Англичанинът Уилям Годуин пръв установи основните принципи на безвластието през 1793 г. Но той не даде никакво име на това ново учение, извлечено, или по-точно породено непосредствено от Великата френска революция. Французинът Прудон, втори и напълно самостоятелно и независимо от Годуин, изложи и обоснова безвластническите принципи, като още в първото си значително съчинение "Що е собственост?", (1840 г.) употреби думата анархия. По-късно той много пъти употребява същия термин като име на учението, което излага и защитава, но никога пряко и в една определена форма не се нарича анархист. Напротив, той винаги се окачествява и говори като социалист.
Руснакът Михаил Бакунин трети по ред излага и обосновава принципите на безвластието и превръща пръв учението в движение. Той също като Прудон употребява термините анархия, анархизъм, анархист, но учението, на което е привърженик и до голяма степен теоретик, и движението, което създава с приятелите си от първия интернационал, той предпочита да нарича революционен социализъм, антивластнически социализъм, а понякога и само колективизъм. Така той го противопоставя на комунизма, който дотогава бил считан само като властническа и държавническа форма на обществената икономика.
Името анархия, анархизъм, анархисти е дадено по-скоро от враговете, отколкото от привържениците на това учение и движение. Дълго време привържениците му се противопоставят на това име, пишейки винаги ан-архия (разделено), което на гръцки значи без-властие, отсъствие на власт, а не безредие, каквото означава думата написана нацяло. В последствие безвластниците започват да не обръщат никакво внимание на тази дума и продължават сами да се наричат анархисти (безвластници). Името не е важно, съществено е съдържанието.
Във всеки случай терминът безвластие идва от отрицанието на авторитета, на властта. Така, отричайки авторитета и властта, привържениците на разгледаните вече седем принципа на безвластието, установяват един нов принцип, извлечен от отрицанието на властта, именно безвластието.
Действително, необходим ли се явява този нов принцип, за да допълни учението, на което той дава името си? - Да. Защото разгледаните седем основни принципа, които представляват съдържанието на самото учение, са в същото време абсолютно необходимите условия за изграждането на едно общество, в което властта се явява вредна и излишна. Но пълното осъществяване на нито един от тези основни принципи не е възможно без премахването на властта на човек над човека, т.е. без изграждането на едно безвластническо общество.
Властта възниква исторически и се обосновава идеологически като резултат от идеята за Бога. Познатата фраза, вмъкната в християнството от апостол Павел, според която "всяка власт е от Бога", не е случайна, нито съвсем нова като обосновка на властта на човек над човека. Съгласно всички религии, Бог е абсолютното начало. Той е изобщо пълният абсолют: абсолютна сила, сътворяваща и всетворяща, абсолютна истина, пълната светлина и източник на всяка светлина, абсолютна мъдрост, безсмъртие и източник на всеки живот и т.н. и т.н.
По силата на всички тези "абсолюти", Бог-творец - баща на всичко и на всички, е и абсолютният авторитет. Съмнение в неговата истинност и непогрешимост, в неговата справедливост и разум е невъзможно, недопустимо. А всички тези качества са вложени в измислицата Бог от самия човек (действителният примитивен и невеж творец на Бога), му дават несъкрушима и непобедима сила. Всяка такава сила внушава страх, смесен с почитание - "Страхът от Бога е начало на всяка мъдрост".
Както е известно от историята на религиите, при първичните форми на обожествяване божеството е представлявано от предмети и явления, видими и осезаеми. По-късно, с установяване на еднобожието, когато религията се проявява в съвременния смисъл на думата (с нейния социален характер), сиреч когато Бог се превръща в невидимо, вездесъщо и отвлечено същество, се явява и нуждата от посредници, представители на Бога. Така се оформя идеологически съществуването на религиозната каста. Като представителка на Бога, тя представлява и част от неговия авторитет. Възниква и нуждата от освещаването на всяка светска власт, освещаване, което е намерило израз и в конституциите на монархистката държава - "Цар, по Милост божия". Оттам и втората част от знаменитата Ботева формулировка на Соломоновата мъдрост: "Бой се от бога, почитай царя!"
Възходът на буржоазията като класа наложи необходимостта от нови форми на власт - роди се парламентаризмът, а с него и новата религия - всеобщото избирателно право. Но идеята за бога не изчезна, тя само се видоизмени. Мястото на Бога се зае от нацията, авторитетен представител на която стана новородената съвременна държава.
Един от основоположниците на новата религия бе Русо, с неговия измислен "обществен договор", съгласно който хората се обединили доброволно и съзнателно в държава, за да се бранят. Това не премахна нуждата от божествения авторитет. Стана нужда само от едно допълнение, което ние намираме във формулата: "Цар... по Милост Божия и Народна Воля". Но източникът си остава все един и същ - Всемирното начало, Всемирната мъдрост, авторитетът на Бога.
Такава е теологическата история на властта. Има и друга история, не по-маловажна - тази на насилието, на завоеванието и пр., с която друг път ще се занимаем. Божият авторитет като една малка, отстъпени от Твореца частица, намираме и в семейството, в което властта се държи от бащата. Авторитетът на бащата, по силата на същата теологическа философия, е свещен. Известно е, че у много народи бащата се е ползвал с абсолютна власт над децата, включително и над техния живот. Той е можел да ги убива, да ги продава и да прави всичко с тях, без да е отговорен пред никого. Такъв абсолют е и неговият морален авторитет, който за мнозина остава непокътнат и до днес.
Авторитетът, не изменяйки никога своя произход, се проявява с еднаква сила в науката, във възпитанието, в изкуството. Целият духовен и културен обществен живот в съвременното общество е отровен от предразсъдъците за авторитета.
Така авторитетът с неговия божествен произход се явява основата на всички форми на власт. И понеже както авторитетът, тъй и властта във всичките й форми се явяват непреодолими пречки за пълното и свободно проявление на основните безвластнически принципи - условия за културен и морален напредък, безвластническото учение отрича категорично принципа на властта и неговото приложение във всичките му форми. То се обявява за общество без власт - за безвластие.
Безвластието като обществена уредба никога не е съществувало в една съвършена и пълна форма. Когато се е проявявало в периоди на народни въстания и революции, то не е могло да се задържи дълго. Явявайки се отрицание на всяка власт, то ще се осъществи напълно и ще вземе траен характер, само когато принципът на властта и властническите форми на обществени отношения бъдат напълно премахнати по волята на народите, пожелали да реализират свободата, солидарността, равенството и справедливостта.
Паралелно с безвластието, т.е. с отричането на авторитета и властта, безвластниците отричат Бога и вярването в Бога. Безбожието е също един от принципите на безвластието. Самата идея за Бога е в пълно противоречие с основните принципи на безвластието, принципите на едно свободно човешко общество: свободата, солидарността; равенството, справедливостта, свободната инициатива и пр. Следователно, като извлича от живота и от историята на човешкото общество тези основни принципи, безвластието неминуемо логично идва до отрицанието на Бога и цялата онази система от вярвания, суеверия и исторически наслоено невежество, която се нарича религия.
Никое друго социалфилософско учение не е отдало такова огромно значение на религията като поробване на човека и неговото съзнание както го е сторил анархизмът. Богата е безвластническата книжнина, третираща този въпрос. Няма теоретик, който да не се е занимал с него: Годуин, Прудон, Кропоткин, Фор и др. Но особено задълбочено е вникнал в този вечен проблем на недостатъчно озарения от знанието ум и е изразил блясъка на безвластническата мисъл Бакунин.
"Идеята за Бога, пише Бакунин, влече след себе си поражението на разума и на човешката справедливост. Тя е най-решително отрицание на човешката свобода и води неизбежно до робството на хората, както теоретически, така и практически... религиите убиват човешката гордост и човешкото достойнство, тъй като те покровителствуват пълзящите и смирените. Те задушават в сърцата на народите чувството на човешко братства и го изпълнят с божествена жестокост".
"Всички религии са жестоки, всички се градят на кръв; защото всички те се основават главно на идеята за жертвоприношението..."
На друго място Бакунин пише: “Религията е колективна лудост, която се оказва толкова по-мощна, колкото повече тя се явява традиционна лудост и колкото повече нейното начало се губи в една безкрайно отдалечена античност. Като колективна лудост, тя е проникнала както в обществения, така и в частния бит на народа, тя се е внедрила в обществото, станала е, така да се каже, колективна душа и мисъл. Всеки човек още от рождението си е обгърнат от нея, той я всмуква с майчиното си мляко, поглъща я чрез всичко, което чува и вижда. Дотолкова той е закърмен с нея, дотолкова е отровен, дотолкова тя прониква в неговото същество, че по-късно, колкото и мощен да бъде неговия дух, той се нуждае от големи усилия, за да се освободи от нея. Той дори не успява никога напълно да я избие от себе си... Злокобен исторически фантом, създаден от въображението на първите хора..., от четири или пет хиляди години той тегне над знанието, над свободата, над човечността, над живота."
Ако преди 85 години, когато Бакунин нанасяше тежки удари върху теологията, имаше хора, които се питаха защо е толкова нужно да се занимаваме с Бога и религията и настояваха да се оставят хората да си вярват, в каквото искат и да се занимаваме само със социалния въпрос, толкова по-голям трябва да бъде броят на същите днес, при големия напредък на обществената и научна мисъл... Бакунин обаче не се заблуждаваше. Неговата прозорливост по отношение пагубното влияние на религията важи и за днес: "Царството божие на небето се превръща в царство - признато или маскирано - на камшика и на експлоатацията на труда на поробените маси тук на земята... Един господар на небето е достатъчен, за да се създадат хиляди господари на земята."
Не виждаме ли и днес, паралелно със засилването на робството и едно относително възраждане на религията както на Изток, така и на Запад? Не виждаме ли и днес, че религията става, особено при тираничните режими, едно убежище на обезкуражените, едно илюзорно утешение на унижените и обезличените? Не виждаме ли от друга страна, че този "опиум за душите" продължава да бъде едно от незаменимите и необходими средства за затвърдяване на властта? Как иначе може да се обясни официалното признаване, толериране и дори материално подпомагане на църквата от режими, които се наричат "социалистически"? Как може да се обясни иначе и фактът, че хора и партии, които искат да се представят за много обществено-прогресивни, които сами не са религиозни и не вярват в нищо, освен в любимата си власт, не престават да говорят за религия и църква, и с фарисейско богосмирение търсят съюз с "пастирите на душите"?
Всичко това добре е прозрял Бакунин, за да дойде до решителното заключение: "Ако Бог действително съществуваше, трябва да се унищожи".
И наистина, ако анализираме религиозната проповед на което и да било вероизповедание, ще видим, че идеята за Бога и вярата в Бога е пълно отрицание на човека, на съзнанието му за свобода, за достойнство, за солидарност, за равенство, за инициатива... Дори и любовта, която се счита "запазена марка" за всяка религия, няма човешко съдържание. Според религията Бог е всичко, човек - нищо. Всичко принадлежи на Бога, всичко произлиза от Бога, всичко се дължи на Бога. Първият дълг на вярващия е да признае своето нищожество, да коленичи пред Бога и пред земните му представители и да заяви: "Аз съм нищо, Тебе принадлежа, Боже, на твоите заповеди съм." Каква свобода може да се очаква от човек, който доброволно и със смирение се отказва от себе си и се предава в ръцете на Бога и неговите земни представители? Може ли да се очаква от него проява на инициатива, на свободна инициатива? Или пък на солидарност, на справедливост, на равенство, дори и на любов, когато за него това не са принципи, не са чувства негови собствени, не са част от самия него, от неговото същество? Дори и любовта, доколкото вярващият се счита задължен да я проявява, произтича от бога, върши се в негово име и по негова заповед. И понеже Бог е далече и високо, най-често неговите заместници определят към кого, как и доколко трябва да се проявява солидарност, справедливост, любов. За равенство и дума да не става - та има ли по-голямо неравенство от това себе си да признаеш за нищо, а Бог за всичко? От това неизбежно следва да установиш йерархически степени, което е отрицание на самото понятие за равенство. На тази психологическа почва - психология на роба, добре наторена с тлъсто и системно поддържано невежество, е лесно да се посеят и култивират всички предразсъдъци, всички чувства, угодни на онези, които фактически командват постъпките, поведението, морала на вярващите. Това са "духовните пастири", които най-често вървят ръка за ръка със светските чобани на човешки стада.
Чудно ли е тогава, че християнството, което исторически се явява религия на унижените и оскърбените, на бедните, презрените, отхвърлените, поробените, религия на любовта и равенството, е създало инквизицията и е изпълнило човешката история с толкова много кръв, разпалвайки и насърчавайки всичко, което е отрицание на свободата, братството, равенството, справедливостта и любовта? По съдържание, вложено му от Христа и от неговите първи ученици, християнството е интернационална религия, всички хора по земята са за него братя. Европа, Америка, Австралия и част от Африка са християнски. И тъкмо този християнски свят в продължение на векове взаимно се избиваше, все в името на Бога на любовта. А религиозните войни, а сектите? Има ли по-голям сеяч на омраза от религията? Струва ли си подробно да установяваме неща, известни на всички?
Ясно е, че религията противоречи на най-елементарните и естествени чувства и принципи за човешки отношения. Тя е и в конфликт с научната мисъл, тя е отречена от науката.
Как може тогава да се обясни фактът, че тази така отрицателна и вредна за човечеството идея за Бога е могла да се роди и да просъществува хиляди години, да държи дори и днес милиони хора в духовно робство - необходимо условие за всяко друго робство?
Свръхестествена по същността си, идеята за Бога, вярването в едно невидимо и свръхестествено същество, по произход е напълно естествена, материална, като всяка друга идея. Тя намира корените си в самата човешка или по-скоро животинска природа на човека. Може това да се види обидно, оскърбително за "благочестивите" отци на църквата, които дават на религията небесен и божи произход, но то е истина.
Религията се корени в естественото чувство на страх, характерно за всички животни, и е неразделна част от инстинкта за самосъхранение. В този смисъл, по същност религиозното чувство в зачатък не е чуждо и на животните. Но като идея, като схващане религията се явява плод на невежия човешки ум, тя е човешки, а не животински продукт. Може би тя наистина е първата, крайно несъвършена човешка проява, която поставя граница между животинския и човешкия мир, защото е създадена от търсещата да си обясни явленията мисъл - първото отличително качество на човека.
Цялата вселена, целият видим и невидим свят, цялата мъртва и жива природа представляват едно цяло, една всемирна солидарност, една постоянно трансформираща се резултантна от сили, едно вечно преливане на материя – един всемирен живот. Такава е концепцията, до която е дошла днешната материалистическа научна мисъл в резултат на многовековни наблюдения, търсения, проучвания. Но могъл ли е първобитният човек, със своите крайно ограничени знания и представи, да си състави такава концепция? Естествено не. Но той без съмнение е чувствувал съществуването на тази всемирна солидарност, съставна частица от която е самият той, тъй както чувствуват това и животните. За разлика от последните, с които го свързва общият инстинктивен страх от природните стихии, сили и явления, той е търсил да си обясни околния свят. Безсилен да стори това, първобитният човек е дошъл до одухотворяването и обожаването на необяснимите сили и явления. Така се слага началото на религията, която всъщност се явява и първична философия на човека. По-нататък цялата история на религията, във всичките й етапи и форми, е история на бавно отстъпващото невежество под светлината на също така бавно напредващото знание.
Волята и съзнанието постепенно заместват страха, знанието - невежеството, религията отстъпва пред разума. Който вярва, не знае - и не знае, защото вярва. Който знае - не вярва. Така науката заема мястото на религията, а философията - синтез на научната мисъл - погребва идеята за Бога. Човекът, победил страха и невежеството, отива към осъществяване на свободата си - връхната точка в очовечаването на животното човек. Без бог - без господар, това значи свободен човек.
Патриотизмът е един друг образ, под който се явява "злокобният исторически фантом", второ преработено и светско издание на религията. Това е новото вероизповедание - религията на модерната държава. Богът тук взема по-материализирана форма и се нарича "родина". Болшевишкият вариант на патриотизма е малко видоизменен, но същността е запазена. Разликата от класическата форма на буржоазния патриотизъм е тази, че "родината" се представя в две степени: първа степен - "голямата родина", "Отечеството на пролетариата", сиреч Московската империя и втора степен - "малката родина", монопол на всеки сателит, който вярва и се кръсти в кремълските богове. Еднобожието се превръща, "еволюира" към многобожие.
Безвластието отрича както едната, тъй и другата, и всички религии по същата логика, по същата необходимост, тъй като всеки култ, всеки идол, всеки фетиш е отрицание на човека, на неговата свобода, на неговия морал, на неговото достойнство и на неговите неотменни права.
И патриотизмът, както вярата в Бога, има естествен произход. Той черпи първите си хранителни сокове от едно чувство, което е характерно и за животните, чувство на привързаност към своята среда. Това е естественият, първичен патриотизъм; "една инстинктивна, машинална и напълно лишена от критичност привързаност към колективно взетите битови, наследствени и традиционни привички, и една омраза също, тъй инстинктивна и машинална против всякакъв друг начин на живот; обич към своите и своето, и омраза към всичко, което носи характер на чуждо" - както казва Бакунин. Едно чувство, което се проявява двойствено: чувство на колективен егоизъм, от една страна, и на отрицание, на война, от друга страна.
Колкото примитивно и диво да се проявява този естествен патриотизъм, той не е играл такава пагубна роля, както оня патриотизъм, който, свързан със създаването на националната държава, се превръща в религия. В първия случай той се явява един реален факт, докато във втория случай се превръща в принцип, в доктрина, в идеал и е преподаван, разпространяван, насаждан и култивиран съзнателно и системно. Реален факт на ограничена и затворена солидарност, отговаряща на една степен на развитие, при която не може да се очаква и иска повече от това, което животното-човек е способно да даде, патриотизмът е превърнат в принцип и въздигнат в национална религия. Той се превръща в отрицание на самата солидарност и в постоянна заплаха за всеобщия мир, за свободата на човека, за справедливостта и за самото чувство на справедливост между хората дори в пределите на малкия и ограничен колектив. Двойственото чувство на обич и изключителна привързаност от една страна и едновременно с това на омраза, когато патриотизмът става доктрина, преподавана от висотата на професорската катедра. Тогава омразата към чуждото става преобладаващ елемент в съдържанието му и задушава проявата на обич и на привързаност към своето и своите. Не трябва да се забравя, че човекът е животно и колкото повече се култивира първичната му животинска природа, толкова повече у него вземат превес отрицателните инстинкти. Патриотизмът като религия на омразата към чуждото е най-мощното средство за озверяване на човека.
Но патриотизмът не е само едно първично естествено чувство на "колективен егоизъм". В съвременния му вид на национална религия тази естествена първичност почти напълно се губи, нея само изследователят на произхода на патриотизма може да констатира. Тя се замества от интереси - икономически и политически, и от фанатизъм. В тази форма именно патриотизмът е обект на критика, на атаки и на отрицание от страна на безвластниците. Защото икономическите и политически интереси, които патриотизмът представлява, и фанатизмът, който му дава силата на масова упойка, са необходимите условия, без които съвременната модерна национална държава не може да съществува, независимо от това, дали се нарича и е демократична, буржоазна, "социалистическа" или "пролетарска".
Кои и какви са тези интереси, какъв е и как се проявява този фанатизъм?
Икономическите интереси се състоят в изключителното право на владение на дадена територия, което се основава на "исторически права", сиреч на първенството в завладяването, в заграбването - правото на силния, или на необходимостта от "жизнено пространство", сиреч правото на нахалния. Икономическите интереси се състоят още в изключителното право да се владеят и използват подземните и надземни блага на тази територия и в ламтежа и възможността, осигурявана чрез разпалвания патриотизъм, да се завладяват под един или друг претекст и чужди, често дори далечни земи с техните естествени богатства. Най-после, тези интереси се състоят и в стремежа да се завладяват чужди пазари и да се запазва вечно монополът на завладените в миналото пазари на евтина работна ръка и на обезправени консуматори.
Политическите интереси са представлявани от глутницата паразити на държавния апарат, като се започне от тези, които държат кормилото и желаят да господствуват възможно по-широко в света - политици, дипломати и генерали, църквата с нейните мисионери, и се стигне до последния бюрократ, който в разширяването на “родината” вижда възможност за по-високо котиране на пазарната стока, каквато представляват неговите "услуги".
Едните и другите интереси не са интереси на народите, затворени в дадената територия, и не представляват в никаква степен първичния "колективен егоизъм", защото съвременното общество - буржоазно-капиталистическо или болшевишко-"социалистическо", без разлика, е разделено на класи - на привилегировани и обезправени. Икономическите и политическите интереси, за които става дума тука, са само на първите - привилегированите, докато отечеството на вторите е общо с онези, които са или стават жертва на тези интереси в "чуждите отечества".
Поддържането на тези политически и икономически интереси не е възможно без отравяне съзнанието на хората посредством патриотичния фанатизъм. Същият се състои в системното насаждане и поддържане на заблудите за предимствата на "своето" и "своите" пред всички недостатъци на "чуждото" и "чуждите". Така слънцето, земята, въздухът, водата, планините и езерата, горите и полетата са красиви и благодетелни изключително отсам граничните линии. Отвъд е само грозота и мизерия. Историята е само подвизи и величие, народният бит и творчество, наука, изкуство и култура са съвършенство при едно условие, че те са "наши". "Чуждата" история не е нищо друго, освен подлост, предателства, диващина, варварство, "византийщина", падение. Отвъд граничните знаци няма творчество, изкуство, наука, култура. Отсам - само победи, оттатък - само поражения. Отсам - гении, оттатък - идиоти. Мъчно ли е да се поддържат тези заблуди и чрез тях да се разпалва един фанатизъм на национално самооблъщение, самообожаване, на национално високомерие и на презрение към чуждите народи, към които омразата е толкова по-голяма, колкото те са по-близки по история, култура, бит и национални особености, по-близко разположени до граничната линия - когато с тях започват да се пълнят главите и да се тровят сърцата от най-ранна възраст? Един път поставени в семейството и училището, казармата, църквата, театъра, киното, радиото, пресата основите на този фанатизъм лесно могат да го поддържат и разпалват, култивирайки омразата към "чуждото", която взема връх над благородните прояви у човека и се превръща в омраза и към тия от "своите", които не могат и не искат да бъдат слепи. Така се разкъсва всяка солидарност между хората като хора.
Ето това е патриотизмът-религия. Безвластието, като го отрича, му противопоставя друг принцип, който също има естествен произход и се корени в едно чувство, което макар и задушавано от вековни предразсъдъци, е също тъй естествено и дълбоко, ако не и по-дълбоко от първичната привързаност към "своето" - любовта към ближния, към човека. Този принцип, противен па тесния и задушаващ патриотизъм, е интернационализмът, който се издига по стълбицата на културния и човешки напредък до висините, присъщи само на човека, престанал да бъде горила, защото в черепната му кухина се ражда мисъл, позволяваща му да види солидарността и общността на интересите си с тези на всички хора по земята.
Да се каже, че мирът е природен закон, че той е естественото състояние, с което започва човешката история, би било толкова неточно, колкото и да се твърди, че войната е неизбежна съдба на човешкия род и вечна необходимост за поддържане равновесието в света. Също както първичният естествен патриотизъм, войната е реален факт в човешката история и води началото си от животинското състояние на човешкото общество, кореняща се в борбата за съществуване. Първите й форми са проявите на човекоядство, присъщи, ако не абсолютно на всички диви племена, на голяма част от примитивните човешки общества, зависещи в своята прехрана от капризите на природните условия. Тя придружава цялото по-нататъшно историческо развитие на човека и опасността от нейното ново развихряне дори и в епохата на най-висока култура, в каквато живеем днес, още не е отстранена. Такава е историческата истина.
Но от това не следва да се приеме, че войната е неизбежна необходимост, нито че тя е един от принципите на живота. От момента, когато войната се превръща в принцип и се облича в окраската на една социална доктрина, тя става опасно обществено зло, отрицание на живота, напредъка, културата на човека като мислещо същество. И голямото престъпление на официалната история, която облича войната в тогата на един принцип, е, че тя представя цялото развитие на човешкия род като един непрекъснат процес на взаимно изтърбушване на хората и народите. Четейки тази история, съвременният човек остава с впечатлението, че освен войната и непрекъснатите взаимни избивания и грабежи, нищо друго не е съществувало през вековете. Такава е фалшивата представа, която умишлено се извайва от окървавените ръце на слугите на капитала и държавата, за да се поднесе на формиращите се млади поколения в училищата съвременната властническа обществена система.
Ние не ще се заемем тук да доказваме колко подправена е официалната история, тази, с която са пълнени нашите глави на ученическата скамейка. Съществува културна история, съществуват паметници на култура и изкуство, музеи, документи за наука и философски постижения и обобщения от най-древни времена, които разбиват по най-безспорен начин това грубо и тенденциозно представяне на човека изключително като звяр. Ние искаме само да посочим колко непоследователни са официалните историци, които в същото време са защитници на религията. От една страна те представят техния Бог-творец като образец на съвършенство и вселюбие, а творението му, което по познатата евангелска формула е "плът от плътта му", за венец на неговите усилия - Човека представят с образа на кървав звяр, "изчадие на дявола". Но или творецът не е съвършенство и вселюбие, щом като творението му е отрицание на всякакво съвършенство и олицетворение на омраза и жестокост, или човекът, такъв какъвто е, не е творение на никакъв въображаем Бог. Нека теолозите не ни заблуждават със софистиката на първородния грях и с наказанието, наложено на човека за изкупуване великото прегрешение (според нас, първия акт на бунт), дето си е позволил да вкуси плода на знанието. Човекът е такъв, какъвто го виждаме - и животно и човек - плод на хилядовековна еволюция, която започва от едно ниско стъпало на животинско състояние и отива в посока на все по-голямо съвършенство, за да оправдае един ден името си човек. Не зад нас, а пред нас трябва да се търси съвършенството като резултат на развитието. Целта на социолога е да помогне с всички средства, които са на негово разположение, за тази еволюция на очовечаване на човека, а не да издига в принцип едно примитивно състояние на отношения.
Нужно ли е да се казва и доказва какво зло е войната, какво отрицание по самата си същност е тя на всички онези основни принципи, които анархизмът взема като база на своята социалфилософска концепция и на социалното преустройство, към което се стреми? Нужно ли е да се казва и доказва, че като изхожда от тези принципи, анархизмът отрича принципа на войната и провъзгласява един друг принцип - принципа на антимилитаризма. Той става неразделна част от цялата му концепция за историята, съвременното общество, характера и формите на бъдещото обществено устройство.
Безвластието е непримиримо с всяка война, с всички войни, без изключение.
Милитаризмът черпи своите жизнени сокове от авторитета, който е вложен в самата идея за бога и който е осветен от всички религии. Това е принцип, установил се постепенно в родовата организация на обществото, в семейството - матриархат и патриархат, а по-късно проповядван от военния вожд на племето във време на война. Стига се до установяването на военната каста в "цивилизованото" общество. Милитаризмът, подобно на патриотизма, на който той здраво се опира, е също една религия с догми, свещенослужение и свещенослужители. Висшият военен със своя маршалски жезъл стои редом с папата в обществената йерархия - една необходимост във властническите общества.
Милитаризмът, войната и военната каста са тясно свързани с появата, развоя и насилственото утвърждаване и съществуване на държавата, и напълно реализират властническия принцип. Следователно, ако безвластието има основания да отрича този принцип, то има същите основания и за отричането на войната и милитаризма.
Безвластниците имат други, още по-важни основания за категоричното и безусловно отричане на войната и на милитаризма, за неотложна привързаност и вярност към принципа на антимилитаризма. Разглеждането на тези основания обаче ни поставя в известна непоследователност с досегашното изложение, защото то е свързано с икономическия проблем, който ще разгледаме по-късно. Затова, приемайки по необходимост малко отклонение, ще бъдем много кратки.