Имало едно време един заможен човек. Той имал три дъщери и само един син. Когато дошло време на стареца да умира, той извикал сина си и му рекъл:
— Сине мой, съдбата ми помогна да спечеля това богатство. Аз и сам се трудих, и другите карах да работят, така ви и отгледах. Свърши се моят живот на този свят, сега умирам и те моля да омъжиш трите си сестри. Годеници не им търси — който пръв ги поиска, на него ги дай.
— Не се грижи, татко — отвърнал синът, — ти живей, а сестрите си аз се нагърбвам да настаня.
Умрял заможният човек и синът му го погребал тъй, както му е редът. Минало се време. Седял веднъж момъкът пред къщи, гледа — някакъв човек идва отдалеч. Приближавал се той, приближавал се, най-после се изправил пред него и рекъл:
— Дай ми за жена най-голямата си сестра!
Спомнил си синът последната воля на баща си и отвърнал:
— Добре, човече, ще ти я дам, но поне си кажи името. Кой си, откъде си, какъв занаят имаш? Та нали някога все ще дойда при тебе — или от враг застрашен, или просто от приятелство. Може да си крадец или разбойник. Ще ти дам сестра си, а виж, че ти я отведеш и я продадеш в робство.
— Не съм дошъл да разговарям с теб — рекъл гостът — и няма да открия името си. Ако щеш, дай ми сестра си, ако не, сбогом! — и тръгнал да си върви.
Синът си помислил: „Какво да правя, не съм крив аз, такава е волята на баща ми“. Извел той най-голямата си сестра и я дал на чужденеца.
Изтекло още време. Дошъл друг човек и рекъл:
— Дай ми за жена средната си сестра!
Синът и него попитал:
— Кой си ти, човече, откъде идваш и къде отиваш, с какво се препитаваш? Та нали трябва на гости да ти дойда или от враг защита да поискам, или в нещастие утеха при теб да потърся? Сестра ми е моя плът и кръв, кажи ми, кой ще захвърли така сестра си или брат си?
— Нито името си ще открия, нито откъде съм и какъв съм ще взема да ти разправям. Ако щеш, дай ми сестра си, ако не — отивам си и толкоз! — отговорил гостът.
Какво да стори братът? Дал му средната си сестра; утешавало го само това, че изпълнява волята на баща си.
Минало се, колкото се минало, явил се трети човек и пак така поискал за жена най-малката сестра. Братът и на него казал същото, разпитал го, както първия и втория, но и този странник отговорил като тях.
Що да стори братът? Дал и най-малката си сестра и останал сам.
Разтъжил се момъкът: „И баща си загубих, и сестрите си пръснах кой знае къде.“ Влязъл той в тъмница, затворил се там, седи и не знае ни кога е ден, ни кога е нощ. Седи вътре и скърби.
Чул за това царят. Развикал съветниците си и им заповядал:
— Намерете човек, който да изведе на бял свят този момък, и ще го наградя богато.
Намерили една бабичка.
— Аз ще го изведа на бял свят, дайте ми само двадесетина деца.
— Ако щеш, и сто! — казали на бабичката, дали й децата и я изпратили.
Зачакали да видят какво ще стане. А бабичката повела децата, дала им в ръцете топка, завела ги на покрива на тъмницата, където седял момъкът, им заръчала да играят до вечерта. Децата почнали весела игра, разтичали се насам-натам, зашумели, затропали. Търпял, търпял момъкът вътре в тъмницата, не можал повече да издържи, изтичал горе и се спуснал да хване децата. Видели го царските стражи, грабнали го и го завели при царя. Дарят освободил момъка и го попитал:
— Какво те накара да се затвориш в тъмница?
— Имах баща, погребах го — отговорил момъкът. — Имах три сестри и тях изгубих, дадох ги на хора, на които не знам ни името, ни рода, ни къде живеят, ни с какво се препитават.
— А по чия воля си постъпил така? — попитал царят.
— По волята на баща си. Той ми заповяда да ги дам без много приказки на първия, който ги поиска.
— Щом волята на баща ти е била такава, напразно се измъчваш. Ако не е бил с ум и разум надарен, баща ти нямаше да спечели такова богатство. Не се отчайвай, ще дойде време — ще видиш и сестрите, и зетьовете си, имай кураж, не скърби!
Направил го царят началник на войските си и го турил да седне до себе си. Веднъж войската излязла на лов. По едно време що да видят — лети в полето от тревичка на тревичка една девойка; ту на едно цвете кацне, ту на друго. Тя била толкова красива, така лека и прекрасна, че ни наяве, ни насън можеш да видиш такава хубавица. Заобиколили я всички, помъчили се да я уловят, но тя хвръквала, прелетявала над главите им, отлитала по-далеч, кацвала и отново почвала да си играе всред цветята.
Цялата войска се спуснала да я гони, и началникът заедно с всички, но могат ли да я стигнат? Подхвръкне тя, отлети, кацне по-далеч и се смее.
Изморили се конете, изпопадали, само конят на началника се държал още. Препускал момъкът след девойката, пришпорвал коня си — паднал и той. Прелетяла над тях хубавицата и изчезнала. Погледнал момъкът наоколо — ни девойка, ни войска, ни познати места, ни село, ни къща, ни човек. Седнал и заплакал.
Приближила се до него Полската девойка, кацнала върху едно цвете и рекла:
— Не те ли е срам — седиш и плачеш! Ти мъж ли си, или не? Стани, огледай се наоколо, светът е голям, какво си седнал със скръстени ръце да плачеш като жена?
Скочил момъкът, изтрил сълзите си, озърнал се наоколо — една къщурка се белеела надалеч. Тръгнал към нея. Вървял, вървял, стигнал най-после. Гледа — пред него дом като царски палат. Край него лъкатуши поточе, а от поточето по сребърно чучурче тече вода. Поседнал момъкът край брега на поточето да си почине. Бил изморен и гладен. От дома излязла една прислужница, приближила се до поточето с кана в ръце. Помолил я момъкът да му даде да пие вода от каната. Прислужницата изпълнила молбата му. Напил се момъкът и изпуснал в каната един от пръстените си. Взела прислужницата каната, напълнила я с вода и я занесла на господарката си. Тя изпила водата и от каната паднал пръстенът. Погледнала жената пръстена извикала:
— Кой ти даде този пръстен?
— Никой не ми го е давал. Там до поточето седи един момък, помоли ме да му дам да пие вода — може той да го е пуснал в каната, друг не може да бъде — отвърнала прислужницата.
Изпратили тозчас за момъка. Дошъл той и що да види — най-голямата му сестра! Прегърнали се и се целунали двамата.
Сестрата взела да разпитва брат си как е попаднал при нея.
Разказал й той каква девойка видял в полето.
— Смая ме красотата й, спуснах се след нея, но тя скача колкото плугов впряг на дължина, гоних я, гоних я, погубих коня си, но не я настигнах. Останах сам в полето и едва намерих твоя дом, иначе щях да стана храна на гарваните.
— Жал ми е за тебе, братко — рекла сестра му, — не е лесна работа да хванеш Полската девойка. Ако беше лесно, щях ли да му потрябвам аз на твоя зет — той за нея искал да се ожени, не за мене! А на нея й е писано; щом някой я хване, тя веднага да умре.
Скрила сестрата брат си — страхувала се, че нейният мъж, Орелът, може да му напакости. Вечерта Орелът си дошъл и жената му казала:
— Дошъл е на гости брат ми, нали няма да се разсърдиш?
— Да се разсърдя ли? Радвам се, че дочаках такъв гост. Извикай го по-скоро!
Излязъл братът, прегърнали се и се разцелували. Двамата се разприказвали и Орелът попитал:
— Какво те води при нас?
Момъкът разказал всичко от игла до конец.
— Не ми се сърди, братко — рекъл зетят, — но ако можех да хвана Полската девойка, защо ми беше сестра ти? Не е лесна тази работа. А ти си дори по-слаб от мене, къде ще я стигнеш! Най-добре остави я, не тъжи, ще ти намерим друга жена, а нея забрави!