Живял някога в стари времена велик цар, могъщ и от известно потекло; той имал три дъщери, които приличали на греещи луни и на цъфнали поляни, а бил щастлив и със син, който приличал на месеца. И както един ден царят седял на царския си трон, при него дошли трима мъдреци. Първият от тях носел един златен паун, вторият — рог от месинг, а третият — кон, направен от слонова кост и абаносово дърво. Попитал ги царят:
— Какви са тези предмети? Каква полза допринасят?
Пръв отговорил човекът с пауна:
— Всеки път, когато измине един час от нощта или от деня, този паун започва да удря с криле и да вика.
След това се обадил човекът с рога:
— Поставят ли го на градската врата, този рог действува като пазач. Щом в града влезе някой враг, рогът започва да свири, хората познават човека и го залавят.
Последен заговорил човекът с коня:
— Господарю мой, този кон може да отнесе всеки човек, който го яхне, във всяка страна, в която ездачът пожелае.
Царят отговорил:
— Аз ще ви възнаградя чак след като изпитам силата на тези вещи.
И той изпробвал пауна и видял, че онова, което казал майсторът му, било вярно; след това изпробвал рога. Тогава Царят казал на двамата мъдреци:
— Пожелайте си някаква милост от мен!
Те отвърнали:
— Ние те молим за благоволението да дадеш на всеки от нас за жена една от своите дъщери.
Царят се съгласил да даде на двамата по една от своите дъщери. Последен пристъпил напред майсторът с коня, целунал пода пред краката на царя и му казал:
— О, най-велики царю на нашето време, награди и мен с голямата чест, която оказа на моите другари!
Царят обаче отвърнал:
— Най-напред ще трябва да изпробвам това, което си ми донесъл:
В този миг пред царя застанал неговият син и казал:
— Татко, аз искам да яхна този кон и да изпитам силата му.
— Мили синко — отвърнал царят, — изпитай го, както желаеш.
Тогава принцът яхнал коня и го пришпорил, но животното не се помръднало от мястото си. Принцът извикал:
— О, мъдрецо, къде е бързината на твоя кон, за която ти говореше?
Мъдрецът пристъпил към принца, показал му един винт и му казал:
— Завърти тази бурма!
Сторил това принцът и ето че конят се раздвижил и полетял заедно с него към облаците на небето и продължил да лети, докато се изгубил от очите на всички. Сега принцът станал неспокоен и съжалил, задето яхнал коня, та извикал:
— Мъдрецът е измислил тази хитрост, за да ме унищожи. Но не съществува никаква власт, и никаква друга сила освен великия и всемогъщия аллах!
Като казал това, той започнал да оглежда внимателно всички части на коня и забелязал нещо, което приличало на глава на петел, на дясното бедро на коня, а после видял същото и на лявото му бедро. Тогава принцът си казал:
„Не виждам никакъв друг особен белег освен тези две копчета“.
И той завинтил копчето на дясното бедро на коня; в същия миг обаче конят се понесъл още по-бързо във висините. Принцът веднага насочил поглед към лявото му бедро; погледнал другото копче, завинтил го и конят заслизал надолу. Спускал се бавно заедно със своя ездач все по-близо към земята и принцът вече започнал да се страхува за живота си. Но като разбрал истинските сили на коня, сърцето му се изпълнило с голяма радост и той поблагодарил на аллах всевишния за милостта, която му оказал, като го закрилял от гибел. Целия ден конят все се снишавал, защото, когато се издигал нагоре, той се бил отдалечил твърде много от земята. Докато слизали надолу, принцът въртял копчето, накъдето му хрумвало; летял ту надолу, ту се издигал нагоре, както си искал. И след като овладял напълно коня, той се приближил с него ниско над земята и загледал да види кои са тези страни и градове, които не познавал, тъй като през целия си живот не ги бил виждал. Сред градовете, които видял, имало един чудесно разположен, сред тучни зелени равнини, с много дървета и потоци. Принцът се замислил и си казал:
„Да знаех поне как се нарича този град и в коя страна се намира!“
Като си помислил това, той започнал да обикаля над града и да го разглежда отдясно и отляво. През това време обаче денят вече си отивал, а слънцето клоняло към заник и той си казал:
„Едва ли бих намерил по-хубаво място за пренощуване от този град. Затова ще прекарам нощта тук, а утре заран ще се върна обратно при своите в моя дворец и тогава ще разкажа на всички у дома и на баща си какво ми се е случило и ще им опиша всичко, което видях с очите си.“
И той затърсил някое място, което да бъде сигурен подслон за него и за коня му и където никой не би ги забелязал. И докато се оглеждал, неочаквано видял насред града един висок палат; зданието било оградено с голяма стена с високи бойници. Тогава принцът си казал:
„Ето това е подходящо място“ — и започнал да върти копчето за слизане; животното се спуснало плавно надолу, докато се спрял леко на терасата на покрива на двореца. Принцът веднага слязъл от коня, благодарил на великия аллах и започнал да обикаля около коня и да го разглежда, при това си казал:
„В името на аллаха, този, който те е създал, наистина е мъдър майстор! Ако великият аллах ми е отредил да поживея още малко време и да се върна здрав и читав в моята страна при близките ми и ме събере отново с моя баща, аз ще направя голямо добро на този мъдрец и ще го обсипя с най-големи почести“.
После той останал на терасата на покрива на двореца, докато се уверил, че вътре всички хора са заспали. Но ето че го замъчили глад и жажда, тъй като не бил хапнал нищо, откакто се разделили с баща си, и той си казал:
„Не е възможно в дворец като този да няма храна“.
И той оставил коня и тръгнал да търси нещо за ядене. Най-напред се натъкнал на някакво стълбище; слязъл по стълбите надолу и стигнал до един вътрешен двор, целият постлан с мрамор. Принцът се възхитил от този приятен кът и от красивия му строеж, ала той все още не бил доловил никакъв звук в двореца, нито пък бил забелязал някакво живо същество. Стоял объркан и гледал ту наляво, ту надясно, без да знае накъде да тръгне. Най-после си казал:
„Най-добре ще бъде да се върна обратно на мястото, където оставих коня си, и да прекарам нощта при него. Утре заран отново ще го яхна и ще полетя обратно.“
Докато стоял така и си казал тези думи, изведнъж той забелязал една светлина, която се приближавала към мястото, където бил; като се загледал към светлината, съзрял група девойки, а сред тях една девица, чудна красавица, чийто стан приличал на буквата алиф[1]; девойката приличала на пълната луна, когато блести на небето, както поетът я е възпял:
Девойката била дъщеря на царя на този град; баща й я обичал нежно и от любов към нея й построил този дворец.
Всякога, когато се чувствувала потисната от нещо, тя отивала там заедно със своите робини и оставала в двореца ден-два, а понякога и по-дълго; после отново се връщала в своя сарай. И ето случило се така, че същата вечер тя дошла да се поразвлече и да се поразсее; вървяла сред своите робини, придружена от един евнух с меч на кръста. Щом принцесата влязла в двореца, робините разстлали пред нея килимите и запалили благовонията, а после всички заедно започнали да играят и да се веселят. И както девойките се шегували и се радвали, изведнъж принцът се нахвърлил върху евнуха, ударил го в лицето и го повалил на пода; после той грабнал меча от ръката му, изтичал към девойките, които оградили принцесата, и ги изтикал надясно и наляво. Принцесата, като го видяла колко е красив, възкликнала:
— Ти ли си този, който идва вчера при моя баща да се сватосва за мен и когото баща ми отпрати, като му каза, че е много грозен? Аллах ми е свидетел, тогава баща ми е излъгал, като каза това! Защото ти си истински красавец!
В същност синът на царя на Индия идвал при баща й да се сватосва за нея, но той го отпратил, защото бил много грозен. И тъй като принцесата помислила, че принцът е тъкмо онзи сватовник, тя пристъпила към него, прегърнала го, целунала го и седнала заедно с него. Робините й обаче се развикали:
— Господарке, та това не е онзи, който идва да се сватосва за теб при баща ти! Онзи е грозен, а този е хубав; онзи, който те искаше за жена и когото баща ти отпрати, дори не заслужава да бъде прислужник на този момък. Да, господарке, този млад човек сигурно е от велик род.
И девойките се приближили до евнуха, който все още лежал проснат на пода, и го събудили; той скочил изплашен на крака и затърсил меча си, ала не го намерил. Тогава робините му казали:
— Човекът, който ти взе меча и те повали на пода, седи редом с принцесата.
Царят обаче бил поставил този евнух да пази дъщеря му, защото се страхувал от превратностите на съдбата и от ударите на случайността. Затова евнухът веднага изтичал към завесата и я вдигнал; като видял принцесата да седи на сладък разговор с принца, той казал на принца: