Говорейки за ролята на войната като икономически фактор, трябва да подчертаем, че тя се осъществява не само по време на военни действия, а когато се подготвя, както и през целия дълъг период, който я следва и който предшествува следващата война.
Тези основания безвластниците никога не забравят, защото те добре знаят, че моралните и материалните поражения, които носи войната и които са достатъчни за пацифистите да я отричат, не са всичко. Съществената роля на икономически фактор) която войната играе, засяга корените на обществения морал, на социалната и личната свобода, която безвластието е приело и утвърдило.
Отношението на безвластниците към насилието и принудата е въпрос на принцип, защото практически границата между принцип и средство трудно може да се определи. Средството, когато има решаващо значение, се превръща в принцип, става цел. Когато дадено средство, каквото е насилието в случая, е употребявано като система, то е в състояние да погази и унищожи самите основни принципи на едно социално учение и движение. Може ли да бъде иначе за онези, които приемат свободата, солидарността, справедливостта, като основни принципи в обществените отношения, може ли за тях въпросът за насилието да не бъде въпрос на принцип?
Прокламирането на свободата, равенството, солидарността, справедливостта, свободната инициатива и всички други изброени вече безвластнически принципи води логически до отрицание на насилието и приемането на един друг съществен принцип на безвластието - този на ненасилието.
И тук, в този пункт, различието между безвластниците и привържениците на властническия принцип е дълбоко, основно. А фактически и за властниците въпросът за насилието е въпрос на принцип, защото неговата употреба като средство е неразделно свързана с властническата концепция за уредба и функциониране на обществото.
При безвластниците за разлика от толстоистите, които отричат изцяло насилието като средство за борба, употребата на насилие в дадени рамки, при дадени условия, с определена цел, това средство не произхожда логически от основните принципи на учението, не се корени в неговата социалфилософска концепция, а се налага от условията на съществуващата обществена система и се явява нейно неизбежно следствие. Но дори и в употребата на насилието като средство на борба различието между безвластници и властници е огромно, защото именно за безвластниците то е свързано с общността на принципите, които съставляват неговия социал-етичен характер. За безвластниците насилието като средство за борба няма друга, освен РАЗРУШИТЕЛНА стойност. Насилието може да бъде полезно и ефикасно само в рушенето и за рушенето, и в никой случай то не може да служи за градеж.
По тази причина безвластниците не биха се противопоставили на инициативи, които в рамките на дадено общество биха се оказали ефикасни да достигнат известни завоевания без употреба на насилие. Напротив, те биха били много доволни, ако дълбоката социална трансформация, към която се стремят, се окажеше един ден напълно възможна без употреба на каквато и да е форма на насилие за разрушаване на старите обществени форми. И доколкото те приемат насилието като средство за защита, като средство за борба и за разрушение, то е само защото същото се налага от съществуващия днес режим на насилие и принуда. Този режим охранява груби материални интереси и социални привилегии, не е склонен да отстъпи без употребата на сила - понеже досегашните обществени събития не са дали никакво основание да се вярва, че избягването на насилието е възможно в периоди на дълбоки социални сътресения, когато се руши един стар свят. Ако утрешната обществена еволюция доведе до намаляване и смекчаване формите на насилието, безвластниците биха се радвали на подобен резултат.
Забележително е и заслужава да се подчертае, че анархистите никога не са се възхищавали и не се възхищават от насилието, дори и когато го приемат като средство за защита и борба, и фактически го прилагат. Уважението към човешкия живот, зачитането на човешката личност е винаги преобладаващо чувство, даже и в отношенията им към враговете. Неслучайно най-изтъкнатите теоретици на анархизма винаги са служили и служат за пример и подражание с големия си хуманизъм. Един Елизе Реклю, един Кропоткин могат да съперничат по човечност на всички основатели на религии. От всяка тяхна мисъл, от всеки техен акт лъха една проникновена човечност, една безгранична любов към човека и несъкрушима вяра в доброто начало, заложено у него. В съчиненията им не може да се намери дори една оскърбителна дума към противниците и опонентите. Не друг, а Малатеста казва, че ако за осъществяването на идеала му трябва да се издигат бесилки по площадите, той би предпочел да се откаже от такъв идеал. Един Бакунин, който олицетворява революционния дух на ХIX век и винаги преднамерено е представян от противниците си, понякога и в романтична форма, като демон на насилието, дълбоко се е отвращавал от всеки акт на насилие и на много места в съчиненията си той рязко се изказва против насилието, неведнъж е вземал отрицателна позиция към личния терор. Нещо повече, дори и терористите анархисти не са влагали в акта на насилието жажда за мъст, за стръв и не са били вдъхновявани от низки чувства. Една Луиза Мишел, която полициите на всички страни са дебнели като организатор на насилнически акции, отива в съда да защищава един полуидиот, който й устройва несполучлив атентат.
Такова е отношението към насилието у анархистите, били те теоретици и големи революционни фигури или най-скромни деятели. И това е така, защото те отричат днешното общество, тъкмо за това, че то във всичките си проявления представлява узаконено насилие, превърнато в система. Отричайки това общество, анархистите отричат самия принцип, на който то се гради.
Целият исторически опит подкрепя тяхното принципно отрицателно отношение към насилието. Нищо велико и трайно не е създадено от и чрез насилието. Нашата съвременност също потвърждава този факт. Всички цивилизации, градени с насилие, са загивали, загиват и ще загиват винаги много бързо, след като насилието, което им е давало опора, се отслабва. Те не оставят трайни следи след себе си. Напротив, всички онези завоевания, които са били плод на прякото, доброволно, често безшумно, но винаги свободно усилие на хората, остават и ще остават безсмъртни.
Човекът, живеещ в общество, не е само една политическа или икономическа категория, той е в същото време и преди всичко носител на мисъл и воля, изразител на една психологическа същност. Всичко, което е насочено против неговата мисъл и воля е отрицание на неговата човешка същност. Затова той винаги и дълбоко в себе си реагира против всяка принуда, против всяко насилие и против всяко външно действие, което се стреми да погази неговата воля, да пренебрегне неговата мисъл, да го подчини и обезличи.
Най-близък до нашите съвременници и най-разбираем за всички днес е болшевишкият опит след 1917 г. и строежът на "социализма" в така наречените "страни с народна демокрация". Ние не мислим, че поддръжниците на тази система са движени само от амбиции за власт и диктатура и че у тях няма и искрени стремежи за осъществяването на един по-добър свят. Но тяхната трагедия и още повече трагедията на поробените и потиснати от тях народи е, че стават жертва на системата, в която основен принцип и движеща сила е насилието. Принудата и насилието дори в най-леки и прикрити форми предизвикват такава реакция, която води до пълно отрицание на всичко, което е реализирано чрез тях, дори и когато в едно такова дело има реализирани положителни елементи.
И затова анархистите, които добре познават човешката история, човешката психология и делото на насилието, са провъзгласили принципа на ненасилието в изграждането на новото общество и в отношенията си към хората както и помежду си. Ако те приемат употребата на сила в борбата, то е само условно и като необходимо зло.
"При централизацията вие имате апоплексия в центъра и парализа в крайниците."
"Историята ни учи, че прекомерната централизация, както в малък, така и в голям мащаб е вредна; автономията трябва да се признае на всяка естествена единица: стопанска, духовна и дори национална."
"Всяка застрашена власт прибягва до централизацията."
В обикновените, текущи и всекидневни изказвания често се прави грешка, като се отъждествяват федерализмът и децентрализацията, тъй като те наистина са близки и взаимно се обуславят. Обаче, за да бъдем точни, налага се тези две понятия, отговарящи на два различни принципа, да се разграничат. Федерализмът е начин на функциониране, докато децентрализацията характеризира строежа, структурата на дадена организация. Следователно принципът на федерализма, който ние вече разгледахме, макар да изисква децентрализацията, съвсем не я изчерпва. Децентрализацията се противопоставя на централизацията, която характеризира устройството на всички организации и общества, които се градят на властническия принцип, но не е равнозначна на федерализма.
В ускореното капиталистическо развитие, последвало откриването на парната машина в началото на XIX век, социолозите от онази епоха видяха централистическата тенденция, която се очертаваше като единствена и универсална в икономиката и не позволяваше съществуването на всяка друга тенденция. Почти всички социалисти към 1848 г. приемаха централистичната тенденция като неизбежно явление на капиталистическото развитие. И Маркс нищо ново не донесе в това отношение. Той само наложи със своя авторитет едно схващане, което се споделяше от мнозина. Обстоятелството, че техниката налага известна концентрация на предприятията, при което едни от тях изчезват за сметка на увеличаването на други, бе толкова очевидно, че една полунаучна обосновка бе достатъчна, за да се приеме от много хора за социологичен закон. Оттогава до днес и учени, и прости, и малки и големи, папагалски повтарят банални истини: "едрата индустрия поглъща дребната", "голямата риба изяжда малката" и пр. Един век изтече оттогава, а шаблонизираният анализ на стопанското развитие си остава за мнозина все още на точката на замръзването на Марксовата догматична социология.
Това фатално заблуждение толкова бе завладяло повърхностните социолози и икономисти, че когато Кропоткин публикува на английски през 1898 г. книгата си "Полета, фабрики и работилници", мислите, които излагаше там, бяха приети от мнозина за ерес в икономическата наука. За други те бяха наивни бълнувания на един безобиден мечтател без всякаква научна стойност, а у трети предизвикваха само насмешка. В последната категория бяха, разбира се, на първо място, самомнителните "научни социалисти". Дотолкова централистическата упойка бе омаяла умовете, че те не бяха способни да видят най-очебийни явления, дори когато същите бяха аргументирано изтъкнати от един действителен учен, какъвто бе Кропоткин.
По-малко от половин век бе достатъчен, за да се видят на практика изтъкнатите от Кропоткин истини и да се приемат мълком, дори и от днешните болшевики. За жалост, официалната марксическа икономическа наука още си прави оглушки и няма доблестта да признае както грешката си, така и неоценимата заслуга на Кропоткин, чиито възражения в тази област намират все по-широко приложение и стават дори основа на официалната стопанска политика в много страни. Това не е случайно, защото според същите социолози и икономисти, за които общественото и всяко друго развитие на човешките отношения се обуславя от икономическото и, още по-точно, от техническото развитие, централизацията в икономиката трябваше да бъде последвана и от обществената централизация, олицетворение на която се явява модерната държава. И тъкмо обратното, за Кропоткин и за всички безвластници, тенденцията на стопанска децентрализация отговаряше на естествения стремеж у човека към свобода и независимост. Оттам тя се явяваше приложение, в дадения случай само в една област - икономиката - на един принцип, който е еднакво валиден и за устройството на обществото в неговата цялост. Децентрализацията е неразделна в своето цялостно приложение от безвластническата концепция за човека и обществото. Затова именно властниците искат мълком да отминат фактите, като се възползват по наложителна необходимост от частичното приложение на един принцип, отговарящ на естествените изисквания на живота.
Но да разгледаме въпроса по-прецизно. Централизацията като стремление и като принцип е придружавала всяка власт през цялото историческо развитие на човечеството. Тя се проявява обаче особено силно при пълното разрастване на държавата след разпадане на Римската империя до днешно време - при появата и изграждането на съвременната модерна национална държава след ХVІ век. В икономическата област централизацията съвпада с появата и бързото развитие на капитализма, свързан с откриването на парната машина през 1767 г. Нейната "ера" продължава приблизително до към 1850 г., когато големите научни открития и въвеждането на електричеството разбиват устоите на индустриалната централизация. Маркс и всички, които и до днес не са престанали да споделят схващането, че централизацията е неизбежно явление на техническото и стопанско развитие, виждаха и представяха едностранчиво безспорната тенденция на индустриална централизация от епохата на парната машина. Находищата на въглища се явяваха определящ фактор и командващ център. Всъщност и тука географският фактор обуславя ролята на техниката. Англия и по-късно Германия във въображението на икономистите от тази епоха и в хармония с интересите на възхождащия капитализъм се представяха като неоспорими центрове на световната индустрия поради наличността на каменни въглища - единствен източник на енергия за модерната индустрия. Така в национален мащаб областите, богати с каменни въглища, трябваше "фатално" да станат командни центрове на индустриалното развитие, а съответните страни също тъй "фатално" се превръщаха в големи фабрики за останалия свят, осъден да им бъде доставчик на суровини и земеделски произведения и поробен консуматор на техните индустриални произведения.
Кропоткин задълбочено, сериозно и отговорно проучи както "ерата на въглищното господство", така и последвалия я период на освобождаващото електричество, като не се задоволяваше с недостатъчните за времето статистики, а сам на място или чрез сътрудници-кореспонденти проверяваше фактите. Той издигна високо глас на протест срещу поддържаното заблуждение и доказа, че паралелно с централизацията, в индустрията се извършва и децентрализация, която не даваше никакви признаци на пълно поглъщане и затриване на дребната индустрия. Напротив, същата често се явяваше дори по-жизнеспособна. Той подчерта също, че на международен терен географската децентрализация се проявява все по-мощно и по-мощно и че народите се стремят да развият своя собствена индустрия. Тази тенденция се развиваше според него в съответствие с истинския идеал на човека да доближи фабриката до полето, научната лаборатория до работилницата, за да достигне до интеграцията на умствения и физически или ръчен труд, която единствена може да осигури хармоничното му развитие, основа на всестранен напредък. И животът, както ще видим, потвърди тези разбирания.
Географската и техническа централизация на индустрията е също един факт, който Кропоткин никога не е отричал. Уместно е да се отбележи обаче, че и обяснението на този факт е едностранчиво от страна на марксистите. Мощната индустриализация, както и централизацията в индустрията бе решително подпомогната от намесата на държавата, която разори земеделието и пролетаризира насила селяните в Англия, за да създаде необходимата работна ръка. Най-убедителна и очебийна е административно-държавната роля в убийствената централизация, която изкуствено бе насадена във Франция и която днес единодушно отричат най-първите умове на тази страна. Всички социолози, икономисти и историци признават днес, че тази задушаваща централизация, против която се води вече организирана и планирана борба, се корени в административната политика на френските държавници още от времето на Ришельо, Колбер, Великата френска революция, Наполеон I и Наполеон III. За тази политика Париж бе Франция. Всичко трябваше да се централизира там. Дори като се погледне железопътната мрежа на картата, ще се разбере тази политика, която съвсем не е диктувана от стопанско-географски и технически съображения. От най-високи места днес се бие тревога против тази централизация. Специални служби и институти са натоварени със задачата за децентрализацията. Едно официално съобщение, публикувано в последно време, твърди, че 6 043 693 души се задушават в радиус от 25 км край Париж и че от 30-ия километър започва "френската пустиня".
Чудовищната централизация тревожи не само Франция, но и всички други индустриални страни, където големите градове са истински лудници и зверилници, поглъщащи ежедневно хиляди жертви само от мъчнотиите при придвижването, прибавени към всички други печални и пакостни последици, както и от оскъпяването на социалния живот. Англия първа реагира. Съединените щати също не закъсняха да предприемат мерки против централизацията. Въпросът е толкова обширен, данните в това отношение са толкова богати, че цяла книга може да се напише в допълнение и потвърждение на предвижданията на Кропоткин[3]. Дори сталинистка Русия не остава, поне на думи, назад. Шестата петилетка предвижда: "да се осигури одобрението в разпределението на производителните сили, приближаването на индустрията до източниците на суровини, до топливно-енергетическите източници и до потребителните райони. Да се осигури правилната специализация и комплексното развитие на стопанството в икономическите райони, с оглед на по-пълното и действително оползотворяване на природните и трудови ресурси, с цел да се повиши производителността на обществения труд". Това не е ни повече, ни по-малко от децентрализацията в индустрията, предвидена и поддържана от Кропоткин.
В този труд ние нямаме намерение да се произнасяме по мерките, които се предприемат тук и там, за да се осигури желаната децентрализация, нито да правим предвиждания в това отношение. Тази задача не влиза в темата ни. Можем да кажем само, че не си правим никаква илюзия относно възможностите да се реализира децентрализацията, предвиждана и поддържана от безвластниците, в рамките на едно държавно-капиталистическо общество. Целта ни е да подчертаем, че един от основните принципи на безвластническата социология - децентрализацията - е напълно потвърден от съвременната обществена еволюция. Приложението на електрическата и атомната енергия ще осигури пълната реализация в техническо отношение на този принцип.
Измежду големия брой неизмерими злини, които марксизмът и по-специално болшевизмът причини на човечеството и на освободителното социално движение е и заблуждението, което той създаде в съзнанието на нашите съвременници по отношение на комунистическия принцип. Болшевишката теория и практика нанесе силен удар на комунизма - не на самия принцип, а на името. Колко тежка е задачата днес за тези, които не само ще имат да осъществяват този принцип на най-висша справедливост, но и да разсяват преди всичко непрогледната мъгла от заблуждения.
Когато се произнесе днес думата комунизъм, във въображението на всеки неосведомен изниква представата за един политически режим на принуда, на системно насилие, на мракобесническа тирания, на всестранно лишение от свобода, на мизерия и глад, организирани планово.
А истината е, че комунизмът не е политическа система и политически принцип и че марксистите от всички поделения и разклонения, включително и тези, които се наричат "комунисти" - ни Маркс, ни Ленин, ни Троцки, ни Сталин са били някога комунисти. Комунизмът е икономически принцип, т. е. основно начало за уреждане на стопанските отношения между хората, начина на владение на природните и обществени богатства, за произвеждане благата и за тяхното разпределение.
В политическата икономия са известни главно три принципа, уреждащи производствено-разменните и потребителни отношения между хората.
1. частно-собственическият, характеризиращ днешното капиталистическо общество;
2. колективистичният, който предвижда обществено владение на всички средства за производство и социализирано производство на благата, които да бъдат разпределяни съобразно количественото трудовото участие в произвеждането им или услугите, допринесени на колектива;
3. комунистическият принцип, който също предвижда социализирано владение и производство, но разпределение според нуждите при трудово участие според силите и способностите.
Вярно е, че в съчиненията на марксическите теоретици от всички разновидности на властническия социализъм се срещат декларации за приемане на комунистическия принцип, но при всяко конкретно третиране въпроса за производствено-потребителните отношения в едно социалистическо общество от всички марксисти без изключение, в това число и тези, които са обичали да се наричат комунисти, винаги е приеман, препоръчван и развиван колективистичният принцип, който намира обосновката си в самата теория за ценността, предложена от Адам Смит, Рикардо и Ротбертус и приета, доразвита и изопачена от Маркс, който взема като мерило за ценност количеството на употребения труд или "обществено необходимия труд" за производството на благата, мярка абсурдна и самата тя неизмерима. Това количество труд именно, което никой никога не е успял и не ще успее да измери, трябва да служи за мярка при разпределение на благата, съгласно колективистичния принцип, който подробно е развит и обоснован от марксистите, и който намери приложението си в окарикатурена форма в СССР и неговите сателити.
Следователно, марксистите от всички цветове нито на теория, нито на практика са имали нещо общо с комунизма. Това е толкова ясно, че всеки елементарно осведомен човек може да се чуди как е могло да се разпространи и поддържа такова абсурдно заблуждение.
В историята на социалистическите идеи идеята за комунизма и формулирането на комунистическия принцип предхожда появата на марксизма и анархизма. Негови привърженици са Луи Блан, Фурие, Кабе, Пекьор и др. от така наречените "утописти" В неговата примитивна форма, той се представя като казармен, манастирски принцип на равенство. По тази причина Прудон го отрича и се обявява за антикомунист. Маркс и Енгелс, публикувайки "Комунистическия манифест", в който обосноваха идеята за държавен социализъм, отблъснаха от комунизма още повече всички онези, за които идеята за социализъм бе неразделна от тази за свобода. По тази причина Бакунин и приятелите му в Първия интернационал, макар и да не бяха по същество далеч от комунистическия принцип, определен и приет по-късно от техните следовници Кафиеро, Малатеста, Кропоткин, Реклю и др., предпочитаха да се наричат колективисти, за да не бъдат смесвани с властниците-социалисти, нито с "утопистите" и техния казармено-манастирски комунизъм. Затова и днешните анархисти-комунисти често наричат своя комунизъм анархистически, безвластнически или просто свободен комунизъм. А всъщност има само един комунизъм, този, който е определен от принципа: "от всеки според силите, всекиму - според нуждите" и той не може да бъде друг освен свободен.
Възникнал исторически като отрицание на правото на едни да експлоатират труда на други, ползвайки се от придобития монопол над земята, природните и обществени богатства и средствата на производство, принципът на комунизма формално е приет от анархистите за пръв път в Италия през 1876 г., на конгреса на Интернационала във Флоренция, по доклад на Кафиеро и подкрепен от Малатеста. В последствие той е разработен и широко обоснован от Кропоткин и затова последният е прието да се счита за теоретик на комунизма, определен като анархистически.
В какво се състои принципът на комунизма и каква е неговата обосновка?
Като принцип комунизмът е толкова стар, колкото и светът. Макар в икономическо отношение той да е принцип за уреждане стопанските отношения - производствени и потребителни, по своята същност комунизмът е нравствен принцип. Той отразява в себе си вечното и дълбоко чувство на справедливост, което в християнството, в малко ограничена форма, се представя като любов към ближния и като милосърдие към нуждаещите се и страдащите, което в етиката се слива с чувството на солидарност, а в социологията се отъждествява с правото на живот.
Всеки човек по силата на самото си раждане и съществуване, като продукт на обществото и негова неразделна част има пълното право да се ползва от природните богатства и обществените блага, за да задоволява нуждите и осигурява живота си. Никой на никого и в името на нищо не може да отрече това право. А никое право не изключва задълженията при едно единствено и ненарушимо условие, че този, върху когото естествено падат те, е в състояние да ги изпълнява. Оттам и формулировката - всеки има пълно и ненарушимо право да задоволява нуждите си за сметка на обществено натрупаните блага. Но тъй като тези блага като природни богатства и плодове на човешкия труд не са неизчерпаеми, всеки здрав, годен за работа и на подходяща възраст човек е обществено задължен да участвува с труда си в създаването на блага според силите и способностите си.
Като нравствен принцип комунизмът безспорно стои на недосегаема висота в сравнение не само с частно-собственическото начало за владеене на средствата за производство и за разпределение на благата, но и с колективизма, защото само при неговото пълно приложение може да се осъществи равенство, привърженици на което са и колективистите. А като начало на разпределение на обществени блага и база на икономико-социални отношения, той е не само най-справедливият, но и единствено рационалният принцип. Никой и с нищо не може да обоснове правото си да владее изключително дадени природни богатства и да лишава другите от тях. Това е толкова ясно, че всеки спор става излишен. Що се касае до средствата за производство и произведените или създадени блага, дори когато те са на пръв поглед плод на труда на този, който ги владее и претендира да му принадлежат по силата на това обстоятелство, те също принадлежат на обществото в неговата цялост и в историческа перспектива. Всичко, което ни обгражда, е плод на неизмеримите усилия на много хора, на всички минали и днешни поколения от трудещи се хора на умствения и физически труд, на науката и техниката. Кой би могъл да измери (и практически възможно ли е това) дяла на личен труд в дадено духовно или материално благо? Ни употребеното време, ни вложеното усилие, ако би могло да се измери с някакъв инструмент (някакъв вид динамометър) могат да служат за мярка. С какво право тогава някой може да претендира, че дадено благо му принадлежи изключително по силата на обстоятелството, че той е участвувал с труд в неговото създаване или го е придобил с размяна на друго равностойно благо, чиято стойност е също тъй произволно определена? Каква научно-икономическа стойност може да има едно разпределение на благата, основано на колективистичния принцип: "всекиму според труда и заслугите"?
Не е ли абсурдно например да се твърди, дори за едно духовно благо, каквото може да се счита настоящата статия, че е изключителен плод на труда на своя автор и че тя трябва изключително нему да принадлежи, или че той трябва да получи за нея възнаграждение или ползване на обществени блага, отговарящи на количеството на вложения от него труд? Та принадлежи ли той самият на себе си? Би ли могъл да напише той тази статия, ако обществото в неговата цялост и един голям брой мъчно определими и още по-мъчно измерими фактори не са го създали, оформили и осигурили в неговото лично съществувание? Какво би бил той, дори в областта на идеите, ако не бе зад него, зад всички нас, огромната съкровищница от култура, знания и усилия, за чието създаване се е проливала кръв? Дори общественият труд, вложен в неговата писалка, където той няма никакво трудово участие, е неизмерим, а без тази писалка той не би могъл да изрази мислите си.
Колкото до възможността за осъществяване на комунизма като стопанска система, ние ще имаме случай да говорим за това на друго място. Самият принцип в по-ограничена форма, винаги е намирал и намира приложение и днес. За това могат да бъдат посочени много примери. Във всеки случай московската система на египетско робство с нейния стахановизъм, който е отрицание не само на комунизма, а и на колективизма, защото представлява очебийно ограбен труд от другите, които са пиедестал на стахановеца, в никаква степен не може да служи за пример.
"Безусловното царство на разума - ето началото, което ще замени закона."
"Законите! Паяжина за богатите и силните, неразбиваеми вериги за слабите и бедните, рибарски мрежи в ръцете на правителството."
"Законите, дело на един законодател, божи или човешки, индивидуален или колективен - бил той избран чрез общо гласоподаване, са закони деспотични, по необходимост чужди и враждебни на хората и нещата, които те трябва да управляват. Това не са закони, а декрети, на които човек се подчинява не по силата на някаква вътрешна необходимост и по естествена наклонност, а по принуда от една външна, божествена или човешка сила. Те са произволни постановления, на които общественото лицемерие, най-често несъзнателно, дава произволно името закон."
"Покровителството на експлоатацията - пряко, чрез законите за собствеността и косвено, чрез поддържането на държавата - ето същността и смисълът на съвременните закони, и главната грижа на нашите скъпо плащани законодателни събрания."
Кропоткин
"Законът е само за робовете."
Провъзгласяването и цялостното реализиране принципите свобода, солидарност, равенство, справедливост, свободна инициатива, свободен договор, федерализъм, безвластие, безбожие, интернационализъм, антимилитаризъм, ненасилие, децентрализация и комунизъм изисква и налага безусловното и пълно отрицание на принудата, потисничеството и насилието от всякакъв характер, на личния и антисоциален егоизъм, на експлоатацията във всичките й форми, на справедливостта, на всички религии, признаващи една външна божествена власт, на всяка форма и проява на власт, на национализма и свързания с него милитаризъм.