Вратата зееше полуотворена — така, както я беше оставил преди много години. На същото място, покрита със сняг, лежеше шината, с която някога я бе отворил. Не можеше да разбере дали характерната миризма все още тегне наоколо, защото носеше маска.
Потеглиха веднага щом видимостта позволи и сега Джони ги виждаше струпани пред входа. В каньона зад него шотландците разтоварваха необходимата им екипировка и техника. Самолетът трябваше да излети и всички следи да бъдат покрити със сняг.
Работеха под напътствията на спокойния глас на Робърт Лисицата: „Взехте ли миньорските лампи? Колко са резервните бутилки с кислород? Къде е Данълдийн? По-внимателно с експлозивите…“
Един шотландец приближи с тежък чук до вратата, за да се опита да я отвори по-широко, но Ангъс го спря.
— Не, не така. Просто пантите трябва да се смажат.
Той почукваше по дъното на една бутилка с масло. Под маската гласът му звучеше приглушено.
Всички носеха маски. Историкът твърдеше, че да се диша в древните гробници е много опасно за здравето. От костите на мъртвите във въздуха попадали някакви спори, които можели да накарат човек да раздере гърдите си от кашляне.
— Имаш ли нещо против да вляза пръв? — попита Ангъс.
Джони повдигна раницата си така, че той да се промъкне край него. Миньорската лампа разкъса мрака.
— Господи! Колко много скелети! — отвътре се чу как сипва масло върху пантите. — Опитай сега, Джони.
Джони натисна вратата с рамо и тя се отвори веднага. Надолу по стълбите нахлу поток светлина. Ангъс се беше отдръпнал от входа и стоеше сред разхвърляни кости, около ботушите му се вдигаха облаци прах.
Всички спряха за момент. Гледаха втрещени надолу.
На тази планета, превърнала се в гробница, труповете не бяха нещо непознато за тях. Те лежаха от хиляди години в старите постройки, дупки и пещери, навсякъде, където не бяха станали плячка за дивите животни.
Надолу по безкрайните стълби се виждаха останките на стотици мъже. Допреди дванадесетина години са били херметично затворени и дрехите, оръжията и другата екипировка бяха почти запазени, но от костите беше останал само прах.
— Всички са паднали по лице — обърна внимание Робърт Лисицата. — Вероятно е бил цял полк, който е влизал навътре. Забелязвате ли? Онези двамата сигурно са били последни и са затворили вратата.
— Отровният газ — каза Джони. — Изглежда са отворили бункера отвътре, за да може да влезе полкът, и отровният газ от каньона ги е помел.
— Унищожил е всички — въздъхна Робърт Лисицата. — Чуйте много добре, момчета, никой да не влиза, без да е сигурен, че маската му прилепва плътно към лицето.
— Трябва да погребем тези мъже — каза пасторът. — Всички имат медальони — той вдигна един от земята. — Питър Нолинс — редник, Морска пехота на САЩ, №35473524, кръвна група В.
— Морски пехотинци — цъкна с език историкът, — това наистина е военна база.
— Мислиш ли — попита пасторът Джони, — че твоето село някога е било военна база? То наистина е по-различно от другите градове.
— Селото е било построявано наново поне десетина пъти — отговори Джони. — Робърт, хайде да влизаме!
— Не забравяйте за какво сме дошли — обърна се Робърт към групата. — Трябва само да прегледаме. Не пипайте документите, докато не бъдат идентифицирани. Бункерът е голям. Не се отклонявайте, за да не се изгубите.
— Трябва да погребем тези тела — повтори пасторът.
— Ще го направим, разбира се — съгласи се Робърт. — Всяко нещо с времето си. Автоматчиците да вървят напред. Ако изскочат диви животни, да бъдат поразени с кратки откоси.
Петима шотландци се втурнаха надолу по стълбите с автомати в ръце. Търсеха вълци, змии или мечки, потънали в зимния си сън.
— Вентилационната група да бъде готова — заповяда Робърт и се обърна назад, за да се убеди, че тримата, които носеха тежките миньорски вентилатори, са на мястото си и чакат, готови за действие.
Под тях се чу накъсаният лай на автоматите. От всеки пет патрона два бяха негодни и стрелецът трябваше да презарежда по време на стрелба.
Радиоприемникът с малък обхват запращя в ръцете на Робърт: „Гърмящи змии. Четири. Всичките мъртви. Край.“
— Прието — отвърна Робърт в микрофона.
Отново прозвучаха изстрели.
По радиото се чу глас: „Кафява мечка. Заспала. Мъртва. Край.“
— Прието — каза Робърт.
„Пред нас има втора врата. Заключена е.“
— Сапьорите! — извика Робърт през рамо.
— Не — спря го Ангъс, — тези врати ни трябват здрави!
— Добре, давай — съгласи се Робърт. — Сапьорите, изчакайте, но бъдете готови. — А след това в микрофона: — Пращам човек да се справи с ключалката.
Зачакаха. В слушалката се чу пращене: „Вратата е отворена.“ Пауза. „Помещението зад нея е било затворено херметично. Вероятно вътре няма животни. Край.“
— Вентилационната група, напред! — извика Робърт.
Последният човек от екипа носеше клетка с плъхове. Постепенно в гробницата нахлу свеж въздух.
Радиото запращя: „Плъховете още живи. Край.“
— Готово е, Мактайлър! — каза Робърт.
Джони провери за последен път маската си и тръгна надолу по стълбите сред облаци прах. Чу как зад гърба му Робърт дава нареждания на останалите специални групи да се почисти районът пред гробницата и да се затрупат със сняг всички останали следи. Заповедите се чуваха слабо, сякаш от километри, в кънтящите коридори на основната отбранителна база на една отдавна изчезнала нация.
Светлината от лампата на Джони играеше по пода и стените на безкрайните коридори и помещения.
Подземието беше огромно. Канцеларии, канцеларии… Спални помещения. Складове. Стъпките им отекваха глухо, нарушавайки съня на загиналите преди хиляди години мъже.
Първата им находка беше комплект от няколко екземпляра планове на базата. Намери ги един от шотландците — бяха скрити в някакво чекмедже в контролния пункт. Не бяха много подробни, по-скоро предназначени да ориентират новопристигналите офицери. Разпределиха ги помежду си и на трепкащата светлина от лампата Джони се вгледа в скицата.
Подземието имаше няколко нива. Те образуваха огромен вертикален лабиринт, а на всяко ниво се преплитаха коридори и помещения.
Джони търсеше командната зала, мястото, където са получавали и обработвали информацията. Командна зала… Къде ли можеше да бъде?
Чу спорещи гласове зад себе си. Това бяха Ангъс и Робърт Лисицата, които разговаряха на другия край на коридора.
Ангъс твърдеше разпалено: „Зная, че връзката между тях се е осъществявала с асансьори!“
Робърт промърмори нещо в отговор.
— Зная, че се задействуват с електричество. Учил съм всичко това още преди. Електричество — за него са нужни генератори, а те са се превърнали в купчини старо желязо. Дори някой от тях да е годен, нямаме гориво. На дъното на резервоара има само утайка. А и да имаше, сигурен съм, че електрическите крушки не работят и моторите са блокирали.
Робърт възрази нещо с приглушен глас.
— Какво от това, че кабелите са в изправност! Ако пуснем ток по тях, единственото, което ще заработи, е системата за комуникации — ние и без това си имаме такава. По-добре да продължим с миньорските лампи… Съжалявам, сър Робърт, не е възможно да се възстанови този древен динозавър от една купчина кости.
Джони чу смеха на Робърт. Не беше напълно съгласен с мнението на Ангъс. Те все още не знаеха дали не съществува аварийна система, която би могла да бъде задействувана. Не знаеха също дали няма гориво в запечатани контейнери. Тази възможност не биваше да се изключва, колкото и малко вероятна да беше. Докато отчаяно се опитваха да спуснат миньорски въжета към по-долните нива, един шотландец откри стълби и коридори, които водеха надолу.
Командната зала… Къде беше командната зала?
Попаднаха на една комуникационна конзола, зад която се виждаха останките на оператора. Под ръката, превърнала се в прах, имаше бележка: „СПЕШНО! Не изстрелвайте ракети! Не са руснаците!“
— Руснаци ли? Какви руснаци? — попита един шотландец. — Кои са били руснаците?
Тук беше и Тор, той рядко се отделяше от работата си при жилата. Беше от шведско потекло.
— Това е някакъв народ, който е живял на изток от Швеция. Някога са били под шведска власт.
— Внимавайте да не унищожите някое съобщение! — предупреди ги Робърт Лисицата.
Но къде се намира командната зала?
Озоваха се в едно огромно помещение. В средата имаше маса, а върху нея — карта на света. По нея бяха разпръснати модели, които очевидно са били придвижвани с помощта на дълги показалки. На стената също имаше карти, а отсреща се виждаше нещо като ложа. Миньорските лампи осветяваха карти, макети и скелети. Всичко беше добре запазено и гледката беше внушителна. Имаше много часовници, спрели преди векове.
Грубо, набързо направен цилиндричен макет лежеше върху картата на изток от Скалистите планини. До него все още се опираше върхът на дългата показалка, с която офицерът го беше преместил в последните мигове от живота си. На една от картите на стената бе отбелязано някакво придвижване, като последното кръстче бе точно над базата.
Информацията беше огромна по обем и не можеше да се оцени веднага. Джони продължи да разглежда.
Влязоха в съседната стая. Тя беше пълна с командни табла. На вратата висеше табелка с надпис „Строго секретно“.
Над едно командно табло пишеше: „Отбрана на базата“, и до него имаше схема и карта. Джони ги разгледа внимателно. Прочете: „Тактически ядрени мини“.
Внезапно осъзна, че пред него е схемата на подредените в права линия мини на ливадата до селото.
Откри и копче с надпис „ТЯО“. Имаше цели редове с такива копчета.
ТЯО — какво ли може да означава?
Зад гърба му прозвуча пискливият глас на историка:
— ТЯО означава тактически ядрени оръжия. Това са мините.
Приближи се Ангъс.
— Охо! Електрически пускови бутони. Натискаш и всичко отива във въздуха.
— Възможно е все още да могат да задействуват детонаторите на мините — каза Джони. — Нищо чудно, че психлосите смятат тези планини за радиоактивни!
— Какво означава „силоз“? — попита пасторът, който стоеше пред друг пулт. — Тук пише: „силоз едно, силоз две“…
— Силозът — отговори Тор — е място, където се държи пшеницата. В Швеция има много такива. Там пшеницата се съхранява много добре.
— Не мога да си представя защо пшеницата е била толкова важна за тях! Вижте как са отбелязани различните копчета: „Повишена готовност“, „Пълна готовност“, „Стрелба“…
Историкът трескаво прелистваше страниците на един речник, който носеше винаги със себе си. Накрая намери това, което търсеше:
— Първо: цилиндрична изправена конструкция, която се използва за съхранение на пшеница, зърно и други храни. Второ: голяма подземна конструкция за съхранение и изстрелване на балистични ракети с голям радиус на действие.
Джони се хвърли към пастора.
— Не докосвай копчетата! Може да включват аварийни системи, за които не знаем нищо!
Той се обърна развълнуван.
— Робърт, заснеми цялата командна зала. Трябва да разберем къде се намират силозите, свързани с тези копчета. В ракетите може да има уран!
Вече се намираха в складовите помещения. Ангъс беше открил огромна връзка ключове и сега бързаше пред Джони, като отключваше вратите пред него. Робърт Лисицата ги следваше по-предпазливо. Беше се увил плътно в износеното си наметало, защото беше много студено. На тази дълбочина под земята едва ли ставаше по-топло дори и през лятото. От време на време по радиото му докладваше някой от шотландците. Малките радиостанции работеха много добре в тези условия, те бяха предназначени за работа в мините.
Джони все още беше твърде далеч от крайната си цел. Да се разработва план за бойни действия срещу противник, за който не знаеш нищо, бе твърде рисковано. Още не беше ясно как психлосите бяха спечелили битката. Разсеяно слушаше заповедите, които Робърт даваше по радиостанцията, и изобщо не обръщаше внимание на Ангъс.
Стигнаха до една огромна тежка врата, на която пишеше „Арсенал“. Ангъс се опитваше да я отключи. У Джони се прокрадна надеждата, че може би там има складирано ядрено оръжие. Вратата най-сетне се отвори.
Подредени в редици, пред очите му изникнаха кутии и сандъци, чийто край не се виждаше.
Джони започна да осветява надписите по тях с миньорската си лампа. Не знаеше какво означават всичките тези букви. Очевидно военните са обичали да шифроват всичко с букви и числа.
Ангъс се въртеше наоколо щастлив, с книга в ръце. Страниците й бяха напълно запазени. „Артилерийско въоръжение, видове и марки“ — тананикаше си той.
— Ето откъде ще разберем какво означават надписите и цифрите. Има дори и снимки.
— Опишете всичко в това помещение — нареди Робърт на стоящия до него шотландец, който се занимаваше със списъците.
— Базука — каза Ангъс. — Ето там, горе. В дългите кутии. Противотанкови бронебойни ракети.
— С ядрен заряд ли са? — попита Джони.
— Не, не са, поне така пише тук.
— Мисля — намеси се Робърт, — че това е само арсеналът на базата. Надали цялата армия е била снабдявана оттук.
— Оръжието е много — възрази Ангъс.
— Достатъчно за няколко хиляди души — обади се Робърт.
— Мога ли да отворя една кутия? — попита Ангъс.
— Засега само една или две, за да видим в какво състояние са — отговори Робърт и махна на двама шотландци зад себе си да помагат.
Ангъс прелистваше каталога, светлината на миньорската му лампа играеше по страниците.
— Ето тук! Автомати „Томпсън“ — той спря да чете и започна да разглежда кутиите. Поклати глава и отново се съсредоточи върху страниците.
— Нищо чудно!
— Нищо чудно какво? — попита Робърт нетърпеливо. Сигурно разузнавателният самолет вече бе прелетял над тях, все още не бяха обядвали, а и трябваше да презаредят бутилките си с кислород.
— Боеприпасите, които току-що намерихме, са много добре запазени. Били са херметично изолирани. Вероятно така е трябвало. „Томпсъните“ в преобърнатия камион вероятно са били остарели като модел един век преди да ги закарат в академията. Сигурно са ги изпращали на кадетите за обучение. Били са истински антики.
Джони нямаше намерение да води война с психлосите с „Томпсъни“. Той излезе.
Останалите продължиха да отварят кутиите. Ангъс работеше трескаво. Лампата му освети лека пушка, цялата от метал. Беше покрита със смазка, превърнала се през вековете в твърда кора.
— Автомат „Марк 50“ — възкликна той. — Последен модел. Ще го почистя и ще стане като нов.
На вратата пред Джони пишеше „Склад за муниции“. Тя беше двойно бронирана. Значи тук имаше боеприпаси. Може би тактически ядрени оръжия?
Ангъс прати един шотландец да я отключи, а той продължи да се рови в сандъците.
На една от многото кутии Джони прочете: "Боеприпаси за автомат „Марк 50“. Извади от колана си къс метален лост и разби капака. Кутията не беше затворена херметично. Картонените прегради бяха изгнили и пожълтели. Медните гилзи бяха запазени, но капсулите не струваха. Патроните не ставаха за нищо. Той повика Ангъс и му ги показа.
Продължиха да търсят ядрено оръжие.
Преравяха склад след склад.
Накрая попаднаха на нещо.
Джони стоеше изправен пред хиляди комплекти защитно облекло, грижливо подредено по рафтовете, с отбелязани размери, обувки и шлемове. Всичко това бе сложено в непромокаеми пластмасови торби с неизтриваем надпис върху тях: „Бойна екипировка за предпазване от радиация“.
С разтреперани от вълнение ръце той разкъса един пакет. Дрехи, изработени от импрегниран с олово плат. Шлемове с оловно стъкло. И то в защитни цветове: сиво, светлокафяво, зелено.
Истинско богатство! Вече разполагаха със средства срещу радиацията!
Джони ги показа на Робърт Лисицата, а той съобщи новината по радиостанцията, но нареди работата да не прекъсва.
Вече излизаха, за да хапнат и да презаредят бутилките, когато дойде още една новина — от Данълдийн. Той беше сменил Тор, който трябваше да тръгне за мините. Никой не предполагаше, че Данълдийн е тук.
— Открихме някакви огромни бронирани сейфове — прозвуча гласът му по радиостанцията. — Кодът за отваряне е неизвестен. Единият е отбелязан като „Свръхсекретно. Ядрени оръжия“. Пише също: „Достъп само за упълномощени лица“ и „Ръководство за използване“. Да дойдат сапьорите. Край.
Упъти ги как да стигнат до него. Робърт Лисицата погледна Ангъс, но той поклати глава:
— Няма да стане с ключове.
Сапьорите прикрепиха към пантите взривни капсули, които не произвеждаха пламък, и всички излязоха в коридора, докато бъдат прокарани кабелите. Запушиха си ушите с ръце. Експлозията беше оглушителна. Само секунди по-късно чуха как вратата пада на пода. Единият от пожарникарите се втурна в помещението с пожарогасител в ръце, но от него нямаше нужда.
Светлината на лампите проряза облаците прах.
Държаха в ръцете си и разглеждаха ръководства за поддръжка, ремонт и експлоатация на ядрените средства. В стотиците отделни книги всяко оръжие беше описано подробно. Как да се зареди, как да се стреля, как да се включи и изключи, складира, както и всички правила за безопасност при работа с него.
— Сега вече имаме всичко, с изключение на самото ядрено оръжие — каза Робърт Лисицата.
— Да — потвърди Джони, — само с картинки не може да се воюва!
Навън сигурно вече бе нощ, но на този свят едва ли имаше нещо по-тъмно от утробата на отбранителната база. Мракът ги притискаше, сякаш беше от олово. Миньорските лампи се бореха с непрогледната тъмнина.
Спуснаха се по една рампа, минаха през някаква херметично затворена врата и в момента се намираха в огромна зала. На стената висеше надпис: „Площадка за хеликоптери“. Край стената бяха подредени корпусите на сломените от времето машини — очевидно някакви летателни апарати с огромни перки върху покривите, наричали са ги вертолети. Джони се загледа в един, който стоеше отделно от другите в средата на огромния хангар.
Шотландците бяха силно заинтригувани от нещо друго. Вратата беше толкова огромна, цялата от желязо, че просто не можеше да се обхване с поглед. Оттук също се влизаше в базата — и то направо с тези летателни апарати.
Ангъс разглеждаше някакви двигатели, монтирани в единия край на вратата.
— Задвижват се с електричество! С електричество! Чудя се дали горките хорица са допускали, че ще им се наложи да я отварят някога ръчно. Ами ако спре токът?
— Той е спрял — отвърна Робърт Лисицата и ниският му глас проехтя в големия хангар.
— Извикайте няколко момчета с прожектори — нареди Ангъс.
Двама шотландци веднага се заеха за работа. Натовариха една количка с лампи, контакти, ключове, батерии и кабели и я забутаха пред себе си надолу по рампата.
Около моторите, които задвижваха вратата, се чуваше дрънчене и тракане.
Робърт Лисицата се приближи до Джони.
— Ако успеем да поправим тази врата и да я отваряме, когато пожелаем, ще можем да влизаме тук направо със самолета. Там има наблюдателен пункт и от него се вижда, че зад вратата има нещо като тунел, скрит от всевиждащото око на разузнавателния самолет.
Джони кимна с глава. Вниманието му беше съсредоточено върху хеликоптера в средата на хангара. Въздухът тук беше по-сух, усещаше го с кожата си. Отиде до машината.
Ето го орела със стрели в ноктите си. Рисунката беше поизбледняла, ала ясно личеше върху едната страна на машината. Другите хеликоптери също имаха отличителни знаци, но бяха по-малки. Джони успя да разчете: „Президент на Съединените щати“. Явно този летателен апарат беше специален.
Историкът отговори на въпросителния му поглед:
— Държавен глава. Главнокомандуващ на въоръжените сили.
Джони беше озадачен. Да, възможно е преди повече от хиляда години самият той да е пристигнал тук в деня на гибелта на базата. Но ако това беше така, къде е? Не откриха такъв надпис на нито една от канцелариите. Продължи да разглежда хангара. Ето! Натъкна се на още един асансьор. Беше по-малък от другите и встрани от тях. Продължи да търси и накрая попадна на врата. Стълбите водеха нагоре. Очевидно също беше затворена херметично и се отвори много трудно. Той мина през нея и се заизкачва. Шумът, който вдигаха шотландците в хангара, постепенно затихна съвсем. Чуваха се само тихите му стъпки.
Най-горе имаше още една херметична врата, която отвори още по-трудно.
Тези помещения бяха съвсем различни от останалите, сякаш бяха отделени от базата. Поради сухия въздух, херметичната изолация и може би още нещо неизвестно телата в тях не се бяха превърнали в прах. Бяха мумифицирани. Видя телата на няколко офицери, проснати на пода, а други — отпуснати зад бюрата.
Имаше зали за свръзка и архиви, както и една малка заседателна зала с няколко стола. Бутилките и чашите в барчето бяха непокътнати. Цялата мебелировка беше много изискана. Килимите не бяха пострадали от времето. На една от вратите видя познатия надпис. Отвори я.
Имаше го на разкошното полирано бюро и на една гравюра на стената. Знамето беше толкова добре запазено, че дори се полюшна от слабото въздушно течение при отварянето на вратата.
Мумифицираният мъж зад бюрото изглеждаше като заспал. Костюмът му все още беше идеално изгладен.
Кожата на ръцете му приличаше на пергамент. Джони измъкна листата изпод тях, без да ги докосва.
Последната дата и часът, отбелязани в тях, показваха два дни по-късно от тези в командната зала и другите части на базата.
Джони си обясни този факт с вентилационната система. Тя е била автономна и не е била включена, когато смъртоносният газ е попаднал в базата. След това не са посмели да я използват.
Президентът и екипът му бяха загинали от задушаване.
Джони изпитваше странно чувство на преклонение и уважение, докато събираше необходимите му документи от бюрото и рафтовете. Държеше в ръцете си свидетелства за последните часове на човечеството. Докладите бяха постъпвали до последния момент. Имаше дори снимки, направени от голяма височина с помощта на някакъв апарат, наречен „сателит“.
Той бързо прелисти документите, за да се увери, че е взел всичко важно.
Над Лондон се появил странен летящ обект, никой не знаел какво представлява и откъде идва.
Джони се досети, че става въпрос за телепортиране.
Бил на височина десет километра.
„Това наистина е важно“ — каза си той.
Изстрелял някакъв контейнер и за няколко минути цяла Южна Англия била поразена от смърт.
Психлоски смъртоносен газ. Ето как са се зародили митовете и легендите.
Насочил се на изток със скорост четиристотин осемдесет и четири километра в час.
И това трябва да запомни добре.
Летящият обект бил атакуван от изтребители, излетели от Норвегия. Той не отвърнал на удара. Обстрелвали го с всички възможни средства, без да му нанесат никакви поражения.
„Бил е брониран“ — помисли си Джони.
По нещо, наречено „гореща линия“, било предадено съобщение, което предотвратило размяната на ядрени удари между Русия и САЩ. Сега Джони си обясни телеграмата „Не стреляйте! Не са руснаците!“, намерена в една от канцелариите на базата.
Над Германия странният обект бил подложен на ядрени удари, отново без никакъв ефект.
В него не е имало пилоти, нямало е и дихателен газ, помисли си Джони. Бил е автоматичен, с много мощни двигатели.
След това преминал през всички гъстонаселени територии на Земята. Безмилостно пускал смъртоносния си товар и унищожавал цели нации.
Поразил е базата, без изобщо да знае, че тя съществува, каза си Джони.
Върху оперативните карти в командната зала бяха засекли придвижването му съвсем близо на изток от базата.
Имаше доклади за движението му от метеорологичните станции в Арктика и Северна Канада. Продължил е пътя си, за да унищожи източната част на САЩ. Оттам, необезпокояван от нищо, продължил да сее смърт в южното полукълбо. Но в този момент било забелязано и нещо друго. Някои наблюдатели и сателити съобщили за появата на танкове със странна конструкция, които изниквали от нищото на различни места и унищожавали бягащите тълпи хора.
Втората фаза на бойните действия, отново телепортиране, помисли си Джони. В откъслечните и непълни военни сводки се откриваха сведения за танковете. Всички по-големи военновъздушни бази, независимо дали са били подложени на действието на смъртоносния газ, били изравнени със земята от странни машини, летящи с голяма скорост.
Бойните самолети били телепортирани едновременно с танковете.
Имаше данни за избухването на някои от тях.
Причините — неизвестни.
Джони се досети, че тези машини са имали екипаж и експлозиите са настъпили в резултат от контакта на дихателния газ с радиоактивните зони, възникнали след използването на ядрено оръжие.
Безпилотният самолет бил забелязан от сателит да каца близо до Колорадо. Причинил големи разрушения.
Курсът на полета е бил предварително заложен в паметта му. Дори вече избрали мястото на централния минен комплекс. Цялата зона била много внимателно заснета и картографирана. Значи той не се е приземил, а просто е паднал в близост до бъдещия команден пост.
Един сателит уловил как танк стреля по шепа кадети с кислородни маски на лицата, каквито използват във военновъздушните сили. Доклад от действуващия командир на кадетския корпус. Връзката прекъсната.
Последната битка, помисли си Джони.
Последвали отчаяни усилия да се установи връзка с някого, с когото и да е, където и да е, чрез огромни антени, намиращи се на четиристотин и петдесет километра на север от базата. Веднага след това антените били бомбардирани от вражески самолети.
Радиоразузнаването е действувало, помисли си Джони.
Президентът и неговият екип не били открити и издържали още два дни, но загинали от задушаване.
Джони прибра с благоговение документите в миньорската си чанта.
Съзнаваше, че постъпката му е странна, но се обърна към трупа: „Съжалявам, че не сте получили помощ. Позакъснели сме с хиляда години.“ Чувствуваше се ужасно.
Беше тъжен и разстроен, когато напускаше мрачните, студени и тъмни помещения на щаба и чу в слушалките веселия, изпълнен с оптимзъм глас на Данълдийн:
— Джони, момчето ми — викаше Данълдйн, — вече можеш да не се притесняваш, че ще трябва да ровиш за уран из боклуците! Тук има цял ядрен арсенал. В един склад само на четиридесет и пет километра оттук са натъпкани всякакви видове бомби, напълно годни! Открихме мястото на картата и изпратеният самолет току-що потвърди информацията! Сега единствената ни грижа ще е ние самите да не объркаме нещо и да не хвръкнем във въздуха с цялата планета.
Нещастието дойде с голямото земетресение на тридесет и втория ден от новата година.
Малко след полунощ Джони се събуди от трусовете. Нещата върху бюрото му в стаята на хотел „Лондон“ танцуваха и дрънчаха. Той седна в леглото. Все още се чуваше продължителният тътен на стихията.
Старата сграда се тресеше.
Грохотът от земетресението се усилваше. След половин минута последва втори, по-слаб трус и всичко свърши.
Това не беше нещо необичайно за Скалистите планини. Изглежда в старото миньорско селище нямаше никакви поражения.
Стреснат, но не и изплашен, Джони се облече, обу мокасините си, метна върху раменете си наметалото от кожа на пума и се затича през снега към „Емпайър Донтлис“.
Лампата на часовия светеше. Младият шотландец натискаше сигналния звънец на системата за свръзка с мината. Тя действуваше с лазерен лъч с определена честота, който не можеше да бъде уловен отвъд планините.
Шотландецът вдигна поглед. Беше леко пребледнял.
— Никой не отговаря!
Той ожесточено натискаше копчето, сякаш силата на ръката му можеше да помогне на лъча да стигне до тях.
— Може би приемателната антена е пострадала при земетресението?
Само след няколко минути Джони събра спасителната група в самолета.
Бяха приготвили въжета, лебедки, одеяла и стимулиращи медикаменти.
Напрегнатите лица гледаха неотклонно към мината, въпреки че тя все още беше твърде далеч. Притесняваха се за всички — Тор, началника на смяна Дуайт и останалите петнадесет мъже.
Дори звездите в тъмната нощ бяха скрити от невидими облаци. Не беше никак лесно да се пилотира в близост до планините. Меката зелена светлина на приборите за управление изпълваше кабината на издигащия се самолет. На екрана на локатора се виждаха неясните контури на планините пред тях. Джони фокусира образа. Вторият пилот направи някои корекции и уравновеси самолета. Джони трябваше да разчита преди всичко на зрението си, за да избегне първия планински склон. Включи мощните прожектори. Те осветиха снежния склон и той издигна самолета над него.
Напоследък го безпокоеше фактът, че нещата се развиват прекалено добре.
Най-после бяха постигнали истински напредък. Все още не бяха готови, но беше истинско чудо, че са направили толкова много.
Той търсеше в тъмнината пред тях следващия склон, като поглеждаше към екрана на локатора. Господи, каква тъмница! Свери курса по компаса. Мъжете зад него бяха напрегнати и мълчаливи. Почти можеше да долови мислите им.
Върхът на хълма прелетя край тях, този път в опасна близост. Къде ли беше следващият?
Автоматите, които в началото смятаха за безполезни, се оказаха най-подходящото оръжие. С много изобретателност намериха начин да пригодят уж неизползваемите боеприпаси. Избиха оригиналните капсули на гилзите и чрез внимателно експериментиране успяха да ги заменят с други, използвани в мините. Първоначално мислеха, че ще им е нужен и барут, но зареденият с него автомат се пръсна, за щастие без жертви. Оказа се, че взривателната капсула е в състояние да изстреля куршума с достатъчно голяма скорост.
Джони направи остър завой, за да избегне внезапно изникналата скала. Издигна самолета малко по-високо. Не можеше да набере по-голяма височина, защото рискуваше да пропусне мината, особено ако тя бе потънала в тъмнина. Пък и оттам би трябвало да забележат неговите светлини и да сигнализират. Трябваше да лети ниско. Беше опасно, но нямаше друг избор.
След това пробиха малки дупчици на извадените от гилзите куршуми и облечени в защитни антирадиационни комбинезони, вкараха в тях зрънца радиоактивен материал, взет от тактическите ядрени оръжия. Отново запушиха отворите с разтопено олово. По този начин можеха винаги да носят със себе си муниции, без да се излагат на облъчване. Тези куршуми бяха страхотни. Направиха експеримент с дихателен газ в една стъклена бутилка и той избухна мигновено.
Височината беше прекалено малка. Джони успя да различи един самотен храст върху хребета. Издигна малко самолета. Не бяха се отклонили от курса. Трябваше да намали скоростта. Две злополуки за една нощ щяха да са твърде много.
Куршумите можеха да пробиват не много дебела броня. Улучената бутилка с дихателен газ, поставена на разстояние сто метра, избухваше така, че взривната вълна стигаше чак до тях.
Всички свободни от работа шотландци бяха органзирани в специална бригада — занимаваха се с производството на новите куршуми. Вече имаха цели сандъци с тях.
Почистиха и лъснаха до блясък петстотин автомата с пълнителите. Те стреляха безотказно.
С тях не можеше да се атакува танк или дебелото бронебойно стъкло на лагерните куполи, но щяха да са смъртоносни за психлосите на открито. Тъй като в кръвта им имаше дихателен газ, те буквално щяха да експлодират.
Той забеляза реката, която излизаше от дефилето. Намали скоростта и прелетя над нея. Прожекторите на самолета играеха по неравния лед, покрит със сняг.
Бяха толкова щастливи и доволни от автоматите, че веднага се захванаха да оправят и базуките. Намериха ядрени снаряди и ги пригодиха така, че да могат да бъдат изстрелвани от базуките. Вече имаха и ядрено бронебойно оръжие, оставаше им да поправят още няколко десетки бойни глави.
Да, всичко вървеше прекалено добре, за да бъде истина.
Площадката до мината беше тъмна.
На нея не се виждаше никой.
Приземи самолета.
Спасителната група изскочи от него.
Светлините на миньорските лампи заиграха на всички страни.
Един от групата изтича до ръба на бездната и в непрогледната тъмнина прозвуча слабият му глас:
— Джони! Лицевата страна на скалата се е откъснала!
Насочиха прожектор към новообразувания ръб на скалата. По време на земетресението пукнатината не беше издържала и огромната скала се беше срутила в пропастта.
Стената се спускаше стръмно надолу, скалната козирка липсваше.
Под светлината на прожектора ясно се виждаше широкият край на откъртилата се кварцова жила. Беше чисто бяла. В нея нямаше и грам злато. Златната каверна беше изчезнала безвъзвратно!
Но в момента Джони мислеше само за хората от смяната. Тунелът, който копаеха, не беше стигнал до пукнатината, защото в стената не се виждаше никакъв отвор.
Ако все още бяха живи, сега са хванати в капан някъде под тях.
Джони се втурна към ръба на пропастта. Тя зееше черна, зловещо тиха и празна. Шахтата беше дълбока около тридесет метра.
Той се огледа наоколо и затърси с прожектора.
— Асансьорът! Къде е асансьорът?!
Цялото съоръжение за слизане в мината липсваше.
Потърсиха го надолу по склона на планината. И там го нямаше.
Джони се приближи до дупката. Видя по стените й следите от срутването на кръстосаните греди, за които беше закачена асансьорната клетка.
Тя се виждаше на дъното на шахтата.
— Запазете тишина! — заповяда Джони. Наведе се, постави ръце до устата си и извика: — Ей, там долу! Има ли някой?
Всички се заслушаха.
— Мисля, че чух нещо — каза присъединилият се към тях пастор.
Джони опита отново. Напрегнаха слух, но не бяха сигурни, че чуват нещо. Джони включи радиостанцията и започна да търси връзка. Никакъв отговор. Забеляза в спасителната група Ангъс.
— Ангъс! Вържи с въже една станция и я спусни в шахтата.
Докато той и още двама мъже се занимаваха с това, Джони взе една камера и удължи захранващия кабел.
Ангъс спусна радиопредавателя. Джони даде знак на пастора. Осветлението беше добро — членовете на спасителната група монтираха силни прожектори върху високи метални пръти. Ръката на пастора, която държеше микрофона, трепереше.
— Хей, вие в мината! — извика той.
Микрофонът на спуснатата станция щеше да улови и най-малкия шум долу. Но отговор просто нямаше.
— Продължавайте да опитвате — нареди Джони. Той разви кабела на камерата и я спусна надолу. Робърт Лисицата се отдели от групата и застана пред екрана.
Отначало се виждаха само стените на шахтата — камерата се спускаше бавно надолу. Мярна се една дървена греда, сетне купчина сплетени въжета и накрая асансьорната клетка.
Джони завъртя камерата и я включи на панорамен режим.
Клетката беше празна.
Нощният вятър улови въздишката на напрегнатите мъже, когато с облекчение разбраха, че никой не е загинал в асансьора.
Джони насочваше камерата с дистанционно управление. Не беше сигурен, но изглежда нямаше премазани и под клетката.
Камерата се люлееше свободно на тридесет метра под тях. Очите на всички бяха вперени в екрана, сякаш го молеха да се смили и да им каже какво се е случило.
— Няма го входа на галерията! — възкликна Джони. — Входът на галерията не се вижда! Падналият асансьор го е затрупал.
Решиха да използват летяща платформа. Трима души се спуснаха с нея в шахтата. Робърт Лисицата не позволи на Джони да слезе с тях.
Единият от мъжете скочи от платформата и закачи с куки въжето на асансьорната клетка. Изтеглиха го на повърхността.
Монтираха кран, макара и лебедка. След тридесет и три минути (времето беше засечено от историка, който също се беше промъкнал на борда на самолета) извадиха асансьора от шахтата и го поставиха до отвора.
Джони отново спусна камерата и предположенията му се потвърдиха — падането на асансьора бе предизвикало свличане.
С помощта на крана спуснаха долу кофи, лопати и четирима мъже. Този път Джони пренебрегна забраната на Робърт Лисицата и слезе с другите.
Изтръгваха камъните с голи ръце и пълните кофи веднага потегляха нагоре. После спуснаха още инструменти. Тежките чукове бяха добре дошли.
Изминаха два часа. На два пъти смениха тримата мъже, но Джони остана там през цялото време.
Работеха трескаво. Тракането на камъните и грохотът от ударите на тежките чукове отекваха в дъното на шахтата. Свличането се оказа много по-голямо, отколкото очакваха.
Освободиха петдесет сантиметра от входа на галерията. Един метър, метър и половина, два. Ами ако се е срутила цялата галерия?
Смениха хората още веднаж, но Джони продължи да работи.
Три часа и шестнадесет минути след слизането им в шахтата той чу слаб далечен шум. Вдигна ръка и всички запазиха тишина.
— Ей, вие, там, в мината! — изкрещя той.
Чу се съвсем слабо: „…няма въздух…“
— Повторете! — извика Джони.
До тях достигна: „…направете отвор за…“
Джони грабна една пробивна машина с дълга бургия. Потърси най-слабото място в бялата скала пред него, нагласи острието в една точка и даде знак на шотландеца край двигателя:
— Включвай!
Натискаха с всички сили. Другарите им от другата страна щяха да чуят шума и да се отдръпнат.
Бургията проби твърдата скала с пронизителен вой.
Издърпаха я обратно.
— Маркуч за въздух! — изкрещя Джони. Прекараха го през дупката и включиха компресора. Въздухът от галерията започна да излиза със свистене през цепнатината около маркуча, биеше право в лицата им.
След още двадесет и една минута успяха да разчистят свлеклите се камъни и вече можеха да изтеглят хората навън.
Трябваше да разширят отвора, за да извадят последния — Данълдийн със счупен глезен и няколко ребра.
Бяха седемнадесет, но само един беше сериозно наранен.
Мълчаливо ги издигаха един по един на повърхността.
Последен се изкачи Джони, целият в пот и прах. Пасторът го зави с едно одеяло. Спасените седяха скупчени върху снега. Пиеха някаква топла течност, изпратена им от възрастните жени. Пасторът намести глезена на Данълдийн и с помощта на Робърт Лисицата превързваше ребрата му.
Накрая Тор каза:
— Изгубихме жилата.
Никой не му отвърна.
Когато на изток зората се разпукна, Джони приближи до ръба и погледна надолу в бездната.
В чисто бялата кварцова жила нямаше и следа от злато. Виждаше се като на длан.
Търл щеше да разбере всичко, когато разузнавателният самолет премине над нея. Все още беше тъмно, но щом се развиделеше съвсем, новата купчина скални отломки там долу щеше ясно да покаже какво се е случило.
Джони се опита да предвиди реакцията на Търл. Не можеше да отгатне точно, но той сигурно щеше да изпадне в нервна криза.
Колко ли оставаше до полета на разузнавателния самолет? Надали беше много.
Въздухът дори не помръдваше, сякаш всичко беше застинало. Сутрешният вятър още спеше. Зората се отразяваше от заобикалящите ги величествени върхове.
Джони махна на един от пилотите да го последва и се затича към летящата платформа. Отлепи я от земята, приближи ръба на бездната и се спусна към дъното като куршум. Увисна над него.
Включи прожекторите и освети откъртилите се скали. Те бяха пробили леда и образуваха втори изкуствен бряг на реката. Прожекторите на платформата заиграха по отломките. Срутването беше огромно.
Той с надежда търсеше сред камъните някаква следа от жилата.
Нямаше нищо!
А трябваше да има цял тон злато! Сега то беше затрупано под планина от камъни, възможно бе и да е на дъното на реката.
При падането откъртената скала се беше натрошила и върху купчината дори можеше да се кацне. Той започна да обмисля дали не ще успее да я изравни и да направи площадка. Но тази работа щеше да отнеме часове, а ветровете щяха да задухат скоро.
Трябваше да се примири със загубата. Златото беше изчезнало.
Сутрешният вятър вече се усещаше. Не биваше да остава долу. Може би щеше да успее да направи нещо при някое от кратките утринни затишия, но сега не разполагаше с повече време.
Изстреля платформата нагоре и тя с вой се понесе към повърхността. Вихрите я блъскаха от всички страни. Приземи се успешно.
Каза на Робърт Лисицата:
— Нареди на всички да се върнат обратно в града.
Джони нервно ходеше напред-назад. Пасторът го гледаше със съчувствие.
— Все още не сме победени, момчето ми — каза му той. Хората изглеждаха сломени от неуспеха.
Робърт Лисицата наблюдаваше Джони. Двамата пилоти бяха заели местата си и спасената от затрупването група бе в самолета, те успокояваха Данълдийн.
— Сетих се! — извика внезапно Джони. — Ще се справим!
Робърт Лисицата и пасторът се приближиха до него.
— Търл — каза Джони — не знае докъде стигаше подземната галерия и дали не сме започнали да копаем скритата в скалата жила. Но щом види белия кварц там долу, ще разбере, че не сме се добрали до нея и тя е полетяла към дъното. Тор! — извика той. — На какво разстояние от пукнатината се бяхте приближили?
Тор извика началника на смяната и започнаха да изчисляват.
— На около метър и половина — извика накрая той от самолета.
— Ще я взривя — каза Джони. — Сега вече можем да си позволим да използваме взрив. С експлозия ще разкрия отвора и ще изглежда, че галерията е била много по-дълга и всъщност сме били достигнали до жилата! Бързо преместете самолета, дайте ми експлозив и пистолета за пробиване на дупки!
Той бързо определи какви взривни вещества ще са му нужни. Двигателите на самолета със спасените миньори работеха, той беше готов за излитане.
— Докарайте веднага следващата смяна! — извика им Джони. — Разполагаме с много малко време до появата на разузнавателния самолет. Излитайте веднага! — вече се беше съмнало и те можеха да потеглят. Самолетът изрева и се отлепи от площадката.
Джони се захвана за работа още преди да дойдат новите работници. Взе нужните инструменти и се спусна долу в галерията. Започна да си проправя път сред отломките и срутените камъни.
Машините на предишната смяна бяха още там. Лампите светеха. Джони взе бормашината и започна да пробива дупки с дълбочина петнадесет сантиметра по краищата на бялата кварцова жила. Двама шотландци грабнаха инструменти и се втурнаха да му помагат. Веднага разбраха, че прави дупки за експлозив.
Докато вършеше тази работа, Джони накара свободните хора от спасителната група да изкарат от галерията останалата техника и да я качат на повърхността. Щяха да имат нужда от нея, не биваше да я оставят затрупана долу. При земетресението беше пострадала само радиостанцията. А галерията можеха и да вдигнат във въздуха.
Джони се изненада, че самолетът се върна толкова бързо. Радиовръзката с повърхността беше възстановена и той им съобщи от какво има нужда.
Малко по-късно пристигнаха и експлозивите. Той започна да поставя в дупките мощните, предварително отлети в нужната форма заряди. След това монтира детонаторите и запечата отворите на дупките с неутрализиращ материал. Експлозивите бяха заложени така, че взривната вълна да бъде насочена навън, към лицето на скалата.
Джони даваше нареждания по станцията, докато го изтегляха нагоре. Там го чакаха приготвените въжета и екипировката. Запъти се към ръба на пропастта, закопчаваше ремъците в движение. Робърт Лисицата настояваше някой друг да свърши тази работа, но той не му обърна внимание. Никой досега не беше работил с такъв огромен заряд експлозив, само Джони можеше да се справи с него.
Спуснаха го надолу с малък кран и обезопасително въже. Спускането беше лесно, защото след земетресението лицето на скалата вече нямаше обратен наклон. Щом стигна жилата, той даде сигнал и блокираха макарата.
Започна да търси малката дупка, като се отблъскваше от стената с меките си мокасини. Беше успял да я пробие преди това откъм галерията.
Ето го мъничкия отвор — той бележеше центъра на жилата, около който кръгово беше разположен експлозивът.
Спуснаха му пистолета за пробиване на дупки. Това беше най-опасният момент от цялата операция. Вибрациите на инструмента можеха да предизвикат взрив от другата страна на стената. Ако това станеше, вълната щеше да го помете. Но той не разполагаше с никакво време и се захвана за работа въпреки риска.
Джони оплете въже от взривния шнур. Нагласи пистолета на минимална ударна сила и започна да пробива. Докато кранът го спускаше и издигаше над тристаметровата бездна, опаса жилата с въжето от взривния шнур и го прекара през ушите на забитите клинове.
Свърза го с електрическия кабел, чийто свободен край изтегли на повърхността.
Нямаше време. Оставаше най-много половин час до преминаването на разузнавателния самолет, а дотогава димът от експлозията трябваше да се е разсял.
Изтеглиха електрическия кабел за задействуване на детонаторите чак до самолета. Той нареди всички да се качат на борда, за да не пострадат, ако от скалата се отцепи по-голямо парче.
— Готови! — извика Джони.
Натисна контактния ключ.
От скалата изригнаха пламъци и дим. Парчета кварц и скална маса полетяха към другата страна на каньона.
Земята потрепери.
Но скалата остана цяла!
Джони издигна самолета на височината, на която щеше да прелети разузнавачът.
От нея много ясно се виждаше черната дупка в скалата. Наистина изглеждаше, като че ли галерията е стигнала до жилата.
След като се приземиха, започнаха да се движат около машините — създаваха впечатление, че имат много работа. Димът от експлозията се разсейваше бавно в планинския въздух.
В далечината се чуха двигателите на приближаващия разузнавателен самолет.
Търл страдаше от тежък махмурлук. Седеше в кабинета си до приемника на данните от самолета и вадеше снимките с почти вдървени лапи.
Цялата нощ се беше мятал в пиянски сън и естествено не беше усетил земетресението. Не му бяха докладвали за него, защото лагерът беше обезопасен срещу такива бедствия, а и трусовете тук, в равнината, бяха много по-слаби, отколкото в планините.
Напоследък едно от малкото му удоволствия беше да разглежда снимките, пристигащи от обекта, въпреки че очевидно работата напредваше бавно и изкопаната скална маса с всеки ден ставаше по-малко.
Не беше напреднал ни най-малко в опитите си да разкрие загадката около пристигането и пребиваването на Джейд. Хвърли толкова енергия и сили, за да разбере какво може да търси един агент на ИБР на тази планета, че здравето му се влоши — отслабна, очите му помътняха и хлътнаха навътре. Ноктите му трепереха неудържимо, когато вдигаше към устните си купите с кербанго. С всеки изминал ден омразата му към тази проклета планета, към синьото небе и планините на хоризонта се увеличаваше. Единствената му радост беше да се заключи в канцеларията си, зорко да провери дали няма подслушвателна апаратура и да разглежда внимателно и с чувство на приятно очакване новопристигналите снимки.
Търл вдигна една от тях към светлината. Нужно му беше известно време, за да осъзнае, че тя е по-различна от предишните. Направо се разтресе от ужас.
Лицевата част на скалата се беше срутила.
Скъпоценната жила беше изчезнала.
Не можеше да я сравни с вчерашните снимки, защото предвидливо ги унищожаваше след получаването им. Опита се да прецени каква част от скалата се е откъртила. Наклонът й вече беше друг. Не се разбираше какво количество скална маса е полетяло надолу.
Видя някакъв отвор. Това сигурно е подземната галерия. Тя минаваше по дължината на жилата.
Точно щеше да остави снимката настрана, когато забеляза кривата, регистрирана от апаратурата за откриване на минерали. Всъщност самолетът не беше предназначен за разузнаване. Той трябваше да търси и отбелязва находищата на полезни изкопаеми. Но този път кривата беше различна.
Наистина беше различна. Много добре помнеше отбелязвания досега минерален състав на жилата и характерната назъбена линия, която означаваше наличието на злато. Незабавно вкара новата диаграма в машината за анализ.
Сяра ли? В тази жила нямаше сяра. Златото не беше свързано в сулфидни съединения. Въглерод? Флуор? Проклета мъглявина… Нито един от тези елементи не беше характерен за района.
Зачуди се дали наистина не става дума за шестелементната формула на това, което психлосите наричаха тригдит. Взривните вещества и горивото не се транспортираха от Психло. Беше опасно, а производството им на Земята не представляваше трудност. За тази цел беше построен завод на около петнадесет километра от лагера. Той се захранваше с енергия от съседния язовир и от време на време в него отиваха специалисти, които приготвяха в точни пропорции нужните елементи за енергийните капсули и експлозивите. Всичко необходимо се намираше на планетата.
Той отново включи машината, за да установи тяхното съотношение.
Наистина беше тригдит!
Търл беше много объркан и затова направи погрешно заключение. Тригдитът се регистрираше най-често около психлоските мини. След взрив от него оставаха следи във въздуха и скалите.
Той скочи от стола, накъса снимките на малки парченца с острите си нокти. Хвърли остатъците на пода и започна да ги тъпче с крака. Заблъска с лапи по стените.
Проклетите животни бяха взривили лицевата част на скалата! Само за да му навредят! Бяха вдигнали във въздуха неговата златна жила!
Тръшна се на стола си.
На вратата се почука и той чу разтревожения глас на Чърк:
— Какво става, Търл?
Веднага съобрази, че не бива да губи контрол над себе си. Трябваше да бъде много хладнокръвен и много разумен.
— Машината се повреди! — изкрещя той. Това беше най-умният отговор, който можеше да измисли.
Тя си отиде.
Беше хладнокръвен, спокоен, чувствуваше, че владее положението. Знаеше точно какво трябва да направи, стъпка по стъпка. Щеше да унищожи всичко, което представляваше заплаха за него, незабавно. Щеше да ликвидира всички следи.
Първо щеше да извърши съвършеното престъпление. Имаше готов план.
След това щеше да вдигне във въздуха бомбардировача, за да избие животните.
Ноктите му потреперваха леко. Усещаше, че ще се почувствува много по-добре, ако отиде и убие двете момичета. Според предварителния му план това трябваше да стане на деветдесет и четвъртия ден. Беше решил да направи и още два нашийника с експлозив за конете. Щеше да покаже на момичетата, че червената взривна капсула е същата като техните, и после щеше с едно натискане на копчето да откъсне главата на единия кон. Момичетата щяха да изпаднат в ужас. След това ще се престори, че ги освобождава. Уж си е тръгнал, а от разстояние взривява нашийника на по-малкото. Ужасът, който щеше да прочете в очите на другото, го довеждаше до екстаз. Точно това му трябваше в момента. Но изведнаж се сети за парапсихическите способности на животното. Дали щеше да разбере за смъртта им горе в планината и да направи нещо?
Не биваше да се поддава на желанията си, колкото и разклатените му нерви да искаха това. Трябваше да бъде спокоен, разумен и хладнокръвен, не биваше да изпуска положението от контрол.
Най-добре беше да започне изпълнението на плана си за съвършеното престъпление.
Изправи се, изпълнен с непоколебима решителност да изведе нещата докрай.
Първата стъпка към организирането на убийството беше да назначи Кър за заместник-директор на планетата. Заповедта беше готова за по-малко от час. Правилникът на компанията предвиждаше такъв пост и беше повече от логично някой да бъде назначен на него.
Търл използва няколко от предварително подписаните от Нъмф празни бланки.
Същата вечер извика Нъмф, закле го да пази пълна тайна и му намекна, че неговите машинации със заплатите и премиалните могат да бъдат разкрити. С това го принуди да си уреди среща с новопристигналия служител Снит.
Той не разкри на Нъмф, че Снит е псевдонимът на агента от Имперското бюро за разследване Джейд, но му даде ясно да разбере, че се налага срещата да се пази в тайна. Тя трябваше да се състои в административната сграда на лагера точно един час преди полунощ. Обясни на Нъмф, че по това време там ще бъде празно.
Успокои го, че ще стои скрит зад завесата в неговия кабинет и ще бди за безопасността му, когато Снит дойде.
Търл наистина беше опитен в подобни операции. Старателно смаза и зареди един безшумен пистолет от тези, които службите за сигурност използваха за тайни убийства. Беше приготвил взривни капсули с дистанционно управление.
Непосредствено преди срещата накара Нъмф да провери дали пистолетът му е зареден и готов за стрелба. Това доста го стресна, но Търл го успокои:
— Ще бъда зад завесата и ще те пазя.
Нъмф седеше зад бюрото и държеше пистолета в скута си. Търл беше скрит зад завесата. Дойде часът на уговорената среща. До този момент Търл бе действувал хладнокръвно, но докато чакаше, нервите започнаха да му изневеряват и клепачите му потрепваха конвулсивно. Ами ако Джейд не дойде?
Изтече една ужасна минута. Сетне още една. Джейд закъсняваше.
След това — о, какво облекчение изпита Търл! — по коридора се чуха стъпки. Разбира се, Джейд сигурно е проверявал дали няма скрити подслушвателни устройства. Какъв глупак, помисли си Търл без всякаква логика — той самият беше направил същото и знаеше, че мястото е чисто.
Вратата се отвори безшумно и Джейд влезе. Главата му беше наведена. Дори не се беше потрудил да се преоблече, носеше мръсните си миньорски дрехи.
— Викали сте ме, ваше планетно превъзходителство.
Нъмф отговори точно така, както беше инструктиран:
— Сигурен ли си, че никой не знае за твоето посещение?
— Да, ваше планетно превъзходителство — смотолеви Джейд.
Какъв цирк, помисли си Търл с презрение.
Той изскочи иззад завесата и се приближи към него.
— Здравей, Джейд!
Противникът му едва не припадна. Вдигна поглед.
— Търл? Ти ли си, Търл?
Агентите на ИБР бяха обучени много добре. Веднаж само да видеха едно лице, никога не го забравяха. Търл знаеше, че това приятелче не го е зървало от години, още от времето, когато учеше в миньорското училище и Джейд беше дошъл да разследва някакво престъпление. Беше го разпитвал само веднаж. Но Търл не се остави да бъде подведен. Знаеше, че Джейд поне сто пъти е виждал негова снимка, докато е изучавал досиетата на служителите на планетата и особено това на шефа на службата за сигурност. Търл се усмихна презрително.
Джейд забеляза безшумния пистолет в лапата му и отстъпи назад. Вдигна покритите си със следи от краста лапи към очите си.
— Чакай, Търл! Ти не знаеш…
Какво се опитваше да направи? Да разкопчее ризата си? Да извади скрито оръжие?
Нямаше значение. Търл зае удобна позиция зад Нъмф и насочи пистолета си право към Джейд.
Стреля само веднаж. Смъртоносен изстрел точно в сърцето.
Джейд се опитваше да каже нещо. Искаше да обясни. Но умря, сгърчен и жалък на подгизналия от зелената кръв килим.
Търл изпита удоволствие от убийството. Джейд се беше изплашил! Но нямаше време да се отдаде на приятното чувство.
Обърна се към Нъмф. Владееше се напълно.
Директорът седеше зад бюрото си ужасен. Търл помисли за момент, че това е чудесно забавление, но имаше още работа за вършене.
— Не се притеснявай, Нъмф — каза той. — Този мухльо беше агент на ИБР. Имаше за задача да те разкрие. Но не успя. Ти си в безопасност. Аз ти спасих живота.
Нъмф остави пистолета си върху бюрото. Трепереше целият. Дишаше трудно, но беше обзет от облекчение.
Търл застана откъм пистолета. Бързо вдигна своя.
Очите на Нъмф се разшириха, устата му се отвори, но не издаде нито звук. Не можеше да повярва, че ще умре.
Търл доближи дулото на безшумното оръжие до слепоочието му и дръпна спусъка.
Изстрелът събори Нъмф. Куршумът беше преминал през главата му, от раната бликаше кръв.
Търл хладнокръвно изправи трупа и го просна по лице на бюрото. Нагласи все още потрепващата ръка върху дулото на пистолета. Конвулсиите спряха. Нъмф беше мъртъв.
Търл внимателно постави една от взривните капсули в дулото на пистолета на Нъмф.
Извади от ботуша си друг пистолет. Отиде до трупа на Джейд и го нагласи във вдървената му лапа.
Постави в цевта му друга капсула.
Огледа помещението. Всичко беше наред.
Безшумно, с небрежна походка отиде в залата за отдих. Влезе така, сякаш идваше отвън, дори демонстративно смъкна дихателната си маска. Както обикновено, си поръча купа кербанго. С изненада откри, че има нужда от него.
След няколко минути, когато прозяващият се келнер започна да намеква, че е време да затварят, Търл бръкна в джоба си.
Натисна първото копче. В далечината се чу приглушен гръм. Келнерът вдигна очи и се ослуша.
Търл натисна второто копче. Чу се още една слаба експлозия.
— Прилича на стрелба — каза келнерът.
Някъде в далечината се трясна врата. Очевидно и други бяха чули гърмежите.
— Прав си, точно така — съгласи се Търл и се изправи. — Май се стреляше някъде в лагера! Нека да проверим.
И се втурна към спалните помещения, следван по петите от келнера. Отваряше вратите една след друга и изджавкваше: „Тук ли се стреля?“, на учудените и сънени психлоси. Някои от тях също бяха чули изстрелите.
— Къде се стреляше? — разпитваше Търл събралите се по коридорите служители.
Някои сочеха към административната сграда. Търл им благодари и се втурна в показаната посока, придружаваше го цяла тълпа психлоси.
Усърдно претърсваше канцелариите и включваше осветлението навсякъде. Другите му помагаха.
Някой изкрещя от канцеларията на Нъмф:
— Те са тук! Тук са!
Търл пропусна придружителите си напред. След това си запробива път през тълпата.
— За кого става дума? Къде?
Всички говореха в един глас и сочеха отворената врата. Зад нея се виждаха двата трупа.
Чар беше прекрачил прага и гледаше сърдито отвътре. Понечи да тръгне напред, но Търл рязко го отмести настрани.
— Не пипайте нищо! — нареди той. — Поемам случая като шеф на службата за сигурност. Отдръпнете се!
Той разгледа последователно двата трупа.
— Някой познава ли този тук? — попита и посочи тялото на Джейд.
Десетки глави се наведоха и след секунда някой се обади:
— Мисля, че се казва Снит, но не съм съвсем сигурен.
— И двамата са мъртви — обяви Търл. — Изпратете носилки, а аз ще направя необходимите снимки. — Както винаги, върху бюрото на Нъмф имаше камера. Търл започна да снима двата трупа и частите на помещението. — Ще искам показания от всички ви!
Извикаха лекарския екип. И те бяха чули изстрелите и дойдоха много бързо. Качиха труповете върху носилките.
— Закарайте ги направо в моргата! Надали има нужда да ги изследвате преди това.
— И двамата са мъртви — отговори шефът на екипа. — Раните са от пистолет.
— Разпръсвайте се! — заповяда авторитетно Търл на събралото се множество. — Всичко свърши.
Утре сутринта щеше да напише доклада си, подкрепен от многобройни свидетелски показания. Агентът на ИБР не намерил за необходимо да се представи на шефа за сигурност, а решил да действува сам. Очевидно проявил неблагоразумие и отишъл самичък късно през нощта при Нъмф, за да го арестува. Нъмф имал скрит пистолет и го застрелял, а после се самоубил. Търл отдавна подозирал Нъмф и разбрал, че е виновен, когато открил фалшифицираните доклади и ведомостите за заплатите. Въпреки всичко Търл докладва, че събитията са под негов контрол. Планетата се ръководи от един много способен заместник-директор, назначен от Нъмф съвсем наскоро. И така нататък, и така нататък. Труповете ще бъдат изпратени при следващото телепортиране, както е предвидено по разписание — на деветдесет и втория ден.
Още утре следобед щеше да се увери, че животните са на същото място, и бомбардировачът щеше да сложи край на „глупавия експеримент, започнат от Нъмф“. Всички улики ще бъдат унищожени и нямаше да остане и следа. Вече наистина нямаше значение за какво бе пристигнал Джейд.
Търл се успокои, отново владееше положението. Беше успял да извърши едно наистина съвършено престъпление.
И въпреки това не можа да заспи, измъчван от тикове.