Али Зайбак бил един шмекер от Кайро, живял по времето на началника на дивана[1] в Кайро Салах ел-Мисри, на когото били подчинени четиридесет мъже. Хората на Салах поставяли много клопки на шмекера Али, като се надявали, че той ще се хване в някоя, ала щом отидели да го търсят, оказвало се, че той вече се е изплъзнал, както се изплъзва живакът, затова му лепнали прякора ес-Зайбак ел-Мисри[2]. И ето един ден, както си седял в казармата сред своите хора, почувствувал, че нещо му тежи на сърцето и му притиска гърдите. Пазачът на казармата го видял, че седи с намръщено чело, и му рекъл:
— Какво ти е, началник? Ако ти е свито сърцето, поразходи се малко из Кайро! Грижите ти ще се разсеят, като се поразходиш малко из улиците.
Тогава Али станал и излязъл да се поразходи из улиците на Кайро, ала мъката и грижата го налегнали още по-силно. Минавайки край една кръчма, той си казал:
„Влез и се напий!“
Като влязъл обаче, той видял, че в кръчмата посетителите седели на седем редици, та рекъл:
— Хей, кръчмарю, искам да поседна сам!
Тогава кръчмарят го настанил самичък в една отделна стая и му донесъл вино. Али пил, докато му се замаяла главата. Тогава излязъл от кръчмата и тръгнал отново из улиците на Кайро, докато стигнал до Червената улица[3]; от страх пред него хората му правели път. Ненадейно той се обърнал назад и видял един продавач на вода, който раздавал вода с една стомничка и като вървял, викал:
Али му извикал:
— Ела насам, дай ми да пия!
Водоносецът го погледнал и му подал една стомна; Али обаче надникнал в стомната, разклатил я и излял водата на земята.
— Защо не пиеш? — попитал го човекът, а Али рекъл пак:
— Дай ми да пия!
Водоносецът напълнил отново стомната, Али я поел, разклатил я и пак я излял на земята. Така направил още веднъж. Тогава водоносецът му казал:
— Щом няма да пиеш, аз си отивам.
А Али пак рекъл:
— Дай ми да пия!
Тогава човекът напълнил пак стомната и я подал на шмекера, онзи изпил водата и дал на носача един динар. Човекът обаче го погледнал презрително и му казал:
— Бъди честит, честит бъди, момко! Понякога малките хора са големи!
Ала шмекерът Али сграбил водоносеца за ризата, насочил срещу него един скъпоценен кинжал и се развикал насреща му:
— Слушай, старче, говори разумно с мене! Целият ти мях, колкото и да е скъп, струва най-много три дирхема, а в стомните, които аз излях на земята, навярно нямаше повече от един литър вода.
— Така е — отвърнал човекът, а Али продължил:
— Аз обаче ти дадох един златен динар, защо тогава ме обиждаш? Виждал си ли си въобще някога човек, по-смел и по-щедър от мене?
А водоносецът рекъл:
— Виждал съм един човек, който беше по-смел и по-щедър от тебе. Откакто жените раждат, на този свят не е имало по-щедър герой от него.
Тогава Али попитал:
— И кой е този, когото ти смяташ за по-смел и по-щедър от мене?
Тогава водоносецът му разказал:
— Знай, че аз преживях веднъж едно необикновено приключение. Моят баща беше старейшина на продавачите на вода в Кайро, и когато умря, ми остави наследство пет камили, едно магаре, един дюкян и една къща. Ала беднякът никога не е доволен; почувствува ли се доволен, той умира. Затова аз си рекох тогава: „Ще взема да замина за Хиджаз!“ — наех цял керван камили, като все правех дългове, докато събрах петстотин динара, ала по време на хаджилъка си изгубих всичко. Тогава си рекох: „Ако се върна в Кайро, хората ще ме хвърлят в затвора заради дълговете ми“. Затова потеглих на път заедно със сирийските поклонници, докато стигнах до Алепо; от Алепо пък отидох в Багдад. Там разпитах кой е старейшина на търговците на вода и като ми посочиха къде да го намеря, аз влязох в дюкяна му и произнесох пред него първия псалм от корана. Той ме разпита кой съм и що съм, и какво ми се е случило и аз му разказах всичко, което бях преживял. Тогава той ми даде една стойка заедно с мех и необходимите съдове, за да почна да търгувам. Така аз тръгнах, изпълнен с доверие към аллаха, да обикалям града. Предложих на един мъж стомната да пийне, ала той ми рече: „Още нищо не съм ял, за да ми се пие вода. Днес бях поканен при един стиснат стопанин, който сложи на масата пред мен само две стомни с вода, та му рекох: «Умнико, да не би да си ми дал да ям нещо, та да има защо да пия?» Затова, върви си по пътя, водоносецо, докато намеря да хапна нещо, тогава ела да ми предложиш да пия!“ Приближих се към втори, а той ми вика: „Нека аллах да те възнагради![4]“ Така ми вървя чак до пладне, никой нищичко не ми даде. Тогава си рекох: „Да не бях идвал в Багдад!“ Неочаквано обаче видях, че хората край мен се разтичаха колкото им сили държат, хукнах подире им и видях един богат конвой от коне и ездачи, подредени двама по двама, и всички носеха кожени калпаци, копринени тюрбани, бурнуси и доспехи от стомана и кече. Като попитах един от струпалите се хора какъв е този конвой, той ми рече: „Това е свитата на началника Ахмед ед-Данаф“. А когато пак го попитах: „Каква служба заема той?“ — мъжът ми отговори: „Той е началник на дивана и началник на градската охрана на Багдад, нему също така е възложена охраната на околностите на града. Той получава от халифа всеки месец по хиляда динара, а всеки от хората му получава по сто динара. И Хасан Шуман получава като него хиляда динара. Сега те се връщат от Държавния съвет в своята казарма.“ Неочаквано Ахмед ед-Данаф ме забеляза и ми извика: „Ей, ти, ела насам, дай ми да пия!“ Аз напълних стомната и му я подадох, ала той я разклати и я изля на земята. Направи така втори път и чак на третия път пи като тебе. После ме попита: „Водоносецо, откъде си?“ — „От Кайро съм“ — отвърнах аз, а той продължи: „О, да, нека аллах благослови Кайро и неговите жители! А по какъв случай си дошъл в този град?“ Разказах му своята история и му дадох да разбере, че съм длъжник, избягал от дълговете и немотията си. Той възкликна: „Нека си ни добре дошъл!“ После ми даде пет динара и рече на своите хора: „В името на аллаха, подарете му по нещо!“ И всеки от тях ми даде по един динар. А самият той добави: „О, старче, докато останеш в Багдад, ще получаваш от нас все по толкова, ако ни даваш да пием“. Така аз често ходех да ги посещавам и те всички бяха много добри към мене. След известно време пресметнах колко бях спечелих от тях и видях, че вече бях събрал хиляда динара. Тогава си рекох: „Не ти остава нищо друго, освен да се върнеш у дома“. Така отидох в казармата при Ахмед и му целунах ръцете. И когато той ме попита: „Какво желаеш?“ — аз му отговорих: „Искам да си замина“ — и той произнесе следните стихове:
А аз добавих: „Керванът е готов да замине за Кайро и аз искам да се върна при своите“. Той ми даде една ослица и сто динара и добави: „Бих искал да ти възложа да предадеш една вест, старче. Познаваш ли хората в Кайро?“ — „Познавам ги“ — отвърнах аз, а той продължи: „Вземи това писмо и го предай на Али Зайбак ел-Мисри и му кажи: «Твоят началник те поздравява и каза да ти предам, че е на служба при халифа»“. Аз взех от него писмото и си тръгнах по пътя, докато стигнах в Кайро. Щом хората, на които бях длъжник, ме видяха, аз им върнах парите, които им дължах, после отново станах водопродавец. Писмото обаче не можах да предам, тъй като не знам къде се намира казармата на Али Зайбак ел-Мисри.
Тогава Али извикал:
— Старче, имай доверие в мен и не се ядосвай! Аз съм Али Зайбак ел-Мисри, първият от момчетата на началника на стражата Ахмед ед-Данаф. Дай тук писмото!
Водоносецът му го дал, а Али го отворил и като го зачел, видял, че то гласи:
Най-напред поздрав от началника Ахмед ед-Данаф на неговия най-възрастен син Али Зайбак Каиреца. Искам да ти съобщя, че се осмелих да се приближа до Салах ед-Дин ел-Мисри и му изиграх няколко шеги, докато най-накрая го зарових жив и неговите хора ми се подчиниха, а заедно с тях и Али Китф ел-Джамал; сега съм назначен за градски началник на стражата на Багдад в Държавния съвет на халифа и на мен е поверена охраната на цялата околност на града. Ако си спомняш още за уговорката, която съществува между теб и мен, ела при мен, може би ще успееш да устроиш в Багдад някоя шега, която да ти помогне халифът да се заинтересува от тебе и да те вземе на служба и да ти определи заплата и приходи и да нареди да ти построят казарма. Всичко това можеш да получиш, ако бог желае — да сполучиш!
Като прочел писмото, Али го целунал, сложил го върху главата си и дал на водопродавеца десет динара награда за хубавата вест. После отишъл в своята казарма, влязъл при хората си, съобщил им новината и им рекъл:
— Оставям ви сами да се грижите един за друг.
После съблякъл градските си дрехи и се облякъл в пътническа одежда, сложил си фес на главата и взел едно сандъче с копия, дълги двадесет и четири лакти, чиито отделни части се свивали една в друга. Тогава заместникът му го попитал:
— Нима искаш да тръгнеш на път, когато хазната ни е празна?
Той отвърнал:
— Щом стигна в Дамаск, ще ви изпратя пари колкото ще имате нужда.
И си тръгнал по пътя и се присъединил към голяма група пътници, която се състояла от четиридесет души търговци и един старейшина. Те всички вече били натоварили стоките си на животните, само балите на старейшината лежали още на земята. Али чул как водачът на кервана, един сириец, рекъл на мулетарите:
— Някой от вас трябва да дойде да ми помогне!
Ала те му се подиграли и го наругали. А Али си рекъл: „Този водач на керван ще ми бъде най-добрата дружина за по път.“
И тъй като Али бил голобрад и хубав, щом пристъпил към водача на кервана и го поздравил, оня му отвърнал с „добре дошъл“. После го попитал:
— Какво желаеш?
— Драги чичо — отвърнал Али, — виждам те сам с четиридесет натоварени магарета, защо не си взел със себе си хора, които да ти помагат?
— Синко — отвърнал му старецът, — бях наел две момчета за по път; облякох ги и им дадох по двеста динара на всеки; те ми помагаха до ел-Ханка, но после ме изоставиха.
Тогава Али попитал:
— Накъде сте се запътили?
— За Алепо — бил отговорът, тогава Али рекъл: