Училището, науката и изкуството, за да престанат да служат като инструмент на власт и да намерят истинското си предназначение в разпространението на знания, светлина и истина, да възвисяват търсещия човешки дух, да съдействат на всестранния напредък, красота и съвършенство. Те трябва да бъдат освободени от опеката на държавата, капитала, църквата, партиите и каквато и да била форма на монопол.
Печатът, радиото и телевизията са едни от най-мощните инструменти на власт. Те свалят и вдигат, създават и унищожават политически фигури, обричат на забвение мислещи умове, а посредствеността могат да въздигнат в култ. Много често те са използвани от управниците за отклоняване на вниманието на народните маси от парливите проблеми на деня или ги изместват, като акцентират върху спорта и рекламата, които са се превърнали в доходоносен бизнес.
Ние не отричаме полезността и удоволствието от спорта и развлеченията, още по-малко отхвърляме ролята и нуждата от мечата, радиото и телевизията, дори така както се използват днес. Ясно е, че средствата за масова информация трябва и могат да бъдат използвани като възпитателни фактори, тъй като имат широко въздействие върху народните маси. И те ще имат такова предназначение и в бъдеще, когато няма да бъдат монополизирани. Но днес те са в голяма степен главно средство за фабрикуване на лъжи и заблуди, за формиране на общественото мнение в полза на държавни политики и политически партии, според вкуса и интересите на капиталисти и властници, които имат пряк интерес от подобно нещо. И това е толкова по-вярно, колкото по-напред една страна е отишла в капиталистическото си развитие. Колкото до диктаторските режими, и особено болшевишките, там монополът е абсолютен и не зависи от степента на стопанско развитие.
Тези от нас, които са живели и живеят в страните на западната буржоазна демокрация, знаят колко мъчно е да се създаде един вестник. Те знаят колко трудно е, при цялата формална свобода за изразяване на мненията, да се промъкне една статия и дори съобщение, когато те не отговарят на политиката и интересите на даден вестник. Пред вас се изправя стена на мълчанието, един железен обръч на пълно изолиране ви огражда и осъжда да оставате вечно със затворени уста пред широката публика. У нас, напротив, такава, каквато беше страната преди установяването на болшевизма, дори във времето на полуфашистки режими, винаги бе възможно да се създаде най-малко един седмичен вестник и да се намерят достатъчен брой читатели, за да се осигури издръжката и редовното му излизане. На какво се дължи тази разлика? Колкото капитализмът е по-развит, толкова монополът е по-цялостен. Преди всичко печатът в развитите капиталистически страни е неимоверно скъп - и в това именно се изразява икономическият монопол. Вестници издават тези, които имат много пари и които чрез едно дълго и упорито усилие, ефикасно подпомагани от пряката и непряка реклама, успяват да им създадат достатъчно голям тираж, за да могат да плащат скъпия печат и скъпата му издръжка или онези, които, бидейки разположени да служат на властниците и капиталистите, си осигурят финансовата подкрепа на тръстовете и картелите или на тайните фондове.
Колкото до радиото и телевизията, те са навсякъде държавен монопол. Обикновено частните радио и телевизионни канали се занимават повече с доходоносни спортни, музикални и др. неполитически програми. Но те участват по друг начин в политиката. До държавните радио и телевизионни програми имат достъп тези, които държат държавното кормило, свързани са с политиката на страната и чиито мнения не са в дълбок дисонанс с тези на управляващите. Радиото и телевизията са мощно средство, защото те дори не изискват усилието да четеш. Натискането на един бутон е достатъчно, за да потече към потребителя смляна и добре подготвена информация, която дори при най-голяма привидна обективност може да поднесе лъжи и заблуди. При това от слушателя и зрителя не се иска да прекратява друга своя работа. В болшевишките страни картината е още по-лоша. Там "партията и правителството" са спестили усилието на хората дори да превъртят копчето и да изберат програмата. Пропагандните специалисти са се погрижили да "радиофицират" цели селища с радиоточки или с почти идентични предавания по малкото на брой програми и смачкват мозъците на хората със строго дозирани и "идеологически" издържани предавания.
Против тези мощни средства на властта гражданинът не може да направи практически абсолютно нищо. Неговият глас, ако не бъде напълно задушен (във физическия смисъл на думата), може да се чуе най-много на 50-ина метра в някой "Хайд парк", където другите "порядъчни" граждани ще го помислят за полулуд.
Ето един поучителен пример. Генерал Франко има интерес да представя всяка противофранкистка проява в Испания и вън от нея като дело на Русия и комунистите. За франкистката пропаганда няма други врагове освен комунистите, въпреки че в Испания те не са толкова много. Анархистите, които имат много по-голямо влияние и са единственият сериозен враг на режима, винаги и нарочно се представят от официалната пропаганда (друга не съществува) като комунисти. Това води от една страна до увеличаване на престижа на комунистите сред непосветените, които мразят франкисткия режим. Нашите испански приятели във Франция в началото се бяха опитали да инсталират своя радиостанция на територията на страната и да атакуват франкисткия режим. Но френското правителство, което държеше на добросъседските отношения и на официалния неутралитет, забрани предаванията. В същото време Москва започна да излъчва специални предавания за Испания под името "Радио Пиринейка". Ето как на практика Франко, френското и московското правителство задушаваха гласа на испанските анархисти, които искаха да кажат истината на испанския народ. Така постъпваше и Мусолини, който неволно съдейства за разрастването на комунистическата партия в Италия.
Какви са плодовете на съвременната обществена организация, която се изгражда върху принципите на егоизма, неравенството, властта, централизма, авторитета, вярата в едно висше и свръхестествено същество, национализма, милитаризма, личния материален интерес, закона, насилието; организация, на която основните институции-стълбове са държавата, църквата и частната собственост, а инструментите, чрез които осигурява съществуванието и защитата си - правителството, парламентът, съдът, затворът, полицията, армията, парите, данъкът, поробените и нагодени за нуждите й училище, наука, изкуство, печат, радио, телевизия и пр.?
Отговорът е ясен за всички. Излишно е подробно да описваме всички отрицателни явления, които характеризират отношенията между хората при днешното обществено устройство. Безбройни са горчивите плодове: взаимна и вечна вражда между хората, на брат против брата, ограбване и експлоатация на човек от човека, потисничество над широките народни слоеве, разхищаване и превръщане в лукс и празни забави на обществените богатства от отделни малцинства, при недоимък, лишения, глад и мизерия за огромните маси от производители на тези блага. Раболепие и обезличаване, паралелно с омраза, убийства и грабежи, войни и разделение между народите, лицемерие, лъжи и заблуди, физическо изтощение и морално израждане, жестокост, алчност. Свят на завист, на проституция и алкохолизъм, продажба на тела и съвести, хроническа безработица и вечна несигурност за утрешния ден, системно погазване на правото на живот от силните на деня, най-различни произволи, прикрити зад мантията на закона, недоволства и несправедливости, които пораждат граждански войни и бунтове, удавяни винаги в кръв...
Такова каквото е, днешното общество не може да се примири с вроденото чувство за справедливост у човека. То трябва да бъде променено и преустроено - и ще бъде!
Какви са средствата, които могат да осигурят социалното преустройство в духа на изложените принципи на безвластническия комунизъм? Каква е тактиката, която анархистите препоръчват и прилагат за осъществяване на онзи обществен строй, който единствен би донесъл вечно търсеното и жадувано щастие и благоденствие в мир, свобода, солидарност и справедливост?
Не сме ние единствени, които говорим за просвета и възпитание. И все пак ние съществено се различаваме от мнозина, които също като нас приемат, че всяко усилие за подобрение на обществените отношения и на човешкия живот изисква просветени хора. Просветата и възпитанието са един сложен процес, който не може да се разглежда изолирано и отвлечено от ежедневната борба, нито като едно абсолютно предварително условие, като подготовка за някакъв голям празник. Абсурдно е да се мисли и очаква, че социалното преустройство ще започне в определен ден и час, когато всички хора, минали през определена школа, ще бъдат напълно подготвени и от този момент ще се открие "второто действие". Такова схващане за просветата и възпитанието е основно погрешно и илюзорно. Погрешно е също да се вярва в магическата сила на просветата и възпитанието върху отделния индивид. Толстой и неговите привърженици могат да чакат напразно цели векове преобразяването на личността, която чрез примери на достигнато от нея съвършенство би увлякла и другите, за да станат и те на свой ред годни за преустройството на обществото. Личността, дори и най-просветената, най-високо възпитаната, когато е оградена от една противна обществена среда, в безсилието си да я надмогне, най-често завършва с фалшиви пози, с хроническо лицемерие. Въпреки симпатиите ни към хората на личното усилие за усъвършенствуване и на метода за мирното преобразяваме на света, трябва да кажем, че най-често и най-голям брой лицемери се срещат в техните среди. Този път не се различава от пътя на религиите, които заместват истинското възпитание с проповедта, а проповедта е безсилна коренно да промени не само света, но и отделните личности.
Въпросът за просветата и възпитанието трябва да се разглежда в научна светлина, защото той може да получи своето пълно разрешение само като се съгласува с усилията и борбата за променяне на самата обществена среда. Проблемът е сложен и ние не си правим илюзии за неговото лесно разрешение. За да се промени обществената среда трябват просветени и възпитани хора. Но за да се създадат истински просветени и възпитани, сиреч нови, свободни хора, трябва нова социална среда. Една сложна зависимост - омагьосан кръг. Който чака хората да се преобразят чрез просветата и възпитанието - живее с празни илюзии. Който възлага обаче изключително на обществената среда да преобрази човека - иска да строи на пясък и с гнил материал. Превъзпитанието на човека е продължителен процес и той никога няма окончателно да бъде завършен. То ще се осъществява в борбата и чрез усилието да се преобрази светът. Бъдещото общество не ще бъде дело на свръхчовеци и на ангели, а на обикновени хора, със слабости и недостатъци, но проникнати от желанието да се усъвършенствуват и работещи едновременно както за своето възпитание, за своето просвещение, така и за това на другите хора, за преустройство на обществото.
В този път, в това усилие, всички средства за просвета и възпитание ще бъдат полезни. Днешното училище и всички културно-просветни институции на съвременното общество, въпреки всичките им недостатъци, въпреки използването им като инструменти на властта, също ще изиграят своята роля. Но главната роля ще се падне на собствените организации, които борците за обществено преустройство създават и ще създават.
За нас въпросът за просветата и възпитанието е неразделно свързан с въпроса за организацията. А организацията е не само средство за просвета и възпитание, а и инструмент за борба. Тази борба е преди всичко идеологическа, а след това, и икономическа, и социална. Без организация никаква борба, никаква дейност, никакви постижения, в която и да било област - просветна, стопанска, политическа, социална и идейна, са възможни.
Първата организация, от която зависи всяка друга дейност на анархиста, е организацията,, обединяваща силите на анархистите на базата на техните общи идеи. Това е идейната безвластническа организация, изградена федералистично на основата на местни групи и организации, околийски, районни и областни съюзи и обща федерация в национален мащаб, обединена с другите федерации по националности в международна безвластническа федерация.
Втори вид организация, напълно независима и автономна от първата, е работническата професионална или производствена организация, в която анархистите членуват в качеството си на работници заедно с другите работници, съзнавайки нуждата от организирана борба на икономическа почва за подобрение условията на труда и за преустройство на съвременната икономика.
Трети вид организация е тази на бедните и дребни земеделци, обединени на професионална почва с подобна на работническата синдикална организация задача, където анархистите-земеделци също членуват.
Четвърти вид организационни формации са най-различните кооперации. Пети - читалищата и различните културно-просветни организации и пр. и пр.; всяка характерна дейност изисква съответна организация. Организациите са независими една от друга и всяка от тях се стреми към една обща цел: освобождение пълно, всестранно, чрез борба и чрез просвета, чрез възпитание в борбата в дух на свобода, солидарност и справедливост.
Просветата и възпитанието не са самоцел от гледището, което тук излагаме. Те са само средство за пробуждане и оформяне на съзнанието за борба с цел извършване на социалното преустройство. Организацията дава по-голяма ефикасност на просветната и възпитателна дейност в указаната посока. Тя също не е самоцел, но отива по-далеч от просветата и възпитанието, като се превръща в абсолютно необходимо условие за борбата. Без организация каквато и да е борба е немислима, а без борба никакви придобивки, никакви постижения не са възможни. Но и не всяка форма на борба е ефикасна за постигането на съществени завоевания в посока на едно радикално преобразувание на обществения живот.
Тактиката и борбата на анархистите имат за основа прякото действие. То е нещо повече от средство за борба, то е метод на действие и отношение към другите хора, врагове и приятели, към проблемите на живота и тяхното разрешаване. Този метод почива на мъдростта на вековете, която учи, че хората сами трябва да уреждат взаимоотношенията си, да задоволяват нуждите си и да защитават пряко своите интереси - със собствени сили, без посредници. Лозунгът на Първия интернационал бе: "Освобождението на работниците трябва да бъде тяхно собствено дело". Той изразява тази мъдрост и е типично анархистичен, а простата народна поговорка гласи: "На вълка вратът е дебел, защото сам върши работата си". Истинско постижение е само онова, което е завоювано със собствени сили, защото само когато дадено дело е плод на собствено усилие, само тогава то е ценено и само тогава зад него стои съзнанието за необходимата му защита.
Най-простата и сравнително най-лека форма на пряко действие, която изисква най-малко рискове при провеждането си, е бойкотът. Той може да има стопански, политически или морален характер, да се провежда при най-различни обстоятелства и по различни начини. При всички случаи обаче той се състои в един акт, спонтанен или организиран, личен или колективен, акт на отказ, на въздържане, на неучастие. В политическо отношение бойкотът се практикува най-често спрямо дадени избори или самата изборджийска система въобще, спрямо някои административни или законодателни мерки на правителствата, на произволни и несправедливи данъци, или въобще на самата данъчна система и пр. На стопанска почва той може да се прилага против увеличение на транспортни такси, против увеличаването на цени, против определени стоки, против дадени предприятия, в случай на ниски заплати, срещу вредни за обществото производства или такива, предназначени за военни цели и пр. Морален характер бойкотът има, когато е акт на солидарност със стачкуващи работници, революционни акции, несправедливо преследвани, съдени или осъдени и пр. Полето на приложение на бойкота е безгранично. Всички си спомнят например бойкота на едни от болшевишките избори у нас, както и този на барселонските граждани, които се противопоставиха единодушно против увеличаването на трамвайните такси и отказаха да се качват на трамваите, докато увеличението не бе отменено. Бойкотът, като средство на пряка борба, е много ефикасен и резултатен във всички области на социалната дейност. Но колкото и лесен да е той, от гледна точка на най-малкото рискове за тези, които го прилагат, толкова е и труден, защото изисква високо гражданско съзнание, дълъг опит и "традиция". Но по съдържанието си, като акт на лично и обществено съзнание, бойкотът е съществено революционно средство, отговарящо най-логично на анархистичната идеология, макар да се прилага и от хора с други обществено-политически разбирания.
Саботажът е друго средство на пряко действие, което също може да бъде спонтанен или организиран, личен или колективен акт. Той не е измислен от анархистите, но е получил своята обосновка и "освещение" от тях, за да стане след това неразделна част от революционната им тактика. Най-напред саботажът е бил практикуван в Англия през миналия век. Едва към края на века той е официално приет и обоснован от френските анархисти-синдикалисти по предложение на Емил Пуже. Самото му име произлиза от наименованието на националните френски груби дървени обувки - "сабо". Смисълът, който е вложен в думата саботаж обяснява и самата му същност - да се работи лошо, като с крака, като с грубата дървена обувка, сиреч за лошо плащане - лоша работа.
Формите и начините на приложение на саботажа са най-разнообразни, като се започне от бавната и лошокачествена робата и се свърши с повреждане на машини, инсталации и уреди, за да се спре цяло производствено предприятие или цяла обществена служба. В обикновения език понятието саботаж е придобило и известен превратен смисъл, който няма нищо общо нито с разбиранията на онези, които го препоръчват и прилагат, нито с морала, който мотивира като форма на пряко действие на работническата класа, в защита на нейните интереси. Затова френските синдикалисти начело с Емил Пуже винаги са изтъквали и подчертавали неговото високо нравствено съдържание, обяснявайки при всички случаи, че саботажът има за цел да увреди на господарите, на капиталистите, на правителствената администрация, но в никой случай на гражданите, на потребителите. Неговата пряка задача е да принуди противника да отстъпи и приеме предявените искания или да спре и отмени провеждането на приети или предвидени мерки, които са насочени против интересите на трудещите се или на всички граждани. Неговата ефикасност е многократно доказвана и днес. Без преувеличение може да се каже, че във Франция например много от социалните придобивки, на които се радват сега работниците, са плод на тактиката на саботажното действие, провеждано някога енергично от френските революционни синдикалисти - техни бащи и по-стари братя.
На трето място прякото действие се проявява чрез стачката, която в много случаи осмисля и синтезира бойкота и саботажа, доколкото те имат само частичен или спонтанен характер. Днес мнозина приемат и прилагат стачката като средство за борба. Но ако се хвърли един бегъл поглед върху историята на работническите борби, ще се види, че макар и тя също да не е измислена от анархистите, на тях стачката дължи широкото си провеждане и възприемане. И в това няма нищо чудно, защото стачката най-точно и най-пълно отговаря на основните принципи на анархистичната концепция.
С още по-голяма сила това важи за генералната стачка. И историята е богата с факти в тази област. Марксистите, които днес приемат и прилагат стачката, най-често го правят окарикатурено, а някога я осмиваха, докато анархистите горещо я препоръчваха на националните и международни работнически конференции и конгреси. Дори ако погледнем по-внимателно нашата епоха, ще видим, че предимно анархистите й дават истински характер, с действителна ефикасност. Няма по-мощно средство от стачката, когато тя взема всеобщ и революционен характер. Испания, страната на стачките и на анархистичните традиции у работничеството, дава блестящи примери. Стачната борба е разтърсвала из основи целия стопански и социален живот, а стачните движения в някои производства и предприятия са продължавали месеци и години и в края на краищата са завършвали с победа.
Но стачката, и особено генералната стачка, не е средство за забавление, нито за политически игри, в полза на сметки и комбинации, продиктувани от интересите на партийни централи. Ние сме свидетели на много такива частични стачки, предприемани разпокъсано и сякаш нарочно не едновременно, за да свършат с поражения, които са с много вредни последствия за работническата класа. Когато испанските анархосиндикалисти се решават на стачка и особено на генерална стачка, те винаги знаят каква голяма отговорност поемат, а също, че всеки подобен конфликт може да доведе до сътресения и усложнения, за които те трябва да са готови. Испанският анархист гледа на генералната стачка като на начало на революция и взема всички мерки против евентуални усложнения. Така бе някога и в Аржентина, където ФОРД провеждаше същата тактика. И следа от подобно отношение към стачката и генералната стачка няма в инсценираните от болшевиките стачки, провеждани най-често с оглед да подкрепят известни ходове на комунистическата партия или политическите комбинации на СССР. Те не държат сметка за непосредственото й отражение върху работническата класа в дадената страна, нито за хода на по-нататъшните борби на същото работничество, често преуморявано от безуспешни и лошо проведени стачни движения.
И какво чудно може да има в тези факти? Марксистите никога не са вземали присърце интересите на работническата класа, нито са гледали сериозно на средствата на пряка борба. Всяко средство за борба отговаря на определена идеология. Стачката е типично анархистическо средство за борба. На марксистите и политиците това средство не допада, техният логичен път на борба е парламентаризмът. Всеки инструмент си иска майстора. Стачката не е за хора, очакващи меки места в парламента, тъй като тя често води до барикади и в резултат - до затворнически килии. Разстрелването на Франциско Ферер в Испания бе както заради "Модерното училище", така и за страшните стачни движения в началото на този век, на които той се смиташе интелектуален подбудител. По това време марксистите наричаха на подбив генералната стачка "генерална глупост", самодоволни от своята "духовитост". Оттогава много вода изтече и фактите са позабравени.
Бойкотът, саботажът, стачката и генералната стачка, макар че като форми на пряко действие намират приложение повече или по-малко във всички плоскости на социалната борба, те остават все пак типични средства на икономическата борба. Тяхното успешно приложение в края на миналия и в началото на настоящия век породи известно увлечение в синдикалните и анархосиндикални борби, където страстите и чувствата понякога вземат връх, и където търсенето на нови пътища и форми е обнадеждаващ процес. Така се стигна до прекалено надуване на значението на икономиката в човешкото общество и свеждането на социалната борба до чисто стопанско явление. Така средствата на икономическата борба се представиха едва ли не като единствени в стремежа на трудещите се към социално преустройство. Нещо повече, някои от тях дотолкова се идеализираха, че създадоха у мнозина една повърхностна представа за този сложен и труден процес, който се нарича коренно обществено преобразование. Те го сведоха до автоматизма на неизбежното обществено развитие и му придадоха оптимистичната украса на един голям празник. Генералната стачка например по ефикасност и всеобхватност придоби в съзнанието на тези хора такава мощност, че днешното гнило общество, в процеса на една генерална стачка би трябвало да замре като часовник със скъсана пружина, а новото общество да се роди почти автоматически. Производството е парализирано, целият транспорт е спрян, размяната е невъзможна, капиталистите и властниците са обезсилени, че дори и тяхната въоръжена отбрана става неефикасна. Самата революция е почти мирно явление, толкова голяма е мощта на икономическата акция, че противникът е унищожен почти без да е нужно пушка да пукне. Остава само работниците да вземат в свои ръце целия стопански апарат, а оттам и всички други обществени функции, тъй като целият живот зависи от функционирането на икономиката.
А истината е, че колкото и преобладаващо да е значението на икономическите явления, което сигурно ще нараства и в бъдеще, общественият живот си остава сложен комплекс от най-различни прояви, обусловени от множество и най-различни фактори. Човекът не е нито само икономическо, а още по-малко политическо животно. Оттам и отношенията, и които влизат хората в едно общество, са многообразни, което се изразява в определена политическа, икономическа и социална структура. Тя е обект в нейната цялост, а не в отделните си форми на проявление. Тази социална структура обхваща всестранната дейност на онези, които си поставят за цел да извършат дълбокото преобразование на обществото.
Човешката история не е плод само на икономически стълкновения, нито е изпълнена само с икономически форми на борба. Бойкотът, саботажът, стачката и генералната стачка не са били никога единствените форми на борба. Паралелно с тях, понякога и много по-често и по-значително се проявяват протестът, бунтът, въстанието, революцията, засягащи само отделни сектори на обществения живот. В много случаи тези социални явления са извън сферата на икономиката, а понякога, възникнали като стопански конфликт, те се разширяват и обхващат целия обществен организъм.
Протестът може да бъде дори изолирано-индивидуален, без това да намалява неговата стойност, като искра за пробуждане на общественото съзнание. Той може да бъде и чисто морален акт, какъвто е случаят с един Кропоткин, с един Бакунин или един Толстой, които скъсват със своята обществена среда и с това допринасят много повече за разтърсване устоите на цялото общество, отколкото една стачка за увеличаване на надниците с 5 стотинки. Това важи с много по-голяма тежест за колективния и добре проведен протест и бунт, за народното въстание и революцията.
Трябва обаче веднага да отбележим, че тези средства на борба не са така типични за безвластническата тактика форми на прякото действие, както стачката и генералната стачка. Макар протестът, бунтът, въстанието и революцията да са форми на прякото действие, към тях прибягват и други социалнополитически движения, които поначало не са за тактиката на прякото действие. Това, разбира се, не заличава разликата между анархистите и последните в отношенията им към тези средства на борба, в начина им на прилагане, в целите и моралното съдържание, което влагат в тях.
Освен формата на морален индивидуален акт протестът може да вземе и тази на организирано колективно действие: публичен митинг, улична манифестация, без да е необходимо винаги да се стигне до сблъсък със "силите на реда". Напротив, те могат да се изразяват много често в една мирна проява на възмущение или на солидарност, която не преминава границите и значението на моралния акт, приел колективен израз. Протест например е отказът от военна служба. Това е отказ от изпълнение на действия, приближаващи се до бунта.
Бунтът, в неговия точен смисъл, е вече протест, който прибягва до въоръжено действие. Той може да бъде индивидуален или колективен, но като замисъл бунтът е главно израз на колективно действие. Такова е противопоставянето срещу една военна акция, спирането на транспортни средства, които превозват войски, противопоставянето на един политически преврат, какъвто беше случаят в Килифарево през 1923 г. Но във всички случаи бунтът е организиран акт на едно революционно малцинство.
Когато бунтът вземе широки размери, обхване по-голяма територия и увлече народни маси извън организираното малцинство, когато бунтът се превърне в масово народно действие, той прераства във въстание. Такива бяха у нас септемврийските събития от 1923 г. Въстанието може да стане всеобщо, като обхване цялата територия на една страна и тогава то е революция. Революцията може да има само характер на едно общо и всенародно надигане за национално освобождение, без да включва в целите си никакви социални тежнения; може да има чисто политически характер, с малък примес от социални елементи; може да има и социален характер, без да си поставя ясно определени цели за дълбоко трансформиране на икономиката. Тя може обаче да обхваща цели слоеве на обществото и да е насочена към коренно преобразуване на всички институции - политически, стопански, юридически, духовно-религиозни и да засяга дълбоко социалните и нравствените отношения между хората, както и самите техни концепции. Тогава тя е социална революция и слага в действие всички средства на пряката борба, като се почне от бойкота, саботажа, стачката, генералната стачка и свърши при употребата на оръжие, с бунта, въстанието и всеобщото въстание, с унищожаването на цялата стара социална структура, с експроприацията на всички средства за производство, размяна и потребление и с премахването на държавата и всичките насилнически и паразитни инструменти и органи.
Социалната революция за нас не е нито просто, нито лесно дело. Тя изисква подготовка и зрелост, които не могат да бъдат плод на изолирани и краткотрайни усилия, нито задача на само една организация, партия или движение. Тя не може да бъде и събитие, което се осъществява в определен ден и час, по заповед от определен център. Парижката комуна имаше много елементи на социална революция, но необходимите условия, за да бъде тя истинска социална революция, далеч още не бяха назрели. Руската революция съдържаше още по-определени елементи на социална революция, но намесата на една партийна диктатура задуши народната инициатива. Революцията пометна под ударите на болшевишката полицейщина. Испанската революция отиваше още по далеч в социалния си характер и в непосредственото изграждане на новата социал-икономическа структура. Но избухнала в много специфични условия, като противоудар на един фашистки заговор, придружен от външна намеса, застрашаваща самата национална независимост на страната, при една сложна преплетеност на многобройни и различни международни интереси, тя взе, в определен смисъл, характера на един общ национален акт. Хора от различни класи и съсловия, с коренно противоречащи социалноикономически и политически интереси се намериха, по силата на обстоятелствата на един фронт, в борба против един общ противник. Тази е и една от причините, които не благоприятствуваха да се нанесе по-решителен удар на държавната машина, обстоятелство, което паралелно с цялата сложност от други фактори, спъна доразвиването на дълбоката социална трансформация. Тя бе окончателно спряна чрез разпростирането диктатурата на Франко над цялата страна.
Има още две страни на проблема за революционното преустройство на обществото. Едната се отнася до насилствения й характер, а другата за ефикасността или неефикасността й по отношение на реформизма.
Мнозина, чувствителни към всяко насилие или желаещи да се покажат такива, се обявяват против революционната тактика на борба, като се позовават на морални аргументи. Не смятаме тук да спорим с тях. Едно обаче трябва да кажем: съвършено погрешно е революцията непременно да се схваща като кървава баня или употребата на оръжие в революцията да се приема като изключителен и определящ белег. Революцията може да бъде много кървава, без да бъде революция по своето съдържание. И обратно, тя може да бъде придружена с много незначителни прояви на насилие (не си позволяваме да твърдим, че една революция може да бъде напълно лишена от насилствени прояви) и все пак да бъде истинска социална революция. Най-характерният белег на революционното действие е народната инициатива, която се пробужда през революционните периоди, и единственият фактор, на който анархистите разчитат за коренното преустройство на обществото е инициативата на народните маси. А най-характерният белег на социалната революция е радикалното премахване на старите институции и изграждането на нова социална структура при широкото и непрестанно участие на всички творци на блага и борци за свобода, благоденствие и справедливост за всички.
Колкото до ефикасността, трябва да признаем, че днес ние живеем в епоха на упадък, при която реформизмът взе значителен превес над революционното действие и мнозина са онези, които се опитват да подценяват истинското значение на революционните борби, предшествували днешната епоха. Те като че ли забравят, че много от онова, което е реализирано наглед от парламентите и чрез реформистката дейност на политиците, всъщност е плод или следствие от революцията или революционната дейност. Често се говори за постигнати резултати, за социален прогрес, които се обясняват с ефикасността на реформизма, а се забравя, че в днешния свят няма нито една страна, която да живее изолирано и откъснато от другите, и че често пролятата кръв на жертвите на революцията в една страна дава плодовете си в други страни. Трудещите се на тези страни получават до известна степен на готово това, за което други са воювали, без самите да могат да вкусят от плодовете на своята борба.
В много отношения някогашните социалисти се излъгаха в своите формулировки. Капиталистическото общество се оказа не тъй близко до смъртта си, защото капитализмът се научи да се приспособява. Но в едно не се излъгаха първите социалисти, в това, че капитализмът не може да изчезне с молитва и проповед. Колкото и да се приспособява и отстъпва, за да се спаси, последната "отстъпка" ще бъде... смъртта му, и това ще бъде дело на насилствен акт. Анархистите революционери не се боят да поемат моралната отговорност на "убийци". Нека онези, които предпочитат измитите ръце на Пилата и фино забулената съвест на Юда, да запазят за себе си морала на парфюмирани филистери...
"Вие искате всичко да разрушите из основи. Във вашите писания, вие не оставихте до сега "камък върху камък". Да се руши е лесно, но трудно е да се гради. Какво ще поставите на мястото на разрушеното, с какво ще заместите различните институции на днешното общество? Защото сами казвате, че човек не може без общество, той не може да живее извън обществото. Днешният обществен живот е толкова усложнен. Хората имат нужда от храна, облекло, жилища, училища, болници, театри и пр. Толкова много са човешките нужди, те постоянно растат и са все по-изтънчени. Обществените отношения стават все по-преплетени и многостранни. Толкова лесно ли е да се задоволяват всички тези нужди, да се уреждат толкова сложни отношения без държава, без власт, без данъци, без съдилища, без полиция и пр. Трябва да се произвеждат все повече и все по-различни блага, които да се разпределят и пазят. Вашето безвластие, колкото и да протестирате, когато противниците ви го наричат безредие и хаос, ще доведе наистина до това, което определяме с една дума "анархия"."
Такова е в общи думи възражението на всички, които не споделят нашите възгледи, без да ги познават достатъчно. Това възражение е основателно и ние сме длъжни да отговорим сериозно, задълбочено и подробно, доколкото това ни е възможно тук.
Най-напред ще отбележим, че колкото и да е вярна мисълта, че разрушението не е достатъчно и че трябва да бъде придружавано и следвано от строеж, съвсем не е вярно, че то е тъй лесно. Особено в случая, когато се касае не до физическо рушене, а до това на възгледи, на предразсъдъци, установени от векове, на институции, осветени от вековни традиции, вярвания, суеверия, навици и рутина, добре охранявани от една мощно изградена система, от инструменти на лъжата, заблудата и насилието. Следователно рушенето е не по-малко мъчно от градежа и ако ние сме принудени преди всичко да рушим, както в прекия, така и в преносния смисъл на тази дума, то е, защото строежът, за който става дума тук, не е възможен без да се разруши предварително днешната обществена система.
Ще трябва да отбележим, освен това, че е съвършено произволно и погрешно да ни се предписва стремежа към разрушение като нещо изключително, характеризиращо духа на учението и същността на дейността ни. В това отношение ние трябва да разбиваме едно дълбоко заблуждение, което владее умовете дори на някои анархисти, които недостатъчно познават идеите.
Широко разпространена и известна е една хубава мисъл на Бакунин, която звучи дори поетично: "Духът на разрушението с дух съзидаващ" Но тази мисъл съвсем не отразява духа на безвластническото учение, особено в превратното й схващане и тенденциозното тълкуване, което се прави. Не се знае или се забравя една важна подробност, а именно: тази фраза е заключителната мисъл на една статия, която Бакунин е писал на немски в 1844 г., когато още не е бил анархист. Макар Бакунин винаги да е носил в мислите и в действията си основните белези на един безвластнически дух, той става анархист едва след полското въстание от 1863 г., след дълъг революционен опит и страдалчески живот в пътя към един нов свят на свободата, солидарността и справедливостта. Но дори и така, формулираната концепция за разрушението има съвсем друг смисъл от този, който вулгарно й се приписва. Тук става дума за моралния кураж, за смелостта на критиката, а не за едно просто отрицание. Бакунин е искал да каже, и той много пъти го е изразявал, че този, който не е готов да се отрече от всичко старо, който няма смелост да се обяви против и старите форми, да разруши онова, което е отживяло, изгнило и мухлясало, той не е способен и на градеж. И ако трябва днес да перифразираме Бакунин и се опитаме да изразим по-точно характеристиката на анархистическата психология и идеология, ние бихме казали: "Духът на творчество е и дух разрушаващ".
И това съвсем не е едно надуто и произволно твърдение. Достатъчно е да погледнем дейността на най-изтъкнатите теоретици и пропагандисти на анархизма на международна почва, да се надзърне в душата на всеки анархистически деятел, до последния и най-скромен носител и изразител на тази идеология и психология, за да се види какъв богат импулс на творчество блика от всяка мисъл, от всеки жест, от всяка подбуда и от всяко дело на анархиста. Никое друго учение и движение не е дало такава богата галерия от творци-исполини, инициатори и реализатори на велики творчески и положителни дела.
Бакунин започва своята анархистична дейност с разработване на задълбочена програма за социално преустройство. Кропоткин бе рядко всестранен учен и реализатор. Историята на човечеството познава малко хора като Реклю, които със собствени сили и средства създават цял университет, какъвто е "свободния Университет", създаден лично от него в Белгия. Той става средище на големи учени от цял свят, които са отивали там да четат своите лекции. "Модерното училище" на Ферер в Испания, което той изкупи и с героичната си смърт, създаде история в областта на рационалното възпитание. "Кошерът" на Себастиан Фор - друго училище, стана модел на свободно възпитание, което съществува 14 години и което Първата световна война разруши. Училището на Пол Робен в Сен-Пюи, където практически се разработиха методите на свободното възпитание, послужи за начало на цяло международно движение за реформиране на днешното училище. Нашият Върбан Килифарски лелееше в душата си да създаде също подобно училище и бе сложил вече основите на сградата му в своето стопанство край Разград. Първата световна война попречи да се реализира това негово дело.
А кой анархист не е бил закърмен с идеята за създаване на комуни, за да започне практически прилагането на идеите си още днес? Ние не твърдим, че това е единствения и най-добрия път за осъществяване на великите идеи, които ни въодушевяват, а само искаме с тези примери да посочим какви са основните стимули, характеризиращи психологията на анархиста.