126
Ти, момко мой, ти властваш все така
над времето със златен сърп-стрелка
и раснеш с мойте загуби на сили;
стареем ние, ти разцъфваш, мили.
Природата изтребва тоя свят,
но връща вечно твоя ход назад.
Чрез теб доказва своето умение
да ражда и руши за развлечение.
Към нея доверчив недей бъди.
Ласкае тя, но вечно не щади.
Ще дойде ден и ти ще се явиш
да искаш сметка и да заплатиш.