В халето за ремонт на транспортните машини Зът хвърляше инструменти и разглобени части с гръм и трясък по земята, вдигаше страхотна шумотевица.
Обърна се към изправения наблизо Търл и се приготви за атака.
— Ти ли си в дъното на това намаление на заплатите?
Търл отвърна кротко:
— Според мен не аз, а счетоводният отдел се занимава с тези неща, нали?
— Защо ми е намалена заплатата?
— Не само твоята, а и моята, и на всички останали.
— Имам три пъти повече работа, няма кой да ми помогне, а ще получавам наполовина!
— Постоянно ни се обяснява, че планетата работи на загуба.
— И никакви премиални — продължи Зът.
Търл се намръщи. Явно сега не беше моментът да поиска услуга. А и нямаше нищо, с което да го притисне.
— Напоследък машините експлодират доста често — каза предпазливо.
Зът се изправи и го погледна. Това си беше чиста заплаха. Никога не можеш да си сигурен какво ще направи Търл.
— Какво искаш? — попита Зът.
— Ако планът ми успее, всички ще получим толкова високи заплати и премиални, каквито не можеш и да си представиш.
— Виж какво, имам работа. Всичките тези брички чакат да бъдат поправени.
— Искам да взема един малък минен влекач — каза Търл.
Саркастичният смях на Зът прозвуча като лай:
— Ето там има една машина. Вчера изгърмя в зоната за телепортиране. Можеш да я вземеш.
Беше булдозер, който използваха за товарене на руда. Взривът беше откъснал кабинката на водача и върху приборите за управление се виждаха зелени петна от психлоска кръв. Всички кабели на двигателя бяха обгорели.
— Искам само един малък влекач — повтори Търл. — Един най-обикновен малък влекач.
Зът сърдито продължи да хвърля по пода инструменти и резервни части. Замалко щеше да удари Търл.
— Чакам отговор.
— Имаш ли официална заявка? — попита Зът.
— Е, добре… — започна Търл.
— Така и предполагах — прекъсна го Зът, без да откъсва очи от него. — Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с орязването на заплатите?
— Защо питаш?
— Говори се, че си разговарял с Директора на планетата.
— Това е нещо обичайно за един шеф на сигурността.
— Аха! — Зът се нахвърли с огромен чук върху пострадалата машина, за да отстрани останките от разбитата херметична кабина.
Търл си тръгна. Не разполагаше с нищо срещу него.
Спря се унило в коридора между халетата и потъна в мисли. Не можеше да измисли никакво разрешение на проблема. Усети, че започва да нервничи. Изведнаж му хрумна нещо.
Наблизо имаше телефон за вътрешна връзка. Вдигна слушалката и набра номера на Нъмф.
— Обажда се Търл. Многоуважаеми ръководителю да планетата, бих ли могъл да се срещна с вас след час?… Искам да ви кажа нещо… Благодаря ви… Да, след един час.
Постави слушалката обратно, откачи дихателната маска от колана си, нахлузи я и излезе навън. Върху земята плавно се спускаха пухкави снежинки.
Връхлетя в клетката, отиде направо при решетката, за която беше вързан Джони, и освободи въжето.
Джони прекъсна работата си с машината и започна внимателно да следи действията му. Докато навиваше свободния край на въжето върху ръката си, Търл забеляза, че човешкото същество вече използва стола до масата. Беше наистина нахално от негова страна, но означаваше, че все пак може да възприема. Животното си бе направило леговище за спане с помощта на една опъната върху решетките кожа, за да се предпази от снега. Подобен навес имаше и над работното му място при машината.
Търл дръпна въжето.
— Хайде, тръгвай — каза той.
— Ти обеща, че ще мога да запаля огън. За дърва ли отиваме? — попита Джони.
Чудовището го повлече след себе си. Отправи се към старите канцеларии на чинкосите. Отвори вратата с ритник.
Джони оглеждаше мястото с нескрит интерес. Не бяха под големия купол. Тук имаше въздух и се дишаше спокойно. Всичко беше покрито с дебел слой прах, той се вдигна във въздуха от стъпките им. Наоколо бяха разхвърляни скъсани листове и цели книги. Върху стените висяха карти. Джони разбра, че масата и столът са взети оттук — имаше още много такива.
Търл отвори едно шкафче и извади маска и бутилка с въздух. Придърпа Джони към себе си и надяна маската на лицето му.
Джони се опита да я нагласи сам. Беше доста голяма и пълна с прах. Намери в шкафа някакъв парцал и я избърса. Вгледа се внимателно и установи, че дължината на ремъка може да се регулира.
Търл ровеше наоколо и най-после намери това, което търсеше — една малка помпа. Постави в нея нова батерия и започна да пълни бутилката с въздух.
— Какво е това? — попита Джони.
— Затваряй си устата, животно.
— Ако работи като твоята, защо бутилките са различни?
Търл продължаваше да пълни бутилката. Джони хвърли маската, седна на пода, като се подпря на шкафа, и обърна глава на другата страна.
Кехлибарените очи се присвиха. Отново признаци на бунт, помисли си Търл. Трябваше да намери с какво да го притисне и да го направи послушен. Засега не разполагаше с нищо.
— Е, добре — каза Търл с отвращение. — Това е маска на чинко. Чинкосите дишат въздух. Ти също дишаш въздух. Ако влезеш без нея в лагерния комплекс, ще умреш. В моята бутилка има дихателен газ, под куполите на лагера също. Там няма въздух. Това достатъчно ли е?
— Значи вие не можете да дишате въздух? — попита Джони.
Търл се овладя.
— Вие не можете да дишате дихателен газ! Психлосите живеят на нормална планета, на която има нормален дихателен газ. Ако ти, животно, отидеш там, ще пукнеш. Сложи чинкоската маска!
— И чинкосите ли е трябвало да носят маски, когато влизат в лагера?
— Мисля, че вече обясних достатъчно.
— А къде са чинкосите?
— Са били, били — Търл си помисли, че животното е объркало граматическите времена. И без това говори с акцент. Високо и пискливо, а не както трябва — с дебел гърлен глас. Направо може да ти скъса нервите.
— Не съществуват ли вече?
Търл понечи да му каже да млъкне, но изведнаж бе овладян от силно садистично чувство.
— Да, вече ги няма, не съществуват! Чинкосите са мъртви, избити са до един, цялата им раса. И знаеш ли защо? Защото се опитаха да вдигнат стачка. Отказаха да работят и да се подчиняват.
— Аха — каза Джони. Нещата идваха на мястото си. Ето още едно потвърждение на истината за кълбата дим върху изображението на катарамата. Чинкосите са били друга раса, работила дълго и усърдно за психлосите. За награда били унищожени. Всичко това потвърждаваше мнението му за психлосите.
Джони огледа развалините и бъркотията наоколо. Чинкосите трябва да са били изтребени много, много отдавна.
— Виждаш ли тази стрелка? — попита Търл, като сочеше току-що напълнената бутилка. — Когато бутилката е пълна, показва едно-нула-нула. Щом започне да се изпразва, тръгва надолу. Ако стигне до пет, това означава, че си го закъсал и въздухът ти свършва. В бутилката има въздух за един час. Следи стрелката!
— Може би човек трябва да носи две бутилки и помпа?
Търл погледна бутилката и забеляза, че на нея има скоби за прикачване на още една, както и гнездо за помпа. Не си беше направил труда да прочете инструкциите, написани върху нея.
— Млъкни, животно — каза той, но все пак отиде и взе още една бутилка, която също напълни. Монтира я до първата и закачи помпата между двете. С груби движения надяна на Джони маската и цялата екипировка.
— Сега ме чуй добре, животно — каза Търл. — Отиваме в лагера, където аз ще разговарям с една много важна личност. Със самия Директор на планетата. Ти няма да си отваряш устата и ще изпълняваш всичко точно както ти наредя. Разбра ли, животно?
Джони го погледна през стъклото на маската си.
— Ако не се подчиняваш — продължи Търл, — просто ще дръпна маската от лицето ти и ще започнеш да се гърчиш на земята. — Търл не харесваше начина, по който тези студени сини очи винаги го гледаха. Дръпна въжето на нашийника.
— Да тръгваме, животно!
Нъмф беше неспокоен. Когато шефът на сигурността влезе, той погледна боязливо към вратата.
— Бунт ли?
— Засега нищо — отвърна Търл.
— Какво криеш там зад гърба си? — посочи с глава Нъмф.
Търл издърпа с въжето Джони пред себе си.
— Исках да ви покажа един екземпляр от човешкия вид — каза той.
Нъмф се наведе напред през бюрото си и се втренчи. Пред него стоеше странно полуголо животно без никаква козина. Две ръце, два крака. Все пак имаше малко косми по главата и по долната част на тялото. Гледаха го две странни леденосини очи.
— Не го оставяй да се изпикае на пода — предупреди Нъмф.
— Погледнете ръцете му — каза Търл, — може да работи с тях…
— Сигурен ли си, че няма признаци на бунт? — попита Нъмф. — Новината беше съобщена тази сутрин. Нямам никаква информация за реакцията в мините на двата континента.
— Сигурно не им е приятно, но все още никой не се е разбунтувал. Ако погледнете внимателно ръцете му…
— Много внимателно ще следя добива на руда — прекъсна го Нъмф. — Могат да се опитат да го намалят.
— Нищо не може да се направи. Не достигат работници — отговори Търл. — В ремонтната база не са останали никакви механици. Всички са прехвърлени в производството.
— Чух, че на родната планета се ширела безработица. Може би ще трябва да поискам попълнения оттам.
Търл въздъхна. Тъп чиновник.
— С тези орязани заплати, без премиални и на такава отвратителна планета не мисля, че ще има много желаещи. А това животно тук би могло…
— Да, прав си. Трябваше да обявя свободните работни места, преди да намалим заплатите. Сигурен ли си, че няма признаци на бунт?
Търл реши да премине направо към целта.
— Най-добрият начин да се предотврати бунтът е да се обещае повишаване на производителността. Мисля, че в срок от една година бихме могли да заменим половината от външните попълнения, които работят като оператори на машини, с тези същества.
По дяволите, не беше постигнал нищо!
— Не се е изпикало на пода, нали? — Нъмф се наведе напред, за да се увери лично. — Това нещо наистина вони отвратително.
— Миризмата идва от нещавените кожи, с които се облича. Няма други дрехи.
— Дрехи ли? Нима то носи дрехи?
— Мисля, че би носило, уважаеми господин Директоре. Но засега има само кожи. Всъщност донесъл съм и някои заявки за… — той се приближи до бюрото и ги остави, готови за подпис. Да го притисне, да го притисне. Но не разполагаше с нищо, с което да изнудва този стар глупак.
— Току-що наредих да почистят кабинета — каза Нъмф. — Сега цялото помещение трябва да бъде проветрявано отново. Какви са тези неща? — добави той, като погледна заявките пред себе си.
— Искахте лично да се убедите, че това същество може да управлява машина. Едното искане е за общи нужди, а второто — за булдозер.
— Всичките са с щемпел „спешно“.
— Хората са обезверени. Трябва веднага да им върнем надеждата, ако искаме да предотвратим бунтовете.
— Точно така. — Нъмф четеше подробно бланките, сякаш не бе подписвал хиляди такива.
Джони стоеше търпеливо. Важното бе да запомни всяка подробност в това помещение. Вентилаторите за дихателен газ, материалът, от който бе изработен куполът, съединенията между отделните му части.
Психлосите не носеха маски в лагера и той за пръв път виждаше лицата им открити. Приличаха на човешки, но клепачите и устните им бяха от кост. Имаха огромни кехлибарени очи, които светеха като вълчи през нощта. Вече можеше да познава настроението им по промяната в чертите на лицата.
По коридорите срещнаха няколко психлоси. Те гледаха Джони с нескрито любопитство, а погледите, отправени към Търл, бяха враждебни. Но доколкото можеше да долови, отношенията между всички тях не бяха особено приятелски.
Накрая Нъмф вдигна очи.
— Наистина ли мислиш, че едно такова същество би могло да управлява машина?
— Казахте, че искате да се убедите със собствените си очи — отговори Търл. — Нужна ми е машина, за да го обуча.
— О-о — проточи Нъмф, — то още не е обучено! Тогава откъде си сигурен, че може да се научи?
По дяволите, помисли си Търл. Този глупак беше много по-тъп, отколкото си бе представял. Но внимание! Нъмф беше притеснен. Той криеше нещо. Интуицията му на шеф на сигурността не го лъжеше. Натиск, трябваше да го притисне. Само да разбереше какво е — и Нъмф щеше да падне в лапите му. Трябваше да си отваря очите и ушите.
— Научи се много бързо да работи с една машина-самоучител, многоуважаеми господин Директоре.
— Машина-самоучител ли?
— Да, вече може да чете на собствения си език, както и на езика на психлосите.
— Невъзможно!
Търл се обърна към Джони:
— Поздрави многоуважаемия Директор на планетата!
Джони прикова поглед върху Търл и не каза нищо.
— Говори! — каза Търл на висок глас и прибави малко по-тихо: — Да не би да искаш да ти сваля маската от лицето?
Джони каза:
— Мисля, че Търл иска да подпишете заявките, за да мога да бъда обучен как да управлявам тези машини. Ако и вие искате това, ще трябва да подпишете.
Все едно, че не беше казал нищо. Нъмф продължаваше да гледа през прозореца, сякаш си мислеше за нещо съвсем друго. След малко ноздрите му трепнаха.
— Това животно наистина вони.
— Щом подпишете, ще го изведа веднага.
— Да, да — отвърна Нъмф и завъртя няколко подписа.
Търл бързо грабна бланките и понечи да излезе.
Нъмф отново се наведе през бюрото си:
— Не се е изпикало на пода, нали?
Търл беше спал зле, днес вече на два пъти участвува в различни спорове и не искаше да се впуска в трети.
Беше най-обикновен сив ден. Белите снежинки бавно се стелеха и покриваха полуразрушената малка машина за товарене на руда. Небето над зоологическата градина сякаш се бе сляло със земята. Човешкото същество изглеждаше направо смешно и нелепо в огромната седалка на мъртвия психло. Търл изсумтя.
Първата кавга беше по повод на униформената екипировка. Началникът на магазина за дрехи, една жалка отрепка на име Дърк, която не беше с всичкия си, твърдеше, че заявката е фалшифицирана. Дори добави, че доколкото познава Търл, изобщо не се съмнява в това, и има наглостта да провери достоверността й в администрацията. Сетне каза, че няма униформи с такъв размер. Нито той, нито компанията имали навика за прекрояват дрехите за дребосъци. Да, дрехи в склада има, но те са за служителите.
След това се бе обадило и животното — в никакъв случай нямало да носи дрехи във виолетово. Търл го зашлеви. Но то стана от земята и повтори същото. Само да имаше как да го притисне! По дяволите, не можеше да измисли с какво да го държи в подчинение.
Но сега му хрумна една идея. Отиде в древните помещения на чинкосите и изрови един топ син плат, от който някога шиели дрехите си. Шивачът каза, че това е боклук, но не можа да измисли други аргументи и бе принуден да се захване за работа.
Скрояването и ушиването на две униформи за животното отне един час. След това обаче то отказа да носи колан с катарамата и емблемата на компанията, както го изискваше правилникът. Почти изпадна в истерия. Наложи се Търл пак да отиде до чинкоските помещения и да рови, докато намери нещо, вероятно археологически експонат — една малка златна военна катарама с изобразен върху нея орел със стрели в ноктите. Това поне направи впечатление на животното. Очите му почти изскочиха от орбитите.
Втората кавга беше със Зът.
Отначало той изобщо не искаше да разговаря. После склони да хвърли поглед върху официалната заявка, но веднага забеляза, че бланките не са заведени и нямат входящи номера. В такива случаи имал правомощия да решава по собствено усмотрение. Накрая каза, че Търл може да получи катастрофиралата машина. Тя беше бракувана, но все пак се движеше. Всъщност това беше капката, която преля и доведе до размяна на удари.
Търл стовари лапата си върху Зът и сетне цели пет минути се дебнеха из работилницата, като си нанасяха удари и контрираха. Търл се спъна в една количка с инструменти и получи няколко силни ритника.
Беше принуден да вземе катастрофиралата машина. Вървеше до нея и я управляваше с една ръка, докато я изкара през шлюза за излизане в откритата атмосфера.
Сега бе качил животното в нея и по всичко личеше, че му предстои трета разправия.
— Каква е тази зеленилка по седалката и пода? — попита Джони. Бяха покрити с пухкав сняг, но той се топеше и не можеше да скрие бледозелените петна.
Отначало Търл не смяташе да му отговаря. Но сетне садистичното чувство отново го обзе:
— Това е кръв.
— А защо не е червена?
— Кръвта на психлосите не е червена. Тя е истинска кръв и затова има зелен цвят. А сега си затваряй устата. Ще ти покажа как да…
— Какви са тези обгорели неща по краищата на онзи голям кръг? — Джони посочи улея, в който някога бе стоял куполът на кабината.
Търл го удари. Джони почти излетя от огромната седалка, в която стоеше изправен. Сръчно се улови за ръчката на барабана и не можа да падне.
— Аз трябва да знам — каза той, когато дишането му се успокои. — Как иначе мога да бъда сигурен, че взривът не е бил предизвикан от натискането на някое от копчетата по погрешка?
Търл тежко въздъхна. Ръцете на тази твар не бяха достатъчно дълги и не достигаха до пулта за управление. Трябваше да стои изправена, за да шофира.
— Никой не е натискал никакво копче. Просто е избухнала.
— Но как? Трябва да има някаква причина.
Тогава се досети, че това е машината, която уби онзи психло в зоната за товарене на руда. Той самият бе видял и чул експлозията.
Джони разрина снега, седна в седалката и се загледа на другата страна.
— Добре — изръмжа Търл, — когато машините се управляват от психлоси, мястото на водача се покрива с прозрачен купол. Вътре се пуска дихателен газ. Ти не можеш да го дишаш, следователно нямаш нужда от кабина и тя няма да експлодира. Нали така, животно?
— Да, но защо все пак е избухнала? Ако искаш да се науча да управлявам това нещо, аз трябва да знам!
Търл въздъхна. Една дълга и разтърсваща въздишка. Всъщност бе вбесен и скърцаше със зъби. Животното продължаваше да си седи и да гледа на другата страна.
— Под херметичния купол — каза Търл — е имало дихателен газ. Те товареха златна руда и в нея сигурно е имало някоя и друга прашинка уран. Херметизацията е била нарушена, може да е имало пукнатина в самия купол. Уранът е влязъл в съприкосновение с дихателния газ и се е получила експлозия.
— Юран ли? Юран?
— Произнасяш го неправилно. Казва се уран!
— А на английски как е?
Това вече беше много.
— Как, в името на проклетата мъглявина, мога да знам? — изръмжа рязко Търл.
Джони внимаваше той да не забележи усмивката му. Уран, уран, повтаряше си наум. Уранът взривява дихателния газ!
И съвсем случайно беше научил, ме Търл не знае английски.
— За какво служат ръчките?
Търл се поуспокои малко. Поне отвратителното животно не гледаше настрани.
— Това копче е за спиране. Запомни го много добре и щом нещо не е наред, веднага го натисни. С тази ръчка се прави завой наляво, а с тази — надясно. С този лост се повдига лопатата, с този се накланя, за да се изсипе, а така се поставя под определен ъгъл. Червеното копче я фиксира в едно положение.
Джони слезе от седалката и се изправи на пода. Повдигна лопатата, обърна я, постави я под ъгъл, като надзърташе над капака, за да може да наблюдава. След това я постави в крайно положение.
— Виждаш ли онази горичка там? — попита Търл. — Тръгни към нея, но карай дяволски бавно!
Търл вървеше до машината.
— Сега спри!
Джони изпълни командата.
— Фиксирай я в едно положение!
Джони го направи.
— Сега я завърти в кръг!
Справи се и с това.
Търл смяташе машината за малка, но седалката й се намираше на около четири метра и половина от земята. Когато широката й шест метра лопата се повдигаше, тресеше се не само тя, но и земята — толкова тежък бе булдозерът.
— Сега започни да ринеш сняг — поръча Търл. — Нагласи я така, че да сваляш само десетина сантиметра от най-горния слой.
В началото на Джони му бе трудно да фиксира лопатата в нужното положение, когато машината се движеше.
Търл го наблюдаваше. Беше много студено. Не беше спал цяла нощ. Зъбите го боляха, защото Зът бе успял да го прасне веднаж много точно и силно. Той се покатери върху машината, хвана свободния край на вързаното за нашийника на Джони въже и го омота около един лост, до който той не можеше да стигне.
Джони спря да си поеме дъх.
— Защо Нъмф не обърна внимание на това, че говорех?
— Затваряй си устата, животно!
— Но аз трябва да знам. Може би произношението ми е много лошо.
— Произношението ти наистина е ужасно, но не това е причината. Ти говореше през маската, а и Нъмф е малко глух. — Това си беше чиста полицейска лъжа от устата на един шеф на сигурността.
Нъмф чуваше много добре и маската върху лицето на животното изобщо не бе попречила. Нещо друго бе отвлякло вниманието му. Нещо, за което Търл не знаеше. Той не спа цяла нощ, за да прерови архивите на Нъмф и най-после да открие нещо. Това беше много важно. Не намери нищичко, абсолютно нищичко, макар да бе сигурен, че трябва да има.
Търл просто заспиваше прав. Налагаше се да подремне.
— Имам да пиша няколко доклада — каза той. — Ти продължавай да се упражняваш с машината. Ще се върна скоро.
Извади една миниатюрна камера и я закрепи на лоста на задния барабан, така че животното да не може да я достигне.
— И да не ти хрумне да вършиш глупости. Тази машина не е по-бърза от пешеходец — закани се той и си тръгна.
Спа по-дълго, отколкото бе решил, може би защото пийна доста кербанго преди лягане. Беше почти тъмно, когато се появи с тромави забързани крачки.
Спря втрещен. Учебната площадка беше като изметена. Но не това беше потресаващото. Животното умело бе повалило няколко дървета и ги бе избутало чак до клетката си, където сега лежаха подредени. Нещо повече — то беше използвало тежката лопата, за да ги нареже на парчета по един метър и да ги нацепи.
Сега се бе свило върху седалката, за да се предпази от появилия се остър пронизващ вятър.
Търл отвърза въжето и Джони се изправи.
— За какво ти е всичко това? — попита чудовището, като посочи купчината нацепени дърва.
— Това са дърва за огрев — отговори Джони. — Сега, като съм отвързан, ще вкарам част от тях в клетката.
— Дърва за огрев ли?
— Нека да приемем, че ми е писнало да ям сурови плъхове, приятелю.
Тази нощ, след като за пръв път от много месеци насам яде сготвена храна и успя да се стопли на огъня, Джони се излегна на пода на клетката и въздъхна с облекчение.
Новите му дрехи бяха прострени върху коловете и съхнеха. Той седна с кръстосани крака и се разрови в торбата си.
Извади от нея кръглата златна плочка и я приближи до катарамата на новия колан. Започна да ги сравнява.
Птицата със стрелите беше една и съща. А сега вече той можеше и да чете.
Върху диска пишеше „Съединени американски щати“, а върху катарамата — „Американски военновъздушни сили“.
Следователно много отдавна неговият народ е бил истинска нация и е разполагал със сили, свързани по някакъв начин с въздуха.
Психлосите носеха катарами с емблемата на Междугалактическата минна компания.
С усмивка, от която Търл щеше да настръхне целият, ако беше тук, Джони си представи, че е първият и единствен член на Американските военновъздушни сили.
Постави внимателно катарамата под дрехата, която му служеше за възглавница, и дълго лежа, вперил поглед в танцуващите пламъци.
Могъщата планета Психло, „владетел на всички галактики“, се къпеше в мощните лъчи на трите си слънца.
Куриерът стоеше встрани от сектор „Пристигане“ на зоната за междупланетарен транспорт и чакаше. На хоризонта бледоморавото небе се спускаше като купол над виолетовите очертания на планините. Навсякъде наоколо се виждаха заводи, бълващи дим, и енергопроводи, които олицетворяваха огромната мощ на компанията. Различни машини и транспортни средства се движеха в привиден хаос по разположените на няколко нива пътни артерии в зоната на лагера. В далечината се мержелееха пирамидалните очертания на Великия град. Лагерите на много други компании бяха разпръснати сред хълмовете — фабрики и заводи, чиято продукция заливаше цели галактики.
Кой би поискал да живее на друго място? — помисли си куриерът. Той седеше върху малкия си мотоциклет, беше прекъснал за момент ежедневната си служебна обиколка и чакаше. Кой ще предпочете доброволно да живее и да се бъхти на някаква забутана планета с недостатъчна гравитация, да носи маска, да работи непрекъснато под покрив, да кара херметично затворени машини и да копае чужда земя? Или да бъде взет в армията, за да се бие за територии, които нямаха никакво значение? Не и той, това беше сигурно.
Пронизително изсвирване разкъса тишината. Беше предупредителният сигнал за напускане на зоната. Цялата флотилия от почистващи машини се насочи изведнаж навън и тя опустя.
Куриерът прецени по навик разстоянието от него до зоната. Всичко беше наред, намираше се извън опасния район.
Мрежата от кабели и проводници затрептя с характерно жужене. Звукът се издигна в раздиращо слуха кресчендо, което завърши с мощна експлозия.
На повърхността на платформата се материализираха тонове руда, телепортирани за миг през безбрежните галактики.
Куриерът впери поглед в платформата през йонизираното пространство. Виж ти, пристигналата руда беше покрита със слой бяло вещество. Беше го виждал и по-рано. Някои твърдяха, че се нарича сняг. Пред очите му той започна да се превръща във вадички вода. Само като си помислиш, че някои работят на такава шантава планета!
Прозвуча сигналът за отбой и куриерът подкара мотоциклета си към купчината новополучена руда. След малко дойде и отговорникът по приемането на доставките.
— Я виж това! — каза куриерът. — Сняг!
Началникът беше виждал всичко, знаеше всичко и гледаше на младшите куриери с презрение.
— Това е боксит, а не сняг.
— Да, но когато пристигна, върху него имаше сняг.
Началникът се затътри към дясната част на купчината и бръкна в нея. Извади малка кутия. Стъпил върху рудата, той си отбеляза в книгата нейния номер и след това я отнесе на куриера.
Булдозерите се втурнаха към новата купчина. Началникът подаде на куриера книгата за подпис и грубо му хвърли кутията. Онзи запрати книгата към него и тя го удари по мощните гърди.
Куриерът яхна мотоциклета си и ловко си запроправя път през прииждащите машини. Насочи се с голяма скорост към Централния административен комплекс на Междугалактическата.
Няколко минути по-късно един служител влезе с кутията в ръце в кабинета на Зафин, младши помощник на заместник-директора, отговарящ за второстепенните ненаселени планети. Кабинетът беше малко по-голям от кутийка, защото под покрива на централата на Междугалактическата се бяха подслонили повече от триста хиляди административни служители.
Зафин беше млад и амбициозен.
— Защо кутията е мокра? — попита той.
Служителят бе понечил да я остави върху листовете на бюрото, но сега бързо я отдръпна, намери една кърпа и я избърса. Погледна етикета.
— Идва от планетата Земя. Там сигурно вали.
— Типично. Къде се намира това място?
Служителят се приближи тихо, натисна бутона на един прожекционен апарат и на стената се появи карта. Той нагласи фокуса, вгледа се в нея и посочи с нокът малка точица.
Зафин дори не си направи труд да погледне. Беше отворил кутията и подреждаше съобщенията на различните отдели под негово разпореждане. Подписваше тези, които се нуждаеха от резолюцията му. Беше почти свършил, когато стигна до един документ, с който трябваше да се запознае по-подробно. Погледна го с отвращение.
— Зеленият цвят означава, че е спешно — каза Зафин.
Служителят пое документа гузно и го зачете.
— Просто някакво искане за информация.
— Но незабавно и с предимство — отвърна Зафин. Взе го обратно. — В момента водим три войни, а някой си… Откъде беше?…
— От Земята — отговори служителят.
— Кой го изпраща?
Служителят отново взе искането и го погледна.
— Шеф на службата за сигурност. Казва се Търл.
— Какво е досието му?
Служителят натисна с огромните си нокти няколко копчета върху една конзола на стената. Нещо изтрака и след малко от някакъв процеп изскочи папка. Той му я подаде.
— Търл — каза Зафин. Намръщи се замислено. — Не съм ли чувал преди това име?
Служителят взе папката и я огледа.
— Преди пет месеца по нашия календар е поискал преместване.
— Желязна памет — каза Зафин. — Това съм аз.
И наистина го вярваше. Отново взе папката.
— Никога не забравям имена… — разлистваше страниците. — Това място, Земята, трябва да е отвратително и скучно. А сега оттам пристига искане със сбъркана категория за спешност.
Служителят пое папката обратно.
Зъмф се намръщи:
— Е, къде е искането?
— Върху бюрото ви, ваше превъзходителство.
— Иска да знае какви връзки… Нъмф? А?
Служителят отново се приближи до конзолата с бутони и след малко един от екраните светна.
— Директор на планетата Земя в Междугалактическата!
— Този Търл иска да знае какви връзки има той в централната администрация.
Служителят натисна още няколко бутона. Екранът пак просветна.
— Той е чичо на Найп — изговори бързо той, — помощник-директор на Счетоводния отдел за второстепенни планети.
— Е, добре, напиши го в искането и го върни обратно.
— Отбелязано е и като поверително — каза служителят.
— И ти го отбележи така — отвърна Зафин. Облегна се назад и се замисли. Обърна стола си и погледна през прозореца към града в далечината. Вятърът беше хладен и приятен. Той поохлади малко раздразнението му. След това отново се обърна към бюрото си. — Този път няма да наказваме онзи, как му беше името…
— Търл — отговори служителят.
— Търл — повтори Зафин. — Отбележи само в досието му, че не разбира от приоритетно придвижване на документи и пише глупости. Изглежда, че просто е млад и амбициозен и му липсва необходимият опит на ръководител. При нас няма място за излишни хора, които не си разбират от работата! Ясно ти е, нали?
Служителят отговори, че му е ясно, и тръгна заднешком към вратата, като държеше в лапите си кутията с цялото й съдържание. Така и написа в досието на Търл: „Не разбира от приоритетно придвижване на документи и пише глупости. Млад, амбициозен, неопитен като ръководител. Да се отклоняват всички следващи опити за контакт.“
В малката си канцеларийка служителят се ухили злобно, като си помисли, че това описание напълно приляга и на Зафин. Написа отговора на искането с четлив чиновнически почерк, без дори да се потруди да направи второ копие. Само след няколко дни отговорът щеше да бъде телепортиран на Земята.
Животът на могъщата, деспотична и арогантна планета Психло продължаваше да тече.
Денят за демонстрацията настъпи и Търл беше в стихията си. Беше станал рано и накара животното да повтори всичко отново. То трябваше да управлява булдозера напред и назад, наляво и надясно, да се върти в кръг. Търл го принуди да повтори наученото толкова пъти, че накрая горивото свърши. Но това не беше проблем. Той лесно можеше да го уреди.
Отиде при Зът.
— Нямаш официално нареждане! — заяде се той.
— Става дума само за една капсула гориво.
— Зная, зная. Но трябва да се отчитам!
Търл изскърца със зъби. Да го притисне, на всяка цена трябваше да го притисне, но в момента не разполагаше с нищо срещу него.
Внезапно Зът спря работата си. Върху костните му устни се появи нещо като усмивка. Това накара Търл да застане нащрек.
— Искаш ли да ти кажа какво ще направя? — попита го Зът. — Все пак ти се отказа от пет разузнавателни самолета, съгласен съм да хвърля един поглед върху булдозера.
Постави маската си и последва Търл навън.
Животното седеше върху машината, въжето на нашийника му бе здраво завързано за лоста на задния барабан. Зимният вятър беше силен и пронизващ, то беше посиняло и трепереше от студ. Търл изобщо не му обърна внимание.
Зът отключи капака и той отскочи нагоре.
— Просто искам да се убедя, че всичко работи — каза той. Гласът му звучеше приглушено, защото носеше маска, пък и се бе наврял във вътрешността на машината. — Стара бракма!…
— Истинска развалина — потвърди Търл.
— Да, да, да — обади се Зът, като съсредоточено проверяваше контактите. — Но все пак я получи, нали?
Животното следеше всяко негово движение. То стоеше върху таблото за управление и гледаше надолу.
— Оставил си един кабел несвързан — каза то.
— А, така ли? — промърмори Зът. — Ти да не би да говориш?
— Мисля, че ме чу.
— Да, чух те — отговори Зът. — Но не чух съответните учтиви изрази.
Търл изръмжа:
— Та то е само животно! Каква учтивост очакваш от него? И то към един механик…
— Ето, готово — каза Зът, без да обръща внимание на Търл. — Мисля, че всичко е наред. — Извади капсулата гориво, постави я на мястото й и завинти капачката. — Пали!
Търл се пресегна и натисна едно копче. Изглежда моторът работеше нормално. Зът изключи машината.
— Разбрах, че ще правиш някаква демонстрация днес. Никога не съм виждал животно да кара. Ще имаш ли нещо против, ако дойда и погледам?
Търл го измери с очи. Не държеше с нищо в ръцете си Зът и неговата добронамереност и интересът му бяха подозрителни. Не надушваше обаче нищо нередно.
— Добре, ела — изръмжа Търл. — Ще започне след един час.
Щеше да разбере грешката си по-късно, но точно сега имаше други грижи.
— Мога ли да се постопля? — попита Джони.
— Затваряй си устата, животно! — отвърна Търл и забързано пое към лагера.
Търл чакаше нервно в приемната пред кабинета на Нъмф. Един служител беше съобщил, че е отвън, но все още не го викаха да влезе. Накрая, след четиридесет и пет минути чакане, той грубо нареди на друг служител отново да извести Директора и този път го поканиха вътре.
На бюрото на Нъмф нямаше нищо освен една купа с кербанго. Той гледаше планините в далечината през прозрачния купол. Търл драсна с нокът по катарамата на колана си, за да привлече вниманието му. Накрая Нъмф се обърна и го изгледа с празен поглед.
— Демонстрацията, която наредихте, може да започне всеки момент — каза Търл. — Всичко е готово, ваша светлост.
— Проектът заведен ли е официално под някакъв номер? — попита Нъмф.
Търл бързо измисли едно число.
— Проект 39 А, ваша светлост.
— Мисля, че ставаше въпрос за набиране на нова работна ръка?…
Търл се бе застраховал, като прибави буквата „А“ — код, който никой проект не притежаваше.
— Вероятно говорите за 39, ваша светлост. А това е 39 А. Замяната на персонал…
— А, да. Докарване на нови работници от родната ни планета.
— Не, ваша светлост. Нали помните онова животно?
Нещо просветна в замъгленото съзнание на Нъмф.
— Ах, да, животното… — каза той, без да помръдне.
Трябваше да го притисне, на всяка цена! В момента не разполагаше с нищо срещу този стар глупак. Беше обърнал архивите наопаки, но не намери нищо. От запитването си до Центъра разбра само, че е чичо на Найп, помощник-директор на Счетоводния отдел за второстепенни планети. Всичко това означаваше, че очевидно е получил тази служба с връзки и е известен некадърник. Поне такива бяха изводите, които можеше да направи засега.
Очевидно Нъмф нямаше намерение да се раздвижи. Търл виждаше как всичките му планове се сгромолясват пред очите му. Накрая щеше да изпари това животно и да забрави цялата история. И всичко само защото не намери нищо, с което да го притисне до стената…
Зад невъзмутимото лице на Търл мислите се стрелкаха с такава бързина, че изпускаха искри.
— Страхувам се — каза Нъмф, — че…
Търл го прекъсна веднага. Не биваше да го остави да довърши мисълта си! Не трябваше да му позволи да го обрече да прекара всичките си дни на тази планета! Внезапно му хрумна нещо и го обзе вдъхновение.
— Получавали ли сте скоро новини от племенника си? — попита той, като се опита да подхване обикновен разговор. Канеше се дори да излъже, че с Найп са учили заедно.
Но ефектът и така беше изненадващо голям. Нъмф се наведе съвсем лекичко напред и се взря в него. Движението беше едва доловимо, ала Търл го забеляза. Тук имаше нещо.
Търл мълчеше. Нъмф продължи да го гледа, вероятно изчакваше нещо. От какво се страхуваше? Беше понечил да обясни, но това можеше да бъде и само обикновена реплика…
— Няма причини да се страхувате от животното — каза Търл меко и успокояващо, като умишлено се направи, че нищо не е доловил. — То нито хапе, нито драска.
Нъмф продължаваше да седи неподвижно. Но какво се бе появило в очите му?
— Вие дадохте заповед за тази демонстрация и тя може да започне всеки момент, ваша светлост.
— А, да, демонстрацията.
— Ако само благоволите да поставите маската си и да дойдете с мене…
— Да, разбира се.
Директорът на планетата изпи кербангото на големи глътки, изправи се и взе маската от стената.
Излезе от кабинета и даде знак с ръка на няколко от своите сътрудници също да си сложат маските и да го последват. Навън продължи редом с Търл, като го поглеждаше крадешком с присвити очи. Търл тържествуваше, макар и да беше озадачен. Старото приятелче се тресеше от страх. Планът щеше да успее!
Джони седеше високо горе върху булдозера. Студеният щипещ вятър вдигаше облачета сняг, които обгръщаха целия лагер. Джони забеляза приближаващата група. Тежките стъпки тресяха земята.
Мястото, избрано за демонстрацията, представляваше малко плато, по-високо от лагера. Беше продълговато, с площ близо хиляда квадратни метра, но свършваше като отрязано с нож. От края му започваше дълбока около седемдесет метра пропаст. Имаше достатъчно място за маневриране, но част от периферията му беше много опасна.
Търл вървеше към булдозера през снежната мъгла. Стъпи върху долното стъпало и приближи огромното си лице към Джони.
— Виждаш ли тази тълпа? — попита го той.
Джони погледна нататък. Психлосите се събираха край лагера. Зът стоеше най-вляво.
— Виждаш ли този високоговорител? — попита Търл и показа нещо като рупор в ръката си. Бе го използвал и по време на обучението.
— Виждаш ли този бластер? — той потупа огромния пистолет на колана си. — Ако направиш само една грешка или объркаш нещо, ще те застрелям на място. Нямаш никакъв шанс. Бъди сигурен, че ще пукнеш.
Търл се пресегна и провери дали въжето е вързано здраво. Беше го омотал около лоста на задния барабан, а другия му край бе заварил за страничния буфер. Беше стегнато и Джони не можеше да се движи свободно.
Тези инструкции не достигаха до тълпата. Търл се приближи до нея, обърна се с лице към машината, разкрачи огромните си крака, наду се и извика:
— Запали!
Джони включи двигателя. Беше неспокоен. Шестото му чувство му подсказваше, че нещо не е наред. Същото усещаше и когато знаеше, че зад гърба му има пума, без да я е видял. Заплахите на Търл нямаха нищо общо с това. Опасността идеше от другаде. Хвърли поглед към тълпата.
— Повдигни лопатата! — извика гръмогласно Търл през рупора.
Джони изпълни командата.
— Свали лопатата!
Джони изпълни командата.
— Дай напред!
Джони изпълни командата.
— Фиксирай я в едно положение!
Джони изпълни командата.
— Направи кръг!
Джони изпълни командата.
— Сега направи купчина сняг, като загребваш от всички страни!
Джони започна да маневрира, натискаше и дърпаше уверено ръчките, загребваше по малко сняг и го струпваше в средата. Бавно започна да се оформя не обикновена купчина, а фигура с четири равни страни и изравнена горна част. Приличаше на пресечена пирамида. Работеше бързо и трупаше все повече и повече сняг. Купчината постепенно придобиваше съвсем правилна геометрична форма.
Оставаше му да направи само още едно загребване от средната част на платото и щеше да се отдалечи от опасния ръб.
Изведнаж лостовете за управление престанаха да му се подчиняват. Чу се някакво странно продължително бръмчене във вътрешността на таблото и всички копчета и ръчки пред него блокираха.
Булдозерът се насочваше ту наляво, ту надясно.
Джони трескаво се бореше с уредите пред себе си. Нищо не работеше. Лопатата рязко се вдигна във въздуха.
Машината боботеше и се движеше накъдето й скимне. Започна да се изкачва нагоре по струпаната купчина и замалко щеше да се преобърне назад. Стигна върха и изведнаж се закова като мъртва. След това подскочи напред и полетя надолу от другата страна.
Беше се насочила право към ръба, под който се намираше пропастта!
Джони натискаше копчето за спиране, но тя не искаше да се подчинява.
Той продължи усилията си да овладее управлението. Машината не реагираше.
Погледна тълпата с обезумели очи. За миг зърна Зът, който стоеше малко по-встрани. Мръсникът държеше нещо в лапата си.
Джони се вкопчи в нашийника, приковал го към смъртоносната машина.
Дръпна стоманеното въже. То беше завързано по-здраво от всякога.
Опасният ръб се приближаваше бързо.
От лявата му страна имаше лост за ръчно управление на лопатата. Беше закачен с една кука. Джони се опитваше да я откачи. Ако успееше, може би лопатата щеше да падне и да се забие в земята, а това щеше да спре машината. Но куката не помръдваше.
Джони бръкна в джоба си и извади един кремък за палене на огън. Започна да удря куката с него. Накрая тя се откачи. Движена от собствената си тежест, лопатата описа парабола и се заби в скалистата почва.
Машината се затресе и спря.
Под капака се чу слаба експлозия. Секунда по-късно във въздуха изригна пушек, последван от огнени езици.
Ръбът на пропастта се намираше само на около метър. Джони погледна към него през огнената завеса. Машината вече бе изкривила лопатата и сантиметър по сантиметър се приближаваше към пропастта.
Джони се обърна към барабана зад гърба си. Стоманеното въже беше увито около него няколко пъти. Той се притисна към метала и започна да му нанася удари с кремъка. Беше опитвал и преди, обаче без никакъв успех. Но изправен пред единствената възможност да полети надолу от седемдесетметрова височина, обхванат от пламъци, не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че този път ще сполучи.
Гърбът му започваше да гори. Обърна се и видя, че таблото за управление се е нажежило до червено.
Бавно, но сигурно машината се приближаваше към своята гибел.
Чуваха се слаби експлозии — отделните части се взривяваха една след друга. Горящата горна част на таблото бе побеляла от високата температура.
Джони опъна въжето докрай и го притисна до нажежения метален ръб. То започна да се топи!
Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не отдръпне ръцете си. Разтопеният метал закапа по пода.
Машината се залюля. Всеки момент можеше да преодолее съпротивлението на забитата в земята лопата и да полети надолу.
Металното въже се скъса!
Джони скочи от булдозера с главата надолу и се претърколи няколко пъти.
Тресейки се, машината откърти последното парче от ръба, което я спираше. Пламъците избухнаха още по-високо. Тя подскочи и изхвърча в празното пространство като изстреляна от катапулт.
Падна върху склона, преобърна се няколко пъти и спря, за да остави огънят да довърши работата си на спокойствие.
Джони зарови изгорените си ръце в студения сняг.
Търл търсеше Зът.
Когато машината падна в пропастта, той веднага заподозря нещо и се огледа, за да открие причината. Зът не се виждаше никъде.
Тълпата избухна в смях, който се превърна в истинско ликуване, когато машината изчезна от погледите им. Смехът се забиваше като кинжал в ушите на Търл.
Нъмф стоеше и клатеше глава. Изглеждаше развеселен, когато се обърна към Търл и му каза:
— Е, сам видя какво могат животните! — засмя се за пръв път. — Те пикаят върху пода!
Всички се бяха завърнали по работните си места и Търл претърсваше района на ремонтната база. Той обикаляше около подредените в подземните етажи редици бракувани коли, бойни самолети, камиони, булдозери… Да, имаше и земеходи, някои от тях доста луксозни. Досега не му беше хрумвало, че Зът наистина постъпи много подло, като му пробута онази стара развалина Марк II.
Той продължи да го търси безуспешно още час и половина и реши отново да провери работилницата.
Кипеше от гняв, когато нахлу в нея и започна да я претърсва.
Костните му уши доловиха съвсем слаб шум. Беше стържене на метал в метал.
Този звук му беше познат. Получаваше се при вдигането на предпазителя на лъчев пистолет.
— Остани на мястото си! — заповяда гласът на Зът. — Дръж лапите си далеч от пистолета на кръста ти!
Търл се обърна. Зът се подаваше от един тъмен шкаф за инструменти.
Търл едва сдържаше яростта си:
— Докато поправяше двигателя, си поставил дистанционно управление!
— А защо не? — попита Зът. — Монтирах и взривен заряд.
Търл не можеше да повярва:
— И си признаваш?!
— Тук няма свидетели. Само двамата сме. Нито твоята, нито моята дума означават нещо.
— Но тази машина беше твоя, тя ти се водеше!
— Беше отписана. Има толкова много други.
— Защо го направи?
— Всъщност смятам, че го измислих добре. — Той пристъпи напред, без да изпуска бластера с дълга цев.
— Но защо?
— Ти позволи да намалят заплатите и да спрат премиалните. Може идеята да не е твоя, но ти им позволи да стане.
— Слушай, ако успея да обуча животното, парите ще потекат отново.
— Само ти мислиш така.
— Смятам, че съм прав! — отсече Търл.
— Добре, ще бъда откровен. Да предположим, че научиш животните да се справят с техниката. Но как си представяш, че ще се оправят без механици? Разбира се, че ще объркат всичко. Нали точно това стана преди малко?
— Ти обърка всичко — каза Търл. — Много добре съзнаваш, че ако бъде отразено в досието ти, ще изхвърчиш от мястото си.
— Досието ми ще си остане чисто. Няма свидетели. Нъмф дори видя, че си отивам още преди онова нещо да полудее. Той никога няма да даде ход на доклада ти. Да не говорим, че всички се забавляваха чудесно.
Зът посочи вратата с цевта на бластера си:
— Защо просто не излезеш през нея и не отидеш по дяволите?
Трябваше, трябваше да намери нещо, с което да го притисне и да си осигури послушанието му! Но в момента нямаше с какво.
Търл напусна гаража.
Джони лежеше на пода на клетката, свит на кълбо. Болеше го цялото тяло.
Чудовището го хвърли вътре и си отиде.
Беше дяволски студено, но Джони дори не можеше да държи в ръце кремъка, за да запали огън. Пръстите му бяха покрити с мехури от изгарянията. А и точно сега самата мисъл за огън го отвращаваше.
Лицето му бе обгорено, веждите и брадата му — опърлени. Част от косата му липсваше. Вероятно старата чинкоска униформа е била ушита от специален топлоустойчив материал — не се запали, дори не се стопи и запази тялото му от изгаряне.
Благословени да са чинкосите! Горките същества! Били са толкова вежливи и умни, но са намерили смъртта си.
Това беше добър урок. Всеки, който се сприятелява или сътрудничи с психлосите, е обречен.
Търл дори не се опита да му помогне, докато той се мяташе в горящата машина, а знаеше много добре, че е вързан здраво. Милостта и състраданието не бяха част от характера на един психло. Търл имаше на кръста си пистолет и би могъл съвсем лесно да простреля въжето още в самото начало.
Джони усети, че земята потрепери. Значи чудовището е в клетката. С връхчето на ботуша си Търл го обърна по гръб. Присвитите кехлибарени очи се впиха в него.
— Ще оживееш — изръмжа с безразличие. — Колко време ще ти е необходимо, за да се оправиш?
Джони не отговори. Той просто го гледаше.
— Ти си глупав — продължи Търл. — Не разбираш нищо от дистанционно управление.
— А какво можех да направя, като бях прикован към проклетата седалка?
— Онова копеле Зът монтирало под капака дистанционно управление и взривно устройство.
— Откъде можех аз да зная това?
— Можеше да провериш предварително.
Джони се усмихна едва-едва:
— Добре овързан със стоманеното въже, нали?
— Е, сега вече знаеш. Когато повторим всичко още веднаж…
— Няма да има „още веднаж“! — прекъсна го Джони.
Търл се надвеси над него заплашително:
— Не и при тези условия — продължи Джони.
— Затваряй си устата, животно!
— Свали нашийника. Вратът ми целият е изгорял!
Търл погледна почернялото стоманено въже. Излезе от клетката и не след дълго се върна с малък оксижен и ново въже. То като че ли не беше от обикновена стомана. Беше по-тънко, изработено от специален метал. Преряза старото и завари към нашийника донесеното, без да обръща внимание на Джони, който отчаяно се опитваше да се запази от пламъка. Направи примка на свободния край и я надяна върху един висок стълб от оградата на клетката, където Джони не можеше да я достигне.
Когато отиваше към вратата, Търл не усети, че ако можеха, очите на Джони щяха да пробият две дупки в гърба му. Излезе и заключи.
Джони лежеше в нечовешки страдания, увит в мръсното си кожено наметало, под току-що навалелия сняг.