Същността на закона се определя от неговия произход и от историческата му роля. Три различни елемента участвуват в създаването на закона. Хронологически първият елемент, този който най-слабо определя самия му характер и днешната му социална роля, се явява обичайното право. Човечеството векове е живяло без да има и без да познава писан закон. Достатъчни му са били обичаите, привичките, нравите. Същите се създавали като резултат от човешкото съжителство. За отбелязване е, че дори и днес обичайното право заема много по-широко място и играе много по-значителна роля във взаимоотношенията на много хора, отколкото писания закон. Но самото то се състои от две категории обичаи, привички и навици, с различен произход и различен характер. Първата категория обхваща привички, полезни за обществения живот и породени от чувства, които са насочени да осигурят взаимната солидарност и самото съществуване на обществото. Такива са привичките и обичаите на гостоприемство, на уважение и зачитане на човешкия живот, чувствата на взаимност, на социална солидарност, на състрадание към слабите, беззащитните н нуждаещите се. Това поведение достига до самопожертвуваме и храброст. Тези привички се коренят в самата обществена природа на животното - човек. Религията няма никакви заслуги за тяхното създаване, тя само е злоупотребила с тях, като им е инжектирала "божествени" елементи, за да ги впрегне в служба на чужди за човека интереси. Втората категория привички, които имат също естествен произход, но се явяват вредни за общежитието и за човешкия напредък изобщо, се коренят в отрицателни желания и чувства за надмощие, за налагане своята воля на другите, за завоюване, заграбване, придобиване на блага и условия на живот чрез паразитно използване на чужд труд и пр. От тези именно чувства и страсти се възползуват разните религиозни вождове, жреци, магьосници и пр., за да покварят нравите, като им инжектират един нов елемент, който хронологически се явява вторият в произхода на закона. Това е схващането за порочността на човека, за греха. Тука идва именно намесата на религията, която обуславя "божествения" характер и произход на закона. Всички религии поддържат с различни нюанси и варианти схващането, че човек носи в себе си елемента на греха и падението, че поради неговия материален произход той е предразположен да изпада в грях. И за да бъде предпазен от последния, има нужда от едно "висше" покровителство, от една благонамерена външна воля, от една духовно-божествена сила. Тази външна "висша" сила трябва да го направлява, да го ръководи, да му диктува правила на поведение и той трябва с пълна вяра да й се отдава, да й се подчинява, за да не греши или ако сгреши, да може отново да намери "пътя". Оттам и различните правила, напътствия и "заповеди", които чрез устата на жреците и свещенослужителите, "висшата" сила дава на хората. Такъв е и произходът на "Десетте божи заповеди", провъзгласени в Синай от Моисей, където защитниците на силните, богатите и привилегированите са успели да вмъкнат в обичайното право всички елементи, необходими за освещаване на институтите на експлоатация и потисничество. Непосредствено след заповедите: "Не убивай!", "Не кради!" и пр. те не са пропускали да добавят: "Пренасяй жертва Богу и плащай на жреца десятък", "Не пожелавай жената и магарето на ближния си!" и пр. След това тези добавки и прибавки са се увеличавали, разширявали и разплодявали чрез надлежните средства за духовно поробване, на които конкуренция могат да правят в наше време само марксовите глашатаи. "Цялото наше религиозно, юридическо и социално възпитание - пише Кропоткин в "Съвременната наука и анархизма" - е проникнато от идеята, че човек, ако бе оставен сам на себе си, би се превърнал отново в див звяр". Но "вселюбящият" Бог и особено неговите земни представители са се погрижили на време да му изковат закони, които от божествени не закъсняват да се превърнат в човешки, за да оправдаят не само религиозната, но и светската власт.
Така се идва именно до третия елемент, включен в произхода на закона - насилието. С разрастването на човешките общежития и при техните сблъсквания и конфликти започват да се проявяват първите вътрешни разделения на два враждуващи лагера, всеки от които се стремял да наложи своята воля и да затвърди придобитата власт. Победителят налагал своя "закон", осветен от жреца, който не закъснявал да се съюзи с първия. Естествено, това не е станало за един ден, а е един дълъг процес на утвърждаване на властта на силния. В същото време закостеняването на обичаите, особено на втората категория, склонността към рутина, към консерватизъм, страх от промени, които са също характерни за човека на по-ниско стъпало на развитие, са играли немаловажна роля. Създаден, за да осигури плода на грабежа, на завоюването и експлоатацията, законът не е преставал да се утвърждава.
В днешно време законите могат да се подразделят главно на три групи. Първата и най-значителна група обхваща законите, които имат за цел защитата на собствеността и капитала. Защитата на първата фигурира дори и в "социалистическите" конституции. При капиталистическия режим на привилегии и монополи не става въпрос за защитата на плодовете на собствения труд, а напротив, защитата на собствеността означава тъкмо осигуряване на ограбените плодове на чуждия труд - в това е самата същност на принципа. Дори когато законът осигурява собствеността над едно жилище, с това той узаконява ограбения или ненапълно заплатен труд, вложен в него, защото никое жилище не е плод на собствен труд на този, който го притежава. Всеки имот в голям населен център, покрай незаплатения чужд труд, съдържа и една обществена ценност, произтичаща от общия прогрес. Хенри Джордж много правилно изтъква, че едно парче земя в Ню-Йорк струва по-скъпо от златото, с което то може да се покрие. И когато законът осигурява правото на собственост на притежателя на това парче земя, добило такава висока стойност, вследствие на разрастването на града и на редицата технически, културни и пр. завоевания, той всъщност ограбва обществото. Всички граждански закони във всички страни имат за обект поддържането на подобни присвоявания и на монопол на малцина във вреда на останалите. Дори една голяма част от углавните закони, засягащи престъпления, извършени във връзка с имущества, принадлежат фактически на същата категория закони, които защитават признати монопол и привилегии.
Втората категория закони са тези, които поддържат и защитават правителствата и всички държавни органи и институти. Голяма част от тези закони могат да бъдат отнесени към първата категория, такива са законите за разни данъци, такси и мита, чието предназначение е да облагодетелствуват непряко, а понякога и пряко, известни стопански слоеве. А всички останали закони от тази група, поддържайки държавата, косвено служат на капиталистите, чийто слуга е последната.
Антисоциалният, насилствен и вреден характер на тези две групи закони е очевиден. Само заинтересуваните защитници на съвременната държавно-капиталистическа система могат да си дават вид, че не виждат това. По-друг е въпросът за третата категория - законите за защита на личността, където заблужденията са най-мъчни за разбиване. Мнозина са онези, които ги считат за абсолютно необходими. Те не могат да си представят как ще се живее в едно общество, където такива закони биха липсвали. Изчерпателен отговор те ще намерят в онази част на нашата програма, която засяга конструктивните проблеми. Тук ние само принципно и бегло можем да отговорим.
Голяма част от престъпленията, извършвани днес против човешката личност, са пряко свързани със съществуването на собствеността, на държавата и дори на самия закон и институциите, които произтичат от неговото съществуване - съдилища, затвори, наказания и пр. С изчезването на цялата днешна система те неминуемо ще изчезнат, но дори и при днешната система, ако законът се премахне, престъпленията, засягащи личността, не само не биха се увеличили по брой и размери, но биха дори намалели.
Във всеки случай законите, от каквато и да било категория да са те, по тяхната същност не са предназначени да охраняват обществото, а властниците, собствениците и капиталистите. Това се определя от произхода им, от историческата им роля и от характера на днешната обществена система, разделена на привилегировани и онеправдани. Това важи и за обществата, които се наричат "социалистически".
Две думи и за една по-нова категория: социалните закони. Достатъчно е да се отбележи само, че всички придобивки, които са обект на тези закони, са плод на борба на трудещите се, а не дар. Тези закони са оформили само една наложена действителност, като значително и преднамерено са осакатили придобивките, извоювани с дълги и мъчителни борби и жертви. Тези придобивки биха съществували и без освещаването им от специално социално законодателство и доколкото същите придобивки се зачитат и не се погазват, то това е резултат не на закона и на доброжелателството на законодателя, а на съотношение на реални сили, които винаги са в борба. Каква незначителна част представляват социалните закони от хилядите други закони, които се плодят така бързо, че и правистите не ги познават често, закони, чието предназначение е да поддържат потисничеството, несправедливостите, експлоатацията, неравенството, насилието и целия държавен апарат, олицетворяваш, всичко отрицателно в човешкия живот. Следователно, изграждането на един нов свят изисква, налага унищожението на закона - основа на цялата съвременна обществена система.
Властта е една от основните причини за злините в обществото при съвременното му устройство. Тя се осъществява в три основни форми - икономическа, политическа и духовна. Тези три основни форми на властта са израз на един и същи принцип: правото на господство на човек над човека. Те са представени в трите исторически институции, които анархизмът отрича: собствеността, държавата и църквата. Собствеността е основа на икономическата власт, държавата на политическата, а църквата на духовната. Тези три социални институции, паразитни израстъци на човешкото общество, имат различна възраст, но от момента, когато се появяват на историческата сцена, най-често се проявяват като съюзници, макар понякога да си съперничат и да враждуват помежду си за надмощие. В края на краищата те винаги са стигали до мирно разбирателство в името на господството над обществото. "Териториите" на тези три институции на властта не са строго разграничени, макар всяка от тях да представлява предимно определена форма на власт. Често се случва преплитане и едновременно упражняване на другите форми на властта с една или друга от тези институции. Така например църквата се стреми често да бъде не само "пастир на душите", но и да упражнява политическа власт, както и да експлоатира човека в качеството си на собственик и капиталист. Собствеността и капиталът още по-често се съчетават с политическата и духовната власт. Колкото до държавата, най-типичната форма на господство над човека, тя никога не е преставала в продължение на цялата човешка история да се стреми да концентрира в свои ръце пълното господство над хората -политическо, духовно и икономическо. Такава е основната тенденция, която все повече се осъществява в съвременната епоха. Затова именно анархистите, като не престават да атакуват всички форми на властта, за разлика от марксистите, отдават приоритетно значение на разрушаването на държавата в процеса на социалното преустройство.
Проблемът за държавата, от всички проблеми, които засяга анархистичният мироглед, е най-добре разработен. Анархистичната критика на държавата, в сравнение с всички социални учения и движения, е най-добре обоснована от анархистите. Това се признава от всеки добър историк, от всеки безпристрастен и честен изследовател на социалните движения и учения.
Ако вникнем внимателно в критиката, която либералните буржоазни философи правят на фашизма, хитлеризма, на всички тоталитарни системи и особено на болшевизма, ще видим, че всички аргументи са взети от арсенала на съкрушителната анархистична критика към държавата. Тези критици открито подчертават, макар и често само на думи, предпочитанието си към свободата на личността и нейните неотменни права в конфликта, който се поражда между човешката личност и държавата. Този факт е толкова очебиен, че дори някои анархисти го приемат като искрена позиция на тъй наречените либерали.
Колкото до марксистите, които с право могат да се считат за най-добрите, най-логичните и най-пълните изразители на държавническата идея, те никога не са могли да излязат от задънената улица, в която ги поставя анархистичната критика към държавата. Първи към тази критика се нагоди Карл Маркс, а след него Енгелс, предричайки бъдещата съдба на държавата след социалната революция - в музея, редом с "хурката и бронзовата брадва". Големият демагог Ленин побърза по време на революцията в Русия от 1917 година да повтори на висок глас същото обещание за музейното предназначение на държавата. Той обаче, подобно на своите учители не определи рамките на това бъдеще. В днешно време югославските сталинисти също прибягват до модерното прокламиране на постепенното "отмиране" на държавата. Те въвеждат някакви общински децентрализации и работнически съвети в администрирането на стопанството. Малко са обаче хората, които могат да бъдат измамени от тези декларации и на последно място това са югославските работници и селяни. Просто защото въпросното "отмиране" на държавата не засяга ни най-малко основните й стълбове - армията, полицията, съда. Именно югославският съд осъди на тригодишна каторга искрения теоретик на марксическото "отмиране" на държавата Милован Джилас. Истината обаче е, че московските сатрапи сериозно се смущават от брътвежите за "отмиране" на държавата. На практика те въобще не искат повече да чуят за старите формули, една от които е на самия Ленин. В книгата си "Държава и революция" той пише, че има ли държава - няма свобода, осъществи ли се свободата - държавата ще изчезне.
Сериозният съвременен социолог, анализирайки основните елементи на трагедията, преживявана от човечеството на нашето време, не може да не признае, че проблемът на проблемите в човешкото общество остава този за държавата. По този въпрос философи, политици и икономисти се въртят в омагьосан кръг и не могат да намерят едно радикално разрешение, отговарящо на стопанските, нравствени и културни нужди на човека на XX век. А той не иска и не може да се примири със съществуването на робите от епохата на фараоните, на варварите от времето на Чингисхан, нито с това на париите от древния Рим. Защото няма друго разрешение на този въпрос, освен това, което дават анархистите: пълно унищожение - без остатък и преходни форми - на държавата, на всяка държава и заменянето й с федерацията на свободните местни общини.
Анархистите многократно са доказали въз основа на историческия опит (особено този на марксистите), че държавата като олицетворение на стремежа към господство е една осветена от църквата и узаконена от правото институция за насилие. Тази институция се узурпира от едно малцинство, което винаги и неизбежно става привилегировано над мнозинството хора.
Историята на цивилизациите ни учи, че всяко общество е започвало с племенната организация, за да премине през една структура на териториално обединение по общини, които са се развили до размерите на свободни градове. След това те са се обединявали в съюзи, но нещата са свършвали в крайна сметка с изграждането на огромни, чудовищно централизирани империи, които са приключвали с пълна катастрофа и залеза на дадена цивилизация. Особено ясно това развитие се очертава в историята на цивилизацията, започваща с появата на християнството, за да стигне до сгромолясването на Римската империя.
Много добре проучена е и една друга част от историята на човешките цивилизации - тази на племенните организации, селската община, свободните средновековни градове, до появата на съвременната модерна държава от началото на ХVІ век. Днешният свят е продължение на тези исторически реалности, но днес светът изживява последния етап на тази история. Ако не ние, то нашите близки потомци ще бъдат свидетели и актьори на развръзката, която неизбежно ще бъде свързана с краха на тази съвременна държава-чудовище. Но ще бъде ли този момент в същото време трагедия за народите или начало на един нов свят, мечта на всички времена - ще зависи от самите народи.
Според анархистическата концепция произходът на държавата е трояк. Той има психо-биологични, религиозно-догматични и правно-догматични корени. Нито един обаче от тези три съставни елементи на властта - майка на държавата - не е участвал в нейното престъпно зачатие без прилагането на грубата сила и откритото насилие. Човекът е вид животно и като такова той е започнал своята история, но за жалост той не престава да бъде различен от своето природно начало и до днес. Борбата в неговия всекидневен живот е закон, борба против неблагоприятната природа, против другите видове животни, но също против другите хора. Това е борба за защита, за превъзмогване на трудностите, за надмощие, което завършва с господство на едни над други. Исторически този стремеж е намерил пълния си ярък израз в лицето на онези, които са били най-силни, най-смели или най-способни в борбата - най-често това са вождовете на племето и магьосниците. И едните, и другите се превръщат в каста с течение на времето и историческия опит. Първият се налага предимно с физическата си сила и боен опит, а вторият изключително с духовната си власт и тайни. Материалната власт, която са притежавали и двете категории, по-късно се превръща в социална, икономическа и политическа. Към тези първи създатели на властта се присъединява и съхранителят на неписаните закони, пазителят на обичайното право, представителят на правната догма. Така се създава, развива и поддържа тройният съюз между грубата сила на военния, осветена от догмите на религията и узаконена от тези на съдията. На базата на този троен съюз възниква и самата държава като обществена институция. С течение на времето тя достига своята модерна форма, при която се постига пълна концентрация на всички власти, действащи на дадена територия.
Според схващането на марксистите, държавата е плод на класовото разслоение на обществото и инструмент за потисничество в ръцете на господстващата класа над лишените от средствата за производство класи. Тази исторически необходима форма на обществото отговаря на дадена икономическа и социална структура. С изчезването на класите ще изчезне и държавата като форма на потисничество. За да се ускори този процес, класата на експлоатираните трябва да си послужи с държавата като инструмент, за да унищожи класите и сама себе си да унищожи. За мнозина анархистическото схващане за държавата изглежда твърде близко до това на марксистите. Всъщност то е коренно различно. Първо, както видяхме, исторически държавата се явява плод на насилието и измамата, а не като отражение на дадена икономическа структура. Второ, тя е типичен инструмент за потисничество, което често може да служи на дадена господстваща икономически класа, но още по-често тя е създател на класи и самата тя представлява една класа, особено когато достигне пълното си развитие. Такъв е случаят при абсолютните монархии, при фашизма и при болшевизма. Тоталитарните режими във фашистка Италия, в хитлеристка Германия, в Аржентина на Перон и особено сталинистките режими, представляват богат документален материал в подкрепа на това схващане. Държавата по произход, по историческа роля и по социална същност е класова институция, т.е. инструмент на управляващата класа или каста. Те не винаги се покриват напълно с икономически заможната класа, но за своето съществуване винаги се нуждаят от потиснати класи. Смъртта на държавата не може да настъпи автоматически и фатално - тя не може да бъде "естествена", а само насилствена смърт. И тази смърт може да бъде предизвикана само от онези, които държавата потиска.
Съвременната държава, в това число болшевишката и особено тя, е олицетворение на икономическия монопол, който обуславя и съществуването на експлоатацията и разрастването на капитализма - частен или държавен, и разширяването, "масовизирането" на социалната мизерия, характеризираща историята на човечеството. Съвременната държава поставя началото на последната фаза от началото на своя край.
В първоначалната си поява собствеността, като зародиш и форма на власт и по-точно на икономическа власт, е плод на насилие, на грабеж, на облагодетелстване, на привилегия и робство - физическо и духовно. В своя шесттомен труд "Земя и Човек" Елизе Реклю пише следното:" Войната е една от големите и най-важни причини, довели до създаването на частната собственост." Победата над чуждото племе е придружена с ограбване, при което и самите хора често стават собственост на победителя. Военният вожд споделя част от плячката си с тези, които имат заслуги в извоюваната победа. Така се слага началото на частната собственост. За нейното начално натрупване играе роля и религията в различните епохи, чиито привърженици събират дарения за църквата и нейните служители. По-нататък разрастването на собствеността се обуславя от експлоатацията на човешкия труд, много често безплатен и робски.
Утвърждаването на собствеността като институция се явява резултат на освещаване от духовната и политическа власт. Това обстоятелство й дава пълна обществена власт, каквато се наблюдава през цялата съвременна история. Първоначалното заграбване на материални ценности не би имало никакво трайно значение, ако не беше последвано от юридическия механизъм за "узаконяване" на наследяваното, както и всички привилегии, които осигуряват на собствениците и правоимащите различните закони на политическата власт, закони, които се отнасят до правото на собственост. Така че съществуването, разрастването и увековечаването на частната собственост е пряко свързано с това на държавата. По тази причина анархистите свързват унищожението на едната с това на другата. Целият исторически опит е показал, че собственост и държава са неразривно свързани и зависими една от друга. Който каже собственост, казва монопол, привилегия, а никакъв монопол и привилегия не биха били възможни без да са узаконени, респективно гарантирани от някаква институционна сила. Такава сила се явява държавата. Самата държава олицетворява привилегията. Това е привилегия да се управляват другите, което държавата си осигурява чрез йерархичното устройство на обществото. Политическата привилегия, която е неизбежна в рамките на държавната организация, дава възможност за материални облаги и права. Те на свой ред водят до натрупване на собственост, което става реалност, дори когато не е гарантирано от правото на наследяване. Съществуването на държавата обуславя съществуването и запазването на собствеността под най-различни форми. Характерното при натрупването на тази собственост е, че едни живеят и трупат за сметка на други. В болшевишката държава собственическата класа е управляващата държавна бюрокрация. След болшевишкия опит едва ли има още наивници, които да вярват в “социалистическата” роля на държавата. Но това са истини, които още Прудон и Бакунин предвидиха.
Разочарованията, които донесе болшевишкият неуспех, всестранната и дълбока реакция, която предизвика неговата крайно брутална и цинична диктатура във всички обществени слоеве, дадоха особено отрицателно отражение върху възприемането на частната собственост и свързаните с нея илюзии. Това се отнася особено за дребната собственост в селското стопанство. От гледна точка на духовната еволюция, която обуславя социалния напредък, това е най-голямото зло, което причини болшевизмът. Той унищожи идеята за социализъм. Така в съзнанието на народните маси и особено в това на дребните селяни, които преобладават у нас, бе реабилитирано едно заблуждение. Такова например е твърдението, че собствеността е крепост, гаранция за свободата. Трудовият характер на собствеността е друго подобно заблуждение, което отново се лансира.
Между впрочем, напредналото развитие на държавните системи, с което се характеризира нашата епоха, засегна дълбоко свещеното право на частна собственост. То бе погазено не само от болшевиките, които му нанесоха брутален удар, но поради липсата на стопанска ефективност на собствената им система, предизвикаха силна реакция. Частното притежание на средствата за производство създава илюзорна представа за независимост и свобода в страните с изостанало селскостопанско развитие и раздробена поземлена собственост, с преобладаващо занаятчийско производство или полузанаятчийска промишленост. Прекомерното разрастване на държавния апарат, все по-широката намеса на държавата в стопанския живот чрез създаването на монополи и прекомерно увеличаване на данъците, в много случаи превръщат държавата във фактически собственик там, където тя не е изпреварена от финансовия, индустриален и търговско-посреднически капитал. Колкото до трудовото частно ползване и неговото право на съществуване, никой разумен човек не би го отрекъл. Но то е възможно, когато не се нарушава елементарната човешка справедливост, която признава равни права за всички. Частното ползване на средствата за производство в рамки, които се покриват от възможностите на собствения труд на притежателя и без експлоатация на чужд труд, поначало не противоречи на социализма и комунизма. Дори Прудон, който произнесе знаменитата си формулировка "Собствеността е кражба", изпадна в заблуждение по отношение на трудовата собственост и дойде до идеята за "народната банка" - най-слабата страна в неговото дело. Съгласно тази негова идея, "народната банка" би трябвало да осигури на всеки производител нужния почти безлихвен кредит, за да се снабди със средства за производство. Така според Прудон, при еднаквата възможност всички хора да станат собственици, частната собственост би трябвало да изчезне. Едва ли е нужно да припомняме, че тази идея, превърната в инициатива, пропадна напълно.
Трудовото частно стопанисване може да съществува, но не то решава стопанските проблеми и не то олицетворява икономическата форма на властта.
Собствеността като юридическа институция на икономическата форма на властта проявява истинския си характер, играе действителната си социална роля чрез монопола, който представлява - монопол над средствата за производство. Частното ползване на средствата за производство, какъвто е случаят с трудовата собственост, само по себе си още не е зло. Ако би могло всички да притежават в еднаква степен средства за производство, както се заблуждаваше Прудон, от това не биха произтекли несправедливости. Отрицателната социална роля на частното притежаване на средствата за производство започва от момента, когато то се превръща в монопол. Истинската власт на частната собственост се проявява от момента, когато лишените от средствата за производство са принудени да продават своя труд, т.е. приемат експлоатацията на тяхната мускулна и умствени енергия, за да осигуряват съществуванието си. И в този случай вече няма никакво значение дали лишените от средствата за производство са в пряк или непряк контакт с техния притежател, дали той е частно лице, акционерно дружество или държавно предприятие. Те са в пълна зависимост от собствениците на средствата за производство. Тяхната власт е толкова по-голяма, колкото по-анонимен е притежателят. Държавният капитализъм е достатъчно убедително доказателство за това. По чудовищната си експлоатация той не отстъпи в нищо на частния капитализъм. Неравенството, лошо платеният труд, социалните конфликти, безработицата, корупцията и спекулата са му също тъй присъщи както на частния капитализъм.
При частния капитализъм монополите се създават и поддържат най-често от държавата. В епохата, в която живеем, ние сме свидетели на все по-голямо одържавяване на собствеността. Капитал и държава все повече се приближават един към друг. При това прогресивното етатизиране на икономиката, държавата, дори и при частния капитализъм, става действителен експлоататор или най-малко главен посредник в експлоатацията на народните маси. Това става чрез преките и косвени данъци, които се превръщат в милиарди в полза на експлоататорите. При частния капитализъм се наблюдава същата тенденция към сливане на политическата и икономическата власт, при което собствеността, като основа за икономическата власт не губи ни най-малко своята мощ.
"Кой би могъл да изброи всички убийства, кръвопролития, хекатомби, разстрели, престъпления, с които религиозният фанатизъм и мистичната нетърпимост са окървавили земята, върху която човечеството се влачи, смазано от този кръвожаден тиранин, когото духовните касти са се натоварили с мисията да ни карат да обожаваме?"
Трябва да признаем, че в България църквата няма нито тази мощ, нито това влияние, които има на Запад и по-специално в страните на католицизма. Поради това тя не може да играе и същата социална роля, която й е присъща в тези страни. Нашият народ е чужд на религиозния фанатизъм по много причини. У нас църквата е слаба институция на властта. Така бе поне до установяването на сталинистката диктатура, която със системата си на насилие тласна масите към затваряне в себе си и по този начин увеличи мистицизма сред много хора. За това способства и неуспехът на болшевишката система на социален терен, който предизвиква у хората песимизъм и бягство от живота. Всичко това сигурно ще доведе до известно възраждане на религиозното чувство и ще засили влиянието на църквата, но ние не вярваме, че това ще доведе и до дълбоки промени в духовния живот на народа ни. Следователно за българските безвластници, въпросът за църквата не заема такова значително място в предвижданията ни за утрешното социално преустройство, както в много други страни. По тази причина тук разглеждаме въпроса повече теоретически, отколкото в практически аспект.
Впрочем въпросът не е лишен от практическо значение, като се има предвид засилването на позициите на църквата в международен мащаб и активизирането й на политически терен. Днес църквата е създала редица християндемократически партии в много страни, инициатива, която няма да отмине някой ден и нашата страна.
Необходима е и една друга уговорка. Трябва да се прави съществена разлика между религия и църква, въпреки че първата обуславя съществуването на втората. Религията може да съществува и без църква. Обстоятелството, че много хора вярват в извънземни сили, или че имат мистично отношение към Вселената и я възприемат предимно с чувствата си, не представлява такава опасност за обществото. Всеки е свободен да вярва в каквото си иска. Известно е също така, че хора като Толстой и Ганди, които нямаха нищо общо с невежеството и суеверието, бяха по своему религиозни, което не им пречеше да бъдат по своему и "революционери" и да желаят дълбоко коренното социално преустройство, както и да работят за неговото осъществяване. Опасността за обществото настъпва от момента, когато религията се организира в църква, в социална институция и си поставя за цел да наложи господството си над умовете и сърцата на всички хора. Тогава тя става властническа институция, която по своята вредна обществена роля в нищо не отстъпва на държавата и капитала, а понякога дори ги надминава. По тази причина безвластниците, чийто идеал е пълното освобождение на индивида и обществото от икономическата, социалната и политическата власт, смятат, че унищожението на държавата и собствеността ще бъде съпроводено и от унищожението на църквата.
Исторически църквата възниква успоредно, или почти успоредно, с държавата и собствеността. В някои случаи нейната поява предхожда появата на останалите две институции. Понякога в стремежа си да бъде единствен господар на човешките тяло и душа, тя влиза в конфликт с държавата и създава сама своя държава. Най-често обаче църквата търси съюза както на собствеността, така и на държавата в името на общия стремеж за господство над обществото. При това нейната роля е от "по-високо качество", защото църквата освещава властта на държавата и правото на собственост. Практически църквата се оказва съучастник на всички злодеяния, които държавата и правото на собственост са причинили на човечеството през по-късните етапи от историята на човечеството. В епохата на християнството оправданите от църквата злодеяния се удвояват от престъпленията, които тя сама е извършила. Могат да се изпълнят хиляди страници с преките и косвени престъпления, извършени от църковната институция и още по-точно от всички църковни институции по света.
Като институция на власт, църквата се отличава с пълното отрицание на всеки духовен напредък. В историята на човечеството тя е олицетворение на мрака. Колко библиотеки са унищожени и изгорени по заповед на духовните владици от всички вероизповедания. Колко научни истини са задушени и унищожени, без да могат да стигнат до хората и да станат тяхно достояние, или пък са забавени с векове! Колко глави на големи учени, артисти, възпитатели, просветители са паднали в олтара на църквата! Имената на Галилео Галилей, Джордано Бруно, Ян Хус са известни на всички, а колко други неизвестни имена са минали през огъня на църквата, без да достигнат до нас! Но нека вземем само един пример - католическата църква. Кървавият облик, който тя си е изваяла, е достатъчно злокобен, за да заслужи вечното проклятие на човечеството и неговото пълно и безусловно отрицание. Но това може да стане само, когато бъде изградено едно ново общество, където единствената религия между хората трябва да бъде взаимната помощ и социалната солидарност.
От историята са добре известни инквизицията, кръстоносните походи и други велики начинания на църквата, но трябва да си дадем ясна представа за ужаса, който се крие зад тези зловещи изрази. Само в Испания църквата е изгорила между 1481 г. и 1808 г. (за 327 години) 34 685 души, а други 288214 е осъдила на доживотен затвор. Най-често жертвите на църквата са били невинни или са наказвани за деяния и прояви, които никой здрав човешки ум не може да приеме за престъпления. Изгарянето на Жана д'Арк не е изключение, а правило в това отношение.
Но и днес църквата продължава да действа с подобни методи в някои страни на света, където мистериозните отвличания и изчезвания на хора, които й противоречат, не са рядкост. В това отношение тя е конкурирана само от болшевишката система. Но с това не се изчерпва престъпността на църквата и нейната могъща власт, особено в страните на католицизма. От векове тя е представлявала една политическа и икономическа сила, която често стои зад дейността на правителства и сама участва пряко в експлоатирането на хората. Днес католическата църква разполага с несметни богатства, които включват безкрайни земеделски владения, индустриални предприятия, банки, акционерни дружества и др. Тя има свой огромен бюджет, свои университети и училища, организира детски почивни лагери и най-различни благотворителни инициативи. Но всичко това има за цел да разпространи властта й не само над днешните, но и над утрешните поколения. Често църквата стои зад гърба на правителства и диктатори, контролира техните действия и на практика управлява държавната политика. Когато се наложи тя може да се намеси и открито с въоръжена сила. Църквата не е лишена от своя полиция, съдии и екзекутори. А пропагандният й апарат, в който участват хиляди епископи, кардинали и повече от 1 милион кюрета не може да се конкурира дори от бюрократичния апарат на болшевиките. Впрочем не само в това отношение приликата между католицизма и болшевизма е поразителна.
От Втората световна война насам църквата стана особено активна на политически и синдикален терен. Тя има свои собствени синдикати и свои политически партии, които играят първостепенна роля в страните на католицизма. От съвременната ни история стана ясно, че дори болшевиките не могат да се справят с католическото влияние в Полша и Унгария, където правителствата са принудени да влизат в договорни отношения с църквата и да я допускат дори в училището. Следователно, нищо чудно и необяснимо няма във факта, че когато народите в някои страни (какъвто е случаят в Испания) въстанат, те атакуват ожесточено и църквата.
Правителството често се идентифицира с държавата. Без да се увличаме в правни дефиниции, които нищо не обясняват, трябва да кажем, че държавата е една сложна машина. В този смисъл ролята на правителството може да се сравни с тази на машиниста. Но естеството на държавната машина е такова, че често машинистът става подчинен на машината, става неразделна част от нея и де факто е колкото управляващ, толкова и управляван.
Правителството може да се сравни и с други лостове от огромната машина, наречена държава. В този случай бихме могли да пренебрегнем известни характерни особености на тези лостове, чрез които се упражнява властта, но от това пълнотата на нашата мисъл би загубила. Именно затова под правителство трябва да се разбира само УПРАВЛЕНИЕТО на една страна или още по-точно висшият административен апарат на държавата.
Общинската администрация, поради своя исторически произход и малко по-особения си характер, би трябвало да се разглежда отделно. Но като се има предвид днешната степен на развитие на държавната централизация, която свежда до минимум общинската автономия, управлението на общините също трябва да се отнесе към общото управление на страната. А при болшевишките режими дори и това незначително различие, което може да се констатира в демократичните страни, вече не съществува. Общината е превърната в обикновен местен орган на правителството. При болшевишките режими партията-водач или най-малко нейните комитети (централен, областен, околийски, местен и пр.) трябва да бъдат отнесени към управлението. Всяка болшевишка партия е неразделна част от държавната администрация.
Правителствата от различни епохи и страни имат известни различия по начина си на създаване, по формите и начина си на функциониране. От историческа и житейска гледна точка би било антинаучно да се отрекат различията във формите на правителствата и ние не можем да пренебрегнем този факт. В живота и практиката отделният индивид предпочита една форма на управление пред друга. Това е парадоксално, защото той изпада в положението на жертва, която трябва да избира палача си. По-нормално би било ако, изхождайки от своя интерес и дори инстинкт, жертвата отрече самия палач и различните форми на екзекуция. Ако на един затворник се предостави възможността да избира между различните етажи в затвора, между общите и единичните килии, между лагера и концлагера от една страна, и свободата от друга, едва ли може да се съмняваме в неговия избор.
Като анархисти ние отричаме правителствата в каквато и форма да се представят те. Отричаме самото право да се управляват хората. Под правителство ние разбираме едно или група лица в обществото, обединени в партия или в коалиция от партии, представляващи малцинство или мнозинство, които са си присвоили, или на които е призната привилегията да управляват друга част от обществото. От практиката е известно, че това управление става на базата на монопола, опира се на въоръжената сила и се свежда до налагането на интересите на една партия, група от партии или цяла една класа над останалата част от обществото.
Абсолютистката форма на управление се изразява най-добре от монархията. По-късно тя еволюира в конституционна монархия, която отговаря на настъпилите еволюционни форми в стопанската и социалната структура на обществото. В този случай монархът споделя властта с цяла една привилегирована класа - аристокрацията.
Историческото, стопанското и социалното развитие на обществата в Европа доведоха до появата на една нова класа - буржоазната, която заедно със своя възход наложи една нова форма на управление - парламентаризма. Именно чрез него тя успява да закрепи и осъществи своето социаликономическо господство. Достигайки до кризисни моменти, от тази форма се родиха нови диктаторски форми като фашизма и болшевизма, които по същество са връщане назад към абсолютната монархия, но я надминават по съвършения контрол над обществото. Проблемът, който стои пред човечеството на XX век и на човека на бъдещето вече не е в избора на формите на управление, не в избора между монархия и република, между "западна" и "източна" демокрация, защото става все по-ясно, че различните форми на управление не ликвидират последиците от практикуването на властта, както върху управляваните, така и върху управляващите. Едните винаги са потърпевши, а другите са винаги развратени. По абсолютна оценка правителството е реакционно по самата си същност и социална роля. То измества функциите и възможностите на една по-проста и пряко административна организация на обществения живот. Една стара, но едновременно с това и нова форма на организация се налага като бъдещ заместител на сегашните форми на управление. Това е федеративната организация на обществените единици - община, околия, област. Тази форма може да има своето приложение в национален и международен мащаб.
Стопанското и културното развитие на света върви към социализъм, към обществено владение и стопанисване на средствата за производство и произвеждани блага. Светът отива към комунизъм, който няма нищо общо с досега известното и налагано понятие за ДЪРЖАВЕН КОМУНИЗЪМ, практикуван от болшевишките режими. Комунизмът може да бъде единствено СВОБОДЕН. А тази свобода може да се постигне само в рамките на новата социално-политическа форма на административна организация - безвластието, федерализма. По своята дълбока същност всяко правителство е изразител на привилегия и неправда. То не може да излезе от омагьосания кръг на природата на властта и затова няма място в бъдещето на човечеството.
Трябва да се съжалява, че българският език не се е освободил от някои чуждици. Ако това беше станало с думата "парламент", най-точният й превод би позволил да се разкрие и най-точната същност на института. Парламент означава място за говорене или "говорилница". И наистина, парламентът във всички страни по света е място, където най-често се произнасят празни речи. Един западен дипломат, който присъствал на заседанията на Върховния съвет в Москва, изразил изненадата си, че никой не слушал произнасяните там речи, които следвали една след друга "като грамофонни плочи". Естествено този дипломат е забравил, че същата е картината в парламента на неговата страна и че той не струва по-евтино на данъкоплатците там.
За съжаление обаче обществената роля на парламента не се изчерпва само с безкрайните красноречия, тъй като той е в същото време и един от най-важните инструменти на властта, чиято практика дава особени резултати. Парламентът е ковачницата на законите, на чиято основа в действителния живот се осъществява цялата система на насилие и експлоатация в съвременното капиталистическо или държавно-социалистическо общество.
Съгласно класическото определение за разделение на властите, парламентът е изразител на законодателната власт. Теоретиците на държавното право дълбоко вярват и се стараят да ни уверят в неговата ефективност и справедливост. Но това е пълна идеализация, тъй като те не могат да се осъществят напълно дори и в най-демократичните страни. Защото в практиката на живота става ясно, че въпросът за властта в обществото, за нейната "демократичност" или "реакционност" е всъщност въпрос за съотношението на силите. В крайна сметка всяка власт е представител, изразител и защитник на дадена класа. А всички инструменти на властта имат вътрешна връзка помежду си и по същество представляват едно цяло. Парламентът като институт на законодателната власт не прави изключение в това отношение. Когато господството на класата, добрала се до държавната власт, не е застрашено, дадена управляваща класа може да си позволи лукса да се ръководи от "принципи" като този за разделението на властите. В този случай говорим за "демокрация", "либерализъм" и пр. Но колкото повече една класа се вижда застрашена в своето съществуване, колкото повече сили се противопоставят на нейната власт, толкова по-често тя е склонна да погазва своите "принципи" в общественото управление. Тогава властта се превръща в "диктаторска", "тоталитарна" и пр. Фактически парламентът, в качеството си на "фабрика за закони", пряко или непряко е подчинен на господстващата класа, която макар да говори за разделение на властите, държи в ръцете си държавния апарат, който представлява властта във всичките й форми. Законите, създавани в парламента, по необходимост се хармонизират с интересите на управляващата класа, въпреки постоянните уверения, че са в интерес на цялата нация, народ, страна и пр. В противен случай "равновесието на силите" ще бъде нарушено във вреда на господстващата класа и тогава парламентът или трябва да се закрие, или да загуби привидната си самостоятелност и да се подчини на действителната власт, която се проявява в икономически аспект и се придружава от бруталната въоръжена сила. За парламента остава валидна библейската мъдрост за "старите бъчви" и "новото вино". Възникнал исторически като форма, осигуряваща властта на буржоазията и съответстващ на конкретна историческа епоха, парламентът в своя истински образ не може да служи на друга класа освен на буржоазията. Вярно е, че с него се опитват да си служат и други класи, политически партии и отделни лица, но в тези случаи парламентът губи своята класическа форма. Фашизмът и болшевизмът го превърнаха в посмешище и параван, който няма нищо общо с парламента.
Впрочем парламентът в съвременната епоха започва да става отживелица и да се изражда в редица отношения и не може да обслужва дори и буржоазията. Съвременната сложност на епохата и общественото развитие на всички нива и във всички области го лишават от привидната компетентност, която му се приписва. Специализацията в много отношения е отишла толкова напред, че е абсурдно да се очаква и да се иска от умствено бедния "народен" представител да има компетентно мнение по всички въпроси, които се представят в парламента за обсъждане и чакат да бъдат облечени в закони и решения. Днес дори буржоазните представители искат реформирането на парламента и препоръките най-често са в посока на неговото премахване.
Но ако парламентът може да служи на имащата буржоазна класа, то той никога не може да реши въпросите на трудещата се класа от работници, селяни, служители и интелектуалци. Ако приемем, че тяхната реална сила, която се проявява само на икономически терен, не може да сломи господството на буржоазията и ако допуснем, че парламентът по дадено стечение на обстоятелствата се окаже в техни ръце, то веднага би последвало неговото разтуряне. Ако приемем, че трудовата класа вземе решително мнозинство в парламента, то тогава той просто ще стане излишен, тъй като компетентността по решаващите и жизнени въпроси ще принадлежи на стопанските организации. Тази тенденция в общественото развитие проличава дори и днес. При болшевишките режими, където властта принадлежи изцяло на една партия - комунистическата, и тя се слива със самия държавен апарат, парламентът губи своето значение и дори не може да се счита за изразител на законодателната власт, защото е практически инструмент на изпълнителната власт. Тя естествено е подчинена на един ЦК и на едно политбюро. Ролята на такъв "парламент" е от време на време да се свиква и да одобрява "единодушно" с ръкопляскания указите, които вече са приети и приложени от правителството. Той се превръща в очевидна комедия и измама.
Илюзорността за "разделението на властите" е очевидна и при тъй нареченото "раздаване на правосъдие". Независимостта на съда е толкова недействителна, колкото и тази на парламента. Наистина в Западна Европа, където има известни традиции, където режимите са по-стабилни, привидната независимост на съдилищата е по-голяма. Особено когато става дума за случаи, които не се отнасят до съществуването на режимите. За онези, които познават механизмите на правораздаването, не е трудно да осъзнаят тази привидна съдебна независимост в западните капиталистически и "демократични" страни. И там, както и навсякъде другаде, съдът е класова институция и той никога не може да съблюдава законите и да наложи санкции в случаите, когато са засегнати висшите интереси на господстващата класа. Когато съдии и следователи са се опитвали да бъдат принципни и да го направят, те са били винаги отстранявани и дори физически унищожавани. Най-често обаче устата им е запушвана с подкупи и заплахи.