Но що е равенство? И по този въпрос различията между анархистите-социалисти и другите социалисти са дълбоки. За анархистите равенството не е количествено, а нравствено понятие - то се покрива с правото на живот. Марксическият социализъм и комунизъм е преди всичко производствена система, докато анархистичният комунизъм е главно разпределителен, консумативен. След като анархизмът отрича паразитизма, тоест правото да се живее на чужд гръб, осигурено чрез монополното владение на средствата за производство, размяна и потребление, след като признава необходимостта от обобществяване на тези средства, той поставя на първо място правото на всеки човек, "роден под слънцето", да се ползва от всички материални и духовни блага съобразно своите нужди срещу също тъй естественото задължение да участвува в производството на тези блага според силите и способностите си. Задоволяването на нуждите ще бъде толкова по-пълно, колкото по-високо е производственото и техническото ниво. Ползването ще бъде пълно и неограничено за благата, които са в достатъчно количество. Ползването от всички други блага ще се осигури във възможния размер и съобразно степента на нуждите в едни случаи и съобразно количествено равенство в други случаи.
За анархистите равенството не е аритметика, аптекарски везни, макар неговата база да се корени в социалната икономика. То не е и икономика, а етика - нравствен принцип. В тази насока се проявява концепцията за равенството дори в днешното общество и в хора, които иначе може и понятие да нямат за социализъм. В случаите на недоимък, на оскъдица, на бедствия и в обществото, и в семейството, при разпределяне на недостатъчните блага предимство се дава не на тези, които имат най-големи заслуги за производството им, а на децата, на болните, на старците, на жените, на слабите. И тук анархизмът се явява по-близък до хората, по-естествен, отколкото сметкаджийският социализъм, който доведе до чудовищния стахановизъм, до жестокото ударничество, примесени с партийна фалшификация и отрицание на всяка човещина.
Истинското равенство не се гради на заслуги, на квалификация, на способности, на наследени или придобити права и на йерархия, а на абсолютното признание на незаменимата стойност на всяка човешка личност. Истинското равенство засяга не само материалната, но и моралната област на човешките прояви. За него всяко потисничество, всяко раболепие, всяко подценяване или надценяване на отделния човек означава отрицание на равенството. То е съзнание за достойнство, което, без да отрича уважението към човешката личност, презира всеки авторитет. Ето защо истинското равенство е антиавторитарно, безвластническо, защо го там, където има авторитет, власт, няма и не може да има равенство.
"Справедливостта, казва Прудон - основоположник на безвластническото учение, е нерушимата мярка на всички човешки постъпки". И наистина, за всички безвластнически теоретици справедливостта се явява изходно начало, основен камък на обществената сграда. В книгата си "Изследвания върху справедливостта в политиката и влиянието й върху добродетелта и всеобщото щастие", в която Уилям Годуин излага безвластнически схващания, за пръв път се съдържа думата справедливост; "Справедливостта, пише той в тази книга, излязла непосредствено след Великата френска революция, включва в себе си всички нравствени задължения. . . Всеобщата справедливост и взаимната полза съединяват по-силно хората, отколкото какъвто и да било подписан и подпечатан пергамент”. Колкото до Прудон, няма произведение, в което справедливостта да не представлява лайтмотив на неговата мисъл, а освен това три обемисти тома е посветил на "Справедливостта в революцията и в църквата". Бакунин смята пък "човешката справедливост единствено признавана от нас". Кропоткин, който увенча своя живот с един капитален труд върху нравствените учения на всички времена - "Етиката", даде безсмъртната формула на морала така; "Без равенство няма справедливост, без справедливост няма нравственост".
Чувството за справедливост е дълбоко вкоренено не само във възгледите, но и във всички прояви от всекидневния живот на безвластниците - толкова универсално е значението на справедливостта като принцип на лично и обществено поведение, като мотив и цел на безвластническата дейност. Белгийският социолог и философ, проф. Амон установява това в книгата си "Психология на анархиста-социалист", която е едно задълбочено и документално изследване на безвластническата психология. Така че, извън всякакъв спор е, че справедливостта се явява един от основните и най-важни принципи на безвластието. Нейното значение е определящо за всички други принципи, тя е "мярката", както казва Прудон.
Но що е справедливост? Справедливостта е идентифициране на другите със себе си. Справедливост значи да се поставяш в положението на другите, да "влезеш в тяхната кожа", да сложиш знак на равенство между себе си и тях и това, което искаш за себе си, да го превърнеш в правило, което те задължава да постъпваш по същия начин с другите. Това е правило, залегнало в основата на всички религии и познато ни от християнството - правило тъй просто и тъй разбираемо за всички хора, но тъй мъчно приложимо: "Не прави на другите това, което не искаш другите да ти правят". Кропоткин го е уточнил още по-добре, като му е дал вместо негативен утвърдителен характер: "Прави на другите това, което искаш те да ти правят при същите обстоятелства”. Има ли по-съвършено правило на поведение, по-съвършена, бихме казали ние, от тази справедливост?
Ако хората се ръководеха във всички свои постъпки от това правило, всички злини, всички нещастия, всички страдания биха изчезнали на земята. Властта, законите, съдилищата, затворите, държавата биха рухнали, неправдите биха престанали, експлоатацията, потисничеството, войната, убийството, отмъщението, омразата биха се превърнали в един неприятен спомен. Добро и зло, хубаво и лошо, жестоко и човечно, омраза и обич и много други понятия биха придобили реална стойност. Човек би станал истински мъдър. Да мериш със същата мярка както за себе си, тъй и за другите, би значило никога не само да не вършиш, но и дори да не помислиш и пожелаеш никому зло. Да отъждествиш другите със себе си, значи да установиш единството в света, хармонията на земята, границите между "аз" и "ти", "аз" и "те" да изчезнат, да настъпи едно вечно преливане, изразено в добри помисли, в благожелание, в добротворство.
Възможно ли е, осъществимо ли е това или е само един блян на болни от мечтателност мозъци, на развинтени фантазии, видение на пустинници и аскети? Съществуват ли, макар и зачатъци, от подобно чувство у човека и ако да, какъв е произходът на това чувство, от къде е дошло и как се е породило то в човешката душа?
Справедливостта е нравствено понятие, нравствен принцип. А нравствеността, както е известно, съпътства човека през цялата му еволюция, от маймуната до Дарвин, от Адам до Кропоткин. Не е имало, няма и не може да има общество без морал. Наистина, имало е общества с тамерлановци, макиевелисти, цезари, хитлеровци, мусолиновци, сталиновци, има и днес техни наследници, които искат да погазят и унищожат всякакъв морал, да задушат всяко чувство на справедливост, но те винаги са свършвали и ще свършват с крах. В историята на човечеството, колкото повече се отдалечаваме от "века на разума", толкова повече нравственото чувство, моралът се слива с религията, защото самата религия в своето зараждане не е нищо друго освен една примитивна философия, един опит да се обясни света с неговите сложни явления и да се установят правила на поведение за защита и самосъхранение на човешкия род, живеещ в общество. Следва ли от това обаче, че изворът на нравствените понятия и на нравствените чувства, източникът на справедливостта по-специално е вярата в Бога? Значи ли това, че моралът има свръхестествен, божествен произход? Легендата за творец и творение е напълно несъстоятелна, защото дори ако се приеме, че има творец и творение, то не друг, а човек е творецът и Бог е негово творение.
Науката за морала е установила вече по безспорен начин, че това, което е прието да се нарича нравственост, морал, има три степени на проявление. Първата, най-проста, най-естествена, най-всеобща, която се проявява и сред животните, живеещи в примитивна форма на обществена организация, е взаимопомощта - социалният инстинкт. Втората степен се проявява само у човека и е плод на интелектуално обобщение, обусловено от социалния инстинкт, и резултат на наблюдение и опит - това е справедливостта. Третата и най-висша степен, в която се изразява истинският морал, е самопожертването, в което разцъфтява богатството на духа, богатството на жизнена енергия.
Справедливостта, за която говорим, произхожда от чувството на симпатия, проявяващо се дори у животните. Симпатията е първата стъпка на сближение, първият пламък, който стопява преградата между "аз" и "ти", подтикът към отъждествяване на другите със себе си. Това лесно ще установи всеки от нас в ежедневния живот. Безспорно, ние сме много по-склонни да бъдем справедливи към тези, към които имаме известна симпатия, отколкото към онези, които ни са чужди, безразлични или враждебни. Във всекидневната практика чрез многократното повтаряне на чувствата на симпатия естествено и непринудено се идва до превръщане в правило на това, което частично се проявява само като чувство, сиреч до превръщане на чувството в принцип. Така именно се е породила и установила справедливостта, а съвсем не по внушение "свише".
Естествена по своя произход, справедливостта като основа на всяка нравственост, не е преставала никога да се проявява в течение на цялата човешка история, не е изчезнала и не ще изчезне. Тя се проявява и днес, дори в едно хищническо общество, където господствуващите учреждения правят всичко, за да разбиват връзките на взаимност между хората и да превръщат последните във "вълци един за друг". Чувството за справедливост, задушавано с хилядолетия усърдно, настоятелно, системно, е значително притъпено, много повече от това за свобода, за солидарност и дори от чувството за равенство. И все пак то не е унищожено. То не е престанало да бъде принцип в отношенията между хората и на него се градят обичаи, привички, нрави, които представляват и днес неписаните закони, управляващи много по-добре човешкото общество, отколкото хилядите писани закони, непознати често и за самите юристи.
Безвластието като философия и като учение за социално преустройство, като програма и като действие, като борба и социално движение издига високо принципа на справедливостта, извличайки го из хилядовековната история и практика на обществените отношения, за да го постави в основата на социалното преустройство. То трябва да бъде осъществено чрез организираните и решителните действия на обезправените народни маси.
Свободна инициатива
Най-пагубното последствие за народните маси от практикуването на властта се състои в това, ме тя ги прави пасивни, индиферентни и убива у тях духа за инициатива. Властта създава от една страна овчари-водачи, а от друга - стадо-маса. На свой ред, психологията на стадност, пасивността и равнодушието се явяват благоприятна среда, необходимо условие за развитието и размножаването на бацила на властта. Без стадност няма власт. Де Боеси още преди няколко века потърси извора на властта в "доброволното робство".
Следователно, проявата на активност, на дейно отношение към хората и институтите е начало на отрицание на властта. Инициативността е най-ефикасната противоотрова в борбата със страшното зло, наречено власт. Библията на всички властници започва с подчинението, бездействието, безразличието. Ако безвластниците имаха своя библия, тя би трябвало да започва така: "В начале бе почин, и почина бе дело, и делото бе в почина". Защото починът е отрицание на подчинението, а без подчинение, без сляпо и пасивно следване на водачите няма власт. И тъй инициатива значи противо-пасивност, противо-бездействие, противо-властие - безвластие.
Ето какво огромно, неизмеримо и незаменимо значение има свободната инициатива, спонтанният и деен почин за безвластниците като абсолютно необходимо условие за осъществяване на безвластнически отношения. Свободната инициатива е обществен принцип, без който властта в човешкото общество, както и в човешките отношения не може да изчезне. "Безвластници, бъдете инициативни и дейни, за да бъдете действително безвластници!" - това е първото изискване, което анархизмът поставя пред своите адепти. "Хора на труда, човеци, бъдете дейни, вземайте винаги в свои ръце вашите собствени дела, за да бъдете свободни!" - на това учи анархизмът онези, които зове към един нов свят на благоденствие, мир и свобода.
Проявата на инициатива, взета като единствен принцип, още не е достатъчна, за да определи безвластническия характер. По същия начин стремежът към свобода, взет отделно, несъгласуван с другите принципи, които съставляват здравата основа на една истинска човешка етика, не е достатъчен, за да се избегне робството сред хората. Нерядко най-големите тирани обичат страстно свободата, но тяхната си лична свобода. Още по-често се случва, хората с голяма инициативност да станат водачи, властници, тирани и диктатори. Спирачка на тоя нагон към водачество и власт може да бъде само инициативността на другите, на всички хора. Но ако проявата на инициатива не е достатъчна, за да има безвластие, безвластието не е възможно без проявата на инициатива. Неинициативните не са, не могат да бъдат и никога няма да станат безвластници, защото те винаги имат и ще имат нужда от чуждата инициатива, от други хора, които да ги водят за носа. Мястото на хората без инициатива е при робите, а роби не могат да бъдат акушери на свободата.
Съществува ли свободната инициатива като принцип и от къде са го извлекли анархистите?
Безвластието не е догматика, не е схоластика. Нито един принцип то не е измислило, за да го приложи или наложи. Както всички други принципи, тъй и принципа на свободната инициатива, го е установило в живота и от там го е извлякло, за да го включи в една система за уреждане на хорските отношения.
Проявата на инициатива е характерна за целия животински свят, макар и под формата на инстинкт. Такава проява например е сбирането на животните в общества или разделянето им на двойки, на групи или поединично, според сезона, според нуждите за обезпечаване на храна или сигурност за възпроизводство на рода или просто за доставяне на радост и забавление. Така елените, които се събират на стада, преминават заедно големи реки, след което отново се разпръсват. Птиците, които с приближаване на есента започват да се групират и да летят все по-често и по-често заедно, за да образуват най-после ята за прелитане.
У човека проявата на инициатива е още по-често явление и тя приема съзнателна форма, толкова по-съзнателна, колкото той, в своето историческо и културно развитие като колектив и в своето интелектуално усъвършенствуване като индивид, се отдалечава от животинския си произход. Без проявата на инициатива човешкото общество изобщо не би било възможно. И проявата на инициатива е необходимото условие за всеки напредък в науката, в техниката, в социалния живот. Ако нямаше инициатива, не биха съществували Христос, Бруно, Галилей, Песталоци, Ферер, Нютон, Пастьор, Айнщайн, Гарибалди, Бакунин, Махно, Дурути; богомилството, реформацията, френската революция, християнството, социализма и безвластието. Ако нямаше инициатива, историята не би видяла Първия интернационал, кооперативното движение, милионните синдикални организации, които съединяват трудещите се, производителите, консуматорите; нито парахода, влака, самолета, радиото, телевизията и за съжаление... атомната бомба.
Безспорно инициативата, спонтанно и непринудено проявявана, свободната инициатива е факт и принцип, както в природата, тъй и в човешкото общество - в миналото и днес. Задачата на безвластниците е да й осигурят още по-широко и по-пълно проявление в бъдещето, като я поставят в основата на обществената динамика. И все пак нейното проявление никога не е било нито всеобщо, нито достатъчно интензивно, защото иначе ни Александър Македонски, ни Чингизхан, ни Калигула, ни Тамерлан, ни Цезарите, ни Петър Велики, ни Наполеон, ни Хитлер, ни Мусолини, ни Сталин биха били възможни. Защото иначе държавата, капитализмът, колониалното и социално робство отдавна трябваше да изчезнат.
Свободната инициатива - извор на творчество и условие за всестранно развитие, е основен принцип в организационните отношения на безвластниците. Нейното пълно проявление е възможно само при отсъствие на власт. Следователно, истинската свободна инициатива, като неограничено и непринудено проявление на човешката воля в индивидуален и колективен смисъл, няма нищо общо с тъй наречената "частна инициатива", венцехвалена от капиталистите. Зад втората само се прикриват експлоататорските апетити, с които шепа привилегировани искат да осигурят и увековечат монопола над средствата за производство. Тази "частна инициатива" не означава нищо друго за голямото мнозинство от хора, напълно лишени или ограничени от оръдията на труда, освен необходимото условие, предназначено да ограничава, притъпява и убива свободната човешка инициатива. Тази частна инициатива не означава за трудовите народни маси нищо друго освен лишение от плодовете на техния собствен труд, което е същността на експлоатацията на едни хора от други.
До днес човешкото знание и човешкото общество познават само три принципа за уреждане взаимните отношения. Първият - властническият, се опира на закона и на всички институции за принуда, на насилие, които произхождат от него. Човекът-гражданин, член на каквото и да било общество, приемащо принципа на властта, е длъжен да постъпва така, както законите му повеляват. В противен случай него го заплашва наказанието: палката на полицая, присъдата на съдията, карцерът на тъмничаря. Понятията за добро и зло, за честно и престъпно, за човешко и античовешко добиват своето съдържание по смисъла и повелите на Закона. Така човек се вижда освободен от нуждата да проявява съзнание за дълг, морал, справедливост, за обществена солидарност. Мястото им в неговото съзнание се заема от страха от наказание. Страхът е достатъчен като стимул, като фактор на човешките постъпки. Колкото по-силна е властта, колкото по-голям е страхът от наказанието, което тя е в състояние да наложи, толкова по-осигурен е "общественият ред", толкова по-гарантирана е "обществената хармония".
Вторият - индивидуалистичният принцип, лежи в човешкото съзнание за свободна личност. Няма никаква задължителност, няма никакви норми, няма никакви обвързвания на личността към обществото. Достатъчно е пълното съзнание на личността, за да постъпва тя така, че с нищо да не уврежда интересите и правата на другите. Когато всички постъпват по същия начин, общественият ред, най-висшата обществена хармония на свободата, ще бъде достатъчно осигурен. Ние вярваме в човека и сме убедени, че неговото съзнание прогресивно ще се развива, съразмерно с освобождаването му от зловредното въздействие на частната собственост, държавата, религията, войната, на всички институции на днешното властническо и капиталистическо общество, както и от остатъците от робското минало, които няма да изчезнат изведнъж в едно социалистическо общество. Но ние също така сме убедени, изучавайки сложната и все по-усложняващата се организация на обществените отношения, че дори и най-напреднало и най-съвършено лично съзнание никога не ще бъде достатъчно да осигури пълна и по всяко време цялостна обществена хармония.
Остава третият принцип - този на безвластниците-социалисти, на свободния договор. Съгласно този принцип основата на обществените отношения е взаимният свободно приет ангажимент. Само един такъв свободен и съзнателно приет ангажимент е в състояние да гарантира свободата, солидарността, равенството, справедливостта и свободната инициатива, само той е в сьстояние също да осигури проявата на съзнание, да го развива и контролира тогава, когато то се колебае и показва признаци на упадък.
Това е основното в анархизма и то трябва да бъде добре разбрано не само от всички които са чужди на безвластието, но и особено от самите безвластници. Безвластник, който не поема и не изпълнява ангажименти, има нужда от власт. И ако съзнанието за безвластниците има някаква реална стойност, те са го доказвали много пъти на практика, то се проявява именно в това, че те отдават изключителна роля на взаимните ангажименти - на договора - и по този начин правят излишен принципа на властта, както в техните лични и организационни проявления, тъй и в обществото, което те доброволно и съзнателно са приели.
Пръв Прудон установи принципа на договора и го направи основен камък на цялото си учение. И в това е най-голямата му заслуга като основоположник на безвластието.
След него Бакунин още по-добре изтъкна специфичния безвластнически смисъл на договора като проява на свободната човешка воля, съзнаваща нуждата от общественост. Както за Прудон, така и за Бакунин, договорът трябва да има задължителен характер - задължителност в рамките на свободата, следователно задължителност с временен характер. "Силата на договорното задължение - утвърждава Бакунин - е ограничена. Вечното задължение не може да се признае от човешката справедливост. Всички права и задължения се градят върху свободата."
Кропоткин, приемайки същия принцип с неговата условна задължителност и свободния му характер, доразви на свой ред идеята за свободния договор и й даде научна обосновка, като за разлика от Прудон и Бакунин наричаше договора "свободно съглашение".
В какво се състои и как трябва да бъде разбиран принципът на свободния договор или на свободното съглашение, как трябва да бъде разбиран неговият свободен и в същото време задължителен характер?
Свободният договор, приложен еднакво в стопанските отношения, в политическите, социалните и културните прояви на хората, в ограничен или в широк размер, представлява правната база на свободното безвластническо общество. Взаимно заинтересуваните хора вземат решения, установяват форми на взаимоотношения за определени временни или дълготрайни задачи, определят по доброволно съгласие своите права и взаимни задължения. Всички тези решения обвързват само онези, които ги приемат. Но приети веднъж, те са задължителни дотогава, докато тези, които доброволно са ги приели, не заявят, че се отказват както от правата, така и от задълженията, постановени от свободния договор. Значи задължителността не само не е вечна, тя не се простира дори и върху целия предварително установен срок за тези, които биха се отказали преди изтичането на договора. Но докато те не са го отрекли напълно свободно и при равни начала, този договор остава задължителен за тях.
Съществува ли този принцип в съвременното общество, проявил ли се е той в историята на човечеството или е плод на теоретическо обобщение?
Да дадем пълен и изчерпателен отговор на този въпрос, би значило да разкажем историята на средновековните свободни градове, на техните многобройни и най-различни сдружения, с по-краткотраен или по-дълготраен характер за най-разнообразни нужди; би значило също да разгледаме стъпка по стъпка зараждането и развоя на кооперативното движение, на работническите професионални организации, на Червения кръст, на различните хуманитарни организации и други най-различни сдружения; да проучим и проследим появата и развоя на много международни стопански и други организации, работа, която множество прогресивни историци и социолози са извършили вече. Кропоткин много добре е разработил въпроса за свободния договор в книгите си "Хляб и свобода", "Съвременната наука и анархизма" и "Взаимопомощта", които ние препоръчваме на нашите читатели.
Всички тези примери, които могат да се посочат, както в историята, така и в съвременността, имат само характер на примери и нищо повече. Те не са и не могат в никой случай да служат за модел, защото носят недъзите на обществената среда, в която са се родили. Бъдещето и само бъдещето ще създаде съвършените форми на един свободен договор...
Разгледаните първи пет принципа на безвластието: свобода, солидарност, равенство, справедливост и свободна инициатива намират своето съгласуване, координиране, хармонизиране в свободния договор. Както казахме, той представлява правната база на безвластието и формата, в която се "отливат" човешките отношения и вземат характер на система, на единен организъм
Федерализмът представлява онзи важен принцип, който дава живот на този организъм. Той представлява динамиката, начинът на функциониране на обществото, осигуряващи свободата, солидарността, равенството, справедливостта, инициативата и свободните съглашения между хората. Съдържанието определя формата. Формата убива съдържанието, ако тя не му съответствува. Съдържанието разбива формата, ако тя му противоречи и търси своя подходяща форма. Ако тези основни принципи на безвластието, които намираме проявени във всички общества, през всички времена и дори в животинския свят, не са могли да се осъществят до днес в своята пълнота, за да осигурят благоденствието и щастието на човека, то е защото формата и начинът на функциониране на обществените отношения са им противоречили и са ги задушавали. Оттук ясно се разбира колко голямо и изключително важно е значението на федерализма като градивен принцип и начин на функциониране на обществото.
Принципът на федерализма има по-голям обхват и намира приложение дори в неорганичния свят, като приема характера на универсален принцип във вселената. Кропоткин показа и доказа, че федерализмът в по-ново време се е превърнал в основен принцип на човешкото знание, принцип на модерната наука и философия. Жертва и роби на собствената си измислица за Бога, хората от незапомнени времена са живели с една погрешна представа за света, виждайки във всичко и навсякъде една опростена схема на "център и периферия". Центърът, сборът, голямата величина е източник на силата, на енергията, на живота. Периферията е отражение. Всичко почва от центъра и отива към периферията. Всичко се върти около центъра, подчинява се, определя се и зависи от центъра. Такъв център в представата за устройството на вселената до XVI век се считаше Земята. Всичко видимо във Вселената се въртеше около Земята, подчиняваше се на нея и съществуваше само за нея - Слънце, Луна, звезди, планети. След това се разбра и установи от астрономията, че Земята представлява само едно пясъчно зърно във Вселената в сравнение със Слънцето например, около което фактически тя обикаля. Установи се също, че Слънцето не е единствено; че множество други слънчеви системи съществуват, в сравнение с които то представлява само една незначителна звезда. Следвайки този път на разширяване на своите знания и представи за устройството на Вселената, астрономите установиха както нейната безкрайност, така и един нов принцип на взаимоотношения на съставните й части, който отрича представата за центрове. Научното търсене изостави предпочитанията си към сборните величини и обърна погледа си към съставните части, отивайки все по-далече и по-далече към малките и безкрайно малките величини. Така се установи, че самото всемирно притегляне няма схемата на "център и периферия", а се явява резултантна на безкраен брой взаимодействуващи и противодействуващи си сили, където всяка дори микроскопична частица от безбройните, с каквито е изпълнена Вселената, има своето място, своето значение и своето влияние.
Тази нова представа за света, този нов поглед върху нещата, този нов подход към явленията, възприемани чрез нашите сетива, се разшири върху всички научни издирвания и се разпростя над цялата неорганическа и органическа материя, като обхвана и човешкото общество и нашия вътрешен мир. Днес няма научна дисциплина, която да не следва този път на търсене на съставните части, на единицата, на безкрайно малката величина, като отива още по-далеч и иска да намери съставните части дори и на тези безкрайно малки величини. Един дух на индивидуализиране, на децентрализиране и на търсене на "резултантни", динамични, подвижни отношения характеризира цялата съвременна наука и дава началото на една нова философия, в която някогашната представа за "центрове" се заема вече от понятието за безкрайно малките величини. В това се състои именно и принципът на федерализма, принцип, който намери последното си потвърждение в успеха на науката да разложи атома и да разбие още една представа за "център".
По този начин принципът на федерализма - един от основните принципи на безвластието - става всеобщо признат принцип за Вселената и живота. Но човешките представи са още роби на централистичната схема. Човешкият език, изковаван в продължение на векове под гнета на тази схема, водеща началото си от представата за Бога, е още много беден, за да може да изрази в подходящи термини самата същност на федералистичния принцип. Ние все още се виждаме принудени да си служим с аналогии и термини, които, разбирани в буквалния им смисъл, не ни позволяват да осъществим един пълен разрив с представата за център, а оттам - и за йерархия. Така например, желаейки да представим федерализма в една по-проста и по-разбираема форма, ние казваме често: "отдолу нагоре, от периферията към центъра, от частното към общото” и пр.
Как по-точно може да се определи принципът на федерализма? - Това е принципът, който осигурява пълното проявление и пълното развитие на личността, проявление и развитие, съгласувани с най-високото развитие на доброволното сдружение във всички проявления, за всички цели и за задоволяване на всички нужди. Това значи всяка инициатива да почва от отделната единица - личността, в групата, и първичната група или обединение в общия колектив, като търси да се съгласува, да се обедини и сдружи със същата инициатива на всяка друга единица, с цел да увеличи силата си като разшири и уголеми средствата си. Достигнала най-пълния си израз на колективно съгласуване по линията на упражняваната функция или в границите на територията, където прякото участие на единицата е възможно, тази инициатива преминава в по-широк териториален мащаб, за да се съгласува с подобни инициативи и да достигне пълното координиране на една по-голяма територия - област, страна, континент или цялата земя. Достигнала търсеното пълно съгласуване, инициативата на единицата - личност или група, не се заличава, не се разтваря в един прост аритметически сбор, не се превръща в един команден и детерминиращ център, а в една резултантна, за да се разпадне отново, изминавайки обратния път и дойде до живата, реалната и динамична единица, където инициативата взема формата на доброволен, съзнателен, свободен ангажимент или задължение. Няма периферия, няма център, има само безброй съгласувано действуващи живи единици - едно вечно движение, което е проява на милиони воли, където цялото, колективът не е сбор, а система на постоянни отношения. Това е едно постоянно движение от единица към единица - безкраен звезден мир, където всяка звездна прашинка следва своя собствена орбита - резултантни на действуващи и противодействуващи сили. А общата орбита на съзвездието, самата тя също е резултантна на такива неизброими сили.
Федерализмът в човешкото общество е този принцип, който, като признава свободата на единицата - личността, най-напред и колектива след това, осигурява утвърждаването, разрастването и разширяването на свободата чрез солидарността, която е възможна само при равенството, справедливостта и активната и бдителна инициатива. Всички те - свобода, солидарност, равенство, справедливост и творческа инициатива, трябва да бъдат съзнателно приети и утвърдени в един свободен договор.
Откъде е извлечен принципът на федерализма, съществува ли той в живота, в човешкото общество, в миналото и настоящето, или е само принцип приет и установен от науката и философията в търсене на вечната истина?
Федерализмът има своите дълбоки корени в самата биологична нужда от съвместно съществуване от съюзяване, от събиране и съгласуване на индивидуалните сили, за да се осигури самосъхранението на индивида и на вида. Федерализмът в историята на човечеството се е проявявал паралелно със социалния инстинкт. Колкото по-силно, колкото по-широко и мощно се е проявявал вторият, толкова по-възможно е било проявлението и на първия и обратното - колкото федерализмът е бил реален, толкова социалността, а с нея и общият духовен и материален напредък, са били по-възможни. И тук свободните средновековни градове, често вземани от нас за пример, ще трябва да се посочат като общежития, където федерализмът е намерил най-широко приложение. Всички многобройни и най-различни обединения в самия свободен град, както и между отделните градове-републики, които са покривали цяла Средиземноморска и Западна Европа и част от Русия с различни съюзи, функциониращи на базата на свободния договор и на федералистичния принцип, са най-убедителният пример за материален и културен обществен разцвет, който е бил възможен благодарение на федерализма.
Федерализмът намери известно приложение, макар и в значително изопачена форма, в Съединените щати, в Швейцария и др. страни. Днес той е лозунг в програмите на много политически партии. Идеята за обединена Европа се позовава също на федералистичния принцип. Значи "федералисти" не липсват и днес сред този разделен на вечно враждуващи помежду си национални държави и държавици свят.
Обаче както и другите основни безвластнически принципи, федерализмът среща враждебни сили в съвременната обществена система, които пречат на пълното му осъществяване. Кои са и какви са тези враждебни сили ще разгледаме по-нататък.
Разгледаните до тук седем принципа са толкова характерни, естествени и отличителни за безвластническата концепция в сравнение с всички други социални и философски схващания, че могат с пълно право да бъдат считани като основни принципи на безвластието. Тяхното историческо установяване, тяхното извличане от живота и научното им обосноваване полагат основите на безвластието. И понеже името на всяко учение се определя от неговите принципи, тоест от крайния му идеал, всеки от тези седем принципа би могъл да му даде своето име. Така с пълно право безвластието би могло да се нарича "либертаризъм" (от латинското име на свободата), "солидаризъм", "егалитаризъм", "жюстициализъм" (все по латинския корен на думите), "антантизъм" или "договоризъм", "инициативизъм", или "активизъм" и особено "федерализъм", което би било и най-подходящото му име.
Едно чисто философско учение може да се задоволи само с изграждане на една концепция на базата на няколко принципа. Това обаче не е достатъчно за едно обществено учение. Всяко обществено учение, утвърждавайки дадени принципи, неизбежно влиза в конфликт с други, установени вече в обществото принципи, и се стреми да ги замести или видоизмени, като ги отрече напълно или отчасти. Така всяко социално учение се стреми да се превърне в движение. Като става движение, то неизбежно влиза в конфликт с установените обществени форми. Същото се случи и с безвластието.