това е иконата, Сам. — Адресирана е до Информационната агенция на САЩ във Вашингтон. — Тя я гледа втренчено известно време, после се обърна към Холис. — Ти каза, че е предадена с дипломатическия багаж.
— И беше — отговори Холис. — Предупредих, че трябва да я сложат там в експедиционната служба. Какво ти казаха, когато им я отнесе?
— Ами… аз не я отнесох лично. Госпожа Келъм каза, че отива до експедиционната служба, и я взе. Обясних й, че е за дипломатическия куриер. — Тя погледна Холис. — Пакетът е отварян. Лентата е скъсана. — Тя докосна кафявата хартия. — Каучуковото уплътнение, което бях сложила, го няма.
Холис мълчеше.
— Ще го отворя.
— Недей.
Лиза разкъса хартията, но Холис я хвана за китката. Тя отдръпна ръката си, раздра докрай хартиената обвивка и издаде сподавено хълцане.
— Ооо, Боже! Сам…
Холис погледна иконата, сложена върху масичката. Дълбоко врязани в дървото, на мястото на лицето на архангела бяха издълбани сърп и чук.
Лиза го погледна и се опита да каже нещо, но от устата й не се отрони никакъв звук. Очите й се напълниха със сълзи.
Холис покри иконата с лист хартия и взе ръката й.
— Какво става? — каза Салерно и вдигна поглед от книгата си. — Какво има?
Високоговорителят на самолета изпука и в салона се разнесе гласът на пилота. „Дами и господа, говори капитан Джонсън. Имаме малък проблем с електрическата инсталация на самолета и получихме инструкции да се приземим в Минск. Няма никакъв повод за безпокойство. Ще кацнем след около петнайсетина минути и се надяваме в скоро време да излетим отново. Моля, затегнете предпазните колани, започваме слизане към Минск. Благодаря ви.“
Надписите „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ светнаха.
— Изглежда, сбогуването ни с Русия е било малко прибързано — каза Салерно. Той погледна Холис и се усмихна.
Боингът на Пан Ам докосна късата писта на летището в Минск и спирачният му път го доведе почти до края й. Небето бе все така облачно, но Холис забеляза, че нямаше сняг. Лиза бе махнала хартията от иконата и се взираше в нея.
— Как си? — попита я Холис.
Тя не отговори.
Самолетът се изтегли към малката модерна сграда на летището и Холис забеляза, че към тях се приближават четири подвижни стълбички, следователно това не бе обичайно напускане на самолета. Зад стълбичките се задаваха четири автобуса. Холис видя, че боингът се намира на известно разстояние от сградата на летището.
— Може да се реставрира — той погледна Лиза. — Някой музеен реставратор ще го направи. Изобщо няма да личи.
Погледът на Лиза бе празен.
— Господи, какъв срам! — Салерно обърна иконата към себе си. — Кой би могъл да го направи?
— Веднага ми идва наум наименованието на едно учреждение — отговори Холис…
— КГБ ли имаш предвид? — Салерно прехапа устни. — Искаш да кажеш, че са проникнали в посолството? А спомняш ли си посланика Стейнуей? Какви лайна! Но аз мислех, че сега всичко е напълно обезопасено. Може би е градинарят, когото наехте, Ваня.
— Чувствам се така… унизена — Лиза взе ръката на Холис в своята. — Защо? Защо, Сам?
— Знаеш защо.
— Да, но това е толкова безсмислено. Толкова дребнаво и отмъстително.
— Те са такива.
— Ах, какви мръсници!
Четиримата германци се вторачиха в тях.
— Може би наистина може да бъде поправена — каза Салерно. — Като я запълнят с малко дървесина и я боядисат, ще бъде пак като нова. Можеше и да е много по-лошо.
Лиза погледна иконата. Сърпът и чукът бяха издълбани в дървото с някакъв груб инструмент, като острието на сърпа се извиваше покрай три от ъглите на изображението. Дръжката на чука прерязваше диагонално тялото, а главата на чука представляваше правоъгълник от оголено нацепено дърво — точно на мястото, където преди бе стояла главата на архангела. Лиза пое дълбоко въздух:
— Ще я запазя точно така, както си е.
— Добре — Холис стисна ръката й.
— Точно във вида, в който ми я дадоха.
— Никога не съм бил в Минск — каза Салерно и свивайки рамене, надникна през прозореца. — А ти? — попита той и погледна към Холис.
— Не.
— Ей, приятели, важи ли тук дипломатическият ви имунитет? — устните на Салерно се изкривиха в лека усмивка.
— Знаеш, че важи на територията на целия Съветски съюз — отговори Лиза, като вдигна поглед от иконата. — Но защо ще ни трябва дипломатически имунитет?
— Човек никога не знае.
Преди още боингът да спре, Джо застана до предната врата на салона и съобщи:
— Дами и господа, поправката на електрическата инсталация може да се забави, така че ще напуснем самолета. Моля, вземете всичките си лични вещи със себе си. Благодаря. — Тя отвори гардеробното отделение и им подаде палтата и чантите. Самолетът спря.
Пилотът Ед Джонсън се появи на вратата, свързваща пилотската кабина с бордовата кухня, и махна на Холис.
— Вървете напред — каза Холис на Лиза и Салерно.
Той се приближи до Джонсън и застана до него в малката бордова кухня.
— Не става въпрос за проблеми с електрическата инсталация — каза Джонсън. — Получихме съобщение от диспечерската кула на Шереметиево, в което казват че са ги заплашили, че има бомба в самолета.
Холис кимна с разбиране.
— Ръководството на съветската гражданска авиация ме инструктира да се приземя в Минск — най-близкото летище, на което може да се приземи този самолет.
— Тогава защо ни евакуират през аварийните изходи?
— Ами точно за това става въпрос. Когато вече се спускахме към пистата, отново ни се обадиха от Шереметиево и казаха, че според информацията, с която разполагат, бомбата е от онези съоръжения, които се задействат в зависимост от височината, на която лети самолетът, следователно сме в безопасност. Това е доста странно. Искам да кажа, че не съм убеден дали действително са заловили човека, поставил бомбата. А дори да е така, ще им каже ли той на какъв принцип работи експлозивът? Защо ще му повярват? Но те не пожелаха да отговорят на нито един от въпросите ми, а просто ми казаха да се приземя в Минск, без да предприемаме аварийна евакуация. Казаха, че не искат да създават излишна паника сред пътниците нито да рискуват да се получат някакви травми при спускането от самолета. Поисках четири подвижни стълби и ги получих. — Джонсън погледна Холис в очите. — Мисля, че това е номер. Някой иска този самолет да се приземи в Минск.
— Възможно е.
— Може ли всичко това да има нещо общо с вашия проблем?
— Много вероятно.
— Можем ли аз или екипажът да ви помогнем с нещо?
— Не и без да се изложите на опасност. Ако не стигна с вас до Франкфурт, обадете се на генерал Вандермулън в Пентагона. Това е шефът ми. Холис взе една книжна салфетка от плота в кухнята и написа телефонния му номер. — Просто му кажете професионалното си мнение за това аварийно кацане.
— Дадено.
— И не казвайте нито дума на никого, докато се намирате във въздушното пространство на Източния блок, дори на втория си пилот.
— Добре. Успех.
Те си стиснаха ръцете и Холис слезе по витата стълба до вратата, където вече бе пристигнала подвижната стълба. Той тръгна по нея. В автобуса вече се бяха качили Лиза, Салерно, двойката англичани, четиримата германци от клипер класа плюс дузина пътници от първа класа. Вратата се затвори след него и автобусът потегли. Холис се отпусна на свободната седалка до Лиза.
— Какво искаше капитанът? — попита Лиза.
— Телефонния ти номер.
— Защо ли изобщо ти задавам въпроси?
— Не мога да разбера.
— Каза ли ти какво става? — попита Салерно, който се беше разположил на седалката зад тях.
— Не.
Автобусът ги откара до сградата на летището, където ги въведоха в малка чакалня, която не бе достатъчна, за да побере всички пътници от рейса. Холис имаше чувството, че някой съзнателно отделя него и Лиза от основната група. Бе убеден, че тази изолация ще продължи, като им предложат да се възползват от дипломатическите си привилегии.
В стаята влезе нисък пълен човек в нелеп костюм с цвят на горчица, последван от привлекателна жена. Мъжът вдигна ръка и каза на английски със силен руски акцент:
— Внимание, моля! — В стаята се възцари тишина и той продължи. — Аз съм г-н Марченко, тукашният представител на Интурист. Трябва да ви съобщя, че самолетът нямаше никакъв проблем с електрическата инсталация. Съветските власти получиха съобщение, че на борда има бомба…
Групата пътници издаде приглушено възклицание.
— Моля, моля. Няма никакви основания за притеснение. Но все пак ще се наложи да се претърси целият самолет, както и багажът. Това ще отнеме доста време. Така че Интурист ще отведе всички в хотел „Спутник“, където ще обядваме, а може да се наложи да останем и през нощта.
Жената до него повтори съобщението на немски, а после и на френски. Холис бе впечатлен от необичайната за съветските възможности скорост на реагиране в този случай. Очевидно Аерофлот получаваше помощ от една друга, много по-ефективна съветска организация.
— Това не ми харесва, Сам — каза Лиза.
— Надявам се, че в проклетия „Спутник“ има бар — каза Салерно и си запали цигара.
— Ей сега ще се върна — каза Холис.
— Къде отиваш? — попита го Салерно.
— До тоалетната. — Холис излезе през вратата на чакалнята и се озова в коридора, но там един граничен патрул, въоръжен с пистолет, му направи знак да се върне обратно.
— Искам да използвам тоалетната — каза Холис на руски.
— Тоалетна има и в чакалнята — отговори граничарят, който явно се изненада от неговия руски.
— Заето е.
— Не можете ли да почакате?
— Не. Имам проблеми с пикочния мехур.
Граничарят му посочи някаква врата в дъното на коридора.
Холис отиде в малката мъжка тоалетна, взе едно метално кошче за боклук и го хвърли към облицованата с плочки стена.
След секунда вратата рязко се отвори и граничният патрул нахлу в помещението с насочен напред пистолет в момента, в който кракът на Холис го ритна в слабините. Мъжът изстена и се преви на две. Холис го сграбчи за високата яка на куртката и за колана с пистолета, след което го засили с главата напред срещу стената. Мъжът изохка и се свлече на колене. Без да изпуска яката му, Холис го завлече до една от кабинките, сложи го да седне върху тоалетната чиния, затвори вратата на кабинката, изправи кошчето за боклук и хвърли в него шапката на граничаря. След това бързо се върна в коридора и се насочи към главната чакалня на аерогарата. Намери телефонните кабинки в една ниша в стената, пусна две копейки в прореза и избра телефонната централа на Минск за междуградски разговори.
— Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Пригответе си шестдесет копейки.
Холис чу поредица от прещраквания, докато телефонистката го свърза с централата в Москва, с подслушвателната станция на КГБ и накрая с посолството. Телефонът иззвъня два пъти, преди някой да вдигне директния телефон в кабинета му. Той едва чу един далечен глас да казва:
— Капитан О’Шей.
— Сега пуснете шестдесетте копейки — телефонистката се намеси в разговора.
Холис мушна първите двадесет и пет копейки в процепа, а О’Шей, който разбираше по силното бучене, че някой плаща за междуградски разговор, чакаше на телефона. Холис пусна и останалите копейки в процепа, проклинайки съветската телефонна система. Бръмченето спря и Холис чу, че го свързват.
— Здра…
Някаква ръка се пресегна през рамото на Холис и натисна вилката на телефонния апарат. Холис се обърна и изгледа в лицето ниския пълен г-н Марченко, който сега си бе сложил палто, придружен от двама граничари, чиито рамене се извисяваха над главата му.
— Полковник Холис, всичко е уредено — каза Марченко. — Няма нужда да се обаждате.
— За какъв, по дяволите, се мислите, че си позволявате да прекъснете разговора ми? — рязко го попита Холис.
— Моля?
— Разкарайте се! — каза Холис на руски. Той се обърна и пусна още две копейки в процепа на телефона.
— Хайде, сър — каза Марченко. — Госпожица Роудс ви чака. Изглежда много обезпокоена за вас.
— Къде е тя? — извърна се Холис към ниския мъж.
— В колата. Моля, позволете ми пак да ви се представя. Аз съм г-н Марченко, главният представител на Интурист в Минск. Съветското външно министерство ми изпрати телеграма, с която ми нарежда да положа специални грижи за вас и госпожица Роудс. Бихте ли ме последвали?
— Нямаме нужда от никакви специални грижи. Ще останем тук, на летището.
— Не, полковник — Марченко поклати глава. — Имам много точни инструкции. Госпожица Роудс е вече в колата и ви очаква.
Погледът на Холис мина покрай двамата униформени гранични патрули и се спря на трима мъже с кафяви кожени палта в центъра на препълнената с хора чакалня, които го наблюдаваха с ръце в джобовете.
— Искам да ми доведете тук госпожица Роудс. Незабавно — каза той на Марченко, обърна се, отново набра телефонната централа за междуградски разговори и каза на руски: — Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.
— Полковник, няма нужда да се обаждате. Ще закъснеем!
— За какво? — Холис чу бръмчене, пукот, множество далечни гласове и други звуци по телефонната линия.
— За вертолета, сър. Той ще ви закара обратно до Шереметиево. Има полет на Луфтханза за Франкфурт в три и петдесет и пет. Истината е, че този самолет на Пан Ам днес изобщо няма да излети. Елате.
Холис обмисли няколко начина за действие, но нито един от тях не му изглеждаше обещаващ.
— Ние не бързаме. Ще останем тук. Казах ви, че искам да ми доведете госпожица Роудс.
— Но ние нямаме избор. Имам нареждане от Москва.
— Вярвам ви. Въпросът е откъде е дошло нареждането: от външно министерство или от площад „Дзержински“.
— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, елате до колата и попитайте госпожица Роудс какво би желала да се направи. Тя много се безпокои за вас.
Холис чу, че по линията един глас отговаря.
— Телефонна централа Москва.
— Искам да ме свържете с две, пет, две, нула, нула, едно, седем — каза Холис.
— Вероятно и вие се притеснявате за нея — добави Марченко.
— Кучи син, та…
— Не мога да ви свържа — обади се телефонистката.
Холис знаеше как да се справя с телефонистките, но когато от Московската телефонна централа ти отговарят, че не могат да те свържат, това би могло да означава всичко — от зает телефон до прекъсване на линията от КГБ. Можеше да се престори, че говори с О’Шей, ако монетата му не беше все още наполовина пъхната в процепа и щеше да бъде приета само ако връзката наистина се осъществи. Холис закачи слушалката.
— Интурист вече прати телеграма на посолството ви за промяната в часа на полета ви — каза Марченко.
— Моля ви, сър. Госпожица Роудс…
— Ето къде си. — Салерно неочаквано се появи на вратата. — Какво значи всичко това?
— Това е отговорът на въпроса ти за дипломатическия ни имунитет — каза Холис. — Още е в сила.
— Имате ли дипломатически паспорт? — попита Марченко Салерно.
— Не, по дяволите. Аз работя, за да си изкарвам прехраната. — Той извади съветската прес карта от джоба си. — Журналист.
— Тогава ви моля да се върнете в чакалнята — отговори Марченко. — Вашият автобус също скоро ще потегли.
— Задръжте за малко — той се обърна към Холис. — Те казаха на Лиза, че я викаш. Какво става тук, по дяволите?
— Предложиха ни вертолет, който да ни откара до Шереметиево, за да хванем полета на Луфтханза до Франкфурт.
— Ама че сте късметлии. Значи, докато аз ям сланина със сос от гъби в „Спутник“, вие вече ще се приземявате във Франкфурт. В следващия си живот искам да съм дипломат.
— А какъв си бил в последния си живот?
— Руснак. — Салерно се разсмя и каза на Марченко. — Ей, няма ли някаква възможност да вземете и мен обратно за Шереметиево?
— Невъзможно.
— Нельзя — обърна се Салерно към Холис на руски.
— Това е всичко, което можеш да чуеш в тази страна. За всичко казват нельзя. Някой трябва да ги научи да произнасят „може“.
— Моля ви, полковник! — Марченко бе на границата на търпението си. — Спътничката ви чака.
— Смятам, че не можеш да откажеш тази чест, Сам — Салерно тръгна към телефоните. — Аз незабавно ще се обадя в посолството и ще им кажа, че Интурист ви е постлал червеното килимче, извинете за шегичката. Съмнявам се, че в това има нещо смешно, но посланикът ще вземе мерки да стегне тези хора тук, ако има нещо, което не е наред. Така че не се притеснявайте. Може би ще се видим във Франкфурт.
— Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти — каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:
— Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. — Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.
Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.
Холис видя, че Лиза е на задната седалка.
— Лиза, слизай.
Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.
— Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде — каза Марченко.
Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.
— Сам! Притесних се ужасно… Какво става?…
— Всичко е наред.
Марченко седна на предната седалка и волгата се отдалечи от сградата на летището. Лиза взе ръката на Холис в своите.
— Те ми казаха, че ме чакаш, а после…
— Знам.
— В Шереметиево ли се връщаме?
— Добър въпрос. — Холис натисна дръжката на вратата, но тя едва помръдна. Нещо зазвъня, а на таблото светна лампа.
— Полковник Холис — каза Марченко, — вероятно сте се облегнали на дръжката на вратата.
Холис не отговори. Хвърли поглед през задното стъкло и видя още една волга, в която пътуваха тримата мъже в кафяви кожени палта.
— Отвличат ли ни? — прошепна Лиза в ухото му.
— Трудно е да се каже в тази страна. Понякога се налага да се пита. — Холис се наведе към Марченко. — Комитета?
Ниският мъж се завъртя на седалката си и погледна назад.
— Не, не. Моля ви. Интурист. — Марченко се усмихна. — Толкова, колкото вие сте аташе. — Той отново се разсмя. — И така, тук дойде зимата. А как беше в Москва?
— По-студено — отговори Холис.
— В Москва винаги е по-студено. Знаете ли защо?
— Не. Защо?
— Защото в Москва има осем милиона студени сърца. Затова. Аз съм беларус. Великите руснаци са наполовина татари, всичките. Ние тук сме с по-западен манталитет. Хареса ли ви Москва?
— Много.
— Нима? Шегувате се. Мразя Москва. Но понякога ми се налага да ходя там по работа. Минск е красив град. Германците разрушиха почти деветдесет процента от него и избиха една трета от населението, включително и по-голямата част от моето семейство. Мръсници. Но ние го построихме отново. И то без особено голяма помощ от Москва. Разбирате ли? Арогантните германци и жестоките московци. И по средата кой? Ние.
— Познавам това чувство.
Волгата зави по тесен асфалтиран път покрай оградата на летището. Марченко обърна масивния си гръб към предната част на колата и продължи да говори.
— Но когато в Москва настинат, ние кихаме. Така ли се казва?
— Обратното — отговори Холис.
— Така ли? Когато в Москва кихат, ние настиваме? — Той сви рамене и се обърна с гръб към Холис и Лиза. — Отиваме към вертолетната площадка, естествено. Нямахме време да свалим багажа ви от самолета, така че той ще стигне на летището във Франкфурт утре. Можете да поискате да ви го изпратят в хотела ви във Франкфурт. А за тази вечер разполагате с чантите в багажника на колата. Ако мислите, че мога да направя нещо за вас чрез Интурист, трябва само да ми кажете.
— Вече направихте достатъчно — отговори Лиза.
Марченко се подсмихна.
Волгата зави и се озова на обширна асфалтова площадка, на която беше нарисувано жълто X.
— А — каза Марченко, — ето че пристигнахме. Но вертолета го няма. Напразно сме бързали.
— Може би някой си го е присвоил — каза Холис.
— Да, тук се случват такива неща. Знаете го, разбира се. Хората твърде често си присвояват разни неща. Но мисля, че имаме и още един проблем. Закъсненията.
Волгата спря на края на асфалтовата площадка, без да изключва двигателя. Колата, която ги следваше, се изтегли до тях, а тримата мъже излязоха и застанаха близо до нея.
Марченко погледна първо часовника си, после нагоре към небето.
— А, ето ги. Ще хванете полета на Луфтханза — каза той, вече престанал да се старае да придава искреност на гласа си.
— Кажи ми, че няма от какво да се страхувам — каза Лиза, допряла устните си до ухото на Холис. — Кажи ми, че всичко е наред.
— Мисля, че няма да е излишна известна предпазливост. Нека видим какво са намислили. Може просто да искат да си поговорим.
— Аз също не обичам вертолетите — каза Марченко. — Всъщност днес, недалеч оттук, имаш една катастрофа с вертолет. Пилотът, вторият пилот и двамата пътници, един мъж и една жена, загинали при произшествието. Така са обгорели, че не е възможно да бъдат идентифицирани. Направо са кремирани. Как ли семействата им биха могли да разберат дали наистина са получили останките именно на своите покойници?
В този момент Холис разбра какво точно става. Вече чуваше как перките на вертолета разсичат натежалия от влага въздух. Над разчистената от дървета площадка се появи тъмна сянка, която изпъкна на сивото небе. За момент вертолетът увисна във въздуха, след което започна стръмното си спускане към тях. По формата му Холис позна, че това е Ми–28 — шестместен пътнически вертолет с турбореактивен двигател, подобие на Бел Джет Рейнджър. Аерофлот наистина използваше тези вертолети за превоз на пътници от ВИП от вертолетните площадки в Москва до столичното летище. Но когато машината се приближи, Холис забеляза, че носи отличителните знаци на военновъздушните сили на Червената армия.
— Г-н Марченко, това е наистина много специално отношение към нас — каза той.
— О, да. Вие сте много важни личности. Всъщност — имам инструкции да ви съпроводя. Моля, излезте от колата.
Холис и Лиза слязоха от волгата. Шофьорът извади чантите им и иконата на Лиза от багажника и ги остави на асфалта близо до тях. Един от мъжете, пристигнали с другата кола, застана зад гърба на Холис. Марченко застана до Холис и извика, за да надвие шума от вертолета:
— Господинът зад гърба ви се казва Вадим. Той ще ни придружи.
Холис помисли, че би могло да му се удаде възможността да се опита да пилотира един Ми–28, но очевидно Марченко смяташе, че той ще устои на това изкушение.
Вертолетът кацна върху жълтото X и Марченко извика:
— Хайде, тръгвайте!
Холис и Лиза тръгнаха към вертолета, последвани от Марченко и Вадим. Един от членовете на екипажа отвори страничната врата, Холис се качи първи и помогна на Лиза да го последва. Човекът им посочи две седалки в задната част на машината. Те сложиха чантите си под седалките и седнаха. Вадим се покатери горе и седна срещу Лиза. Марченко имаше сериозни затруднения да се качи на борда, но пилотът, изглежда, нямаше намерение да му помогне, така че се наложи Вадим да стане и да изтегли Марченко в кабината. Човекът от екипажа затвори вратата и седна в креслото на втория пилот. Вертолетът се издигна във въздуха.
Марченко се отпусна тежко в последната свободна седалка срещу Холис и се опита да нормализира дишането си.
— Уф… — той се обърна назад към Холис. — Започвам да остарявам.
— И да напълнявате — отговори Холис на руски.
Вадим обърна главата си и хвърли на Холис мрачен поглед, потвърждавайки подозренията му, че Марченко беше шеф на Вадим и двамата не бяха екскурзоводи на Интурист.
Вертолетът се завъртя и се насочи на изток, обратно на Москва. Холис забеляза, че двамата пилоти бяха офицери от военновъздушните сили на Червената армия. След това огледа профила на Вадим. Беше трийсетинагодишен и изглеждаше доста як под коженото палто. Имаше един от най-дебелите вратове, които Холис бе виждал някога извън оградата на зоологическите градини. Холис се съмняваше, че изобщо може да обхване врата му с ръцете си, въпреки че вероятно би могъл да го задуши с вратовръзката му и да му вземе пистолета. Но знаеше, че не бива да подценява нито дебелия Марченко, нито двамата офицери от авиацията. Замисли се как би могъл да предприеме нещо.
Сякаш разгадавайки мислите му, Марченко се обърна назад в седалката си и каза:
— Отпуснете се и се наслаждавайте на полета. Ще стигнем до Шереметиево след около три часа. Ще бъдете съвсем навреме за полета на Луфтханза.
— Вие постоянно ни поднасяте изненади, Марченко — отговори Лиза.
— Изненади?
Холис забеляза, че вертолетът летеше на около две хиляди фута височина в посока на изток, като пилотът държеше курса по магистралата Минск — Москва. По земята започнаха да се появяват снежни петна, а усилващият се северен вятър принуди пилота да промени курса леко наляво, за да компенсира отклонението. Вертолетът Ми–28 бе способен да развие скорост до около триста възли и Холис помисли, че ще стигнат до местопредназначението си много бързо.
— Как си, детето ми? — попита той Лиза, като я прегърна през раменете и разтри ръката й.
— Ужасно. — Тя погледна към иконата в скута си. — Именно в това е истинската вяра, нали? Да вярваш, че някой, там горе, се грижи за теб.
— Да. — Единственото решение бе да извади Вадим от строя незабавно и да открие пистолета му, преди Марченко да успее да измъкне своя. Да застреля Марченко и двамата пилоти, след което да отлети с вертолета към комплекса на посолството. Всичко това при условие, че Марченко наистина не беше просто един услужлив екскурзовод от Интурист, който е получил строги заповеди от съветското външно министерство да достави американските дипломати навреме за полета на Луфтханза до Франкфурт. Но Холис трябваше да действа според убежденията си, а не според онова, което Марченко искаше да му внуши. Замисли се как най-бързо да обезвреди Вадим.
— Вероятно тази икона е била целуната над десет хиляди пъти през последните три столетия — каза Лиза на Холис. — Аз никога не съм я целувала…
— Направи го тогава. Не може да ни навреди…
Тя вдигна иконата към лицето си и притисна устни към нея.
Вадим долови движението й и бързо се обърна. Той погледна тежката дървена икона, съобразявайки едновременно с Холис едно и също нещо. Докато Лиза отдалечаваше иконата от лицето си, Вадим протегна ръка и я сграбчи. Холис повдигна коляното си под ръката на Вадим и удари с ръба на дланта си китката на Вадим. Макар че бе полузаглушено от вика на Вадим, Холис чу счупването на китката му. Тогава той сграбчи иконата от скута на Лиза, вдигна я и я насочи към темето на Вадим.
Марченко реагира по-бързо, отколкото Холис очакваше. Той се свлече от седалката на земята, опря коляното си на пода и насочи тежкия револвер към гърдите на Холис.
— Спрете! Спрете!
Холис се поколеба за миг и Вадим се плъзна обратно върху седалката си, след което се обърна с пистолет в лявата ръка. Холис забеляза, че лицето му е пребледняло, а дясната му ръка виси безжизнено. Вторият пилот се беше върнал в кабината и държеше един малокалибрен автомат, удобен за престрелка по време на полет. Той насочи оръжието си към Лиза.
— Бавно оставете това долу — каза Марченко на Холис.
Холис отпусна иконата. Марченко я сграбчи и я отдалечи от него, след което каза на Вадим на руски.
— Прибери пистолета си.
— Ще го убия — поклати глава Вадим.
— Тогава аз ще те убия. Прибери го! — заповяда властно той.
Вадим прибра пистолета в джоба на коженото си палто. Холис си спомни със закъснение, че руснаците, както и много европейци, не обичат кобурите и предпочитат да държат пистолетите в джобовете си, ето защо Марченко бе успял да извади така бързо своя.
Марченко се изправи и главата му почти се опря в тавана на кабината.
— Досега опитът ми ме е учил, че хората винаги са склонни да повярват на всяка лъжа, която би могла да ги успокои и да им помогне да се държат както трябва по пътя към екзекуцията — каза той. — Но доколкото виждам, вие не вярвате, че отивате към Шереметиево, за да се качите на полета на Луфтханза, и сте напълно прав.
— Знам също така и че не отивам към екзекуцията си — отговори Холис, — иначе щяхте да се погрижите за това още в Минск.
— Ами те първо искат да си поговорят с вас. Вярно е, че имам заповед да не ви убивам по пътя независимо от обстоятелствата. Но мога и ще убия госпожица Роудс при първия ви следващ опит да направите някоя глупост. — Той бръкна в джоба си и извади чифт белезници. — Нямаме голяма нужда от тези неща тук, защото съветските граждани правят онова, което им казваме. Но аз все пак ги взех със себе си, защото знам, че американците не уважават законите. Сложете ги.
Холис погледна към Лиза, която беше пребледняла, но се владееше.
— Добре съм — каза тя.
Холис затвори белезниците на китките си и си седна на мястото. Марченко кимна на втория пилот, който също се върна в креслото си. Марченко също седна и каза на Вадим на руски:
— Счупена ли е?
— Да.
— Ще попиташ какво може да се направи, когато се приземим.
Холис подозираше, че Марченко не говореше за помощ за ръката на Вадим, а за счупването на неговата, на Холис.
Марченко разгледа иконата, която сега се намираше в скута му.
— Тази икона е била десакрализирана. Ние ли сме го направили?
— А кой друг? — попита Лиза.
Марченко цъкна с език.
— Не одобрявам цялото това съсипване на културни ценности. Моите позиции се различават в известна степен от тези на руснаците, но в крайна сметка всички сме славяни. Това е ужасно.
Холис почувства, че Марченко е искрен, но същевременно беше убеден, че ако му наредят да изгори всички църкви в Белорусия, той щеше да го направи, като единствената изява на моралното му несъгласие щеше да бъде едно цъкване с език.
— Защо не млъкнете? — каза Холис.
Марченко обърна главата си назад и обидено го погледна.
— Не е необходимо да бъдете груб.
— Напротив, шибан дебелако. Ти заслужаваш много повече презрение от всичките свине в Москва, защото предаваш собствената си страна, за да станеш слуга на московците.
Марченко, изглежда, се опитваше да се овладее. Той си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.
— Виждате ли? Казах ви малко за себе си и вие веднага се възползвате от това. Типично поведение на вероломните западняци. Мислите си, че можете да ме оскърбявате, защото знаете, че трябва да бъдете заловен жив. Е, нека ви кажа нещо — ще бъдете изправен пред съда за убийството на двамата гранични патрули, а може би и на трима, ако онзи, когото оставихте в тоалетната, умре. Както знаете, ние не оставяме такива неща безнаказано. Вероятно ще бъдете признат за виновен и осъден на смърт. Ще ви кажат да обжалвате присъдата пред председателя на Върховния съд на СССР. И докато пишете жалбата си, някой ще ви застреля в тила. Така става. Много е хуманно, ако не знаете какво ще се случи. Но аз искам вие да го знаете, полковник Холис, така че, ако ви кажат да обжалвате смъртната си присъда, да знаете, че всъщност отивате към края си. Мислех си, че трябва да ви окажа тази услуга. Дори ако наистина сте убиец.
— Млъкнете, Марченко.
Марченко за пръв път изглеждаше ядосан. Той се обърна към Лиза.
— Вие изглеждате благоразумна и затова не искам да ви застрелвам. Но вашият приятел… Е, не се срещам с много западняци. Може би не трябва да си вадя заключение от един шпионин. Нали?
— Ще ми върнете ли иконата? — попита Лиза. — Обещавам да не ви фрасвам с нея по главата.
— Ще трябва да се закълнете в Бога — разсмя се Марченко.
— Заклевам се, че няма да ви фрасна с нея по главата.
— Добре. — Марченко се наведе и й подаде иконата. — Виждате ли, тази религиозна реликва бе причина за цялата тази неприятна история. Но аз уважавам вярващите. Имам една братовчедка на моите години, която вярва в Бога. По нейни си причини тя стана баптистка. Баптистката религия е още една проява на корумпираността на западното общество. Можеше поне да се покръсти като православна, след като толкова е искала да стане мъченица. Религията дава ли ви наистина утеха, например сега?
— Да.
— Добре. Може би един ден, когато остарея, ще си поговоря с някой свещеник за пътя към рая. Господ ще разбере. Нали?
— Мисля, че има хора, които могат да отвратят дори и Господа — отговори Лиза.
— Да го отвратят?
— Марченко — каза Холис, — умолявам ви да прекратите тези шибани излияния.
— Така ли? Мисля, че говоря малко повечко. Не е добре за професията ми. Трябваше наистина да работя за Интурист. Можех по цял ден да си дърдоря със западняци. — Той се обърна към Вадим и го попита на руски. — Наистина ли говоря твърде много?
— Не, сър.
— Виждате ли? Е, добре, ще замълча за малко. — Марченко се облегна назад в седалката.
— Отпусни се — Холис погледна към Лиза.
— Чувствам се прилично. — Тя се насили да се усмихне и взе окованите му в белезници ръце в своите.
— Добре.
През следващите два часа мълчаха. Марченко, верен на думата си, също почти не продума. Болките на Вадим се усилваха и Холис видя, че китката му е станала двойно по-дебела от нормалното. От време на време Вадим пускаше по някоя псувня. С малко закъснение вторият пилот си спомни за аптечката за първа помощ и Вадим намери в нея таблетки кодеин. Взе си няколко.
Холис беше убеден, че двамата пилоти са знаели много добре през цялото време къде се намира аптечката. Холис и преди бе забелязвал, че жестокостта и пълното безразличие към страданията на другите са типична черта за много руснаци. Но след като веднъж са яли и пили с теб или малко сте си поприказвали „душа в душу“, те са готови да ти свалят и последната риза от гърба си, дори когато познанството ви е било съвсем кратко. Но ако не си им роднина, близък приятел, любовник или сродна душа, нямаш никакви основания да очакваш, че някой ще се погрижи доброволно да ти намери болкоуспокояващи за счупената китка. Холис бе чувал, че подобен вид безразличие към чуждите страдания се проявява дори и в болниците. Имаше усещането, че вторият пилот даде болкоуспокояващите на Вадим не за да се почувства по-добре, а за да го оскърби, като го накара да осъзнае, че те са били там по време на целия полет. Холис си помисли също, че като се има предвид, че екипажът беше от военновъздушните сили, а пътниците на чартърния полет от КГБ, тази жестокост не беше съвсем обичайна. Още по-странен беше фактът, че Вадим не се сърдеше на пилотите за липсата на състрадание от тяхна страна, а продължаваше да хвърля гневни погледи към Холис като към първоизвор на страданията си. Напълно първосигнален, помисли си Холис. Но изводът беше, че руснаците реагират на конкретната ситуация, а не на някакви абстракции. Това беше нещо, което не трябваше да забравя през следващите дни.
— Е — каза шеговито Холис на Лиза. — Не ти ли се иска да кажеш сега: „Аз напускам“?
Тя го погледна и каза тихо, така че никой друг да не може да я чуе:
— Знаеш ли, мислех си за нещо. Ти и Сет ми обещахте, че ще ме държите в течение на събитията в замяна на помощта, която получавате от мен.
— Държа те в течение. Отвлякоха ни.
— Това не е смешно, Сам. Струва ми се, че и двамата сте знаели, че това може да се случи.
— Подозирахме го — отговори след кратко мълчание Холис.
— Били са нещо повече от подозрения, мисля. Знаеш ли, че Сет не искаше да се качвам на този самолет?
— Не, не го знаех. — Но това е много интересно, помисли си Холис, а на глас каза: — Никой никога не ти е обещавал да те държи в течение, Лиза. Не и в тази работа. Дори аз не съм напълно в течение на всичко.
— Той… — тя кимна, — той се опита да ми каже нещо, но предполагам, че не съм го слушала достатъчно внимателно.
— А и с мен не сподели какво ти е казал той.
— Извинявай. — И тя добави: — Каза ми, че си мишена и че аз трябва да стоя настрана от теб.
— Но въпреки това ти дойде с мен.
— Обичам те, глупако.
— Чувам шепот — надникна Марченко над седалката. — Никакъв шепот. Никакви тайни.
— Ако не те обичах — продължи Лиза, без да обръща внимание на Марченко, — щях просто да те ненавиждам.
— Ще ти се реванширам. Една вечеря? — В „Кларидж“.
— Имаш я.
— Вечеря? — каза Марченко. — Да, ние изпуснахме обяда си. Гладен съм.
— Можеш да изкараш цял месец на сланините си — промърмори Холис под носа си.
Марченко се обърна и погледна Холис.
— А ти ще ядеш плъхове, за да оцелееш в ГУЛАГ.
— Върви по дяволите.
— Точно там отиваме, приятелю.
Близо три часа след началото на полета им вертолетът започна да се снижава. Холис забеляза старото шосе за Минск покрай Москва река и различи дузина групички изби, всяка от които можеше да е Яблоня. След това съвсем неочаквано той видя самата Яблоня. Знаеше, че е тя, защото представляваше редица от овъглени дървени бараки покрай калния път. На мястото на градинките и купите сено в дворовете лежеше сива пепел. Един булдозер бе изкопал дълъг ров в черната земя и половината от изгореното село вече бе съборена в него. Холис извърна глава от прозореца. Към списъка му от сметки за уреждане.
Фишър, Бил Бренън и тристате американски пилоти — сега се прибави и селото Яблоня.
Около три минути по-късно Холис отново погледна през прозореца. Сега летяха на височина от около петстотин фута и той видя началото на Бородинското поле, насипите, паметниците и накрая музея. След това стигнаха до боровата гора и вертолетът започна да се спуска по-бързо. Видя телената ограда и разчистеното пространство около нея, след което и вертолетната площадка, която Алеви му беше показал на сателитните снимки.
Лиза се наведе към него и погледна през прозореца.
— Приземяваме ли се?
— Да.
— Къде?
— В Школата за магии.
Лека нощ! (англ.). — Б.пр.
Прави се аналогия с романа „Алената буква“ от американския писател Натаниел Хоторн 1804–1864, в която буквата „П“ е символ на прелюбодеяние. — Б.пр.
Кървав скакалец (англ.). — Б.пр.
разведряване (фр.). — Б.пр.