— Ставай, защото те вика кадията! Жена ти се е оплакала пред него; тя изглежда така и така.
По описанието той разбрал, че е била жена му, и рекъл:
— Нека аллах всевишният я накаже! — Станал и тръгнал подир двамата пратеници, които го отвели пред кадията.
Там той видял жена си с превързана ръка и изцапан с кръв яшмак, стои и плаче и си бърше сълзите. Кадията се нахвърлил върху него:
— Човече божи, нямаш ли страх от аллах всевишния? Как можеш да биеш жена си, да й счупиш ръката и да й избиеш зъбите, как можа да направиш всичко това?
Маруф отвърнал:
— Щом съм я бил и съм й избил зъбите, осъди ме, както ти сметнеш за добре! Работата обаче стоеше така и така и съседите вече ни помириха. — И той разказал на кадията всичко от начало до край.
А кадията бил добър човек, затова извадил четвърт динар от джоба си и рекъл на Маруф:
— Човече, вземи тези пари и поръчай да й приготвят сладки палачинки с пчелен мед, след това се сдобрете и живейте в мир!
Но обущарят отговорил:
— Дайте парите на нея!
След като тя взела парите, кадията възцарил мир между двамата и рекъл:
— Жено, подчинявай се на мъжа си, а ти, човече, бъди мил с жена си!
Така, помирени от кадията, те си тръгнали — жената се обърнала на едната страна, мъжът — на другата, и се запътил към дюкяна си. Едва седнал на столчето, ето че двамата пратеници на кадията дошли при него и му казали:
— Дай ни възнаграждението за извършената услуга!
Той им отвърнал:
— Кадията не ми поиска никакви пари, дори ми даде четвърт динар.
Те обаче продължили:
— Не те питаме дал ли ти е кадията нещо, или ти е взел. Не ни ли платиш възнаграждението, ще си вземем парите от теб със сила.
И те го замъкнали на пазара и го принудили да продаде обущарските си сечива; след като им дал половин динар, те го оставили на мира. А той подпрял глава с ръка и седнал натъжен, тъй като вече нямал сечива и не можел повече да работи.
И както седял така отчаян, ненадейно върху него се нахвърлили двама ужасно грозни мъже и рекли:
— Стани, човече, и ела, че те вика кадията! Жена ти се е оплакала при него от тебе.
— Че кадията вече ни помири! — отвърнал той, но те рекли:
— Ние идваме от друг кадия, жена ти се е оплакала при нашия кадия!
Тогава той тръгнал заедно с тях, като се помолил на аллаха да го запази от жена му със следните думи:
„Аллах е нашето упование, той е най-справедливият ни съдник!“
А като видял жена си, възкликнал:
— Та нали се помирихме с тебе, добра ми жено?
Тя обаче рекла:
— Не може да има мир между тебе и мене!
Тогава той пристъпил към кадията и му разказал цялата си история и приключил с думите:
— Еди-кой си кадия ни помири само преди час.
Тогава кадията рекъл на жената:
— Безсрамна жено, защо идваш да се оплакваш пред мене, след като вече е сключен мир помежду ви?
Тя отвърнала:
— Той пак ме би след това.
Тогава кадията се обърнал и към двамата:
— Помирете се; ти недей да я биеш повече, и тя няма да ти бъде непокорна занапред!
Така те пак се помирили и кадията рекъл на Маруф:
— Плати сега на пратениците за услугата!
Той платил на двамата мъже и се върнал в дюкяна си; отворил го и седнал като пиян от мъката, която го сполетяла. И както си седял така, неочаквано в дюкяна му налетял друг някакъв човек и му рекъл:
— Маруф, бягай и се скрий! Жена ти те е наклеветила пред най-висшия съд и Абу Табак[1] е по дирите ти.
Скочил Маруф, заключил дюкяна и побягнал към Портата на победата[2]. От парите, които бил получил за калъпите за обуща и от сечивата си, му били останали още само пет пари; пътем той си купил за четири пари хляб и за една пара сирене и продължил да бяга. А времето било зимно и вече идел часът за следобедната молитва; и както Маруф бягал между купищата боклук край портата, отгоре му се излял дъжд като из ведро и дрехите му съвсем се измокрили. Затова той влязъл в джамията „ал-Адилия“; намерил там някаква изоставена постройка и малка полусрутена стаичка, която зеела без врата, и той влязъл вътре, за да се подслони от дъжда, тъй като дрехите му били нагизнали от вода. Сълзите се стичали от очите му и той рекъл омъчнен и натъжен:
— Къде да се дяна от тази лоша жена? Моля те, о, господарю, изпрати ми някой, който да ме отведе в далечна страна, където тя да не може да ме намери!
И като седял разплакан, неочаквано стената се разтворила и отвътре излязло някакво страшилище — кожата да ти настръхне. То проговорило:
— О, човече, защо ме събуждаш през нощта? Аз живея вече двеста години тук и досега никой не е стъпил тук и аз не съм виждал някой да се държи като теб. Кажи ми какво искаш и аз ще изпълня желанието ти, защото сърцето ми се изпълни със съчувствие към тебе!
— Кой си ти? И какъв си? — попитал Маруф; а огромното страшилище рекло:
— Аз съм обитателят на това място.
Тогава Маруф му разказал всичко, което изстрадал от жена си, а духът рекъл: