— Той лови с ръка куршумите.
Името му било в устата на всички. А царят и войската му така се изплашили, че престанали да мислят как да уловят разбойниците.
Минало се много време. Един друг цар обявил война на този цар и му поставил следното условие: всеки от тях да прати на бойното поле по един воин и който от тях победи, неговият цар ще получи от победения толкова и толкова села с цялото им население и имущество.
Почнали да се бият, но побеждавал винаги воинът на другия цар. Войната продължила цели пет години и победеният цар съвсем се разорил.
Оня цар имал някакъв юнак, такъв герой, че който и да се приближал до него, веднага му бивала отсичана главата. Безброй невинни хора погубил този злодей.
Наплашил се царят от своя враг. И как да не се наплаши? Колкото по-здрави и по-силни хора имал, всичките изтребил противникът му. А какво можел да направи царят без хора? Нищо не можел да стори.
Събрал той своите съветници да го научат какво да прави.
Дълго мислили и се съвещавали помежду си съветниците му.
Най-после главният съветник взел думата и предложил:
— Нали и ние имаме такъв герой, този „Победител на най-силните“, който с една ръка хванал глиган? Нека го помолим да ни помогне. Ако успее да направи това — добре, не успее ли — тогава край на нашето царство!
Това предложение се харесало на всички. Придумали царя и решили да изпратят човек при Победителя с молба да им помогне. „Ако победиш врага, царят ще ти даде за жена единствената си дъщеря, ще те направи наследник на престола си, ще ти прости и ще дари богато всичките ти другари — разбойници“.
Царският пратеник намерил Победителя и другарите му и им разказал всичко.
Разбойниците се зарадвали. Всичко зависело от нашия за нищо негоден Победител. Замислил се той дълбоко, а от страх не само едва дишал, но и езикът му се схванал. Помислил, помислил и решил:
„Ех, криво-ляво преживях досега, но види се, дошъл е вече моят край. Какво да правя? Да се откажа — значи да се опозоря завинаги. Не, по-добре да умра с чест от ръката на такъв юнак, отколкото цял живот да бъда страхливец! Пък ще избавя и другарите си от смъртно наказание.“
Обърнал се той най-после към пратеника и казал:
— Добре, съгласен съм да изляза срещу врага. Само че ме е срам да изляза срещу един човек, нека да изпратят поне трима!
Развеселили се всички, като чули това, почнали да викат и пляскат с ръце. Тръгнали да изпратят героя до царския дворец. Пръснала се тази вест навсякъде. Едни казвали:
— Победителя иска да извадят трима срещу него, а не един!
Други уверявали:
— Той и без сабя, с голи ръце ще му откъсне главата!
Трети добавяли:
— Това е нищо! Той изкоренява цели дървета с голи ръце!
И какво ли още не разказвали те за нашия некадърен Победител. Стигнало всичко това до ушите на противника. Сърцето на горкия воин едва не се пръснало от страх.
„Ех — мислел си той, — дойде краят ми, свърши се моят живот!“ Настъпил денят на двубоя. Полето било пълно с хора, дошли да гледат. Всички чакали с нетърпение нашия Победител. Най-после го съгледали.
— Този ли е? Такъв дребен човечец? Но казват, че е много ловък!
Тръгнали един срещу друг нашият за нищо негоден Победител и великанът — противник. Горкият Победител изглеждал като врабче пред него, но пак не се предавал: „Е — мислел си той, — щом трябва да се мре, ще се мре, повече от това няма какво да стане!“
Погледнал го великанът и се засмял. „Такова човече аз с един удар ще смажа! — помислил си той. — Но той сигурно знае някакви магьоснически похвати. Нека почакам да видя и да разбера какво ще прави и после вече бързо ще се справя с него!“
Всички чакали със затаен дъх какво ща стане.
Дали знак на противниците и те се спуснали един срещу друг.
Не издържало все пак сърцето на нашия Победител. Гледа човекът — смъртта идва насреща му, шега ли е това! Забравил дори да измъкне и сабята си от ножницата. Замижал той, проточил шия и тръгнал напред, като си мислел: „Да удря по-скоро, да се свърши веднъж завинаги тази мъка!“
Видял великанът, че противникът му върви с проточена шия и се изплашил:
„Нещо лошо ми готви този човек, крои ми някакъв номер“ — помислил си той.
Протегнал и великанът шия, замижал и се спрял на едно място като вдървен.
А нашият Победител върви напред и все си повтаря:
„Ей сега ще ми отсече главата, ей сега ще ме погуби!“
Само че, кой знае защо, никой не му отсичал главата. Поотворил нашият Победител лекичко лявото си око и що да види — противникът му стои сред полето, проточил шия като пуяк преди смъртта си, и чака със затворени очи. Разбрал той изведнъж, че точно сега трябва да действува: „Не бой се, удряй и толкова!“ — помислил си той, извадил сабята от ножницата, замахнал и се опомнил чак когато главата на великана се търкулнала на една страна, а огромното му тяло — на друга.
Развикали се всички наоколо. Грабнали нашия герой и го помъкнали при царя.
Зарадвал се царят, дал му веднага дъщеря си за жена и оставил на двамата цялото си царство. Така нашият сиромах станал цар.
Назначил той за съветници другарите си, извикал при себе си и своите братя и всички заживели щастливо.
Такава била съдбата на нашия за нищо негоден Победител.