Тази година зимата горе в планината беше много тежка. Още в началото лавини блокираха проходите към високите пасища.
Криси седеше мълчалива и отчаяна пред съвета на старейшините в Съдилището. Вятърът виеше и свиреше през пролуките в стените, а огънят в средата на стаята обгръщаше лицата на насядалите около него съветници с кълба дим.
Пастор Стафър лежеше тежко болен в съседната колиба. Зимата беше изсмукала и малкото останала му жизненост и сега на неговото място седеше по-старият Джимсън, когото вече наричаха пастор. От двете му страни се бяха настанили Клей, един от по-възрастните жители, и Браун Лимпър Стафър, който изглежда също бе станал член на съвета, въпреки че бе прекалено млад и куцаше. Той уж временно замести разболелия се пастор Стафър, а после просто не се оттегли. И тримата седяха върху една стара пейка.
От другата страна на огъня Криси не им обръщаше много внимание. Преди две нощи беше сънувала кошмарен сън, от който се събуди изпотена и трепереща, без да може да мигне до сутринта. Оттогава той не я оставяше на мира. Беше сънувала, че Джони гори. Викаше нейното име и тя още чуваше гласа му.
— Това са направо глупости! — се обърна към нея пастор Джимсън. — Трима млади мъже са готови да се оженят за тебе и ти нямаш никакво право да им отказваш. Жителите на селото постоянно намаляват. Само една трета от тях оцеляха през зимата. Сега не е време да мислиш за себе си.
Криси изведнаж се стресна — разбра, че той говори на нея. Опита се да си припомни за какво става дума — нещо за жителите на селото. И двете родени през зимата бебета умряха. Младите мъже не бяха успели да докарат достатъчно говеда от пасищата в равнината, преди проходите да бъдат затрупани, и селото водеше полугладно съществуване. Ако Джони беше тук…
— Когато дойде пролетта — каза Криси, — ще сляза долу в равнината, за да намеря Джони.
Тя не казваше нищо ново за тях. Съветът я бе чувал да го повтаря още от деня на заминаването на Джони.
Браун Лимпър я погледна през завесата от дим. Тънките му устни бяха изкривени в подигравателна усмивка. Съветът на старейшините го търпеше, защото не говореше много и им носеше вода и храна, когато заседанията продължаваха твърде дълго. Но този път той не можа да се сдържи.
— Всички знаем, че Джони е мъртъв. Сигурно чудовищата са му видели сметката.
Джимсън и Клей го погледнаха намръщено. Именно той им бе обърнал внимание, че Криси отказва да се омъжи за някой от младите мъже. Клей се чудеше дали Браун Лимпър няма намерение да го стори сам.
Криси събра сили и се обади въпреки страданието си:
— Конете му не се върнаха у дома.
— Може би чудовищата са се справили и с тях — предположи Браун Лимпър.
— Джони беше убеден, той вярваше, че чудовищата не съществуват — отговори Криси. — Отиде да намери Голямото село, за което се говори в легендите.
— О-о, чудовищата съществуват и по това не може да има спор. Да не се вярва на легендите е направо богохулство — каза Джимсън.
— Тогава — попита Криси — защо не идват насам и никой от нас не ги е виждал?
— Планините са свещени — отвърна Джимсън.
— Снегът — обади се и Браун Лимпър — блокира проходите и затова конете не са се върнали. Разбира се, ако чудовищата са ги оставили живи.
По-възрастните мъже го погледнаха намръщено и той трябваше да млъкне.
— Криси — каза пастор Джимсън, — ти трябва да забравиш всичките тези глупости и да позволиш на някого от младите мъже да те вземе за съпруга. Повече от ясно е, че Джони Гудбой Тайлър е мъртъв.
— Когато изтече една година — каза Криси, — ще сляза долу в равнината.
— Криси — обади се Клей, — това е сигурно самоубийство.
Тя не вдигаше очи от огъня. В ушите й още кънтяха виковете на Джони от кошмарния й сън. Те бяха абсолютно прави — ако Джони е мъртъв, тя също не иска да живее. Виковете сякаш утихнаха и Криси чуваше само как той шепне нейното име. Вдигна поглед, в него се четяха дързост и предизвикателство.
— Той е жив! — упорито каза тя.
Тримата съветници се спогледаха. Не бяха успели да постигнат нищо. Налагаше се да опитат някой друг път.
Престанаха да й обръщат внимание и продължиха да обсъждат желанието на пастор Стафър да бъде погребан след смъртта си. Нямаше почти никаква храна, а и не се знаеше дали някой ще се заеме да изкопае гроб в замръзналата земя. Разбира се, на него му се полагаше погребение, защото беше пастор, а и дълги години бе изпълнявал длъжността на кмет. Но трудностите си бяха трудности.
Криси разбра, че присъствието й повече не е нужно, стана и тръгна към вратата. Очите й бяха зачервени, и то не само от лютия дим.
Уви се в мечешката кожа и погледна нагоре към зимното небе. Когато през пролетта звездите се върнат на местата си, тя щеше да потегли. Вятърът режеше като с нож и Криси се загърна още по-плътно в кожата. Беше й подарък от Джони, прокара пръстите си по нея. Нямаше да скучае в оставащото време, защото трябваше да му ушие нови кожени панталони и да се приготви за пътуването. Не ще им позволи да изядат и последните два коня.
И когато времето настъпи, ще бъде готова за път.
Силен порив на вятъра откъм Върха я накара да потрепери, сякаш й се подиграваше. Напразно, когато настъпи моментът, тя ще е готова да тръгне.
Търл работеше като луд. Почти не спеше. Отказа се от кербангото. Перспективата да прекара останалите си дни на тази проклета планета го преследваше и му вдъхваше нови сили. Всеки път, когато намалеше темпото, тази кошмарна мисъл го връхлиташе и го караше да полага още по-големи усилия.
Трябваше му средство, за да изнудва, да оказва натиск! В това отношение той се чувствуваше направо беден.
Притежаваше по нещичко за някои от работниците, но бяха дреболии — незначителни прегрешения със служителки, пиянство по време на смяна, довело до производствени аварии, записи с мънкащи критики по адрес на началника, скрити в телепортираната руда лични писма, но нищо съществено. Нищо, което да положи в основите на бъдещото си щастие и богатство. Все пак на планетата имаше хиляди психлоси и опитът му на шеф на сигурността подсказваше, че възможностите за откриване на подходящ компрометиращ материал не са незначителни. Компанията не наемаше ангели. Тя вземаше на работа здрави и издръжливи миньори и служители с опит в администрацията на мините, но в някои случаи, особено когато ставаше дума за такава отвратителна дупка като тази планета, си затваряше очите дори при назначаването на бивши криминални престъпници. Вината, че досега не бе открил нищо, си беше негова.
Нъмф беше уязвим. Търл беше убеден, че той се страхува и крие нещо, но не знаеше как да се добере до него. Вероятно беше свързано с племенника му Найп в Счетоводния отдел на родната планета. Но как да разбере за какво става дума? Не смееше да го притисне. Щеше да е крайно рисковано, ако по нещастно стечение на обстоятелствата се окажеше, че е започнал да се прави на много умен, а всъщност не разполага с никакви конкретни факти. Възможността за оказване на натиск ще изчезне като дим, когато Нъмф разбере, че Търл е с празни ръце. Действуваше толкова предпазливо, че засега не беше постигнал нищо. По дяволите!
Докато дългите зимни дни и седмици се нижеха, възникнаха нови затруднения. Исканията му за допълнителна информация от родната планета не бяха удовлетворени. Единственото нещо бяха трохите, които му подхвърлиха за Найп. Това го плашеше още повече. Не получаваше никакви отговори. Можеше да си изпраща спешните запитвания със зелено клеймо, докато му свърши писалката, а те дори нямаше да ги забележат.
Опита един хитър ход — изпрати рапорт за откриването на несъществуващ склад на скрито оръжие. Всъщност това бяха само две стари оръдия от бронз, които се зареждаха от дулото. Някакви работници ги изкопали в мина на континента отвъд океана. Търл написа доклада си така, че да вдигне тревога, но самият той да не пострада — най-обикновен рапорт, в който се излагаха фактите. Не получи отговор. Никакъв.
Проведе разследване, за да провери дали и към докладите на другите служби се отнасяха по същия начин. Не, не беше така. Дори допусна, че Нъмф тайно взема рапортите му от кутията за телепортиране. Но и това не беше.
Сигурен бе, че на родната планета знаят за съществуването му. Оттам бяха потвърдили удължаването на срока на службата му с още десет години, бяха отбелязали положителната препоръка на Нъмф и дори бяха прибавили резолюция — удължаване по преценка на компанията. Значи знаеха, че е жив, а ако имаше някакъв донос или предприети действия срещу него, той непременно щеше да забележи проучванията, на които щяха да го подложат. Не, такива мерки не бяха взети.
От администрацията на родната планета не му оказваха съдействие, следователно сам ще трябва да се измъкне от тази дупка. В главата му се въртеше една стара мъдрост на службите за сигурност — ако някаква ситуация не съществува, а ти е необходима, създай я!
Джобовете му бяха пълни с миниатюрни камери, а той беше известен с умението си да ги монтира така, че да не могат да бъдат открити. Подреди в кабинета си всички записващи устройства, които успя да намери, и държеше вратата постоянно заключена.
Сега се беше залепил за един от екраните и наблюдаваше какво става в гаража. Чакаше Зът да отиде да обядва. На колана си държеше втори ключ за вратата на гаража.
Пред него беше отворена инструкцията на компанията за поведението на персонала — Сигурност, том 989, глава 34а — IV, Правилник за наказанията.
Там пишеше: „Тъй като кражбите рязко намаляват размера на печалбите…“ — следваха пет страници, в които се описваха различни наказания, предвидени от компанията за такива провинения. И по-нататък: „…тъй като работещите в компанията имат определени права върху собствените си пари, премиални и лични вещи…“ — следваше една страница с коментар на всички аспекти на въпроса, когато „има неоспорими доказателства за извършена кражба на лични пари от стаята на един служител от друг, се налага смъртно наказание чрез изпаряване“.
Това беше ключът, който развързваше ръцете на Търл. Никъде не беше казано, че кражбата се отразява в досието. Нямаше и думичка в какъв срок след извършване на престъплението трябва да се наложи наказанието. Най-важните думи бяха „неоспорими доказателства“ и „смъртно наказание чрез изпаряване“. На тази планета нямаше камера за изпълнение на присъдата, но това не беше пречка. Бластерът щеше да свърши дори много по-добра работа.
В инструкцията имаше още две много важни клаузи: „Всички служители на компанията, независимо от техния ранг, трябва да изпълняват тези разпоредби“ и „Спазването на правилата и нормативите се осигурява от офицерите от службата за сигурност, техните помощници, упълномощени лица и служители“. Първата се отнасяше за Нъмф — нямаше да може да каже и думичка. А втората за Търл, единствен представител на службата за сигурност на тази планета — офицер, помощник, упълномощено лице и служител едновременно.
Втори ден Търл не изпускаше Зът от погледа си и вече бе разбрал къде държи мръсните си работни дрехи.
Аха, ето че излиза. Търл почака малко, за да се убеди, че началникът на транспорта няма да се върне за нещо забравено. Много добре. Очевидно нямаше намерение да се връща скоро.
Бързо, но без да прави впечатление на онези, които можеха да го срещнат по пътя, Търл отиде в гаража.
Отключи вратата и се запъти право към баните. Взе един мръсен работен комбинезон и шапка. След това излезе и заключи вратата след себе си.
Дни наред с помощта на миниатюрна камера Търл държеше под наблюдение и стаята на по-малкия от братята Чамко. Беше научил каквото му трябваше. След работа по-малкият Чамко отиваше в стаята си и сменяше миньорските дрехи с любимото си дълго палто. Така облечен, отиваше да вечеря или да опита късмета си на игрите в залата за отдих. И най-важното, Чамко държеше парите си в един стар рог за кербанго на стената в стаята си.
Търл търпеливо следеше върху монитора картината от комплекса. Най-сетне видя по-малкия Чамко да излиза от лагера. Очевидно беше обядвал и сега щеше да се качи в автобуса, който ще го откара на работното му място в зоната за междупланетарно телепортиране. Много добре. Търл провери внимателно и коридорите на лагера. В работно време около спалните помещения нямаше никой.
Бързо се захвана за работа. До огледалото на стената беше закачил една снимка на Зът. Започна да се гримира. Удебели очните си кости, удължи зъбите си и разроши козината по бузите си. Искаше приликата да е пълна. Щом си в сигурността, трябва да умееш много неща.
Гримира се, облече работния комбинезон и нахлупи шапката.
Взе петстотин кредита от собствения си портфейл. Написа върху една банкнота съвсем четливо „ТАЛИСМАН“ и с различни писалки надраска още няколко имена.
Свърза камерата, която следеше стаята на Чамко, с дистанционно управление и провери отново всичко. Погледна се за последен път в огледалото.
Хвърли още един поглед към картината от гаража. Да, Зът се беше върнал и се мотаеше около някакъв огромен двигател. Щеше да се занимава с него доста време.
Търл се втурна по коридорите към спалните помещения. Отключи с шперц вратата на стаята на по-малкия Чамко и влезе. Рогът за пиене висеше на стената и както обикновено, в него имаше пари. Постави вътре петстотинте кредита. След това се върна до вратата. Готово!
Натисна дистанционното управление в джоба си.
Отиде до стената, като имитираше клатещата се походка на Зът, и с ловко движение на професионален крадец измъкна петстотинте кредита. Огледа се, сякаш се страхуваше да не бъде видян, преброи парите, като се забави на белязаната банкнота, за да бъде заснета добре. Излезе от стаята и заключи вратата.
Един служител го забеляза в района на спалните помещения и той побърза да офейка.
В стаята си бързо свали грима и прибра петстотинте кредита в портфейла си.
Продължи да следи монитора и когато видя, че Зът отива да обядва, отнесе работния комбинезон и шапката в банята на работилницата.
Върна се в кабинета си и потри доволно лапи.
Ето го средството за изнудване. Беше заложил капана и щеше да го затвори тогава, когато пожелае.
Служителите запомниха тази нощ в залата за отдих.
Не, не че за пръв път виждаха Търл пиян, но този път той надмина себе си. Сервитьорът му носеше купа след купа с кербанго и той ги поглъщаше една след друга.
В началото на вечерта Търл изглеждаше потиснат и това беше съвсем разбираемо. Напоследък не се радваше на особена популярност, ако въобще можеше да се кажа, че някой го харесва. Чар го наблюдава известно време с присвити очи, но сетне реши, че е решил да се натряска. Накрая Търл стана да поиграе с няколко от инженерите в мината на стискане на лапи — игра, при която губеше онзи, който пръв се откажеше и пуснеше противника си. Търл през цялото време губеше и очевидно се напиваше все повече и повече.
А сега подканяше по-малкия Чамко да играят на обръчи. Това беше хазартна игра — всеки играч вземаше един обръч и го поставяше върху обратната страна на лапата си, а с другата го перваше и той политаше към закачена на отсрещната стена дъска. Върху нея стърчаха номерирани пръчки. Печелеше по-голямото число. След това се правеше нов облог и играта продължаваше.
Малкият Чамко не искаше да играе. Търл беше много добър и обикновено печелеше. Но днес беше толкова пиян, че Чамко се изкуши и се остави да бъде убеден.
Започнаха с доста висок залог от десет кредита — в залата за отдих се задоволяваха с по-малки суми. Чамко улучи деветдесет, а Търл шестнадесет.
Търл настояваше да повишат залога и Чамко естествено не можеше да откаже.
Обръчът, изстрелян от лапата на по-малкия Чамко, изсвистя във въздуха и изтрака върху номер четири. Той скръцна със зъби. Попадението беше толкова лошо, че нямаше как да не загуби. От известно време не харчеше много, пестеше парите си. Само след няколко месеца му предстоеше да се завърне на родната планета и се надяваше да си купи съпруга. А сега залогът беше цели тридесет кредита.
Като залиташе и се препъваше, Търл постави обръча върху обратната страна на лапата си, духна върху него и с другата го запрати със страхотна скорост право към дъската — тройка! Отново загуби.
По-малкият Чамко беше победител и не можеше да се откаже. Търл държеше нова купа с кербанго, погледна злобно към банката и в крайна сметка пак качи залога.
Зяпачите наоколо също сключваха облози. Търл едва се държеше на краката си. Имаше славата на един от най-добрите играчи и залозите бяха в негова полза, но беше толкова пиян, че дори застана с гръб към дъската и трябваше да го обърнат обратно.
По-малкият Чамко улучи петдесет, а Търл само две.
— А, не! Не можеш да спреш сега — изпелтечи Търл. — Победителят не може да спре.
Говореше завалено:
— Залагам… Залагам… с-с-сто… кредита!
Е, щом заплатите бяха намалени наполовина и нямаше премии, никой не би се отказал да спечели лесно малко пари и по-малкият Чамко продължи играта.
Търл се проваляше тур след тур, публиката ревеше. Изведнаж Чамко се оказа с печалба от четиристотин и петдесет кредита.
Търл се заклатушка към бюфета и взе още една купа с кербанго. Докато я пиеше, обръщаше един след друг джобовете си наопаки. Накрая намери една-единствена банкнота, малко поизмачкана и цялата нашарена с писалка.
— Тази банкнота ми е талисман! — изхълца той отчаяно.
Застана пред дъската.
— Чамко младши, само още едно мръсно залогче. Виждаш ли тази банкнота?
По-малкият Чамко я разгледа. Служителите в мините често си разменяха подобни талисмани, когато заминаваха на далечни места — всеки се подписваше върху банкнотата на другия. Върху тази имаше дузина подписи.
— Залагам талисмана си — каза Търл. — Но трябва да обещаеш, че няма да го похарчиш и когато получим заплати, ще ми дадеш възможност да го откупя обратно… ако загубя, разбира се.
Малкият Чамко беше обзет от алчност. В лапите му щеше да попадне — ей така! — почти двуседмична заплата, а това не беше малко при тези мизерни надници. Защо да не обещае на Търл, щом настоява толкова?
Като победител в предните игри, Чамко имаше право да стреля пръв. Никога не бе постигал особени успехи на обръчи. Той хвърли и — ох!, едва единица. Онзи щеше да спечели, каквото и да улучеше.
Търл зяпаше дъската. Приближи с пиянска походка и се вгледа в нея отблизо. Едва се добра до линията за стрелба, без да падне, застана с гръб към нея, пак трябваше да го обръщат и тогава — прас!, случи се невъзможното.
Обръчът се удари в стената!
В този момент Търл припадна. Сервитьорът, двамата Чамко и още неколцина други го качиха върху количка за сервиране. Тя изскърца и се огъна под тежестта му. Триумфиращата компания го забута към спалнята му, някой извади ключа от джоба му, вкараха го вътре и го проснаха на пода. Всички бяха доста пияни и по обратния път пееха нестройно, но с много чувство психлоския погребален марш.
Веднага щом остана сам, Търл пропълзя до вратата и я заключи отвътре.
Преди вечеря беше взел хапчета за неутрализиране на опияняващото действие на кербангото и сега просто трябваше да се освободи от погълнатата течност. Надвеси се над мивката и бръкна с нокът в гърлото си.
След това тихичко, с огромно задоволство се съблече и легна в леглото си. Спа чудесно и сънува прекрасен сън, в който се видя богат и щастлив.
Джони чу как чудовището влиза в клетката и затваря вратата.
През изминалите седмици лицето и ръцете му бяха заздравели, отново му бяха поникнали коса и брада. Той наблюдаваше тези промени във външния си вид във ведрото за топене на сняг. По ръцете му нямаше други белези, освен червените следи от изгарянията.
Джони седеше с гръб към вратата, загърнат с наметалото си, и дори не погледна нататък. Вчера бе работил до късно с машината за обучение.
— Я погледни насам, животно! — каза Търл. — Виж какво съм ти донесъл!
В гласа на чудовището се долавяха непознати нотки. То изглеждаше приятелски настроено, ако това изобщо можеше да се каже за него. Джони се надигна и го погледна.
Търл държеше за опашките четири мъртви плъха. Напоследък тези животни като че ли бяха изчезнали и той ги бе заменил със зайци — нещо, срещу което Джони не възразяваше. И ето сега отново се появи с плъхове, като си мислеше, че му прави услуга.
Джони седна отново. Търл хвърли плячката си край огъня. Единият беше още жив и запълзя. С мълниеносно движение чудовището извади пистолета от кобура си и с един изстрел му откъсна главата.
Джони го погледна. Търл прибираше пистолета.
— Само неприятности си имам с теб, животно! — каза той. — Нямаш никакво чувство за признателност. Свърши ли с дисковете с лекции по фундаментална електроника?
Всъщност Джони беше свършил с тях отдавна. Търл ги бе донесъл преди няколко седмици заедно с пет-шест диска по висша математика. Но дори не си направи труда да му отговори.
— Никой глупак, който се остави да го излъжат с едно дистанционно управление, няма да се научи да борави с машини — каза Търл. Не се уморяваше да повтаря това, макар и самият той да бе излъган.
— Е, добре, ето ти тук още няколко текста. И направи всичко възможно да ги натъпчеш в животинския си мозък, ако въобще някога искаш да работиш с истинска техника.
Хвърли му три книги. Изглеждаха огромни, но бяха леки като перце. Едната удари Джони, а другите две успя да улови. Погледна ги. Бяха оригинални психлоски текстове, не чинкоски преводи. Заглавията им — „Системи за управление — за начинаещи инженери“, „Електронна химия“ и „Двигатели и трансмисии“. Джони се зарадва на книгите. Само познанието можеше да го спаси от плен. Но той ги остави и погледна Търл.
— Вкарай ги в животинския си мозък, за да не хвърляш повече машини в пропастта — каза той. След това се приближи и седна на стола. Погледна го отблизо. — Кога ще започнеш да ми сътрудничиш наистина?
Джони знаеше, че чудовището е много опасно. Още не бе разбрал за какво иска да го използва.
— Може би никога — отвърна той.
Търл се облегна и го загледа изпитателно.
— Всъщност това няма значение, животно. Виждам, че доста добре си се възстановил от изгарянията. Започва отново да ти расте и козина.
Джони разбираше, че тези неща изобщо не интересуват Търл, и се чудеше какво ще последва.
— Знаеш ли какво, животно? — продължи Търл. — Ти наистина успя да ме заблудиш при нашата първа среща. — Очите му бяха нащрек въпреки шеговития тон. — Мислех, че имаш четири крака — смехът му прозвуча неискрено. — Така си беше, докато не се разпадна на две — той се разсмя отново, кехлибарените му очи гледаха лукаво. — Чудя се какво ли стана с коня?
Преди да успее да се овладее, у Джони се надигна вълна от мъка по Уиндсплитър. Той веднага я потисна.
Търл през цялото време го гледаше. Стана и отиде до вратата на клетката. Предполагаше, че конят е ключът към животното, и се оказа, че е бил прав. То беше привързано към него. Натиск. Натиск. Той имаше много лица и прилагането му означаваше власт.
Търл явно се забавляваше.
— Да, първия път наистина ме заблуди. Е, сега трябва да вървя. Захващай се за книгите, глупаво животно.
Той излезе. Това беше добре казано — глупаво животно.
Джони гледаше след него. Усещаше, че е извършил предателство, и знаеше, че Търл е намислил нещо. Но какво? Дали Уиндсплитър беше жив?
Запали огън и започна да разлиства книгите, но не можа да се отърве от тревогата си. Изведнаж дъхът му секна. В показалеца на „Електронна химия“ видя думата уран.
Търл изобщо не се изненада, когато малкият Чамко влетя възбудено в кабинета му.
— Търл — каза той колебливо, — спомняш ли си банкнотата талисман, която загуби от мен онази вечер? Е, май вече няма да можеш да я откупиш…
— Какво искаш да кажеш? — попита Търл.
— Банкнотата талисман. Ти я загуби, а аз обещах да ти я върна, когато имаш пари. Исках да ти кажа, че…
— Чакай малко — прекъсна го Търл. Извади портфейла си и погледна в него. — Ей, ти наистина си прав! Няма я.
— Ти я загуби на обръчи и аз обещах да ти я върна, когато можеш да си я откупиш. Е, а сега…
— А, да. Смътно си спомням нещо. Каква нощ, а? Трябва да съм бил доста пиян. Какво искаш да ми кажеш?
По-малкият Чамко се притесняваше, но Търл беше толкова откровен и добре настроен, че се престраши:
— Изчезнала е. Откраднали са я.
— Открадната?! — излая Търл.
— Да. Всъщност откраднали са ми спечелените петстотин кредита и още сто шейсет и пет други. Между тях беше и талисманът ти.
— Виж какво, я карай по-бавно. Откъде е открадната?
— От стаята ми.
Търл извади официален формуляр и започна да го попълва.
— Кога е станало?
— Може би вчера. Отидох да взема малко пари, за да се почерпя, и открих, че…
— Вчера. Хм — Търл се облегна назад замислено и загриза края на писалката си. — Знаеш ли, че това не е първото оплакване за кражба от спалните помещения? Има още две. Но ти си късметлия.
— Как така?
— Знаеш много добре, че аз отговарям за сигурността. — Търл се престори, че търси нещо в неразборията на рафта зад себе си. Обърна се към Чамко: — Не би трябвало да говоря пред тебе за това… — изглеждаше замислен, но сякаш внезапно взе решение. — Мога ли да ти вярвам, че ще пазиш тайна?
— Напълно — отговори по-малкият Чамко.
— Старият Нъмф постоянно се тревожи, че ще избухне бунт.
— И с право, след като така орязаха заплатите.
— И тъй, разбираш, никога не бих проявил самоинициатива, но се случи така, че вчера стаята ти беше под постоянно наблюдение, както и други стаи.
Това не направи особено впечатление на Чамко. Компанията често поставяше работните места и спалните помещения под наблюдение.
Търл тършуваше шумно сред наредените един върху друг дискове:
— Още не съм ги прегледал. Всъщност нямах и такова намерение, просто трябваше да изпълня желанието на ръководството… А, да, ето го. Вчера по кое време казваш?
— Не зная.
Търл постави диска и включи екрана.
— Направо имаш късмет.
— И аз мисля така.
— Просто ще прегледаме записите. Камерите са снимали в продължение на два или три дни… Ще го превъртя бързо.
— Чакай! — извика по-малкият Чамко. — Мисля, че видях нещо!
Търл услужливо върна картината:
— Може би това си ти. Ето, влизаш в стаята си. Никога не гледам подробно тези записи. Отнема толкова време, а имам и куп други задължения… Според правилника на компанията…
— Чакай! Я погледни това!
— Кое?
— Ето това. Кой е този?
Търл засили яркостта на образа.
— Това е Зът! — изкрещя Чамко. — Я виж какво прави! Рови из стаята. А! Намери го! Мръсник! Виж! Ето я и твоята банкнота!
— Просто невероятно — каза Търл, — ти извади късмет с тази опасност от бунт. Къде отиваш?
Чамко гневно се беше устремил към вратата.
— Отивам да пребия този мръс…
— Не, недей, така няма да си върнеш парите — беше абсолютно прав, защото цялата пачка беше скрита под колана му. Пак ги беше взел от стаята на Чамко. — Това е официална жалба, регистрирана официално при официално проведено наблюдение.
Търл отвори инструкцията, том 989, глава 34а — IV. Прелисти няколко страници и я подаде на Чамко, който видя „кражба на лични пари от стаята на един служител от друг“, „когато има неоспорими доказателства“ и „изпаряване“.
По-малкият Чамко свърши с четенето. Беше изненадан:
— Не предполагах, че е толкова строго.
— Да, така е. И това е официално, затова не се втурвай да прилагаш закона сам.
Търл взе една лъчева пушка от шкафа и му я подаде:
— Можеш да си служиш с нея, нали? Заредена е. Назначавам те за свой помощник.
По-малкият Чамко беше наистина смаян. Опипваше пушката и провери дали предпазителят е спуснат.
— Искаш да кажеш, че мога да го убия?
— Ще видим. Това е официален случай.
Търл взе диска, един портативен екран и инструкцията, огледа се, за да се убеди, че не е забравил нещо.
— Да тръгваме. Ще стоиш зад мен и няма да се обаждаш.
Отидоха при спалните помещения и намериха управителя. Да, той беше видял Зът да излиза от стаята на Чамко. Да, познаваше го. Не можеше да си спомни дали е било на тринадесетия или на четиринадесетия ден от месеца. Но го бе видял. Предупредиха го да не казва на никого, защото случаят е „официален и е свързан с наблюдение като мярка за предотвратяване на бунт“. Управителят с готовност подписа показанията като свидетел и се закле да пази тайна. И без това много-много не обичаше началниците.
Следван от по-малкия Чамко със заредена пушка в ръце, Търл стигна до зоната за ремонт и поддържане на транспорта. Монтира камерата на стената и натисна копчето на дистанционното управление.
Зът погледна към тях. В лапата си държеше тежък гаечен ключ. Огледа двете решителни лица и пушката. Обзе го внезапен страх.
— Пусни гаечния ключ! — заповяда Търл. — Обърни се и се хвани с двете лапи за релсата до стената!
Зът запрати ключа по тях, но не успя да уцели. Търл го сграбчи и го стовари върху една количка. Чамко подскачаше наоколо и се опитваше да намери удобна позиция за стрелба.
Търл стъпи с ботуш върху врата на Зът. Направи знак на Чамко да се отдръпне.
Коленичи и като прикриваше с гръб действията си от погледа на Чамко, с мълниеносно движение „измъкна“ снопчето банкноти от задния джоб на Зът.
Подаде ги на Чамко:
— Това ли са твоите пари?
Зът се бе обърнал по гръб и гледаше нагоре към тях от мазния мръсен под.
Чамко преброи парите.
— Шестстотин и петдесет кредита. Ето го и талисмана! — почти бе изпаднал в екстаз.
— Ти си свидетел, че бяха в задния му джоб — каза Търл.
— Точно така беше — потвърди Чамко.
— Обърни тази банкнота към камерата на стената — подкани го Търл.
— Какво става? — изръмжа Търл.
Търл предупреди Чамко:
— Отдръпни се и дръж пушката готова за стрелба. — Като внимаваше да не застане между двамата, отиде и постави върху една пейка всичко, което беше донесъл. Отвори инструкцията и я показа на Зът.
Той гневно зачете на глас. Към края гласът му беше съвсем изтънял.
— Изпаряване! Не го знаех.
— Непознаването на правилата не е извинение, но много малко служители са наясно с всички наредби. Вероятно си го направил от незнание.
— Какво съм направил? — изрева Зът.
Търл пусна записа. Зът гледаше объркан, не можеше да повярва на очите си. Беше невероятно. Видя се да краде парите!
Преди Зът да успее да се опомни, Търл му показа подписаните показания на управителя.
— Сега вече мога ли да го изпаря? — в гласа на Чамко се четеше молба. Той размахваше пушката и се опитваше да освободи предпазителя.
Търл махна помирително с ръка.
— Чамко, всички сме съгласни, че имаш право — всъщност дори си длъжен — да извършиш екзекуцията — погледна към загубилия дар слово Зът. — Зът, нали повече няма да вършиш такива неща?
Зът въртеше глава, но това не беше отговор, само изразяваше пълното му объркване.
Търл отново се обърна към Чамко:
— Виждаш ли? Сега ме чуй — разбирам гнева ти. Зът греши за пръв път. Ти си получи парите и между другото вече мога да откупя талисмана си. Ще ми трябва като доказателство.
Чамко пое подадената му банкнота и върна талисмана. Търл я обърна към дистанционно управляваната камера и я постави върху листа с показанията.
— Виждаш ли, Чамко — продължи той, — досието остава, но ще бъде прибрано на сигурно място и ще излезе оттам само ако с някой от нас се случи нещо. Това може да стане по всяко време. Ще се появи и ако кражбите продължат. — Гласът му стана умолителен: — В миналото Зът винаги е имал само добри прояви. Направи ми тази услуга, откажи се от отмъщението и го забрави!
Чамко мислеше, гневът му бе попреминал.
Търл хвърли поглед към Зът и видя, че той няма намерение да го нападне. Протегна лапа към Чамко:
— Дай ми пушката — Чамко се подчини и Търл сложи предпазителя. — Благодаря, компанията ти е задължена. Можеш да се върнеш и да продължиш работата си.
Чамко се усмихна. Помисли си колко справедлив психло е Търл и при това истински професионалист.
— Много съм ти благодарен, че ми върна парите — каза той и си тръгна.
Търл изключи камерата на стената и я прибра в джоба си. Събра нещата върху пейката и ги подреди старателно.
Зът стоеше прав и се опитваше да потисне неудържимото треперене, обхванало цялото му тяло. Почти беше усетил студения полъх на смъртта. Очите му бяха изпълнени с ужас. Не виждаше Търл. Пред него стоеше най-черният от всички дяволи в психлоската митология.
— А сега? — попита Търл тихо.
Зът бавно се отпусна на една пейка.
Търл изчака малко, но той не реагираше.
— А сега да се захващаме за работа. Искам на отдела ми да бъдат отпуснати някои неща. Един земеход Марк III за оперативни нужди, два бойни самолета с неограничен обхват на действие, три транспортни машини. Гориво и боеприпаси без отчет. А, и още няколко дреболии. Всъщност случайно нося със себе си нужните заявки, които чакат твоя подпис. А, да. Има и няколко непопълнени. Нали нямаш нищо против?
Зът не оказа никаква съпротива. Между ноктите му бе пъхната писалка. Дебела купчина формуляри бе поставена на коленете му. Започна апатично да ги подписва един след друг.
Същата вечер в прекрасно настроение, макар и малко пиян, Търл твърдеше, че днес е неговият щастлив ден, и спечели обратно от малкия Чамко всичките шестстотин и петдесет кредита в една много оспорвана игра на обръчи. Почерпи за лека нощ цялата компания с кербанго. Всички го поздравяваха възторжено и той се оттегли на заслужена почивка.
Сънува чудесни неща — чрез натиск и изнудване ставаше богат, коронясваха го за крал и дори бе успял да се измъкне от тази гадна планета.
Джони остави книгата, стана и се протегна. Пролетта се усещаше не само във въздуха. Снегът се беше стопил и тук-там само в най-отдалечените сенчести места се забелязваха бели петна. Въздухът беше кристално чист, а небето — чудно синьо. В крайниците и мускулите му напираше сила. Дори и в клетката през пролетта беше съвсем различно.
Изведнаж забеляза какво беше отвлякло вниманието му преди секунди. Търл беше пристигнал до клетката в един дълъг, лъскав и блестящ черен танк. Моторът му едва се чуваше, зад дулата и тесните му амбразури се таеше страхотна сила.
Търл слезе от него и земята потрепери. Беше весел и общителен.
— Обличай се, животно. Излизаме да се поразходим!
Джони беше облечен в еленова кожа.
— Не, в никакъв случай — възрази Търл. — Казах дрехи, а не кожи! Ще умиришеш целия ми земеход. Харесваш ли го?
Джони застана нащрек. Не беше нормално Търл да се интересува от чуждото мнение.
— Аз съм облечен — каза Джони.
Търл откачи въжето от кола.
— Е, добре, всъщност какво толкова? Щом ти можеш да издържиш, значи и аз мога. Сложи си дихателната маска! Проклет да съм, ако карам с маска! Вземи си и боздуганите!
Сега вече Джони наистина беше сигурен, че нещо не е наред. Сложи си колана и провери дали в торбичката има кремък и парчета стъкло за рязане. Завърза с ремък за китката си най-тежкия боздуган.
Търл прегледа бутилките с въздух и игриво подръпна еластичните ремъци, които придържаха маската към лицето му.
— А сега се качвай, животно! Качвай се! Какъв земеход, а?
Наистина е чудесен, помисли си Джони, като се отпусна в огромната седалка на мерача. Тапицерията блестеше във виолетово, таблото за управление и бутоните бяха невероятно лъскави.
— Целият е проверен, няма скрито дистанционно управление — каза Търл. Смя се на шегата си през всичкото време, докато се качваше. — Нали знаеш за какво говоря, глупаво животно? Днес няма опасност да скочим в пропастта! — натисна един бутон и вратите се затвориха херметично. Включи помпите и само за части от секундата въздухът в кабината бе заменен от дихателен газ.
— По дяволите, ама голям глупак беше! — продължаваше да се хили Търл.
Земеходът полетя към откритото пространство. Носеше се на малко повече от метър от повърхността и само за миг набра скорост триста километра в час. Ускорението почти пречупи гръбначния стълб на Джони.
Търл свали маската си и я хвърли настрани.
— Виждаш ли тези врати? Никога не натискай електронната ключалка и не се опитвай да ги отвориш, когато съм без маска, животно! Това нещо ще се разбие без управление.
Джони погледна приборите и ключалките, като внимателно запомняше чутото.
— Къде отиваме? — попита той.
— О, просто ще се поразходим. Ще разглеждаме забележителностите.
Джони беше сигурен, че това не е така. Следеше всяко движение на Търл и се опитваше да го запомни. Вече знаеше предназначението на повечето лостове и копчета.
Движеха се бързо на север, след това направиха широк завой и се насочиха на югозапад. Въпреки бясната скорост, от която контурите на пейзажа се размазваха, Джони разбра, че следват древна, обрасла с трева автострада. Ориентираше се за посоката по слънцето.
През бронираните амбразури на мерача виждаше много сгради в полето. Зад тях се издигаше висока планина. На запад се простираше равнината. Колата намали и спря на известно разстояние от най-голямата сграда. Джони погледна запустелите руини.
Търл бръкна в един шкаф и извади малка купа с кербанго. Гаврътна я, примлясна с костните си устни и се уригна. Сетне постави маската си и натисна копчето за вратите.
— Хайде, слизай! Слизай да разгледаш забележителностите!
Джони затвори клапата на бутилката с въздух и хвърли маската. Търл отпусна въжето и той можа да излезе. Огледа се. Наблизо се виждаха останки, вероятно от древни машини. Постройките пред него бяха внушителни. От тях започваше нещо като дълъг криволичещ изкоп, отдавна обрасъл с трева. Тя беше много висока и планинският вятър самотно виеше в нея.
— Какво е имало тук? — попита Джони.
Търл отпуснато и лениво се беше подпрял с лакти върху покрива на колата.
— Животно, виждаш пред себе си главната отбранителна база на тази планета от времето, когато по нея все още са се разхождали хора.
— Така ли? — бързо попита Джони.
Търл бръкна в колата и извади чинкоски наръчник. Хвърли го на Джони. Една страница беше отбелязана. На нея пишеше: „В близост до минния комплекс се намират забележителни останки от военни съоръжения. Тринадесет дни след атаката на психлосите шепа хора с примитивни оръжия са водили битка с един психлоски танк повече от три часа. Тази е била последната съпротива срещу завоевателите.“ Това беше всичко.
Джони гледаше втренчено.
Търл посочи криволичещия окоп:
— Ето там се е случило — той направи широко движение с лапата си. — Разгледай го! — и отпусна още малко въжето.
Джони пропълзя до окопа. Не можеше да разбере къде почва и къде свършва. Пред него имаше някакви камъни. Вятърът поклащаше високата трева.
— Разгледай го добре! — повтори Търл.
Джони влезе в него. И тогава ги видя. Бяха минали векове, но личеше, че парчетата желязо някога са били пушки. Виждаха се и остатъци от униформи, полузарити в пръстта.
Внезапно пред очите му изникна картината на няколко отчаяни мъже, които водят храбро едно загубено сражение. Погледна полето пред окопа и си представи как психлоският танк напредва, отстъпва, атакува и накрая безмилостно ги унищожава.
Сърцето на Джони започна лудо да бие, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Кръвта нахлу в главата му.
Търл лениво се подпря на колата.
— Видя ли достатъчно?
— Защо ми показваш всичко това?
Зад маската смехът на Търл прозвуча като приглушен лай.
— За да не ти хрумнат разни глупави идеи, животно. Това е била най-голямата и най-силната отбранителна база на планетата. Един-единствен, нищо и никакъв психлоски танк я е направил на пух и прах само за секунди. Разбра ли?
Джони наистина беше разбрал, но не това, което си мислеше Търл. Чудовището не можеше да чете английски и не забеляза все още ясно изписаните букви върху сградата: „Академия на Военновъздушните сили на Съединените американски щати“.
— Е, хайде, слагай си маската и влизай вътре. Днес имаме да свършим още доста работа.
Джони беше схванал всичко. Това не е била „най-голямата отбранителна база на Земята“. Било е просто военно училище. И тази „шепа мъже“ всъщност са били момчета, курсанти. Те са имали смелостта да се противопоставят на психлоския танк, на смазващото му превъзходство, водели са безнадеждна битка цели три часа!
Тръгнаха. Джони отново се обърна назад и погледна окопа. Били са част от неговия народ. Мъже! Почти се задушаваше. Не са склонили покорно глава. Били са се докрай.
Търл караше право на север по обраслата с трева магистрала. Мозъкът му не спираше да работи, макар да се държеше приятелски. Трябва да внушаваш страх и да оказваш натиск. Ако не можеш да оказваш натиск, трябва да предизвикваш страх. Усещаше, че първата стъпка е направена — животното беше респектирано. Но му предстоеше още много, за да го уплаши и притисне, докато го подчини напълно.
— Удобно ли ти е? — попита Търл.
Джони се сепна от съня, който сънуваше с отворени очи, и веднага застана нащрек. Това не беше познатият Търл. Сега беше отпуснат, дори разговорлив. Джони се приготви за изненада.
— Къде отиваме? — попита той.
— Просто ще се повозим. Земеходът е съвсем нов. Ама как върви, а?
Наистина вървеше чудесно. Върху една плочка беше написано: „Марк III, многоцелеви, основно предназначение: оперативен танк «Унищожи врага», сериен №ЕТ — 5364724354–7. Да се използват само енергийни капсули и дихателен газ производство на Фаро. Фаро е въздухът и енергията на живота.“
— Фаро част от Междугалактическата ли е? — попита Джони.
Търл за момент вдигна очи от пътя и погледна подозрително към него.
— Не си затормозявай глупавия животински мозък, никога няма да схванеш колко голяма е Междугалактическата. Тя има монопол над всички галактики. Дори и да имаш хиляда мозъка, не можеш да си представиш размерите и мащаба й.
— Всичко се ръководи от твоята планета, така ли?
— А защо не? — попита Търл. — Нещо нередно ли виждаш в това?
— Не — отговори Джони, — не, просто ми се струва прекалено голяма компания, за да бъде управлявана от една планета.
— Но тя не е единствената на Психло — възрази Търл. — Има още дванадесет компании, големи колкото Междугалактическата, и Психло ръководи всички.
— Трябва да е доста голяма планета? — подпита Джони.
— Голяма и силна — наду се Търл. Нямаше да е зле да го изплаши още малко. — Психло може да унищожи всяка изпречила се на пътя й съпротива и го е правила. Една резолюция от най-високо място върху заповедта — и цяла раса може да изчезне!
— Както е станало с чинкосите, нали? — попита Джони.
— Да — отговори Търл рязко.
— Както е станало и с човешката раса?
— Да, и същото ще се случи с тъпоумното животно, ако не си затваря устата — каза Търл, внезапно раздразнен.
— Благодаря — отвърна Джони.
— Така вече е по-добре. Май започваш да се държиш както трябва — доброто настроение на Търл се върна, защото не разбра, че това „благодаря“ беше за получената жизненоважна информация.
Неусетно се оказаха в покрайнините на града.
— Къде се намираме? — попита Джони.
— Някога са го наричали Денвър.
Аха, помисли си Джони. Значи Голямото село се е казвало Денвър. И ако то е имало име, значи са съществували и други села. Той се пресегна, взе наръчника на чинкосите за областта и точно четеше за библиотеката, когато земеходът спря.
— А сега къде сме? — поинтересува се Джони, като се оглеждаше наоколо. Бяха в източните покрайнини на града.
— Винаги съм мислел, че си глупаво животно — каза Търл. — Това е мястото, където… — изведнаж се разсмя така, че дори не можеше да говори, — където ти нападна танка, а?
Джони се огледа. Наистина позна мястото. Околността се виждаше през тесните амбразури.
— Какво търсим тук?
Търл оголи зъби, както вярваше, в най-приятелска усмивка:
— Търсим коня ти. Не е ли чудесно?
Джони разсъждаваше бързо. Тук имаше някакъв капан. Не биваше да губи самообладание. Не се виждаха кости, но това все още не означаваше нищо, защото диви животни имаше колкото щеш. Сигурно тогава Уиндсплитър беше тичал известно време след тях, а после се е върнал обратно у дома, в планините.
— Тук има безброй животни — каза Джони. — Как мислиш да откриеш сред тях два коня?
— Глупаво животно, нищо не разбираш от техника, а тя може всичко. Погледни тук. — Търл включи огромен екран, вграден в таблото пред тях. Появи се картина на цялата околност. Натисна едно копче и тя вече можеше да бъде наблюдавана от различни ъгли.
Сетне натисна друго и отгоре се чу гръм като от слаба експлозия. През люка на покрива Джони видя как във въздуха на височина около тридесет метра се издига въртящ се предмет. Търл дръпна една ръчка и предметът продължи да се движи нагоре. След това я бутна обратно и той слезе надолу. На екрана се появяваше всичко, което можеше да се види от неговата височина.
— Ето защо не можа да се измъкнеш — каза Търл. — Виж! — завъртя друго копче и образът на екрана сякаш се приближи. Натисна трето, над което пишеше „Търсене на източници на топлина“, и превключи сондата на автоматичен режим.
Джони наблюдаваше как камерата се фокусира върху стада диви животни, образът се увеличаваше и смаляваше, прехвърляше се от животно на животно и изследваше подробно всяко едно от тях.
— Просто стой кротко и гледай! — заповяда Търл. — Ако видиш коня си, ми кажи — той се разсмя. — Шефът на сигурността за цялата Земя да работи като служба за откриване на загубените питомци на някакво си животно — шегата му хареса и Търл се разсмя още по-силно.
На екрана се появяваха безбройни стада диви говеда. Виждаха се и вълци — малки, слезли от близките планини, и големи, дошли от север. Имаше и койоти, забеляза дори една гърмяща змия. Но от конете нямаше и следа.
— Добре — каза Търл. — Просто ще тръгнем на юг. Дръж си очите отворени, животно, и ще си получиш коня обратно.
Движеха се бавно. Джони наблюдаваше екрана. Времето течеше, а конете ги нямаше никъде.
Търл стана раздразнителен. Натиск. Натиск. Днес нямаше късмет.
— Няма ги и това е — каза Джони. Но дори и да беше видял Уиндсплитър, не би му казал.
Търл също погледна екрана. Пред тях се издигаше малък хълм. Върхът му беше каменист, а по склоновете му растяха дървета, които хвърляха дебела сянка. На север в равнината пасяха диви говеда, някои от тях имаха огромни рога. Щом не можа да го изнуди, ще трябва да го изплаши. Така денят му нямаше да е отишъл напразно. Направи завой, вкара танка между дърветата и спря.
— Слизай! — заповяда Търл. Постави маската си и натисна копчетата за вратите. Отпусна въжето, бръкна под огромната седалка и извади една лъчева пушка заедно с торба гранати.
Джони излезе и свали маската си. Затвори клапата на бутилката с въздух, преди да я остави на седалката. Бяха пътували доста дълго.
Търл застана в края на горичката. Скалистият връх беше зад гърба му, а пред него се ширеше откритата равнина.
— Ела тук, животно — нареди му той.
Въжето се опъна и Джони се приближи. Нямаше да се остави да бъде застрелян.
— Ще ти направя малка демонстрация — каза Търл. — В училище бях най-добрият стрелец. Забеляза ли колко точно бяха откъснати главите на плъховете? Някои от тях застрелях на повече от петдесет крачки. Ти май не ме слушаш, животно?
Джони наистина не слушаше. Беше усетил някаква миризма откъм скалите зад тях. Погледна нагоре — имаше дупка. Дали беше пещера? Вятърът отново донесе същата миризма.
Търл се наведе и дръпна въжето. Събори го на колене. Джони се изправи и пак впи поглед в пещерата. Стисна здраво боздугана.
Търл ловко зареди една граната в цевта на пушката.
— Гледай сега!
На около осемдесет крачки от тях в откритата равнина пасяха шест диви говеда. Две от тях бяха яки възрастни бици с огромни рога, а другите бяха крави.
Търл насочи пушката нагоре и стреля. Гранатата изсвистя в широка дъга над стадото и падна на земята доста зад него. Екплозията беше в яркозелено. Една крава беше засегната от шрапнел и падна на земята.
Останалите се втурнаха в лудешки бяг. Изплашени от взрива, те препускаха право към Търл.
Той надигна пушката към рамото си.
— Тези копита не са неподвижни, да не помислиш, че попаденията са случайни!
Биковете се приближаваха с бясна скорост, следвани от кравите. Земята трепереше. Разстоянието намаляваше.
Търл започна да дава единични изстрели в бърза последователност. Счупи краката на кравите, те се затъркаляха по земята и мучаха от ужас.
Простреля десния преден крак на по-отдалечения бик. Другият почти беше стигнал до тях.
Още един изстрел и Търл счупи и неговия преден десен крак. Бикът падна само на няколко сантиметра от него.
Въздухът се раздираше от болезнените стонове на ранените животни.
Търл се усмихваше.
Джони го гледаше с ужас — скритата зад маската физиономия беше изкривена от възторг.
Отврати се от чудовището. Търл беше… Джони изведнаж осъзна, че в езика на психлосите няма думата „зъл“. Погледна говедата.
Докато вървеше към тях, здраво стиснал боздугана си, за да ги отърве от мъките им, чу приглушено ръмжене.
Обърна се мълниеносно. Събудена и разгневена, от пещерата бе излязла най-огромната гризли, която беше виждал. Тичаше право към Търл.
— Обърни се! — изкрещя Джони. Гласът му потъна в мученето на дивите говеда. Търл продължаваше да се усмихва.
Мечката изрева.
Търл се втурна да бяга. Но беше твърде късно.
Тя го удари с лапа по гърба с такава сила, че земята потрепери.
Лъчевата пушка бе избита от лапите на Търл и полетя във въздуха към Джони. Той я хвана с лявата си ръка.
За него тя не беше нещо повече от боздуган. Той си имаше собствен и го стовари върху главата на звяра, преди да успее да нанесе втори удар. Улучи мечката точно между очите. Тя се залюля, замаяна от удара, и отклони вниманието си от жертвата.
Замахна със страхотната си лапа. Ноктите й бяха разтворени. Джони се гмурна под нея. Боздуганът се стовари върху черепа й.
Мечката отстъпи и замахна към боздугана. Ремъкът му се скъса.
Джони хвана пушката за цевта. Огромното животно се приближаваше към него с отворена паст.
Прикладът се заби чак до гърлото й.
Джони й нанесе още един удар между очите.
Тя се свлече на земята и ревът й заглъхна.
Крайниците й потрепваха конвулсивно. Мечката умираше.
Джони отстъпи. Търл лежеше на една страна, но беше в съзнание. Маската му беше на мястото си. Гледаше втренчено с широко отворени очи.
Джони продължи да се движи заднешком. Благодареше на Бога, че въжето му не се закачи в нещо и не го спъна по време на борбата. Разгледа пушката и означенията на бутоните и механизмите върху нея. Предпазителят беше вдигнат. Беше заредена. Имаше само няколко драскотини.
Джони погледна Търл. Той отвърна на погледа му, ноктите му се свиваха и отпускаха, чакаше. Беше сигурен, че животното ще вдигне пушката и ще го убие. Лапата му полека започна да пълзи към пистолета.
Дори и да беше забелязал това движение, Джони не го показа. Ориентира се по означенията как да си служи с пушката и с шест изстрела сложи край на мъките на осакатените животни. После спусна предпазителя. Бръкна в торбата си и извади парче стъкло, с което започна да дере мъртвата мечка.
Търл го наблюдаваше легнал. Накрая реши, че е в безопасност и е време да провери дали не е сериозно наранен. Яката му беше скъсана, усещаше болки в гърба и по лапите му имаше малко зелена кръв. Нямаше нищо опасно. Отиде до колата и седна в нея, като остави вратите отворени. Сви се в седалката и продължи да следи действията на Джони.
— Няма да вкараш тази кожа в колата — каза той.
Джони дори не повдигна очи.
— Ще я вържа на покрива.
Джони сгъна кожата и отиде до най-младата крава. Работеше ловко с острото стъкло. Отряза езика, рибицата и част от бута и ги уви в мечата кожа.
С помощта на няколко ремъка от торбата прикрепи целия вързоп за една скоба на покрива на колата.
След това върна лъчевата пушка на Търл.
— Предпазителят е спуснат — каза и избърса ръцете си в тревата.
Търл го погледна. Страхуваше ли се? Никакъв страх. Това животно изобщо не се страхуваше от него.
Да го притисне, трябваше да го притисне, и то здраво!
— Влизай — промърмори Търл, — става късно.
На следващия ден Търл отново кипеше от енергия. Готвеше се за нов разговор с Нъмф.
Обикаляше навсякъде и провеждаше разпити за опасността от бунт. Записваше ги върху специална лента, която можеше да бъде рязана и съединявана наново. Задачата изискваше много умение и предпазливост. Срещаше се със служителите на работните им места във и извън лагера.
Разговорите протичаха гладко и бързо.
Търл например питаше: „Кои от наредбите на компанията за справяне с бунтове познавате?“ Всички служители изведнаж ставаха подозрителни, някои направо умираха от страх. Опитваха се да цитират известните им правила, които според тях се отнасяха за бунт.
Сетне шефът на сигурността задаваше следващия въпрос: „Обяснете със свои думи отношението си към бунта!“ Разбира се, служителите се презастраховаха многословно: „Бунтът е нещо много лошо. Ръководството трябва да изпарява без изключения. Никога не съм одобрявал бунтовете, нито бих участвувал в тях.“
Търл се занимаваше с това през целия ден. Тичаше ту вътре, ту вън, слагаше и сваляше маската си и записваше ли, записваше. В края на всеки разговор поклащаше глава и обясняваше, че става дума за обичайна процедура — трябва да го разберат, знаят какво представлява ръководството. Той, Търл, във всички случаи ще е на тяхна страна. Навсякъде след себе си оставяше тревога. Служителите се заклеваха наум, че никога няма да участвуват в бунт, колкото и малки да станат заплатите.
От време на време, когато се случеше в кабинета си, Търл хвърляше поглед към екрана с картина от клетката. Монтираните високо камери вършеха добра работа. Не само любопитство, а и някакво необяснимо безпокойство го привличаше непрестанно да гледа натам.
Животното изглеждаше много прилежно и упорито. Стана още в ранни зори. Работеше непрекъснато. Стържеше усърдно мечата кожа и я обработваше с пепел от огъня. Накрая я опъна върху решетките.
Беше издигнало над горящия огън някаква странна конструкция от клони. Месото беше нарязано на тънки ивици и висеше над него. Животното постоянно хвърляше в пламъците листа от насечените дървета и месото се обвиваше в гъст дим.
Отначало Търл не можеше да разбере какво точно прави животното, но в края на деня вече вярваше, че е разгадал тайната му. Навярно това беше някакъв ритуал, свързан с настъпващата пролет. Беше чел нещо подобно в една от книгите на чинкосите. В нея се описваха танци и разни други глупави неща. Предполагаше, че димът отвежда духа на убитото животно при боговете. Вчера бяха убили доста. Спомни си за това и гърбът отново го заболя.
Нито за миг не бе допускал, че някое от съществата на Земята може да представлява опасност за един психло, но тази гризли бе поразколебала самоувереността му. Беше наистина огромна, тежеше почти колкото самия Търл.
Вероятно към залез слънце животното ще засили огъня и ще започне да танцува около него или ще направи нещо подобно. Реши, че няма нищо опасно в това, и продължи безкрайните си разпити.
Тази вечер Търл не се показа в залата за отдих, дори не му стигна времето да провери дали животното танцува. Беше прекалено зает с направените записи.
Работеше с вещина, присъща само на един добре обучен шеф на служба за сигурност. Съединяваше ленти, изрязваше и вкарваше отделни думи, даже цели фрази и ги комбинираше, както си иска.
След разместването на записаните думи и заличаването на цели изречения от устата на служителите започнаха да излизат отговори, за които като нищо можеха да бъдат изпарени.
Един от най-често срещаните беше: „Имам намерение да защитя бунта. След избухването му ръководителите трябва да бъдат изпарени.“ Беше трудна и досадна работа, но купчината с готови ленти растеше.
Презаписа ги върху нови дискове и заличи следите от монтажа.
Зазоряваше се, когато Търл най-сетне свърши и се облегна назад.
Прозя се и лениво започна да разчиства стаята — унищожаваше оригиналите и останалите парчета лента. Изчакваше да стане време за закуска. Сети се, че бе забравил да следи животното и така и не бе видял дали танцува.
Търл реши, че сънят и почивката са по-важни от закуската. Срещата му с Нъмф беше чак следобед.
По-късно щеше да се обвинява, че е допуснал досадния гаф само защото не закуси и не обядва.
Общо взето, докладът започна добре. Нъмф седеше зад тапицираното бюро и отпиваше бавно от следобедната си купа кербанго. Приличаше на типичен самодоволен дребен чиновник, какъвто и беше.
— Вече съм готов с резултатите от разследването, което наредихте — започна Търл.
— Какво?
— Разпитах голяма част от служителите.
— За какво си ги разпитвал?
— Във връзка с бунта.
Нъмф веднага наостри уши.
Търл постави апарата върху бюрото и се приготви да пусне записите на „интервютата“, но преди това каза:
— Разбира се, всички те са строго секретни. Беше им обещано, че никой няма да ги чуе, а и не знаеха, че записвам.
— Много умно. Много умно — повтори Нъмф. Той остави купата с кербанго и целият се превърна в слух.
Търл пускаше дисковете един след друг. Резултатът напълно потвърди очакванията му. Нъмф ставаше все по-мрачен и по-мрачен. След като записът свърши, той си наля пълна купа с кербанго и я изпи наведнаж. Облегна се назад и зачака.
Търл си помисли, че най-после може да види един психло с гузна съвест. Нъмф гледаше като подгонено животно.
— Следователно — каза Търл — най-добре ще е всичко да се пази в пълна тайна. Не можем да допуснем служителите да разберат, че всички мислят еднакво. Това би довело до конспирация и до бунт.
— Да! — побърза да се съгласи Нъмф.
— Ето — продължи Търл, — приготвил съм някои документи и заповеди във връзка с това — постави купчината върху бюрото. — Първо една заповед, която ме упълномощава да взема всички необходими мерки с оглед на нововъзникналите обстоятелства.
— Да! — пак се съгласи Нъмф и я подписа.
— Втората е за обезоръжаването на всички рудници. Събраните оръжия ще бъдат заключени на едно място.
— Да! — каза Нъмф и я подписа.
— Следващата предвижда всички бойни самолети да бъдат събрани и запечатани, разбира се, с изключение на тези, които използвам аз.
— Да! — потвърди Нъмф и я подписа.
Търл взе готовите заповеди и остави Нъмф да прочете следващата.
— Какво е това?
— Разрешение за лов на животни с оглед на това те да бъдат обучени за работа с машините, така че добивът и транспортирането на рудата да продължат дори при смъртни случаи на психлоси или стачка.
— Мисля, че е невъзможно.
— Това е само начин работниците да бъдат сплашени и да започнат да работят. И двамата знаем много добре, че е невъзможно.
Нъмф се поколеба, но подписа, след като прочете: „Извънреден план за действие по спешност, алтернативна стратегическа разработка. Цел — възпиране на персонала от стачни действия.“
И тогава Търл допусна голяма грешка. Взе последната заповед и я прибави към останалите.
— По този начин можем да се справим при недостига на работна ръка — обясни той. После си даде сметка, че изобщо не биваше да го казва.
— О-о! — възкликна Нъмф.
— Сигурен съм — с това Търл довърши грешката си, — че вашият племенник Найп би приветствувал такава стъпка.
— Какво би приветствувал?
— Съкращаването на броя на работниците психлоси — продължаваше да дрънка Търл.
И тогава забеляза нещо. Лицето на Нъмф излъчваше облекчение и безкрайно задоволство.
Той погледна Търл развеселен. Беше съвсем спокоен. Вече не се страхуваше и бе възвърнал сигурността си.
Търл разбра, че е сбъркал. Смяташе, че държи с нещо Нъмф в ръцете си, но сега го беше изпуснал. Беше разкрит, че само се преструва, а всъщност не знае нищо, и се срамуваше от това. Нъмф беше разбрал — Търл нямаше никаква информация. Това си беше самата истина. Какъв гаф!
— Е, добре — внезапно каза Нъмф великодушно. — Върви и си гледай работата. Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.
Търл затвори вратата след себе си и спря. Какво, по дяволите, криеше Нъмф? На всяка цена трябваше да разбере! Директорът повече не се страхуваше. Представи си как се хили доволно.
Шефът на сигурността прогони черните мисли от главата си и продължи. Е, сега поне имаше разрешение за лов и обучение на животни. Щом свършат работа, щеше да ги изпари всичките! Само да можеше да изпари и Нъмф!
Трябваше, трябваше да го притисне до стената! Но не разполагаше с нищо срещу него. А и срещу животното.
Предстоеше му още много работа.
Машините сновяха с гръм и трясък из зоната за междупланетарно телепортиране под палещите лъчи на пролетното слънце. Всеки новопристигнал кораб стоварваше рудата и тя веднага се разпръсваше по земята. Булдозерите я избутваха с тежките си лопати към конвейерната линия. Огромните кофи вдигаха страхотен шум, спираха за момент във въздуха, преди да изсипят товара си. Вентилаторите продухваха рудата от праха. Потокът течеше неспирно към зоната.
Джони седеше сред този грохот, прикован с въже към пулта за управление на машината за анализиране на запрашеността. Беше покрит с прах и кал, почти бе оглушал от невъобразимия шум.
Наредиха му да следи за наличието на уран във всяка нова пратка руда на конвейера. Перките на вентилатора вдигаха във въздуха малки частици. Джони трябваше да натиска един лост и към вихрите прах се насочваше лъч. Когато върху контролното табло светнеше виолетова светлина, дърпаше няколко лоста и рудата отиваше направо в зоната, а при червен сигнал лентата спираше и се обявяваше тревога. В този случай тя трябваше да бъде изхвърлена много бързо.
Не работеше сам. Кър, помощник-началник на експлоатационния отдел на рудника, надзираваше работата му. Той носеше предпазен шлем, който покриваше цялата му глава, но струите прах и мръсотия попадаха право в незащитеното лице на Джони. Той нямаше дори предпазни очила. Кър го блъсна по гърба, за да му подскаже, че тази кофа руда може да продължи по линията, и Джони натисна лостовете.
Шефът на сигурността избра много внимателно Кър. Търл имаше свои съображения, когато прецени, че той е най-подходящ да обучава животното на работа с минна техника.
Психлото беше висок само около два метра и беше истинско джудже сред останалите психлоси. Наричаха го „плямпалото“, защото дърдореше непрекъснато, но никой не си правеше труда да го слуша. Нямаше никакви приятели, въпреки че постоянно се опитваше да си намери. Той се справяше чудесно с машините, но всички го смятаха за пълен глупак. Тези причини бяха достатъчни Търл да се спре на него, а освен това го държеше в ръцете си. Беше хванал Кър с две служителки в една постройка извън лагера при доста компрометиращи обстоятелства. Снима ги, но никъде не съобщи официално за случая, и Кър и служителките му бяха безкрайно благодарни. Имаше и още нещо — Кър беше криминален престъпник и щеше да бъде арестуван само няколко дни преди да получи назначението си на Земята. Търл беше уредил името му тук да бъде сменено. Преди да му дойде идеята да използва за плановете си животни, той дори бе решил да измисли нещо с Кър, но беше наистина невъзможно който и да е психло да се качи в планините, и се видя принуден да се откаже от намеренията си и да му се довери.
Но все пак можеше да бъде използван. Сега пак дърдореше нещо с приглушен от предпазния шлем глас.
— Трябва да бъдеш сигурен, че си уловил и най-малката радиоактивна прашинка. Дори и един изотоп не бива да проникне на платформата.
— Защо, какво ще стане? — изкрещя Джони.
— Както ти казах преди, на Психло ще се възпламени искра и платформата за телепортиране там ще бъде повредена от експлозията. След това ще си имаме големи неприятности. Прахът е опасен. Трябва да сме сигурни, че в него няма никакъв уран!
— Случвало ли се е досега? — опита се да надвика шума Джони.
— По дяволите, не! — изръмжа Кър. — И никога няма да се случи.
— Само прахът ли е опасен? — попита Джони.
— Само прахът.
— А голямо парче уран?
— Апаратурата не може да го регистрира.
— А нещо друго може ли?
— Никога не транспортираме уран.
Разбираха се доста добре. В началото Кър си мислеше, че животното наистина е странно, но то беше добре настроено към него, пък и той нямаше никакви приятели. То постоянно задаваше въпроси, а Кър обичаше да говори. По-добре да те слуша едно животно, отколкото никой. Освен това правеше услуга на Търл и това го застраховаше от евентуални разкрития.
Търл довеждаше животното всяка сутрин, връзваше го за машината и вечер си го прибираше. Кър беше получил разрешение да го премества на други машини, но беше предупреден за тежките последствия, ако то успее да избяга.
Операторът, който обикновено работеше на този пост, беше много доволен да се отърве макар и временно от него. Работата беше изключително опасна, през последните десетилетия бяха загинали няколко психлоси. Наистина получаваше възнаграждение за опасен труд, но то беше премахнато при общото намаляване на заплатите.
Товарът беше обработен. И последната кофа руда беше извозена и животът в зоната сякаш спря за момент. Щатният оператор се върна и започна подозрително да оглежда поверената му машина.
— Счупи ли нещо? — попита той и посочи с нокът към Джони.
— Още нищо не се е счупило — опита се да го защити Кър.
— Чух, че вдигнало във въздуха един булдозер.
— О, това булдозерче вече бе експлодирало — каза Кър. — Спомняш ли си го, преди няколко месеца то уби Уалър.
— А, за него ли става дума? Казват, че на купола на кабината му имало пукнатина колкото косъм.
— Да — отвърна Кър, — същият.
— Аз пък мислех, че животното го е взривило.
— Не, това го измисли Зът, за да оправдае лошата поддръжка на техниката.
Въпреки всичко щатният оператор провери внимателно цялата апаратура за откриване на уран.
— Какво толкова се притесняваш за нея? — попита го Джони.
— Хей! — извика операторът. — То говори на психло!
— Проверява, защото на шлема си може да има пукнатина — обясни Кър на Джони, — а е възможно да си оставил прах върху лостовете за управление.
Джони погледна оператора.
— Случвало ли се е да избухне защитен шлем?
— Гръм и мълния, не! Все още съм жив, нали? И няма да допусна близо до мен да избухне дихателен газ. Слизай от машината ми, идва нов товарен кораб!
Кър отвърза Джони и го отведе под сянката на един от стълбовете на енергопровода.
— С това обучението ти в зоната за телепортиране приключва. Утре с тебе започваме да се учим на истинска работа в мината.
Джони се огледа.
— Каква е онази малка къща там?
Кър проследи погледа му. Тя представляваше малък купол, на задната му част бяха разположени спираловидни охладители.
— О, това е моргата. Компанията изисква всички мъртви психлоси да бъдат телепортирани на родната планета.
Джони прояви интерес.
— Защо — от сантименталност или от семейна привързаност?
— Не, по дяволите, не става дума за такива глупости. На някого е хрумнала щурата идея, че ако враждебно настроена раса се добере до телата на мъртви психлоси, ще разбере тайната на нашата обмяна на веществата. Щяло да бъде опасно. А от практическа гледна точка това си е едно преброяване на персонала. Не искат никакви мъртви души във ведомостите за заплатите. Някой може да прибере паричките. Имало е много такива случаи.
— Какво става с тях, с труповете?
— Просто ги събираме и по разписание ги телепортираме като всички останали товари. Погребват ги на родната планета. Компанията разполага със собствено гробище.
— Сигурно планетата ви е доста хубава.
— Абсолютно си прав — Кър се усмихна широко. — Няма ги тези проклети маски и куполи. Дихателен газ колкото щеш! Цялата атмосфера е от чист дихателен газ. Гравитацията е истинска, а не като тази тук. Всичко е в разкошен виолетов цвят. Женски навсякъде! Ако Търл уреди нещата, когато се върна, ще имам поне десет жени и по цял ден ще си пийвам кербанго и ще се търкалям с тях.
— Нали докарвате дихателния газ на Земята?
— Да, той не може да се произвежда на други планети. Само на Психло. В него има елементи, които се срещат само там.
— Няма ли опасност дихателният газ на Психло да свърши?
— Не — отговори Кър, — съставките му са навсякъде — в скалите, дори в ядрото на планетата и то постоянно отделя все повече и повече от тях. Виждаш ли онези барабани?
Джони погледна пирамидата от барабани, очевидно съвсем наскоро телепортирани от Психло. Товареха ги няколко камиона, снабдени с кранове. Първият влизаше в транспортния кораб с няколко варела в каросерията си.
— Тези барабани заминават през океана — поясни Кър.
— Колко рудника има там? — попита Джони.
Кър се почеса по врата под ръба на предпазния шлем и отговори:
— Мисля, че са шестнадесет.
— Къде се намират? — уж случайно се поинтересува Джони.
Кър понечи да повдигне рамене, но изведнаж се сети нещо. Бръкна в страничния си джоб и извади купчина листове. Беше използвал една карта, за да си води служебни бележки. Цялата беше изпомачкана и омазнена, но означенията върху нея бяха съвсем ясни. Джони за пръв път виждаше карта на цялата планета.
Кър движеше нокът по нея и броеше.
— Да, шестнадесет са, с две подстанции. Това е всичко.
— Какво е подстанция?
Кър посочи стълба. Такива стълбове, подредени в редици на равни разстояния един от друг, достигаха чак до хоризонта.
— Този енергопровод се захранва от една водноелектрическа централа на хиляди километри оттук. Използват древен язовир. Компанията смени цялата техника и машинария в централата и днес тя ни осигурява нужната енергия за телепортирането. Това е подстанция.
— Има ли работници там?
— А, не. Само автомати. На континента отвъд океана има още една такава подстанция. Тя също е автоматична.
Джони погледна картата. Беше силно развълнуван, но не го показваше. Преброи пет континента. Всяка мина беше точно отбелязана. Посегна и взе една писалка от предния джоб на Кър.
— С колко машини ще ме обучаваш още?
Кър се замисли за момент.
— Ами… остават сондите, подемните машини…
Джони пое картата и я сгъна така, че върху гърба й да остане празно място. Започна прилежно да записва изброяваните машини.
Когато Кър свърши, той му върна писалката и уж съвсем случайно прибра картата в торбата си.
После се изправи и се протегна. Облегна се назад и каза:
— Разкажи ми още нещо за Психло. Сигурно е много интересно място.
Помощник-началникът на експлоатационния отдел продължи да бъбри безгрижно. Джони слушаше много внимателно. Информацията беше безценна, а прошумоляването на сгънатата карта в торбата му при всяко движение го изпълваше с нови надежди.
Когато трябваше да се изправи сам срещу цялата империя на Психло и да освободи своя народ, и най-нищожните сведения бяха безценни.
Невъобразимият шум на мощните машини ги погълна отново.