— За кон не бери грижа — рекъл зетят, — пасищата са пълни с табуни мои коне, вземи си, който искаш, но все пак послушай ме, откажи се от Полската девойка!
— Няма да се откажа, по-добре да умра, докато я гоня! — отговорил братът.
— Тогава аз ще ти дам такъв кон, който скача надлъж колкото един плугов впряг.
Спомнил си момъкът, че и Полската девойка скача надлъж колкото едни плугов впряг и се зарадвал. Взел коня, метнал се отгоре му, сбогувал се със стопаните и полетял да догонва Полската девойка.
След малко я видял. Полетяла пред него девойката, полетял след нея и той. Неговият кон скачал надлъж колкото един плугов впряг, а девойката — колкото два. Момъкът изостанал.
Но изглежда, че Полската девойка харесала момъка, защото, щом се отдалечавала много от него, кацвала на тревата, пиела сок от цветята вместо вода, ядяла тичинков прашец вместо хляб и го чакала. А щом се приближавал момъкът, подхвръквала и пак литвала напред, той пришпорвал коня си и летял след нея. Паднал конят, останал момъкът сам-самичък в полето, седнал и заплакал от мъка. Приближила се девойката, кацнала недалеч от него и извикала:
— Ти калпак ли носиш, или не? Какво си се разплакал, не те ли е срам? Сигурно не си мъж, а жена — умееш само да плачеш. Стани, огледай се наоколо, иди погледни тук-таме, свят широк, може и да намериш отнякъде помощ!
Скочил момъкът, изтрил сълзите си, огледал се наоколо и наистина видял в далечината една къща. Тръгнал към нея. Там живеела средната му сестра, която била омъжена за Пашкунджи. Отишъл братът и разказал на сестра си всичко. Тя му рекла:
— Остави тази работа, не е за теб! И твоят зет не е по-малък юнак от тебе, и той дълго се мъчил да я улови, но нея никой смъртен не може да я настигне.
Вечерта Пашкунджи се върнал в къщи. Разказал момъкът и на него мъката си. Не го окуражил зет му:
— Ако беше така лесно да се хване Полската девойка, щях ли да се оженя за сестра ти? Остави я, не се погубвай напразно!
— Ти по-добре ми дай кон! — помолил му се момъкът.
Дал му Пашкунджи такъв кон, който скача надлъж колкото два плугови впряга. Сбогувал се момъкът със сестра си и зетя си, метнал се на коня и препуснал.
Лети девойката, носи се на три плугови впряга надлъж, а конят на момъка можел само на два. Изостанал момъкът, паднал под него и този кон. Останал сам-самичък момъкът в широкото поле — ни жива душа, ни жилище наоколо!
Натъжил се, седнал и заплакал. Плакал, колкото плакал, гледа — приближила се Полската девойка до него, кацнала на една тревичка, сложила крак върху крак и се смее. После сърдито му извикала:
— Я стани, ако си мъж! Ако ли пък не си, не си достоен и да живееш!
Скочил момъкът, изтрил сълзите, огледал се наоколо и видял в далечината къща. Тръгнал към нея. Приближил се, а пред къщата — поточе. Седнал край поточето и зачакал няма ли да дойде някой с кана и да му даде да се напие. Дошло едно момиче с кана в ръце и я подложило под златното чучурче да си налее вода. Момъкът й поискал да пие. Подало му момичето каната, той пил, изпуснал пръстена си в каната и я върнал на момичето. Занесло момичето вода на господарката си, тя пила, а отвътре се търкулнал пръстенът.
— Откъде си взела този пръстен?
— Отникъде не съм го взела, но един момък край поточето ми поиска каната да пие вода, може той да го е пуснал.
— Върви и тозчас ми го доведи — рекла жената.
Момъкът дошъл. А жената била най-малката му сестра. Прегърнали се двамата и се целунали.
Попитала го сестрата какво го е довело тук. Той й разказал всичко.
— Жал ми е за тебе, братко — рекла тя, — ако беше така лесно да се улови Полската девойка, щях ли да му притрябвам на твоя зет? Той щеше да се ожени за нея, а не за мен. Нея никой няма да улови, иначе тя веднага ще умре.
Сестрата скрила брат си.
Дошъл си вечерта змеят — мъжът й — и я попитал:
— Никой ли не е идвал тук?
Жената отговорила:
— Никой.
После добавила:
— Ако беше дошъл брат ми, какво щеше да направиш?
— Нищо нямаше да направя, щях да го прегърна и да го целуна.
Тогава сестрата извикала брат си. Двамата се разцелували.
— Какво те води насам? — попитал го змеят. — Какъв вятър те е довял?
Разказал му момъкът всичко, излял му мъката и болката си.
— Ех, жал ми е за тебе! Защо си се захванал за такова нещо? Ако можеше така лесно да се улови девойката, аз нямаше да се оженя за твоята сестра, а за нея. Най-добре остави я и се върни в къщи.
— Не — отвърнал момъкът, — късно е вече да се каже: остави я! Аз няма да се откажа от нея, дори и да зная, че ще загина, щом изляза оттук. Ако ми желаеш доброто, зетко, дай ми кон, за да препусна тозчас след нея!
— Това е най-лесната работа — рекъл зетят, — вземи, ако щеш, и двадесет, ако щеш, и тридесет коня, но още веднъж ти казвам — напразно ще я гониш!
Не, та не! Взел братът кон, който скача надлъж колкото три плугови впряга, сбогувал се със сестра си и зет си и полетял след Полската девойка. Препускал, колкото препускал, стигнал в чужда, непозната страна. Скочи конят му три плугови впряга надлъж, а девойката — четири. Строполил се под него и третият му кон! Седнал момъкът и заплакал — ни жива душа наоколо, ни човешко жилище. А зетьовете му останали далеч, не могат да му помогнат. Никого вече си нямал, нямало при кого да отиде, изгубил момъкът всяка надежда. Приближила се до него Полската девойка, кацнала наблизо, сложила крак върху крак и извикала:
— Е, ти пак плачеш, дори от мен не се срамуваш! Че какъв мъж си ти! Пет пари не струва мъжеството ти! Я стани и се огледай наоколо, каквото видиш — било зло, било добро, всичко в своя полза обърни!
Засрамил се момъкът, скочил на крака и тръгнал. Вървял, колкото вървял, гледа — трима души се борят, бият се, ще се избият помежду си, а няма кой да ги разтърве, жив човек няма наоколо. Приближил се момъкът и попитал:
— Защо се биете бе, хора, какво има да делите?
— Имаме един килим — обадил се най-старият. — Седнеш ли на него и кажеш ли: „Хайде, килимче!“, ще те пренесе, където пожелаеш. Имаме и един гребен. Каквато и стръмна скала да ти се изпречи, кажеш ли: „Хайде, гребенче!“, на скалата в миг ще се изправи стълба, и то такава, че като вървиш по нея, все едно, че в полето се разхождаш. Имаме и едно точило. Потопиш ли го в морето с думите: „Хайде, точилце!“, колкото и голямо да е морето, до дъно ще го изпие и пресуши. Ето на, този килим, този гребен и това точило делим и не можем да ги поделим, затова се сбихме. Не ще ли ни помогнеш в делбата?
— Добре — рекъл момъкът, — ще ви помогна в делбата. Ще пусна ей тези три стрели — първият, който донесе стрела, ще вземе килима, вторият — гребена, а третият — точилото.
Зарадвали се мъжете: това се казва справедлива делба.
Пуснал момъкът стрелите зад девет планини в десета. Хукнали след тях тримата, изгубили се от очите му. Седнал той на килимчето, взел гребена и точилото, викнал: „Хайде, килимче!“, и литнал по-бързо от вятъра. Полетял да догони своята Полска девойка. Летяла тя, бързала, но почнало вече да я настига килимчето. Прелетели над поля и ливади, стигнали до високи скали.
Подхвръкнала нагоре Полската девойка, преминала над скалите.
„Хайде, гребенче!“ — рекъл момъкът и в същия миг на скалите се изправила стълба, равна като поле. Преминало килимчето по стълбата и момъкът отново взел да настига девойката. Долетели до голямо море. Хвърлила се девойката в морето и полетяла напред. „Хайде, точилце!“ — рекъл момъкът и потопил точилото в морето. Още в същия миг морето пресъхнало. Полетял по сухото морско дъно момъкът и вече съвсем настигнал девойката, уловил я дори за наметалото, но тя се изплъзнала и се скрила в бащиния си дом; само наметалото й останало в ръцете на момъка.
Влязла вътре Полската девойка и се спуснала към баща си.
— Какво ти е, дъще, от кого бягаш? — попитал баща й.