Разказват, о, най-велики царю на нашето време, който ще увековечиш със своето име нашето столетие за бъднините, че една нощ халифът Харун ар-Рашид изпратил да повикат неговия везир Джафар и му казал:
— Искам да сляза в града и да поразпитам хората от народа как се държат с тях онези, които съм изпратил да ги управляват; всеки, от когото те се оплачат, ще свалим от поста му, а когото похвалят, ще наградим.
Джафар отговорил:
— Слушам и се подчинявам!
Тука халифът слязъл заедно с Джафар и с Масрур в града и тримата тръгнали по пазарищата и улиците. Както минавали през една тясна уличка, съгледали някакъв възрастен човек с рибарска мрежа и кошница на главата и с тояга в ръка; крачейки бавно, той си редял стиховете:
Като чул тези стихове, халифът казал на Джафар:
— Погледни този беден човек и се заслушай в песента му; тя наистина говори за неговата несрета! — После халифът се обърнал към стареца и го попитал: — О, старче, с какво се занимаваш?
Онзи отвърнал:
— О, господарю, рибар съм и имам у дома жена и дете. От обяд съм излязъл от къщи и се скитам досега, но аллах не ме е сподобил още с нищо този ден, за да мога да осигуря хляба на близките си. Омръзна ми животът и вече чакам смъртта.
Тогава халифът казал:
— Не искаш ли да се върнеш заедно с нас обратно до Тигър, застани на брега и хвърли още веднъж мрежата за мой късмет. Каквото и да извадиш отвътре, аз ще ти го купя за сто златни динара.
Зарадвал се старецът, като чул тези думи, и възкликнал:
— На драго сърце ще се върна заедно с вас.
И рибарят се върнал заедно с тримата мъже край реката, хвърлил мрежата си и почакал; след малко, когато свил въжетата и извадил мрежата на брега, вътре имало един сандък, заключен и тежък. Щом видял сандъка, халифът го подхванал и усетил, че е много тежък. Дал на рибаря сто динара и старецът си отишъл. Масрур и Джафар вдигнали сандъка и го понесли подир халифа в двореца. Там запалили много свещи. И когато оставили сандъка пред халифа, Джафар и Масрур се приближили и счупили похлупака; вътре намерили една кошница от палмови листа, зашити с червени вълнени конци. Те разрязали конците и видели вътре парче от килим; повдигнали килима, а под него имало едно женско покривало и вътре било завито тялото на млада жена, хубава като кюлче сребро, ала мъртва и нарязана на парчета. Като видял това, халифът много се натъжил и по бузите му потекли сълзи; той се извърнал към Джафар и казал:
— О, ти, кучи везире, нима може в моето царство да убиват хората и да ги захвърлят в реката, та в деня на Страшния съд мен да ме държат отговорен за погубения им живот? В името на аллаха, аз ще трябва да отмъстя на убиеца на тази жена и ще отредя за него най-ужасната смърт! — А след това той казал още на Джафар: — Както е вярно, че аз произхождам от халифския род на Абасидите, така е вярно, че ако ти не ни доведеш онзи, който е убил жената, за да мога да го накажа заради нейната смърт, аз ще накарам да те обесят на портата на моя палат, тебе и четиридесет твои братовчеди. — И халифът казал тези думи, обзет от силен гняв.
Като чул това, Джафар отстъпил назад и замолил своя господар:
— Дай ми три дни срок!
Халифът отговорил:
— Давам ти три дни.
Тогава Джафар си тръгнал опечален към града, като си говорел:
„Как мога да разбера кой е убил тази жена, за да го отведа пред халифа? А отведа ли му някой друг вместо убиеца, то след време ще трябва да отговарям за това. Не знам какво да сторя.“
Така той останал три дни у дома си, а на четвъртия ден халифът изпратил един от своите придворни, за да го доведе. И когато Джафар се изправил пред халифа, той го попитал:
— Къде е убиецът на жената?
Джафар отвърнал:
— О, повелителю на всички правоверни, нима аз съм пазач на убитите, за да мога да знам кои са убийците им?
Това много разярило халифа и той заповядал да обесят Джафар пред палата; след това заповядал на един вестоносец да тръгне из улиците на Багдад и да разгласи:
— Който иска да види как Джафар от рода на Бармекидите, везирът на халифа, ще бъде обесен пред портата на халифския дворец заедно с още четиридесет други Бармекиди, нека дойде и види!
Стекъл се народ от всички краища на града, за да види как ще обесят Джафар и братовчедите му, ала никой не знаел защо ще ги накажат. През това време издигнали бесилките и изправили осъдените под тях, за да ги обесят; чакали само халифът да даде заповедта с определен знак. Народът обаче плачел за Джафар и неговите братовчеди. Тогава изведнъж се появил един момък с красиво лице и снежнобели дрехи; лицето му приличало на месеца, очите му блестели като черни скъпоценни камъни, челото му блестяло чисто, страните му били розови, оградени с нежно тънка брадица, а по средата се виждала малка бенка като зрънце от амбра. Той неуморно си проправял път през навалицата, докато стигнал до Джафар; пред него извикал:
— Ти си спасен от тази мъка, о, господарю на всички емири, закрила и защита на всички бедни; аз убих жената, която вие намерихте мъртва в сандъка. Нека обесят мен и аз да изкупя нейната смърт!
Като чул думите и признанието на младежа, Джафар се зарадвал на собственото си спасение, но много му домъчняло за хубавия момък и докато те още разговаряли, през навалицата се запровирал един стар и прастар човек и си проправял път между хората, докато стигнал до Джафар и момъка. Поздравил ги и заговорил:
— О, везире, най-велики измежду всички князе, не вярвай на думите на този младеж! Защото аз именно съм този, който уби жената, и нека бъда изкуплението за нея! Ако не го приемеш, аз ще призова всевишния аллах да ти държи сметка за това!
Момъкът обаче казал:
— О, везирю, това е един прастар човек, който брътви от старост и не знае вече какво говори; аз съм нейният убиец, затова отмъсти на мен!
Старецът извикал:
— О, сине мой, ти си млад и обичаш живота, а аз съм стар и светът вече ми е омръзнал; искам да откупя твоя живот с моя, а също така и този на везира и неговите братовчеди. Единствено аз убих жената, затова ви заклевам всичките в името на аллаха, обесете ме веднага! Защото няма вече живот за мене, след като тя не е между живите.
Като чул всичко това, везирът много се изненадал и повел момъка и стареца към халифа. Пред него той целунал земята и заговорил:
— О, повелителю на всички правоверни, водя ти убиеца на жената!
Халифът попитал:
— Къде е той?
Джафар отвърнал:
— Този момък казва: аз съм убиецът, ала този старец го обвинява в лъжа и твърди: аз съм убиецът; и ето двамата стоят пред теб.
Тогава халифът погледнал стареца и момъка и попитал:
— Кой от вас двамата уби онази жена?
Момъка отговорил:
— Аз.
А старецът казал:
— Аз съм този, който я уби.
Тогава халифът заповядал на Джафар:
— Отведи ги и накарай да обесят и двамата!