Жена му казала:
— Какво си се разтъжил? Трябваше по-рано да мислиш, а сега нямат полза от това. По-добре ставай и тръгвай на път.
Дала му тя белег за близките си и го изпроводила. Тръгнал зетят на слънцето на път.
Вървял той дълго, минал много страни, цялата суша прекосил, всичките земи под слънцето. Вървял, що вървял и стигнал там, където живеят слънцето и месецът.
Слънцето било излязло вече да осветява света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал той зетя, познал го по белега, който му дала жена му, зарадвал се, приел го сърдечно. След това отишъл да зарадва майката.
— Зетят ни е дошъл.
Почнали те да го разпитват какво го води при тях.
Разказал им зетят всичко, което му се било случило, а месецът рекъл:
— Слънцето скоро ще се върне. Само че няма да можеш да издържиш топлината му, ще изгориш.
Превърнал го той на игла и я забол на стълбата. Надвечер слънцето се завърнало.
— Усещам миризма на човек — казало то.
— Какво приказваш! — разсърдил се месецът. — Какъв човек може да има тук? Ти си обикалял света и навярно ти си донесъл със себе си тази миризма.
После добавил:
— А какво ще направиш, ако нашият зет наистина е дошъл тук, ще го изгориш ли?
— Не, не — отговорило слънцето, — само ще го погледна, да видя какъв човек е нашият зет.
Месецът превърнал иглата пак на човек и го представил на слънцето. Поздравило слънцето зетя си и го попитало какво го води при тях.
— Царят иска да ми отнеме твоята дъщеря. Чул, че ти имаш златно руно, и ме изпрати за него; ако не му го занеса, ще вземе жена ми.
— Не се безпокой — обнадеждило го слънцето, — хайде да отидем в моята градина, първо да си починеш.
Отишли в градината. Тя била прекрасна. Едни дървета били отрупани вече с плод, други още цъфтели, трети току-що били напъпили, а на четвърти листата вече капели.
Гостът много харесал градината, разхождал се из нея, любувал й се и й се възхищавал.
Слънцето му казало:
— Остани тук, почини си, а обед ще ти донесат вълкът и Илия Гръмовержец.
Изгладнял зетят на слънцето, седнал и зачакал обеда.
Появил се вълкът и сложил трапезата. Дошъл Илия Гръмовержец и почнал да носи ядене и пиене.
А зетят на слънцето държал в ръцете си тояга. Дръпнал той настрана, вълка и му рекъл:
— Спомняш ли си как цели четири години пасох овце и през всичкото време не изгубих нито една овца, а ти изскочи изневиделица тъкмо в деня на подялбата и ми грабна една? Защо направи това?
Че като почнал да го налага с тоягата! Удрял, удрял, докато не му олекнало.
След това извикал Илия.
— Спомняш ли си как имах нива между две други ниви, житото й беше вече изкласило и узряло, а ти прати град и натъпка всичкото жито в земята? Защо направи това?
И почнал да налага сега пък Илия! Набил го добре, накрая го ударил още веднъж с тоягата по очите и го ослепил. После седнал да обядва. След като се наял, станал, тръгнал из градината и взел да чупи всичко: плодните дръвчета изсякъл до корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да почива.
Изтичали вълкът и Илия да се оплачат на слънцето. Дошло слънцето и какво да види — градината така опустошена, че и на врага да му стане жално.
— Защо направи това? — попитало слънцето зетя си.
— Една нива имах само — отговорил той. — Илия прати град и цялата я очука; четири години бях овчар, трудих се, а вълкът унищожи целия ми труд: стодневна нива за един ден пожънах, останал беше само един сноп за връзване, а ти залезе, макар че толкова те молих, и така погуби целия ми труд!
Не можало слънцето нищо да възрази, дало му златното руно и го изпроводило.
Селянинът занесъл златното руно на царя.
Изгубил царят надежда да отнеме жена му. Свикал той съветниците си и ги попитал:
— Сега какво да правя?
Съветниците отговорили:
— Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който вашата майка е отнесла със себе си.
Повикал царят селянина и му заповядал:
— Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.
Върнал се зетят на слънцето при жена си и й казал:
— Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мене.
Тя му дала една ябълка и му поръчала:
— Търкулни тази ябълка и тръгни след нея, тя ще те отведе, където трябва.
Взел той ябълката, търкулнал я и тръгнал подир нея. Търкаляла се ябълката, що се търкаляла и стигнала до една горска поляна. На поляната стои елен, а рогата му чак до небето опират.
— Здравей! — казал пътникът.
— Здравей и ти! — отговорил еленът. — Накъде си тръгнал и какво те води насам?
— Отивам на оня свят. Трябва да взема пръстена от майката на царя и да му го занеса.