Тя си тръгна преди разсъмване. Беше оставила на масата бележка, че отива на визитации, но пак ще намине. Разговаряла с лекарите и според тях нямало изгледи да умра.
Изглеждахме съвсем нормални и щастливи — мила двойка любещи съпрузи. Докато задрямвах отново, смътно се зачудих защо ли ни е притрябвало да се развеждаме.
В седем една сестра ме събуди и ми подаде бележката. Прочетох я още веднъж, докато сестрата бъбреше за времето — мокър сняг и поледица — и ми мереше кръвното. Помолих за вестник. Донесе ми го след половин час заедно със закуската. Открих историята на първа страница в раздела за столицата. При престрелката полицаят отнесъл няколко куршума и сега бил в критично състояние. Успял да застреля на място единия наркотрафикант. Другият избягал с ягуара и загинал при катастрофа, която се разследвала в момента. За мен не споменаваха нищо и това бе добър признак.
Ако не бях замесен, навярно нямаше и да обърна внимание на баналната престрелка между ченгета и наркотрафиканти. Е, добре дошъл в уличния живот. Напразно се опитвах да се убедя, че това би могло да се случи на когото и да било във Вашингтон. Тръгнеш ли из града по тъмно, направо си просиш белята.
От лакътя до рамото лявата ми ръка беше подпухнала и посиняла — усещах болка при всяко докосване на вдървените мускули. Ребрата толкова ме тормозеха, че не смеех да помръдна. Всяко вдишване ме прорязваше като с нож. Криво-ляво стигнах до банята, където се облекчих и хвърлих едно око към огледалото. Въздушната възглавница всъщност е малка бомба. Ударът се стоварва върху лицето и гърдите. Но не изглеждах сериозно пострадал — леко подпухнал нос, посинели очи и безформена горна устна. До една седмица щеше да ми мине.
Сестрата се върна с нова порция хапчета. Помолих я да ми обясни за какво е всяко от тях, после отхвърлих цялата колекция. Бяха болкоуспокояващи, а сега се нуждаех от бистра глава. В седем и половина докторът намина да види как съм. Нямах нищо счупено, тъй че щях да остана броени часове. За всеки случай ми препоръча да мина на рентген още веднъж. Опитах се да откажа, но той вече бе обсъдил въпроса с жена ми.
Цяла вечност куцуках из стаята, опипвах контузените места, гледах сутрешните глупости по телевизията и отчаяно се надявах да не ме навести някой приятел както съм По жълт вълнен халат.
Да откриеш катастрофирала кола в столицата е непосилна задача, особено толкова скоро след произшествието. Започнах с телефонния указател и половината ми обаждания до пътната полиция останаха без отговор. Останалите срещнаха пълно безразличие. Много рано съм се обаждал, времето било лошо. Ясна работа, беше петък и никой не искаше да се размърда.
Обикновено откарвали катастрофиралите коли до общинския паркинг на Раскоу Роуд на североизток. Узнах това от една секретарка в Централното управление. Всъщност тя работеше в отдел „Ветеринарен контрол“; вече въртях полицейските телефони наслука. Понякога обаче колите попадали и на други паркинги, а не било изключено моята още да е в някоя фирма за пътна помощ. Тия фирми били частни, обясни жената, и това вечно създавало неприятности. Преди време тя работела в пътната полиция, но напуснала.
Сетих се за Мордекай, моят нов източник на информация около всичко, свързано с улиците. Изчаках да стане девет и му позвъних. Разказах какво се е случило, уверих го, че нищо ми няма, макар да съм в болницата, и накрая попитах дали знае как се намира катастрофирала кола. Имаше известна представа.
След това се обадих на Поли със същата новина.
— Няма ли да дойдеш? — жално запита тя.
— В болницата съм, Поли. Не ме ли чу?
Долових отсреща колебание, което потвърди опасенията ми. Представих си как са сложили торта и купа за пунш върху масата в някоя заседателна зала, а наоколо петдесетина души вдигат тостове и държат речи за прекрасния колега. Бях посещавал две-три подобни изпращания. Не можех да ги понасям и държах на всяка цена да се измъкна без церемонии.
— Кога те изписват? — запита Поли.
— Не знам. Може би утре.
Лъжех; каквото и да решеше лекарският екип, щях да си тръгна не по-късно от пладне.
Ново колебание. Торта, пунш, важни речи от солидни хора, може би дори и подаръци. Какво да прави сега?
— Съжалявам — каза тя.
— И аз. Някой да ме е търсил?
— Не. Засега никой.
— Добре. Ако обичаш, кажи на Рудолф за катастрофата и му предай, че пак ще се обадя. Засега толкова. Викат ме на прегледи.
И тъй, с многообещаващата ми кариера в „Дрейк и Суини“ бе свършено. Пропуснах прощалния си купон. На трийсет и две години захвърлях веригите на парите и робския труд в голяма фирма. Вече можех да постъпвам по съвест. Бих се чувствал чудесно, ако болката в ребрата не ме прорязваше при всяко движение.
Клер дойде около единайсет. Двамата с лекаря дълго си шушукаха в коридора. Чувах ги как разговарят на някакъв странен език. Накрая влязоха, единодушно ми върнаха свободата и аз побързах да се преоблека с дрехите, които Клер бе донесла от къщи. После тя ме откара. Пътуването бе кратко и почти не разговаряхме. Нямаше шанс да се помирим. Пък и какво можеше да промени една обикновена катастрофа? Клер бе дошла при мен като лекар, а не като съпруга.
Тя ми стопли доматена супа и ме настани на дивана. Подреди хапчета върху кухненската маса, обясни как да ги взимам и излезе.
За десетина минути изядох половината супа и малко солети, после грабнах телефона. Мордекай не бе открил нищо.
Взех вестника и почнах да звъня на фирмите за жилища под наем. После си поръчах кола. Минах в банята и дълго стоях под горещия душ, за да облекча болката от контузиите.
Шофьорът се казваше Леон. Седнах отпред до него, като се мъчех да не пъшкам при всяко раздрусване на колата.
Не можех да си позволя луксозен апартамент, но държах поне да е безопасен. Леон ми подхвърли една-две идеи. Спряхме до един вестникарски щанд и взех две безплатни брошури за недвижимите имоти в столицата.
Според Леон в момента бил доста приличен кварталът Адамс-Морган, северно от Дюпон Съркъл, макар че след шест месеца можело и да не е така. Познавах този квартал, често ми се случваше да минавам през него, но никога не бях изпитал желание да спра и да поогледам. От двете страни на улиците се издигаха сгради от края на миналия век. Нямаше нито една изоставена, което за Вашингтон е добър признак. Според Леон в момента там откривали най-добрите нови ресторанти, а клубовете и баровете били препълнени. В съседство обаче имало доста западнали улици, тъй че човек трябвало много да внимава. Е, в днешно време никой не можеше да е в безопасност, щом ограбваха дори сенатори насред Капитолийския хълм.
Докато карахме към Адамс-Морган, отпред изведнъж изникна широка дупка в асфалта. Подскочихме и ми се стори, че летяхме из въздуха поне десет секунди, после тежко рухнахме от другата страна. Неволно изкрещях, защото в лявата страна на гърдите ми избухна непоносима болка.
Леон изпадна в ужас. Наложи се да му разкажа къде съм прекарал нощта. Той значително намали скоростта и се обяви за мой помощник по жилищните въпроси. Помогна ми да се изкача по стъпалата до първия обект — мизерна квартира, от чийто килим ни лъхна силен мирис на котешка урина. Без да си пести думите, Леон заяви на хазяйката, че е срамота да предлага на хората жилище в подобен вид.
Втората спирка бе пет етажа над улицата и едва се добрах догоре. Асансьор нямаше. Отопление също. Леон любезно благодари на домоуправителя.
Следващото жилище се оказа на четвъртия етаж, но имаше добре поддържан, чист асансьор. Искаха наем петстотин и петдесет долара месечно и аз приех още преди да огледам квартирата. Чувствах се все по-зле, мислех само за болкоуспокояващите върху кухненската маса и бях готов да наема каквото и да било.
Три мансардни стаички със скосен таван, баня с що-годе нормални кранове, чист под и нелош изглед към улицата.
— Наемаме го — заяви Леон на хазяйката.
Аз се бях вкопчил в рамката на вратата, за да не падна. Слязохме до някакъв тесен кабинет в сутерена, където набързо прочетох договора, подписах го и платих с чек наема за първия месец.
Бях казал на Клер, че ще се изнеса до края на седмицата, и смятах да си удържа на думата.
Леон сигурно бе любопитен защо заменям изискания Джорджтаун за някакъв си гълъбарник в Адамс-Морган, но не ме попита. Беше истински професионалист. Върна ме до апартамента и изчака в колата, докато аз изгълтах хапчетата и легнах да подремна за малко.
Нейде из мъглявините в главата ми отекваше телефонен звън. Залитайки се добрах до апарата, вдигнах слушалката и успях да избъбря:
— Ало.
— Мислех, че си в болница — каза Рудолф.
Чувах гласа му и го разпознавах, но мъглата все още не се бе разсеяла.
— Бях — отвърнах аз с набъбнал език. — Вече не съм.
Какво искаш?
— Липсваше ни днес следобед.
А, да. Циркът с пунша и тортата.
— Не съм очаквал да катастрофирам. Моля за извинение.
— Много колеги искаха да се сбогуват.
— Нека ми драснат по някой ред. Кажи им да го пуснат по факса.
— Чувстваш се разнебитен, нали?
— Да, Рудолф. Като след катастрофа.
— Взимаш ли лекарства?
— Какво толкова си се загрижил?
— Извинявай. Виж какво, преди час Брейдън Чанс намина в кабинета ми. Много искаше да те види. Странно, не смяташ ли?
Мъглата изчезна и главата ми изведнъж се избистри.
— Защо искаше да ме види?
— Не каза. Но те търси под дърво и камък.
— Кажи му, че съм напуснал.
— Точно това казах. Извинявай за безпокойството. Ако ти остане време, намини насам. Все още имаш приятели.
— Благодаря, Рудолф.
Натъпках хапчетата в джоба си. Леон дремеше долу, в колата. След като потеглихме, позвъних на Мордекай. Той бе открил полицейския доклад за катастрофата; там пишело, че колата е вдигната от сервиз „Хъндли“. Опитал да се свърже, но попадал все на телефонния секретар. Улиците бяха хлъзгави и имаше много катастрофи — натоварено време за пътната помощ. Около три най-сетне успял да поговори с някакъв механик, онзи обаче не знаел нищо.
Леон откри „Хъндли“ на Роуд Айланд Авеню близо до Седма улица. В добрите стари времена там бе имало бензиностанция с пълно сервизно обслужване, но сега заварих гараж, работилница на пътна помощ, магазин за стари коли и служба за каравани под наем. Всички прозорци бяха украсени с масивни черни решетки.
— Прикривай ме — подхвърлих аз, докато излизах и изтичах към работилницата.
Вратата беше с яка пружина и на влизане ме блъсна по лявото рамо. Превих се от болка. Един техник с омазнен комбинезон изникна иззад ъгъла и се облещи насреща ми.
Обясних защо съм дошъл. Той се разрови наоколо и намери дъсчица с прикрепени към нея списъци. Нейде откъм дъното долитаха възбудени мъжки гласове — сигурно играеха на зарове, пиеха уиски, а може и да продаваха наркотици.
— В полицията е — рече механикът, продължавайки да оглежда списъците.
— Имате ли представа защо?
— Откъде да знам. Да не е имало престъпление?
— Да, но колата ми нямаше нищо общо.
Той ме изгледа тъпо. Не му беше до моите грижи.
— А случайно да знаете къде може да бъде? — запитах аз колкото се може по-любезно.
— Полицията обикновено използва един паркинг на Джорджия Авеню, северно от университета Хауърд.
— Колко общински паркинги има в тоя град?
Човекът сви рамене и ми обърна гръб.
— Доста са — подхвърли през рамо той и изчезна.
Отворих вратата много внимателно и изтичах към колата на Леон.
Вече се мръкваше, когато най-сетне открихме паркинга на поне половин пресечка, ограден със стоманена мрежа и бодлива тел. Вътре бяха разхвърляни стотици смачкани коли, някои се трупаха една върху друга.
Леон стоеше на тротоара до мен и се взираше през мрежата.
— Там е — посочих аз.
Лексусът бе изоставен до някаква барака точно срещу нас. Цялата лява предница беше смачкана от удара. От радиатора нямаше и следа; разнебитеният двигател стърчеше навън.
— Голям късмет си извадил — подхвърли Леон.
До моята кола зърнах и ягуара — със смачкан покрив и изпотрошени прозорци.
В бараката имаше нещо като канцелария, но беше заключена и тъмна. На портала висяха тежки вериги. Бодливата тел лъщеше под дъжда. Нейде наблизо се спотайваха опасни типове. Усещах, че ни наблюдават.
— Да се махаме — казах аз.
Леон ме откара до летище Нашънъл — единственото място, където знаех да има бюро за коли под наем.
Масата беше сложена; на печката къкреха порции китайска храна. Клер ме чакаше и изглеждаше разтревожена, макар и не много. Казах й, че съм отишъл да си наема кола, докато оправя нещата със застраховката. Тя ме прегледа най-старателно и заръча да глътна още едно хапче.
— Мислех, че ще почиваш.
— Опитах. Не ми се почиваше. Дай да хапнем, умирам от глад.
Това щеше да бъде последната ни семейна вечеря. Свършвахме там, откъдето бяхме започнали — с полуфабрикат, донесен отвън.
— Познаваш ли някой си Хектор Палма? — запита тя към средата на вечерята.
Едва не се задавих.
— Да.
— Обади се преди час. Каза, че трябвало непременно да разговаря с теб. Кой е той?
— Служител от фирмата. Тази сутрин трябваше да прегледаме едно от делата. Здравата е закъсал.
— Сигурно. Иска да се срещнете в девет тази вечер. В бар „Нейтън“ на Ем Стрийт.
— Защо пък в бар? — промърморих аз.
— Не каза. Стори ми се подозрително.
Вече нямах никакъв апетит, но продължих да се храня, за да прикрия тревогата си. Не че имаше смисъл. Изобщо не я интересувах.
Излязох под ледения дъждец и въпреки болката тръгнах пеш към Ем Стрийт. В петък вечер нямаше да открия място за паркиране. Освен това исках да се разтъпча и да по-размисля.
Срещата можеше да означава единствено неприятности и по пътя започнах да се подготвям. Измислях лъжи, за да замажа следите си, и още лъжи, с които да прикрия първите. След като бях извършил кражба, измамата не изглеждаше особено страшна. Хектор можеше да ме търси по заповед от фирмата; не беше изключено да носи скрит микрофон. Щях да слушам внимателно и да си държа езика зад зъбите.
В бара все още нямаше много клиенти. Бях подранил с десет минути, но Хектор вече ме чакаше в едно сепаре. Когато се приближих, той изведнъж скочи и ми протегна ръка.
— Вие сигурно сте Майкъл. Аз съм Хектор Палма от „Недвижими имоти“. Много ми е приятно.
Този изблик на фамилиарност ме накара да наостря уши. Стиснах ръката му, присвих очи от болка и избъбрих несвързано:
— Благодаря, на мен също.
— Заповядайте — посочи той към сепарето.
Усмихваше се сърдечно като на стар приятел. Предпазливо прегънах кръст и се наместих зад масата.
— Какво ви е на лицето? — запита Хектор.
— Целунах въздушната възглавница.
— Да, чух за произшествието — бързо подхвърли той.
Прекалено бързо. — Добре ли сте? Има ли нещо сериозно?
— Не — бавно отвърнах аз, като се мъчех да разбера поведението му.
— Чух, че човекът в другата кола е загинал — каза Хектор, без да губи и част от секундата. Явно той щеше да води разговора. От мен се искаше да го следвам.
— Да, някакъв наркотрафикант.
— Ама че град — промърмори Хектор. Видя приближаващия келнер и добави: — Какво да ви поръчам?
— Черно кафе — казах аз.
Хектор сякаш се замисли над поръчката и в същия миг ме настъпи под масата.
— Каква бира имате? — обърна се той към келнера.
В заведенията ужасно мразят този въпрос. Келнерът впери поглед право напред и почна да изрежда.
В момента, когато Хектор ме настъпи, двамата се спогледахме. Ръцете му бяха събрани на масата. Използвайки келнера като щит, той едва доловимо завъртя показалец и посочи гърдите си. После изведнъж поръча „Молсън“. Келнерът ни обърна гръб и се отдалечи.
Значи наистина носеше микрофон и го наблюдаваха. Само че нямаше как да видят през келнера. Изпитах неудържимо желание да се завъртя и да огледам клиентите в бара. Но устоях на изкушението — отчасти защото вратът ми се беше вдървил.
Сега разбирах сърдечното му приветствие. Бяха го разпитвали цял ден, но не бе признал нищичко.
— Аз съм сътрудник в отдел „Недвижими имоти“ — обясни Хектор. — Вие навярно познавате Брейдън Чанс, един от нашите ръководители.
— Да — кимнах аз. След като ме записваха, щях да говоря колкото се може по-малко.
— Обикновено работя при него. Миналата седмица вие го посетихте и на минаване разменихме няколко думи.
— Щом казвате… Не помня да съм ви виждал.
Зърнах едва доловима усмивка и леко отпускане около очите — толкова леко, че и най-добрата камера нямаше да го хване. На свой ред докоснах крака му под масата. Надявах се да разиграем убедителна сценка.
— Вижте какво, помолих ви за среща, защото от кабинета на Брейдън е изчезнало едно досие.
— Мене ли обвинявате?
— Не точно, но сте между заподозрените. Става дума за същото досие, което поискахте миналата седмица, когато нахълтахте в кабинета му доста припряно.
— Значи наистина ме обвинявате! — гневно възкликнах аз.
— Все още не. Успокойте се. Фирмата води пълно разследване и засега само разговаряме с всички, които са имали достъп до папката. Тъй като ви чух да я искате от Брейдън, получих нареждане да поговоря с вас. Това е.
— Аз пък нямам представа за какво ми говорите. Това е.
— Нищо ли не знаете за досието?
— Естествено, че не знам. Откъде накъде ще взимам документи от чужд кабинет?
— Ще се съгласите ли на проверка с детектор на лъжата?
— Разбира се — отвърнах аз категорично, дори възмутено.
За нищо на света не бих припарил до детектор на лъжата.
— Добре. Помолиха всички ни да се съгласим. Дори и тези, които са виждали материалите само веднъж.
Бирата и кафето пристигнаха. Кратка пауза за преценки и размисли. Хектор току-що ми бе казал, че е загазил до шия. Сложеха ли му детектора, направо отиваше по дяволите. Срещал ли сте се с Майкъл Брок, преди да напусне фирмата? Разговаряхте ли за липсващото досие? Дадохте ли му копие на какъвто и да било документ от папката? Помогнахте ли му да получи достъп до липсващото досие? Да или не? Категорични въпроси с ясни отговори. Нямаше начин да излъже детектора.
— Освен това проверяват за отпечатъци — каза той.
Изрече го тихо, не заради скрития микрофон, а за да смекчи удара. Но въпреки всичко изненадата бе жестока.
Не бях и помислял за отпечатъците — нито преди кражбата, нито след нея.
— Много добре — казах аз.
— Цял ден се занимават с това. Отпечатъци по вратата, по ключа на лампата, по шкафа. Много отпечатъци.
— Дано да открият крадеца.
— Между нас казано, съвпадението е странно. В кабинета на Брейдън има стотици папки, а липсва тъкмо онази, която толкова настоявахте да видите.
— Намеквате ли нещо?
— Просто размишлявам на глас. Голямо съвпадение.
Казваше го за скритата публика. Може би трябваше да се включа в играта.
— Не ми допадат размишленията ви! — креснах аз. — Щом искате да ме обвините в нещо, вървете при ченгетата, вземете заповед и елате да ме арестувате. Ако не, задръжте си тъпите мнения.
— Ченгетата вече действат — каза той съвсем спокойно и привидният ми гняв моментално изчезна. — Това е кражба.
— Естествено, че е кражба. Търсете крадеца и престанете да си губите времето с мен.
Той отпи глътка бира.
— Някой да ви е давал ключове за кабинета на Брейдън?
— Нищо подобно.
— Да, но в кабинета ви намериха празна папка, а вътре имаше бележка, в която се споменават два ключа. Единият за вратата, другият за шкафа.
— Не съм виждал никаква папка — високомерно заявих аз, опитвайки се трескаво да си спомня къде я бях оставил.
Дирята ми се разширяваше. Бяха ме учили да разсъждавам като адвокат, а не като престъпник.
Хектор отново надигна чашата си. Аз отпих от кафето.
Нямаше за какво повече да говорим. Посланията бяха предадени — едното от фирмата, другото лично от Хектор. Фирмата искаше да си възвърне папката цяла и невредима. Хектор искаше да знам, че заради участието си в тази история може да остане без работа.
Само аз можех да го спася. Можех да върна досието, да си призная, да дам обещание, че ще пазя всичко в тайна, и навярно фирмата щеше да ми прости. Всичко щеше да се размине. Можех дори да поискам от тях гаранции, че няма да уволняват Хектор.
— Нещо друго? — запитах аз и се приготвих да ставам.
— Нищо. Кога ще можете да дойдете за проверката с детектора на лъжата?
— Ще ви се обадя.
Взех си палтото и излязох.