Както властническите, тъй и безвластническите идеи у хората имат естествен произход. Те не са паднали от небето, а идват от живота. Коренят се в природата на човека и се дължат на материални причини, в най-широкия смисъл на това понятие. Те са плод на сложността от условия, сред които човек се ражда, живее, развива, действува или понася действия, твори и консумира блага, учи се, бори се, мечтае, радва се или страда. Човешката природа е единна, но не еднопосочна. Тя е противоречива и сложна. Затова изворите на безвластническите и на властническите идеи, макар да са заложени еднакво в човека са напълно различни.
Инстинктът за самосъхранение и половият инстинкт, пораждащи взаимната борба, която взема различни и многообразни форми, са изворът на властничеството. Историята на човечеството е пълна с проявите на тези два инстинкта. Властническите идеи днес са обобщени в цяла една философия, която поставя институтите над човека, формулите над живота и превръща държавата в култ, а човека в поданик, вещ, автомат.
От тази гледна точка цялата човешка история придобива едно ново и нетрадиционно осветление, различно от даваното във властническите доктрини и държавни училища. От тази гледна точка цялото развитие на човека и на човешкото общество в продължение на хилядолетия е протекло под знака на две начала. От една страна, борба за власт, за завоюване, запазване и разширяване на наследена или придобита власт, за придобиване, запазване и разширяване на привилегии и материални средства, наследени или придобити, но винаги осигуряващи власт на човека над себеподобните; от друга страна, борба за свобода – духовна или материална, религиозна или политическа, икономическа или социална, лична или колективна, борба за защита на социални институции, осигуряващи тази свобода или против тези, които се превръщат в нейни угнетители. Това е борба на отделни личности, на малки или по-големи групи, организации, класи, общества и на цели цивилизации, които често са загивали и изчезвали или са оцелявали, но са понасяли неизбежно нейните последици.
Две тенденции характеризират всички човешки общества от древния Среден Изток до днешно време. Първата е народната, тази на широките маси, които творят, тази на безименните мъдреци, поети, художници, скулптори, архитекти и "законодатели". От нея се раждат обичаите, които са в основата на всички обществени институции като родовата организация, селската община, свободния град. Тя ражда фолклора, мъдростта на вековете и цялата духовна и материална култура, която изменя образа на Земята. От нея именно произхождат безвластническите идеи.
Другата е противонародната, тази на магьосниците, заклинателите, оракулите и жреците, "на знатните люде", на пазителите на законите и военните вождове, обладаващи тайните на оръжието и победата. От нея води началото си всяка властническа идея.
Безвластническата мисъл е продължител на народните традиции, обичайното и естественото право. Властническата мисъл е наследник на правото на силния, на хитрия, на почитателя на закона и е дело на привилегировани малцинства.
Но обичайното право и народните традиции подлежат на остаряване и закостеняване. Нерядко те също се превръщат в отрицание на прогреса, в пречка за развитието на нарасналата духовна култура и на нарасналата нужда от свобода. Тогава идва протестът, бунтът против старото, консервативното, мумифицираното. Този бунт е личен или колективен. Но и бунтовниците не винаги са носители на нещо съществено ново. Едни от тях са за очистването на обичаите и институциите от всички вредни външни влияния, за да им осигурят по-голяма ефикасност в опазване интересите на индивида и обществото. Те се стремят да премахнат всички пречки в пътя на развитието и на свободата, да унищожат заредените форми на власт и затова са революционери. Сред тях се раждат безвластническите идеи. Други искат да реформират старите обичаи и институции, с цел да се освободят напълно от тях, като им наложат собствената власт. Сред тях се намират предтечите на всички хитлеровци и сталиновци.
Безвластието черпи жизнените си сокове от вечните и неугасими стремежи на народите към свобода и независимост, от личния или колективен бунт против всяко потисничество и привилегия, която винаги се превръща в господство. Безвластническата мисъл се корени в бунта, в протеста, в критиката, в отрицанието на старото, отживялото. Нейно олицетворение е сатаната в библейските предания и Прометей в гръцката митология. Нейни носители са сектите от всички времена, които в миналите епохи са типичен израз на духовния бунт. Нейни мъченици са еретиците от всички епохи, изгаряни на клади или живи забивани на колове. Безвластническата мисъл е изразена своеобразно в мирогледа и дейността на богомилите, албигойците, на хуситите и на анабаптистите.
Представители на безвластието са плебеите, които провеждат първата генерална стачка в древния Рим, като напускат града, и отделяйки се от патрициите, престават да обслужват обществения живот, с което принуждават вторите да отстъпят.
Безвластието в историята е представено и в акта на селските въстания против крепостничеството, в дейността на секциите от Великата френска революция, в юлската революция от 1830 г., във февруарската от 1848 г., макар че то още има формата на неосъзнато безвластническо действие. Ние намираме елементи от него и в Парижката комуна, но вече като израз на една тактика, осветлена от идеите на Прудон и Бакунин.
Друг извор на безвластническите идеи е философията на мъдреци от различни епохи, отразили народните стремления: Лао-Тсе от древния Китай, гностикът Карпократ от Александрия, Антифон и Зенон от древна Гърция, а в по-ново време - писатели и мислители като Рабле, Фенелон и Де Боеси, енциклопедистите от 18 век, особено Дидро, и др.
Трети източник на безвластническите идеи е науката с нейните смели достижения и обобщения и постоянни търсения на нови хоризонти.
И все пак всички тези извори не са достатъчни, за да дадат живот на една стройна доктрина за обществено преустройство. Техническият, стопански, материален и духовен напредък от края на 18 и през целия 19 век изведоха на сцената една нова и все по-ясно оформяща и осъзнаваща се класа - пролетариата. Борбите, които тази класа води през цялата първа и началото на втората половина на 19 в. изиграха решителната роля на акушер на безвластническия мироглед.
Първи изразител на безвластническата доктрина през 1793 г. е Уилям Готуин (1756-1836) с книгата си "Изследване на политическата справедливост и нейното влияние върху общата добродетел и щастие". След него е Прудон (1809-1865) с книгата си "Що е собственост", излязла през 1840 г.
Но оформянето на дадени идеи в една доктрина още не е достатъчно за нейното осъществяване. Нужни са организация и движение. Произходът на оформеното безвластническо движение трябва да се търси в Първия интернационал и по-специално в Парижката комуна. Създател, организатор и най-добър изразител на това движение се явява Михаил Бакунин (1814-1876). До него анархизмът е само философска тенденция, повече литературна проява, отколкото непосредствена социална дейност. С Бакунин анархизмът се превръща в социалреволюционно движение и изразява революционен социализъм.
Не на последно място е ролята на теоретиците. Защото безвластието не е лабораторен продукт, но това не значи, че то е плод на самозараждане, че ролята на теоретиците е без значение. Напротив, идеите изпълват човешкото съзнание и се проявяват, но докато не намерят стройна форма и своите дълбоки изразители, тяхното влияние не може да бъде затвърдено.
Други теоретици на безвластието, които са доразвили и обогатили анархистическата мисъл, са Петър Кропоткин (1842-1921), Енрико Малатеста (1853-1932), Елизе Реклю (1830-1905), Карло Кафиеро, Мерлино, Жан Грав, Рикардо Меля, Пиетро Гори, Шарл Малато, Анседмо Лоренцо, Луиджи Фабри, Рудолф Рокер, Пиер Рамю, Кристиян Корнелисен, Макс Нетлау, Джеймс Гийом, Себастиан Фор и др.
В редица статии ние ще изложим основните елементи, съставляващи идеологията, тактиката и градивната програма на безвластието. Всяка статия в даден брой, макар да съставлява част от общото изложение, ще бъде завършена сама за себе си. Ще бъдат разгледани следните въпроси: свобода, солидарност, равенство, справедливост, свободна инициатива, свободен договор, федерализъм, авторитет, власт, насилие, експлоатация, война, централизъм, държава, собственост, църква, парламент, закон, съд, затвор, полиция, армия, данък, пари, училище и наука, изкуство, печат и радио, организация, стачка, бойкот, саботаж, бунт, въстание и революция, свободна община и федерация, производствена организация, разпределение, различни обединения.
Свободата е биологическа нужда, закон на живота; тя е самия живот. Всяко живо същество, дори най-низшето, се стреми, макар и най-често несъзнателно, към свобода. Дори в растителния мир стремежът към живот е равнозначен на стремеж към свобода. Кълнът, който излиза от зърното, натиска, повдига, отстранява пречки или се превива и огъва пред непреодолими препятствия и търси свободен простор. Малкото насекомо, ограничено в своето движение, хванато, настъпено, затворено, се дърпа, напира, неспирно търси да се освободи. То хапе, жили, бори се, за да извоюва своята свобода. Има диви животни, които дори при най-добри материални условия и най-старателни грижи от страна на човека, неизбежно умират, когато бъдат лишени от свобода.
В историята на човешкото общество свободата, стремежът към свобода и борбата за свобода определят и характеризират цялото развитие на човечеството. Тя се явява главният фактор на прогреса. Човек никога не се е примирявал завинаги, когато свободата му е била отнета. Робството, колкото и продължително, колкото затвърдено и осигурено да било за тези, които са погазвали свободата, винаги е свършвало със свобода или смърт за нейното придобиване. Колко усилия, колко кърви, колко жертви е струвало извоюването на свободата! Но никой никога не се е спирал пред жертвите, не е измервал предварително количеството кръв, която е трябвало да се пролива, защото свободата сама по себе си е най-високата цена на живота, за която често и самият живот става средство.
Като фактор в социалните отношения, свободата винаги е означавала напредък, разцвет на културата и успех във всички области на знанието и човешката дейност. Епохите на свобода са най-светлите епохи в историята на човечеството. И до днес създаденото в областта на науката и изкуството през време на древногръцките републики, където свободата на гражданина е била високо ценена, е основа на всички научни дисциплини. Най-големите открития в науката и техниката водят началото си от средновековните свободни градове.
В човешкото общество, както в миналото, тъй и днес, най-характерният стремеж, присъщ на всички хора от всички класи и съсловия, е стремежът към свобода. Дори най-гнусните тирани, когато са се борили за свободата (за тяхната свобода, разбира се) са изглеждали истински борци и революционери и често са успявали да измамят народите. Нима гордият и смел Наполеон не бе символ на революцията и на борбата за свобода, преди да стане покорител на Европа? Не хленчеше ли същият този Наполеон за свободата, за своята свобода, когато се намери на Св. Елена? Не бяха ли най-смелите вестители и ратници на свободата онези, които по-късно провъзгласиха гилотината за чистилище и светиня? Ако можехме да знаем интимните преживявания на Мусолини в минутата, когато е трябвало да увисне с главата надолу, сигурно бихме открили същия хленч за свобода у този, който най-подло и най-безсъвестно я погазваше в продължение на много години, след като продаде всичко, което бе имал като социалист?
Да, човекът - тиранин или роб, знае да цени свободата, своята свобода. Единствено тогава той е мъдър, когато бъде засегната неговата свобода. А да достигне мъдростта, която му показва еднаквата стойност на неговата свобода и свободата на другите, значи да престане да бъде роб или тиранин и да стане човек, свободен човек - безвластник.
Същият стремеж към свобода характеризира не само отделната личност, а и група от хора, обединени по материални или духовни интереси, свързани професионално, религиозно, чувствено, икономически, териториално, битово, етнографски, национално и пр. Групите и сдруженията се борят за своята свобода в селището, в общината; селището се бори за независимост, което значи свобода по отношение на по-висшата административна единица; общините се борят за автономия, което значи свобода по отношение на държавата; народите се борят за национална свобода; класи и съсловия се борят против други класи и съсловия за свобода; личности и граждани, организации и партии се борят за политическа свобода; хора на науката и изкуството търсят своята свобода да творят и изследват; ученици и студенти претендират за свобода; съвременните педагози издигат свободата на детето като най-важен принцип в обучението и възпитанието.
Свобода, свобода, всички се стремят към свобода, поне за себе си, говорят за свобода, издигат свободата като цел на своята дейност, като задача на своя живот! Има ли нещо по-универсално от стремежа към свобода в цялата вселена?
Ясно е следователно, че свободата е един принцип, който стои написан на много знамена. Той се издига като програмна цел от много обществени движения. Свободата е толкова всеобщо признат принцип, че без неговото приложение известни човешки дейности стават невъзможни и те се отъждествяват със самата свобода. Такъв е случаят с модерното възпитание; такъв е случаят и с изкуството. В концепцията на съвременните педагози и в съзнанието на хората на изкуството няма възпитание и няма изкуство без свобода и извън свободата.
Обаче не всички обществени движения, които са вписали в своята програма и са издигнали на своето знаме свободата като принцип, са истински привърженици на свободата на дело. Истински привърженици на принципа на свободата не могат да бъдат онези, които приемат едновременно и принципа на властта, дори в най-ограничена форма. Власт и свобода са принципи несъвместими, непримирими. Всяка власт по дефиниция, по същност и по проявление е отрицание, ограничение на свободата. Следователно конфликтът и при най-добро и искрено желание е неизбежен.
В това отношение различието между властници и безвластници е качествено, основно, дълбоко. Единствено безвластническата концепция се явява пълен, цялостен изразител на принципа на свободата; само тя може да се счита като философия на свободата. Единствено безвластниците са истински, логически и пълни привърженици на свободата; само безвластниците са истинските носители на свободата.
Затуй не е случайно, че в латинските езици името "анархист" се отъждествява с термина "свободняк" - защитник или привърженик на свободата. Думата "либертер" на френски и "либертарио" на испански и италиански, която на български се превежда обикновено "свободняк", във всички енциклопедии и речници на латинските езици се дава като синоним на "анархист".
Ние сме далеч от намерението да твърдим, че между привържениците на властническия принцип няма искрено обичащи свободата. Различието между властници и безвластници тук не е в искреността на намеренията и стремежите. То е много по-дълбоко и засяга същността на въпроса. Докато за привържениците на властническия принцип свободата в най-добрия случай, когато те са искрени нейни защитници, е само една ЦЕЛ, най-често съвсем крайна цел, за безвластниците тя е основен принцип, свободата е в същата степен и ЦЕЛ и СРЕДСТВО, ЗАДАЧА и ПЪТ, ПРАВИЛО, КАКТО НА ВЪТРЕШНИ ВЗАИМНИ ОРГАНИЗАЦИОННИ ОТНОШЕНИЯ, ТЪЙ и НА ОТНОШЕНИЯ ИЗОБЩО В ЖИВОТА, КЪМ ХОРАТА, КЪМ ОБЩЕСТВОТО.
Историческият опит и всекидневната практика са доказали колко е илюзорно да се вярва, че като се ограничава или погазва свободата, може да се дойде до осъществяване на свободата. Само нейното пълно прилагане в живота и във взаимните отношения е гаранция, че ще се дойде до пълното осъществяване на свободата в обществото. Всякакво временно ограничаване, всякакво преходно отлагане на свободата на думи или като претекст, всякакво упражняване на власт, която заменя свободата, с какъвто и да било мотив, води до затвърдяване на ограничената свобода, на властта, на робството, на тиранията.
Свободата може да се осъществи само, когато тя се практикува всеки ден и от всеки, който претендира, че е привърженик на свободата. До свободата се идва само по един път, пътя на свободата.
Свободата не приема, не признава и няма граници. Само неточността или бедността на човешкия език налагат да се говори за граници на свободата в определен смисъл. Но свободата не е единствен принцип във взаимните отношения. Тя не може да се разглежда изолирано и откъснато от другите принципи, които определят тези отношения. Следователно може да се говори за граници на свободата само дотолкова, доколкото става дума за цялостното, съвкупно и хармонично приложение на всички тези принципи, на които тя не противоречи, но от които действието й никога не е изолирано и не може да се изолира.
Подобно на свободата, солидарността е също биологична нужда, инстинкт и закон на живота. Проявите на социалност, на взаимопомощ, на солидарност и на пожертвувателност дори на отделните индивиди, заради другите, за групата, за семейството, за общността, за вида сред животинския мир, са наблюдавани през всички времена. Естествоизпитатели, пътешественици и любители на природата винаги са ги посочвали като пример, още философи от древна Гърция са правили своите обобщения, основани на тези прояви; поети от всички времена са ги възпявали. Но пръв Дарвин в своята книга "Произход на човека" представя тези прояви на социалност у животните като същност, имаща характера на биологичен закон. По-късно Кропоткин в защита на дарвинизма от изопачителите му се заема обстойно да проучи този род прояви и в книгата си "Взаимопомощта като фактор на еволюцията". С този свой труд той обоснова едно ново учение в биологичната наука, което стана основа на цялата анархистична доктрина.
И наистина, основното запознаване с живота на всички видове от цялата зоологическа стълба, като се започне от насекомите (пчелите, мравките, термитите и пр.) и се стигне до най-висшето животно - човека, дава възможност да се констатира огромното значение на взаимопомощта, на социалния инстинкт, на солидарността, която често и при някои видове се явява дори преобладаващ фактор, паралелно с борбата за съществуване между отделните видове. Тази социалност, този обществен инстинкт, това сдружаване, което понякога взема широки размери, се явява и най-мощното средство в тази борба, което гарантира не само ефикасност и успех, но осигурява и прогресивното развитие на тези видове, у които намира най-голямо приложение.
В човешката история практиката на взаимопомощта, на солидарността, на съюзяването също е дала ярък отпечатък, проявявайки се най-често паралелно със свободата. Епохите на най-голяма лична и социална свобода в историята на човечеството са едновременно и епохи на най-голяма обществена солидарност. Свободата и солидарността в човешкото общество са толкова ярко очертани и взаимносвързани, че се сливат в една обща проява и се представят като две страни на едно и също явление. Свобода без солидарност става невъзможна, солидарност без свобода се оказва немислима в едно общество, което се развива и процъфтява в своя стопански и културен напредък. Републиките на древна Гърция, епохата на селската община преди това и средновековните свободни градове по-късно, с тяхната сложна и преплетена мрежа от най-различни сдружения, са най-често изтъкваните примери на високо проявена обществена солидарност, съпътствана от всестранен напредък.
В по-ново време кооперацията, която обединява стотици милиони хора в света на местна, национална и интернационална основа и обхваща най-разнообразна дейност; работническите сдружения, които също обединяват милиони хора по цялата земя и всякакви други сдружения от местен, национален и международен характер, обединяващи често хората по съсловия и по класи, за да водят борба едни против други, са също едно неопровержимо доказателство за съществуването на солидарността, която при човека от инстинкт, какъвто тя се явява у животните, се превръща в съзнателен стремеж, в акт на обмислено и преднамерено действие.
Обществото като цяло никога до днес не е успявало да реализира солидарността между всички свои членове - това не може да се оспори. От съществуването на потисничеството и експлоатацията обществото винаги е било разделено на враждуващи помежду си обществени групи и категории - съсловия, класи, касти, властници, управляващи, потисници и поданици, управлявани, потискани, експлоататори, привилегировани, облагодетелствувани и експлоатирани, обезправени и бедни. И тъкмо това разделение, което има също своето обяснение, е пречило на обществената солидарност, а оттам и на социалния - културен н материален - напредък.
Обществото и днес също, и то повече от всякога, с разделено на класи, разделение, което е във вреда на човечеството, защото разбива цялостната обществена солидарност и не позволява да се осъществи всеобщото щастие на хората.
Но нито в историческото минало нито днес пакостното разделение не е успяло да унищожи напълно инстинкта за взаимопомощ, чувството за солидарност, духа на сдружение. Дори и като средство за борба на отделно обособените социални категории, солидарността, сдружението се проявяват мощно във всички общества, включително и в тези, където една партийна или лична диктатура се стреми да унищожи всяка социалност, като я замести с един казармен режим. Нещо повече, социалният инстинкт е толкова дълбоко вкоренен в човека, че понякога той неволно надскача границите на разделението и се проявява между хора от различни класи, които все пак са запазили един общ признак - човечността. Без да идеализираме тези случаи, нито да искаме да им дадем облика на един принцип, ние не можем да не признаем - и никой не може да отрече това, дори и най-пристрастеният и фанатичен привърженик на класовата борба, че всекидневният живот дава много такива факти на обществена взаимопомощ между хора от различни социална групи, дори воюващи помежду си. Това са отношения, възвеличени и възпети от хората на изкуството. Тези прояви са характерни, особено в периоди на общи бедствия и катастрофи: земетресения, наводнения, градушки, пожари, войни и пр.
Следователно, никой не може да отрече, че както свободата, така и солидарността е принцип в обществените отношения, признат от мнозина, прокламиран още от Френската революция в знаменитата формула "Свобода, братство и равенство" и написан днес върху много знамена на партийно-политически, социал-икономически, професионални и културно-просветни организации.
Солидарността също е един от основните принципи на безвластието. Но трябва да се признае, че макар солидарността да е широко практикувана в отношенията между безвластниците, много по-широко, отколкото между всички други хора, факт, в който са убедени дори и враговете им, в пропагандата на безвластническите идеи този принцип е останал до известна степен засенчен от преимущественото изтъкване на свободата. И това е лесно обяснимо. В обществения живот често се случва, като реакция на дадено много широко разпространено явление, да се отива до прекалено подчертаване на противоположността му. Свободата е толкова много погазвана, че анархистите, явявайки се единствените й верни и последователни защитници, са се очертали главно с пропагандата си и с борбата си за свобода. И това е дало повод за известни отрицателни прояви у някои безвластници, които отиват до там, че считат свободата едва ли не като единствен принцип на безвластническата философия.
Истината, ако можем да си позволим степенуване, е, че солидарността в безвластническата концепция заема първо място и че тя характеризира много повече философията на анархизма, отколкото свободата, без да става дума, разбира се, за тяхното противопоставяне. Напротив, ако трябва безвластието да се характеризира с две думи, то ще трябва, без съмнение, да се определи като философия на солидарността и свободата. Така е според мнението на неговите теоретици. И Годуин, и Прудон, и Бакунин, и Кропоткин и всички други теоретици на анархистичния социализъм, заемайки позиция към господствуващите схващания в обществото и отричайки съществуващата обществена система, са изхождали от наложителната необходимост да се установи солидарността в обществото, за да се осигури свободата на личността. Бакунин категорично е изразявал тази мисъл, подчертавайки многократно в своите книги, речи и писма: "Солидарността е първият закон, свободата - вторият". А Кропоткин не само многократно е изразявал същата мисъл, но е дал и най-широката й обосновка във всичките си съчинения, особено в "Етиката" и "Взаимопомощта". Според него, което е схващане и на днешните безвластници, гаранцията за осъществяването на бъдещото общество, където ще намери най-пълния си израз свободата, лежи в социалния инстинкт у човека, който приема вече израза на едно съзнание, основа на един нов морал, без какъвто общественият живот е невъзможен.
Равенството, прокламирано заедно със свободата и братството от Великата френска революция, е безспорно един принцип на обществени отношения и не само анархистите го считат за основно начало на тяхната социална доктрина. От устата на мнозина чуваме днес да се произнасят без стеснение тези три тъй съдържателни и изразителни думи "свобода, братство и равенство" като песен, като шлагер. Нещо повече, те красят дори входа на известни затвори, където висят над вратите им като една жестока подигравка на историята. До такава степен тези велики принципи на човешкия напредък са загубили истинския си смисъл в текущата употреба на хорската реч. Но ако свободата и братството, или по-точно солидарността, не са напълно опразнени от съдържанието им и имат известен, макар и ограничен смисъл за тези, които произволно се кичат с тях, не е такъв случаят с равенството. Прочее, на понятието равенство никога не е даван истинският му смисъл, дори през време на Великата френска революция. От известните големи имена само това на Марат може да се свърже с едно по-правилно разбиране на равенството. За всички други прокламираното и търсеното равенство никога не е отивало по-далеч от равенство пред законите. Така е било и по-късно, така е и днес. Всички, които са говорили и говорят за равенство, не влагат друг смисъл в този принцип освен юридическо и абстрактно съдържание.
Само в учението на безвластниците и в тяхната социална програма принципът за равенството намира пълен, цялостен и реален израз. В тази триада "свобода, солидарност и равенство" за безвластниците равенството има определящ характер. Свободата никога не може да бъде напълно реална, ако липсва равенството, реалното равенство, равенството в материалните условия на живота. Ако допуснем, че идеалната политическа демокрация се реализира, че се осъществи пълното равенство на гражданите пред закона, че една идеална конституция, прилагана също тъй от "идеални" органи на "идеалната" демократична държава, гарантира абсолютно пълното правно равенство, действителното равенство ще остане дори и тогава една илюзия, щом като продължава да съществува материалното неравенство, изразено в частната собственост и в капитализма, частен и държавен, обуславян и съпътстван винаги от монопол, привилегии и йерархия. Каква реална стойност може да има за пролетария, за бедния селянин, за дребния служител и занаятчия равенството му с капиталиста, с едрия собственик, с фабриканта, с висшия бюрократ, щом като той няма с тях еднаква реална възможност да задоволява пълно своите всестранни материални и духовни нужди? Това "равенство" може да бъде записано в книгите със златни букви, може да бъде гарантирано от ангели и архангели-пазители, може да се пее по всички пътища и кръстопътища, във всички парламенти и трибунали, но то ще си остава винаги илюзорно дотогава, докато няма материално, икономическо равенство.
Солидарността не може да бъде никога естествена, непринудена и пълна, ако липсва равенството. Макар и дълбока биологична нужда, солидарността в обществения живот се влияе и определя от структурата на обществото, от социалните отношения, които го характеризират и взема форми, определени от тези отношения. Докато обществото продължава да бъде разделено на класи от властвуващи и управлявани, от привилегировани и обезправени, от експлоататори и експлоатирани, докато хората са разделени в една сложна йерархична система, създаваща цяла пирамида от социални слоеве с противоречиви интереси, обществената солидарност никога не може да намери приложението си като един универсален принцип.
Никой по-добре от Бакунин не е изразил това първостепенно, определящо значение на равенството като незаменим принцип в социализма: "Свобода без социализъм (което ще рече без равенство) значи привилегия и несправедливост".
И тъй, за анархизма и анархистите равенството се явява не само едно естествено право, но също и главно условие за осигуряване на обществената и лична свобода, за отношенията на пълна обществена солидарност, както и за пораждането и поддържането на чувството за справедливост, основа на обществения морал и на човешката етика изобщо.
Юридическото право на "равенство" (разбират се равни условия), което трябва да се гарантира от закона, много често се накърнява, погазва и не се зачита от самия закон. Така например осветеното от всички демократични конституции право на собственост и на обществена йерархия противоречи на провъзгласеното от всички тези конституции право на свободен достъп на всички хора до всички природни блага и на свободно ползване на всички материални и духовни придобивки на обществото.