Тогава Аджиб и евнухът влезли в баничарницата и гостолюбивият стопанин им поднесъл не само сладко от нарови зърна, но и цяла кана шербет с гюлова вода и мускус.
Като се наяли и напили до насита, гостите благодарили на Бадредин и побързали да си отидат преди залез слънце.
Те се промъкнали тихо във везирския стан и Аджиб отишъл при баба си и й целунал ръка.
А баба му го попитала:
— Къде ходи, мило дете?
— Бях на пазара в Дамаск — отвърнал Аджиб.
— Тогава ти сигурно си много огладнял — рекла бабата и донесла едно порцеланово блюдо с нарови зърна, бадеми и захар. — Хапни си и ти — поканила тя евнуха Саид.
Но Аджиб и Саид били толкова заситени от гощавката на баничаря, че не могли да вземат нито хапка.
— Не ми е вкусно — намръщил се внукът, като опитал сладкиша, и отместил блюдото настрана.
— Не ти е вкусно ли? — разсърдила се бабата. — Мигар ти не знаеш, че никой на света не умее да прави по-хубави сладкиши от мене и от твоя баща Бадредин, когото аз научих още като малко дете на това изкуство?
— Не, бабо, на тоя сладкиш липсва нещо — рекъл Аджиб и признал на баба си, че като ходил из пазара, случайно се запознал с един баничар, който го нагостил със също такова сладко, само че много по-вкусно.
Бабата изгледала гневно евнуха и извикала:
— Как си посмял да водиш това дете при разни сладкари и баничари?
— Не съм го водил — отвърнал уплашено Саид. — Ние само минахме покрай баничарницата.
Но Аджиб упорствувал:
— Не, ние бяхме при баничаря и ядохме много по-хубаво сладко от твоето!
Тогава бабата обсипала с проклятия нещастния евнух и отишла при везира, комуто разказала всичко.
— Вярно ли е, че сте ходили с Аджиб при някакъв баничар? — попитал везирът, когато Саид се явил.
— Не сме ходили — промълвил разтреперан евнухът.
— Вярно е, вярно е! — злорадствувал Аджиб. — Ах, какво сладко ядохме там! Ах, какъв шербет пихме там!
Разярил се везирът и заповядал на своите роби да ударят сто тояги на лъжеца. Като разбрал какво го чака, евнухът се хвърлил в нозете на господаря си и му признал, че наистина ходили с Аджиб при баничаря, който ги черпил сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода.
— Ама такова сладко и такъв шербет, каквито никой никога не е ял и пил! — облизвал се евнухът.
Възмутена от дън душа, бабата извикала:
— Ти си лъжец! Върви веднага при твоя баничар и ни донеси да видим какво сте яли и пили! — И тя му дала една жълтица.
Саид отишъл при баничаря и му поискал за една жълтица сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода, като го помолил да ги приготви с повече захар и подправки.
— Бъди спокоен — рекъл баничарят и след малко донесъл едно блюдо със сладко и една стомна с шербет.
Когато евнухът се завърнал и бабата опитала сладкиша, силен вик се изтръгнал из гърдите й и тя паднала в несвяст.
Смутен и изплашен, везирът грабнал донесената от Саид стомна и започнал да облива бабата с шербет. Скоро старата жена дошла на себе си и извикала:
— Кълна се в аллаха, че тоя сладкиш е приготвен от моя син Бадредин!
Но везирът искал да провери дали баничарят е наистина загубеният син на покойния му брат и затова изпратил неколцина роби да доведат Бадредин с вързани ръце, без да му причиняват болка.
И робите довели Бадредин в шатрата на везира.
— О, господарю, какво зло съм сторил, та искаш да ме погубиш? — проплакал баничарят.
— Ти не умееш да правиш сладкиши и затова ще бъдеш прикован на позорния стълб! — рекъл строго везирът. — Кой те е учил на сладкарския занаят?
— Моята майка, която беше прочут майстор на сладко от нарови зърна.
— Ще видим кой си ти и коя е била майка ти! — заканил се везирът и дал знак с ръка да изведат Бадредин от шатрата.
Настъпила нощта и везирът Шамзадин заповядал да затворят баничаря в един голям сандък. Когато Бадредин се унесъл в дълбок сън, везирският керван напуснал Дамаск. Дълго пътувал той и най-сетне пристигнал в Кайро.
Когато влязъл у дома си, везирът разтворил шкафа до леглото си и извадил списъка, в който бил описал цялата си покъщнина. Той проверил внимателно дали всеки предмет се намира на старото си място, после отишъл в стаята на дъщеря си и сложил на дивана дрехата и чалмата на Бадредин, в която зашил писмото на покойния си брат Нурадин. В дрехата пъхнал и кесията с хилядата жълтици и записката на търговеца Исхак. На края везирът помолил дъщеря си да се премени и нагизди така, както е била вечерта на сватбата си с гърбавия коняр.
И като огледал още веднъж дали всичко е в ред, везирът Шамзадин разпоредил да извадят от сандъка спящия Бадредин, да го развържат и да го оставят по риза на дивана в брачната стая.
Скоро Бадредин се събудил и с учудване забелязал, че се намира на познато място. Той станал, поразходил се из стаята и изведнъж се вцепенил, като съзрял дрехата и чалмата си.
— Сънувам ли, или сън е било това, което се случи с мен? — извикал той.
Тогава вратата се отворила и в стаята влязла везирската дъщеря в сватбена премяна. Тя се приближила с протегнати към него ръце и казала:
— Къде се губиш толкова дълго, мили мой! Знаеш ли откога те чакам?
А Бадредин се засмял и рекъл:
— Не ми се сърди, хубавице! Аз сънувах, че съм баничар в Дамаск и че съм прекарал там дванадесет години.
И докато той й разправял чудния си сън, везирът Шамзадин прекрачил прага на стаята и рекъл:
— Не, ти не си сънувал. Всичко това беше истина. Прости ми, че се отнесох така жестоко с теб, но аз исках да проверя дали ти наистина си загубеният син на покойния ми брат Нурадин. Сега вече няма никакво съмнение, че ти си Бадредин, когото ние дълго търсихме.
И като казал това, везирът благословил Бадредин и повикал снаха си и малкия си внук. И просълзената от радост майка прегърнала намерения си син и Аджиб целунал ръка на баща си.
И от тоя ден семейството на везира Шамзадин заживяло честито и щастливите съпрузи имали още много деца, които били прекрасни като луната и слънцето.