— На драго сърце!
След като си отпочинал при нея и се измил, той се облякъл като мамелюк и заповядал на коняря да му оседлае един благороден жребец. Оседлали му един кон, той се сбогувал с жена си и към края на нощта вече бил вън от портите на града.
И всеки, който го виждал да язди така, смятал, че това е някой от наемниците на султана, тръгнал да изпълни някаква поръка.
На другата заран царят и везирът влезли в покоите на царкинята; царят изпратил да повикат дъщеря му и тя отново дошла зад завесата. Тогава баща й я попитал:
— Дъще, какво имаш да ни кажеш?
Тя отвърнала:
— Ето какво имам да кажа: нека аллах почерни образа на твоя везир, защото той искаше да зачерни моя образ пред съпруга ми!
— Какво означава това? — попитал пак баща й, а тя продължила:
— Снощи той дойде при мен и преди още аз да го бях заговорила, неочаквано влезе евнухът Фарадж с писмо в ръка и рече: „Десет мамелюка чакат долу, под прозореца на двореца; дадоха ми това писмо и ми казаха: «Целуни ръка на нашия господар, търговеца Маруф, от наше име и му дай това писмо: ние сме от наемниците, които пътуват с кервана му, и ни съобщиха, че той се е оженил за дъщерята на вашия цар; затова идваме да му известим какво ни се случи по пътя»“. Тогава аз взех писмото и като го прочетох, узнах следното: „От името на петстотинте мамелюци до негова светлост, нашия господар, търговеца Маруф. Следното: ние ти съобщаваме, че след като ти ни остави, ни нападнаха бедуини и ни ограбиха. Те бяха две хиляди ездачи, докато ние бяхме само петстотин мамелюци. Между нас и бедуините се завърза жестока битка; те ни препречиха пътя и ние трябваше да се бием с тях цели тридесет дни. Това е причината за нашето закъснение. Те ни задигнаха двеста товара платове от стоката и убиха петдесет мамелюка.“ Когато предадох тази вест на съпруга си, той възкликна: „Нека аллах ги накаже! Как са могли да се бият с бедуините заради някакви си двеста товара! Та какво представляват за мен двеста товара? Не е бивало заради тях да се бавят толкова много, защото двеста товара стока струват само седем хиляди динара! Но сега аз трябва веднага да отида при тях и да ги подтикна да бързат. Онова, което са им откраднали арабите, няма да накърни кервана, пък и няма никакво значение за мен, ще приема, че съм им го раздал милостиня.“ После той се отдели усмихнат от мен, без да се загрижи ни най-малко, че е загубил толкова много стока и че са му убили мамелюците. А когато той слезе долу, аз погледнах през прозореца и видях десетте души наемници, които му бяха донесли вестта; те бяха хубави като луни и всеки беше облечен в дрехи, които струваха по две хиляди динара, да, точно така, моят баща няма нито един наемник, който би могъл да се сравни с тях. После той потегли заедно с мамелюците, които му бяха донесли писмото, за да отиде да докара стоката си. Слава на аллаха, който ме предпази да не му кажа нищо от онова, което ти ми заповяда, защото тогава той щеше да има да се подиграва и с мене, и с тебе! Възможно е дори да ме погледнеше с пренебрежение и да почувствува отвращение от мене. И за всичко това щеше да бъде виновен твоят везир, който ти е наговорил срещу моя съпруг тия думи, дето съвсем не му приличат!
Тогава царят казал:
— Мила дъще, богатството на твоя съпруг е неизмеримо и той не му обръща никакво внимание; от деня, в който е пристигнал в нашия град, той непрекъснато раздава милостиня на бедните. Щом такава е волята на аллаха, той скоро ще пристигне със своя керван и тогава ние ще се сдобием чрез него с големи богатства.
Тъй успокоил той дъщеря си, а везира си жестоко укорил. И така хитростта успяла пред царя.
Но да оставим сега царя и да се върнем към търговеца Маруф! Той яздел своя кон през голата пустиня, съвсем объркан и без да знае накъде да поеме. Освен това много му било тежко заради раздялата с жена му, любовен копнеж и сърдечна мъка го измъчвали и той тихичко си пеел следните стихове:
Като свършил песента си, той горчиво заплакал, защото всички пътища били затворени за него и той предпочитал да го сполети смъртта, вместо да живее.
Така продължил пътя си, зашеметен от горест и от мъка, без да спира никъде, докато настъпило пладне; бил стигнал край някакво малко селище и видял наблизо един селянин, който орял с два вола. Тъй като гладът го измъчвал, той подкарал коня си към орача и му рекъл:
— Мир вам!
Човекът отвърнал на поздрава и добавил:
— Добре дошъл, господине! Ти навярно си някой от мамелюците на султана?
— Точно така — отвърнал Маруф, а орачът продължил:
— Слез тогава да похапнем заедно!
Маруф видял, че селянинът е щедър човек, но все пак казал:
— Братко, не виждам край теб нищо, с което би могъл да ме нагостиш. Защо тогава ме каниш?
Селянинът отвърнал:
— Важното е, че имам добро желание, а ти слез от коня! Виж, селището е наблизо, аз ще изтичам дотам и ще донеса обяд за тебе и зоб за коня ти.
А Маруф рекъл:
— Щом като селището е наблизо, аз сам мога да стигна дотам и да си купя на пазара, каквото ми трябва, да се нахраня.
Селянинът обаче отвърнал:
— О, господине, селището е само едно малко селце, където няма никакъв пазар, там нито можеш да купиш, нито можеш да продадеш нещо. Заклевам те в името на аллаха, отседни при мен и ми достави тази радост, а аз ще избързам дотам и скоро ще се върна!
Маруф слязъл от коня, а селянинът го оставил и избързал към селото, за да донесе обяд за госта си. Маруф седнал да чака, ала си рекъл:
„Накарах този беден човек да си остави работата заради мен. Я да взема да поора, докато той се върне, за да му се отплатя, задето го отклоних от работата му.“
И той хванал ралото и подкарал воловете, но едва заорал и ралото се закачило о нещо и добичетата спрели. Той отново ги подкарал, ала те не могли да се помръднат. И като се навел да огледа какво е спряло ралото, той видял, че то се било подхванало в някаква златна халка. Разровил бързо земята наоколо и видял, че пръстенът бил вбит по средата на една мраморна плоча, голяма колкото долен воденичен камък. Маруф затеглил с все сили камъка, докато го отместил, и под него зинала пещера със стълбище. Слязъл по стълбите и открил голямо помещение, което приличало на грамадна баня с четири странични ниши. Първата ниша била пълна от пода до тавана със злато; втората била пълна от горе до долу със смарагди и перли, и корали; третата била пълна с хиацинти, рубини и тюркоази, а четвъртата — с диаманти и други подобни скъпоценни камъни. На горния край на помещението имало една ракла от бистър кристал, пълна с неповторими скъпоценни камъни, всеки от тях голям колкото орех; върху раклата стояла златна кутийка, голяма колкото лимон. Като видял всичко това, той се учудил много и се зарадвал извънмерно, та възкликнал:
— Какво ли може да има пък в тази малка кутийка?
Отворил я и намерил вътре един златен пръстен с печат, върху който били гравирани тайнствени имена и знаци, които приличали на следи от стъпки на мравки. Той потъркал пръстена и ето че се обадил някакъв глас:
— На твоите услуги, на твоите услуги, повелителю мой! Поискай и ще получиш! Някое селище ли искаш да заселиш, или да унищожиш някой град? Цар ли искаш да убиеш, или да прекопаят по твоя заповед река, или нещо друго? Каквото и да пожелаеш, веднага ще бъде изпълнено с разрешение на могъщия владетел, създателя на деня и нощта.
Маруф попитал:
— О, създание на нашия господар, кой си ти и какво представляваш?
Онзи отвърнал:
— Аз съм слугата на този пръстен и служа томува, който го притежава. Каквото и желание да изрече той, аз ще го изпълня и не мога да се противопоставя на нищо, което той ми заповяда. Аз съм султан на пазачите духове и мойта войска се състои от седемдесет и две племена, всяко от които наброява седемдесет и две хиляди души. Всеки от тези хиляди властвува над хиляда марида, а всеки марид командува хиляда пазача; всеки пазач е господар на повече от хиляда демона. Всички те са под моя власт и не смеят да ми противодействуват. А аз съм свързан чрез магия с този пръстен и не мога да не се подчинявам на онзи, който го притежава. Ето виж, сега пръстенът е твой и аз съм твой слуга. Искай, каквото желаеш, аз ще се вслушам в думите ти и ще се подчиня на заповедта ти! И ако ти потрябвам когато и да било, когато се намираш по море или по суша, потъркай пръстена и ще ме видиш край себе си. Пази се обаче да не го потъркаш два пъти едно след друго, защото тогава ще ме изгориш чрез огнената сила на тайнствените имена, които са издълбани върху него, и ще ме загубиш и ще съжаляваш за мен! Ето, сега вече знаеш кой съм. Това е всичко.
А търговецът Маруф, като чул тези думи, попитал:
— Как ти е името?
Демонът отвърнал:
— Името ми е Абу ес-Саадат[8].
Тогава Маруф рекъл:
— О, Абу ес-Саадат, какво е това място тук? И кой те е свързал чрез магия към тази кутийка?
— Повелителю мой — отвърнал демонът, — това място тук е едно съкровище, наречено съкровището на Шадад ибн-Ад, и е на човека, който построи Ирам, града с извисяващите се колони, каквито няма нийде по света. Аз бях негов слуга, докато той беше жив, и това беше неговият пръстен с печат, който той постави в своята съкровищница; сега обаче пръстенът стана твой.
А Маруф продължил да пита:
— Можеш ли да изнесеш всичко, което се намира тук, на повърхността на земята?
— Разбира се, това е най-лесното нещо — отвърнал духът; и Маруф веднага му заповядал:
— Изнеси тогава всичко, което се намира тук, навън и нека нищо да не остане под земята!