„Не можете да си позволите да не сложите в сметките си живия Дракон, ако живеете близо до него.“
Сет Алеви облече палтото си, взе дипломатическото куфарче и напусна стаята си на дванайсетия етаж на хотела в комплекса от нови постройки, наречен Център за международна търговия. Когато слезе в обширното мраморно фоайе, забеляза, че е пълно със западни и японски бизнесмени. Пресичаше помещението, когато силен вик го накара да се обърне. В далечния ъгъл на фоайето двама души в скъпи на вид костюми се втурнаха към едър мъж, сграбчиха го и го притиснаха към каменната колона. Единият от тях извика на руски: „ЦРУ! Юри Сергунов, вие сте арестуван!“
Едрият Сергунов приложи ловка хватка от джудото и удари единия мъж по врата, като го прати да се търкаля на земята. Другият служител на ЦРУ извади оръжието си, но Сергунов го изпревари и стреля два пъти в него. Той се строполи на моравия килим, а кръвта се просмукваше върху бялата му риза. Няколко души се разпищяха и побягнаха, а Сергунов се втурна към стъклената врата, размахал пистолета си. Той събори портиера и Алеви го видя да изчезва в нощта. Някой изкрещя: „Стой!“
Движението в оградената част от фоайето спря. Човекът от ЦРУ, проснат от джудо хватката, се изправи и извика:
— Няма ли кой да обясни на този кретен как да маркира хватки? Почти ми счупи врата!
— Говорите ли английски? — попита мъжът, застанал до Алеви.
— Да.
— Не мислите ли, че трябва да съобщават предварително за тези неща — продължи човекът с британски акцент.
— Ами всъщност там отгоре има надпис.
— На руски е.
— Снимат филм — посочи Алеви.
— Можете ли да прочетете?
— Горе-долу. Нещо от рода, че ни молят да проявим снизхождение и търпение по време на снимането.
— Какво ли ще представлява? Прилича на стражари и апаши.
— Това е шпионски филм — отговори Алеви. — Мъжът, който избяга, е вероятно някакъв герой. Човек на КГБ, предполагам.
— Не може да бъде. Нещата са представени много изопачено.
— Това е Русия — напомни му Алеви.
— Тогава кои бяха другите двама? Надявам се, че не са от Ми-65.
— Не. ЦРУ.
— О! — Англичанинът се замисли за момент. — Стори ми се, че хората от ЦРУ се опитваха да арестуват човек от КГБ. Това в Русия не може да се случи.
— Щеше да е хубаво, ако можеше. Предполага се, че това тук е Америка. Мосфилм използва този център като американски декор. Виждал съм хотела поне в десетина филма.
— Не им ли втръсва на руснаците да гледат все едно и също място? — разсмя се англичанинът.
— На руснаците, приятелю, им втръсва само от едно нещо — от работа.
— Прав сте. Това е, което трябва да кажа на всички, когато се прибера вкъщи. Разбирате ли, когато излязох от асансьора, първо малко се стреснах. Човек става параноичен в тази страна.
— Защо? — попита Алеви.
Човекът не отговори.
Режисьорът подреждаше сцената отново, а агентът на ЦРУ си сложи чиста риза за следващия дубъл.
— Подобни гледки са проява на не много добър вкус, като се замисли човек — продължи англичанинът. — Искам да кажа, че почти всички тук са западняци. Много е оскърбително.
— Това си е тяхната собствена държава.
— Да, но от друга страна, хотелът е много скъп. Не са ни нужни такива неща — да убиват американци и така нататък. Въпреки че не вярвам някой да разбере за какво става въпрос, освен ако не говори малко руски.
— Изкуството подражава на живота — каза Алеви.
— Винаги съм си мислил, че е обратното. Е, добре, трябва да вървя. Приятна вечер.
Алеви се загледа в началото на новия дубъл, но после реши, че не иска да види как агентът на ЦРУ ще получи още два куршума в корема, обърна се и си тръгна.
Стигна до търговския пасаж — застлана с дебели килими галерия, на която излизаха витрините на шест специализирани „берьозки“. На прозорците на „берьозките“ бяха налепени реклами на Америкън Експрес и Еурокард, както и на още пет световноизвестни кредитни карти.
Алеви влезе в „Берьозка“ с надпис „Бижутериен магазин“ и разгледа наниз от кехлибарени зърна. Четирима добре облечени японски бизнесмени обикаляха елегантния магазин. Американецът, застанал до Алеви, каза на жената с него:
— Ако народът им можеше да види този магазин, щеше отново да се вдигне на революция.
Алеви взе кехлибарената огърлица, занесе я на тезгяха и представи карта на името на Торнтън Бърнс. Продавачката постави огърлицата в сатенена кутийка, която пусна в шарено книжно пликче.
— Приятна вечер — каза тя на английски с усмивка.
Но Алеви имаше чувството, че чете надпис някъде зад лявото му рамо.
Той отново излезе в пасажа, мина покрай витрината на магазин с надпис „За мъжа и за жената“, в който се продаваше странна смесица от руски кожи, бродерия, китайски порцелан и кристал. Погледна часовника си и видя, че е девет и половина. Мина покрай магазини с надписи „Радиоприемници“ и „Книжарница“ и тръгна по спускащата се надолу галерия, водеща към магазин за хранителни продукти.
Забеляза, че въпреки късния час малкият супермаркет беше пълен с гости на хотела, дипломати със съпругите си от всички посолства в Москва, висши партийни служители с достъп до твърда валута и черноборсаджии, които използваха западна валута с риск да получат от две до петгодишни присъди в Сибир.
Магазинът бе добре зареден с европейски консерви, месо и риба, съветски парникови зеленчуци и тропически плодове, повечето от които московчани бяха виждали само по филми и илюстрации. Алеви забеляза, че има нова доставка на ананаси, които бързо изчезваха в дузина колички, както си бяха в касети с надпис „Никарагуа“.
Алеви купи няколко швейцарски шоколадови десерта, американски дъвки и финландски бисквити. Плати за покупките в американски долари и се върна в пасажа, насочвайки се към бюрото на Интурист близо до стъклената стена. Остави на бюрото паспорта, визата и билетите си и каза на английски:
— Бих искал да потвърдя резервацията си за вертолета до Шереметиево за полета си до Хелзинки.
Привлекателната руса жена хвърли поглед на документите му и отговори рязко на развален английски:
— Да, всичко е наред. Какво искате да потвърдите?
— Знам колко добре работи всичко в тази страна, но искам да бъда сигурен за резервациите си.
Тя задържа за кратко погледа си върху него, след което отговори малко по-любезно:
— Вертолетът ви е вече тук, господин Бърнс. Отлита след петнадесет минути. Идете във фоайето и говорете с дежурния. Не съм осведомена за някакви проблеми с полета до Финландия.
— Благодаря ви.
Алеви прибра паспорта, визата и билетите и ги пъхна в джоба на палтото си. Върна се във фоайето и видя, че багажът му е вече свален от стаята. Филмовият екип приключваше със снимките, а портиерът се опитваше да изчисти кръвта от килима.
Алеви се приближи до дежурния.
— Хеликоптер? — И той направи въртеливо движение с пръст.
— Хеликоптер? — повтори той по-силно, като си спомни, че американците се славеха с навика си да крещят на английски, защото вярваха, че ако говорят достатъчно силно, местните жители ще ги разберат.
— Хе-ли-коптер!
— Аааа, вертолет! — Дежурният посочи към малкия бял автобус на Аерофлот зад стъклената врата.
— Чудесно. — Алеви посочи чантите и показа на човека сметката си от хотела с номера на стаята.
Дежурният кимна, извика пиколото и му каза на руски:
— Нали не смяташ, че американецът сам ще пренесе куфарите си на двадесет метра? Бъди любезен с него и може да те вземе в Америка с някоя от чантите си.
Алеви се усмихна безизразно на дежурния и му даде една рубла.
— До свиданья — отговори той и докосна шапката си.
— Довиждане — каза Алеви и последва пиколото към вратата, където портиерът му пожела приятен път и той бе принуден да признае, че някои от тях наистина знаеха как да работят.
Алеви се качи в микробуса на Аерофлот и кимна на другите трима мъже, които вече седяха вътре. Пиколото показа на Алеви ръчния му багаж и куфара в задната част на автобуса. Алеви задържа дипломатическото куфарче в себе си. Шофьорът запали микробуса.
— Американец? — попита го човекът, седнал точно срещу него.
— Да.
— Е, вярва ли ви се, че в Москва има вертолетни услуги? — усмихна се той. — Нямаше такова нещо, когато бях тук преди пет години.
— Не мога да повярвам и в съществуването на този хотел — добави мъжът, седнал зад Алеви. — Почти отговаря на всички стандарти.
Всички се разсмяха. Четвъртият мъж, който седеше пред Алеви, погледна назад към другите трима.
— Видяхте ли гангстерския филм, който снимаха във фоайето?
Всички кимнаха.
— Всъщност това беше някаква закачка между ЦРУ и КГБ. От типа на холивудските боклуци. Никога не съм чувал за подобно нещо в реалния живот — каза Алеви.
Микробусът потегли по овалния перон, а четиримата пътници, всички американци, продължиха да говорят за престоя си в Москва. Оказа се, че и тримата възнамеряват да се качат на полета на Финеър до Хелзинки в 22,45 ч. — последния полет на Запад за тази вечер. Човекът пред Алеви каза, че често посещава Москва.
— Винаги се чувствам много добре, когато си тръгвам — добави той. — Толкова пъти съм целувал асфалтовите писти в Хелзинки, че устните ми почват да почерняват.
Другите се усмихнаха с разбиране.
Микробусът ги закара до западната страна на хотела, където имаше бетонна вертолетна площадка, построена почти на самия бряг на Москва река. На осветената площадка стоеше бял вертолет Ми-28 и загряваше двигателите си. За момент Алеви се загледа в него. Като повечето съветски вертолети той имаше колела вместо шейна за приземяване. Имаше четири основни перки, поставени върху реактивен двигател „Изотов“ с мощност четиристотин конски сили. Вертолетът Ми-28 бе на въоръжение в съветската армия, а в Аерофлот го ползваха за транспортиране на важни личности. Беше бърз, удобен и надежден. Или поне така му бяха казали. Като всички други съветски летателни апарати и този си имаше кодово име в НАТО и то започваше с „В“ — както при всички вертолети. Предполагаше се, че кодовите наименования бяха напълно безсмислени. Алеви се надяваше да е така. Наричаха Ми-28 „Вкаменената глава“.
Автобусът спря на десет метра от вертолета и четиримата американци свалиха багажа си, докато шофьорът им помагаше да пренесат пликовете с покупки от „берьозките“. Пилотът отвори вратата на кабината и пое багажа, който нареди в тясното пространство зад последните две седалки. Четиримата американци дадоха бакшиш на шофьора на автобуса и се качиха на борда на вертолета.
Алеви седна точно зад пилота и забеляза, че мястото на втория пилот беше празно — нещо обикновено при кратките полети до летището. Другите мъже се настаниха на останалите седалки. Единият от тях, този, който пътуваше често до Москва, отбеляза:
— По това време бихме могли да стигнем до Шереметиево с такси за половин час. Вероятно руснаците мислят, че сме глупаци, като харчим толкова пари, за да стигнем дотам с вертолет за десет минути.
— Започват да се научават как да ни освобождават от зелените — отговори друг. — След още десет години ще видите редица от публични домове за твърда валута по улица „Горки“.
Всички се разсмяха.
Вертолетът се издигна вертикално над комплекса на търговския център и Алеви погледна надолу към красивия петнадесететажен хотел, още по-високите сгради с офиси и залите за търговски изложения.
— Истински прозорец към Запада — каза той. — Към света. На това място като че ли липсва и всеобщата съветска омраза към всичко западно.
Никой не отговори.
Алеви се наведе напред и огледа командното табло на вертолета, апаратурата и радиопредавателите, осветени със слаба червеникава светлина.
— Говорите ли английски? — попита той пилота.
Пилотът го погледна, докато обръщаше вертолета на север към Шереметиево.
— Что?
— Английски?
— Нет.
Алеви кимна и седна обратно в креслото си.
— Индикаторът за бензина показва, че резервоарите са пълни — каза той на другите мъже. Мъжът, който седеше до Алеви, капитан О’Шей, кимна.
— Както ти казах, Сет, според правилата всеки летателен апарат, дори и тези на гражданската авиация, са в постоянна готовност за незабавна мобилизация в случай на военен конфликт.
— Хубаво правило — отбеляза Алеви. Дотук добре, помисли си той. Един пилот и пълни резервоари. Заедно с другите двама американци до него — помощника на Холис, О’Шей, и заместника на Алеви, Бърт Милс — бяха излетели за Хелзинки миналата седмица. След това се бяха върнали поотделно в Москва с нови паспорти и фалшиви съветски визи и се бяха регистрирали в хотела на Центъра за международна търговия. Официално се водеха извън страната, защото така посолството почти нямаше да си има проблеми, ако нещата тръгнеха на зле.
Мъжът зад Алеви, Бил Бренън, който бе пристигнал директно от възстановителния си отпуск в Лондон, каза:
— Искам да благодаря, че ми дадохте възможност да изравня резултата.
— Помислих, че в Лондон може да ти е доскучало — отговори Алеви и добави: — Постъпиха много лошо с носа ти. — Алеви погледна през прозореца и видя, че наближават Шереметиево от дясната страна. — Е, господа, готови ли сме?
Всички отговориха утвърдително. Бърт Милс се наведе към капитан О’Шей и попита:
— Мислиш ли, след като вече го видя, че ще можеш да го управляваш от мястото на втория пилот?
— Рисковано е, но ще опитам — отговори О’Шей.
— Окей — каза Алеви. — Хайде да започваме.
Алеви извади от джоба си напоена с хлороформ кърпа, отвори опаковката, пресегна се към лицето на пилота и я притисна към устата му, докато О’Шей скочи напред към седалката на втория пилот и сграбчи лостовете на загубилия равновесие вертолет.
Пилотът се извъртя в седалката, ритна педалите за управление и издърпа централния прекъсвач. Вертолетът започна опасно да се накланя, а О’Шей се бореше да овладее машината.
— Махнете го оттук! — извика той.
Алеви се надигна, изтръгна от пилота наушниците му и след това с помощта на Бренън го изтегли нагоре и назад през облегалката на седалката, след което го пуснаха на пода на кабината. Пилотът простена и остана да лежи неподвижно.
Алеви въздъхна дълбоко и се наведе напред.
— Окей, капитане. Креслото е твое.
— Да — О’Шей внимателно се надигна от мястото на втория пилот. — Дръжте се. — Той изключи газта и вертолетът започна да пада. О’Шей се преметна странично на пилотското място, сграбчи командните лостове, а краката му напипаха стабилизационните педали. Падащата машина се отклони от курса, завъртя се, след което О’Шей я овладя и стабилизира. Той натисна газта и вертолетът започна да се издига.
— Добре, добре.
Алеви се премести в седалката на втория пилот, докато Бърт Милс и Бил Бренън седнаха в креслата по средата на кабината.
— Е, толкова ли е просто за управление, колкото изглежда? — попита Алеви О’Шей.
— Доста е гадно — мрачно се усмихна О’Шей. — Не съм карал вертолет от десет години. Главният ротор на съветските машини се върти в посока обратна на западните вертолети — добави той. — Така че педалите за управление са разположени наопаки.
— Затова ли непрекъснато се движим на зигзаг, капитане?
— Да. Трябва ми малко време, за да свикна. — О’Шей посочи към едно копче. — Какво пише тук?
Алеви се наведе напред и прочете надписа на руски под копчето:
— Свет… светлини… управление… приземяване.
— Управляеми светлини за приземяване — каза О’Шей. Той ги изключи. — Видях, че пилотът го натисна преди няколко минути. На нас те не ни трябват. — О’Шей извъртя наляво лоста за управление на въртеливото движение, като същевременно оперираше с педалите за управление, за да държи вертолета в хоризонтално положение, след това зави на запад, встрани от Шереметиево и встрани от Москва. — Трябва ми да поманеврирам поне петнадесет минути, за да се почувствам сигурен в лостовете за управление — каза О’Шей.
— Опитай с десет — отговори Алеви. — Трябва ни всяка капка гориво. Помогна ли ти онзи наръчник?
— Да, но личният опит с нищо не може да се замени. Добре, момчета — добави О’Шей. — Отпуснете се. Започвам да свиквам.
Алеви си сложи слушалките и се заслуша в радиотрафика от кулата в Шереметиево.
— Не се отдалечавай твърде много на запад — каза той на О’Шей. — Трябва да се свържа с кулата.
— Добре. — О’Шей опитваше някои прости маневри.
Алеви погледна на изток и видя в далечината ярките светлини на Москва. Небето бе необикновено ясно, с много звезди, но за късмет лунният сърп беше съвсем тънък и нямаше лунна светлина. Под тях горите и полетата тънеха в пълна тъмнина.
Сет Алеви се вгледа през предното стъкло. Пред него се простираше, загърната в непроницаемата си тайнственост, Русия, земята на неговите предци: безгранично тъмно пространство, толкова необятно и студено, че цели армии и народи — донските казаци, германците от Поволжието, евреите и татарите, можеха просто да изчезнат безследно, без нито един стон от техните вопли да бъде чут зад безбрежните граници на страната.
Алеви хвърли бърз поглед на запад, където тъмното небе се сливаше с черния хоризонт. Скоро щяха да се гмурнат в тази пустош и макар че можеше да надуши надигащия се около него страх, единственото нещо, от което се опасяваше, бе, че имаше опасност да пристигнат твърде късно.
— Искате ли да го изхвърля през борда? — попита Бил Бренън, който седеше сега на седалката зад О’Шей и бе опрял краката си върху тялото на упоения пилот на Аерофлот.
— Няма нужда — отговори Алеви.
— Добре. Може ли да му счупя носа?
— Не, просто го завържи.
Бренън завърза китките и глезените на пилота с парче метална жица.
— Имаме близо пет минути закъснение за кацането в Шереметиево — каза Бърт Милс, като си погледна часовника.
О’Шей огледа инструменталното табло и го сравни с една скица на пилотската кабина на Ми-28, която Холис бе направил с надписи на английски няколко седмици преди това.
— Ето — каза Алеви. — Тук пише „навигационни светлини“.
— Това е.
Алеви натисна копчето и външните светлини изгаснаха.
— Просто пилотирай, капитане. — Алеви взе скицата от О’Шей и намери копчето за светлините в кабината, изключи го и вътрешността на вертолета и контролното табло потънаха в пълна тъмнина. Светлините на приборите хвърляха бледочервено отражение върху лицата и ръцете на Алеви и О’Шей.
Чувството, което пълната тъмнина отвътре и отвън поражда, е някак призрачно, помисли Алеви, докато слушаше безтелесното дишане на другите трима мъже да се извисява над шума на вертолетните перки. Той взе скицата на коленете си и я огледа. Намери копчето за включване на радиопредавателя върху командното табло.
— Добре. — Той превключи копчето на предавателя и внезапно започна да крещи на руски в микрофона, монтиран към слушалката на главата му: — Контрольор! Контрольор!
Няколко секунди по-късно контролната кула на Шереметиево отговори: „Контрольор“.
— Тук е Аерофлот П-113 — каза възбудено Алеви на руски. — Двигателят губи мощност… — Той замълча, но продължи да натиска копчето, както би направил пилот, който гледа как земята се втурва срещу него. — Господи! — извика Алеви на руски, след което махна пръста си от копчето и се вслуша в отговора на кулата в Шереметиево. — Едно, едно, три, обадете се, обадете се… — Алеви изключи радиопредавателя и свали слушалките. — Това ще им създаде работа, да търсят мястото на катастрофата, както и да се позамислят върху необходимостта, която човек изпитва от помощта на Бога в последната секунда от живота си. Е, добре, капитан О’Шей, да се насочим на запад.
О’Шей обърна лонжерона на опашката и насочи Ми-28 на запад, след това натисна газта и смени ъгъла на въртене на перките.
— Върви.
Алеви огледа тъмния пейзаж.
— Капитане, нека се спуснем по-ниско и да се опитаме да намерим мястото, където да кацнем за малко.
О’Шей започна да слиза от височина хиляда и двеста метра. Когато наближиха земята, Алеви, Бренън и Милс огледаха терена.
— Това е гора — каза Бренън. — А там — открито поле. Твърде открито. Тук има нещо — но какво е това?
Всички погледнаха през десния борд към ярко осветената зона на около петстотин метра от тях.
— Приближи се, капитане — каза Алеви.
О’Шей плъзна вертолета надясно и го спусна по-ниско.
— Прилича на мина. Каменоломна или кариера — каза той.
— Това ще ни свърши работа — каза Алеви.
О’Шей зави към широката плитка мина, която, както се оказа, обхващаше близо акър изкопни работи в откритите поля на северозапад от Москва.
— Добре — каза О’Шей, — а сега да видим дали този вертолет умее да се приземява.
О’Шей погледна надолу, за да види дали има някакъв пушек или нещо друго, което би могло да му подскаже посоката на вятъра, но нищо не видя. Предположи, че е северозападна — обичайна за това време на годината, и обърна така, че да кацне по посоката, която се надяваше да е срещу вятъра.
Поддържаше постоянна скорост на въртене на перките, за да няма изменение в центробежните сили, които можеха да накарат вертолета да се завърти около вертикалната си ос. Педалите, които бяха обърнати, защото и посоката на въртене беше обърната, бяха основният му проблем; това, което се предполагаше да му е втора природа, се превръщаше в мъчително усилие — също като да караш английска кола от лявата страна на улицата.
— Много добре се справяш — каза Алеви.
— На мен ли говориш? — Инстинктът подсказваше на О’Шей, че трябва да се плъзне под голям ъгъл като с обикновен самолет, но пък съзнаваше, че до последните секунди преди кацането му е необходима височина, когато щеше да направи нещо, за да спре двигателя, с което да предизвика кацане със свободно въртене на перките — свободно падане, което можеше да завърши успешно само ако имаше време да изключи предавките и да регулира силата на въртене на перките, с което да осигури достатъчно издигащ се нагоре въздушен поток, който да завърти отново роторите и да предизвика леко издигане, за да омекоти удара в земята.
Приближаваше се под ъгъл от 45 градуса, а висотомерът показваше, че летят на 500 метра височина. С подаване на гориво и с педалите за управление започна да намалява скоростта на летене. Когато стабилизира притока на горивото, той натисна десния лост за управление, за да запази посоката, и увеличи силата на въртене, за да не се променят оборотите на роторите. Същевременно съгласува предавката с другите уреди за управление, за да запази нужната му скорост на придвижване. Искаше му се да има още една ръка.
Вертолетът премина на сто метра височина над ръба на кариерата и О’Шей осъзна, че изкопът е по-дълбок, отколкото предполагаше. Отсрещната стена на кладенеца бе на около стотина метра от тях, а те все още бяха на сто метра над дъното на мината, и то с ъгъл на приближение, при който вертолетът щеше да се разбие в отсрещната стена. Почувства как ръцете му се изпотяват.
О’Шей незабавно намали общата тяга, като същевременно засили обратното напрежение върху цикличното движение на роторите, сякаш дърпаше спирачките на кон. Носът на вертолета се вирна нагоре и той започна да забавя скоростта си. О’Шей овладя желанието си да спре подаването на газ, което изглеждаше най-естественото нещо на света: така щеше да се намали силата на изхвърляния въздух, но рязко щеше да падне скоростта.
— По дяволите — тъп вертолет!
Вертолетът продължаваше да забавя скорост, но О’Шей знаеше, че в това положение — с наведена надолу опашка — задният лонжерон може да се удари в земята преди колелата.
Вятърът, предизвикан от перките, вдигаше огромни облаци прах и камъчета и допълнително затрудняваше видимостта. О’Шей трябваше да следи индикатора за хоризонта, за да установи дали се намира в хоризонтално положение спрямо земята. Въздушните потоци тресяха вертолета и му пречеха да държи машината в стабилно положение. Той не виждаше нито земята, нито стената на мината пред себе си и можеше само да се надява, че ще докосне земята с колелата, преди да забие нос в стената.
— Не виждам… някой вижда ли нещо?
— Успокой се. Справяш се чудесно — отговори Алеви.
Но О’Шей знаеше, че носът му е твърде вирнат нагоре, а опашката увиснала надолу, че машината сега бе силно наклонена наляво и се движеше напред по-бързо, отколкото се спускаше надолу. Осъзна, че е загубил контрол над управлението. Взе решение и спря подаването на гориво, като се надяваше гравитацията да свърши онова, което той вече не можеше.
— Дръжте се!
Носът се наклони надолу и в последните няколко фута вертолетът падаше вертикално, но не в напълно изправено положение, защото левите колела на колесника първи се удариха в земята.
— По дяволите!
О’Шей изключи двигателя и цялата машина се разлюля странично, като перките й едва не докоснаха земята.
Най-после вертолетът стъпи на земята, а перките бавно спряха да се въртят. Всички седяха мълчаливо, докато прахта се слягаше. Алеви огледа кариерата. Наистина беше някаква открита каменоломна. Вдясно от тях имаше няколко дървени бараки и машини за изхвърляне на земя, но нямаше следи от работници или пазачи.
— Напредна ли в учебния процес, Ед? — попита Алеви О’Шей.
О’Шей си пое дълбоко дъх и кимна. Избърса потните си ръце в панталона.
— Сега вече схванах как работи това нещо.
Бренън отвори плъзгащата се врата и с Милс изнесоха упоения пилот на Аерофлот от вертолета. Изтеглиха го по земята по-далеч от машината, свалиха униформата му и го оставиха да лежи по бельо с вързани ръце и крака.
Алеви и О’Шей свалиха багажа и го струпаха на известно разстояние от вертолета. Алеви отвори с ключа си един от куфарите и извади оттам три униформи на войници от отрядите за охрана на КГБ заедно с черни ботуши, шапки, четири съветски часовника, пистолети и три шинела на КГБ. Алеви, Милс и Бренън се преоблякоха в униформите на КГБ, а О’Шей си сложи костюма на пилота.
Докато закопчаваше шинела си, Алеви огледа очертанията на мината, но не можа да види нищо в тъмнината.
— Мисля, че можем да изчакаме тук.
— Не виждаме никакви светлини или признаци на живот — каза Милс, като също се обърна. Той се взря в съветския си часовник. — Ако това нещо работи, сега е десет и трийсет и две. Ще изпуснем полета на Финеър.
Бренън се засмя, докато закопчаваше кожения колан, на който бе окачен кобурът на 9-милиметров автоматичен пистолет „Макаров“ със заглушител. Алеви и Милс също закопчаха кобурите, а О’Шей мушна пистолета в джоба на авиаторския си костюм. Свериха си часовниците, след което струпаха цивилните си облекла, паспортите, визите, часовниците и портмонетата на купчина и хвърлиха върху тях пликовете от „берьозките“ и дипломатическите си куфарчета. Алеви извади кутийката с кехлибарената огърлица от джоба на палтото си и я премести в униформения шинел на КГБ.
Бренън бръкна в отворения куфар и извади последните неща оттам: две цилиндрични запалителни фосфорни гранати с часовник. Бренън нагласи часовника на гранатите за след три часа и ги бутна в камерата с багажа.
— Да тръгваме — каза Алеви.
Всички се върнаха при вертолета. О’Шей се покатери отново в пилотското кресло, а Алеви — на мястото на втория пилот. Бренън и Милс седнаха зад тях.
— С колко време полет разполагаме според теб? — попита Алеви О’Шей.
— Когато за пръв път говорихме за това, ти казах, че продължителността на полета при вертолетите се изчислява особено трудно — отговори О’Шей, след като се замисли за момент. — Самолетите с фиксирани крила имат по-определени параметри. Излиташ, летиш и се приземяваш. Но с вертолета правиш и други неща. Като например увисването във въздуха, при което се харчи много гориво.
Алеви остави О’Шей да говори, защото знаеше, че има нужда от това. А и защото имаха да убива три часа.
— Много неща зависят от вятъра, температурата на въздуха, товара, височината на летене и вида на маневрите, които ще извършим — продължи О’Шей. — Икономисването на гориво зависи и от мен, но аз не съм добре запознат с този вертолет, за да мога да изцедя от него максималната продължителност на полета при максимално изминато разстояние и минимален разход на гориво. — Известно време О’Шей помълча, след което отговори на въпроса на Алеви. — В най-лошия случай разполагаме с два часа полет. В най-добрия — около четири.
— Максималното разстояние, което можем да покрием по права линия?
— Ами… при скорост от около сто мили в час — от двеста до четиристотин мили.
— Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата ще бъдем на ръба — отбеляза Бърт Милс.
Бренън, който като че ли не се интересуваше от проблемите с горивото, проверяваше своя „Макаров“. Той извади и постави отново магазина, а след това провери плъзгача като човек, имащ крайно неприятни спомени от боравене с чуждо оръжие.
— Проверете пистолетите си — каза той.
Всички го послушаха, тъй като той беше оръжейникът на експедицията. След това Бренън порови из ръчния багаж на Алеви, който бе останал на борда, и извади частите на разглобената снайперска пушка „Драгунов“ и бързо я комплектува в тъмнината. Монтира й визьора за нощно виждане с четири степени и я зареди, след това насочи пушката към предното стъкло и включи електронния визьор.
— Не е лоша за съветско производство.
— Те правят и много хубаво оръжие — отбеляза Милс.
Бренън изключи визьора и остави пушката в краката си.
— В чантата има две карти, направени от въздушно наблюдение — каза Алеви на Бренън.
Бренън намери картите и му ги подаде. Алеви даде едната на О’Шей, който я разстла в скута си. После Алеви му връчи химикалка с червено фенерче и той разгледа картата.
Бренън продължаваше да рови из чантата.
— Фосфорни гранати, амуниции, малко от това, малко от онова… Инвентарът ни е пълен. — Той се обърна към Алеви. — Не ми влиза в работата да знам, но откъде взехте униформите и оръжието? И как успяхте да ги скриете от камериерката в хотела?
— Малкият антикварен магазин на Арбат има щанд за дрехи в подземието — отговори Алеви. — Оръжието пристигна по дипломатическия куриер. А що се отнася до любопитните камериерки, тази чанта и куфарът бяха доставени направо във фоайето на хотела отвън точно преди да се качим на автобуса.
— Бих искал да ви кажа нещо, господин Алеви — каза Бренън. — Имам голямо доверие във вас и дори за минута не съм си помислял, че акцията ни е самоубийствена. Харесвам и полковник Холис. Той е честен играч. Харесвам и момичето му. Затова съм тук, а не в Лондон.
В следващите няколко минути никой нищо не каза.
— Не бих искал да се притеснявате заради летенето — обади се О’Шей. — Мислете за това, което ви предстои да направите. Аз ще се погрижа за вертолета. Принципите на летене си остават едни и същи дори и тук въпреки обратната посока на въртене на роторите — добави той. Опита се да се засмее, но не се получи.
— Проклетата униформа ми убива на чатала — каза Бърт Милс.
— Така е, защото на шивачите на КГБ не им се налага да оставят място за топки.
— Бил, оставих отзад една синя торбичка от „Берьозка“ — каза Алеви на Бренън. — Купих малко дъвки „Базука“ и други неща. Раздай ги на всички.
— „Базука“? Благодаря. — Бренън намери дъвките и предаде пликчето на Милс, който си взе един шоколадов десерт. Той го подаде на О’Шей, който отказа.
Алеви захапа бисквита. Бренън направи голям балон, който се пукна.
— Ей, та днес е Вси светии. Честит празник! — каза Бренън.
Никой не отговори.
— Виждал съм злокобни костюми за празника на Вси светии, но тези дрехи са най-зловещите шибани парцали, които съм срещал — добави Бренън.
— Там, където отиваме — насили се да се засмее Милс, — ще видиш повече от петстотин от тези злокобни костюми.
— Благодаря — отвърна Бренън.
Времето минаваше в мълчание, нарушавано само от пукота на изстиващия двигател и звуците от дъвченето на дъвката.
— Отпуснете се — каза Алеви на всички.
В увеселителната зала се бяха събрали близо хиляда души, но това бяха най-тихите хиляда души, сред които Холис бе попадал някога.
Сградата бе заобиколена от въоръжения отряд за охрана на КГБ и на всички бе забранено да напускат „тържеството“ преди полунощ. Голямата зала беше полутъмна, осветена само от черни свещи и ухилените лица на тиквени фенери. Барът и останалите странични стаи бяха пълни с мъже и жени, които разговаряха тихо със сърдити гласове. От време на време някой проплакваше. Независимо от огромното количество храна и напитки Холис забеляза, че никой не беше пиян, а храната бе останала почти недокосната, дори курсантите явно се чувстваха притеснени, помисли Холис. Маските бяха свалени и в буквалния, и в преносния смисъл — никой не носеше маска за празненството и никой не играеше ролята си.
По средата на залата стоеше драпиран в черно ковчег, пълен с бира, един от декорите на празненството, който беше придобил друго значение. Около ковчега нямаше никой.
Буров не се появи и Холис си го представи как седи във вилата с жена си пред порцелановата камина, чете Пушкин или гледа американски филм по видеото. Холис знаеше, че няма да бъде сред десетината, избрани за екзекуцията наслуки, и се чувстваше някак виновен, защото беше един от двамата американци в залата, които не бяха изправени непосредствено пред лицето на смъртта. Знаеше, че Лиза изпитва същото. Когато каза на Луи Пул за плана на Буров да екзекутира Додсън и още десет души, те се поколебаха дали да съобщят за това на хората. Но накрая Пул, Лиза и той бяха стигнали единодушно до решението, че всички имат право да знаят.
По време на така нареченото празненство имаше някои инциденти: Джейн Ландис се изплю в лицето на един от курсантите, а една от отвлечените американки, Саманта Уелс, разби стереоуредбата, която свиреше погребална музика, за да ги въведе в атмосферата на празненството. Двама американски пилоти, Тед Бруър и още един, излязоха навън и се опитаха да пробият кордона от войници на КГБ, но ги принудиха насила да се върнат вътре в залата. Капитан Шуилър, с когото Холис се бе срещнал на пътеката заедно с Пул и подполковник Мийд, удари един от курсантите, но сбиването бе бързо прекратено. За чест на курсантите, помисли си Холис, те приемаха сдържано словесните обиди и изглеждаха по-скоро смутени. Холис реши, че сигурно след тази луда нощ школата ще бъде затворена за цели седмици, ако не и месеци.
Генерал Остин седеше в малка стая и говореше с постоянно сменящи се групи от по двайсет-трийсет жени и мъже, така че накрая повечето от двеста осемдесет и двамата американци, както и техните жени и приятелки, бяха чули по някоя дума от него. Холис си проби път към тази стаичка и чу генерал Остин да казва: „Опитът за бягство е единственото честно и достойно нещо, което сме извършили тук. Вече няма да има десетгодишни прекъсвания между опитите ни. А ако те искат да разстрелват по десет от нас при всеки опит, нека бъде така. Можете да смятате тази школа за закрита.“
Известно време Холис го слуша, след това отиде до бара и си взе чаша бира. Лиза го намери и го хвана за ръката.
— Сам, не мога да издържам повече всичко това.
— Още няколко минути — каза той и погледна часовника си. — В полунощ всичко ще свърши.
Той огледа залата и забеляза Сони и Марти да си говорят в един ъгъл. На малка масичка седяха четиримата курсанти, с които се бе запознал в къщата им. „Ерик Ларсън прилича сега повече на Евгени Петрович Корниенко“, помисли Холис. Всъщност курсантите вече не знаеха как точно да се държат и Холис се запита защо ли ги подлага Буров на това изпитание. Надяваше се може би, че ще си извлекат поука от онова, което предстоеше да се случи — поуката, че държавата е всемогъща и измяната е равносилна на смърт. Но това те вече знаеха.
Капитан Пул се приближи до Лиза и Холис.
— Мъжете и жените са готови да се държат здраво един за друг — каза той. — Можем да се разбунтуваме още тук и още сега. Можем да откажем да си тръгнем и да задържим курсантите като заложници. Можем да нападнем къщата на Буров. Можем всички да се втурнем към главния портал и може би някои от нас ще успеят да се промъкнат и да стигнат до посолството.
Холис погледна към Пул и двамата разбраха, че той не говори за реално осъществими неща, а за различни форми на самоубийство.
— Оръжието е в тях, капитане — каза Холис. — Това е основното в днешния двайсети век. Който има автоматично стрелящо оръжие, владее положението.
— Предлагате да дадем единайсет жертви и да оставим всичко така? — попита той с наведена глава.
— Да. Трябва да оцелеем, за да опитваме отново и отново. Някой трябва да се измъкне оттук. Това казва и генерал Остин, а той е шефът. А и не смятам, че след тази нощ животът ще продължи постарому.
— Не — отвърна Пул, след като се замисли за момент. — И знаете ли това е за добро. Всички ние бяхме прекалено приятелски настроени към тези хора. Имахме своите удобства, жени, деца, интелектуална свобода… Беше ни трудно да се ядосаме и да останем ядосани. Сега това се промени. — Той погледна към Холис и Лиза. — Мисля, че вашето присъствие беше онази плесница по лицето, от която се нуждаехме, за да се събудим.
— Може би думите ми в дома на генерал Остин са звучали жестоко — изкашля се Холис, — но мога да ви уверя, че мнението ми не се е променило. С това не искам да ви създавам впечатлението, че не ме е грижа за вас.
— Разбирам.
Удари полунощ и хората започнаха тихо да напускат залата.
— Довечера ще се молим — каза Пул на Лиза. После се обърна към Холис. — Буров е разпоредил да се въведе вечерен час в дванайсет и трийсет, така че на практика до зори всички сме под домашен арест. Не можем да продължим да се срещаме и да обсъждаме всичко това. Наказанието за нарушаване на вечерния час е разстрел на място. Затова ви желая лека нощ, ще се видим на футболното игрище утре сутринта. — Той се обърна и си тръгна.
Холис помоли Лиза да почакат, докато всички американци се разотидат. Странно, помисли Холис, но повечето курсанти остават. Забеляза, че започнаха да пият, и както и предполагаше, някои от тях се приближиха към Лиза и него.
Джеф Руни ги поздрави с по-малко ентусиазъм, отколкото при запознанството им. Холис и Лиза не отговориха.
— Искам само да ви призная, че всичко това ме кара да се чувствам ужасно — каза Руни.
— Ще се почувстваш още по-зле, когато стигнеш до Щатите и ФБР те залови — изрече на един дъх Холис, като го гледаше право в очите. — Във федералния затвор ще можеш да си мислиш за това колко много съжаляваш до края на живота си. — И злобно добави: — За изпитите си за военновъздушните сили ще можеш да се готвиш на топло, генерале.
Руни не намери думи за смислен отговор. Около тях започнаха да се събират още курсанти.
— Те не са ви казали, че средният брой на разкритите ви агенти е двеста годишно, нали? — продължи Холис.
— Не… те… не съм чел за нито едно…
— Дори западните вестници не знаят всичко, глупако — рязко го сряза Холис. — Разкарай се от очите ми.
— Съжалявам…
— Ти знаеш, Руни — каза Лиза. — Ти знаеш колко чудовищна е тази система. Вие всички знаете и за вас няма извинение. Достойни сте само за презрение. Разкарайте се!
Руни, изглежда, нямаше намерение да помръдне, нито пък постоянно нарастващата тълпа от мъже и жени.
— Съжалявам. Наистина. Не мога… не мога да разбера защо полковник Буров…
— Защо не организирате някакъв протест и не се обърнете към полковник Буров.
— Ние не можем…
— Не, не можете, защото сте толкова американци, колкото и Чингис хан или полковник Буров. Нямате представа какво означава да си свободен човек, с всички произтичащи от това права и задължения.
— Имам представа. Научих го тук.
— Това не се учи — пристъпи по-близо до него Лиза. Тя го бутна с пръст в гърдите. — Трябва да живееш с това всеки ден. Хайде, Руни, хайде, упражни правото си на свобода на словото, което се гарантира и от двете конституции. Упражни правото си да поискаш поправянето на допуснатата несправедливост. Това ще бъде добър урок за теб. — Тя се огледа. — За всички вас.
Никой не проговори и Холис почти физически усети, че някои от около стотината курсанти в залата задълбочено размишляваха, докато част от тях бяха изобразили на лицата си онова отсъстващо изражение, което хората имат, когато, чувайки призив да хванат оръжието, се правят, че говорещият не се обръща към тях. Близо половината от курсантите обаче изглеждаха готови да предприемат нещо.
— Разбирате ли, че тук имате право на живот, на свобода и на стремеж към щастие не повече от затворниците. Задавали ли сте си понякога въпроса какво става с курсантите, които отпадат от това училище? — попита Холис.
— Опитвате се да ни измамите по типичен за Запада образец — извика Джон Флеминг, един от младежите, които бяха срещнали на баскетболното игрище. — Няма да слушаме западното ви измамничество.
— Ако ще спориш с тях, направи го като американец, а не като тъп руснак — извика му Марти, пансионерът на семейство Ландис.
Чуха се и одобрителни възгласи, и освирквания. Сузи Трент излезе от тълпата и тръгна срещу Лиза.
— Какво става с курсантите, които пропадат?
Преди Лиза да успее да отговори, Джеф Руни й извика.
— Млъкни! Неприятности ли искаш да си навлечеш?
— Искам да знам.
Другият пансионер на семейство Ландис, Сони, излезе от тълпата, заобикаляща Холис и Лиза, и се обърна към курсантите.
— Аз ще говоря като американец. Тези двамата престъпват правата ни за свобода на събиранията и свобода на словото. Те ни подтикват към метеж и представляват реална и действена заплаха за нашето спокойствие. Предлагам да ги подложим на граждански арест и да ги заведем в щаба.
Холис бе впечатлен от познанията на Сони в областта на правото и умението му да изопачава законите.
— Вашият началник Пьотр Буров — каза Холис — възнамерява да екзекутира незаконно…
— В това няма нищо незаконно! — извика Сони. — Тук има надлежно създадени закони, Холис, и Додсън наруши един от тях. Знаел е, че това престъпление се наказва със смърт.
— А какво ще кажете за десетимата случайно избрани, които ще бъдат екзекутирани с него? — изправи се Холис лице в лице срещу Сони. — Това се нарича репресия и тя е незаконна във всяко цивилизовано общество.
— Искате да кажете, че ние не сме цивилизовани? — Сони приближи лицето си към Холис.
Лиза бутна Сони в гърдите.
— А вие как наричате екзекуцията на военнопленник, който изпълнява задълженията си и упражнява правата си за бягство според Женевската конвенция?
Сони погледна към Лиза, без да изпуска Холис с ъгълчето на очите си. В стаята настъпи пълна тишина и някой тихо каза:
— Тя е права. Екзекуцията е незаконна според международните закони.
Няколко души измърмориха нещо в знак на одобрение.
— Повечето от нас са от военновъздушните сили на Червената армия — изкашля се Ерик Ларсън. — Знаем че не бива да се екзекутира наш колега, офицер. Може би бихме могли да напишем петиция до Буров…
— Няма нужда да си правите труда — каза Буров, докато влизаше в стаята. Следваха го шест въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. Той погледна към курсантите, после към Холис и Лиза.
— Е, какво, опитвате се да разигравате тук американската революция? Вече направихме своята революция, благодарим ви.
Холис се приближи към Буров и каза:
— Смятам, че този випуск никога вече няма да бъде същият, полковник.
— Мисля, че сте прав.
— Отменете тези екзекуции.
— Не. Убеден съм повече от всякога, че имаме нужда от това, което ще се случи утре. Всички. — Буров погледна към Марти, после към Джеф Руни, Сузи Трент и някои други. — Поздравявам ви за добрата игра — каза той. — Някой външен човек би могъл да повярва, че мислите онова, което казвате — усмивката му бе крайно неприятна.
— Вярвам в това, което чух за убийствата утре — тихо каза Сузи Трент.
Буров погледна към нея, после към останалите.
— Желае ли някой да добави още нещо към коментара на младата дама? Първоначално никой не проговори, после Джон Флеминг се обади:
— Да, полковник, мисля, че тя винаги е изказвала нелоялни и неправилни съждения за нашата социалистическа родина.
Холис забеляза, че сега никой не каза на Флеминг, че говори като тъп руснак, затова се обади:
— Ти си истинско лайно!
— Сега е дванайсет и двайсет и пет, полковник — каза Буров, като си погледна часовника. — Ако вие с госпожица Роудс тръгнете веднага, може би ще успеете да се приберете преди вечерния час. В противен случай има много голяма вероятност патрулите да ви застрелят. Приятна вечер.
Холис хвана Лиза за ръката и я поведе към вратата.
— За благото на всички, моля ви, размислете! — каза тя на Буров.
— По-добре побързайте. Бих искал да ви видя утре в кабинета си, а не в моргата. — Той обърна гръб на Холис и Лиза и каза на курсантите: — Продължете празнуването на Вси светии.
Холис изведе Лиза в голямата зала, където се бяха събрали около двеста курсанти, притиснати плътно към вратата на бара. Те бързо се отдръпнаха, за да направят път на Холис и Лиза. Двамата излязоха навън в студения влажен въздух и поеха по пътеката към дома си. Известно време никой не продума.
— Господи, гордея се с теб, Сам.
— И ти се справи добре.
Стигнаха до бараката си и влязоха вътре. Лиза заключи вратата, отпусна се в креслото и загледа угасналия огън.
— Една искра. От това ли имат нужда? Или им трябва цяла факла? — Тя въздъхна дълбоко и погледна към тавана. — Аз просто не разбирам тези хора. Никой не ги разбира.
— Това е така, защото те самите не се разбират — отговори Холис. — Но ако някой ден успеят да се разберат, ако спрат да се притесняват за това как гледа на тях Западът и започнат да се превръщат в онова, което наистина са, тогава Първата руска революция ще се превърне просто в пролог към втората революция.
— Но кога?
— Когато станат готови. Когато няма да са в състояние да отричат заобикалящата ги действителност.
— Надявам се да доживея да го видя. — Тя мрачно се усмихна. — Надявам се да доживея до утре. — Лиза се изправи. — Хайде да си лягаме.
— Отивай. Имам нужда да остана малко сам.
— Добре.
Тя го целуна, отиде в спалнята и затвори вратата след себе си.
Холис изгаси лампата и остана да седи в тъмнината сам с мислите си. Не за пръв път реши, че Алеви просто ги бе предал и изоставил. Холис съобразяваше, че Алеви има много основателни причини за това — типични за Алеви основания. И все пак усещането, макар и противоречащо на действителността, че Алеви не е способен на такова предателство, не го напускаше. Освен, разбира се, ако не изпитваше чувството, че самият той е бил предаден. А може би Лиза бе предала Сет Алеви, своя любовник? Холис не знаеше. Навярно Алеви пък се смяташе за предаден от Холис. Сексуалната ревност бе толкова силна движеща сила във взаимоотношенията между мъжете и жените, колкото всичко останало, и неведнъж бе довеждала до краха на цели нации и крале.
Холис се загледа в тъмнината. Времето минаваше, но въпреки че бе уморен, не му се спеше. Обзе го странното усещане за сигурност. Струваше му се, че това е последният ден на Школата за магии.
В кабината на Ми-28 стана студено. Алеви, Милс, Бренън и О’Шей последователно се разходиха около вертолета, оглеждайки очертанията на мината с нощния визьор, монтиран на снайперската пушка „Драгунов“. С помощта на черно тиксо Милс промени регистрационния номер на вертолета от П-113 на П-413, за да се застраховат, в случай че с летателен апарат или в самата Школа за магии бяха засекли нещо от радиопредаванията за катастрофата на 113. Пилотът на Аерофлот започна да стене в тъмнината и Бренън, който в този момент бе с пушката извън вертолета, показа главата си през вратата и каза на Алеви.
— Трябваше да вземем едно одеяло за него.
Алеви се изуми на състраданието, което Бренън прояви към човека, когото бе готов да изхвърли от вертолета от хиляда метра височина.
— Няма да замръзне. Ще доживее, докато някой го намери утре сутринта — каза Алеви. След това взе от джоба си още една кърпа, напоена с хлороформ, и я подаде на Бренън.
— Приспи го пак.
Бренън изчезна в тъмнината и след няколко минути се върна. Пилотът престана да стене.
Следващият час премина без произшествия. Капитан О’Шей бе на поста и наблюдаваше тясната стръмна пътека, която се виеше надолу по склона на кариерата. Внезапно той свали пушката и скочи на горното стъпало до вратата.
— Нещо идва по пътя.
Бренън изскочи от вертолета и грабна пушката от О’Шей. Коленичи, насочи я към пътя и нагласи фокуса на визьора към склона на стотина метра от тях. О’Шей се покатери обратно на пилотското място и се приготви за излитане.
Бренън проследи движението, прицели се и стреля. Заглушителят на пушката изпука, а дулото, снабдено с устройство за намаляване яркостта на огъня, просветна за миг. Бренън се изправи и се върна при отворената врата на вертолета.
— Голям елен. Не го уцелих. Много хубава пушка — добави той.
— Хайде да тръгваме — предложи Алеви в един часа и трийсет минути.
Бърт Милс, който бе застанал на пост, скочи обратно във вертолета и предаде пушката на Бренън. О’Шей запали двата реактивни двигателя и ги остави да загреят няколко минути, наблюдавайки приборите на таблото.
— Спомняш ли си как се пилотира това нещо? — попита Алеви, седнал в креслото на втория пилот.
— Да — насили се да се усмихне О’Шей. — Но не знам как да излетя.
Той постави лоста за управление на въртенето на перките в неутрално положение и натисна лоста за общата тяга до крайно долно положение. После включи регулатора на общата тяга и същевременно натисна лоста напред. Вертолетът започна да олеква и да отлепя колелата си от земята, а завихрянето на въздуха накара носа на машината да се наклони наляво. Той натисна по-силно десния крачен педал, за да изправи носа. Вертолетът се издигна вертикално нагоре, обгърнат от облак прах и ситни камъчета. О’Шей го остави да се издигне, като наблюдаваше индикатора на въртеливото движение и броя на оборотите и се опитваше да задържи вертолета изправен по време на изкачването. Машината се издигна над мината.
Под тях проблесна ярката светлина от експлозията на фосфорните гранати, които изгориха камарата от дрехи и багаж. О’Шей натисна лоста за въртеливото движение напред и вертолетът започна диагонално изкачване в посока север. Когато набраха 800 метра височина, О’Шей изви носа на запад и нагласи лостовете за управление за поддържане на праволинеен полет напред.
— Ти лиши летенето с вертолет от силни емоции — отбеляза Алеви.
— Успях да опитомя това нещо — каза О’Шей и се облегна в креслото.
— Радвам се да го чуя.
— Бил и Бърт, внимавайте за други летателни апарати — каза О’Шей. — Могат да ни видят и без светлини. Сет, намери ми магистралата Москва — Минск или река Москва.
Алеви погледна през предното стъкло. Нощта бе все така ясна и звездната светлина леко осветяваше земята, въпреки че луната бе почти залязла. Алеви огледа терена под тях и накрая откри река Москва, която криволичеше през тъмните полета и гори подобно на потъмняла метална лента.
— Мини вляво на реката — каза той на О’Шей.
О’Шей зави на югозапад.
Алеви се вгледа в земята отдолу и след няколко минути се обади:
— Ето там. Магистралата. Виждаш ли я?
— Да — каза О’Шей, навеждайки се напред. Той обърна вертолета в желаната посока и полетяха над магистралата.
— В един часа, на нашата височина — извика Милс.
Към тях приближаваха премигващите светлини на някакъв летателен апарат. Скоростта на движение на двете машини беше твърде висока и внезапно светлините се оказаха много близо до тях по курс, който предполагаше сблъскване. О’Шей изви Ми-28 надясно и другата машина, огромен товарен вертолет Ми-8, профуча от лявата им страна.
— Господи! — възкликна О’Шей. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви: — Ако ни е засякъл така, както сме без светлини, ще съобщи за нас. Според мен ще предизвикаме по-малко подозрение, ако летим със запалени навигационни светлини. Ако ни търсят, Сет — добави той, — те така или иначе използват радар с въздушно базиране.
— Надявам се, че търсят този вертолет в горите около Шереметиево — отговори Алеви. — Ще летим без светлини.
Те продължиха на запад, като държаха курс между Москва река и магистралата, която се простираше горе-долу паралелно на реката. Алеви погледна към индикатора за скоростта, който показваше 120 км в час.
— Скоро трябва да видим светлините на Можайск.
— Не виждам никакви светлини. Там долу няма жива душа — обади се Бренън.
— Ето там. Това Можайск ли е? — Милс се наведе напред и посочи наляво.
Алеви погледна светлините на около пет километра пред тях. В този час те бяха малко, но можеше да се види ивица светлинки, пресичащи Москва река. Това навярно беше Можайският мост.
— Тук наоколо няма много други селища, така че би трябвало да е градът. Карайте към него, капитане.
— Добре — О’Шей коригира курса и насочи носа на Ми-28 право към Можайск.
След няколко минути видяха осветения център на малкия град, където се пресичаха двете главни улици: улицата, която се простираше от север на изток, водеше към моста, а напречната й беше старият път Минск — Москва.
— Слез на петстотин метра и следвай реката — каза Алеви.
О’Шей се спусна към река Москва и мина над моста. От тази височина реката изглеждаше по-ярка и отразяваше студената светлина на звездите и последните останки от лунното сияние.
— Обичах да летя над реките — обади се О’Шей. — Веднъж изкачих Хъдсън с Пайпър Широки. Минах по дължината на цяло Колорадо с Чесна… Сега летя над Москва… в отвлечен Ми-28… Дървена глава.
Настана минутно мълчание.
— Намали скоростта — каза Алеви.
О’Шей намали скоростта до деветдесет километра в час. Алеви погледна часовника си, след това картата и каза:
— Господа, скоро ще кацаме.
Никой не отговори. Всички са професионалисти, помисли Алеви, и всеки от тях е предизвиквал съдбата до предела на възможното в съответната професия. Те бяха, всеки по свой начин, хладнокръвни, сдържани и делови. Бяха пресметнали рисковете и установили, че са малко по-благоприятни, отколкото при руска рулетка с пистолет с пет гнезда. Всички бяха ужасно изплашени, но и ужасно възбудени. Алеви имаше чувството, че усеща насъбраната около него енергия, нетърпението да разберат дали планираната от тях игра ще може да се реализира на земята. Алеви огледа южния бряг на река Москва.
— Някъде там в боровата гора е. По-ниско и по-бавно, Ед — каза той на О’Шей. — Завий над гората.
— Добре — О’Шей се отклони от реката и намали скоростта, като слезе на двеста метра височина. Алеви хвърли поглед назад към Бренън и Милс, които седяха в тъмната кабина и оглеждаха терена през страничните прозорци. Не ги беше питал за мотивите им да участват в тази операция, нито пък ги бе агитирал да дойдат с него. Просто им бе начертал плана за действие и ги бе попитал смятат ли, че може да успее, и искат ли да се присъединят към него. Бяха отговорили положително и на двата въпроса. Това беше всичко.
Алеви погледна през предния прозорец към ширналите се под тях тъмни борови гори. Когато гората свърши, видя широкото хълмисто поле, изпъстрено, както знаеше, с каменни паметници. Бородинското поле.
— Подминахме го. Обърни — каза той на О’Шей.
О’Шей остави вертолета да увисне във въздуха, завъртя го на 180 градуса и го превключи на движение напред. Отново минаха над края на гората и без Алеви да казва нищо, О’Шей намали още скоростта и слезе на двеста метра.
— Там — Милс пръв го видя. — Десет часа, един възел.
Всички погледнаха наляво и видяха разчистена ивица земя, която разсичаше гъстата тъмна гора. Алеви мярна за секунда очертанията на наблюдателна кула и забеляза, че границите на лагера не бяха осветени с прожектори. Сега бе епохата на подвижните електронни сензори, детектори на звука, радарите и устройствата за нощно виждане. Стените на затворите използваха всички постижения на съвременните технологии, особено в Съветския съюз.
— Да определим посоката на вятъра — каза Алеви на Бренън.
— Добре.
Бренън бръкна в кожената чанта и намери димния индикатор. Той отвори част от плексигласовото странично стъкло, изтегли щифта на индикатора и го хвърли през прозореца.
О’Шей остави вертолета да увисне на височина двеста метра и се загледа в белия пушек, който се носеше на талази сред дърветата под тях.
— Вятърът е от север, около пет възела — каза О’Шей. — Близо осем километра в час. Възможно е наблюдателните кули вече да чуват шума на перките — добави той. — Ако ще се приземяваме в лагера, трябва да запалим светлините.
— Правилно — отговори Алеви. Той превъртя ключа за навигационните и премигващите сигнални светлини. — Знаеш какво трябва да правиш — каза той на О’Шей.
— Да — О’Шей отново превключи от висене на преден ход, като поддържаше високи обороти на двигателя и голям ъгъл на перките, за да получи максимална подемна сила при ниска скорост, без това да доведе до губене на контрол върху машината. Тя зави надясно и се приближи към северната граница на лагера, като се движеше паралелно на оградата от запад на изток. Сега всички виждаха наблюдателните кули, разположени на около двеста метра една от друга по периметъра на разчистената зона.
— Подай ми кутиите — каза Алеви на Бренън.
— Всичко е наред. Аз ще се оправя.
— Дай ми ги.
Бренън извади от чантата на Алеви четирите метални кутии без надписи и му ги подаде. Известно време Алеви ги разглежда, после свали предпазната жълта лента и нагласи часовниковия механизъм на всяка от тях. Отвори прозорчето на вертолета и пусна първата кутия на около петстотин метра от северната граница на лагера. Изчака няколко секунди, след това хвърли и втората кутия, после третата и накрая четвъртата приблизително срещу североизточната ъглова наблюдателна кула. Беше сигурен, че никой от часовите в наблюдателните кули не бе видял нещо да пада от вертолета.
— Добре, капитан О’Шей. Да отидем в лагера.
О’Шей зави надясно и те навлязоха в лагера, минавайки над наблюдателните кули и телената ограда на височина от около сто и петдесет метра.
— Вертолетната площадка е в западната част на лагера — каза Алеви. — Дръж този курс.
Той натисна копчето на светлините за приземяване и изпод долната част на корпуса блесна ярък сноп светлина. Алеви премести лоста за насочване на прожектора и лъчът пробягна по върховете на дърветата. Руснаците навярно вече се опитват да установят радиовръзка с нас, помисли Алеви. Не знаеше тяхната честота. Руснаците са нервни и безкомпромисни, когато става въпрос за защита на въздушното им пространство, но Алеви се надяваше, че тук, в сърцето на Русия, те първо ще задават въпроси, а после ще стрелят. Надяваше се, че и да са видели димния индикатор, са го взели за онова, което се предполагаше да изглежда, че е, тоест приспособление за определяне посоката на вятъра при кацане, а не за онова, което всъщност беше — средство, което да определи къде да хвърлят четирите метални кутии, така че, когато съдържащият се в тях газ бъде освободен, да се разпростре над лагера. Това беше един от случаите, помисли си Алеви, в които маниакалният им страх от нападение от страна на подлите империалисти не беше само мания.
— Не би трябвало да открият огън по нас. Но ако някой от онези долу се изнерви и натисне спусъка, бъди готов да приземиш — каза той на О’Шей.
— Знам.
Внезапно на стотина метра пред тях в небето се издигна лъч светлина, след което бавно премина по корпуса на вертолета, като освети кабината и, както се надяваше Алеви, познатия знак на Аерофлот. Аерофлот и Червената армия бяха почти едно и също нещо, смяташе Алеви, така че не би трябвало да предизвикат подозрение. Лъчът се спря върху тях, докато се снишаваха към земята.
— Може би това е прожекторът на вертолетната площадка — каза О’Шей.
— Добре — Алеви насочи светлините за приземяване към прожектора и видя на не повече от триста метра пред тях естествена поляна сред гората. Той хвана лоста за управление на светлините за приземяване и подаде международния сигнал: „Повреда в радиопредавателя, искаме разрешение за кацане.“
— Добре, Ед, хайде да се приземяваме — каза на О’Шей.
Готово — О’Шей започна да се спуска към вертолетната площадка.
Надземният прожектор се отдели от тях, лъчът се спусна надолу и почна да шари по поляната, като им посочваше пътя.
Бренън оглеждаше земята с нощния визьор на пушката си.
— Има ли делегация по посрещането? — попита Милс.
— Няма никой на площадката — отговори Бренън. — Виждам дървена барака в края на поляната. Там има площадка и човек, който движи прожектора. До него има автомат АК-47. Не виждам нищо друго.
О’Шей зави надясно, готвейки се за кацане срещу вятъра.
— Ще бъде ли това кацане вълнуващо като предишното? — попита сухо Милс.
— Не — отговори О’Шей.
Той намали мощността на двигателите и мина на петдесет метра над дървената барака, като се насочи към центъра на площадката. Всички мълчаха. Алеви усети как сърцето му започна силно да бие, а устата му пресъхна.
— Господа — каза той, като се изкашля. — Това няма да ви донесе нито пари, нито медали, нито слава, нито официално признание, нито снимки пред Белия дом. Там долу ще ни бъде дяволски горещо, а може и да свършим в някой неизвестен гроб в тази руска гора. И така, искам да ви благодаря, че станахте доброволци за тази мисия.
Никой не му отговори.
Алеви погледна часовника си. Беше два часът и три минути. Лагерът вероятно бе потънал в сън и хората в него не знаеха, че възможното освобождение от дългото им пленничество беше съвсем близо.
О’Шей дръпна ръчката за въртеливото движение, вертолетът присветна със светлините си, увисна за момент, после меко кацна на тревната вертолетна площадка на Школата за магии.
— Добро приземяване, Ед — похвали се на глас О’Шей.
Вертолетът стоеше по средата на поляната, а двигателите му още работеха. Бренън я Милс скочиха на земята под прозорците.
Сет Алеви погледна часовника си. Беше точно два и пет.
— Капитане — каза той на О’Шей, — ще излетиш не по-късно от три и четирийсет и пет, със или без пътници на борда, като това включва всеки един от нас, или и тримата, взети заедно. Разбрано ли е?
— Разбрано.
— Изключи двигателите.
О’Шей изключи двигателите и перката спря да се върти.
Лъчът светлина от близката радиокабина, която бе на стотина метра разстояние, опипа вертолета, като се спря на пилотската кабина, прозорците, знака на Аерофлот и накрая на регистрационния номер, П-413, на опашката.
Алеви се качи отново в кабината и отвори вратата отляво.
— Късмет — каза Бренън.
— Приличаш на руснак — добави Милс.
Алеви скочи на земята, сложи офицерската фуражка и решително тръгна към прожектора и дървената барака.
— Надявам се наистина да приличам — каза си той.
Мъжът, който стоеше зад прожектора, го изключи, слезе от платформата и тръгна към Алеви. Когато се приближи на десет метра, Алеви видя, че е млад войник от отряда за охрана на КГБ, с АК-47 на рамо. Часовият спря и извика предупредително:
— Стой! Идентифицирайте се!
Алеви спря и отговори рязко на руски:
— Майор Воронин! — той пристъпи към войника, който бе заел стойка мирно, но автоматът все още висеше пред гърдите му, а пръстът му бе на спусъка. Алеви спря на няколко крачки от него. — Тук съм, за да се срещна с вашия полковник — каза Алеви, защото не знаеше дали Буров използва тук псевдонима или истинското си име — Павличенко, — което му бе казал Суриков.
— Глух ли сте, човече?! — викна му Алеви. — Тук съм, за да се срещна с полковника ви!
— Да, сър!
— Изпратил ли е кола да ме вземе?
— Не, сър. Нямам никакви заповеди във връзка с вашето пристигане.
— Жалко за вас — каза Алеви, използвайки любимия сарказъм на офицерите от КГБ. — Как се казвате, редник?
— Фролев.
— Е, добре, Фролев, обадете се и ми извикайте кола.
— Да, сър. — Фролев се обърна кръгом и замарширува обратно към радиокабината.
Алеви го последва. Фролев мина покрай платформата с прожектора, към която, както Алеви забеляза не беше закачено никакво транспортно средство. Избата беше обикновена дървена постройка от нацепени дърва с дежурния метален покрив. Имаше няколко прозореца, а на покрива стърчаха комин и две антени. От бараката към близкото борово дърво се точеха два кабела — един за електричеството и един за телефона.
Фролев отвори вратата на единствената стая в избата и се дръпна встрани, за да направи път на Алеви. От центъра на тавана висеше гола крушка. Вътре имаше още двама души — с един повече, отколкото бе очаквал. Единият мъж спеше на походно легло, поставено до срещуположната стена на бараката. Върху равномерно повдигащия му се гръден кош лежеше издание на „Децата на Арбат“ на Рибаков с твърди корици.
Другият мъж, един сержант, седеше над шахматна дъска и изучаваше партия шах. Затваряйки вратата, Фролев извика:
— Мирно!
Сержантът скочи на крака, а заспалият се изтърколи от леглото и се изпъна мирно.
Алеви огледа стаята. В далечния ъгъл имаше керамична кахлена камина, върху която вреше и изпускаше пара един чайник. До дясната стена имаше дълга маса, на която бе поставен радиоапарат за УКВ, още един за къси вълни и два телефона.
Алеви се приближи към шахматната дъска и огледа фигурите.
— Вие с белите ли сте? — попита той Фролев. — Как сте се набутали в такава каша?
Войникът любезно се засмя. Сержантът, мъж на средна възраст, застанал до дъската, се изкашля и каза:
— Извинете, майоре.
— Да, сержант? — Алеви погледна към него.
— За съжаление не знам нищо за вашето пристигане.
— Сержант — бързо се намеси Фролев, — това е майор Воронин, който идва при полковник Буров. Иска кола.
Сержантът кимна и се обърна към Алеви.
— Сър, не можахме да се свържем с вас по радиото.
— Моят пилот също не можа да се свърже с вас. Ще проверя радиопредавателя заедно с него. Обадихте ли се на дежурния офицер, за да го уведомите за приземяването ни?
— Не, сър, но сега ще го направя. — След това се обърна към войника до походното легло:
— Кавански, обади се на лейтенант Челцов.
Кавански веднага тръгна към военния радиопредавател. Алеви внимателно си пое въздух. Всичко вървеше добре. Или пък годините, прекарани в тази страна, му бяха помогнали да си представя правилно как тези хора ще реагират при определени обстоятелства. Сержантът не се беше обадил на дежурния офицер, защото не искаше да го тревожи, получавайки в отговор само нещо като рязкото: „Какво, по дяволите, искате да направя аз? Да размахам крила и да хвана вертолета? Разберете кой е и ми се обадете!“
Алеви непринудено отстъпи встрани, така че да може да наблюдава и тримата мъже. Кавански вдигна полевия телефон и посегна към номератора.
Без да прави резки движения, Алеви извади пистолет със заглушител и направи първата дупка в гърдите на Фролев, който още стоеше до вратата с АК-47 в ръце. Фролев трепна, но сякаш не разбра, че е прострелян. Алеви се обърна и изпрати втория изстрел в обърнатата към него страна на Кавански. Мъжът извика от изненада, изпусна телефона и се хвана за ребрата.
Сержантът реагира бързо и извади пистолет от кобура си. Алеви стреля пръв и го улучи в корема, сержантът се преди на две, падна назад върху масата и разсипа шахматните фигури. Алеви стреля отново в темето на мъжа и сержантът се строполи на земята.
После се приближи до, Кавански, който все още беше прав, и изстреля един куршум в главата му, след това отиде при Фролев, който се опитваше да се изправи на крака. Застана близо до него, но така, че да не се изпръска, и стреля в слепоочието му.
Алеви окачи телефонната слушалка и свали чайника от печката. Намери вълнена ръкавица, сложена на печката да се топли, и избърса с нея изпотената си ръка, в която държеше пистолета, и кръвта от ботушите си. Зареди пистолета с нов пълнител, пое дълбоко въздух и си припомни, че през последните две десетилетия на това място бяха живели и умирали няколкостотин американци. Овладя се и излезе навън.
Бренън и Милс вече бяха там. Бренън носеше снайперската пушка „Драгунов“, а Милс — черната кожена чанта.
— Бил, поизчисти вътре и остани там — каза тихо Алеви.
— Сигурен ли сте, че няма нужда да идвам с вас? — попита Бренън.
Алеви харесваше Бренън и знаеше, че е много смел и изпълнен с въодушевление, но отчиташе, че не умее да задържа вниманието си върху нещо достатъчно дълго време.
— Както ти казах, ако нещо стане, някой ще трябва да предупреди своевременно капитан О’Шей. Освен това не зная дали тези приятелчета тук не трябва да се обаждат някъде на определени интервали, или дали не им се обаждат на тях. Така че ако някой се обади и поиска да му докладваш за положението, просто кажи ничего — това значи няма нищо. Това е стандартният отговор на радистите, когато няма какво да докладват. Ничего.
— Ничего.
— Трябва да звучи отегчено. Прозявай се.
Бренън се прозя и през прозявката си каза:
— Ничего.
— Добре. Ако някой започне да бърбори твърде много по телефона, повтори го по-натъртено. Дръж се грубо и затвори. Предполагам, че обажданията трябва да идват от щаба — добави Алеви, — така че ще гледам да освободя местния дежурен от задълженията му. Ще ти се обадя оттам — ще отговаряш на телефона с „да“. Не „ало“. „Да“.
— Да. Ничего.
— Чудесно. А ако някой дойде насам да провери поста, ще го пуснеш да влезе и няма да му дадеш възможност да си тръгне.
— Ще накарам Драгунов да заговори на руски — усмихна се Бренън.
— Ако чуеш, че всичко отива по дяволите, без колебание се качвай на вертолета.
Бренън не отговори.
— Успех, Бил! — Алеви го потупа по рамото.
— И на вас.
Бренън внесе кожената чанта в бараката. Алеви и Милс бързо тръгнаха по тясната, покрита с борови трупи пътечка, която водеше встрани от избата и от вертолетната площадка.
— Предполагаше се, че трябваше да дочакаш сигнала ми, преди да слезеш от вертолета — каза Алеви.
— Много се забави вътре. Обадиха ли се в щаба?
— Казаха, че не са.
— Мислиш ли, че Бренън ще се справи с телефона?
— Толкова, колкото и О’Шей се справи с вертолета.
— Понякога можеш да се престараеш в планирането на дадена операция. Но тук нямаме този проблем — обади се Милс.
Алеви мрачно се усмихна. Имаше пилот, който не можеше да управлява машината си, човек на телефона, който не можеше да говори руски, и Бърт Милс, който не изглеждаше, не говореше и не се държеше като руснак. Но това беше най-доброто, което Алеви успя да намери, като се имат предвид трудностите, свързани с организирането на операция в сърцето на Русия. Ключовата дума беше „импровизация“.
— Импровизирай!
— И блъфирай — добави Милс.
Те пресякоха асфалтовия главен път на лагера и Алеви извади компаса от шинела си. Знаеше, че вдясно от тях трябваше да се намира главният портал на лагера, зад който се простираше Бородинското поле. Центърът на лагера трябваше да се намира вляво. Снимките от сателита сочеха, че там има голяма бетонна постройка, която Алеви се надяваше да е щабът.
Завиха наляво и тръгнаха забързано по ръба на пътя с три платна. След няколко минути съзряха светлините на дълга дървена постройка, която не фигурираше на снимките от сателита. Алеви видя, че от предната й страна има веранда, а когато се приближиха, чу, че вътре свири музика. Алеви посочи към надписа над входа и прочете: Пост 000. Милс кимна и посочи към апарата за кока-кола.
Алеви се качи на верандата, последван от Милс. През прозорците се виждаше голямата увеселителна зала, в която имаше двадесетина мъже и няколко жени, всички на около двадесет и пет години.
— Курсанти — каза Алеви.
Част от мъжете и жените гледаха „Дракула“ на Була Лагоши на седемфутовия видеоекран. Останалите младежи седяха на групи по столовете, пиеха и разговаряха. По стените имаше украшения за празника на Вси светии, а посред стаята стоеше голям ковчег.
— Празненство. Вси светии — каза Милс.
Алеви кимна. Не беше се сетил за това, но изглежда, че купонът свършваше. Той се взря в огромното американско знаме на отсрещната стена.
— Странно.
Когато се обърнаха да си ходят, вратата се отвори и оттам излезе мъж на средна възраст в бяло зимно яке и се закова на място на верандата. Наблюдаваше Алеви и Милс.
Алеви и Милс също се вгледаха в него. Няколко секунди никой не наруши мълчанието, после мъжът попита:
— Говорите ли английски?
Алеви кимна.
Мъжът се изкашля и каза със заваления си пиянски глас:
— Добре тогава, хайде, стреляйте.
— Да стреляме?
Вратата отново се отвори и оттам излезе млад мъж, който бързо каза на руски:
— Аз поемам отговорността за този американец, майоре.
Алеви се опита да схване за какво всъщност става въпрос и на какъв език да отговори. Явно и двамата мъже бяха много пияни.
— Името ми е Марти Бамбач — каза младият мъж на руски. — Това е Тим Ландис. Аз живея при него. Ще го заведа до вкъщи.
— Просто загубих представа за времето — каза Тим Ландис на английски. — Няма голямо значение.
Алеви започна да схваща. Ландис беше американец, който вероятно бе нарушил вечерния час, а Бамбач беше руски американец. Алеви се обърна към Марти на руски.
— Мога да си затворя очите за нарушението на вечерния час, ако поемете отговорността за него.
— Благодаря ви, майоре — отговори Марти на руски. Той се вгледа в Алеви на слабата светлина. — Вие нов ли сте тук?
— Да. Защо не влезете вътре? Искам да поговоря малко с този човек.
Марти се поколеба, после каза:
— Той не говори руски.
— Влезте вътре.
— Да, сър. — Марти се обърна към Ландис и за голямо учудване на Алеви каза на перфектен английски:
— Всичко е наред, Тим. Иска само да си поговорите, а после аз ще те заведа вкъщи. — Марти се обърна и залитайки, тръгна отново към сградата.
Ландис се олюля към края на верандата и се облегна на парапета. Разкопча ципа си и уринира.
— Да върви по дяволите това място! — той си затвори ципа и се заклатушка обратно към вратата.
— Седнете тук — каза Алеви на развален английски, като го хвана за ръката.
— Пуснете ръката ми.
— Слушайте ме. Тук ли е полковник Сам Холис?
Ландис погледна към Алеви, но не каза нищо.
— Холис и Лиза Роудс. Тук ли са?
— Холис… Жал ми е за него… той се прибра вкъщи. — Ландис поклати глава.
— Продължавайте.
— Извадиха го от супата… но ето, че сега е тук с нас, жалките нещастници… двадесет години по-късно… Но е тук. — Ландис неочаквано се опита да козирува. — Капитан Тимъти Ландис от военновъздушните сили на САЩ на вашите услуги, майоре. Кога ще отиде по дяволите това шибано място?
— Много скоро.
— Така ли? Това е добра новина.
— Къде е Холис?
— Жена ми Джейн мисли, че той е голяма работа.
— Жена ви?
— Но той си води някаква жена. Проклети жени — продължи Ландис. — Ще я убият. Твърде много говори.
— Кого? Кого ще убият?
— А?
— Лиза Роудс? Лиза Роудс ли ще убият?
— Може би. Твърде много говори. Нея и жена ми. И двете са твърде дейни. — Ландис падна в люлеещия се стол и се загледа в навеса над верандата.
— Къде е Холис?
— О… — Ландис се огледа, сякаш да се запознае с околностите. — О…, дадоха му къщата на Додсън. Зад тази сграда. На около двеста метра.
— А жената, която е с него? Лиза Роудс?
— За какво ви е всичко това? — Ландис огледа Алеви и Милс. — Те двамата достатъчно се повъргаляха в лайнарника ви.
— Какъв лайнарник?
— Шибания карцер. Всички сте еднакви лайна, вие и Буров, и всички от КГБ.
— Тук ли е Буров?
— А къде, по дяволите, още може да бъде?
— Трябва да се разкараме оттук — каза Милс, слагайки ръка на рамото на Алеви.
— Чакай — каза той на Милс. — Жената. Лиза. Тя с Холис ли е? В къщата на Додсън?
— Оставете ги на мира — Ландис несигурно се изправи на краката си, после внезапно замахна към Алеви, който отстъпи назад. — Хайде, копеле такова, застреляй ме! — извика Ландис. — Застреляй ме! Искам да умра! — Ландис залитна през верандата и падна до един стълб, закривайки лицето си с ръце. Алеви и Милс го чуваха как хлипа, а когато си тръгнаха, доловиха да вика след тях: — За Бога, измъкнете ме от тук!
— Господи… Сет, това е ужасно! — тихо каза Милс.
— Не съм си и мислил, че ще бъде хубаво, Бърт. Сега разбираш, нали?
— Започвам. Не съжалявам, че дойдох. — Той добави. — Жени?
— Уличници от лагерите, предполагам — сви рамене Алеви.
Те намериха пътеката, минаваща зад Пост 000, и тръгнаха надолу по склона към гъсто залесената падина.
— Другият човек, Марти Бамбач — прошепна Милс. — Той беше руснак. Английският му беше перфектен.
Алеви кимна.
— И защитаваше Ландис.
— Дори не мога да си представя сюрреалистичния живот, който се живее тук. Но знам, че имат затвори и вечерен час, както и че мястото е под опеката на КГБ.
Алеви бръкна в джоба на шинела си и извади оттам малък радиопредавател, включи го и издърпа антената. — Е, има сигнал. Някъде тук е. Усилва се — каза той, докато вървяха. Огледа се и за пръв път забеляза дървената къща, скрита сред дърветата. Прозорците й не светеха.
— Прилича на американска вила. Зловещо е — прошепна Милс.
Алеви тръгна между дърветата и сигналът се усили. Той хвърли предавателя в храстите и се приближи към входната врата. Нямаше ключалка, а само метална топка. Тя се завъртя, но вратата не се помръдна. Алеви подпря вратата с рамо и бавно натисна. Усети как започва да поддава, след това нещо метално падна на земята.
— Стой тук — прошепна той.
Алеви отвори и се промъкна в тъмната къща, като затвори след себе си. Включи фенера си с червен филтър и разходи лъча по стените и мебелите, след това забеляза, че в дясната стена има отворена врата, през която се виждаха светещите реотани на електрическа печка. Той мина през вратата и се намери в спалнята. Лъчът на фенерчето му се спря на иконата, закачена на стената над двойното легло. Алеви тихо тръгна по дъсчения под към леглото. Погледна надолу към Лиза Роудс, увита в дебелите юргани. Неволно се протегна, за да я докосне по бузата.
Нечия ръка стигна врата му, а в сърцето му се опря дълъг назъбен нож. Алеви успя да извие леко главата си и тихо каза:
— Здравей, Сам.
— Здравей, Сет — отговори Холис и отпусна захвата си. Той тръгна към вратата и те влязоха в хола. Холис запали настолната лампа и Алеви видя, че носи анцуг, подобен на онези, в които бяха облечени Ландис и Бамбач. Холис потърка палеца в показалеца си и Алеви кимна. Холис пусна касетка с госпъл музика.
— Дяволски начин, за да кажеш здрасти на свой приятел — тихо каза Алеви.
— Никой от приятелите ми не се облича така.
— Хладнокръвен човек си, полковник — усмихна се Алеви. Холис се поколеба, после каза:
— Всъщност много се радвам да те видя тук за разнообразие. — Той протегна ръка и Алеви я стисна. — Започвах вече да се чудя дали ще дойдеш.
— Дойдох толкова бързо, колкото можах, Сам. Прекарах цели пет дни във Вашингтон, докато уреждах тази операция.
— Какъв е планът?
— Ще те информирам в движение. Защо не събудиш Лиза?
Холис се върна в спалнята и затвори след себе си. Алеви отиде до входната врата, отвори я и каза на Милс:
— Тук са. Идваме след няколко минути.
Той затвори вратата и започна да се разхожда из стаята, като я разглеждаше. Вдигна няколко списания, след това огледа видеокасетите в библиотеката.
— Невероятно!
— Сега идва — Холис се върна в стаята.
— Не е лошо — кимна Алеви и посочи с ръка стаята.
— Не е добре, Сет.
— Разбрах, че сте имали доста трудни моменти.
— Откъде го чу?
— От капитан Ландис. Познаваш ли го?
— Да.
— Изглежда напълно съсипан — каза Алеви.
— Всички сме така. Къде видя Ландис?
— При Пост 000 — Алеви му разказа накратко.
Холис кимна.
— Цяла седмица мога да ти разказвам за тази лудница, но предполагам, че нямаме време. Как стигнахте дотук?
— Присвоих си един вертолет на Аерофлот от Центъра за международна търговия. Ми-28.
— Да. Онзи, за който ти събирах информация. Кой го кара?
— Помощникът ти. Той доста те харесва, а и би искал да преразгледаш някои от оценките, които си дал в длъжностната му характеристика.
— Ще си помисля. Кой друг е тук с теб?
— Моят човек, Бърт Милс. Той е тук отвън. И Бил Бренън.
— Бренън? Той върна ли се?
— Само за един ден.
— Разкажи ми какъв е планът.
— Ами пуснах четири кутии с нещо, наречено ТНХ, някакъв нов упойващ газ…
— Сендмен.
— Да, това е кодовото му наименование. Казват, че е много силен. Кутиите имат часовници. Имаме още около час и четвърт.
— За какво?
— За туй-онуй.
— Кого ще вземеш със себе си?
— Теб, Лиза и още двама. Това е всичко, което мога да кача на един Ми-28, но тези доказателства са напълно достатъчни, за да освободим и всички останали.
— Бих искал да остана тук — кимна Холис.
— Знам, че би искал, Сам. Но ти знаеш твърде много и аз не мога да те оставя в ръцете им. — Алеви се поколеба, после го попита. — Измъчваха ли те?
— Буров — кимна Холис. — Но с минимални последици. Тежката артилерия пристига утре от Лубянка с полиграф и електрошокови устройства.
— Значи съм пристигнал тъкмо навреме.
— Да. Суриков и внучката му напуснаха ли страната?
— Да. Миналата събота. Ленинградския канал.
— Сигурен ли си? — Холис се вгледа в него на слабата светлина.
— Да.
— Ще трябва да преговаряш и за жените, и за всички останали тук, Сет — каза Холис.
— Ландис спомена за жена си. Какви са тези жени?
— Рускини. Повечето са политически затворници. Има и около шейсет или повече деца…
— Боже Господи… — Алеви поклати глава. — Сетих се, че може да са им осигурили някакви жени. Но съпруги… деца… Привързани ли са към… Е, предполагам, че са. Опитвам се да възприема всичко това…
— Има и шест отвлечени американки, както и други руснаци от ГУЛАГ, като лагерния лекар и сестрите. Те ще влязат в споразумението за трите хиляди къртици, срещу които ще правим размяната.
— Знаеш ли, Сам, ти си истински американец — каза Алеви и погледна към Холис. — Наистина. Ти действително искаш да спасиш света, или поне онези от жителите му, които си срещнал и харесал. Е, добре, след тази вечер ще бъдем в добра позиция, за да се пазарим.
— Докъде смяташ да прелетиш с един Ми-28 с осем души на борда? — попита Холис.
— Зависи откъде духа вятърът.
— Мисля, че нито посланикът, нито Чарли Банкс ще бъдат очаровани, ако видят как един отвлечен вертолет се приземява в двора на посолството.
— Ще обсъдим това по време на полета.
— Сет, не можеш да стигнеш с Ми-28 с осем души на борда до нито една точка в свободния свят. Имаш ли предвид някакво място за зареждане, или резервен вертолет?
Лиза влезе в стаята, облечена в син анцуг и маратонки, и Алеви предположи, че това вероятно е лагерната униформа. За момент тя замръзна на мястото си, докато възприеме Алеви в униформата на офицер от КГБ, след което се хвърли към него и го прегърна.
— Сет. О, Боже мой…
— Трябва да действаме бързо — освободи се Алеви от прегръдките й. Тя кимна и взе канадката си от закачалката.
— Трябва да си взема иконата…
— Това не е твоята икона — Алеви я задържа за ръката.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е копие, Лиза. В него има предавател. Така ви открихме.
Лиза се втренчи в него, после в Холис.
— Това беше за всеки случай — каза Алеви. — Ако ви сполети нещо непредвидено. Проверих в Лубянка и Лефортово с радиопредавателя и не получих, отговор на сигнала.
— След това добави: — Надявах се, че като се имат предвид сърпът и чукът, ще ти разрешат да задържиш иконата. Вероятно мислят, че са го направили семейство Келъм. Истинската икона е непокътната.
Лиза за известно време остана мълчалива, като гледаше последователно двамата мъже, после се приближи към Алеви.
— Знаеш ли какво ми причиниха тук?
— Страхувам се, че се досещам. Точно в това е проблемът: в онова, което причиняват на хората. Бърт Милс ни чака отвън — каза той на Лиза. — Той, аз и Сам имаме малко работа тук. Ще трябва сама да стигнеш до вертолетната площадка. Бренън е там, при радиопредавателя. Може да му трябва помощ за руския, ако някой му се обади. Капитан О’Шей е на площадката във вертолета. Скоро и ние ще дойдем.
— Забрави това, Сет — каза Лиза. — Сам и аз стигнахме дотук заедно и няма да се разделим сега.
— Изобщо не си прави труда да спориш с нея — каза Холис на Алеви.
— Знам — кимна Алеви. Той извади два автоматични пистолета със заглушители и ги подаде на Лиза и Холис. Холис взе канадката си и тръгна към вратата.
— И още нещо — Алеви задържа Холис за ръката. — Мисля, че можем да отделим за това шейсет секунди.
— Алеви извади от джоба си малка кожена кутийка и я подаде на Холис. Холис я отвори и видя вътре сребърната звезда на бригаден генерал.
— Има заповед, подписана от президента — каза Алеви, — но не можах да я донеса от съображения за сигурност. Поздравления, генерале.
Холис затвори кутийката, като за момент се зачуди дали повишението беше посмъртно, или идваше малко преди смъртта. Запита се и как правителството ще си поиска обратно парите, изплатени на жена му за смъртта му, ако успееше да стигне до вкъщи, и дали в противен случай щеше да й плати допълнително. Последният въпрос, който си позволи да си зададе, бе дали генералската звезда е награда или подкуп.
— Благодаря, че я донесе — каза той.
— Честито, Сам — Лиза го целуна по бузата. — Генерал Холис.
— Благодаря.
Лиза изключи касетофона и изгаси лампата, след което те тихо напуснаха къщата. Бърт Милс ги чакаше, пъхнал ръце в джобовете на униформения си шинел от КГБ.
— Здравейте, приятели. Готови ли сте за връщане вкъщи? Този път наистина.
— Здравей, Бърт.
— Лиза идва с нас — каза Алеви.
Те бързо пресякоха поляната и тръгнаха обратно към главния път.
— Насочени микрофони. Говорете тихо и на руски — прошепна Холис. Алеви кимна.
— Има ли пеши патрули? — прошепна той на руски.
— Тази вечер има — отговори Холис и обясни накратко за вечерния час, за причините за това, както и за предстоящата екзекуция на следващата сутрин.
— Копелета — поклати глава Алеви. — Единадесет души?… Дошли сме точно навреме. Те стигнаха до главния път при Пост 000, където сега беше тъмно и тихо.
— Къде искате да отидете? — прошепна Холис.
— В щаба — отговори Алеви.
Холис посочи надясно.
Те се затичаха покрай пътя и след няколко минути видяха осветената фасада на сивата бетонна постройка. Спряха и приклекнаха в канавката край реката.
— Няма съветско знаме, нито пък други символи — отбеляза Алеви.
— Това е Америка — каза Лиза. — Но вътре в сградата е съвсем друга история.
— Какъв е планът ти, Сет? — попита Холис.
— Трябва да обезвредим щаба им, комуникационната система и подслушвателните им съоръжения, стига, разбира се, да успеем. Освен това ни трябват още двама пътници за вертолета.
Холис помисли за семейство Ландис, защото знаеше, че синът им няма да е от голямо значение във вече претоварения вертолет. Помисли и за генерал Остин и капитан Пул.
— Изборът е труден, Сет — каза той. — Но имам няколко кандидати.
— Ще те улесня. Буров в лагера ли е?
Холис погледна Алеви и кимна.
— Предполагам, че това е професионалният подход.
— Дяволски сигурно е, че е така. Да не споменаваме за личната ми обида заради забележката му за мръсните евреи. Предполагам, че и вие, приятели, имате да му връщате за някои неща.
— Това не е отмъщение, Сет — отговори Лиза, — но ако ти трябва, знаем къде е.
— Вторият човек, който ми трябва, е най-висшестоящият от американците тук — кимна Алеви.
— Това е генерал Остин — отговори Холис. — Знаеш ли къде можем да го намерим?
— Да.
— Добре. — Алеви показа главата си над ръба на канавката и погледна към сградата на щаба. — Разкажи ми за щаба — каза той.
— Вероятно в караулката има часови — отговори Холис. — Щом влезеш вътре, ще видиш пропуск и дежурен офицер. Свързочната се пада вляво. — Холис обясни на Алеви и Милс разположението на помещенията в сградата и заключи: — Килиите са на първия етаж, по средата на задната част на сградата. Джак Додсън е в една от тези килии и той е американецът, който аз искам да дойде с нас — добави Холис.
— Не — отговори Алеви. — Ще вземем генерал Остин.
— Не си прав.
— Не можеш да намериш Остин и Буров без наша помощ, Сет — каза му Лиза. — Ако Сам иска Додсън, ще вземеш Додсън.
— Няма да го взема, ако не е годен за транспортиране — ядосано отговори Алеви.
— Ще го вземеш, стига още да диша — каза Холис.
— Аз не го познавам, Сет, ти също, но той е човекът, който си е спечелил правото да тръгне с нас. Въпросът е приключен.
— Добре — троснато отговори Алеви. — Колко души мислиш, че има в щаба по това време?
— Според информацията, която имам от помощника на генерал Остин, капитан Пул — отговори Холис, — там трябва да са дежурният офицер, свързочникът, сержантът от отряда за охрана в стаята на охраната, близо до килиите, един или двама войници от отряда на КГБ и един-двама шофьори, които по това време може и да не са в сградата. Има и шест или седем души в залата за подслушване — добави той, — към която са свързани всички звукови сензори и подслушвателни устройства в лагера. Това е стаята, която трябва да обезвредим, ако искаме да се движим свободно из лагера.
— Ще обезвредим цялата сграда — отговори Алеви. — Вие двамата явно не можете да минете за офицери от КГБ — обърна се той към Холис и Лиза, — така че останете…
— Но ще минем без проблеми като затворници — прекъсна го Лиза. — Да тръгваме, Сет.
Алеви погледна към Милс, който му кимна. Те бързо обсъдиха плана, изправиха се и тръгнаха към щаба: Холис и Лиза отпред, с ръце зад гърба, а Алеви и Милс ги следваха отзад.
Часовият от караулката ги забеляза и излезе с преметнат пред гърдите автомат.
— Двама за килиите. Отворете! — посочи Алеви към входната врата.
Часовият се поколеба, след това отиде до входната врата и я отвори. Той се загледа в Алеви и Милс на по-силната светлина и явно не ги разпозна като офицери от местния батальон. Алеви му направи знак да влезе в сградата. Милс остана най-отзад и затвори вратата.
Дежурният офицер бе лейтенант Челцов, човекът, с когото Холис и Лиза бяха разговаряли, когато ги освободиха от килиите. Челцов застана мирно зад бюрото си и хвърли поглед към Холис и Лиза.
— Пак ли? — той погледна въпросително към войника от охранния отряд, който сви рамене. — Да, майоре? — обърна се Челцов към Алеви.
Милс извади автоматичен пистолет със заглушител й стреля веднъж в главата на войника. Лейтенант Челцов наблюдаваше как човекът пада, но изглежда, нищо не възприемаше. Той се втренчи в мъртвия на пода, после се обърна към Алеви, който го простреля в челото. Челцов падна обратно в стола си с разперени ръце, впил мъртвешки поглед в тавана, а от дупката на челото му бликаше топла кръв.
Лиза запуши уста с ръка, обърна се и се загледа във входната врата.
— Заключете входната врата, изчакайте пет секунди и след това донесете телата в свързочната — каза Алеви на Холис, Лиза и Милс. Той прекоси фоайето и отвори вратата към свързочната. Свързочникът седеше пред телефонната централа и четеше някакво списание. Той се обърна, погледна към Алеви, след това стана:
— Да, сър. — Едва тогава видя пистолета в ръката на Алеви.
Алеви му направи знак да се отдалечи от телефонното табло, след което стреля два пъти в гърдите му и го отпрати върху радиопредавателя. После се приближи до телефонната централа. Таблото беше ръчно и той забеляза, че след смъртта на оператора телефонните връзки вече не можеха да се осъществяват.
Холис и Милс влязоха, повлекли телата на лейтенант Челцов и войника. Бутнаха двамата мъртви под масата с радиопредавателя.
Алеви погледна към таблото с телефонните гнезда и видя надписа „Верто“ — вертолет. Той включи кабела в гнездото, натисна бутона за звънене и притисна слушалките до ухото си. От другата страна се обади глас, който звучеше отегчено, уморено — и нервно, както му се стори, — който каза: „Да. Ничего.“
— Бил, аз съм.
— Това е добре.
— Обажда ли се някой друг?
— Слава Богу, не…
— Има ли нещо, което да ми докладваш оттам?
— Не. Всичко е спокойно. Ничего.
— Добре, по телефона вече не може да ти звъни никой освен нас.
— И двата радиопредавателя непрекъснато боботят.
— Почакай. — Алеви отиде до радиопредавателите и увеличи звука. Заслуша се за няколко секунди, после каза на Бренън: — Всичко е нормално. Не се притеснявай за това.
— Добре. Поехте ли командването?
— На път сме.
— Намерихте ли ги? — попита Бренън.
— Да, сега и двамата са с нас.
— Чудесно. Поздрави ги от мен.
— Добре. Слушай сега, Бил, ако вашата част от операцията тръгне към провал, ти и капитан О’Шей трябва да бягате. А ако сте още там в три и четиридесет и пет, но ние не се появим, вие трябва да се разкарате, преди газът да стигне до вас. Разбра ли?
— Разбрах.
— До нови нареждания, Лиза ще остане в тази свързочна.
— Добре.
— Ще се видим по-късно. — Алеви се обърна към Лиза. — Подръж малко ръката на Бренън. Свързвай всички обаждания, които минават през таблото, и ги слушай. С другото си ухо следи радиотрафика на двата предавателя. Разбра ли?
Тя кимна.
— Не би трябвало да се бавим повече от петнадесет минути — каза й Алеви. — Ако чуеш, че нещо става, се обади на Бренън, след това бягай на вертолетната площадка. Нужен ми е поне един свидетел, който да успее да се измъкне от това място. Разбра ли?
Тя погледна към Холис, който кимна.
— Добре — каза Алеви. — Хайде да отидем до стаята, в която следят подслушвателните устройства.
Холис стисна ръката на Лиза, отиде до вратата и бавно я отвори.
— Чисто е.
Алеви и Милс го последваха във фоайето. Холис ги поведе по малък коридор към черна метална врата, на която пишеше „Зала за подслушване“. Тримата мъже извадиха пистолетите си и Холис бавно завъртя дръжката на вратата. След малко я пусна, погледна към Алеви и поклати глава.
— Заключено е.
Вдигна ръка, за да почука, но забеляза звънеца на касата на вратата и го натисна.
— Кой е? — обадиха се отвътре след малко.
— Челцов — отговори Холис.
— Да, сър.
Холис се отмести към неподвижната част на вратата, а Алеви и Милс прибраха пистолетите в кобурите.
— Остани тук на пост — прошепна Алеви на Холис.
Вратата се отвори и оттам се показа млад мъж по риза. Той погледна към Алеви и Милс, отскочи бързо назад и козирува, като очите му шареха напред-назад, за да открият лейтенант Челцов.
Алеви и Милс влязоха в залата за подслушване — малка стая от бетонни панели, осветена от неонови лампи. Вътре имаше шестима мъже, отделени в индивидуални сепарета, които носеха слушалки, и както Алеви предположи, следяха информацията от многобройните електронни подслушвателни съоръжения, разположени из лагера, като от време на време превключваха каналите.
Покрай отсрещната стена на стаята бяха подредени няколко ролкови магнетофона. На лявата стена бе закачена карта на лагера с обозначени на нея цифри, които, както Алеви предположи, бяха местоположенията на подслушвателните съоръжения в лагера.
Младият мъж все още стоеше в положение мирно.
— Какво мога да направя за вас, майоре? — попита той.
— Продължавайте да работите — троснато отговори Алеви.
Младежът побърза да се върне в кабината и да сложи слушалките си.
Алеви и Милс останаха по средата на стаята и се огледаха. Алеви забеляза, че над вратата има червена лампичка, която предположи, че светва, когато някой натисне звънеца, за да може операторът със слушалките да разбере, че пред вратата има човек.
— Как искаш да подходим към тях? — тихо попита Алеви.
— Те не са въоръжени, Сет — изкашля се Милс. — Не можем ли да ги обезвредим, без да проливаме кръв?
— Бих го направил, Бърт, ако имах малко повече време. — Алеви забеляза, че няколко от войниците се заглеждаха в него и в Милс, затова ги погледна сурово, с което ги върна към работата им. — Ти ще вземеш тези тримата — каза Алеви на Милс, — а аз онези тримата, ще се срещнем по средата. Започваме при три — едно, две, три… — Алеви и Милс извадиха пистолетите със заглушители и започнаха да стрелят.
Зад вратата Холис чу как телата падат на земята, чупейки разни неща. Някой извика. Той тръгна към вратата, но тя се отвори и отвътре излезе Милс, който според Холис изглеждаше така, сякаш той самият бе загубил кръв. Алеви го последва и затвори след себе си.
— Килиите — каза той на Холис.
Холис ги отведе обратно във фоайето, след това зави по дългия коридор, който водеше към задната страна на щабната сграда. Стигнаха до вратите на килиите и набързо ги провериха, докато намериха една заключена. Холис я отвори и погледна вътре. На земята лежеше мъж и дори на слабата светлина Холис успя да забележи, че дрехите му са разкъсани, а тялото — смазано от бой.
— Предполагам, че това е Додсън — каза Алеви.
Холис коленичи до човека и провери пулса му.
— Жив е. — Занеси го до свързочната зала. Чакай ме там с Лиза — обърна се Алеви към Холис.
— Вие двамата къде отивате? — изправи се Холис.
— Къде можем да намерим някаква кола?
— Отзад трябва да има един или два зила. — Той тръгна към вратата на килията. — По този коридор.
— Добре — каза Алеви. — Ще го докараме отпред. Сам, ако не пристигнем до десет минути, ти и Лиза тръгвайте за вертолетната площадка. — И добави: — Не се опитвайте да влачите Додсън със себе си. Разбра ли? Ако не се видим след малко, къде да намерим Буров? — попита Алеви.
— В източния край на главния път — отговори Холис. — Там има голяма дача. Има охрана и кучета. Не го забравяй. Не забравяй и за хората в стаята на охраната в дъното на коридора — добави Холис.
Холис се върна при Додсън и го метна през рамо. Алеви и Милс бързо се придвижиха по коридора, който Холис им бе посочил, и стигнаха до стаята с надпис „Охрана“. Алеви отвори вратата и заедно с Милс влезе в малката войнишка стая, където имаше маса с полеви телефон и шест койки. Всички бяха празни, с изключение на една на долния ред, в която лежаха голи мъж и жена. Униформата на сержант от КГБ и дрехите на жената бяха разхвърлени по пода. Сержантът бързо седна и удари главата си в горната койка, след това се измъкна от леглото и застана мирно. Жената се зави презглава с чаршафите.
— Сержант, къде са другите войници и шофьорите? — попита Алеви. Сержантът явно не успяваше да овладее гласа си, но накрая отговори:
— Един от войниците и шофьорът обикалят постовете заедно с ефрейтора от охраната. Другият войник и вторият шофьор са на постоянния си пост пред задната врата на щабната сграда.
— Има ли още някой в щаба?
— Дежурният офицер, свързочниците и хората от залата за подслушване. Майоре, бих искал да ви обясня…
— Кръгом, сержант!
Сержантът се обърна кръгом, Алеви извади пистолета си и го застреля в тила, вследствие на което човекът се просна върху захвърлените на земята дрехи. Милс изстреля три патрона в тялото, свито под одеялото. Жената подскочи, след което остана да лежи неподвижно. Милс и Алеви за момент се спогледаха, после се обърнаха и излязоха в коридора.
Намериха пътя към фоайето в задната част на сградата и отвориха металната врата, която водеше към бетонната платформа, на която стоеше един ЗИЛ-6. Ярката Меркуриева лампа, закачена на сградата, осветяваше задния двор и Алеви видя, че зад зила има нещо, което наподобява средновековен катапулт. Един войник от КГБ седеше на предната броня на зила и пушеше цигара. Близо до него стоеше набит войник от охраната с автомат АК-47, преметнат през рамото. Двамата мъже видяха, че вратата се отваря, и шофьорът се изправи. Другият мъж се обърна с лице към Алеви и Милс.
Алеви се приближи към тях и когато забелязаха, че е офицер, се изпънаха в положение мирно.
— Аз съм майор Воронин от Москва — каза Алеви на шофьора, който имаше кобур и револвер. — Това е капитан Молев. Проверяваме охраната на обекта.
— Да, майоре.
— Това редовният ви пост ли е?
— Да, майоре.
— Как се казвате?
— Страков, сър.
— Какви са задълженията ви?
— Аз и редник Филенко охраняваме задния изход на щаба.
Алеви погледна към Филенко, чийто автомат продължаваше да виси на рамото му.
— Кога очаквате да се върне другият шофьор? — обърна се той отново към Страков.
— Няма определен час, майоре. Зависи от това колко време ще отдели ефрейторът на всеки един от постовете.
— Проверява ли и тримата мъже на вертолетната площадка по време на обиколката си?
За момент Страков спря поглед върху Алеви и Алеви усети, че той започва да се замисля. Алеви знаеше, че руският му е добър, докато говори с кратки изречения и не му се налага да използва много професионални жаргони. Очевидно не приличаше много на офицер от КГБ на внезапна проверка по охраната.
Алеви забеляза, че и Филенко не е вперил погледа си право напред, а наблюдава Милс с леко извърната глава. А както Алеви подозираше, с всяка измината секунда Милс все по-малко приличаше на капитан от КГБ. Алеви си спомни за въпроса, който някога бяха обсъждали с Холис — въпроса за американците, които се опитват да минават за руснаци, и обратното.
— Дайте да видя оръжието ви — обърна се Алеви към Филенко.
Филенко свали автомата от рамото си и според устава го протегна напред, изпънат в положение за почест. Алеви хвана приклада с дясната си ръка, но Филенко не пусна оръжието. За момент двамата мъже се втренчиха един в друг.
— Майоре, бихте ли ми казали паролата за тази вечер? — каза накрая Филенко.
Милс не разбираше какво говорят, но това, което виждаше, не му хареса. Той бавно посегна към кобура си.
Внезапно вратата, през която бяха влезли, се отвори и хвърли лъч светлина върху бетонния под. Четиримата мъже погледнаха към вратата и видяха гола жена, която стоеше там с окъпано в кръв тяло. Тя неуверено тръгна надолу по рампата и залитна към тях, сочейки Алеви и Милс, след което извика на руски:
— Убийци! Убийци!
Преди Алеви да успее да реагира, той почувства, че автоматът АК-47 се изплъзва от ръката му, а дулото му се опира в стомаха му.
— Ръцете на главата! — извика Филенко.
Алеви вдигна ръце и Милс го последва, след като Страков извади револвера си. Жената пристъпи, залитайки, още няколко крачки към тях, след това падна на колене и се хвана за полите на шинела на Милс. Алеви забеляза трите рани от куршумите — една в слабините, една ниско долу на гърба до десния й бъбрек и драскотина на дясното й слепоочие. Стори му се, че Милс е доста пребледнял и изглежда така, сякаш всеки момент може да му прилошее. Жената припадна в краката на Милс.
— Кои сте вие? — попита Страков Милс. Той не разбра нито дума и втренчено го изгледа.
— Отговорете или ще ви застрелям на място! — Страков насочи пистолета си към лицето на Милс.
— Той не може да говори — каза Алеви. — Има операция на гърлото.
— На колене! — извика Страков. Алеви коленичи и Милс го последва.
— Наблюдавай ги — каза Страков на Филенко. — Аз ще доведа лейтенант Челцов. — Той хукна с пистолет в едната ръка към задната врата на щаба и изчезна в сградата.
Холис прекоси бързо предното фоайе с Додсън на рамене. Приближи се до вратата на свързочната и каза:
— Лиза, влизам.
Вратата се отвори и Лиза се дръпна настрани с пистолет в ръката. Холис сложи Додсън на земята.
— Сам… това Джак Додсън ли е?
— Сигурен съм, че да.
— Те са го… измъчвали. Ще оживее ли? — попита тя.
— Сигурен съм, че полковник Буров е оставил достатъчно живот в него, за да си заслужава екзекуцията утре сутринта. Признаците на живот, които дава, са добри. Вероятно е силно упоен, за да не може да посегне на живота си. Ще се съвземе. Ще го откарам вкъщи.
— Сам, хайде да се махаме оттук — каза тя, като кимна и се хвърли в прегръдките му.
— Скоро. Как е Бренън?
— Току-що говорих с него. — Тя се усмихна. — Казва, че му е скучно.
— Добре. А какво предават по радиото?
Тя хвърли поглед към двата радиопредавателя на масата.
— Нищо особено. Стандартни разговори досега. Кулите се викат помежду си, моторизираните патрули също поддържат връзка.
— Опитвал ли се е някой да се обади тук?
— Не чух никакви радиоповиквания за щаба.
Холис кимна. Стандартната военна процедура предвиждаше щабът да вика постовете, за да докладват за положението. Постовете се обаждаха само когато възникнеше някакъв проблем. Зачуди се кога ли мъртвият свързочник е трябвало да извика кулите, вратата и другите постове.
— Опитвал ли се е някой да телефонира? — попита той.
— Не. Няма сигнали на таблото.
— Добре. Холис помисли, че тази операция има всички елементи, които да й гарантират успех — светкавична изненада, скорост, сигурност и секретност. Но ако секретността се провалеше, трябваше да се срещнат с шестимата войници от охраната. Холис хвърли поглед към двете мъртви тела на земята. Много разгневени войници от охраната.
— Справяш се чудесно — каза той на Лиза.
— Благодаря — насили се да се усмихне тя. — Къде са Сет и Бърт? — попита Лиза.
— Търсят кола. — Той надникна през дългия тесен прозорец, който гледаше към главния път пред фасадата на сградата. — Трябва да се появят след една-две минути. Ще отида във фоайето, за да отключа входната врата и да пазя. Ти остани тук. Ще виждам тази врата от входната. Просто си поеми дълбоко въздух и си мисли за есента… в Ню Йорк.
— С теб.
Холис стисна ръката й и отиде във фоайето, където отключи входната врата. Внезапно в коридора откъм задната част на фоайето отекнаха стъпките на тичащ човек и Холис се обърна. Един мъж в шинел на КГБ се втурна с всички сили с пистолет в ръка. Още преди да види Холис, той извика:
— Лейтенант Челцов! — Закова се на място пред бюрото на Челцов, след това погледът му се спря на просмуканото с кръв кресло и на кървавите следи, останали от тегленето на телата на Челцов и на войника от охраната към свързочната стая. Погледът му проследи кървавата диря, след това той извърна глава и срещна очите на Холис.
Холис бе насочил към него автоматичния си ТД, съзнавайки, че разстоянието е твърде голямо, за да бъде сигурен, че ще улучи, а калибърът му от 6,35 мм е твърде малък, за да е сигурен, че ще го убие.
— Хвърлете оръжието! — заповяда Холис.
Мъжът внезапно се обърна около оста си и хукна към коридора. Холис стреля два пъти с пистолета, но и двата куршума улучиха бетонната стена над главата на човека, преди той да изчезне в коридора.
Холис се втурна след него. Мъжът водеше най-малко с тридесет фута, устремен напред към килиите. След това внезапно спря, подхлъзна се на боядисания циментов под и се обърна към напречния коридор, работейки усилено с краката си. Холис стреля два пъти. Мъжът му отговори с един изстрел, преди да изчезне в следващия коридор.
Холис хукна след него с всички сили, стигна до напречния коридор и без да намалява скоростта, се втурна като отчаян играч в по-тесен коридор, а маратонките му залепваха за пода. Той видя, че мъжът се хвърли в стаята на охраната и го чу да вика:
— Сержант! Сержант!
Холис удари с рамо полуотворената врата и се претърколи в стаята, готов за стрелба, точно когато мъжът се обърна и стреля по движещата се врата.
Холис изпразни последните три патрона в гърдите на човека и го видя да отстъпва, сякаш някой го беше бутнал назад. Мъжът насочи пистолета си към лицето на Холис, после загуби равновесие и падна назад.
Холис се хвърли върху него и се вцепени, след като видя върху какво е паднал: на земята лежеше голото тяло на друг човек, а под главата му имаше локва кръв.
Холис се наведе и издърпа пистолета от ръката на мъжа, когото беше застрелял, после огледа слабо осветената стая на охраната, видя разхвърляните по земята дрехи — униформа на КГБ и женски одежди.
Забеляза, че долната койка на едно от леглата бе просмукана с кръв, и разбра, че Алеви и Милс вече са минали оттам.
Мъжът, когото бе застрелял, простена и Холис коленичи до него. Шинелът му бе още студен, явно току-що бе влязъл отвън, а това означаваше, че е дошъл откъм задната врата, където се предполагаше, че Алеви и Милс търсят превозно средство. Холис се изправи, хванал пистолета на ранения в ръка.
Човекът го погледна и очите му се напълниха със сълзи. Холис разпозна в него един от пазачите, които го охраняваха, докато беше в килията — този, който му беше казал, че няма да му бъде до чукане.
— Съжалявам… съжалявам… — каза човекът на руски.
— Ставаме двама — Холис извади пълнителя от пистолета на пазача и го премести в своя. Той се прицели в главата на човека, поколеба се, след това се обърна и бързо излезе в коридора.
Филенко коленичи и прекатури голата жена по гръб.
— Това е жената на сержанта. Защо сте я застреляли? Ти! — изкрещя той на Алеви. — Отговори!
— Филенко, ще наредя да ви разстрелят…
— Млъкни! Не сте руснаци. Кои сте?
— Естонец.
— Тогава говори на естонски. Знам няколко думи.
— Добре. — Без да откъсва поглед от Филенко, Алеви каза на английски: — Бърт, брой до три… Едно, две…
Вратата отново се отвори, но Филенко не свали погледа си от Алеви и Милс, когато извика:
— Иван, намери ли…
Внезапно тялото на Филенко подскочи два пъти, той изпусна пушката си и падна на земята, като се хвана с ръце за гърдите.
Холис изтича надолу по рампата, докато Алеви и Милс се изправяха. Милс грабна пушката на Филенко, а Алеви каза на Холис:
— Единият от тях влезе някъде вътре…
— Той е извън играта.
— Добре. Да приберем и тези двамата.
Холис видя, че Филенко е все още жив и сега лежеше по гръб, следейки с очи разговора на тримата мъже. Холис отиде до полуприпадналата жена, която стенеше на студения под, и коленичи до нея.
— Джейн Ландис…
— Познаваш ли я? — попита Алеви.
— Да. Това е жената на мъжа, когото сте срещнали — Тим Ландис. Вие ли я застреляхте? — погледна той към Алеви.
— Беше легнала със сержанта от охраната — каза Алеви. — Не…
— Да.
— Тя беше крайно антисъветски настроена.
— Не и когато я видяхме.
— Може би ги е шпионирала.
— Или пък е шпионирала за тях — отбеляза Алеви. — Може би го е правила, за да помогне на мъжа си… Не знам.
— Нито пък аз, Сам.
Холис погледна към Джейн Ландис и тя също се вгледа в него.
— Сам… помогни ми — размърда устните си и проговори тя.
— Господи, ужасно съжалявам — каза Милс, като притеснено се изкашля.
— Няма значение. Преместете я вътре — каза Алеви.
— Това нещо там какво е? — попита Алеви, докато Холис вдигаше жената на ръце.
— Това е нещото, с което Додсън се е измъкнал от тук — отговори Холис. — Мисля, че Буров е възнамерявал да го използва утре за екзекуцията на Додсън и останалите десетима.
— Исусе Христе! — възкликна Милс.
— Искам го този човек — кимна Алеви.
Холис преметна Джейн Ландис през рамо и я понесе нагоре по рампата. Милс и Алеви го последваха, като влачеха Филенко за ръцете към сградата на щаба.
Завиха по тесния коридор с килиите, бутнаха Филенко в една от тях и я заключиха.
— Трябва да я заключим тук, Сам — каза Алеви на Холис. — Не знам коя е и не ме интересува.
— Тя умира, Сет.
— Не ме интересува. — Алеви отвори вратата на една килия. — Тук вътре. Холис с нежелание постави Джейн Ландис на студения под и коленичи до нея. Не ме изоставяй, Сам.
Холис се накани да й поиска обяснение, но после помисли, че Джейн Ландис, или каквото и да беше истинското й име, беше многопластова като матрьошка: една черупка в друга черупка, в друга черупка — всяка изглеждаща като истинска и всяка от тях куха, всяка влизаща точно по мярка в другата.
Алеви постави ръка на рамото на Холис и Холис се изправи, след което огледа килията.
— Точно тук ме държаха. Лиза беше в съседната.
Алеви не каза нищо.
Холис излезе, а Алеви затвори и заключи вратата.
— Ако оживее — каза той на Холис, — ще бъде включена в размяната. Холис се съмняваше и в двете.
— Благодаря, че дойде да ни потърсиш — каза Милс на Холис.
— Би трябвало да се придържаме към предварително приетите си планове — каза Алеви, който явно не беше чак толкова доволен от това.
— Беше ли планирал тези двамата да ви хванат? — попита Холис.
— Иди обратно в свързочната — каза Алеви на Милс. — Обади се още веднъж на Бренън, след това развали радиопредавателите и унищожи телефонния пулт. Сам, ти ще дойдеш с мен, ще вземем зила и ще го докараме отпред. Хайде да тръгваме.
Холис и Алеви забързаха към задната част на сградата с пистолети в ръце. Отвориха вратата и видяха, че зилът е паркиран на светло.
— Аз ще мина пръв. Прикривай ме! — каза Алеви. Той изтича до зила и скочи в шофьорското кресло.
Както повечето военни коли зилът нямаше ключ за запалване и Алеви натисна бутона на стартера. Двигателят се запали от първия опит. Холис скочи до него, Алеви включи на скорост и подкара камиона край сградата.
— Не бих искал Лиза и ти да подлагате на съмнение моята роля като ръководител на тази операция — каза Алеви.
— Мисля, че подлагаме на съмнение здравия ти разум.
— Знам какво правя, Сам — Алеви погледна Холис.
— И аз знам какво правиш. И го прави без мен.
— Тогава си върви. Не ми е нужен никой от вас.
— Ще си тръгна, ако ме оставиш да взема и Милс. Той не заслужава да го караш да умре заради обезсмъртяването ти.
— За какво, по дяволите, говориш?
— За амбицията ти да ти отделят една глава в историята на секретните служби на Лангли и Лубянка.
— Смяташ, че си ме разбрал, нали? — отговори Алеви.
— Мисля, че до голяма степен.
— Е, аз не съм самоубиец. Бих искал утре да бъда в Лондон.
Холис не отговори.
Милс прекоси бързо фоайето, отключи входната врата и се приближи към свързочната. Застана до вратата и тихо каза:
— Лиза, аз съм, Бърт Милс.
— Добре, Бърт.
Милс влезе и затвори вратата.
— Къде е Сам? Той беше във фоайето…
— Със Сет е. Ще докарат колата пред изхода.
Лиза забеляза тялото на Додсън, положено на земята близо до двамата убити войници от охраната на КГБ. Той коленичи до него и се вгледа в премазаното му от бой лице.
— Господи… — провери пулса му. — Жив е. — Погледна към Лиза. — Разбирам защо Сам иска да го вземем, Лиза, но този човек е едно бреме, от което нямаме нужда.
— Въпреки това — отговори Лиза, — ако Сам държи да го измъкнем оттук, ще го направим.
Милс я погледна, сви рамене и се изправи.
— Защо се забавихте толкова много?
— Натъкнахме се на някои изненади — отговори той, без да споменава за Джейн Ландис.
— Всичко е наред.
— Бърт… — каза тя, като го погледна. — Тези убийства… просто ми прилошава от всичко това.
— Ще говорим за това, когато бъдем извън обсега на КГБ. И на мен ми прилошава от тях. Тя кимна.
Милс се приближи към телефонното табло и си сложи слушалките, след това натисна бутона за звънене.
— Да. Ничего — отговори му един глас.
— Бил, тук е Бърт Милс.
— А… всичко наред ли е?
— Дотук добре. Как е при теб?
— Ами не знам…
— Какво има?
— Ами една от наблюдателните кули насочи за известно време прожекторите си към нашия вертолет. — Вероятно О’Шей се е поизнервил. — Но нищо не стана. Продължавам да слушам радиопредавателите, но разбирам, колкото разбирам китайски.
— Дай ми честотите на предавателите.
— Чакай. — След няколко секунди Бренън се обади отново и даде на Милс честотите. — Сега мълчат.
Милс провери съответните радиоприемници на бюрото и установи, че честотите са същите.
— Добре, Бил, аз ще разстроя двата предавателя, ти направи същото. След това ще унищожа таблото на телефонната централа, така че това е последното ни чуване. Ще се видим по-късно. Не заспивай!
— Да — засмя се Бренън.
Милс насочи автоматичния си пистолет към таблото на телефонната централа и стреля в кабелите. Разлетяха се искри и стаята се изпълни с миризмата на изгоряла електрическа инсталация. Върна се при двата радиопредавателя, които тихо пращяха, и увеличи звука им.
— Какво казват? — попита той Лиза.
Лиза слушаше как някакъв глас говори на руски от предавателя на къси вълни.
— Някой, който се представи като „Наблюдателна кула“, вика вертолетната площадка — отговори Лиза.
— Точно от това се опасявах.
Милс бръкна в джоба си и извади лентата, която беше използвал, за да промени регистрационния номер на вертолета. Той облепи с нея ключовете за превключване на двата предавателя в положение изключено.
— Сега предавателите не работят ли?
— Само на тези честоти. — Той огледа двата апарата, след това посочи някаква метална пластинка с надпис. — Какво пише тук?
— Автоматична настройка… — прочете Лиза. — Нещо такова.
— Това е. — Той завъртя ключа над надписа и стрелката за определяне на честотите започна да се движи по скалата. — Това се използва за откриване на най-мощните радиопредавания в района, като например някое радио на кола — каза Милс — Но когато микрофонът е поставен постоянно в това положение, радиопредавателят се превръща в широкообхватно устройство за смущаване на радиосигнали. — Милс настрои предавателя на къси вълни по същия начин. — Това ще унищожи цялата им радиосистема.
— Но същевременно може да им сигнализира, че нещо не е наред — каза Лиза.
Милс имаше тревожното чувство, че отрядът за охрана на КГБ вече подозираше нещо.
— Почти свършихме работата си тук.
— Наистина ли?
— Донякъде. — Милс погледна часовника си, а после Лиза. Никой не проговори. Холис и Алеви паркираха зила пред щаба и влязоха във фоайето.
— Влизаме — извика Алеви пред свързочната. Двамата влязоха в стаята и Лиза се втурна в прегръдките на Холис.
Алеви коленичи до Додсън и го огледа. Анцугът му бе разкъсан и пропит с кръв, тялото му мръсно, а косата сплъстена. Небръснатото му лице беше натъртено и подпухнало, а носът му изглеждаше счупен. Алеви повдигна клепачите на Додсън.
— Наистина е доста зле.
— Очевидно — отговори Холис. — Прекарал е около две седмици на открито, след това са го били дни наред. Но мисля, че е най-вече упоен. Ще се оправи. Идва с нас.
— Добре. Хайде да тръгваме — Алеви се изправи.
— Към вертолета ли отиваме? — попита Лиза.
— Не — отговори Алеви. — Отиваме да хванем Буров.
— Защо, Сет?
— Защото затова дойдох тук.
— Затова ли дойде тук? — Лиза сграбчи ръката му.
— Ами… Дойдох заради теб и заради Сам. Но…
— Сет, тук е пълно с руснаци. — Тя погледна към Холис. — Колко са, Сам? Шестстотин или седемстотин?
— Какво значение има? — троснато отговори Алеви.
— Не смятам да влизам в престрелка с тях. Просто искам да съм си тръгнал оттук, преди да са се събудили. Нямам време за спорове. — Той погледна към Лиза. — Защо ти и Сам не вземете Додсън и не го откарате с колата до вертолетната площадка?
— Оставаме с теб — отговори Холис на Алеви. Той погледна към Лиза. — Добре ли си?
— Обезумявам от страх.
— Е, добре — каза Алеви, демонстрирайки нехарактерно за него спокойствие, — аз също. Така че да свършваме по-бързо и да се прибираме вкъщи.
Милс помогна на Холис да качи Додсън на гърба си и те забързано прекосиха фоайето. Алеви отвори входната врата и погледна навън.
— Чисто е.
Втурнаха се надолу по стълбите на щаба, Милс отвори задната врата на зила и помогна на Холис да намести Додсън в пространството зад задните седалки.
— Вие двамата седнете долу — каза Алеви.
Холис и Лиза седнаха на земята, а Алеви подкара колата по пътя и зави надясно към дачата на Буров.
Зилът се движеше по тъмния път.
— Сет — обади се отзад Лиза, — не ни трябва Буров. Просто вземи още един американец. Къщата на генерал Остин се намира точно до този път. Ти искаше него.
— Но вие искахте Додсън. Има място само за още един и това ще бъде полковник Пьотр Буров. Нали, Сам?
Холис не отговори.
— Сет, имаме проблеми на вертолетната площадка — каза Милс. Той обясни за прожекторите и за опитите на кулата да се свърже с поста чрез радиопредавателя.
Алеви малко помълча, после каза:
— Хайде да не се изнервяме излишно. На път сме да осъществим успешно удара на десетилетието. Ти какво смяташ, Сам?
Холис помисли, че всеки разумен човек би приел очевидните факти и би заключил, че операцията започва да се проваля. Но Алеви беше фанатик, а Холис не вярваше на фанатици.
— Сам?
— Мисля, че всички сме с единия крак в гроба. — Холис се обърна към Милс. — Бърт? Ти какво ще кажеш?
Милс, изглежда, се разкъсваше между разума и предаността си към Алеви, които, както знаеше, бяха две взаимно изключващи се неща. Милс погледна към Алеви.
— Сет… имаме Сам и Лиза, имаме и един американец… вертолетът е препълнен. Може би е време да свиваме знамената.
— Сам, изборът е твой. — Алеви се обърна назад към Холис. — Ти искаш ли да хванеш Буров, или ще се задоволиш да го оставиш да живее? Може би утре, когато се събуди след действието на сендмена, той ще убие двадесет американци.
— Това не е игра на нерви — рязко отговори Холис.
— Не изпитвам смелостта ти. Просто искам да знам дали имаш някакви лични сметки за уреждане. В нашата работа човек може да си позволи личните пристрастия да му помогнат във взимането на решение за действие. Е?
Холис погледна към Лиза, после каза на Алеви:
— Карай напред.
— Мисля, че сме се опознали взаимно — отбеляза Алеви.
Лиза се отпусна на пода и погледна към Холис. Той отвърна на погледа й. Припомни си пътуването им до Новодевичите гробища, когато пак седяха на земята в колата с Джейн Елис и Бети Ешмън. В сравнение с това, което ставаше сега, онова пътуване му изглеждаше като детска игра. Но това беше закономерният резултат от всичко, започнало в Москва. Лиза го ритна по крака и се опита да се усмихне.
— Новодевичите?
Той кимна. Те имаха кратка, но забележителна история.
— Придържай се към петнадесет километра в час — каза Холис на Алеви — или ще привлечеш вниманието им.
Продължиха напред. Алеви взе един завой и възкликна:
— Какво, по дяволите, е това?
Холис се поизправи и погледна през прозореца.
— Това е търговският център „При боровете“. Никога ли не си виждал търговски център?
— Боже Господи… — разсмя се Милс.
Алеви погледна защитната мрежа, която скриваше небето, после зави през паркинга и мина бавно покрай редицата от магазини.
— „7-илевън“?
— Декорите се изготвят в Мосфилм.
— Наистина ли? — Той огледа всички витрини, покрай които минаха, и няколко пъти поклати глава.
— Не е лошо… а те…
— Ще те информирам за всичко в Лондон — рязко отговори Холис. — Хайде да вървим.
Внезапно на пътя се появиха фарове и те видяха огромен военен транспортьор ЗИЛ-131 да преминава през паркинга и да се насочва към щабната сграда.
— Ако спре пред щаба, надали ще харесат онова, което ще видят там — каза Милс.
Алеви натисна газта и зави обратно към пътя, озовавайки се точно зад транспортьора. Фаровете на Алеви осветиха покритата с брезент каросерия и те видяха, че вътре има около двадесет души, въоръжени с автомати АК-47. Алеви натисна клаксона си и присветна с фаровете. Шофьорът на транспортьора извади ръката си през прозореца, след което спря колата. Той излезе и тръгна към тях.
— Страков? — извика той.
— Наведете се — каза Алеви на Холис и Лиза. Той отвори вратата си и нареди на Милс: — Мини зад волана. — Алеви скочи на земята и тръгна към шофьора на другия камион, който закриваше с ръка очите си от ярката светлина на фаровете.
— Кой е? — попита шофьорът.
— Майор Воронин.
Човекът се изпъна мирно и козирува.
— Къде карате тези хора? — попита Алеви.
— Да сменим патрулните постове — отговори шофьорът.
— Кои постове?
— Кула едно и две, главния портал, щаба и вертолетната площадка, сър. Току-що смених охраната на дачата.
— Дачата на полковник Буров?
— Да, сър.
— Колко войници оставихте там?
— Трима.
Алеви погледна към двадесетимата въоръжени мъже в каросерията на камиона, чиито глави бяха обърнати към него.
— Хората в щаба и на вертолетната площадка получиха още по два часа наряд за невнимание при изпълнение на служебните си задължения — обърна се той към шофьора.
— Да, сър. По чия заповед?
— По моя, ефрейторе. Идете направо при кулите и главния портал, след това върнете останалите си хора в караулната.
— В бараките, сър.
— Да, в бараките. — Алеви почувства, че изпод фуражката му започват да се стичат капки пот и да струят по челото му. — Свободен сте.
Шофьорът се поколеба, след това козирува и се обърна на пета.
Алеви се върна при зила и седна на седалката до шофьора.
— Обърни, Бърт — каза той на Милс.
Милс се затрудни да намери задната скорост, след това я включи и зилът изгасна.
— По дяволите!
Големият транспортен камион стоеше на пътя пред тях. Милс включи отново двигателя и спирайки на три пъти, зави неубедително на тесния път, докато транспортьорът бавно потегли напред. Никой не продума. Милс подкара колата към дачата на Буров.
— Не мога да карам руски коли — тихо каза той.
— Чух какво си говорихте и не съм напълно сигурен, че той ще ти се подчини — каза Холис на Алеви.
— Ти не разбираш руския начин на мислене.
— Но разбирам военния начин на мислене. Хората приемат всякакви заповеди от собствените си офицери, но не се подчиняват непременно на нарежданията на офицер, когото не познават.
— Струва ми се, че се справям — каза Алеви, след това попита: — Да се връщаме ли искаш, или да продължим?
— Продължавайте — отговори Холис.
Лиза въздъхна отчаяно и се обърна към Милс.
Моля те, Бърт, не можеш ли да вразумиш тези двамата?
— Не — отвърна Милс, след като се замисли за момент.
— Това караулната на дачата ли е? — попита Алеви след минута.
— Да, тя е — отговори Холис, като надникна през предното стъкло. — Вилата е заградена с телена ограда. Между оградата и къщата има кучета. В караулката трябва да има двама войници и още един в самата дача. Но човек никога не може да бъде сигурен.
— Шофьорът също ми каза, че са трима. Ти поеми войника, който се приближава към нас — каза Алеви на Милс, — а аз ще се заема с другия.
— Добре.
— Вие отзад залегнете.
Милс намали скоростта и се приближи към караулката. Алеви погледна към обикновената на вид дача зад вратата, разположена на около сто метра в тъмнината. Милс рязко спря зила, той подскочи и изключи. Отново го включи.
— Никога не съм можел да се оправям с предавките.
Той извади пистолета и го остави в скута си. Един от войниците се приближи към шофьорската врата и надникна през прозореца.
— Да, капитане? — Милс изстреля един-единствен куршум между очите на войника, докато Алеви отвори вратата си и застана на прага. Вторият войник все още беше в караулката. Алеви забеляза, че той отчаяно удря по полевия телефон и се протяга да си вземе пушката. Алеви се прицели внимателно от покрива на зила и изстреля всичките си шест куршума в караулката. Разхвърчаха се стъкла и трески и мъжът падна на земята.
Милс изключи фаровете.
Алеви тръгна към портала, а Холис слезе от зила.
— Той е мой — каза Холис, като сграбчи Алеви за ръката.
— Добре — кимна Алеви. — Но не го убивай.
— Знам.
— Разполагаме с тридесет и четири минути, за да стигнем до вертолетната площадка — погледна към часовника си Алеви.
— Нека дойда с теб — каза Лиза на Холис. — Ще ти помогна да се справиш с поста вътре в къщата.
Холис кимна. Той отвори телената врата и се обърна към Алеви.
— От лявата страна на къщата се намира понтиакът на Грег Фишър. Ще го вземем с нас.
— Понтиакът на Фишър? Тук…? — неразбиращо попита Алеви.
— Буров го кара. Ключовете вероятно са на таблото.
— Чудесна идея, Сам — кимна Алеви. — Този ЗИЛ-6 сигурно вече го търсят. А след като понтиакът е на Буров, може и да не го спрат.
— А може да ни потрябват и скоростта му, и по-доброто му управление. Зилът е много противен — добави Милс.
— Всичко това е може би истина — отговори Холис. — Но аз искам този Транс Ам, просто защото… го искам. — Той хвана Лиза за ръката и хукна по дългата асфалтирана пътека към дачата.
Внезапно от тъмнината се появиха двете немски овчарки и се хвърлиха към тях от две различни посоки. Холис приклекна в позиция за стрелба, прицели се и стреля в по-близкото куче вляво от него. Пистолетът му изщрака тихо, но кучето силно зави. Холис се претърколи надясно точно когато втората овчарка стигна до него и Лиза. Той сякаш надуши голямото куче точно в секундата, преди да му вкара куршум в устата.
— Добре ли си? — попита Холис, като стана и помогна на Лиза да се изправи на крака.
— Добре съм.
Те стигнаха до входната врата и Холис й кимна. Тя натисна дръжката и установи, че е отворено. Лиза сложи пистолета в джоба на канадката си и се промъкна вътре.
Часовият седеше на стола си в обширното антре, осветено от слаба лампа, и се целеше в нея с автоматична пушка. Лиза притвори вратата след себе си и застана неподвижно.
— Коя сте вие? — попита часовият.
Тя сложи пръст пред устните си и прошепна на руски:
— Аз съм Лиза Роудс. Новата американка. Полковникът иска да ме види.
— Не ми е казвал такова нещо — каза часовият.
— Но е казал на мъжете навън.
— Защо предполагате, че иска да ви види полковникът? По това време? — усмихна се часовият.
— Иска да спи с мен.
Часовият самодоволно се усмихна и остави пушката си на бюрото.
— Ще трябва да се кача горе и да го извикам — той свали ботушите си. — Идете в дневната и се съблечете. Налага се да го прави там, защото старата е горе. — Часовият бе застанал на пода по чорапи.
Лиза рязко отвори вратата и отскочи встрани.
Холис се втурна през вратата и стреля, докато човекът се протягаше към пушката си, след това се хвърли напред и го хвана, преди да падне на земята. Той сложи мъжа да седне обратно на стола и едва тогава забеляза кървавата пяна, показала се на устата му вследствие на раната в гърдите, която го караше да хрипти, докато се опитваше да поеме дъх.
Холис хвана Лиза за ръката и я изтласка към входната врата.
— Тръгвай — прошепна той. — Няма да спорим.
— Моля те, Сам… Внимавай…
Холис отвори вратата и я избута навън, след това се върна при часовия, който го гледаше втренчено. Холис мина зад него, сложи ръка на рамото му и изстреля един куршум в тила му, като го придържаше облегнат на стола.
После напусна антрето и тръгна към стълбите. Стъпалата изскърцаха, но той продължи нагоре.
— Наталия, ти ли си, скъпа? — обади се женски глас. Холис спря. Чуха се стъпки и женският глас извика отново:
— Пьотр, Наталия си е в стаята.
— Часовият е — отвърна й Буров. — Ела да си легнеш.
Холис отново чу стъпки и звука на затваряща се врата. Той изкачи и останалите стъпала и стигна до обширното антре на горния етаж. Вляво от него имаше две полуоткрехнати врати, които вероятно водеха към спалните на дъщерята на Буров, Наталия, и на майка му. Вдясно имаше затворена врата, която навярно бе спалнята на съпрузите. Холис се приближи към нея, ослуша се, после натисна дръжката, отвори вратата и се претърколи странично в стаята, заемайки позиция за стрелба с насочен към леглото пистолет.
— Не мърдай!
Стаята беше тъмна, с изключение на някаква малка червена светлинка и когато очите на Холис свикнаха с тъмнината, той видя, че това всъщност бе червена звезда, сияеща на върха на дървено изображение на кремълската Спаска кула. Това бе странно, но още по-странно изглеждаше празното легло, върху което лежеше парцалена кукла. Холис разбра, но беше твърде късно.
Предпазителят на пистолет прищрака зад гърба му и чу гласа на Буров:
— Хвърли оръжието.
Холис хвърли пистолета си.
— Не ставай — каза Буров. — Обърни се насам на коленете си.
Холис бавно извъртя тялото си към Буров. Буров светна лампата и Холис видя, че той стои на вратата бос и по пижама, с голям пистолет, насочен към него.
— Семействата в някои страни се упражняват в стрелба — каза Буров. — Ние тук имаме други упражнения. А вие мислите, че руснаците са глупаци.
Холис не отговори.
— Глупак е онзи — продължи Буров, — който стои на колене пред дулото на оръжието. — Буров погледна с любопитство към Холис. — Какво търсеше тук?
— Исках да те убия, идиот такъв.
— Не, в такъв случай просто щеше да стреляш в леглото. А ти каза „Не мърдай!“. Искаше да ме плениш. Откъде намери този пистолет?
— Това не е твоя работа.
— Сам ли си?
— Как мислиш?
— Мисля, че не. Уби ли часовите?
— Да.
— А кучетата ми?
— Да.
Буров кимна замислено, после каза:
— Телефонът ми не работи, а и мисля, че долу има ваши хора. Следователно и двамата сме в трудно положение.
Холис нищо не каза.
— Това бунт ли е? Би било лудост. Тук има шестстотин въоръжени войници от отряда за охрана на КГБ. За живота на Додсън ли искате да преговаряте?
— Искам да ти дам урок, че властта на дулата на оръжието е ограничена. Зависи и от други фактори. Авторитетът не може да се крепи само на дулата на оръжието. Научи ли нещо?
— Застани на четири крака и изпълзи дотук! — кресна му Буров.
Холис застана на четири крака и излезе в антрето, докато Буров отстъпваше назад.
— Надясно! — каза Буров.
Холис запълзя по коридора, а Буров се приближи до него толкова, че да може да го удари с голата си пета по главата. — Ще ти покажа на кого принадлежат властта и авторитетът тук.
Буров отведе Холис в съпружеската спалня.
— Легни по гръб!
Холис се преобърна по гръб, а Буров се измести така, че да не попада в полезрението му, след което постави крака си върху лицето на Холис.
— Махни якето и пуловера и свали панталоните си до глезените.
Холис бавно седна и съблече канадката и пуловера, а след това смъкна панталоните си, като през цялото време Буров оставаше зад гърба му.
Буров хвърли якето настрани.
— Легни и сложи ръцете си под задника!
Холис легна и подложи ръце под себе си. Буров пребърка канадката на Холис.
— Какво е това? — попита той и хвърли намерената сребърна генералска звезда върху голите гърди на Холис.
Холис не отговори и Буров го ритна по темето.
— А какво има в алуминиевите кутийки от пури, Холис? Имена… а, списък на преподавателския състав, на живите и на умрелите. Къде смяташе да го носиш?
— Едно копие в Москва и едно във Вашингтон.
— А, така ли? Аз пък не мисля така.
На Холис му се стори, че гласът на Буров стана по-напрегнат. Чу го да се отдалечава към другия край на стаята и погледна към него. В ниша до прозореца имаше радиопредавател и Холис видя как Буров го включи и той светна.
— Ще извикам цялото отделение за охрана, Холис — каза Буров и вдигна слушалката.
— Къде са жена ти, дъщеря ти и майка ти?
— Защо питаш? — обърна се Буров към него.
— Това място е обградено и ще има престрелка. Ще им гарантирам безопасно излизане от къщата.
— Ти нищо не можеш да гарантираш, лайно такова.
— Могат да си тръгнат сега. Преди да се обадиш.
Буров се приближи към Холис със слушалките в ръка.
— Къщата не е обградена — ритна той Холис по бузата.
— Знаеш, че е. Часовите са мъртви, а телефонът ти е прекъснат.
— Но не и радиопредавателят ми.
— Тогава се обади, тъпо лайно — каза Холис на руски, — и върви по дяволите заедно с жена си, дъщеря си и грозната си стара майка.
Буров отново ритна Холис по лицето. Той приближи слушалките до ушите си и заслуша непрекъснатия сигнал на радиосмущенията, които идваха от отворените микрофони на радиопредавателя в щаба и на вертолетната площадка. Изруга тихо, след това отново се зае с радиопредавателя и превключи на друга честота. Чу откъслеци от разговор, после смущенията заглушиха и тази честота. Той погледна към Холис и каза на руски в микрофона:
— До всички станции, до всички станции! Тук е полковник Буров. Всеобща тревога, всеобща тревога! Незабавно изпратете отряд от отделението за охрана в къщата ми! Внимавайте за въоръжени затворници…
— Курсанти! — извика Холис. — Курсанти!
— Затвори шибаната си уста!
— Защо ти не затвориш твоята? И без това никой не те чува. Не виждаш ли, че радиопредавателите не работят, тъпанар такъв? Руснаците не разбират ли от електроника? — добави Холис на руски.
Буров захвърли слушалките и изтича до Холис, целейки с крак главата му. Холис бързо седна и Буров загуби равновесие, когато кракът му прелетя във въздуха. Холис се повдигна на ръце и замахна с крака, като събори Буров на земята. Дясната ръка на Холис се вкопчи в револвера на Буров и задържа цилиндъра му неподвижен, докато Буров се опитваше да стреля. Холис бръкна с пръстите на лявата си ръка в очите на Буров, след това притисна ларинкса му. Буров изхърка, но не отслаби захвата върху пистолета. Лявата ръка на Буров удари Холис два пъти по врата, преди той да сграбчи китката му. Холис успя да изрита панталона и обувките си и удари Буров с коляно в тестисите.
Мъжете се затъркаляха по пода, Холис вкопчен в пистолета и китката на Буров, като и двамата се опитваха да наместят коленете си така, че да нанесат удар в чатала на противника, всеки със съзнанието, че другият владее добре същото смъртоносно изкуство. Холис удари с глава носа на Буров и го чу да изпуква. Буров заби зъби в дъвкателните мускули на бузата на Холис и му пусна кръв, преди Холис да успее да отдръпне лицето си. Холис заби нокътя на палеца си в месестата част на китката на Буров, стремейки се към вените му, докато разкъса една и почувства как оттам рукна кръв. Никой не пророни дума, нито пък изпъшка от болка.
Холис осъзна, че Буров не го е излъгал за физическата си форма. Състоянието на самия Холис не беше толкова добро, както преди няколко седмици: той се умори и вече не можеше да прекатури Буров по гръб. Холис се намери затиснат от тежкото тяло на Буров и почувства как той освобождава ръката си с пистолета. Двамата мъже се взряха един в друг на слабата светлина и Холис видя, че от носа и дясното око на Буров тече кръв.
— Ще те прострелям в топките — тихо му каза Буров.
Холис внезапно пусна китката на Буров и с освободената си ръка приложи джудо хватка на задната част на врата на Буров. След това се пресегна през главата му, хвана брадата му и я дръпна, извивайки главата му до момента, когато чу, че прешлените му изпукаха. Буров се опита да хване ръката на Холис и да отслаби хватката му, преди вратът му да се счупи.
Холис продължи да натиска и видя как Буров изплези език, а лявото му око започна да изскача. Свободната ръка на Буров дърпаше ръката на Холис. Холис ритна два пъти Буров в тестисите с коляното си и осъзна, че защитните сили на противника му намаляват. Опита се да измъкне пистолета от ръката на Буров, но той все още го стискаше силно.
Тогава, за да спаси врата си от счупване, Буров внезапно пусна пистолета и се остави да се прекатури по гръб, измъквайки се от хватката на Холис, с която му извиваше врата. После се изправи на крака.
Холис също стана и двамата мъже се озоваха един срещу друг, приведени и залитащи.
— Хайде, ела — каза Холис и пусна пистолета на Буров на земята.
Буров не помръдна и Холис разбра, че с него е свършено. Двете очи на Буров бяха налети с кръв, а дишането му беше поривисто и пресечено от хрипове. От носа му течеше кръв, китката му кървеше. Холис се приближи до него и овладя дишането си.
— За Додсън, Фишър, пилотите, жените и децата им — каза Холис. Той стовари юмрука си върху лицето на Буров и чу как зъбите му изтракаха.
Буров залитна назад и се просна неподвижен на земята. Холис падна на колене и преобърна Буров по лице, така че да не се удави в собствената си кръв.
Той откъсна яката на пижамата на Буров и я уви около отворената вена на китката му.
Холис се простря на пода, за да проясни глава и възстанови дишането си. Докосна с ръка дясната си буза, където Буров бе забил зъбите си, и почувства как остра пареща болка пронизва мозъка му.
В рамката на вратата се появи някаква фигура и Холис различи приближаващ се към него чифт черни военни ботуши. Той погледна нагоре и съзря лицето на Сет Алеви. Зад Алеви стоеше Лиза. Холис се опита да се изправи, но ръката на Алеви натисна рамото му.
— Поседи малко.
Алеви вдигна пистолета от земята и отиде до Буров.
— Сам, добре ли си? — Лиза се втурна към него.
Той кимна и се обърна към Алеви.
— Радиопредавател — посочи той.
Алеви остави Буров и отиде до предавателя, отскубна пластмасовите слушалки заедно с кабелите и ги запрати в металния корпус на радиопредавателя.
— Успя ли да се свърже?
— Не ми се вярва.
Холис навлече панталона, а Лиза му помогна да си сложи ризата и канадката. Обу и маратонките, но не успя да завърже връзките и Лиза отново му се притече на помощ. Холис се изправи несигурно на крака и набута разхлабените хартиени рула със списъците в джоба си, а Лиза подаде звездата му.
Алеви обърна Буров по гръб и погледна лицето му, а след това попита Холис:
— Вие двамата май не се обичате много?
Холис не отговори.
— Защо сте наранили баща ми? — каза някакъв глас на руски.
Всички се обърнаха към вратата. Там стоеше по нощница уплашено десетинагодишно момиченце. Зад него бе застанала пълна жена на средна възраст с дебело подплатен пеньоар, а отзад едва се забелязваше възрастната жена, която Буров бе представил за своя майка.
Жената на средна възраст погледна към Холис, после към Лиза и накрая към облечения в униформа на КГБ Алеви.
— Съпругът ми мъртъв ли е?
— Не, госпожо — отговори й на руски Алеви, — просто е в безсъзнание.
— Не разбирам какво става — изхлипа тя. Алеви и Холис се спогледаха.
— Няма да ги убиете — каза Лиза на английски.
— Баща ми ще се оправи ли? — попита момичето, Наталия.
— Да — отговори на руски Лиза.
Изведнъж старата жена бутна снахата и внучката си и се втурна в стаята, коленичи до сина си с обляно в сълзи лице и започна да го гали.
— О, Господи, бедното ми момче. Пьотр, Пьотр, Господ да те пази, мъничкият ми. — Холис си спомни репортажите по новините през Втората световна война, които показваха как стари бабушки ридаят, коленичили над телата на синовете и съпрузите си. Боже мой, колко ли такива като Буров са износили в огромните си утроби тези свети възрастни жени.
— Не можем да ги вземем, но не можем и да ги оставим… — каза Алеви на английски.
— Не Сет! — рязко отговори Лиза.
— Искам Буров да знае, че са живи — каза Холис на Алеви. — По-късно това може да ни послужи.
— Добре — кимна Алеви. После се обърна към жената на Буров на руски: — Вие ще останете в къщата, или кучетата ще ви разкъсат. За известно време ще оставим тук няколко войници. — Алеви се наведе, за да вдигне Буров, но Холис го отблъсна встрани, с доста усилия положи Буров на рамо и го понесе към вратата, докато възрастната жена продължаваше да го гали.
— Ще го откараме в болницата — каза Лиза на Наталия и я погали по главата. — Скоро ще си бъде пак у дома. Жената и майката на Буров понечиха да последват Холис надолу по стълбите, но Алеви ги спря.
— Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред.
Лиза и Алеви последваха Холис.
— Беше мил с тях — каза Лиза на Алеви.
Той не отговори.
Транс Амът ги чакаше пред входната врата с отворен гюрук. Милс излезе от колата и заедно с Холис сложиха Буров в задното отделение при Додсън. Милс върза китките на Буров с парче метална жица. Холис погледна надолу към двамата пребити мъже: Додсън с разкъсания си анцуг и Буров с опръсканата си с кръв пижама бяха еднакво неузнаваеми в лицата. Кръгът се затваря, помисли Холис, и събитията, предизвикани от катапултирането на Додсън през телената ограда, наближаваха развръзката си.
— Аз ще карам — каза Холис. — Бърт, дай ми шинела и фуражката си и седни отзад до Лиза.
Холис нахлузи униформения шинел и фуражката на КГБ седна на шофьорското място и запали колата. Милс и Лиза се качиха отзад, а Алеви седна до Холис.
Холис включи колата на скорост и засили нагоре по шосето, мина през портала и продължи по тъмния криволичещ път.
— Разполагаме с още двадесет и две минути до сендмена — каза Алеви, когато прекосяваха търговския център. — Твърде много време.
— Това всичко ли е, Сет? Можем ли вече да си ходим? — попита Лиза.
— Да. Вертолетът е пълен.
— Дяволски пълен — добави Холис. Той натисна газта и увеличи скоростта до шестдесет мили в час.
Точно когато приближиха щаба, въздухът бе раздран от пронизителна сирена.
— Струва ми се, че това има нещо общо с нас — каза Алеви.
Пред осветената сграда на щаба бяха спрели няколко зила и дузина войници от отряда за охрана на КГБ обикаляха около тях. Един се приближи към банкета на пътя и започна да маха на Холис да влезе в паркинга пред щаба.
Холис натисна педала на газта до земята и подмина щаба като стрела.
— Какво според теб искаше този? — попита Алеви.
— Не зная.
Холис видя, че стрелката на километража му сочи деветдесет мили в час. Те прелетяха покрай Пост 000.
— Гледайте за отклонението към вертолетната площадка — каза Холис.
— Все още не са напълно сигурни кой е и какво е — обади се Милс.
— Е, надявам се да го проумеят, след като ние си тръгнем оттук — каза Алеви.
— Приближават ни две коли — каза Холис, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
Алеви погледна през рамото си и очите му срещнаха погледа на Лиза.
— Ти си необичайно мълчалива — каза той.
— Мисля за вертолета — усмихна се нервно тя.
— След пет минути сме във въздуха.
— Все още са след нас — каза Холис.
— Взриви ги — каза Алеви на Милс. — Опитай с това — той подаде шапката си на Милс.
— Добре. — Милс извади фосфорна граната от джоба на коляното си, нагласи часовника на нула и постави гранатата в шапката. — Каква е отсрочката при нула?
— Седем секунди.
— Добре. Можеш ли лекичко да открехнеш вратата си? — Милс издърпа часовниковия механизъм, за да зареди гранатата, и изброи до четири, след това бутна шапката на пътя. — Пет, шест.
Първата кола, ЗИЛ-6, беше на около двеста метра зад тях и сменяше светлините с надут клаксон.
— Седем.
Фосфорната граната избухна под първия зил, който излетя от пътя и се разби в дърветата, след което резервоарът му експлодира. Парчета горящ фосфор се разлетяха на всички страни и възпламениха боровите дървета.
Вторият зил, голям транспортен камион, продължи да ги следва, но не откри стрелба.
— Недоумява какво означава всичко това — каза Милс. — Не му се ще да открие огън по колата на полковника.
— Сам! Ето го пътя към вертолетната площадка! — извика Лиза.
Холис заби спирачки и рязко извъртя волана надясно. Колата поднесе, но не излезе от пътя. Холис превключи на по-малка предавка и отново даде газ по тесния чакълест път. Понтиакът подскочи, Холис го овладя и стрелката на километража достигна шейсет, после седемдесет мили в час.
Холис видя на около двеста метра пред себе си очертанията на радиорубката със слаба светлина в единия от прозорците. Видя и част от поляната, но не забеляза вертолета.
Сирената все още виеше, а прожекторите на наблюдателните кули осветяваха горите извън пределите на школата. В лагера кипеше живот, а шестстотинте войници от отряда за охрана бяха на крак.
— Ще вземем Бренън в движение — каза Холис.
— Проклетият камион ни настига! — каза Алеви, като погледна назад. — Спри тук и прегради пътя, или ще ни последват до вертолетната площадка.
— Добре — Холис натисна спирачките. Понтиакът поднесе и застана напречно на пътя. Той извади ключовете от таблото, загаси фаровете и всички се измъкнаха от колата.
Зилът зад тях намали скорост и спря на около сто метра, осветявайки ги с фаровете си. Алеви носеше Додсън на гръб, а Холис взе Буров.
— Лиза, изтичай напред и кажи на Бренън, че идваме — каза Алеви. Лиза извади пистолета си и хукна напред по пътя.
Холис видя сенките на последните десетина войници, слезли от камиона и насочващи се към тях. Някой извика на руски:
— Идентифицирайте се!
— Задръж ги за няколко минути, Бърт — каза Алеви на Милс.
— Добре — Милс извади пистолета си, претърколи се под понтиака и зачака войниците да се приближат.
Холис и Алеви се затичаха към бараката, понесли Додсън и Буров на гърбовете си.
Милс се прицели и изстреля всичките осем куршума на пистолета си със заглушител. Някой извика и въздухът незабавно бе разкъсан от глухия пукот на автоматите АК-47, наподобяващ гърма на фойерверки. Черната нощ бе прорязана от зелените откоси на автоматите и прозорците на понтиака се разлетяха. Милс зареди и изстреля още осем куршума.
Холис и Алеви тичаха приведени напред, като търсеха опора в каменистия път, когато краката им започнаха да се огъват под тежестта. Холис все още не успяваше да види вертолета на площадката.
Лиза тичаше пред тях и когато стигна на двайсетина метра пред дървената барака, извика:
— Бил! Бил! Бренън!
— Лиза Роудс? — отговори й някакъв глас. — Тичай! Бързо!
Лиза спринтира последните двадесет метра и се намери в прегръдките на Бренън.
— Добре, хайде. Поеми си дъх. Какво става? — каза той.
Тя посочи надолу към пътеката.
— Сет и Сам… носят Додсън и Буров.
— Кой? А, да. Добре. А Милс?
— Там е. Идват. Преследваха ни.
— Така и предполагах. Добре, качвай се във вертолета, там, на поляната…
— Не. Ще чакам…
— Добре. Тогава влизай в бараката и залегни. Веднага се връщам. — Бренън хукна по пътеката и видя Холис и Алеви да идват към него. Автоматичен откос преряза клоните над главите им и те всички се хвърлиха на земята. Бренън погледна към Буров и Додсън и попита:
— Ранени ли са?
— Не — отговори Алеви. — Почиват си. Лиза…
— Да, в бараката е.
— Добре, вземи Додсън и се връщай в бараката.
Бренън застана на едно коляно и Алеви прехвърли Додсън на гърба му.
— Не можа ли да намериш хора, които да могат да ходят? — попита Бренън.
Стрелбата от автоматите брулеше клоните над главите им и поляната се покриваше с клонки и шишарки. Холис видя една овъглена катеричка да пада до него на земята. Холис не можеше да разбере дали Милс отговаря на огъня, защото пистолетът му беше със заглушител, но му се струваше, че войниците се приближават към тях и вече се различават просветващите дула на оръжието им сред дърветата.
Бренън се приведе и хукна обратно към бараката с Додсън на гръб.
— Хайде, Сам. Аз ще се погрижа за Милс — каза Алеви на Холис. — Бягай оттук.
— Опитай се да живееш достатъчно дълго, за да ми дадеш възможност да ти избия глупостите от главата — Холис метна Буров на гръб и последва Бренън, също приведен на две.
Алеви приклекна до дебело крайпътно борово дърво, извади пистолета си и започна да стреля напосоки от двете страни на пътя. Внезапно избухна експлозия, Алеви видя как някъде по пътеката пламна ярка оранжева огнена топка и разбра, че понтиакът е избухнал. Извика Милс, но не получи отговор. Алеви мушна последния пълнител в пистолета си и започна да си пробива път към бараката, като не преставаше да стреля.
Холис измина последните няколко метра между пътеката и бараката и падна на колене пред вратата. Бренън свали Буров от раменете му и сложи припадналия зад вратата до Додсън. Холис се изправи и забеляза, че в бараката вече е тъмно, но зърна Лиза, приведена под прозореца, близо до три тела в униформа, грижливо подредени край стената.
— Сам… добре ли си? — каза Лиза.
— Да. Залегни. — Холис свали шинела си и го хвърли върху Додсън.
Бренън вдигна снайперистката пушка „Драгунов“ и отиде до прозореца, за да фокусира нощния й визьор спрямо близките дървета.
— Не виждам нито Милс, нито Алеви на пътеката, но през дърветата насам се промъкват някакви хора. — Той се прицели и стреля, като затворът на пушката му със заглушител изщрака с по-силен металически звук от изстрела в целта. Прицели се и стреля отново.
— Хубава пушка, но визьорът й не е така прецизен като нашите.
Холис забеляза три автомата АК-47, изправени до другия прозорец. До тях лежеше метална кутия, пълна с патрондаши с по тридесет патрона. Той коленичи, взе един автомат и счупи стъклото.
— Не бързай да стреляш, полковник — каза Бренън. — Те все още не са насочили вниманието си към това място.
— Добре. — Холис погледна към коленичилата до него Лиза. — Ще се върна да взема Сет и Бърт.
— Не ми ли дължиш нещо? — сграбчи ръката му Лиза.
— Ей, защо един от вас не излезе да види дали О’Шей е все още някъде там? — погледна към тях Бренън. — Кажете му какво става тук.
Холис улови Лиза за ръката и я отведе до вратата.
— Наведи се ниско. — Той я избута от бараката към поляната, където клекнаха във високата до коленете им трева. На около сто метра пред тях Холис видя очертанията на белия вертолет, който се открояваше на фона на тъмните борови дървета. Въпреки стрелбата той чу бръмченето на двигателите. — Виждаш ли го?
— Да.
— Кажи на О’Шей, че всичко е наред и скоро ще дойдем.
— Ти ще дойдеш с мен — погледна го тя.
— По-късно.
— Сега!
Холис я хвана за раменете и я погледна право в очите.
— Трябва да отидеш там и да му кажеш, че идваме, иначе може да излети. А аз трябва да се върна за другите, Лиза.
— Ще скоча на земята, ако излети, Сам. Кълна се, че ще го направя. Ако ти не дойдеш, аз ще се върна за теб… — очите й се напълниха със сълзи, а тялото й затрепери.
— Тичай! — обърна я към вертолета Холис. — Приведена ниско. Хайде, тръгвай!
Тя го погледна, след това хукна през тревата към вертолета, като на всеки няколко крачки извръщаше глава назад към него.
Холис гледаше как силуетът й се смалява, колкото се приближаваше към вертолета, и внезапно се намери лице в лице с Алеви.
— Тръгвай, Сам — каза Алеви, загледан в отдалечаващата се в нощта Лиза.
— Ще взема Буров. — Холис мина покрай Алеви и тръгна обратно към бараката.
Алеви го последва:
— Теб поне те слуша. Мен никога не ме е слушала.
Холис не отговори. Стрелбата се бе приближила до тях и Холис виждаше зелената диря на куршумите да прорязва гората, въпреки че повечето от изстрелите се забиваха в дънерите на дърветата.
Те пребягаха краткото разстояние до отворената врата на бараката и се хвърлиха на пода.
— Сега са много повече — каза Бренън. — Крият се в гората и се придвижват от дърво на дърво. Предпазливи са, но ще стигнат дотук след десетина минути. Ако излязат от гората на поляната и видят вертолета, ще си имаме малък проблем — добави той.
— Трябва да ги позабавим — кимна Алеви.
Той грабна един автомат АК-47, показа дулото му през прозореца и пусна дълъг откос в близките дървета, докато се свършиха всичките тридесет патрона в пълнителя.
Гърмежите откъм гората утихнаха за няколко минути, докато войниците от отряда за охрана се прикриха зад дърветата. Когато стрелбата се поднови, Холис забеляза, че изстрелите сега бяха насочени предимно към бараката. Чуваше глухите удари на куршумите, забиващи се от външната страна на трупите. Понякога случаен куршум влизаше през разбитите прозорци и оставяйки зелена следа, се забиваше в отсрещната стена, просветвайки за малко, преди да угасне. Куршумите пробиваха металния покрив над главите им и покривните греди започнаха да се нацепват.
— Може би искаш да останем, докато започнем да различаваме цвета на очите им — каза Бренън на Алеви.
— Добре, Бил — каза Алеви и зареди нов пълнител.
— Вземи Буров и тръгвай към вертолета.
— Не, вземи Додсън, аз ще взема Буров — каза Холис.
Алеви кимна на Бренън.
— Можеш да ги проследиш с нощния визьор — Бренън подаде снайперистката пушка на Алеви, — а цевта не проблясва и не вдига шум. Използвай я, докато се приближат. След това вземи автомат и амунициите от чантата. Но по-добре всички да се махаме оттук още сега — добави Бренън.
Алеви повдигна снайперистката пушка над перваза на прозореца, прицели се в една проблеснала цев и изстреля един куршум.
— Трябва да почакам Бърт още малко — каза той. — Ще се видим по-късно. Бренън коленичи до Додсън.
— Пулсът му е добър, но наистина е много зле. — Той метна Додсън на рамо и тръгна към вратата, която не беше под пряк обстрел от гората. — Добре, ще се видим на борда — каза Бренън не особено убедено.
Той ритна вратата навън и Холис го видя да се придвижва бързо от бараката към поляната и да изчезва в тъмнината.
Холис застана на колене до Буров и провери пулса и дишането му.
— Добре е. Струва си да го вземем.
Буров се размърда, опитвайки се да вдигне глава, но Холис го бутна назад. Буров понечи да каже нещо през смазаните си устни и изпочупени зъби. После изплю кръв и слюнка и каза на руски:
— Ти… — отвори очи, — ти… Холис… Ще те убия… Ще чукам жена ти.
— Ще оживееш — отговори му Холис на руски, — но няма да ти е до чукане.
— Еб вас.
— Знаете ли къде отивате, полковник? — Алеви се приближи до Буров. — В Америка. Късметлия сте.
— Не… не… — Буров повдигна завързаните си ръце и слабо замахна към Алеви.
Алеви извади пълна спринцовка от джоба си и заби иглата й във врата на Буров, вкарвайки му доза натриев пентанол.
— Ще можеш да изпращаш картички на Наталия — каза той на Буров.
— Копеле.
— Я виж кой го казва.
Буров дочу пукота на стрелбата.
— Виждате ли… идват за вас.
— Е, Сам, твой ред е — каза Алеви на Холис. — Занеси наградата си вкъщи.
— Защо не дойдеш и ти? — отговори Холис. — Милс е мъртъв.
— Няма значение.
— Хайде да си ходим, Сет. Заслужаваш го. Обед в Белия дом.
— Аз ще издавам заповедите, генерал Холис. Тръгвай.
За момент погледите на Холис и Алеви се срещнаха, после Алеви каза:
— Приспивателният газ ще плъзне след няколко минути. Всичко ще бъде наред. По-добре тръгвай.
Чуха шум от стъпките на тичащ човек пред вратата на бараката и сграбчиха пушките си, тогава отвън се разнесе познат глас:
— Влизам!
Милс се хвърли с главата напред през отворената врата и се блъсна в Буров, който изръмжа. Милс седна на пода и пое дъх.
— Много са близо. На по-малко от сто метра. — Погледна си часовника. — Господи… време е да вървим.
Холис забеляза, че по ръцете и по врата на Милс има кръв. Надуши миризмата на петрол, а дрехите на Милс бяха обгорени.
— Ранен ли си?
— Добре съм. Измъкнах се изпод колата, преди да избухне. Е, чакаме ли нещо?
— Само теб — отговори Алеви. — Ти ще вземеш Буров. Ние ще те прикриваме с димна завеса.
Холис сложи припадналия Буров на раменете на Милс, докато Алеви отвори черната кожена чанта и извади кутиите с газа. Той застана до вратата и надникна навън.
— Дяволски близо са. — Извади предпазителя от кутията и я хвърли от вратата. Черният дим се понесе на талази и се разстла на юг, понесен от вятъра към приближаващите се войници от отряда за охрана.
Алеви извади и кутия полицейски газ от чантата и също я изхвърли навън. Полицейският газ за разправа с демонстранти се разпръсна и се смеси с димната завеса.
— Добре, Бърт, ще се видим след една-две минути.
Милс стоеше приведен до вратата с Буров на гърба и наблюдаваше разстилащия се по земята газ, изпълващ пространството между бараката и дърветата. Сред разредените изстрели започнаха да се чуват звуци от кашляне и повръщане.
— Успех — каза Милс. Той прихвана Буров и изтича от бараката, като остави димната завеса зад гърба си.
Холис залегна до вратата с АК-47 в ръка и изстреля всичките тридесет патрона от пълнителя в хоризонтален откос под дърветата, но в отговор получи съвсем малко изстрели. Погледна обратно към Милс и видя, че вече е изчезнал.
Холис огледа избата и седна, облегнал се с гръб на дървената стена. Алеви коленичи до прозореца и изстреля дълъг откос в черния дим. На пода издрънчаха празните гилзи и бараката се изпълни с миризмата на изгорял барут.
— Добре, Милс и Буров трябва вече да са на борда — каза Холис. — Искаш ли да тръгнеш пръв? Аз ще те прикривам.
— Не, ти тръгни пръв — каза Алеви и погледна часовника си. — Имаме още няколко минути.
Холис тръгна към вратата, след това погледна назад към Алеви.
— Тръгвай — усмихна му се Алеви.
Холис чуваше рева на вертолетните двигатели от поляната.
— Ще излети. Тръгвай с мен.
Алеви седеше облегнат на стената до вратата, но не отговори. Холис помисли, че откакто го познаваше, за пръв път го вижда толкова отпуснат и в мир със себе си.
— Това, което си пуснал от вертолета, не е приспивателен газ, нали?
— Не, не е — отговори Алеви.
— Нервнопаралитичен ли е?
— Да. Използвах зарин. Табун също е добър, но…
— Защо? Защо, Сет…?
— Много добре знаеш защо.
— Но… Исусе Христе, човече… близо триста американци… жените, децата…
— Те не могат да се приберат вкъщи, Сам. Никога няма да могат да се приберат в къщи. Те нямат дом. Това е техният дом. Ти го знаеш.
Холис погледна през прозореца и видя, че димната завеса започва да се разнася. Той прерови чантата и откри последната димна граната и последната кутия полицейски газ. Махна предпазителите на двете и ги изхвърли през вратата. Все още имаше отделни изстрели, насочени към тях, но преобладаващите звуци бяха от повръщане и проклятия.
— Значи Държавният департамент и Белият дом получиха това, което искаха — каза Холис на Алеви. — Това място никога не е съществувало. И ти се съгласи?
— Тръгвай, Сам. Не искам да умреш тук — каза Алеви, като си погледна часовника.
— А ти тук ли смяташ да умреш?
Алеви не му отговори направо, а отвърна:
— На път съм да убия хиляда души. — Той погледна към Холис. — Идеята беше моя. Отровния газ. В името на страната ни.
— Защо „В името на страната ни“?
— Това е компромис. В замяна на това, че ЦРУ и Пентагонът няма да пратят по дяволите мирните инициативи и всички тези глупости, ние можем да задържим колкото искаме от трите хиляди випускници на Школата за магии, които се надяваме да разкрием в Америка. Останалите могат да си вървят без съд и присъда. Това стана възможно благодарение на теб и на списъците на генерал Суриков. Това ни изведе от задънената улица. Ще открием своя собствена Школа за магии в Америка. Разбираш ли?
— Опасявам се, че да.
— Не се прави на проклет бойскаут. Ще съумеем да обърнем разузнавателната им операция срещу самите тях. Ще имаме първокласно училище за нашите агенти, а Буров и Додсън ще бъдат нещо като наставници на курсантите. Добре измислено, какво ще кажеш?
— Идеята твоя ли е?
— Разбира се. Но ще ти призная и още нещо, което не беше моя идея — добави Алеви. — Не трябваше да излезете живи от тук нито ти, нито Лиза. Твоите хора от военновъздушното разузнаване, включително и шефът ти, генерал Вандермулън, се съгласиха на това, макар и с нежелание, признавам.
— Тогава защо…
— О, не съм чак такова животно, Сам. Нима вярваш наистина, че бих могъл да я оставя да умре тук?
— Нищо, което правиш, вече не може да ме учуди, Сет.
— Благодаря. Но това не мога да направя. Колкото до теб… ами аз те харесвам, така че ти давам шанс да се измъкнеш.
Холис чу, че ревът на двигателите се усили.
— А какво стана със Суриков и внучката му, Сет? Излъга ли ме? — попита Холис.
— Опасявам се, че да. Ще останат още малко в Москва. Налага се, иначе в КГБ ще разберат, че именно Суриков е предал Школата за магии. А не можем да допуснем това, преди ФБР да е готово да ги залови всички. Знаеш го.
— Ти си едно гадно копеле.
— Аз съм патриот.
В дървените стени на бараката отново започнаха да се забиват куршуми и Холис ясно различи силния лай на тежка картечница. От стените се разлетяха трески и Холис залегна на земята.
— Залегни.
Няколко куршума улучиха радиопредавателите и те се разпаднаха. Порцелановата камина се разтресе и от нея излетяха облаци дим и пепел. Куршумите улучиха и трите тела, подпрени на отсрещната стена, и Холис чу как те изпуснаха газове, примесени с миризмата на смъртта. Холис се пресегна и придърпа към себе си един автомат АК-47, след това се претърколи по пода и стреля срещу някои от близките, проблясващи в тъмнината дула.
— Тук са, съвсем пред бараката. — Алеви явно не се вълнуваше от това. Остана да седи облегнат на стената.
— И за да прибавим към нанесените щети и малко оскърбление, моите хора ще измъкнат семейство Келъм оттук — отбеляза Алеви. — Те ще станат преподаватели в американската школа. Много са способни и проявяват желание да ни сътрудничат срещу обещанието да не ги хвърлим в Москва река.
— Каква гадост! — отзова се Холис и зареди нов пълнител. — Хората, които се предполагаше, че трябва да измъкнеш оттук, ще умрат…
— Точно така. При това доста безболезнено. Заринът е с много бързо действие.
— Според плана Лиза и аз също е трябвало да умрем. А садистът Буров ще живее, шибаните Келъм също ще живеят, а Суриков и внучката му, които рискуваха живота си за нас, остават тук, и Додсън, когото всички искахте да ликвидирате, за да му затворите устата, пътува от едно място, където е бил погребан жив, към друго, където също ще бъде погребан жив — в новата ти проклета…
— Горе-долу това е. Единственото изключение е Додсън, той беше твоя идея. Аз исках генерала. Както и да е, Чарли Банкс и бандата му са удовлетворени. Твоите хора също не са недоволни, защото честта на безследно изчезналите пилоти ще остане неопетнена. Нямаше да е лесно да се обясни това глупаво предателство…
— Те не са…
— Те са. И е напълно излишно да добавям, че ЦРУ получи онова, което искаше.
— А ти? Ти получи ли онова, което искаше, Сет?
— Предполагам, че да. Мисля, че просто получавам онова, което заслужавам.
— Разбираш ли колко чудовищно е всичко това? — Холис погледна Алеви на слабата светлина в бараката.
— Напълно. Но разбираш ли колко гениално е също така? Това е класическо преобръщане на една мащабна шпионска операция срещу нас в истински крах за тях. Спечелихме още малко време, в което дебелият декадентски Запад ще успее да износи много чифтове джинси, да си поиграе на демокрация, да поговори за мир и разбирателство, да напише още книги за диети…
Холис се хвърли през стаята и удари Алеви. Притисна раменете му към пода и приближи лицето си до неговото:
— Разбираш ли какво си направил? Нима всички във Вашингтон са напълно полудели?
— Те са изплашени до смърт, това е! — изкрещя му Алеви. — Слезте от белия кон, генерал Холис. Това е отчаяна борба за оцеляване! — той отблъсна Холис и седна.
— Тогава всички вие просто не схващате същността, по дяволите! — извика Холис. — Не можем да оцелеем, ако станем като тях! Хората като Суриков и внучката му… Ние сме тяхната светлинка в ограждащата ги тъмнина. Не разбираш ли, Сет? Току-що преживях две шибани седмици в тоталитарното общество. Ние с теб живяхме тук две години, Сет. Господи, човече, нищо ли не си научил?
Алеви извади пистолета си и го насочи в лицето на Холис.
— Не ми трябват проклетите ти лекции. По дяволите, знам какво съм направил. Признай поне, че трябваше да се направи. Или просто си затвори устата.
Холис лежеше прострян на пода, заслушан в приближаващите изстрели. Чуваше офицерските заповеди, подготвящи последния щурм през откритото пространство между пътя и бараката. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви:
— Добре… разбирам.
Помисли си за Джейн и Тим Ландис и за малкото им момченце. Припомни си мълчаливото страдание на генерал Остин, недооценената смелост на капитан Пул и трагедията на всички американци, които беше срещнал, както и на техните жени и деца. Сети се и за лекарката, която го беше прегледала, и за другите политически затворници, станали жертва на тази лудост. Помисли си за миг дори за курсантите, особено за онези, които бяха надигнали глас в увеселителната зала, както и за петстотинте или шестстотинте войници от отряда за охрана, които в известен смисъл не можеха да бъдат упреквани за нищо; там бяха и жената на Буров, и майка му, и дъщеря му.
— По дяволите!
Алеви захвърли пистолета си и сграбчи от пода един от автоматите АК-47. Той застана до прозореца и стреля непрекъснато, докато оръжието прегря и заяде. Той го захвърли и се наведе за друг автомат, когато порой от куршуми се изсипа върху остатъците от стъклото и рамката на прозореца.
Холис вдигна последния автомат АК-47 и се придвижи до прозореца, който гледаше към противоположната страна на престрелката. Вдигна приклада на оръжието и разчисти стъклото и дървените отломки.
— Къде отиваш? — погледна към него Алеви.
— Вкъщи.
— Не. — Алеви извъртя автомата си и го насочи към лицето на Холис. — Сега вече знаеш твърде много.
— Точно затова се прибирам вкъщи. — Холис се повдигна на прозореца. — Хайде да вървим.
— Спри! — Алеви изстреля няколко куршума в стената над главата на Холис.
— Не. Ще карам, както аз си знам, Сет. Не както ти искаш.
— Длъжник си ми, Сам. За това, че спасих живота на Лиза. Прикривай ме.
— Нищо не ти дължа. Ей, Сет.
— Какво?
— Ти ме прикривай! Става ли?
— Разбира се — Алеви го погледна през възцарилата се в бараката тъмнина. — Винаги съм го правил.
— Благодаря, Сет — кимна му Холис.
— Да. Ти също. Ще те следвам по петите, Сам. Ще се видим на борда.
Холис се претърколи през прозореца и залегна неподвижно на земята. Внезапно чу как войниците извикаха в хор „Ура-а-а!“. Въздухът беше разкъсан от оглушителния пукот на автоматите АК 47, който заплашително се приближаваше, след като отрядът за охрана започна последния си щурм през откритото пространство към бараката.
Холис хукна към поляната и изостави укритието на бараката зад гърба си. Вляво и вдясно от него прелитаха случайни куршуми, но той не им обърна никакво внимание, устремен към площадката пред себе си. Стигна до тревата и се просна по очи.
Чуваше зад себе си стъпки да кънтят глухо в меката пръст. Наблюдаваше как Алеви приближава към него, когато изведнъж сякаш се спъна и падна, погълнат от високата трева. Внезапно полюляващата се трева се превърна във вълните на пристанището край Хайфон, а човекът, който се опитваше да изплува отгоре, беше не Алеви, а Ърни Симс.
— Сам! Сам! — извика някакъв глас и Холис не можеше да каже дали това е гласът на Алеви, или гласът на Симс, отекващ през изминалите години. Холис се изправи и се затича към гласа.
Той стигна до Алеви, лазейки през жълтата трева. Алеви се вкопчи в крака на Холис. После, когато Холис се приведе ниско до него, се претърколи по гръб.
— Сам…
Холис разкъса сакото на Алеви и видя, че върху снежнобялата му риза плъзва тъмно петно.
— По дяволите, Сет.
Алеви се обърна по гръб и Холис притисна дланта си към кървящата рана на гърдите му.
— Лежи неподвижно, Сет. Пести си дишането. — Но Холис забеляза, че на устните на Алеви изби кървава пяна. — Спокойно. Всичко е наред.
Очите на Алеви се замъглиха, той дишаше на пресекулки, но ясно изрече:
— Върви…, върви… те чакат… не ги карай да те чакат…
— Не и този път — каза Холис след секунда колебание. — Ще се удавим или ще изплуваме заедно, приятелю. — Той хвана Алеви под мишниците и започна да го дърпа нагоре, за да го изправи, но почувства, че тялото на Алеви се напрегна, а после се отпусна. Той погледна в безизразните отворени очи на мъртвия Сет Алеви и леко го отпусна да легне върху влажната руска земя. Холис пое дълбоко дъх и каза тихо:
— Мисля, че ще ми липсваш, приятелю. — А когато КГБ намери тялото му, помисли Холис, ще разберат, че ги е победил Сет Алеви, и този път няма да има око за око и зъб за зъб.
Той бавно се изправи на коляно и надникна от тревата към тъмната поляна. Вертолета го нямаше и когато погледна към небето, го видя да се изкачва във въздуха право нагоре. Погледна часовника си и видя, че е 3,48. Бяха чакали, но не достатъчно дълго. Предполагаше, че О’Шей, Бренън и Милс са се погрижили Лиза да остане във вертолета. Но въпреки всичко, помисли той, има вероятност тя да е там, на тъмната поляна. Изправи се, окачи автомата си на рамо и започна да се придвижва към средата на поляната, където преди стоеше вертолетът.
Чу зад себе си шум и погледна назад към бараката с радиопредавателите. Тя гореше и в светлината на пожара видя силуетите на войниците от отряда за охрана на КГБ, които нагазиха в поляната и тръгнаха към него.
Той се обърна отново към площадката и продължи да върви напред, въпреки че с всяка измината крачка все повече и повече се убеждаваше, че тя не е там. Радваше се, че я няма, но въпреки всичко щеше да му е приятно да я види още веднъж.
Стигна до мястото, където преди бе кацнал вертолетът, и застана на измачканата трева. Погледна нагоре, но машината вече не се виждаше на фона на тъмното небе.
Вниманието му привлече шум в гората от другата страна на поляната. Забеляза други хора, които се насочваха към него. Прожекторите на близките наблюдателни кули вече бяха обърнати към вътрешността на лагера и два от тях внимателно опипваха поляната. Единият го хвана в лъча си.
— Предайте се! — извика глас на руски, който идваше откъм бараката. — Заобиколен сте! Горе ръцете!
Холис се подпря на коляното си и стреля към бараката, след това се обърна и стреля към редицата войници, които се приближаваха към него от другата страна. И двете групи се хвърлиха на земята, но не отговориха на огъня му, защото не можеха да стрелят едни срещу други.
Наблюдаваше ги как прибягват през високата до коленете им трева, като постепенно затягаха обръча около него, залягайки и претърсвайки тревата. Лъчът на прожектора го осветяваше непрекъснато и той стреля по посока на източника на светлина, докато не угасна.
— Предай се! Стани!
Холис изстреля последните патрони от автомата си, след това извади пистолета си и зачака. Войниците бяха на петдесетина метра от него и се чуваха подвикванията им. Някой издаде заповед и групата, която идваше откъм бараката, залегна долу в позиция за стрелба. Другите коленичиха и насочиха пушките си към него като отряд за екзекуция. Той изстреля патроните от пистолета си по тях и зачака ответната канонада да разкъса тялото му.
Чакаше, но нищо не се случи. Погледна към мъжете, които бяха коленичили на земята, но вече не ги виждаше; той осъзна, че вероятно и те са залегнали на земята в положение за стрелба.
— Не се предавам! — извика на руски. — Елате и ме хванете!
Чакаше, но никой не му отговори. Чу как някой повръща и стене и разбра. Нервнопаралитичният газ идваше от север и бе достигнал първата група войници, преди да стигне до него. Забеляза, че прожекторите на кулите вече не шареха по земята, а бяха насочени неподвижно във въздуха.
Погледна назад към войниците, идващи откъм бараката, и видя, че те продължават да се движат през тревата. Холис стоеше прав с изваден пистолет и очакваше или нервнопаралитичният газ, или някой от войниците да го достигне.
Небето беше чисто и от север продължаваше да подухва лек ветрец. Не усещаше особено силен страх от смъртта, защото дълбоко в себе си бе убеден, че само благодарение на няколко секунди, подарени му от случайността в пристанището на Хайфон, не бе прекарал последните петнадесет години от живота си тук. Съдбата му бе отпуснала още малко време, но то бе време, дадено на заем, и сега бе дошъл моментът да си плати дълга, както винаги бе знаел, че ще стане.
Вече си имаше един гроб в Арлингтън и едва ли за някого имаше голямо значение дали прахът, положен вътре, е наистина от него, или пък е на някой нещастен руснак. Всички му бяха отдали дължимата почит и продължаваха да живеят живота си. Тази смърт бе някак си излишна, също както и смъртта на всички американски пилоти тук. Но всъщност той си даваше сметка, че приемайки да участва в играта на Сет Алеви, сам бе допринесъл за този изход на събитията: затова реши, че е справедливо да бъде тук заедно с всички тези хора, които никога нямаше да се завърнат у дома.
Знаеше, че би могъл да напусне бараката две минути по-рано. Но по причини, които Сет Алеви разбираше по-добре от него, бе останал — беше се почувствал твърде свързан с Алеви, твърде въвлечен в неудържимо привличащата го лудост на този човек.
Но на Алеви, готов да умре в името на убежденията си, можеше да прости всичко това. Ала хора като Чарлз Банкс или като онези, които си играеха с човешките съдби и държавите по света като с шахматни фигури, бяха нещо друго. Те бяха тези, помисли той, които имаха нужда от миризма на барут, мъртви тела и газ, за да бъдат върнати към реалността.
Холис затвори очи и извика във въображението си образа на Лиза — такава, каквато беше първият път, когато я забеляза в дежурния кабинет в нощта на изчезването на Фишър. Вгледа се назад в спомените си и си даде сметка, че в оная нощ между тях бе станало нещо. Още от самото начало той знаеше докъде ще ги отведе то, така както съзнаваше, че цялата тази история с Фишър и Додсън има вероятност да го доведе именно до този момент. И тъй като предчувствията му си противоречаха, той се бе опитал да се отдалечи от нея. И ако съжаляваше за нещо, то бе, че можеше да я обича повече, да й даде онова, което тя с такова желание бе дарила на него.
Надигна се вятър. Той дълбоко си пое дъх. Миризмата на боровете и влажната земя бе все така приятна и неподправена, защото още не бе примесена със сътворените от човека смъртоносни изпарения. Почувства, че леко му се повдига, и изпита странно усещане за пощипване по кожата. Запита се защо газът вече убива руснаците, които са по-далеч от него по посоката на вятъра, преди да е убил самия него.
С отдалечената част на съзнанието си долови равномерното пърпорене на перки. Помисли си, че приличат на крилете на черните ангели, които идват да вземат душата му. Вятърът се усили и той отвори очи. Небето над главата му бе черно като катран и Холис забеляза, че тъмнината се спуска над него като нещо осезаемо. След това видя крилете на ангелите да се въртят в нощното небе и осъзна, че това не е предизвикана от газа халюцинация, а вертолет, който разчиства въздуха около него, създавайки малко островче живот в мъртвата зона.
— Не! Вървете си! — Холис поклати глава. Пристанището в Хайфон беше големият му шанс. Заслужаваше го, но този тук — не. — Вървете си!
Вертолетът се дръпна малко встрани и той видя, че Лиза е коленичила до отворената врата на десет фута височина и протяга ръце към него. До нея стоеше Бренън, Милс надничаше през прозореца. О’Шей седеше в пилотското кресло и управляваше вертолета с умение, значително надвишаващо способностите му.
Холис поклати глава и им махна да си вървят.
— Сам! Моля те! — Тя се наведе още по-силно през вратата и Бренън я бутна назад, след което хвърли към него въже с примка на края.
За момент вертолетът увисна във въздуха и Холис видя, че трябва да се бори с вятъра, вдиган от перките му. Разбра, че О’Шей ще остане там, докато се разбие или пък всички бъдат умъртвени от газа. Холис пъхна клупа на въжето под мишниците си и почувства как тялото му се издига над земята, залюлява се, а после престана да усеща каквото и да било.
Сам Холис усещаше как тялото му се рее в черното пространство. Чувството за безтегловност и полет беше успокоително и приятно, искаше му се никога да не го напуска, но постепенно осъзна, че не се носеше във въздуха, а седеше неподвижно.
Отвори очи в тъмнината и се взря в далечните светлини, докато те съвсем се приближиха и възприеха познатата форма на командно табло в пилотска кабина. Съсредоточи вниманието си върху часовника пред него и видя, че е близо шест часът. Предположи, че е сутрин. Обърна глава и погледна О’Шей, седнал в пилотското кресло до него.
— Къде, по дяволите, отиваш?
— Здравей — погледна го О’Шей. — Добре ли се чувстваш?
— Чудесно. Отговори на въпроса ми, капитане.
Лиза се наведе през седалките и го целуна по бузата.
— Здравей, Сам — хвана ръката му тя.
— Здравей и ти. Здравейте всички там отзад. Къде отиваме, по дяволите? Посолството е само на двадесет минути.
— Не можем да отидем в посолството с този товар, генерале — каза Бърт Милс, който седеше зад него. — Капитан О’Шей, Бил и аз официално сме в Хелзинки. Вие с Лиза официално сте мъртви. Додсън е умрял преди близо двадесет години, а Буров е може би най-големият ни проблем.
Холис кимна. Знаеше всичко това.
— Отиваме към залива.
— Да, сър. Към Финландския залив — отговори О’Шей. Имаме среща с един кораб. Поздравления за повишението — добави той.
Съвсем по военному, помисли Холис. Не поздравления за това, че е останал жив — повишението беше по-важно.
— Благодаря — изръмжа той.
— Как се чувстваш? — попита Милс.
Холис раздвижи краката, после ръцете си и не усети да има проблеми с координацията на движенията. Виждаше добре, а и останалите му сетива изглеждаха наред. От ризата си долови слаб мирис на повръщано, но не беше изпразнил нито пикочния си мехур, нито червата, което беше добре. Осъзна, че дясната страна на лицето му е изтръпнала, докосна бузата си с пръсти и откри, че мястото, където зъбите на Буров бяха разкъсали плътта му, е покрито с марля. Предположи, че изтръпването се дължи на местна упойка, а не на въздействието на нервнопаралитичния газ.
— Добре съм. — Той се обърна и погледна към Милс. — Пралидоксим ли си сложил?
Милс кимна, признавайки, че ставаше въпрос за антидот срещу нервнопаралитичен, а не приспивателен газ.
— Имах ли конвулсии?
— Леки. Но ако сега се чувстваш добре, значи си добре. С това нещо е така.
— Не мислех, че може да ти прилошее толкова от приспивателен газ — каза Лиза.
Никой не й отговори. Холис се обърна и огледа тъмната кабина. Лиза бе коленичила на пода между седалките, Милс беше точно зад Холис, а Бренън миролюбиво спеше на седалката зад гърба на О’Шей. На двете места отзад бяха Додсън и Буров. Доста странни съседи, помисли той. Те се държаха изправени благодарение на ремъците, препасани през раменете им.
— Додсън ще се оправи — каза Милс. — Трябва му само обилна храна. Буров… е, ще се наложи да му се прекрои лицето. Надявам се да няма мозъчни контузии.
— Той има вродени мозъчни увреждания — отговори Холис. Почувства, че Лиза стиска ръката му, и като си спомни за изпитаните угризения, стисна в отговор нейната. — Радвам се, че те виждам.
— Чаках те, но… — каза тя.
— Не трябваше да ме чакате, не трябваше и да се връщате и да подлагате всичко на риск.
— Гласувахме и аз загубих — каза Милс. — Нищо лично, генерале. Просто за информация. И също за информация: и вие със Сет не трябваше да ме чакате. Но благодаря.
Холис се обърна отново напред и огледа уредите на командното табло, като погледът му спря върху индикатора за горивото.
— На какво разстояние сме от залива?
— Въз основа на средната скорост и времето на полета досега — отговори О’Шей, — предполагам, на сто и петдесет възела. Имам навигационна карта на терена, но не виждам никакви ориентири на земята. Насочваме се към Ленинград. Щом видим светлините на града, ще променим курса.
Холис погледна към индикаторите за скорост и височина на полета. Летяха със 150 километра в час на височина 1600 метра. Погледна оборотомера и тахометъра, след това провери налягането и температурата на маслото, на акумулатора и на изхвърляните от двигателя газове. Като се имаха предвид теглото на товара и излишното разстояние, вертолетът се справяше добре. Единственият проблем според него беше горивото: изглежда, то просто не беше достатъчно. Почука по индикатора за бензина, за да види дали стрелката мърда.
О’Шей помисли, че Холис иска да обърне внимание на съществуващия проблем, и тихо каза:
— Не знам — насили се да се усмихне и използва една стара пилотска шегичка: — Може да ни се наложи да преплуваме последните сто ярда.
— Изразходвали сте известно количество гориво, като сте се върнали да ме вземете — отзова се Холис.
О’Шей не отговори.
Известно време всички мълчаха и Холис забеляза, че въпреки въодушевлението, последвало крайно рискованото им измъкване, настроението в кабината не бе възторжено. Подозираше, че мислите на всички са насочени назад, към Школата за магии, и напред, към Финландския залив. „Тук“ и „сега“ нямаха значение, както ясно демонстрираше Бренън.
— Ако съм разбрал правилно — обърна се Холис към Милс, — ти, Бренън и бившият ми помощник сте все още в Хелзинки и най-вероятно няма да се върнете в Москва, за да заемете отново дипломатическите си и други постове.
— Доста правилно предположение — отговори Милс.
— А Буров и майор Додсън ще изчезнат в американската Школа за магии. Милс кимна колебливо.
— А ние с Лиза ще бъдем тържествено посрещнати в Ню Йорк. Известно време Милс мълча, после каза:
— Ами… Сет говори ли с теб?
— Да. Знам, че според плана Лиза и аз не би трябвало да се намираме на този вертолет. Но след като сме вече тук…
— Ами… Предполагам, че ще трябва да кажем, че съобщението за смъртта ви във вертолетната катастрофа се е дължало на погрешна идентификация на самоличността ви. Смятат, че ще можем да уредим възкръсването ви.
— Благодаря. Защото успяхте да уредите смъртта ни твърде добре.
Милс притеснено се усмихна.
— Както обикновено, аз не разбирам добре за какво става въпрос — каза Лиза, като гледаше ту към единия, ту към другия.
— Не беше приспивателен газ — погледна към нея Холис. — Беше нервнопаралитичен газ. Отрова.
— Какво?
— Няма да има преговори и размяна на затворниците за другите. Всички там, включително и Сет, са мъртви.
— Не!
— Да. И ние е трябвало да бъдем мъртви.
— Защо? — тя погледна към Милс. — Сет… мъртъв? Не, той не може да е мъртъв. Бърт каза, че ще го вземат като затворник и ще го разменят срещу Буров. Бърт?
— Седни тук. — Милс се изправи. Хвана я за ръката и я премести да седне на мястото му. Милс клекна на пода и си пое дълбоко дъх. — Много е трудно да се обясни, Лиза.
— Не, не е, Бърт — намеси се Холис. — Много е лесно. Просто ти не искаш да го кажеш на глас. — Холис се обърна към Лиза. — Държавният департамент, Белият дом, Военното разузнаване и ЦРУ са се споразумели Школата за магии на госпожа Иванова се закрива завинаги, предстои откриването на Школата за магии на госпожа Джонсън.
— Не смятам, че трябва да й казвате повече, генерале — каза Милс. — Мисля, че Сет не би искал тя да знае всичко това.
Холис не му обърна внимание и продължи:
— Двата на пръв поглед неразрешими проблема са били, първо, как да разпознаят руснаците в Америка, и второ, какво да направят с американците, държани като затворници в Русия. Един човек, на име генерал Суриков, предостави решението на първия проблем, което позволи на Сет Алеви да намери решението и на втория. — Холис разказа на Лиза онова, което знаеше от Алеви.
Докато слушаше, Лиза гледаше втренчено отражението на Холис в плексигласовото стъкло на вертолета. Когато Холис свърши, тя попита с неочаквано твърд глас.
— И всичко това е било идея на Сет?
Холис кимна.
— За негова чест той почувства угризения от последиците на най-блестящо замислената си операция. И не можеше да се примири да те остави да умреш. За отношението си към мен не беше сигурен до последния си миг. Не би трябвало да ти казвам това, но имаш право да узнаеш всичко. Винаги си го казвала — добави той.
— Не мисля, че това променя отношението ми към него точно сега. — Тя се замисли за момент. — Не мога си представя тези хора мъртви… Всички тези мъже жените им, децата… Джейн, отвлечените американки… — Тя поклати глава. — Не мога да си представя, че е съчинил цялата тази лъжа за приспивателния газ и размяната на затворници. — Тя погледна към Холис. — Ти знаеше, че е лъжа, нали?
— Звучеше прекалено хубаво и не отговаряше на фактите.
Тя кимна, но не каза нищо.
— Предполагам, че моят живот и животът на Лиза все още са в опасност — каза Холис на Милс.
— Не аз съм източникът на заплахата — Милс явно се чувстваше притеснен. — Ще измислим нещо.
— Какво например? Доживотен затвор в новата школа?
— Мисля, че всичко, което Сет искаше от вас двамата, е никога да не казвате и дума за случилото се на когото и да било.
Холис забеляза, че в гласа на Милс се прокрадваше интонацията, която човек използва, когато говори за наскоро загинали герои. Легендата се ражда. Холис погледна Лиза и видя, че тя е закрила лицето си с ръце, а по бузите й се стичат сълзи.
Отново се обърна напред и съсредоточи вниманието си върху възникналия проблем. Провери пак всички прибори и установи, че температурата на маслото се е повишила, а налягането му е спаднало. Стрелката на индикатора за гориво бе в червения сектор, но лампичката още не светеше.
— Имаш големи постижения в изгарянето на гориво. Намали скоростта — каза той на О’Шей.
— Не мога.
— Защо?
— Според инструкциите, които отворих едва след като излетяхме, срещата ни с кораба трябва да се състои преди зазоряване. Корабът няма да е различим на дневна светлина. В района може да има съветски военни или търговски кораби.
— Разбирам.
— Развиделяването в тази част на света не започва по-рано от седем и четиридесет и две сутринта — добави О’Шей. — Едва ще успеем да стигнем дори при тази скорост.
Холис кимна. Смяташе че единственият им проблем е горивото. Но сега към него се прибавяше и изгревът на слънцето. Погледна към скоростомера, а после и към поточния прибор за разстоянието, изминато по земни координати. Скоростта на летене, отчитана във въздуха, бе 150 километра в час, но реално изминатото разстояние бе 130 км в час. Очевидно се бореха със силен насрещен вятър.
Холис погледна през предното стъкло. Преминаваха през тънки полупрозрачни облаци, а от време на време поривите на северния вятър разклащаха вертолета.
По небето над тях се носеха слоести облаци, които закриваха звездите. И надолу Холис не видя светлини. Беше летял по маршрути до Ленинград с Аерофлот и познаваше тази част на Русия. Големи територии бяха покрити с обширни гори, малки езерца и тресавища и там живееха твърде малко хора. Миналата есен бе пътувал с експреса „Червена стрела“ на връщане от Ленинград за Москва и влакът бе минал по същите места, които бе видял от самолета. Селата бяха порутени, а кооперативите — лошо поддържани. Прелетяха над суров и мразовит район от страната, който в никакъв случай не беше място, където човек би желал да извърши принудително приземяване на вертолета си.
— Опита ли да летиш на по-голяма височина? — каза Холис на О’Шей.
— Не, сър. Не исках да изразходвам допълнително гориво за изкачване. Холис пое лостовете за управление пред себе си.
— Почини си. Протегни се малко.
О’Шей го послуша.
— Искате ли да управлявате от дясното кресло?
— Не, но не бих желал да си разменяме местата. Ще те оставя да седиш в пилотското кресло, докато не го вземеш на сериозно.
— Да, сър.
Холис знаеше, че управлението на вертолета, изискващо продължителна концентрация и постоянен ръчен контрол, е в състояние да изтощи летец, който пилотира сам, в разстояние на един час. О’Шей бе прекарал зад лостовете за управление близо два часа, сам срещу постоянно спадащите показания на стрелката на индикатора за горивото.
— Хайде да се изкатерим на горния етаж — каза Холис. Той усили оборотите на перката, така че да постигне бавно изкачване, и задържа положението на вертолета с лоста за регулиране на въртеливото движение. Повишеният въртелив момент накара носа на машината да се отклони наляво.
— Педалите са наопаки — напомни му О’Шей.
— Благодаря, капитане. Означава ли това, че запасите ни от гориво нарастват?
— Не, сър.
Холис натисна десния педал за управление и изправи вертолета.
— Изглежда, няма особени проблеми при управлението на вертолета. Но не бих желал да ви се налага да опитвам нещо така рисковано като кацане върху хлъзгава палуба на кораб при силен вятър.
О’Шей погледна Холис, за да види дали се шегува.
— Е, аз се позанимавах с него известно време, така че мога и да опитам — каза О’Шей. — Но ако искате да се заемете с това, вие сте капитанът.
— Ще определим на кого се пада честта с партия канадска борба, преди да се приближим към целта.
Милс поглеждаше ту Холис, ту О’Шей. Пилотите, както и оперативните работници в ЦРУ, помисли си той, прибягваха до черен хумор точно когато всъщност никак не е смешно.
Холис погледна как стрелката на висотомера се измества. Когато посочи три хиляди метра, преустанови изкачването, а скоростта на летене се покачи обратно на 150 километра в час. Индикаторът за скоростта, отчитана спрямо земята, показваше почти същото.
— Така е по-добре.
— Може би трябваше да го направя по-рано — каза О’Шей.
— Може би. А може би по-рано тук горе насрещният вятър е бил по-силен.
— Трудно е да се каже, когато човек не може да поиска сводка за метеорологичната обстановка.
— Така е — Холис овладя работата с лостовете за управление и бордовите инструменти. Изучи показанията им — скоростта, височината на полета, теглото на товара, горивото, времето на полета до момента, предполагаемото разстояние до точката на приземяване, но въпреки това не можа да определи със сигурност дали ще видят Финландския залив преди зазоряване, а и дали изобщо ще видят Финландския залив или зората.
Мислите на О’Шей, изглежда, съвпадаха с неговите.
— Ако успеем да видим някой ориентир на земята, ще можем да преценим и разстоянието, което ни остава до приземяване. Но поне аз нямам представа доколко може да се вярва на индикатора за горивото.
— Летим с нужната скорост, която ще ни позволи да стигнем навреме — отговори Холис, — и то в единствената точка на приземяване, с която разполагаме. Това са параметри, които ни ограничават дотолкова, че за момента не можем да направим нищо друго.
— Може би ще попаднем на попътен вятър — каза О’Шей.
— Може би.
— А какво ще стане, ако пак се сблъскаме с насрещен вятър? — попита Милс, който внимателно ги слушаше.
— Няма смисъл да се притесняваме за нещо, срещу което не можем да направим нищо — погледна го О’Шей.
— Основният въпрос, генерале, е какви са шансовете ни? — каза Милс на Холис.
— Току-що се озовах тук — отговори Холис. — Не мога да преценя шансовете, когато планът на операцията е ваш.
— Слушайте, няма ли да ни помогне, ако изхвърлим малко излишно тегло? — попита Милс.
— Предполагам, че вече сте го направили.
— Да — отговори О’Шей. — Палта, чанти, питейна вода, някои резервни части от вертолета и други такива. Олекотихме го с около сто фунта.
— Имах предвид нещо друго — каза Милс.
— Кого имаше предвид, Бърт? — попита Холис.
— Ами… Додсън или Буров например.
— Те са ви нужни — каза Холис. — Искате ли аз да скоча?
— Не. Не ми се иска капитан О’Шей отново да пилотира. Изнервя ме. — Милс се усмихна и добави: — Виж, от Буров можем да се освободим, ако това е необходимо.
Холис и О’Шей не отговориха.
— Добре, забравете за това — каза Милс. — Няма аз да ви казвам кого да оставите в спасителната лодка. Правото да взимате решения по този въпрос е ваше.
Холис харесваше Милс, когато Милс беше такъв, какъвто си е. Но когато Милс се опитваше да подражава на Алеви, той стигаше до някакъв неестествен цинизъм, защото му липсваха стилът и моралната убеденост на шефа му.
— Моля ви, не искам да чувам повече за убийства — каза Лиза, която от известно време изобщо не беше се обаждала.
Никой не й отговори и кабината се изпълни само с шума на двигателите и на перката.
— Срещнахте ли някакви летателни апарати?
— Не, сър — отговори О’Шей.
Холис кимна. Смяташе че в Школата за магии не бе останал никой, способен да предаде каквато и да е информация по радиопредавателите. Руснаците може би вече бяха разбрали, че обектът им е унищожен, може би дори бяха направили връзката между изчезналия Ми-28 на Аерофлот и разгрома на Школата за магии. Но ако бяха успели да възстановят пълната картина на събитията, вероятно се бяха сетили и за единственото друго безопасно място, като се изключи американското посолство, към което можеше да се насочи вертолетът: Финландския залив.
— Вашите хора консултираха ли се със специалисти от военновъздушните сили при подготовката на плана? — обърна се Холис към Милс.
— Разбира се — отговори леко обидено Милс.
— И как смятате, че ще успеем да се промъкнем, без да ни засекат радарите на съветските диспечерски кули?
— Ами човекът от военновъздушните сили, с когото говорихме — отговори Милс, — предположи, че докато руснаците разберат какво е станало, ние ще сме извън обхвата на московските радари. Знаехме че не могат да ни засекат визуално, ако летим с изгасени светлини. — Милс се обърна към О’Шей: — Нали имаш някакви писмени инструкции за техниката, която трябва да приложиш, за да избегнем засичане?
— Изискванията бяха да летя много ниско, за да избегна радарите с въздушно базиране — отговори О’Шей — така нашият сигнал би трябвало да се смеси с наземния фон, след което да променя курса с цел да се измъкнем към залива. Но аз прецених, че горивото, с което разполагаме, не ни позволява да следваме този план.
— Имал си известно право — каза Холис. — Дори ако не ни търсят, неминуемо ще се появим на екрана на някой радар, когато наближим ленинградската диспечерска кула.
— Тогава ще трябва да слезем ниско, под обхвата на радара — каза О’Шей. — Смятам, че на този етап вече ще можем да си позволим да ни забележат визуално как прелитаме над населените райони, защото ще сме на финалната права. Би трябвало да успеем да се приземим, преди те да са в състояние да вдигнат самолет прехващач. Какво мислите за това? — той погледна към Холис.
— Мисля, че някой е забравил да вземе предвид радара на съветския военноморски флот, който постоянно наблюдава целия залив. Смятам, че ако са се заели да ни търсят, ще ни намерят. Ще приема, че те не са свързали отвличането на вертолета Ми-28 на Аерофлот с определен регистрационен номер с пускането на нервнопаралитичен газ в учебната им установка до Бородинското поле.
— Ще заложим на това, че никой няма да узнае за унищожаването на Школата за магии, докато на сутринта не пристигне някаква доставка от Москва или някой не се опита да се свърже с тях по телефона, или нещо такова — каза Милс. — Що се отнася до вертолета, аз смених регистрационния му номер, а те вероятно продължават да го търсят под номер П-113 около мястото на катастрофата. Тази страна е разделена на ясно разграничени райони и информацията не циркулира свободно. Поради това е трудно да се направят връзките между отделните събития. Това работи в наша полза.
— Може и да си прав — отговори Холис. — Как точно ще се срещнем с кораба в залива? О’Шей погледна към листчето, закачено на командното табло.
— Първо трябва да разпознаем от въздуха летище Пулково. След това ще слезем на по-малко от двеста метра, за да се спуснем под обхвата на радара. На разстояние един възел южно от диспечерската кула ще поемем курс триста и десет градуса. Ще минем над бреговата линия на запад от Ленинград и ще продължим навътре в залива, докато видим фара на дългия вълнолом. Когато се намираме точно над фара, ще поемем курс триста и четиридесет градуса при скорост спрямо земята осемдесет километра в час и ще летим така десет минути. Според написаното тук някъде долу сред основната група кораби на котва в залива ще видим три жълти светлини на прожектори за мъгла, които са разположени във формата на триъгълник. Тези светлини ще са на борда на кораб, който напуска Ленинградското пристанище. Светлините няма да премигат или да ни насочват с лъчи, за да не привлекат ненужно нечие внимание, но ще светят достатъчно ярко, за да ги видим при височина двеста метра и при радиус от около половин възел до кораба — дори ако над залива има мъгла. Трябва да кацнем в средата на триъгълника, ще потопим вертолета и корабът ще ни откара в Ливърпул. Ще ви поканя на вечеря, когато стигнем в Лондон — добави О’Шей.
Холис го погледна, но не каза нищо.
Продължиха да летят на север още петнадесет минути и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята отново е спаднала, което означаваше, че пак се е появил насрещен вятър. Стрелката на индикатора за гориво стоеше неподвижно в червения сектор. Едно от нещата, които Холис си спомняше от ръководството за Ми-28, закупено от механик на Аерофлот срещу чифт дънки и американски цигари, бе, че не може съвсем да вярва на индикатора за гориво. И наистина той забеляза, че макар стрелката да отиваше все по-навътре в червения сектор, предупредителната лампичка все още не беше светнала.
— Не бихте ли желали аз да го поема? — попита О’Шей.
— Не. Искам да се поупражнявам.
— Вече трябваше да сме видели светлините на Ленинград — обади се след няколко минути О’Шей.
Холис кимна.
— Ще получим ли някакво предупреждение, преди да се свърши горивото? — попита Милс.
— Искаш ли да те предупредят? — отговори Холис.
— Какво искаш да кажеш?
— Имаш ли желание да се приземиш в Русия?
— Мисля, че не. По-добре да продължим да летим, докато не паднем.
— И аз така мисля — отзова се Холис.
След пет минути предупредителната лампичка за горивото започна да премигва. Няколко секунди по-късно един писклив глас произнесе на руски: „Запасите ви от гориво са почти изчерпани.“
— Затвори си устата — отговори О’Шей на магнетофонния запис. „Пригответе се да завършите полета си“ — обади се отново гласът.
Холис и О’Шей се спогледаха.
— Какво казва? — поинтересува се Милс.
— Че има само още четиридесет и два пазарни дни до Коледа — отзова се Холис.
— Горивото е на привършване — каза Лиза на Милс.
— И аз така предположих — кимна Милс.
Продължиха на север в нощната тъмнина. Всички мълчаха, сякаш чакаха да чуят как шумът на двигателите заглъхва, помисли Холис. Накрая Лиза се наведе напред и сложи ръка на рамото му.
— Как си?
— Много добре. Как са нещата в пътническия салон?
— Ти ми кажи. Колко гориво ни остава след това съобщение?
— Въпросът е по-скоро колко летателно време можеш да постигнеш с горивото, с което разполагаш. Това зависи от теглото на товара, температурата, влажността на въздуха, вятъра, височината, скоростта на летене, качествата на двигателите, маневрите, които се предприемат, и от Божията воля.
— Да се молим ли?
— Няма да навреди.
— Ще те оставя да пилотираш.
— Добре. Ти се моли. Аз ще пилотирам вертолета. По-късно ще се сменим.
Лиза се вгледа в ръцете на Холис върху лостовете за управление. Този Сам Холис тук бе различен от оня, когото бе видяла в Москва и в Школата за магии. Осъзна, че в този вертолет той си бе сякаш точно на мястото. Спомни си какво й бе казал Сет Алеви за света на пилотите на летището в Шереметиево. Те са от друго тесто, помисли тя, но въпреки това ще мога да го обичам.
„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново гласът. — Подгответе се да привършите полета.“
Няколко минути никой не проговори, после О’Шей каза:
— Ей, чухте ли за пилота от Аерофлот, на който му свършило горивото, докато прелитал над океана, и изхвърлил гориво, за да олекоти самолета си?
— На земята звучи по-смешно — каза О’Шей, след като никой не се разсмя.
Холис погледна часовника на командния пулт. Беше 6,59. Слънцето щеше да изгрее след двадесет и три минути, тогава товарният кораб щеше да угаси сигналните светлини и да стане неразпознаваем сред другите товарни кораби в района. При сегашната си скорост до изгрев-слънце можеха да изминат около шестдесет километра. Но съгласно инструкциите последните десет минути от полета трябваше да намалят скоростта до осемдесет километра в час.
— Имаме избор между две възможности — каза Холис на О’Шей. — Можем да намалим скоростта, за да пестим гориво, и може би ще стигнем до мястото на срещата, но доста след разсъмване. Или можем да увеличим скоростта, а следователно и харченето на гориво, но това е единственият ни шанс да стигнем до кораба преди зората. Естествено, ако увеличим потреблението на гориво, може изобщо да не стигнем дотам. Какво е професионалното ви мнение, капитане?
— Готов съм да се обзаложа, че в резервоара има повече гориво, отколкото предполагаме — отговори О’Шей, оставяйки у всички впечатлението, че е обмислял въпроса. — Просто имам такова усещане. Според мен пълен напред.
— Аз гласувам да намалим скоростта и да пестим гориво — каза Милс. — Основното ни задължение не е да стигнем до товарния кораб преди изгрев-слънце, а да напуснем пределите на Съветския съюз, тоест да излезем извън обсега на КГБ. Искам да съм сигурен, че ще стигнем до залива. Предпочитам да паднем в морето, отколкото да попаднем в ръцете им. Знаем твърде много.
— Ти нямаш право на глас, Бърт — отговори му Холис. — Това е технически въпрос. Но мнението ти е взето под внимание. Лиза?
— Аз съм съгласна с Бърт. Предпочитам да се удавя, отколкото горивото ни да свърши над сушата.
Холис кимна.
— Да събудим ли Бренън, за да го попитаме за мнението му? — Холис чу звука на спукан балон от дъвка, след което Бренън се обади:
— Още ли не сме умрели?
— Работим по въпроса — отзова се Милс.
Бренън се протегна и се изкашля.
— Ей, полковник, радвам се да ви видя тук жив и здрав. Как се чувствате?
— Много добре. Вече съм генерал.
— А, да. Извинете. Е, върнахме ли си око за око, зъб за зъб? Искам да кажа, че май им дадохме да разберат къде зимуват раците. Нали?
— Да. Чу ли какъв е проблемът ни?
— Да. Въпросът е труден. Каквото и да решите, аз съм с вас, момчета.
Холис изпита желание всички да са така без мнение като Бренън.
— Мразя да летя — добави Бренън. — Радвам се, че скоро ще кацнем.
— Ваш ред е, генерале — каза О’Шей.
„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново безтелесният глас. — Пригответе се да привършите полета.“
— Пълен напред! — Холис натисна напред ръчката за регулиране на въртеливото движение, с което накара носа на вертолета да се наклони надолу, като същевременно увеличи оборотите на перките и регулира общата тяга. Скоростомерът скочи на 180 километра в час със съответното нарастване на скоростта спрямо земята.
— Никога не вярвайте на руснаците — каза Холис.
Продължиха на север. Сигналната лампичка за горивото светеше постоянно червено, а безизразният глас на записа повтори съобщението. Холис винаги бе смятал, че всяко следващо съобщение на тези записи в пилотските кабини трябва да се произнасят по-изнервено. Но магнетофоните не се боят от смъртта.
— Вижте! — извика О’Шей.
Холис, Милс, Лиза и Бренън погледнаха в посоката, в която сочеше О’Шей. Вляво от курса им на далечния тъмен хоризонт се появи ореол светлина.
— Ленинград — обяви Холис.
— Около двадесет възела — каза О’Шей. — Може би около седем минути полет.
Холис погледна часовника. Беше 7,04. Осемнадесет минути до изгрева. Ако за седем минути стигнеха до Пулково, след промяна в курса щяха да достигнат до фара след още пет. После имаха още десет минути полет до срещата с товарния кораб. Това правеше общо двадесет и две минути.
— Сега се надбягваме със слънцето, генерале — каза О’Шей.
— А аз мислех, че с показанията за горивото — откликна Холис. — Объркваш ме.
О’Шей мрачно се усмихна.
Холис увеличи скоростта на вертолета до двеста километра в час.
— Летим с пълна мощност в края на дълъг полет — отбеляза О’Шей. — Доверявате ли се на двигателите?
Холис погледна показанията на уредите. Температурата на изхвърляните от двигателите газове беше пределно висока, температурата на маслото също.
— Никога не вярвайте на червените! — извика Холис назад към Бренън: — И така, какво те накара да се върнеш тук на тази операция, Бил?
— О, не зная. Сет Алеви ми каза, че сте в беда. Капитан О’Шей реши да дойде поради същата причина. Нали, капитане?
— Така е. Бих желал в доклада за работата ми да преразгледате мнението си — каза О’Шей на Холис.
— Ще си помисля — Холис започна бавно и равномерно да спуска вертолета надолу.
— Колко часа полет с вертолет имате, генерале? — попита О’Шей.
— Като броим и последните тридесет минути — един час — отговори Холис, поглеждайки часовника.
— Питам ви сериозно — каза О’Шей.
— Не зная. Десет или дванадесет. Това тест ли е?
— Не. Просто се чудех кой да го приземи.
— Ако ще се приземяваме без гориво в леденостудения залив, ще го направиш ти, а ако двигателите още работят и ще кацаме на палубата на товарния кораб, ще го направя аз.
— Добре.
Вертолетът продължи да губи височина и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята намалява, което означаваше, че са се сблъскали с по-силни насрещни ветрове. При петстотин метра височина скоростомерът отчиташе двеста километра в час, но реално изминаваното разстояние беше не повече от сто и тридесет. Холис знаеше, че се сблъскват мощните зимни ветрове, с които се славеше Финландският залив: те бяха толкова силни и постоянни, че понякога издигаха равнището на морето с пет фута и наводняваха Ленинград. Помисли си и за огромните вълни, и за товарния кораб, който бясно се спускаше, издигаше и подскачаше по бурното море.
Холис вече виждаше основните транспортни артерии, водещи към града, и слабия поток от превозни средства преди зазоряване.
Ленинград. Най-неруският град в Русия. Но и град, в който КГБ се разправяше с особена жестокост с ориентираното към Запада население. Някога Холис харесваше Ленинград и когато прелетяха над него за последен път, го парна почти физическо усещане за загуба.
— Мисля, че това там долу е московската магистрала — каза О’Шей. — Следователно Пулково трябва да е някъде вляво.
— От известно време не съм чувал записа — обади се Милс.
— Мисля, че е вдигнал ръце от нас — отвърна Холис.
— Това ли е? — попита О’Шей сочейки лявото странично стъкло.
Холис погледна натам и видя познатите синьо-бели светлини на пистите.
— Да. — И добави: — Това е забележителен пример за навигация по наземни ориентири, капитане.
— Благодаря, сър. Стараех се да изчисля възможното отклонение в зависимост от вятъра, но не бях сигурен с колко точно ни е отвяло от курса.
— Явно недостатъчно, за да пропуснем цял град.
Холис наклони вертолета наляво и увеличи скоростта на спускане. Висотомерът показваше двеста метра и той изправи машината. Реши, че е на километър южно от кулата в Пулково, и пое курс 310 градуса. Сега летяха толкова ниско, че Холис можеше да различи пътниците в автобусите под тях. На север великият Ленинград с всяка измината минута ставаше все по-ярък, събуждайки се от дългата есенна нощ.
— Мисля, че виждам залива — каза О’Шей.
Холис погледна напред и видя границата, отвъд която на мястото на раздалечените брегови светлини започваше обширно черно пространство.
— Имаме още няколко минути. — Гледайте за фара в края на вълнолома.
Минутите минаваха в пълно мълчание. Брегът под тях свърши и те изведнъж се оказаха над морето. Холис погледна часовника. Беше седем часът и четиринадесет минути.
— Това е. Няма връщане назад — каза Милс.
Холис кимна. Дори да оживееха, ако паднеха във водата, щяха да издържат не повече от петнадесет минути в почти замръзналия залив.
— Фарът — О’Шей сочеше право пред тях.
— Виждам го. — Холис продължи напред и на половин километър от фара намали подаването на горивото и издигна носа на вертолета нагоре. Скоростта, отчитана спрямо земята, спадна до осемдесет километра в час, когато преминаха над фара в края на двукилометровия бетонен вълнолом. Той насочи носа на вертолета по новия курс, 340 градуса и отбеляза времето по часовника — седем часът и седемнадесет минути.
— Капитане, следете времето.
— Да, сър.
Холис наблюдаваше компаса и поддържаше курс на северозапад, макар да си даваше сметка, че северният вятър ги отвява встрани. Опита се да изчисли какво трябва да е отклонението за десетминутен полет при скорост на вятъра от тридесет до четиридесет възела. Внезапно му се прииска да се срещне със съветниците на Милс по авиационната част.
— Кой беше този авиатор? — попита той Милс.
— Моля?
— Човекът, с когото си се консултирал.
— А… Какво има? Освен проблема с горивото?
— Навигацията. Два движещи се обекта. Корабът трябва да се бори с морето, а ние с въздуха.
— Нещо като да вдяваш конец в ухото на движеща се игла — обади се О’Шей.
— И то на тъмно — допълни Холис.
Милс не отговори.
— Доколкото разбирам, имаме само един шанс да осъществим тази среща — каза Бренън.
— Ако имаме и него — каза О’Шей.
— Вървете по дяволите… — обади се един глас на руски. — Всички ви ще избия.
— Това пак ли бе съобщение от записа? — попита Холис.
— Мисля, че това е един от пътниците ни — подсмихна се Бренън. — Какво каза?
— Каза, че има нужда от още една доза натриев пентанол — отвърна Холис. — Бърт, накарай го да млъкне.
Милс се промъкна назад и погледна към Буров.
— Той и така е достатъчно зле, генерале — извика Милс. — Не искам да го убивам.
— Всички ви ще върна обратно в килиите — произнесе Буров ясно със смазаните си устни.
Съобщението от магнетофонния запис прозвуча отново и Буров каза:
— Виждате ли? Веднага приземете вертолета.
— Затвори си устата, Буров, или ще те изхвърля — заповяда му Холис.
Буров замълча.
— Другият ни пътник изглежда добре — изрече Милс, след като огледа Додсън.
— Сега е седем и деветнадесет, изминаха две минути — съобщи О’Шей. Милс погледна на югоизток от задния прозорец.
— Слънцето изгрява. Няма да ни вземат на борда, ако е светло — добави той.
— Какъв избор имат? — попита Лиза.
— Ами могат да изключат насочващите светлини за приземяване — отговори Милс. — Тогава ние няма да можем да разпознаем кораба. Единственото, което ми е известно, е, че е товарен. Нищо друго не зная, дори под какъв флаг плава. Смяташе се, че не трябва да ни казват нищо от съображения за сигурност, а вероятно и за да не можем да се приземим на кораба при дневна светлина и по този начин да го изложим на опасност. Всичко, което знаем, е, че трябва да търсим три жълти светлини на товарен кораб.
— Може би приятелите ти във Вашингтон са ни избрали някой съветски кораб — каза Холис.
— Това не е смешно — бледо се усмихна Милс.
— Чуйте ме — проговори Буров на английски през изпочупените си зъби. — Чуйте. Приземете този вертолет и ме оставете да сляза. Може да успеете да се измъкнете. Гарантирам ви, че на мъжете и жените в школата няма да се случи нищо лошо. Давам ви думата си.
В кабината настъпи пълна тишина, след това Холис каза на О’Шей:
— Поеми управлението. — Той се промъкна към задната част на кабината и се надвеси над Буров, чиито ръце бяха привързани към седалката с парче тел. Холис се втренчи в Буров, който също прикова очи в неговите.
— Искате ли нещо обезболяващо? — най-сетне попита Холис.
Буров се забави няколко секунди, после поклати отрицателно глава.
— Жаден ли сте?
— Да. Много.
— Остана ли нещо за пиене? — попита Холис.
— Само това — отвърна Милс и му подаде една бутилка. — Коняк. Истински.
Холис взе бутилката и я поднесе към покритите със съсирена кръв устни на Буров. Очите на Буров не го изпускаха нито за миг, после устните му се разтвориха и Холис изля половината от шишето в устата му. Буров изплю съсиреци кръв, но успя да преглътне по-голямата част от коняка. Холис видя, че очите на мъжа се напълниха със сълзи, и предположи, че се дължат на паренето, предизвикано от алкохола по устните и венците му.
— Нямаме вода — каза Холис.
Буров не отговори.
— Всичко свърши, разбирате ли. — Холис сложи тапата на шишето.
Буров пак не отговори.
— След няколко минути или ще бъдете затворник на един кораб, или ще умрете във водата. Нямате друг избор.
Буров кимна.
— Молите ли се?
— Не. Никога.
— Но майка ви ви е научила как да се молите.
Буров не отговори.
— Размислете.
— Поздравявам ви. Всички. А сега, моля, ме оставете сам — каза Буров и като че ли потъна по-дълбоко в креслото си, склонил надолу глава.
Холис погледна смазаното от бой лице на Додсън и после Буров.
— Трябва да отговаряте за много неща — каза Холис на Буров. — Ще се погрижа лично да отговаряте направо пред майор Додсън като представител на всички останали пилоти. — Холис се приближи към левия страничен прозорец и погледна на югоизток.
Видя как над хоризонта се показа малко червено зарево и обагря в розова мараня кварталите на Ленинград. Но пред тях водата в залива все още тънеше в тъмнина. Той се върна обратно и седна на мястото на втория пилот.
— Аз ще го поема.
Холис погледна часовника — 7,21. Имаха около шест минути полет до мястото на срещата, но до първите слънчеви лъчи оставаха само две минути. Нямаше да стигнат до товарния кораб преди зазоряване.
О’Шей напрегнато се взираше през предното стъкло. Милс и Бренън гледаха през левите прозорци, а Лиза през десния борд. Всички оглеждаха тъмното море под себе си. Холис видя, че долу имаше светлини на кораби и маркировка на каналите, но никъде не се виждаше жълтият триъгълник от сигнални прожектори.
Постепенно пред очите на Холис цветът на водата стана по-светъл и той вече можеше да различи колебанието на повърхността й и проблясването на първите слънчеви лъчи по надигащите се вълни. „Поне видях зората, помисли той, и независимо от всичко, което може да се случи, тази зора е по-хубава от онази, която щеше да настъпи в Школата за магии.“
— Сега е седем и двадесет и седем. Летели сме десет минути, след като минахме над фара — съобщи О’Шей.
— Не го виждам — каза Лиза.
— Предполагам, че са угасили сигналните светлини — обади се Бренън. — Може би просто трябва да се приземим на някой произволен кораб. Виждате ли онзи танкер ей там? На около половин възел?
Холис виждаше обширната плоска палуба, осветена от утринната светлина. Беше много примамлива, но както и жената, която те вика от някой тъмен вход, не обещаваше сигурен пристан.
— Може да е съветски кораб или на някоя от страните от Източния блок. Не може да се определи.
— Разбрахме се, че няма да се оставим да попаднем в ръцете им — подкрепи го Милс. — Дължим го както на страната си, така и на самите себе си.
— Прави сте — кимна Бренън. — Може да е комунистически кораб. Допускам, че тук има много такива. Предпочитам да се удавя.
— Не може наистина да мислите така. Нима не предпочитате живота пред ужасната смърт в студената вода? — промълви Буров.
— Не — отговори му Лиза.
— Не искам повече да ти чувам гласа — обърна се Бренън към Буров.
Изминаха още няколко минути и цветът на небето се промени — от сивкавите багри в очакване на зората към морското синьо на светлата утрин. Холис видя тежкия похлупак от облаци, надвиснал над главите им, и мъглата, покрила залива под тях. Морски чайки и гларуси кръжаха над водата, а в далечината се виждаше стена от дъжд. Обичаен мрачен ден във Финландския залив.
— Е, сега вече сигурно трябва да е угасил сигналните светлини. Не би поел риска някой съветски кораб да забележи как на борда му се приземява вертолет на Аерофлот. И не мога да ги обвиня за това — обади се Милс.
— Но аз не виждам нито един кораб, който да ми прилича на товарен — каза Лиза. — Има няколко танкера и рибарски кораби. Малко по-рано видях и един военен кораб с оръдия на борда. Пропуснали сме го.
— Може би е все още в Ленинград и се опитва да получи разрешение за отплуване — произнесе О’Шей. — Може да се е отклонил от курса си, или пък ние да сме се отклонили от нашия. Когато се срещат вертолет, който лети във въздуха, и кораб, който плава в морето, и между тях няма радиовръзка, може да се срещнат, но може и да се разминат.
Холис погледна навигационните уреди. Вертолетът Ми-28 беше надхвърлил значително своите възможности и Холис видя ирония в това, че последният продукт на съветската промишленост, с който се сблъска, се оказа и най-добрият. Всичките му съставни части и апаратурата бяха работили безупречно, с изключение на индикатора за горивото.
— Имаше право за горивото — каза той на О’Шей.
— Предположих, че индикаторът за горивото може да е отражение на целия съветски начин на живот. Те не вярват, че хората могат да взимат разумни и правилни решения, затова ги лъжат за тяхно собствено добро. — О’Шей се усмихна и добави без капка хумор в гласа си: — Но ми се струва, че сега вече това, че резервоарът ни е празен, означава, че наистина е празен.
Милс се отказа да гледа през прозореца и седна обратно на пода между седалките.
— Е, поне бяхме близо до целта. — Той извади шишето, отпи една глътка и го подаде на Бренън.
Бренън пи и предложи коняка на Лиза. Тя го протегна към Холис и О’Шей, който отказа да пие.
— Пилотирам — каза О’Шей.
Лиза, Бренън и Милс довършиха бутилката.
Холис погледна към водната шир под тях. Вълните бяха големи и по върховете им се забелязваха бели гребени, които се гонеха от север на юг. Летяха на височина двеста метра и това му осигуряваше достатъчно добра видимост, гарантираше, че няма да пропусне товарния кораб дори ако се беше отклонил от курса на един-два километра. Нещо не беше както трябва, даже му мина мисълта, че това може да е още някаква двойна игра на Алеви, нещо като последна шега от гроба. Но дори ако Алеви искаше да накара О’Шей, Бренън и Милс да замълчат завинаги, той все пак бе обещал да достави Буров и един американец, следователно това не можеше да бъде номер. Холис осъзна колко много начинът на мислене на Алеви бе оказал влияние на неговия начин на мислене, след като изобщо можа да му хрумне такава мисъл. Същевременно беше готов да се обзаложи, че тя е минала през главите и на другите.
— Виждате ли тези маркировъчни шамандури? — каза О’Шей. — Излезли сме извън района, в който са плавателните коридори.
Холис кимна. Той рязко наклони вертолета надясно и пое в югоизточна посока към изгряващото слънце и обратно към Ленинград.
— Какво правиш? — попита Милс.
Холис започна стръмно спускане. На около петнадесет километра пред него се виждаха светлините на Ленинград.
— Какво правиш? — повтори въпроса си Милс.
— Залагам на две предположения — отговори Холис. — Едното е, че товарният кораб не е успял да стигне до мястото на срещата навреме и все още плава от пристанището към нас. Второ, ако това е така, капитанът на кораба трябва да изпитва чувството за неизпълнен дълг й ако ни види, би следвало да направи онова, което всеки капитан прави, когато види кораб или летателен апарат в бедствено положение — да ни се притече на помощ. — Холис изправи вертолета, стабилизира го на височина по-малко от сто метра над бурното море и намали скоростта до четиридесет километра в час.
— Чувствам се чудесно — каза О’Шей без всякаква видима причина. — Добре се справихме.
— Използвахме всички възможности, нали? — подкрепи го Милс. — Поне сме тук.
— Откраднахме този вертолет — каза Бренън, — вмъкнахме се в Школата за магии, спасихме Додсън, отвлякохме Буров, успяхме да се измъкнем оттам, прелетяхме над Русия и стигнахме дотам, докъдето трябваше да стигнем. По дяволите, според мен поне успяхме.
— Трудно ми е да опровергая логиката ти, Бил — каза Холис. — И ако имахме бутилка шампанско, бих ви казал да я отворим с гръм.
— По дяволите. Сет трябваше да купи шампанско от Центъра за международна търговия.
При споменаването на името на Алеви настъпи тишина и Холис помисли, че вероятно в този момент всички едновременно го проклинаха и го благославяха. Това бе съдбата на мъжете и жените, които водят другите към големи висоти и тъмни бездни.
— Хайде да си сменим местата — каза Лиза на Милс. Тя стана от мястото си и коленичи на пода до Холис. — Знам, че в момента не можеш да ме хванеш за ръката — каза му тя. — Но ако след минута-две вече няма нужда да държиш лостовете за управление, ще вземеш ли ръката ми в своята?
— Разбира се.
— Поемам го, генерале — О’Шей взе лостовете за управление. — Протегнете се.
Холис пусна лостовете за управление и хвана ръката на Лиза.
Вертолетът продължи да лети обратно към Ленинград, но никой не продума. Равномерният шум на двигателите изпълваше кабината и те се бяха заслушали единствено и само в този звук, спасявайки се, че може да заглъхне.
— Дванадесет часа, един километър — каза О’Шей с напълно овладян глас, след като се изкашля.
Бренън, Милс и Лиза се изправиха, за да погледнат през предното стъкло. Към тях с пълна скорост се насочваше средно голям товарен кораб, на чиято кърма светеха три жълти светлини.
Холис пусна ръката на Лиза и пое управлението на вертолета. Прецени, че му трябват около тридесет секунди полет, ако изведеше машината направо над предната част на кораба. Но ако вертолетът избухнеше, щеше да се разбие върху кораба, а нито той, нито екипажът му заслужаваха това.
Холис наклони вертолета надясно и се отдалечи от приближаващия се кораб, след което зави на север и се приближи до него под прав ъгъл, като силният вятър ги духаше в гръб и повишаваше подемната им сила.
Забеляза, че трите жълти светлини вече бяха изключени, което вероятно означаваше, че са ги забелязали.
— Генерале, трябва да наберем малко височина, ако искаме да се приближим косо към палубата — каза О’Шей.
Холис знаеше, че плавното спускане от височина сто метра не бе най-препоръчителният начин за приземяване на вертолет върху подвижна платформа. Но едно запалване при опит за изкачване също не беше добра перспектива. Инстинктите му и онова, което се нарича пилотска интуиция, му подсказваха, че времето, което му оставаше да лети, може би се измерваше с няколко секунди.
— Отпуснете се.
— Вие сте на ход. — О’Шей изучаваше уредите на командното табло, докато Холис се съсредоточи върху доближаването на вертолета към палубата. О’Шей му съобщаваше на глас скоростта на летене, показанията на тахометъра, тягата и височината на полета.
— Скорост спрямо земята около тридесет километра в час — каза той.
Холис видя, че кърмата на кораба ще мине покрай тях, преди да достигнат до него, затова насочи вертолета в полегато спускане към левия борд на кораба, като същевременно продължаваше плавно да се снишава за кацане.
Холис регулира педалите за управление, за да компенсира понижената тяга на двигателите, като държеше носа на вертолета успоредно на посоката на движение на кораба, продължавайки да се спуска странично към него.
Опитваше се да поддържа постоянна скорост на летене, регулирайки оборотите на перките, и същевременно контролираше общата подемна мощност и подаването на горивото.
— Скорост на летене спрямо земята четиридесет — извика О’Шей. Холис издигна носа на вертолета, за да намали скоростта.
— Височина — петдесет метра — каза О’Шей.
Холис поддържаше носа успоредно на средата на кораба. Разстоянието до товарния кораб беше около сто метра и той прецени, че в края на полегатото си спускане ще се озове над кърмата, за да увисне и да се спусне вертикално надолу върху палубата.
— Скорост — тридесет, височина — тридесет.
Чу се вой на сирена и О’Шей каза:
— Налягането на маслото пада. Трябва да се е пробил някой от уплътнителите.
Гласът от записа, който неочаквано дълго бе пазил мълчание относно положението с горивото в резервоара, каза: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Подгответе се за безмоторно кацане.“
Бяха на десетина метра от горната палуба на кораба, Холис отново повдигна носа на вертолета и сведе скоростта почти до нула. Корабът мина под тях и задната палуба внезапно се оказа точно пред него. Палубата се поклащаше и люлееше, но никога преди не бе виждал място за приземяване, което да му изглежда толкова привлекателно. Тъкмо реши как да подходи спрямо минаващата под тях кърма, когато вертолетът бе подет от въздушната възглавница, предизвикана от завихрящия момент на перките, и се издигна нагоре.
— По дяволите!
Кърмата беше отминала и той отново увисна над водата. Без помощта на въздушната възглавница вертолетът започна да пада към морето.
Холис бързо увеличи подаването на гориво и оборотите на перките, с което издигна вертолета нагоре секунди преди лонжеронът на опашката да се удари в извивката на килватера. Холис отново насочи носа на вертолета към кърмата и последва кораба, водейки се по прожектора на кърмата, който се опитваше да държи като неподвижен ориентир в борбата си със силния насрещен вятър. Чувстваше се като човек, опитващ се да се хване за дръжката на движещ се влак.
Холис несъзнателно забеляза, че името на кораба бе изписано с бели букви на кърмата му: „Лусинда“.
Гласът от магнетофонния запис каза отново: „Предстои незабавно спиране на двигателите. Пригответе се за безмоторно кацане.“
Холис натисна ръчката за регулиране на общата тяга, увеличи подаването на гориво и буквално се гмурна надолу, като едва не закачи перилата на кърмата, минавайки на няколко фута над тях. Той дръпна обратно лоста за общата тяга и вертолетът се стрелна на няколко метра от издигащия се квартердек.
О’Шей изключи двигателите, когато задните колела докоснаха палубата, и вертолетът подскочи във въздуха. Клатещата се и подскачаща кърма хлътна под тях, после се издигна и се удари в левия колесник, с което едва не преобърна вертолета. Холис рязко дръпна спирачките и блокира колелетата.
В крайна сметка вертолетът тромаво стъпи на нестабилната палуба. Холис погледна нагоре към главната мачта на кораба и видя, че той плава под британски флаг.
Никой не проговаряше, докато шумът на двигателите и на перките бавно заглъхваше в ушите им, за да се смени с ударите на вълните в бордовете. Кабината се изпълни със соления мирис на морска вода, а относително гладкият полет на вертолета бе заменен от клатушкането на разлюляния от вятъра кораб. Холис забеляза, че нямаше и следа от екипажа, и заключи, че вероятно всички са получили заповед да останат долу.
О’Шей се изкашля и каза спокойно:
— Не обичам корабите. Страдам от морска болест.
— Ужасно обичам корабите — обади се Бренън.
— Вие двамата се справихте блестящо — каза Милс на Холис и О’Шей. — Длъжници сме ви.
— Ако „ние“ означава твоите хора от ЦРУ, Бърт, то всички сме ви длъжници.
Лиза внезапно обви с ръце врата на Холис.
— Обичам те! Успяхме. И двамата! — Тя дръпна О’Шей за рамото и го целуна по бузата.
— Обичам ви и двамата.
— Аз нищо не съм… — О’Шей се изчерви. — Е, поговори с него при оценяването на работата ми.
— Ще преразгледам мнението си — усмихна се Холис.
— Точно преди да изключа двигателите… — каза О’Шей на Холис.
— Чух.
— Какво? — попита Милс.
— Един от тях спря — отговори О’Шей. — В резервоара няма достатъчно гориво, за да си напълниш запалката.
— Е, нямаме нужда от повече гориво. Всичко е точно. — Милс бръкна под седалката си и извади найлонов плик, в който имаше черни маски, и го подаде на Бренън. — Ето, всеки трябва да си сложи една. Не говорете с екипажа, никакви имена.
Милс отиде в задната част на кабината и сложи маска на главата на Додсън. Погледна Буров и каза:
— Е, полковник, добрите спечелиха.
— Така ли? — неочаквано се разсмя Буров. — Значи ЦРУ са добрите? Дори вашите сънародници не мислят така, поне не повече, отколкото моите смятат, че КГБ са добрите. Ние двамата сме парии, господин Милс. И това ни отделя от цялото останало човечество.
— Възможно е. Радвам се, че сте научили нещо в собствената си школа. — Милс извади спринцовка от джоба си и заби иглата във врата на Буров. — Твърде много говорите. — Той нахлузи маска на главата на Буров. — Така е много по-добре.
Бренън отвори плъзгащата се врата и в запарената кабина нахлу студен въздух. Бренън скочи върху клатушкащата се палуба, Лиза, О’Шей и Холис го последваха. Милс слезе последен.
— Ще се погрижа да откарат Додсън и Буров в лекарската стая. — Той погледна нагоре към английското знаме. — Всъщност предполагах, че корабът може да се окаже английски. Не останаха толкова много от безстрашните ни съюзници в НАТО, на които можем да разчитаме.
— За тази операция, Бърт, не бих се доверил дори на съюзниците ни във Вашингтон — отбеляза Холис.
— Имаш право.
— Свободни ли сме вече, вкъщи ли сме си или не? — попита Лиза.
Холис помисли, че докато са живи, те вече никога няма да са си съвсем вкъщи и съвсем свободни.
— Съвсем наблизо сме — отговори й той.
Вратата на квартердека се отвори и на палубата излязоха шестима моряци в тъмни пуловери. Те се приближиха и огледаха с любопитство пътниците си: четирима мъже и една жена, всички с черни маски на главите. Трима от мъжете бяха в руски униформи, четвъртият носеше анцуг. Жената беше облечена в анцуг и канадка. Холис си спомни, че на борда на вертолета имаше още двама пребити мъже в безсъзнание, единият от които носеше пижама, а другият — разкъсан анцуг. Даде си сметка, че ако някой накараше моряците да определят кои са добрите и кои лошите, те вероятно щяха да направят погрешен избор.
Един от моряците посочи вертолета, сякаш го буташе напред, като явно предполагаше, че никой от тях не говори английски. Милс поклати глава, показа му два пръста и посочи машината. Шестимата моряци отидоха до вертолета и изнесоха Буров и Додсън, като ги положиха да легнат на студената влажна палуба.
Холис скочи обратно в пилотската кабина, освободи спирачките и се присъедини към Бренън, О’Шей и шестимата моряци, които бутаха машината към левия борд на кораба. Един от тях отвори преградата пред подвижния мостик. Всички тласнаха корпуса и Ми-28 се преобърна и полетя с носа надолу към развълнуваното море, докато дългата му опашка се изправи вертикално нагоре. Неволно се приближиха към перилата, наблюдавайки как вертолетът за миг се задържа на повърхността, преди морето да нахлуе през отворената му врата и да потъне с предната част надолу в черните води на залива. Опашката му сякаш им помаха за сбогом и Холис усети, че козирува: забеляза, че О’Шей направи същото.
Моряците бързо отидоха при трите преносими сигнални прожектора за мъгла, които бяха свързани с кабели към захранването на кораба. Откачиха ги и ги изхвърлиха зад борда. Холис помисли, че в това има нещо странно и обезпокоително. Беше ясно, че трябва да се освободят от вертолета. Но фактът, че се освободиха и от тези дребни прожектори, показваше, че капитанът взима предпазни мерки срещу възможно посещение и претърсване от страна на съветските власти — или най-малкото срещу някакъв оглед от въздуха. Холис се зачуди дали няма и други веществени доказателства, които капитанът да е готов да изхвърли зад борда.
Холис погледна на юг през левия борд и видя два кораба в далечината на хоризонта. Може би бяха забелязали приземяването на вертолета и ако ги бяха наблюдавали с бинокли, навярно бяха видели, че блъснаха машината в морето. Ако корабите бяха съветски или на някоя от страните от Източния блок, сигурно щяха да докладват за видяното по радиопредавателя. Нещо повече, радарът на съветската флота вероятно бе засякъл неидентифициран летящ обект, който според характеристиката на полета можеше да се определи като вертолет. Възможно бе дори да са видели странното му спускане до нивото на морето и да са стигнали до заключението, че е кацнал на кораб, който също фигурира на екрана им. А въпреки трите мили териториални води според международните спогодби руснаците възприемаха цялата част от залива край Ленинград като своя неприкосновена зона.
Милс, изглежда, се сети за какво мисли Холис. Той кимна към двата кораба на хоризонта.
— Затова са искали да кацнем през нощта.
— Да, но радарите работят и нощем.
— Казаха ми, че кацането ни ще изглежда като катастрофа на радара — отговори Милс.
— Възможно е. Зависи от това кой Иван се взира в екрана.
— Е, значи това е тест, който позволява да се разбере на чия страна е всъщност Господ.
— След всичко, което направихме в Школата за магии — усмихна се мрачно Холис, — мисля, че трябва да разчитаме само на себе си.
Холис се обърна и се отдалечи от перилата. Четирима моряци носеха носилки, с които прекарваха Додсън и Буров към квартердека.
— Лечебница — каза на Милс единият от моряците.
Друг моряк им направи знак с ръка и те го последваха през вратата на квартердека и по тесните стълби нагоре към горната палуба, като по коридора не срещнаха жива душа. Младежът ги качи още една палуба по-нагоре и ги въведе в боядисана в бяло каюта с широки люкове, която се намираше точно зад мостика. Той излезе, без да отрони нито дума, и Холис свали черната си маска. Лиза, О’Шей, Милс и Бренън последваха примера му.
Те се спогледаха и Холис помисли, че всъщност бяха толкова смазани от умора, напрежение и мъка, че не би било никак чудно просто да се опънат на койките в каютата и да заспят.
Най-накрая Милс се усмихна и каза весело:
— Е, приятели, следващата спирка е Ливърпул.
Бренън изсвири продължително и извика:
— Успяхме!
Известно време се потупваха по гърбовете и си стискаха ръцете, а Милс, Бренън и О’Шей разцелуваха Лиза.
— Вие сте дяволски добър пилот на вертолет, генерале — каза въодушевено О’Шей на Холис. — Къде се научихте да управлявате вертолети?
— Някъде между Новгород и Ленинград — отвърна Холис.
— Изиграхте ме — разсмя се Милс. — Ей, вижте, тук има кафе и бренди. — Милс отиде до масичката, под люка на която имаше електрически кафеник. Взе пет чаши за кафе, наля във всяка една от тях по малко бренди и ги раздаде. Вдигна чашата си и каза: — За…
— За Сет Алеви — прекъсна го Холис. — И за мъжете и жените, които останаха там.
Всички пиха, но тази наздравица някак си попари радостта им. Всички пиха още кафе и още бренди. В каютата имаше столове до масата и те седнаха, само Холис остана да гледа изправен през един от четирите люка в каютата. Гледаше към морето, към Финландския залив, който винаги, когато го виждаше, му напомняше за разтопено олово, което, както и сега, бавно се надигаше, като тежките бягащи вълни минаваха през всички нюанси на сивото по странната му повърхност, в която нищо не се отразяваше. Видя, че от север иде рядка мъгла, раздрана неочаквано от слаба вихрушка, носеща се като лек воал през димната завеса. Сивото небе, сивото море и сивият бряг образуваха един неизменен пейзаж със сивите борови гори, от чиито клони влагата постоянно се стичаше върху мочурливата земя. Това бе мрачно и усойно кътче от земята, пред което Московска област изглеждаше слънчева и живописна. Холис разтърка очи и почеса наболата по бузите си брада. Действието на упойката отслабваше и той почувства, че бузата му започва да пулсира. Хрумна му, че срещата им с кораба можеше да се подреди сред по-дребните чудеса, случили се след бягството им от Школата за магии.
Вратата на каютата се отвори и в помещението влезе висок мъж с червена брада на около петдесет години. Беше облечен с много дебел бял пуловер и дънки. Без да каже нещо, той си наля чаша кафе, след което непринудено седна на ръба на масата.
— Добре дошли на борда на „Лусинда“ — каза той с британски акцент. Аз съм капитан Хюгс. Както ми казаха, вашите имена не трябва да ме интересуват.
— Бих искал да ви благодаря за това, че оставихте сигналните светлини да светят и след изгрева на слънцето — каза Холис.
— Да ви кажа честно, бяхме ги изключили — каза капитан Хюгс, като погледна към Холис, — но оставихме вахтения на пост и той ви забеляза. Така че след известна вътрешна борба реших да ги запаля отново.
— Много любезно от ваша страна — каза Милс.
— Ние самите не бяхме съвсем по график — сви рамене капитанът. — Проклетите руснаци не бързат много при оформянето на документите, а и лоцманският ни кораб закъсня.
Капитан Хюгс погледна към О’Шей, Милс и Бренън в униформите им на КГБ, след това се обърна към Холис и Лиза.
— Предполагам, че можете да разкажете някаква страхотна история. Между другото, кацането ви беше или най-доброто, или най-лошото приземяване на летателен апарат върху кораб, което някога съм виждал. Предполагам, че вие си знаете какво е било всъщност. Превозваме дървен материал, ако това ви интересува — добави той. — Бор, бреза и трепетлика. Отглеждат добър дървен материал, защото Бог бди над горите им, а не над тях. — Хюгс се усмихна и допълни. — Докарахме им пресни зеленчуци. Те обичат да изкарват на пазара нещо хубаво в навечерието на честването на годишнината от великата революция. Не мога да кажа, че одобрявам търговията ни с тях, но работата си е работа. А това ме навежда на мисълта за следното. Дадоха ми десет хиляди лири, за да се съглася на това, и ще получа още петдесет хиляди, когато ви доставя в Англия. Така че сте доста ценни.
— Надявам се, че не сме ви коствали повече, отколкото струваме — отговори Холис. — Имате ли сведения от радара за приближаващи към нас кораби?
— Не, но мога да ви уверя, че наблюдаваме много внимателно военноморската база в Кронщад. Щом я подминем и навлезем в откритите води на залива, ще си отдъхна с облекчение.
— Ние също.
— Никакви пари не биха били достатъчни, за да ме примамят да участвам в това — каза Хюгс. — Но ми казаха, че е много важно и за двете ни страни.
— И наистина е така.
— Тази сутрин, преди да напуснем Ленинград, един пристанищен хамалин ми пъхна лист хартия в ръката — каза капитанът. Той подаде посланието на Холис.
Холис разгърна листа и видя, че е страница от някаква стара шифрограма. На листа бе изписана днешната дата и някаква честота. Надписът гласеше: Дюк Пол, на вниманието на Ч. Б.
— Това е дипломатическият ни шифър — прошепна Милс, като надникна през рамото на Холис.
Холис кимна и върна бележката на Хюгс.
— Капитане, бихте ли помолили радиста си да закодира според този шифър следното съобщение: „На вниманието на Банкс. Кацнахме на определеното място. Докладът за положението ще последва.“ Оставете го без подпис. И го изпратете на тази честота.
Хюгс кимна и добави:
— Двамата ви приятели в болничната стая си почиват добре. Лекарят би искал да узнае нещо за историята на заболяването им.
— И двамата са претърпели физически травми. Наскоро и на двамата е инжектиран натриев пентанол. Човекът с анцуга е наш приятел. Този в пижамата не е. Трябва да бъде държан под ключ по време на пътуването ни.
— Ще изпратя стюарда да ви донесе закуска — каза Хюгс и тръгна към вратата. — Ще ви подготвим каюти за спане. Междувременно можете да се разположите в тази стая за колкото време искате.
— Благодаря.
Хюгс излезе от каютата.
Холис се върна до люка, но не видя навън нищо, освен сгъстяващата се мъгла.
— Всички свършихме добра работа — каза той. — Не ми харесва онова, което направихме, но го направихме добре.
Милс си наля още бренди.
— Да, и независимо дали това има значение за нас, или не, бих искал да ви кажа, че желаех всички тези мъже да се завърнат вкъщи… с новите си семейства. Аз не съм религиозен — добави Милс, — но може би им е по-добре там, където са сега. Дори не съм сигурен, че те наистина продължаваха да искат да се завърнат вкъщи.
Никой не му отговори.
Мислите на Холис го върнаха към дома на Ландис и той се сети за момченцето на Ландис, Тими, и за онова, което Ландис каза за него: „Бедното ми малко момче“. Може би, помисли Холис, но само може би, сега те са намерили душевен покой. Холис седна пред масата.
— Ще напиша бележка на Чарли — каза той на Милс.
— Бъди мил — усмихна се Милс. — Може би не е спал цяла нощ от безпокойство за нас.
Холис дръпна лист хартия към себе си и започна да пише на нормален, некодиран английски:
„Скъпи Чарлз, пише ти Сам Холис, който ти изпраща тази бележка не от гроба, а от «Лусинда». Лиза Роудс, Бил Бренън, Бърт Милс и капитан О’Шей са тук с мен. С нас са и майор Додсън от военновъздушните сили на САЩ, и полковник Пьотр Буров от КГБ, който е наш пленник. Сет Алеви е мъртъв. Преди да умре, той ми разказа за споразумението ви с ЦРУ, Белия дом, военното разузнаване и всичко останало. Школата за магии е окончателно закрита, както се предвижда в гореспоменатото споразумение. Трябва да ти кажа, Чарлз, че ти и твоите хора сте значително по-подли и безчувствени от мен и от Алеви, както и от всички действащи генерали и разузнавачи, с които някога съм се срещал. Бих искал някой ден да те взема със себе си по време на операция, за да можеш малко да си разшириш мирогледа. Но поради липса на такава възможност те моля да дойдеш да ни посрещнеш в Лондон след четири дни, считано от днес. Хората, които са с мен, са живи свидетели на убийството на близо триста американци по заповед на собственото им правителство. Трябва да обсъдим това, за да примирим фактите с личния си морал и законните нужди на националната сигурност. Ела, подготвен за дълъг разговор.“
Холис подаде написаното на Милс, който го прочете, кимна и предаде на другите.
— Капитане — обърна се Холис към О’Шей, — идете в радиорубката и кодирайте това съобщение. Останете с радиста, докато го изпрати, и изчакайте отговора.
— Да, сър.
О’Шей взе посланието и излезе от каютата.
— Английските капитани имат ли право да женят хората на борда на кораба си? — попита Лиза и сложи ръка на рамото на Холис.
— Да, но бракът е в сила само по време на пътуването — за пръв път се усмихна Холис.
— Това е достатъчно.
Милс седна в един стол, прозя се и каза сам на себе си:
— За последните двадесет и четири часа пътувах с едно московско такси, с автобус на Аерофлот, с вертолет на Аерофлот, със ЗИЛ-6, с Понтиак Транс Ам, а сега с Божия помощ се намирам на английски търговски кораб.
Бренън извади пакет дъвки от джоба си и започна да разгъва една, после спря и се загледа в нея.
— Сет Алеви ми ги купи от Центъра за международна търговия. Странен човек беше. Винаги създаваше впечатлението, че е прекалено спокоен, сякаш мислите му са някъде другаде. Но ако се сблъскаш с него в посолството, винаги те наричаше по име и успяваше да си спомни нещо за теб, което да каже. Винаги ми е правило впечатление, че шефовете никога не говореха много ласкаво за него, но хората от охраната, морските пехотинци, секретарките и всички други имаха високо мнение за него. — Бренън върна дъвката в пакетчето и го мушна в джоба си.
Известно време никой не се обади, а след няколко минути в каютата се върна О’Шей и подаде на Холис лист хартия.
Холис го погледна и прочете на глас:
„От Чарлз Банкс. Много се зарадвах на съобщението ви. Поздравявам ви за добре свършената работа. Съжалявам за Сет. Ще ни липсва. Ще ви посрещнем в Ливърпул. Чакам с нетърпение да видя всички ви в Лондон. Аз черпя. Специални поздрави на Лиза.“
Холис погледна към О’Шей, Милс, Бренън и Лиза. Радиограмата бе дотолкова типична за стила на Чарлз Банкс, че всички бяха на път да избухнат в смях.
— Какво любезно копеле — най-сетне каза Милс. — Много ми се иска да му размажа лицето от бой, но не мога да се накарам да го направя. Така че ще се наложи да изпием по едно питие с него.
— Винаги съм го харесвала — каза Лиза. — И още го харесвам. Но вече не му вярвам.
Холис се замисли над това, че никога не се бе доверявал на Чарлз Банкс. Нямаше да му вярва и в Лондон.
Възрастен стюард влезе в каютата с поднос, на който имаше портокалов сок и горещи бисквити. Той ги остави на масата и каза с произношение, което напомни на Холис за филм на Хорейшо Хорнблауър:
— От името на капитан Хюгс. Първият офицер преотстъпва каютата си на дамата — добави той. — А за вас, господа, ще поставим койки в мъжката спалня. Капитанът ме помоли да ви предам, че не са засекли нищо на радара и няма никакви съобщения. Ако имате нужда от още нещо, обадете се на мостика и някой ще се погрижи за вас.
Милс благодари на стюарда и той излезе.
— Понякога, когато се намираме в Русия, забравяме за какво и за кого се борим — каза Милс. — И когато после отидем на Запад в отпуска или в командировка и се срещнем с някой лондонски шофьор, или пък някой като този стюард, си спомняме какво означава думата „вежливост“. Тогава разбираме, че никога не сме се сблъсквали с това явление в работническия рай.
Всички седнаха около масата и О’Шей отбеляза:
— Истински портокалов сок.
Започнаха да се хранят мълчаливо.
— Харесва ми Лондон — каза Бренън без никакъв повод. — Обичам начина, по който говорят жените там.
— Не мислех, че е толкова забавно да се пилотира вертолет — усмихна се О’Шей. — Мога да се запиша в школа за пилоти на вертолети в близко бъдеще.
— Това е добра идея — отбеляза Холис.
Дъвчейки замислено маслена бисквита, Милс каза:
— Любопитен съм да разпитам Додсън и Буров. Това ще бъде много интересна задача. Чудя се как ще се отнасят един към друг в друга среда.
— Никой да не се смее, но възнамерявам да се върна в Русия някой ден — Лиза огледа всички, седнали около масата. — Кълна се, че ще го направя.
Никой не се разсмя.
— Аз също — каза Холис.
О’Шей се изправи и погледна Бренън и Милс.
— Защо да не потърсим спалното помещение и да не подремнем?
Милс и Бренън се изправиха.
— Ще надникна в болничната стая — каза Милс на Холис — и ще поддържам връзка с мостика за евентуални радиограми или засичане на неприятелски съдове на радара. Но имам чувството, че успяхме да се измъкнем. Победихме ги.
— Трябваше да го направим — отговори Холис.
Милс си взе черната маска и тръгна към вратата.
— Забелязах, че хъркаш, когато беше задрямал във вертолета — каза Милс на Холис. — Защо не останеш да спиш някъде другаде?
Милс и Бренън излязоха от каютата. Лиза и Холис се спогледаха през масата.
— Изглеждаш тъжен — най-сетне промълви Лиза.
Холис не отговори.
— Всички сме тъжни, Сам — каза Лиза. — Щастливи сме, че спасихме собствените си кожи, но ни е мъчно за другите.
— Това беше последното и най-страшно предателство. Правителството вече бе изменило веднъж на тези мъже и сега го направи отново. Заровихме последните отломки и свидетелства от войната в земята, завинаги.
— Защо не се опиташ да оставиш всичко това в миналото?
— Ще се опитам. Сега, когато кръгът се затвори, вече няма смисъл да вървя по този път, защото това би означавало да се въртя в безкраен кръг. Ще се опитам да продължа напред.
Лиза извади сатинирана кутийка от джоба си, остави я на масата и я отвори. Известно време се взира в съдържанието й, после взе кехлибарения наниз и го обви около пръстите си.
— Сет ми го даде, докато те чакахме пред къщата на Буров. Може ли да го задържа?
— Разбира се. Само не го носи — добави Холис.
Тя го погледна и разбра, че говори сериозно. Постави огърлицата обратно в кутийката и я затвори.
Холис извади няколко смачкани листа хартия от джоба си и ги разстла на масата, като ги притисна с оловните фигурки за маркиране на карти.
— Това са имената на хората, на живите и на мъртвите… сега вече всички са мъртви, които са били в Школата за магии от самото й създаване досега.
— Това ли ти даде Луи Пул?
— Да. — Той се взря в намачканата хартия. — Симс… тук е и Симс… — Той се вгледа в далечината и каза: — В мемориалните паметници на жертвите от виетнамската война до имената на безследно изчезналите слагат кръстчета.
— Да, виждала съм ги.
— И когато смъртта на някой от безследно изчезналите се потвърди, около кръстчето издълбават кръг. — Той погледна към Лиза. — Искам тези хора да бъдат официално обявени за мъртви и семействата им да бъдат известени за това. Искам да използвам този списък за нещо смислено.
— А този списък — попита Лиза, като кимна — не е ли опасно да го имаш… Искам да кажа, след като се смята, че Школата за магии никога не е съществувала?
— Мисля, че за нас би било по-опасно да го нямаме. Това е единственото реално доказателство, което ние с теб притежаваме, за съществуването на Школата за магии. Това е нашата застраховка за живот.
Тя кимна с разбиране.
— Ще го изпратя с писмо на баща ми в Япония — каза Холис. — Ще накарам някой моряк да пусне писмото в Ливърпул, преди да напуснем кораба. След това, когато, пристигнем в Лондон, ще си поговорим за много неща с нашия приятел, господин Банкс. — Той я погледна. — Е, а ти какво искаш да получиш от всичко това?
— Аз го получих — усмихна се тя. — Теб.
Той й се усмихна в отговор.
— А имаме и убиеца на Грегъри Фишър — добави тя. — Да, зная, че Буров не е единственият убиец. Системата е тази, която убива. Но така ще има поне малко справедливост.
Холис си сръбна от кафето. Лиза се прозя. Слънцето се промъкваше между закрилите небето облаци и лъчите му проникваха през люковете и се задържаха за малко на масата.
Вратата се отвори и един моряк влезе и каза:
— Капитанът иска да знаете, че задминахме Кронщад. Сега вече без съмнение сме в независими международни води.
— Благодаря.
— Още една крачка към дома — погледна Лиза към Холис.
— Ще се приберем — Холис се изправи и отиде пред люка на десния борд. Известно време той се взира в морето, а когато се обърна, откри, че Лиза е застанала зад него. Те се вгледаха един в друг, след това тя импулсивно го прегърна.
Стюардът отвори вратата на каютата, промърмори нещо и излезе.
— Господи, Сам — каза тя, като зарови лице на гърдите му, — толкова съм уморена… Може ли да се любим тази сутрин? Родителите ми са погребали дъщеря си… Те ще се побъркат от радост, като ме видят… Ела с мен вкъщи… Искам да те запозная със странното си семейство… Сам, може ли да си поплача за Сет? Нали може?
— Разбира се. Ти цялата трепериш. Нека те заведа до стаята ти.
— Не, прегърни ме — каза тихо тя. — Не можем ли да се престорим, че след като обядвахме на Арбат, сме излетели за Ню Йорк и междувременно просто нищо не се е случило?
— Не, не можем. Но можем да направим така, че всичко това да има някакъв смисъл. Да се опитаме да разберем цялата тази бъркотия в отношенията между нас и тях. Може би ще се опитам да ти разкажа за съветските военновъздушни сили, а ти ще ми обясниш творчеството на Гогол. Така и двамата ще научим по нещо, от което никой друг не се интересува.
— Ще ми бъде приятно — тя се разсмя и го притисна по-силно към себе си. — По-късно ще ти разкажа една руска приказка, за да те приспя.
Те дълго стояха мълчаливи, заслушани в шума на двигателите и на морето, усещайки под краката си люлеенето на кораба и движението му напред на запад, далеч от Русия.
Британското разузнаване. — Б.пр.