Докато лежеше вечер с поглед, вперен в небето, и наблюдаваше бавното движение на съзвездията, Джони си даваше сметка, че вече е изминала почти една година и трябва да избяга на всяка цена.
Оставаха само три седмици. Пред очите му се редяха кошмарни видения, как Криси слиза в равнината, където — ако случайно оцелееше — щеше да се натъкне на рудника.
Имаше безброй много препятствия. Щеше да бъде невъобразимо трудно, особено като се имаше предвид техниката за издирване, с която разполагаха психлосите. Но той планираше бягството си с неуморна упоритост.
Плановете се усложняваха от основната му цел — освобождаване на Земята от психлосите и възраждане на човешката раса.
Беше буден и когато луната освети цялата клетка, той си даде сметка в какво отвратително място се намира и се самообвини за покорството си.
Ето го тук с нашийник, вързан като куче, заключен зад решетките. Ако изобщо успееше да избяга, бе обречен да го открият и заловят веднага. Но щеше да опита, дори да се наложи да плати с живота си.
Все пак първо трябваше да избяга.
Най-неочаквано само след два дни откри ключа за осъществяване на плановете си. Вече знаеше как да се освободи от нашийника.
По някаква неизвестна за него причина Търл бе настоял да овладее и електронната техника. Обяснението, което му даде, беше глупаво — понякога контролните уреди на машините се повреждали, дистанционните управления изключвали и операторът трябвало сам да се справи с тези проблеми. Самият факт, че Търл му даде това обяснение, означаваше, че то е чиста лъжа. Откакто Джони се обучаваше да работи с другите машини, не беше видял нито веднаж оператор да поправя електронните системи сам. Когато нещо излезнеше от строя, веднага пристигаше една скърцаща триколка със служител от сектор „Електроника“ и бързо отстраняваше повредата. Това, че Търл настояваше Джони също да се научи да го прави и Кър изобщо не се възпротиви, беше загадка. Очевидно имаше намерение да му възложи задача на място, където нямаше да има електронни техници.
И така, сега Джони седеше приведен на една пейка, разучавайки електронни вериги, диаграми и елементи. Те не го затрудняваха особено. Електроните се насочваха насам, тук се сменяха и накрая изпълняваха каквото трябваше. Имаше много логика и смисъл в кабелите, в отделните елементи и парченцата метал, свързани в едно цяло.
В началото беше много озадачен от инструментите. Един от тях представляваше нещо като нож с голяма дръжка — голяма за Джони, но малка за психло, — който вършеше най-невероятни неща. Когато завъртиш едно копче в основата на дръжката в нужното положение и допреш острието до кабела, той моментално биваше прерязан. Ако завъртиш копчето в обратна посока и с острието докоснеш двете части, те отново се съединяваха. Тази операция беше възможна само при елементи, изработени от еднакъв метал. Но при положение, че искаш да съединиш две парчета от различни метали, трябваше да използваш свързващо вещество.
Веднаж, когато Кър беше мръднал за една от редовните си закуски и Джони остана сам в електронната работилница, той изпробва възможностите на този загадъчен инструмент върху заварения за нашийника край на въжето.
Сряза го веднага.
Джони завъртя копчето, допря двете парчета и ги докосна с острието.
Те отново се съединиха, без да остане никаква следа.
Без дори да опитва отново, Джони разбра, че същото може да се направи и с нашийника.
Погледна вратата, за да се увери, че Кър не се връща, и обходи с поглед останалата част от помещението. На другия край имаше шкаф. В него прибираха инструментите. Знаеше, че ще бъде много глупаво, ако изведнаж ножът, с който работеше, изчезне. Джони сряза въжето, втурна се към шкафа и го отвори. Вътре безразборно бяха нахвърляни части, кабели и инструменти. Той трескаво започна да рови в тях. Секундите летяха. Накрая най-отдолу намери това, което му трябваше — един стар инструмент, подобен на този, с който работеше.
В далечината се чуваха приближаващи се тежки стъпки.
Изтича до пейката и съедини с намерения инструмент двата края на въжето. Работеше!
Кър се върна, ленив и апатичен, както обикновено. Джони вече беше успял да скрие плячката си в подгъва на мокасината.
— Напредваш доста бързо — каза Кър, като видя какво е свършил.
— Да, бързо се оправям — отговори Джони.
Търл беше силно озадачен от Нъмф. Знаеше, че случайно бе попаднал на някаква следа, а след това, също така случайно, бе объркал всичко.
Тази загадка го държеше буден по цели нощи и му причиняваше главоболие.
Трябваше със сигурност да държи Нъмф в ръцете си, защото бъдещите му действия положително щяха да предизвикат много подозрения.
Беше си загубил времето с фабрикуването на фалшиви данни за опасност от бунт. Така или иначе, цялата тази история вече не бе толкова важна. След неговата заповед няколкото бойни самолета долетяха от другите рудници. Беше свалил оръжието от тях и сега ги държеше под ключ. Единственият разузнавателен самолет се намираше под негово лично разпореждане. Данните от последния му полет го бяха накарали да засияе.
Красивата златна жила беше на мястото си. Виждаше се с просто око, лъснала на повърхността на тридесет и пет метра от ръба на висока близо седемстотин метра стръмна скала. Чисто бял кварц, изпъстрен с буци и жилки блестящо злато! При някакво силно земетресение горният пласт на скалата се беше откъртил, бе пропаднал в дълбокия каньон и разкрил скритото под него богатство. Вероятно намиращият се по-нагоре древен вулкан някога бе изригнал гейзер от чисто течно злато, което се бе стекло по склона и с времето скалните наноси го бяха покрили съвсем леко. През вековете потокът беше подкопал скалата и предизвикал свличане.
Местоположението на жилата имаше няколко недостатъка. Проучванията на подстъпите към нея показаха наличие на уран, което я правеше недостъпна за всеки психло. Склонът, където се таеше жилата, беше толкова стръмен, че до нея можеше да се достигне само със спусната отгоре платформа. Под нея щеше да зейне почти 650-метрова пропаст, а вилнеещите в каньона ветрове щяха да я блъскат на всички страни. На върха на скалата пространството за разполагане на машините беше крайно недостатъчно и самата работа с тях щеше да бъде много рискована. При нормални обстоятелства щяха да загинат поне няколко миньори.
Търл искаше само каймака. Нямаше намерение да дълбае навътре към следващата каверна. Стигаше му и това, което се бе показало на повърхността. Сигурно беше поне един тон злато.
При сегашните цени на планетата Психло, чиито оскъдни запаси от злато го правеха безкрайно ценно, находката му щеше да струва най-малко сто милиона кредита. Пари, с които можеше да се дават подкупи и да се купува всичко, да се отворят вратите към неограничена власт.
Той знаеше как да се добере до златото. Вече дори имаше разработен план за телепортирането му на родната планета, без да бъде разкрито. А там лесно щеше да си го вземе.
Пак погледна направените от разузнавателния самолет снимки, фалшифицира умело датите и мястото, след което ги скри между останалите безобидни и скучни папки с документи.
Но за да бъде сигурен в успеха, трябваше да държи в ръцете си и Нъмф. Това щеше да му гарантира, че ако се получи някакъв фал, той ще го защити.
Искаше по някакъв начин да намали и десетгодишната си присъда — именно така възприемаше назначението си тук, — за да остане на тази планета само още една година.
Нъмф очевидно беше забъркан в нещо, свързано с Найп и неговата работа в счетоводството на родната планета. В изводите си Търл беше стигнал дотук. Сега седеше превит над бюрото си и мислеше.
Трябваше да притисне животното, и то здраво, така че да го принуди да копае само, без постоянен контрол, и да предава доброволно всичкото злато. Засега обучението му вървеше добре и плановете за използване на други животни очевидно щяха да успеят. Щеше да измисли нещо. Търл вярваше, че е късметлия. Все някак ще да накара животните да свършат работата, след което щеше да ги изпари и да транспортира златото на родната планета.
Но действията на Нъмф бяха непредсказуеми. Само с една-единствена заповед той би могъл да пусне животните или да нареди да ги убият. Можеше и просто да отмени разрешението за използване на техниката. Скоро след като този нещастен глупак разбере, че няма никаква опасност от бунт, щеше да отнеме всички правомощия, които му бе дал. Фалшификацията с бунта изглеждаше прекалено несигурна.
Търл погледна часовника. Оставаха още два часа до началото на телепортирането.
Стана, свали маската си от закачалката и само след няколко минути вече се намираше край платформата за междупланетарен транспорт.
Търл стоеше сред облаците прах и оглушителен шум, които се вдигаха при подготовката на операцията. Куриерът вече бе минал и кутията със съобщения, запечатана и готова за път, лежеше в ъгъла на платформата. Чар се приближи, недружелюбен и ядосан, че му пречеха да си гледа работата при подготовката на пратката за изстрелване.
— Обикновена проверка във връзка с предаване на съобщенията — каза Търл. — Това е работа на службата за сигурност.
Показа удостоверението си за извънредни пълномощия.
— Трябва да побързаш — изкрещя Чар. — Нямам време да те чакам.
Погледна часовника си.
Търл грабна кутията със съобщения и я сложи в колата, с която бе дошъл. Отключи я с шперца си и я остави на седалката. Никой не го наблюдаваше. Чар крещеше на водачите на булдозерите да подреждат рудата.
Търл нагласи миниатюрната камера, скрита в ъгъла на яката му, и бързо започна да преглежда документите. Бяха стандартните доклади, отчети и оперативни данни за всекидневната работа.
Всичко това беше правил и преди, без да се добере до нещо съществено. Но винаги имаше надежда. Директорът на планетата Земя трябваше да подписва всичко, което се изпращаше оттук, и понякога прибавяше допълнителни данни или собствен коментар.
Миниатюрната камера едва доловимо бръмчеше и не след дълго Търл беше преснел всяко отделно листче.
Върна всичко в кутията, заключи я и я отнесе обратно на платформата.
— Всичко наред ли е? — попита Чар, успокоен, че няма да възникне нова неприятност. Времето за изстрелване наближаваше.
— Няма лични писма — отговори Търл. — Кога телепортирате мъртъвците? — посочи той моргата.
— Както винаги, веднаж на всеки шест месеца — каза Чар. — Разкарай оттук колата си. Това е голяма пратка и страшно бързаме.
Търл се върна в кабинета си. Без особена надежда започна да преглежда върху един монитор заснетия материал. Проучваше всички документи много старателно.
Всъщност го интересуваха само онези, върху които личеше почеркът на Нъмф. По някакъв начин някъде в тези доклади беше кодирана информация, която само Найп можеше да дешифрира — Търл беше убеден в това. Нямаше друга възможност за поддържане на връзка с родната планета.
Когато разреши тази загадка и наистина успее да притисне животното до стената, личните му планове щяха да се осъществят без всякакви затруднения.
Търл остана до късно в кабинета си. Изпусна дори вечерята, за да проучва документите, като ги сравняваше със стари фотокопия. Работи, докато кехлибарените му очи се замъглиха от умора и напрежение.
Това, което търсеше, се намираше някъде тук. Сигурен беше.
Не беше никак лесно да събере нещата, които щяха да са му необходими за бягството.
В началото Джони си мислеше, че бързо ще успее да се справи с двете миниатюрни камери. Окото на едната следеше клетката отвътре, а на другата — отвън. Ако можеше да ги заблуди, през нощта щеше да свали нашийника и да се движи свободно, докато се подготви.
По време на обучението си в електронната работилница загуби доста ценно време, за да изучи и открие как работят миниатюрните камери. Те бяха прости устройства. Имаха малки огледала, които отразяваха образа. Той се разлагаше и предаваше чрез поток електрони. Сигналите се улавяха и записваха на диск. Самата камера нямаше собствен енергиен източник, а се захранваше от затворената верига на предавателя.
Опита се да преустрои машината за обучение, така че да върши същото нещо. Целта му беше да заснеме вътрешността на клетката и записът да удостоверява неговото присъствие в нея. Тогава с бързо превключване би могъл да остави миниатюрните камери да предават тази картина, докато в действителност той ще се намира на друго място. Но камерите бяха две и отразяваха обекта от два различни ъгъла. А той разполагаше само с едно записващо устройство.
Един ден Търл го залови, че е разглобил машината на части. Беше дошъл да му донесе застрелян заек.
Чудовището постоя известно време безмълвно и накрая каза:
— Покажи на едно животно нещо и то ще започне да го прилага върху всичко, което попадне в ръцете му. Мисля, че си видял сметката на тази машина.
Джони продължи да я сглобява.
— Ако тя отново проработи, ще получиш този заек.
Джони не му обърна внимание. Когато я сглоби, Търл му хвърли заека.
— Не си играй да разглобяваш неща, които нямат нужда от ремонт — рече, а изразът на лицето му сякаш говореше: „За Бога, колко е досадно да обучаваш низши животни!“
Пред Джони неочаквано възникна нова трудност, но той откри начин как да я отстрани. Щеше да има проблеми с устройството, което улавяше телесната топлина от разстояние. Надяваше се, че ако по някакъв начин успее да го обезвреди, ще може да се добере до планините. Справи ли се с него, едва ли щяха да го проследят и заловят.
Кър го обучаваше да работи с пробивна машина в една шахта в мината. Галерията с диаметър петнадесет метра беше изоставена. Кър го бе спуснал в нея с асансьора на дълбочина на разкритата рудна жила. Под платформата, върху която Джони работеше, имаше опъната мрежа за събиране на рудата.
Пробивната машина беше предназначена за психлоси и за Джони беше доста тежка. Мускулите му пращяха и се издуваха, докато се опитваше да разкопае жилата. На ушите имаше слушалки и чуваше как Кър постоянно дърдори:
— Не натискай непрекъснато. Наблегни с цялата си тежест и сетне отпусни. Дай сега отново. След като пробиеш дупка, дръпни втория спусък, бургията ще се разтвори и ще разкърти рудата. Внимавай с мрежата. Нагласяй я така, че всички парчета да падат в нея. Сега повтори всичко отначало…
— Горещо е! — изкрещя му Джони. Наистина беше непоносимо. Високите обороти на бургията нагорещяваха стената и тя бе почти нажежена.
— О-о — сети се Кър, — нямаш топлозащитна екипировка.
Започна да рови из джобовете си, пълни с хартийки и остатъци от закуски. Накрая измъкна едно малко пакетче. Постави го в кофата и я спусна долу.
Джони го отвори. Извади нещо като наметало, изработено от тънка прозрачна материя, с два ръкава.
— Облечи го — извика му Кър.
Джони беше удивен как едно толкова голямо нещо може да бъде събрано в това малко пакетче. Дрехата беше предназначена за психлоси и ръкавите бяха огромни, а тя самата — прекалено дълга. Подгъна краищата, надяна горната част върху главата си и мушна ръце в ръкавите.
Хвана отново пробивната машина. Беше наистина удивително. Топлината, излъчвана от стената и от машината, се отразяваше напълно и той не усещаше нищо.
Когато накрая Кър реши, че Джони се е научил да борави с новата техника, изтегли го на повърхността. Джони понечи да му върне наметалото.
— Не, не — отказа Кър. — Хвърли го. То е за еднократна употреба. Бързо се цапат и лесно се късат. Миньорите обикновено носят със себе си по пет-шест. Аз просто забравих да взема повече. Не съм влизал на работа в шахтите от години.
— Аз имам само едно — каза Джони.
— Би трябвало да имаш повече, защото вече си истински миньор — отговори му Кър.
Джони го сгъна внимателно и го прибра в торбата си. Беше готов да се обзаложи, че никакво устройство за улавяне на телесната топлина не ще открие някого, облечен с това нещо. Ако се увиеш с него целият и внимаваш да не се разтвори, наблюдаващият от въздуха и въртящ се скенер ще бъде безпомощен. Поне така се надяваше.
Вече беше разрешил проблема с храната. Пушеното говеждо беше удобно за носене и с него нямаше да умре от глад, ако му се наложеше да бърза толкова, че да няма време да ловува.
Старателно закърпи мокасините си и провери дали има резервен чифт. Търл видя и това.
— Не разбра ли, че няма смисъл да носиш тези неща — каза той една вечер, когато дойде да провери дали вратите са здраво заключени. — Има стари ботуши, останали от чинкосите, които биха могли да се отрежат. Не ти ли дадоха ботуши заедно с останалата екипировка?
На следващия ден пристигна шивачът на лагера, който постоянно мърмореше в маската си, но все пак взе мярка на Джони за ботуши.
— Аз да не съм обущар! — протестираше той.
Но Търл му показа документа за извънредните си пълномощия. Така шивачът беше принуден да вземе мярка на Джони и за голямо палто, стигащо до коленете, както и за шапка за студено време.
— Идва лято — повтаряше шивачът. — Не е време да се шият зимни дрехи.
Но така или иначе, трябваше да изпълни поръчката и скоро Джони получи новото си облекло.
— Шантави началници — мърмореше шивачът при последната проба. — Да обличат животни!
Джони се тревожеше от подозрителната загриженост на Търл. Внимателно провери приготовленията си за бягството, за да се убеди, че с нищо не се е издал. Всичко беше наред. Тези дни Търл изглеждаше прекалено зает и дори безразличен. Дали не се преструваше?
Най-големият проблем за Джони беше откъде да намери оръжие.
Преди предотвратяването на мнимия бунт беше забелязал, че някои от работниците носеха на коланите си сравнително малки пистолети. Предполагаше, че ги използват за стрелба по дивеч или за забавление. Търл продължаваше да носи своя, който беше значително по-голям от останалите, но другите ги бяха махнали.
Джони се чудеше доколко може да се довери на Кър. „Джуджето“ определено беше под властта на Търл. Но по някои негови думи, изпуснати пред Джони, беше ясно, че той е истински криминален престъпник. Беше му разказвал как е мамил при хазартни игри, как е обирал контейнерите с руда „просто за майтап“, как е накарал една женска да повярва, че баща й има нужда от пари, и ги взел от нея, „за да му ги предаде“.
Един ден, докато чакаха да се освободи машината, за да започне Джони да се обучава на нея, той реши да си направи експеримент. Двата диска, които намери в Голямото село, все още бяха у него. Вече знаеше, че единият представлява сребърна монета, а другият — златна.
Извади от джоба си сребърната и я заподхвърля във въздуха.
— Какво е това? — заинтересува се Кър.
Джони му я подаде и Кър започна да я драска с нокът.
— На времето изкопах няколко такива в един разрушен град на южния континент — каза Кър. — Но тази трябва да си я намерил някъде наблизо, нали?
— Защо? — попита Джони, обезпокоен, че може би Кър умее да чете по английски.
— Фалшива е — отговори Кър. — Това е сплав от мед, никел и сребро. Истинските монети — виждал съм и такива — са от чисто сребро.
Вече беше изгубил интерес и му я върна.
Джони извади златната и пак започна да си я подхвърля.
С мигновено движение Кър я улови във въздуха още преди да падне в ръката на Джони. Беше силно заинтригуван.
— Ей, къде намери това?
Драсна с нокът по ръба й и я заразглежда отблизо.
— Защо? — попита Джони невинно. — Има ли някаква стойност?
Очите на Кър добиха лукаво изражение. Монетата, която държеше и се правеше, че не го интересува, струваше поне четири хиляди кредита! Златото, примесено с други елементи, колкото да може да бъде обработвано и да не се износва, беше вечно. Кър успокои треперенето на лапите си и погледна уж небрежно.
— Къде я намери?
— Ами… — запъна се Джони. — Попадна ми на едно особено опасно място.
— Останаха ли там още такива?
Кър все още леко трепереше. Държеше в лапите си тримесечна заплата! А това беше една-единствена монета. Всеки служител имаше право да притежава такова нещо съвсем официално под формата на „сувенир“. С нея на Психло можеше да си купи съпруга. Опита се да си спомни какъв беше броят на законно притежаваните монети. Имаше някаква граница, над която те автоматично ставаха собственост на компанията. Десет? Тринадесет? Това важеше, ако наистина бяха стари сечени монети, а не фалшификати, направени от някой миньор.
— Мястото е толкова опасно, че там не може да се отиде без пистолет.
— Да не искаш да кажеш, че аз трябва да ти го дам? — попита Кър и го погледна изпитателно.
— Нима бих могъл да поискам такова нещо?
— Да — отговори Кър замислено. Това животно се научи да работи с машината много бързо. На практика много по-бързо, отколкото би се научил един психло.
Кър погледна с копнеж златната монета, медальона или каквото и да беше в действителност. Не каза повече нищо. Върна я мълчаливо на Джони. Кехлибарените му очи се скриха зад дихателната маска.
Джони си взе монетата.
— Тези неща не ме интересуват. Знаеш, че не мога да си купя нищо. Държа ги в една дупка, като влезеш, вдясно от вратата на клетката.
Кър продължаваше да мълчи. Накрая каза:
— Машината вече е свободна.
Но тази нощ, докато Търл правеше редовните си обиколки из лагера и бе далеч от екрана, чрез който следеше клетката, златната монета изчезна от дупката, където Джони я криеше. На сутринта, когато бръкна в нея, застанал с гръб към камерата, намери малък пистолет и резервни заряди.
Джони вече разполагаше и с оръжие.
Това, което още го спъваше, бе липсата на достатъчно познания.
Чинкосите бяха добри учители и можеха да поберат огромно количество информация само върху един диск, след което тя се усвояваше със светкавична бързина. Но тя беше предназначена основно за психлоси и в нея липсваха много неща, които вече или се знаеха, или пък не ги интересуваха. Така в обучението му оставаха огромни празнини.
Джони стигна до извода, че в планините на запад има уран. Основание за това предположение му даваше фактът, че по тези места психлосите не бяха предприели никакви активни действия. След инцидента, на който сам стана свидетел, а и по ред други причини подозираше, че уранът е смъртоносен за тях. Но не беше сигурен и не можеше да си обясни защо е така.
Докато изучаваше електронна химия, беше направо потресен, когато разбра, че атомите на урана имат различни конфигурации.
Джони седеше край огъня и зубреше. Вниманието му бе отвлечено от потреперването на земята, което винаги предхождаше появата на Търл. Чудовището правеше редовната си нощна обиколка.
— Какво изучаваш толкова усилено, животно? — поинтересува се Търл, като се надвеси над него.
Джони реши да рискува. Вдигна очи нагоре към маската на чудовището.
— Планините на запад — отвърна.
Търл го погледна с подозрение.
— Тук не пише нищо за тях — поясни Джони.
Този път Търл наистина заподозря нещо. Какво ли знаеше това животно?
— Аз съм роден и отрасъл там — каза Джони. — Има страшно много информация за всички планини на планетата, но почти нищо за тези.
Посочи към неясните очертания на покритите със сняг върхове, слабо осветени от луната.
— Чинкосите са взели много книги от библиотеката. Книги, написани от хората. Те тук ли са сега?
— О-о — изръмжа чудовището с облекчение. — Книги, написани от хората! Ха-ха-ха!
Търл се почувствува изключително доволен. Това напълно съвпадаше с неговите цели. Той излезе и скоро се върна с една разклатена маса и купчина книги, които безразборно хвърли върху нея. Бяха много стари и почти се разпадаха. При грубото им отваряне някои се разкъсваха.
— Превърнал съм се в слуга на някакво животно — ръмжеше Търл. — Ако ти доставя удоволствие да се ровиш в тези глупости, прави го колкото щеш.
Спря за момент пред вратата, излезе и я заключи.
— Запомни много добре едно нещо, животно. Глупостите, които ще прочетеш в тези книги, не са помогнали на хората да победят психлосите.
Изведнаж се разсмя.
— Може би ще намериш рецепти за приготвяне на сурови плъхове!
Затътри се към лагера, а смехът му постепенно заглъхваше.
Джони с благоговение докосваше книгите една след друга. После започна да ги разглежда с надежда. Те се отнасяха главно за минното дело. Първата му находка беше текст по химия. Съдържаше таблица на елементите, която обясняваше атомната конфигурация на всеки.
Внезапно озадачен, той взе психлоския учебник по електронна химия. В него също имаше таблица с атомните конфигурации на елементите.
Постави ги една до друга на мъждукащата светлина на огъня.
Те бяха различни!
Очевидно и двете бяха съставени въз основа на периодичния закон, според който свойствата на химическите елементи се повтарят периодично, ако бъдат подредени във възходящ ред според атомните им числа. Но в таблицата на химическите елементи на Земята имаше някои, които липсваха в таблицата на психлосите. А в тяхната се срещаха десетки непознати елементи, много различни газове, но не и кислород.
Джони трудно се ориентираше в земната, тъй като имаше много непознати съкращения, а и четеше по-добре на психлоски, отколкото на английски.
Психлосите бяха отбелязали радия и дори му бяха дали атомен номер 88, но го причисляваха към редките елементи. Над него имаше още десетки други.
Да, това беше една чужда планета от чужда галактика — нищо не можеше да го илюстрира по-добре от разликата между двете таблици. Някои от металите бяха сходни. Но като цяло разпределението им беше различно и дори атомните им конфигурации се отличаваха.
Накрая започна да си мисли, че и двете таблици са несъвършени и недовършени. Но главата му бучеше и той се отказа да ги разгадава. Беше човек на действието, а не някакъв си чинко, правещ анализи!
Замисли се върху следващия изключително важен за него въпрос: дали в планините има уранови мини?
Накрая откри някакви карти и списъци. Беше убеден, че там не може да няма уранови мини, експлоатирани някога от хората. Но всички, за които имаше написано нещо, бяха изчерпани.
Какво? Нима няма уранови мини? Засега не откриваше нищо.
И все пак беше напълно сигурен, че в тези планини има уран. Иначе защо психлосите ще ги избягват? Или те се лъжеха? Не, това беше малко вероятно.
Някои от плановете му започнаха да се пропукват и той почти се отчая.
Започна да преглежда книгите една след друга, като търсеше каквато и да е информация за уран.
Неочаквано му провървя. Както би казал Кър, най-после му се падна вкусното парче.
Беше една книга по минна токсикология, занимаваща се с „отрови в мините, опасни за здравето на работещите в тях“. Намери го в азбучния показалец: „Уран; радиоактивни отравяния“.
Следващия половин час се бори с увода. Изглежда, че ако не искаш да пострадаш, не трябва да се движиш по тези места или да си добре защитен с подплатени с олово дрехи. В противен случай щяха да ти се случат ужасни неща: обриви, окапване на косата, промени в кръвта…
И тогава той разбра — хора, изложени на радиация, получават промени в гените и хромозомите, които водят до уродства и стерилитет.
Ето от какво страдаха хората в неговото село.
Ето защо рядко се раждаха деца, а когато това се случеше, те много често бяха с дефекти.
Ето причината за тяхната летаргия.
Вероятно оттам идваше „червената болест“ и разпадането на костите на неговия баща.
Всичко беше ясно. Имаше описание точно на това, което се случваше с хората в селото. Вече знаеше защо те не се размножават.
В долината имаше радиация!
Той бързо извади миньорските карти. Не, в близост до селото нямаше дори и следа от уранова мина.
Но все пак радиацията беше факт. Признаците бяха очевидни и безспорни.
Вече знаеше защо психлосите не смеят дори да се доближат до мястото. Но след като нямаше мини, откъде идваше тя? От Слънцето? Не, това не можеше да бъде обяснение. Козите, които живееха по-нависоко, нямаха никакви проблеми с размножаването, а и никога не бе виждал уродливо малко козле.
Е, добре, засега не можеше да намери отговора на тези въпроси. Нещата не му бяха много ясни. Нямаше мини, а радиация все пак имаше.
Изведнаж се досети, че някога хората сигурно са имали уреди, с които да я измерват и да я откриват. Те знаеха толкова много за нея. Накрая получи отговор и на този въпрос. Наричали са го „гайгеров брояч“, на името на някой си Гайгер, роден и починал на дати, които нищо не говореха на Джони. Изглежда, че радиацията, или „йонизираните частици“, когато са налице, преминават през някакъв газ. Радиацията генерираше електричество в газова среда, което караше една стрелка да помръдва. Но тази реакция се наблюдаваше само при някои видове газ.
Схематичните диаграми не му говореха нищо и бяха неразбираеми за него, докато не откри таблица със съкращенията. С нейна помощ и с много усилия успя да ги преведе на психлоски. Чудеше се дали би могъл сам да си направи гайгеров брояч. Реши, че електронните части в работилницата ще му бъдат достатъчни. Но след като избяга, той няма да има достъп до нея. Започна да го обхваща отчаяние.
Накрая остави книгите настрана и напълно изтощен, заспа в ранните утринни часове. Сънува кошмари. Криси стъпкана и разкъсана на парченца. Неговата раса унищожена и напълно изчезнала. А светът на Психло, цял и невредим, му се присмиваше през цялото време.
Всъщност не се смееше светът на Психло, а само Търл.
Когато Джони се събуди, сутрешното слънце изпълваше клетката. Търл стоеше край масата, която донесе вчера, прелистваше книгите и се смееше гръмогласно.
Джони се изправи ведно с постелите си.
— Свърши ли с тези, животно?
Джони отиде до изкуствения басейн и си наплиска лицето. Преди месец беше убедил Търл да не спира водата и сега тя винаги беше чиста. Видя му се ледена, затова пък го освежи.
Нещо изтрещя във въздуха и за момент си помисли, че е някаква експлозия. Но беше само разузнавателният самолет, който премина над главите им.
От няколко дни редовно правеше сутрешни полети. Кър му обясни, че това е разузнавателен самолет. Той правеше снимки през цялото време на полета и психлосите го използваха за откриване на нови рудни залежи. Контролираше се с дистанционно управление.
Това чудо прелиташе над главата на Джони, откакто се помнеше. Но той го смяташе за природно явление, нещо като метеорите, Слънцето или Луната. Самолетът преминаваше всеки ден, а онези, които беше виждал, се появяваха през няколко дни. Не се чуваха, като се приближаваха, и за разлика от него не гърмяха така, когато минаваха точно над тебе. Кър не можа да му обясни точно каква е причината за това, но очевидно имаше връзка със скоростта. Бяха много бързи. По време на полет не можеш нито да ги отклониш, нито да ги спреш. Докато направят пълна обиколка около Земята и се върнат обратно, само следиш маршрута им. Значи този, ако изобщо беше като другите, обикаляше планетата всеки ден. Трясъкът му беше безкрайно неприятен.
Търл погледна нагоре, но се направи, че не го забелязва. Тези полети хич не се харесваха на персонала.
— Защо лети всеки ден? — попита Джони с поглед, вперен в небето.
От отговора щяха да зависят плановете му за бягството. Самолетът не беше боен, а само правеше снимки, но и това беше достатъчно.
— Попитах — изръмжа Търл — свърши ли с тези книги?
Шумът от разузнавателния самолет заглъхваше и той вече приличаше на малка точица в далечината, над равнината на изток. Беше се появил откъм планините.
Джони си приготви закуска от студено месо и вода. Търл събра книгите подмишница и се отправи към вратата на клетката.
Изведнаж спря и каза с привидно безразличен глас:
— Ако наистина се интересуваш толкова от планините, в библиотеката на онзи град на север има цяла релефна карта. Искаш ли да я видиш?
Джони прикри спонтанния си интерес и продължи да дъвче, сякаш нищо не е чул. Винаги, когато Търл беше любезен, трябваше да се внимава, защото тогава кроеше нещо. Но Джони не би си позволил да пропусне този шанс.
Беше правил хиляди планове, как да накара Търл да го изведе с колата. Щеше да бъде много просто да отвори вратата и да вкара въздух в кабината, да натисне аварийната спирачка и да насочи пистолета към него. Беше рисковано, но трябваше да опита.
— Днес нямам никаква работа — каза Търл. — Обучението ти с машините свърши. Можем да се разходим до града. Ти ще разгледаш релефната карта, а аз ще половувам. Ако искаш, ще потърсим и конете ти.
Джони не можеше да повярва, че Търл ще си губи времето в безцелни разходки. Дали чудовището не беше надушило намеренията му?
— И без това искам да ти покажа нещо — каза то. — Така че си събери парцалите, защото след около час ще мина да те взема, за да се повозим. Трябва да проверя още някои подробности. Ще се върна. Бъди готово и ме чакай, животно.
Джони беше смутен. Това предложение го свари малко неподготвен и объркваше плановете му, но той започна да гледа на него като на неочаквана възможност, пратена му от съдбата. Трябваше да избяга и да се върне в родното си село. Имаше две много важни причини — да спре Криси, защото тя щеше да спази обещанието си и да тръгне, а втората — да убеди хората да се преместят на по-безопасно място. Оставаха само още две седмици до момента, в който разположението на съзвездията щеше да бъде същото, както когато тръгна преди една година.
Прибра в торбата малкия пистолет, сложи голямо парче говеждо и привърза към глезена си инструмента за рязане на метал. Облече еленовите кожи.
Бе изминал един час, когато към клетката се приближи някакво превозно средство и спря. Джони го погледна и се зачуди какво става. Не беше познатият му земеход Марк III, а най-обикновен камион за транспортиране на техника и машини. Имаше херметично затваряща се кабина. Задната му част беше голяма и открита, оградена с капаци. От тях стърчаха подпори, разположени на равни разстояния една от друга. Единствената прилика с познатия му танк бе, че нямаше колела, а се носеше над земята на височина близо метър.
Джони разбра, че това може да се окаже благоприятно за плановете му. Нямаше нито топлинни детектори, нито оръдия.
Търл излезе от камиона и отключи клетката.
— Хвърли си нещата отзад в каросерията, животно! И ти ще пътуваш там.
Той откачи въжето и прехвърли Джони през задния капак. Извади джобен оксижен и завари свободния край за кабината.
— Така няма да съм принуден да дишам отвратителната миризма на всичките ти кожи!
Докато влизаше в кабината, се тресеше от смях. Свали маската си и включи системите. Изведнаж Джони разбра, че нямаше начин да обезвреди Търл. Отвън вратата не можеше да се отвори.
Камионът се понесе. Беше по-бавен от танка и не толкова стабилен, защото пътуваше без товар.
Джони се държеше здраво, свил се зад кабината. При скорост над сто и петдесет километра в час въздухът свистеше над главата му във вертикалните подпори на каросерията.
Мислеше бързо. Би могъл по някакъв начин да превземе камиона. Управлението му не беше много по-различно от останалите. Беше сигурен в това, защото успя да види контролното табло. Всички машини на психлосите се управляваха с ръчки и копчета.
Какво облекчение щеше да изпита, когато свали нашийника! Сърцето му биеше в очакване. Ако не допуснеше някаква грешка, щеше отново да бъде свободен!
Беше около един часът на обяд, когато спряха пред библиотеката в града. Търл слезе и камионът се разклати от тежестта му.
Той все още бе необичайно разговорлив, докато развързваше въжето.
— Виждаш ли някъде конете си?
— Няма и следа от тях — отвърна Джони.
— Много лошо, животно. Ако искаш да знаеш, този камион може да превози не един, а десет коня.
Търл отиде до вратата на библиотеката и я отключи с някакъв инструмент. Дръпна въжето и пусна Джони да върви пред него.
Мястото приличаше на гробница, цялото покрито с прах. Нищо не се бе променило, откакто Джони беше тук за последен път. Търл се оглеждаше.
— Ха — възкликна той. — Значи ето как си влязъл преди! — Сочеше към следите под прозореца, които водеха към вътрешността. — След това дори си поставил защитните капаци обратно! Много добре — добави, като се озърташе, — нека сега да видим какво има тук за твоите планини на запад.
Джони си даваше сметка, колко много се беше променил. Онова, което някога смяташе за размазани петна, бяха надписи и можеха да се прочетат съвсем лесно. Разбра, че при предишното си посещение беше попаднал в сектора „Детска литература“, а по рафтовете пишеше „Детски образователни програми“.
— Чакай малко — каза Търл. — Мисля, че не знаеш как се работи с каталога. Я ела насам, животно!
Дръпна въжето, което беше поотпуснал. Стоеше пред един шкаф с малки чекмеджета. Наведе се и издърпа едно от тях.
— Според чинкосите всяка книга е отбелязана на картонче, а картончетата са подредени в тези чекмеджета по азбучен ред. Разбра ли?
Джони погледна. Търл извади едно, отбелязано с „К“. Картончетата бяха пожълтели и избледнели, но все още се четяха.
— Има ли тук нещо за планините? — попита Търл.
Джони бе изключително напрегнат, но трябваше да потисне усмивката си. Ето още едно доказателство, че Търл не знаеше английски.
— Чекмеджето, което ми показваш, е за коли — отговори той.
— Да, мога и сам да видя — озъби се Търл. — Прегледай останалите и кажи какво има за планините.
Той се отдръпна, като се престори на заинтересуван от някакви древни плакати по стените, но не изпускаше от ръката си свободния край на въжето.
Джони започна да вади чекмеджетата едно след друго. Някои заяждаха, други нямаха дръжки. Накрая откри няколко с надпис „П“. Запрехвърля картончетата. Попадна на „Проблеми на съвременната военна стратегия“.
— Намерих нещо — каза Джони. — Може ли да получа една писалка, за да си запиша номерата?
Търл му подаде своята, която беше прекалено голяма за ръката на Джони, и пет-шест листа. Отдалечи се. Джони извади няколко номера.
— Сега трябва да отида при рафтовете — обади се той и Търл отпусна въжето.
След малко, когато успя да се справи с падналата на земята стълба, той се покатери и дръпна защитното платно, с което бяха покрити рафтовете. Прегледа набързо книгите, докато открие търсеното заглавие — „Отбранителни системи на САЩ“.
— Намери ли нещо за планините? — попита Търл.
Джони се наведе и му показа една страница. Най-отгоре пишеше „МХ-1. Противоядрени силози“.
— Да — промърмори Търл.
Джони му подаде книгата.
— Няма да е зле да я вземем. А има и някои други.
Той бързо местеше стълбата от рафт на рафт и извади още шест книги — „Ядрена физика“, „Доклади пред Конгреса за ракетните установки“, „Произшествия с ядрени арсенали“, „Стратегия за ядрено възпиране“, „Уранът — надежда или проклятие“ и „Ядреното замърсяване“. Имаше още много интересни заглавия, но той не разполагаше с достатъчно време, а и седем книги бяха доста голям товар за човек, който се кани да бяха.
— Не виждам никакви снимки — изръмжа Търл.
Джони бързо премести стълбата. Грабна една книга — „Чудните пейзажи на Колорадо“, хвърли й бегъл поглед и му я подаде.
— Това вече е нещо друго, животно.
Търл беше възхитен от чудесните планински гледки, много от които бяха ярковиолетови и с времето мастилото бе станало още по-синьо.
— Направо изглеждат като истински.
Пусна книгите в една торба.
— Хайде сега да видим дали ще успеем да намерим релефната карта.
Дръпна рязко въжето, като почти събори Джони от стълбата. Но не се насочи към горния етаж, а отиде до врата и се ослуша. След малко се върна и чак тогава се качиха горе.
Релефната карта беше разположена върху подставка и вероятно можеше да се пренася. Търл коленичи и започна да я разглежда с интерес.
Джони се чувствуваше с вързани ръце и изпита ужас, когато погледна цветната релефна карта. На нея близките планини се виждаха от ясно по-ясно. Ето ги проходите, Върха… Пред очите му се простираше и пасището на селото. Разбира се, картата е била направена много преди то да е съществувало, но все пак всичко беше ясно очертано. Джони мислеше трескаво. Знаеше, че разузнавателният самолет със сигурност го е засякъл много отдавна и нямаше начин Търл да не разполага със снимки на селото.
Върху картата беше изобразен и големият каньон. Джони се усети, че наблюдава мястото, което някога бе взел за древна гробница. Опита се да се приближи, но така, че да не привлече вниманието на Търл. Не, в горния край на каньона нямаше отбелязано нищо, което да прилича на гробница. За да не направи впечатление тайният му интерес, той прекара пръст небрежно по буквите — РОКИ МАУНТЕЙНС, ПАЙКС ПИЙК, МАУНТ ВЕЙЛ.
Тогава разбра, че тревогата му е излишна. Търл беше приковал вниманието си върху дълбок и дълъг каньон. С огромния си нокът опипваше внимателно склона на една отвесна скала и разглеждаше реката под нея. Когато видя, че го наблюдават, чудовището веднага започна да изследва по същия начин и други каньони. След малко отново се върна на първия.
За момент Търл се вцепени и вдигна рязко глава. Изведнаж стана много любезен.
— Видя ли всичко, което те интересува, животно?
Джони се зарадва на възможността да го откъсне от картата. Имаше чувството, че чудовището разглежда под микроскоп неговия народ.
Търл заслиза надолу по стълбите към входната врата, като вдигаше след себе си облаци прах.
Собствените му стъпки заглушаваха шумовете, идващи отвън, но Джони беше сигурен, че чу тропот на конски копита.
Търл стоеше пред библиотеката и гледаше надолу по обраслата с трева улица.
Джони надникна зад гърба му, за да види какво наблюдава.
Само на стотина метра от тях стоеше Уиндсплитър!
Върху него имаше някой, а отзад пристъпяха още три коня.
Решителният момент беше настъпил най-неочаквано. Джони беше сигурен, че това е последният му шанс.
Измъкна с рязко движение инструмента за рязане на метал, който беше привързал над глезена си, и сряза въжето.
То падна.
Профуча покрай Търл като вихър. Хищните нокти се забиха в еленовата кожа на гърба му и тя се разкъса.
Втурна се към най-близкото прикритие — едно дърво, като тичаше на зигзаг. Очакваше всеки момент да усети в гърба си изстрела на лъчевия пистолет.
Спря и се подпря на широкия ствол.
Беше Криси!
При това не сама, а с Пати.
Джони избухна в ридания.
— Връщайте се! — изкрещя той. — Криси! Връщайте се! Бягайте!
Криси дръпна юздите и започна да се взира внимателно. Трите коня след нея се струпаха накуп.
Тя извика радостно:
— Джони!
Пати също се разкрещя възторжено:
— Джони! Джони!
Уиндсплитър препусна към него.
— Връщайте се! — продължаваше да крещи Джони. — Бягайте! За Бога, бягайте!
Спряха озадачени, радостта им изведнаж се превърна в паника. В далечината зад Джони те виждаха нещо. Тръгнаха да обръщат конете.
Джони приклекна и погледна към Търл. Той все още стоеше пред вратата на библиотеката. Джони бързо извади пистолета от торбата и дръпна предпазителя. Насочи оръжието към него.
— Ако стреляш по тях, ще умреш веднага! — извика той.
Търл не помръдваше.
Джони чу зад гърба си шум от конски копита. Рискува и хвърли поглед назад. Уиндсплитър се беше изправил на задните си крака. Не виждаше причина да не отиде при господаря си и се бореше да продължи.
— Бягай, Криси! Бягай! — крещеше Джони.
Търл приближаваше бавно и ръмжеше. Не беше извадил пистолета си.
— Кажи им да дойдат тук — нареди той.
— Остани на мястото си! — извика Джони. — Ще стрелям!
Търл продължи, без да му обръща внимание.
— Нали не искаш да им се случи нещо лошо, животно?
Джони излезе иззад прикритието си. Държеше пистолета насочен. Беше се прицелил в тръбата, която захранваше маската с дихателен газ.
— Бъди разумно, животно — каза Търл, но за всеки случай спря.
— Ти си знаел, че те ще пристигнат днес! — проговори Джони.
— Да — отвърна чудовището. — От четири дни ги следя с автоматичния разузнавателен самолет. Под наблюдение са от момента, в който напуснаха селото. Разкарай този пистолет, животно!
Конете обикаляха в кръг зад гърба на Джони. Ех, защо не тръгнеха да бягат!
Търл бъркаше с лапа във вътрешния си джоб.
— Стой мирно или ще стрелям! — извика Джони.
— Добре де, животно, ако искаш, натисни спусъка. Но имай предвид, че в електронната му система една от жичките е прекъсната.
Джони погледна пистолета. Пое дълбоко дъх и се прицели. Дръпна спусъка.
Не последва нищо.
Търл вече беше бръкнал в джоба си. Измъкна отвътре златната монета, подхвърли я във въздуха и я улови.
— Аз ти продадох пистолета, а не Кър, животно.
Джони свали боздугана от колана си. Приготви се да атакува.
Търл направи мълниеносно движение. В лапата си държеше пистолет. Чу се нещо като къс лай.
Зад гърба на Джони прозвуча нечовешки писък. Обърна се. Единият от товарните коне се търкаляше на земята.
— Компания ще му направят и твойте приятелчета — ухили се чудовището.
Джони отпусна боздугана.
— Така вече е по-добре — промърмори Търл. — Сега ми помогни да хванем тези животни и да ги качим на камиона.
Камионът подскачаше на юг, натежал от товара си. В каросерията цареше отчаяние.
Отново с нашийник и прикован за една скоба, Джони следеше пейзажа с невиждащи очи, излъчващи безкрайна мъка.
Пати, цялата изранена от падането, беше привързана с прибрани към тялото ръце за една от страничните подпори на капака. Бе изживяла страшен шок и лицето й изглеждаше сивобяло. Беше само на осем години.
Раненият кон, все още с торбите на гърба си, лежеше на една страна и от време на време подритваше с крака. Дълбоката рана на рамото му продължаваше да кърви. Търл просто го беше сграбчил и хвърлил в каросерията. Джони се опасяваше, че с конвулсивните си движения може да счупи крака на коня, който се намираше най-близо до него. Раненото животно се казваше Блоджет и бе една от най-здравите му кобили.
Останалите кри коня бяха вързани за страничните подпори и ноздрите им потреперваха от ужас, като гледаха колко бързо се движи земята под тях.
В главата на Джони напираха безброй въпроси, но той се мъчеше да ги отпъди. В момента всичките му планове изглеждаха безсмислени. Самообвиняваше се, задето беше отлагал бягството си толкова дълго време. Трябваше да се досети, че Търл е подготвил някакъв капан. Омразата към чудовището се надигна в гърдите му и започна да го души.
Криси бе прикована за една скоба срещу Джони. Очите й бяха затворени. Дишането й едва се долавяше.
Накрая отвори очи и го погледна. Видя, че той наблюдава Пати.
— Не можех да я оставя сама — каза тя. — Два пъти я връщах обратно, но тя отново тръгваше след мен. Последния път ме проследи толкова надалеч, че реших да я взема.
— Не се притеснявай, просто си почивай, Криси — отговори Джони.
Камионът се друсна от някаква неравност на пътя и Блоджет изцвили.
— Знам, че тръгнах по-рано — обади се Криси. — Но Уиндсплитър се върна у дома. Няколко момчета тръгнали да търсят диви говеда, намерили го заедно с Дансър в равнината точно под прохода и ги довели.
Дансър беше една от товарните кобили на Джони.
Криси замълча. След малко пак заговори:
— Уиндсплитър имаше пресен белег, сякаш направен от ноктите на пума. Реших, че може би е избягал и те е изоставил. Предположих, че имаш нужда от помощ.
Да, помисли си Джони. Уиндсплитър се е скитал дълго и когато е решил да се върне горе в селото, е намерил проходите блокирани от снеговалежите. Сигурно цяла зима е обикалял из равнината с Дансър. Върху задния му крак имаше дълбок белег от вече заздравяла рана.
— Всичко е наред — изрече Джони успокоително.
— Не можех да остана със скръстени ръце, след като разбрах, че може би си ранен и имаш нужда от помощ — каза Криси.
Камионът отново се разтресе.
— Джони, Голямото село съществува — промълви Криси.
— Знам — отвърна той.
— Джони, това е едно от чудовищата, нали? — и тя посочи с глава кабината.
— Да — отговори той. — Няма да ти направи нищо лошо.
Знаеше, че лъже, но трябваше да я успокои по някакъв начин.
— Чух, че говориш неговия език. Наистина ли можеш да се разбираш с него?
— Аз съм негов пленник вече почти цяла година — отговори Джони.
— Какво ще направи с Пати? С нас?
— Не се притеснявай, Криси.
Само боговете можеха да й отговорят. Нямаше никаква причина да й обяснява, че тази история обърка всичките му планове за бягство. Тя не беше виновна, а самият той. Беше отлагал прекалено дълго.
Камионът направи широк завой, мина по един разнебитен мост и продължи нататък.
Джони реши, че се налага да й каже още нещо, за да я успокои.
— То очевидно иска и очаква нещо от мен. Сега вече ще трябва да изпълня желанието му. Всъщност няма да ни направи нищо лошо. Само заплашва. Щом свърша това, което иска, ще ни пусне.
Не обичаше да лъже. Знаеше много добре, че когато изпълни неизвестната засега задача, Търл ще го убие.
Криси успя да се усмихне едва доловимо.
— Кмет и пастор сега е старият мистър Джимсън. Зимата изкарахме добре.
Замълча.
— Изядохме само два от твоите коне.
— Всичко е наред, Криси.
— Уших ти нови дрехи от еленова кожа — продължи тя. — Ето в тази торба са.
— Благодаря ти, Криси.
Очите на Пати се разшириха и тя внезапно се разкрещя:
— Ще ни изяде ли?
— Не, не, Пати — успокои я Джони. — То не яде хора. Няма нищо страшно, Пати.
Тя притихна.
— Джони — обади се колебливо Криси, — ти си жив, а това е най-важното.
От очите й бликнаха сълзи.
— По едно време си мислех, че си мъртъв.
Да, той беше жив. Те бяха живи. Но не знаеше докога. Спомни си как Търл беше изпочупил краката на стадото диви говеда.
Камионът се носеше с трясък над храстите.
— Джони — каза Криси, — нали не ми се сърдиш?
О, Господи! Да й се сърди! За Бога, разбира се, че не. Но не можеше да говори и затова само поклати глава.
В далечината се чуваха шумовете, идващи от мината.
Цялата студена нощ прекараха в откритата каросерия на камиона. Търл монтира по една миниатюрна камера в двата й края и изчезна в лагера.
Наближаваше обяд, а се мотаеше из клетките от зазоряване. Джони не можеше да си извърти главата, така че да види какво точно прави. Никога досега не беше връзван толкова здраво.
Търл се приближи до задния капак на камиона и го спусна. Изведе конете и ги върза за едно дърво. След това избута ранения кон и когато падна на земята, грубо го изтика настрани. Той се опитваше да стане, но всеки път Търл го събаряше отново.
Качи се и развърза Пати. В лапата си държеше шина, която уви като нашийник около врата й. Извади оксижен и я завари, така че да не може да се отваря, а сетне я съедини с въже. Сграбчи момичето с една лапа и я отнесе някъде.
Върна се. Криси с ужас се отдръпна от него. Той носеше още един нашийник и без да й обръща внимание, завари и него. Джони наблюдаваше цялата операция съвсем отблизо. Забеляза, че от едната си страна този нашийник имаше някаква червена издутина. Сети се за Пати — нейният беше същият.
Търл се взря в очите на Джони. Те бяха сини, леденостудени и изпълнени с омраза.
— Я се обърни за момент, животно. Няма смисъл да се сърдиш. Предстои ти изцяло нов и непознат живот.
Вдигна Криси подмишница и я свали от камиона.
Джони вече не го виждаше. Чу как отваря и затваря вратата на клетката, сякаш проверяваше нейната надеждност.
Камионът се разлюля от огромната тежест на Търл. Той погледна надолу към Джони.
— Някакви други прекъснати жички? — попита чудовището. — Сигурен ли си, че не седиш върху лъчева пушка, чиято електронна система е извадена от строя чрез прекъсване на някоя жичка? — и се разсмя на собствената си шега. — Знаеш ли какво? Ще му разкажа играта на Кър, задето не е успял да те научи на нищо.
Занимаваше се с въжето на Джони.
— Тъпоумно животно — каза след малко.
В далечината се чу бученето на разузнавателния самолет, той премина над главите им с оглушителен рев. Джони успя да го зърне за миг.
— Чудесно — каза Търл одобрително. — Знаеш как беше забелязана тя и знаеш, ако избягаш, как ще бъдеш открит. Това нещо прави великолепни снимки. Улавя и най-малките детайли. Слизай от камиона!
Търл повлече Джони към клетката — наистина не си беше губил времето. Доста неща бяха променени. Сега масата и машината, на която се обучаваше, се намираха навън. Търл дръпна въжето му, за да спре.
Криси и Пати бяха вързани за един железен кол, забит в средата на басейна. Криси се опитваше да съживи крайниците на Пати, като ги масажираше. Малкото момиченце крещеше от болка, докато кръвта нахлуваше отново в посинелите му ръце и крака.
— А сега, животно — каза Търл, — ще се поразходим. Аз ще ти обясня някои неща, а ти ще трябва да слушаш много внимателно.
Чудовището посочи една кутия на стената — нещо като електрическо табло. Показа с нокътя си дебелия кабел, който излизаше от нея, отиваше нагоре по решетката и се увиваше около всеки от стърчащите колове. По този начин опасваше цялата клетка и отново се връщаше в кутията. Всички колове бяха изолирани в основите си.
Търл дръпна Джони настрани към храстите. Сред тях се търкаляше един койот. Главата му не се виждаше, беше увита в нещо, изпод което се чуваше ръмжене. Търл надяна предпазна ръкавица и го вдигна от земята.
— Сега кажи на другите две животни да наблюдават много внимателно.
Джони мълчеше.
— Е, добре, всъщност няма значение — промърмори чудовището. — Виждам, че те и без това гледат.
С мълниеносно движение запрати мятащия се койот в решетките.
Изведнаж блесна ослепителна светлина.
Койотът изквича.
Секунда по-късно вече беше овъглен и представляваше разпадаща се по решетките черна безформена маса.
Търл изхихика.
— Животно, кажи им, че дори само да се докоснат до решетката, същото ще се случи и с тях.
Джони им каза в никакъв случай да не се приближават до оградата.
— А сега — рече Търл, като свали ръкавицата и я мушна под колана си — имам и нещо специално за теб.
Бръкна в джоба си и извади една малка кутия с превключвател.
— Вече знаеш всичко за дистанционните управления, животно. Спомняш си булдозера, нали?
Посочи двете момичета.
— Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че техните нашийници са малко по-различни. Виждаш ли онази червена издутина от едната им страна?
Джони я виждаше много ясно. Призля му.
— Това — каза Търл — е една малка, но достатъчно мощна бомба, за да им откъсне главите. Разбра ли сега, животно?
Джони го гледаше свирепо.
— Ето това ключе — продължи да обяснява Търл и посочи кутията на дистанционното управление — е за малкото животно. А това — и посочи другото — ще взриви нашийника на по-голямото. Тази кутия…
— А за какво е третият ключ? — прекъсна го Джони.
— Благодаря ти, че ме попита. Мислех си, че нищо от това, което ти говоря, не достига до животинския ти мозък. С третото ключе бих могъл да взривя един по-голям заряд, скрит в клетката, с който да вдигна във въздуха всичко. Но ти, разбира се, не знаеш къде е.
Търл се усмихваше зад стъклото на маската си. Кехлибарените му очи бяха присвити, проблясваха и внимателно наблюдаваха Джони.
След малко продължи:
— Тази кутия винаги ще бъде у мен. Има още две дистанционни управления, но ти не знаеш къде са скрити. Сега вече картината ти е ясна, нали?
— Ясно ми е — отговори Джони, като се опитваше да потисне гнева си, — че всеки един от конете би могъл да се приближи и да бъде изпепелен от тока. Ясно ми е също така, че е възможно да завъртиш някое от тези ключета погрешка.
— Животно, ние стоим тук и си бъбрим, но изпускаме един много важен факт. Аз се привързах към теб.
Джони веднага застана нащрек.
Търл извади един металорежещ инструмент и свали нашийника му. След това подигравателно му подаде парчетата от него и въжето.
— Хайде, тръгвай. Чувствувай се свободен. Тичкай!
Наведе се и започна да събира разхвърляните инструменти, които беше използвал. Във въздуха се носеше вонята на изгорелия койот.
— А аз как да ти се отплатя за всичко това? — попита Джони.
Търл се върна.
— Животно, въпреки отчайващо малкото си мозък вече би трябвало да си разбрало, че се налага да ми сътрудничиш и да ми помагаш.
— Как?
— Така вече е по-добре, животно. Обичам да усещам благодарност.
— Как? — повтори Джони.
— Компанията е разработила едни проекти, които трябва да бъдат осъществени на всяка цена. Те, разбира се, са строго секретни. А ти се заклеваш, че ще сътрудничиш. Нали правилно те разбирам?
Джони го погледна.
— Щом всичко свърши — каза Търл, — ще те отрупам с подаръци и ти ще можеш да се завърнеш в планините.
— С тях — отвърна Джони и посочи Криси и Пати.
— Разбира се, дори и с четириногите си приятели.
Джони винаги познаваше, когато Търл лъже.
— Естествено — продължи чудовището — ако се опиташ да избягаш — а вече знаеш, че това е невъзможно, или да объркаш плановете ми, или пък не успееш да се справиш със задачата си, главата на малкото животно ще хвръкне. Ако си достатъчно глупав да повториш грешката си, голямото също ще се раздели с живота си. Ако откажеш да се подчиняваш или забъркаш прекалено голяма каша, всички ще хвръкнете във въздуха. И така, мога ли вече да смятам, че съм получил обещание за пълно сътрудничество?
— Имам право да обикалям наоколо съвсем свободно, нали?
— Разбира се, животно. Писна ми да ти търся плъхове. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да го правя и за онези двете вътре!
Търл се разсмя. Цялото му държане изразяваше любезност.
— Мога ли да влизам в клетката?
— Да, когато стоя отвън и те наблюдавам с дистанционното управление в ръка. Тогава да.
— Мога ли да яздя из равнината?
— Да, винаги, когато носиш това нещо — отвърна Търл.
Извади от джоба си една миниатюрна камера и нахлузи ремъка й през врата му като гердан.
— Ако окото й бъде затворено или се отдалечиш от мене на повече от седем-осем километра, просто ще завъртя първото ключе.
— Ти не си чудовище, ти си дявол.
Търл вече беше сигурен, че е победил.
— Значи обещаваш?
Джони мрачно погледна дистанционното управление, което издуваше джоба на Търл. След това премести поглед върху двете момичета. Те го гледаха с доверие.
— Обещавам да направя каквото трябва — каза Джони.
Дотолкова можеше да отстъпи.
Но и това беше достатъчно за Търл. Той доволно хвърли инструментите си в каросерията и потегли.
Джони се приближи към клетката, като внимаваше да не докосне решетките, и започна предпазливо, с тих глас да обяснява на момичетата какво става. През цялото време се чувствуваше като лъжец. Погледна Търл в очите. Никога не бе виждал толкова много коварство.