Излезли на сутринта братята и що да видят — на двора седи огромен железен змей, а Светлоликия пред него като дете.
Изплашили се те, хукнали кой накъдето свари — забравили си шапките, захвърлили коланите.
— Пусни ме! — рекъл Светлоликия на железния змей.
— Няма да те пусна — отговорил му змеят.
— Или ме убий, или ме изяж, или ме пусии!
— Нито ще те убия, нито ще те изям, нито ще те пусна — рекъл змеят.
— Тогава ме пусни само да кажа две думи на братята си и пак ще се върна — помолил се Светлоликия.
— Добре — съгласил се змеят, — само не мисли, че можеш да ми избягаш. Аз зная кои сте и къде живеете. Ако намислиш да избягаш, иде дойда у вас, иде те накарам сам да опечеш родната си майка и да ми я поднесеш, после баща си, а накрая ще изям и тебе!
Изтичал Светлоликия, настигнал братята си, дал им ключовете и им казал:
— Идете, братя, в замъка на змея, където прекарахме първата нощ, отключете седемнадесет стаи и в осемнадесетата ще намерите осемнадесет невиждани под слънцето красавици. Изберете си по една, а най-малката оставете на мене. Във втория замък отворете пак седемнадесет стаи и в осемнадесетата ще намерите осемнадесет бисера. Вземете си по един бисер, само моя дял оставете. Аз ще се върна пак при железния змей: или той ще ме изяде, или не зная вече какво ще стане с мене.
Върнал се Светлоликия, седнал пак до змея и му казал:
— Решавай вече — или ме убивай, или ме изяждай, или ме пускай!
— Нито ще те убия, нито ще те изям, нито ще те пусна! — повторил змеят.
— Кажи тогава, какво искаш?
— Ето какво — казал змеят. — Отвъд морето живее невиждана под слънцето красавица. Ако ми я доведеш, ще те пусна!
— Но как ще премина морето? — попитал Светлоликия.
— Вземи тази юзда — рекъл железният змей. — Като дойдеш до морето, хвърли я във водата. От морето ще излезе кон и сам ще си сложи юздата. Заповядай му каквото искаш, всичко ще изпълни. Няма да се отдели от тебе. Знай, че нито птица, нито звяр ще се осмелят да не изпълнят моята роля. Където му кажеш, там ще те заведе!
Отишъл Светлоликия и пуснал юздата в морето. Морският кон излязъл. Заюздил го Светлоликия и го възседнал. Разделило се морето на две и той тръгнал с коня по средата.
Ала Светлоликия бил изморен. Толкова нощи вече не бил спал. Решил да си почине малко. Слязъл от коня и полегнал, а поводите стиснал в ръка.
Заспал Светлоликия, а конят издърпал поводите от ръката му и избягал.
Останал Светлоликия сам сред морето. Събудил се и що да види: коня го няма. Ами сега?
Гледа той — по морето плува човек надолу с главата, а цялото му тяло покрито с косми като на звяр.
Светлоликия го попитал:
— Как можеш да се държиш толкова дълго във водата, и при това с главата надолу?
— Ех, синко, аз съм прокълнат да не умирам и да не намеря покой, докато не видя една красавица.
Тя била същата, за която отивал Светлоликия.
— Е, добре — казал Светлоликия, — аз ще ти я покажа, тъй като отивам за нея, но не зная как да изляза от морето.
— Аз ще те изведа — рекъл човекът.
Светлоликия заплувал след него. Двамата стигнали до онова място, където морето се било разделило на две. Там имало един камък.
— Обърни този камък — рекъл човекът — и ще намериш още една юзда. Хвърли я в морето и оттам ще излезе друг кон, само че внимавай да не избяга като първия. Ако намериш красавицата, позволи ми само да я погледна и да умра, за да се избавя от тези мъки.
Намерил Светлоликия юздата, яхнал коня и потеглил. Стигнал до града, в който живеела красавицата царска дъщеря. Гледа — всички хора стоят затворени. Когато красавицата излизала да се разхожда, хората от града трябвало да стоят затворени, за да не види никой лицето й.
Приближил се Светлоликия до една къща и се помолил да му отворят.
В тази къща живеела една бабичка вдовица с двамата си женени сина.
Харесал се Светлоликия на бабичката и тя го пуснала да влезе. Разправил й той защо е дошъл, а тя му казала:
— Аз съм кърмачката на красавицата. Аз й нося и ядене, и всичко друго, което й е нужно. Тя живее ей в онази кула. Само че сега не е там, разхожда се. Ти иди и влез в кулата, легни там и заспи. Тя ще дойде, ще се зарадва и сама ще тръгне с тебе. А аз никому няма да кажа, че са я отвлекли.
Направил Светлоликия всичко, каквото му казала бабичката, и отвлякъл невижданата в света красавица. А бабичката чак на другия ден разкрила, че я няма в кулата. Пуснали веднага потеря след Светлоликия.
Видял той, че ги преследват, скрил красавицата в една гора, а сам излязъл срещу потерята. Избил всички, само едного оставил жив, за да има — кой да разкаже за тая битка.
Завел след това Светлоликия красавицата на морския бряг, извадил юздата, извикал морския кон, възседнали го двамата и потеглили през морето. Пътували те, а красавицата все се оглеждала назад — страхувала се да не ги гонят пак.
— От какво се боиш? — попитал я Светлоликия. — Това, което успях да взема на сушата, и в морето ще го опазя. Нека сега да идем да те покажа на един нещастен старец, който загива заради тебе.
— Недей — помолила се красавицата, — страх ме е да не ни сторят зло!
Те продължили пътя си и видели, че човекът плува право срещу тях.
— Ето, старче, погледни, доведох я! — извикал Светлоликия.
Погледнал старецът красавицата и умрял. Погребал го Светлоликия и продължил пътя си.
Излезли най-после двамата на суша. Освободил момъкът морския кон, яхнал своя, качил и красавицата и двамата се отправили към змея.
Невижданата под слънцето красавица казала:
— Измами ме ти мене, водиш ме при змея! Ала чуй какво ще ти кажа: когато пристигнем, ще заварим змея да лежи: ти ме пусни при него, а после шибни коня и се отдалечи. Скрий се някъде наблизо, а на сутринта, когато змеят излезе на лов, ела при мене.
Послушал я Светлоликия. Свалил той от коня красавицата, оставил я при змея, а сам шибнал коня и полетял напред. После се скрил и щом змеят заминал на лов, върнал се при красавицата.
Така заживели двамата: замине ли змеят, идва Светлоликия и прекарва целия ден с красавицата. Надвечер, щом наближи време да се завърне змеят, момъкът излизал и се скривал.
Веднъж змеят казал на красавицата: