Да го притисне, на всяка цена да го притисне — това си мислеше Търл, докато преглеждаше официалните документи на компанията в кабинета си.
Той трябваше непременно да разгадае тайната на Нъмф. Ако Директорът на планетата паднеше в лапите му, ще може истински да се захване с плана си. Властта и богатството на родната планета му помахваха примамливо от бъдещето. Само Нъмф можеше да го спре. Търл беше решен да не прекара следващите десет години от живота си в това проклето място, веднаж само да осъществи плана си. Ако хванеше Нъмф натясно, работата му щеше да бъде от лесна по-лесна. След това ще трябва само да унищожи всички улики (включително да изпари животните), да се отърве от договора си и ето го, потънал в разкош у дома. Но Нъмф беше започнал да се опъва. По време на последния им разговор преди няколко дни се беше оплакал от шума на ежедневните разузнавателни полети и като се престори, че прави комплимент, подметна, че опасенията от „бунт“ не се оправдават. Нъмф криеше нещо, беше повече от сигурен в това.
Търл прелистваше брошурата на компанията „Галактическите пазари на метал“, която се издаваше няколко пъти в годината. Тя беше предназначена за отдел „Продажби“, но на тази планета такъв не съществуваше, тъй като цялото количество руда се изпращаше направо на Психло. Все пак брошурата достигаше редовно до всички мини в галактиките и Търл беше взел последното издание от кутията за кореспонденция.
Този метал струва толкова кредита, а онзи — толкова. За необработена руда с определено съдържание на метал цената е друга. Беше много скучно. Но Търл я изучаваше упорито с надеждата да се натъкне на нещо.
От време на време хвърляше поглед към екраните, за да следи какво прави животното. Миниатюрната камера на врата му работеше чудесно и картината от клетката и от по-отдалеченото плато бяха еднакво ясни. Търл само проверяваше дали животното се държи както трябва. Пултът за управление на камерите се търкаляше сред бъркотията на бюрото му.
Засега животното не му създаваше никакви трудности. Беше поразен от способността му да оценява нещата според тяхната важност.
Беше успяло да обърне ранения кон по някакъв начин и да свали от гърба му торбите. Събра смола от ствола на едно дърво и покри с нея раната. Това лечение изглеждаше ефикасно, защото конят стоеше изправен на треперещите си крака, малко замаян, но вече пасеше във високата трева.
Животното беше оградило място за трите коня с помощта на плетено въже, което извади от торбата си. Единият постоянно ходеше след него и го буташе с муцуна. Търл беше поразен, че човешкото същество говори на него и на ранения кон. Много странно! Търл не разбираше езика, но се опитваше да установи дали те отговарят. Може би да. Вероятно на честота, която той не можеше да долови? Сигурно казваха нещо, защото понякога човешкото същество им отговаряше. Дали езикът е същият, който използваше при общуването си с двете женски в клетката? Търл предполагаше, че има няколко такива езика.
Всъщност това не беше толкова важно. Да не би да е някакъв си чинко, помисли си с презрение за древната раса.
Изведнаж се напрегна, защото видя на екрана, как животното се качи на единия от конете и тръгна към работната площадка. Миниатюрната камера на врата му показа, че работниците му хвърлят по един поглед и повече не му обръщат внимание. Машините продължиха да работят, както обикновено.
Животното приближи до Кър. Търл беше силно заинтригуван и усили звука. Кър се опита да се отдръпне. Животното каза нещо много странно:
— Ти не си виновен.
Кър спря да отстъпва. Изглеждаше объркан.
— Прощавам ти — каза животното.
Кър стоеше и гледаше. Носеше огромен шлем и Търл не можеше да види добре изражението на лицето му, но сякаш изпита облекчение. Търл реши да прибави този номер към арсенала си от трикове — такова поведение беше непознато за него.
В следващия момент се случи нещо, което го потресе. Животното поиска от Кър един булдозер. Чар дойде и започна да протестира. Но Кър го изгони. Животното върза коня зад булдозера и потегли обратно към платото. Кър направо бе заплашил Чар. Дали животното не беше успяло да скара двамата психлоси? Как ли бе постигнало това?
„Е, помисли си Търл, може би просто си въобразявам разни невъзможни неща.“ Образът на екрана подскачаше през цялото време, а шумът на машините заглушаваше звука. И той отново съсредоточи вниманието си върху загадката, която не можеше да разреши — Нъмф.
При следващата проверка видя, че с помощта на булдозера животното е отсякло шест дървета и ги е струпало до клетката. Използваше острието на лопатата, за да ги среже по дължина. Търл изпита истинско удоволствие от това, как работеше с машината. Тези негови умения щяха да му потрябват в най-скоро време.
Зачете се в сведенията за продажбите на боксит из галактиките и не му обърна внимание до вечерта.
Животното беше върнало булдозера и вече почти довършваше оградата. Тя опасваше цялата клетка! Търл беше много учуден от неговите действия, но след това реши, че то се страхува конете да не се допрат до решетките. Разбира се! Опитваше се да защити женските от експлозия, ако конете предизвикат късо съединение.
Разучава цените още час, след което си сложи маската и тръгна към клетката.
Видя, че животното си е направило малка колиба от клони. Беше вкарало в нея машината за обучение и масата. Опитваше се да запали огън. Търл не знаеше, че човешките същества могат да строят жилища и без обработен дървен материал и камъни.
Животното взе един горящ клон и с още няколко неща в ръце тръгна към клетката. Пред вратата беше направило лабиринт от колове, така че то да минава, а конете не.
Търл натисна един ключ и изключи електрическото напрежение по решетките, за да може животното да влезе в клетката. То подаде горящия клон на женската, остави другите неща на пода, излезе навън и се върна с още дърва.
Всичко това беше много интересно за Търл. Той отбеляза между другото, че жените са изпрали старите дрехи, разглобили са скелето за сушене на месо и са почистили и подредили цялата клетка. Провери нашийниците им и здравината на кола, за който бяха вързани. Те се дърпаха от него, сякаш беше чумав. Това го развесели.
След като изтика животното навън и заключи вратата, най-неочаквано му хрумна нещо. Отново включи тока и се втурна към кабинета си.
Свали бързо маската, извади един огромен калкулатор и го постави в средата на бюрото си. Ноктите му започнаха да тракат по бутоните. Вкарваше данните за количествата руда, които се изпращаха на родната планета.
Нетърпеливо прелистваше страниците и на екрана на калкулатора се появяваха една след друга данните за стойностите на пратките руда от Земята. Търл работеше като бесен.
Погледна готовия сбор и се облегна назад като зашеметен.
Сравнението между производствените разходи на Междугалактическата на тази планета и стойността на изпращаната руда разкриваше един невероятен факт. Разработването на находищата на Земята не само не беше губещо, но печалбите от продаваната руда бяха петдесет пъти по-големи от разноските. Земята беше направо златна мина.
Икономии ли? Проклети мъглявини, та тук можеха да се плащат пет, десет, дори петнадесет пъти по-високи заплати и премии.
А защо, по дяволите, Нъмф ги беше съкратил?
Нормално е компанията да иска да печели, но съвсем друго е Нъмф да лъже и да прикрива този факт.
Беше късна нощ, но Търл продължаваше да работи. Прегледа всички доклади, които Нъмф беше изпратил до Центъра през последните месеци. Изглеждаха съвсем нормални. Имаше обаче нещо в колонките със заплатите. В тях бе отбелязано името на служителя, квалификацията му и след това „Обичайното заплащане за заемания пост“, маркирано със съответния знак, а под премиите — „Както е предвидено“. Доста смешно счетоводство.
Разбира се, можеше да се предположи, че мината не е административен център и персоналът не достига. Докладите би трябвало да бъдат довършвани на родната планета — в крайна сметка отдел „Счетоводство“ в Центъра не само разполагаше с достатъчно специалисти, но и беше напълно автоматизиран. А тук парите се даваха на служителите на ръка, като много от тях дори не можеха да пишат и разписките бяха без подпис. Това беше причината компанията да настоява телата на мъртвите да се изпращат обратно.
Около полунощ Търл се натъкна на нещо доста интересно в докладите за транспортните средства. Използваните коли трябваше да се отчитат чрез серийните им номера на всеки пет работни дни. Първият странен факт бе, че самият Нъмф се занимава с тази работа. Това едва ли влизаше в задълженията на Директора на планетата. Но Търл не можеше да бъде излъган — беше почеркът на Нъмф.
Изведнаж откри превозно средство, за което беше сигурен, че не се използва. Ставаше дума за един от двайсетте бойни самолета, изтеглени от другите мини. Всичките стояха на близката открита площадка, тъй като в гаража нямаше място. И все пак прочете следното: „Боен самолет 3-450-967-Г“. Нъмф докладваше, че през изминалия период е бил в движение.
Доклад след доклад Търл проверяваше графите за използвания транспорт. Забеляза, че във всеки бяха подредени по различен начин.
Надуши шифър.
На зазоряване вече бе успял да го разгадае.
Чрез просто заместване на последните три цифри с букви в серийните номера на многобройните превозни средства на планетата можеше да се напише всичко.
Преливащ от щастие, той прочете първото дешифрирано съобщение: „Никакво недоволство тук. Банковата разлика както обикновено.“
Търл направи ново изчисление.
Беше ентусиазиран и работата му спореше. Тези съобщения бяха предназначени за Найп, племенника на Нъмф, в Счетоводния отдел на родната планета. Общата сума на заплатите и премиите на Земята би трябвало да бъде около 167 милиона галактически кредита. А в действителност не се изплащаха никакви премии и заплатите бяха намалени наполовина!
Това означаваше, че всяка година Найп докладва пълната сума, а вкарва в собствената си банкова сметка и в тази на Нъмф близо сто милиона галактически кредита. Заплатите и на двамата, взети заедно, не биха надвишили седемдесет и пет хиляди. А измамата им носеше почти сто милиона годишно.
Имаше и доказателство: шифърът и незавършените счетоводни книжа.
Търл крачеше напред-назад, поздравяваше се за успеха и стените на кабинета му потреперваха.
Изведнаж спря. Какво би станало, ако принуди Найп и Нъмф да включат и него? Щяха да го направят. Нямаха друг избор.
Но не. Търл беше опитен шеф на службата за сигурност и си даде сметка, че ако той е успял да разкрие играта им, това би могъл да направи и някой друг. Парите бяха много, но и опасността беше голяма. Шансовете на Найп и на Нъмф за провал не бяха никак малки и когато това се случеше, щяха да бъдат изпарени без никакви въпроси. Търл не искаше да има нищо общо с тази история. Засега беше неуязвим. Не можеха да го обвинят, че не ги е разкрил, защото службата му нямаше нищо общо със счетоводството. Не бяха постъпили никакви официални оплаквания. Имаше писмена заповед от Нъмф да следи за избухването на евентуален бунт, но никакви нареждания за намесване в работата на Централата.
Не, Търл ще се задоволи със собствените си сто милиона. Всичко щеше да мине като по вода. Беше помислил и за най-малката подробност. Нямаше да краде от рудата на компанията, нямаше да отклонява нейни служители. Винаги можеше да докаже, че това е експеримент, и да покаже заповедта за неговото провеждане. Нищо нямаше да бъде регистрирано официално. Най-опасна беше последната част от плана му — транспортът до Психло, но би могъл да се изплъзне дори от тази неприятност. Нямаше да го хванат.
Нека Нъмф и Найп да печелят, нека да рискуват. Ще съхранява тези доклади, докато убеди Нъмф да бъде послушен, ако изобщо се наложеше. След това ще ги унищожи.
О, как само очакваше следващата среща с Нъмф!
— Виждам, че си хванал няколко животни — каза Нъмф раздразнено на другия ден следобед.
Търл беше в прекрасно настроение, макар че трябваше да настоява за срещата доста дълго време. Сътрудниците от канцеларията на Нъмф не го обичаха много. Не беше и от неговите любимци.
Директорът на планетата седеше зад тапицираното си бюро. Не гледаше Търл, а съзерцаваше с отвращение ужасния пейзаж, който му предлагаха планините в далечината.
— Точно както наредихте — отвърна Търл.
— Хм — обади се Нъмф, — знаеш ли, наистина не виждам никакви признаци за този твой бунт.
Търл постави предупредително лапа върху костните си устни. Нъмф забеляза това и се обърна да погледне.
Шефът на сигурността носеше със себе си много документи и някакъв апарат. Направи му знак да пази тишина, наведе се и взе апарата.
Нъмф наблюдаваше безмълвно, как шефът на сигурността проверява с детектор целия кабинет. Прокарваше уреда по извитите носещи греди на купола, краищата на килима, под бюрото и дори под дръжките на стола. Всеки път, когато Нъмф се опитваше да зададе въпрос, Търл поставяше нокът върху устните си. Очевидно шефът на сигурността искаше да се увери, че в помещението няма никакви записващи или снимащи устройства.
Търл погледна през прозореца и провери отвън. Наоколо нямаше никой. Накрая се усмихна предразполагащо и седна.
— Не ми харесва този разузнавателен самолет, който трещи всяка сутрин — каза Нъмф. — Боли ме главата от него.
— Ще променя курса му веднага, ваше планетно превъзходителство — кимна Търл.
— И тези животни! — обади се пак Директорът. — Да не си решил да правиш цяла зоологическа градина? Тази сутрин Чар ми каза, че си довел още шест!
— Всъщност да — каза Търл. — Но за проекта ще са нужни повече от петдесет. Също и машини за обучението ми, а и някои допълнителни пълномощия…
— Изключено! — изстреля Нъмф.
— Всичко това ще спести на компанията много пари и ще увеличи печалбите…
— Търл, ще издам заповед тези животни да бъдат изпарени. Ако в Центъра научат…
— Това е строго поверително. Ще бъде изненада за тях. Ще са наистина благодарни, когато видят как печалбите се увеличават, а средствата, отделяни за заплати и премии, стават по-малко.
Нъмф се намръщи, чувствуваше се сигурен и силен. Търл добре помнеше гафа, който допусна преди. Ако оставеха Нъмф да следва собствената си мошеническа политика, той щеше да докара от Психло още хиляди работници. Всяка допълнителна бройка работна ръка пълнеше джоба му.
— Намерил съм друг начин за увеличаване на доставките — каза Нъмф. — Смятам да удвоим работната сила с нови попълнения от родната планета. Там сега има голяма безработица.
— Но това ще намали печалбите — изрече невинно Търл. — Вие сам казахте, че в момента се води истинска битка за тях.
— Повече руда, по-големи печалби — каза Нъмф войнствено. — И когато пристигнат, получават половин заплата. Точка.
— А тези допълнителни пълномощия — продължи Търл, все едно че не го е чул — са ми необходими за обучението на местната работна сила…
— Чу ли ме какво казах? — изсъска гневно Нъмф.
— О, да, чух ви — усмихна се Търл. — Загрижен съм за компанията и увеличаването на печалбите й.
— Искаш да кажеш, че аз не съм? — каза предизвикателно Нъмф.
Търл разтвори на бюрото му документите, които носеше. В първия момент Директорът на планетата се опита да ги помете с лапата си. Сетне се вцепени, замръзна на мястото си. Очите му се разшириха. Лапите му започнаха да треперят. Прочете сумата на печалбите. Видя поставените въпросителни на мястото на липсващата информация за заплащането. Разгледа серийните номера на превозните средства и след това прочете съобщението си: „Никакво недоволство тук. Банковата разлика както обикновено.“
Нъмф погледна Търл. Седеше вцепенен, в очите му се четеше вледеняващ страх.
— Според правилника на компанията имам право да те заместя — каза Търл.
Нъмф беше вперил поглед в пистолета на кръста му. Беше като хипнотизиран.
— Но в действителност административната работа не ме интересува. Мога да разбера, когато някой, изпаднал в твоето положение, в напреднала възраст и без бъдеще, се опитва да разреши проблемите си по друг начин. Бъди сигурен, че съм изпълнен с разбиране.
Ужасен, Нъмф впери поглед в гърдите на Търл. Чакаше.
— Престъпленията, които се вършат на родната планета, не ме интересуват, не влизат в задълженията ми — продължи Търл.
В очите на Нъмф се появи пламъче. Не можеше да повярва.
— Винаги сте бил добър администратор — говореше Търл. — Главно защото оставяте служителите да правят точно онова, което те смятат, че най-добре обслужва интересите на компанията.
Той прибра доказателствата.
— От уважение към вас ще ги скрия така, че никой да не може да ги види, освен ако с мен се случи нещо, разбира се. Няма да докладвам нищо на Центъра. Не зная за какво става дума. Дори да твърдите обратното, нямате никакви доказателства и никой не би ви повярвал. Ако ви изпарят, причината ще бъде в грешки, допуснати от самия вас. Те няма да имат нищо общо с мене.
Изправи се, а Нъмф проследи движението му с изплашен поглед.
Върху бюрото му бяха поставени огромна купчина заявки и заповеди.
— Те чакат вашия подпис! — каза Търл.
Листата бяха празни. Върху тях нямаше имена и дати. Бяха формуляри от собствената канцелария на Директора на планетата.
Нъмф се опита да възрази: „Но те са празни! Би могъл да напишеш каквото поискаш върху тях. Да вземеш пари, машини, минна техника, да промениш технологията на производството и дори да бъдеш прехвърлен на друга планета!“ Ала гласът отказа да му служи. Точно сега не беше в състояние да мисли.
Писалката беше набутана между ноктите му и следващите петнадесет минути Нъмф подписваше ли, подписваше. Имаше чувството, че е някакъв кошмарен сън.
Търл събра купчината подписани документи. Щеше да се постарае да бъдат попълнени както трябва.
— Всичко това е за доброто на компанията — каза, като се усмихваше.
Постави документите в куфарче със секретна ключалка, а уликите — в един голям плик, и взе апарата.
— Ако бъдете отстранен, това ще означава да се провали кариерата на един много ценен служител. Като ваш приятел ще се постарая вредата в тази компания да бъде колкото се може по-малка. С радост мога да ви съобщя, че от моя страна не ви заплашва никаква опасност. Трябва да ми вярвате. Аз съм лоялен служител, но и добър приятел.
Той се поклони леко и излезе.
Нъмф седеше като чувал с руда, безжизнен, неспособен дори да помръдне.
В главата му се въртеше една-единствена мисъл: шефът на сигурността беше недосегаем демон, който щеше да го държи в ръцете си до края на живота му. Нъмф дори не допускаше мисълта, че може да му се противопостави. Щеше дотолкова да остане в неговата власт, че дори не се замисли да предупреди Найп. От този момент нататък истинският Директор на планетата щеше да бъде Търл, а той просто ще изпълнява неговите нареждания.
Ловът беше успешен и Джони се връщаше доволен в лагера.
Сутринта с болка забеляза колко унили са двете момичета. Бяха направили каквото могат за новото си жилище и клетката беше почистена. Опитваха се да изглеждат весели и безгрижни всеки път, когато разговаряше с тях през двете прегради. Пати се бе посъвзела, но изобщо не се усмихна на старата им шега, че ще се ожени за Царя на планините. Тя изведнаж избухна в сълзи и Криси също се разплака, докато се опитваше да я успокои.
Трябваше да намери някакъв начин да ги ободри или поне да ги откъсне от безрадостните им мисли, да им намери занимание.
Изведе конете, яхна Уиндсплитър и се отдалечи от лагера. Дансър и третият кон, когото наричаше Оулд Порк, защото грухтеше, го последваха. Блоджет вече се чувствуваше по-добре, но й трябваше още време, за да се възстанови напълно и да може да тича с тях.
Джони търсеше елен. Може би момичетата щяха да забравят тревогите си, докато опушват месото и обработват кожата.
Част от чувството му за вина и от горчилката, натрупани в него, се поразсеяха, докато препускаше из равнината. Уиндсплитър галопираше с удоволствие, другите два коня се носеха след тях. Вятърът издуха отчаянието му. Кратковременната свобода го опияняваше. Може би все пак имаше надежда?
Вървеше му и уловът се оказа по-голям от очаквания. Спусна се в едно дере и изведнаж само на няколко крачки от него изскочи антилопа. Не след дълго тя вече беше метната през гърба на Оулд Порк.
Само половин час по-късно попадна на елен. Беше млад самец.
Натовари и него на конете и се отправи да търси една ароматна трева, която придаваше чудесен вкус на месото. Беше още рано и ягодите не бяха узрели, но листата им вече се бяха оформили.
Вниманието му привлече някакво жужене зад гърба му. Ето я там, една малка точица в небето, която постепенно растеше. Насочваше се или към него, или към лагера.
Коне вече бяха свикнали с шума на машините и за тях нямаше особено значение, дали звукът е над главите им или идва от друга посока.
Любопитството на Джони започна да се превръща в безпокойство. Къде ли отиваше този предмет? Летеше ниско над земята и не се движеше много бързо.
Изведнаж разбра, че се насочва към него.
На площадката край лагера имаше двадесет самолета, подредени в редица. Този беше един от тях.
Намираше се на около тридесет метра над равнината и висеше почти неподвижно във въздуха. Боботенето на двигателите му подплаши конете.
Джони пришпори Уиндсплитър и се насочи към лагера.
Самолетът се стрелна, направи завой и се спусна към него с шеметна бързина.
Земята пред конете избухна, във въздуха се издигнаха фонтани пръст и камъни.
Уиндсплитър се изправи на задните си крака и се опита да се обърне назад. Буци пръст заваляха върху конете.
Ушите на Джони пищяха от взривната вълна. Той обърна конете и тръгна надясно.
Пътят му отново бе преграден от експлозия.
Уиндсплитър се замята от ужас. Единият от товарните коне се отвърза и побягна.
Джони направи завой на север.
Земята пред него избухна.
Опита се да накара конете да преминат през завесата от прах и дим, но Уиндсплитър се изви и побягна на юг.
Този път самолетът пикира, кацна и препречи пътя им с тялото си.
Ужасен, Уиндсплитър се изправи на задните си крака. Джони дръпна силно юздите, за да го овладее.
В отворената врата на самолета се показа Търл, смееше се. Направо се заливаше от смях, клатеше се напред-назад и се блъскаше с лапи по гърдите, без да може да си поеме дъх.
Джони много трудно улови двата товарни коня. Слезе от Уиндсплитър и пристегна товарите върху гърбовете им.
— Бяхте толкова смешни! — едва успя да изрече Търл, като оправяше маската на лицето си.
Очите на конете се въртяха неспокойно, те целите трепереха. Но очите на Джони бяха неподвижни — ако бяха дула на бластери, Търл вече щеше да е мъртъв.
— Просто исках да ти покажа колко лесно ще се справя с тебе, ако се опиташ да се измъкнеш — каза чудовището. — Ако едно от тези лъчеви оръдия беше насочено към тебе, а не пред коня ти, вече щеше да си само розово облаче!
Джони завърза поводите на двата коня за врата на Уиндсплитър. Стоеше и галеше верния си кон, за да го успокои.
— Празнувам — похвали се Търл, — изпрати конете в лагера и се качвай вътре!
— Нямам маска — възрази Джони, — а предполагам, че кабината е пълна с дихателен газ.
— Донесъл съм и маската ти — каза Търл, като бръкна в кабината и му я показа. — Хайде, качвай се!
Джони успя да успокои Уиндсплитър. Доближи се до ухото му и прошепна:
— Отивай при Криси!
Уиндсплитър погледна самолета и след това доволен тръгна към лагера. Товарните коне го последваха.
Да, рече си Търл, животното може да разговаря с другите животни.
Джони постави маската си и се качи в самолета.
Споменът за неприятното преживяване преди малко му пречеше да усети прелестите на летенето.
Беше потънал в огромната седалка до пилота и предпазният колан не можеше добре да прилепне към тялото му и да го придържа. Но той се вкопчи здраво в страничните облегалки и наблюдаваше как земята се отдалечава.
Изпитваше истинско благоговение. Така ли се чувствува орелът при полет? Така ли изглежда светът, погледнат от небето?
Планините в далечината започнаха да се очертават по-ясно. В този момент Джони осъзна, че се намират много по-високо от Върха. Целият побелял от сняг, той се открояваше в чистия въздух.
Близо петнадесет минути Джони беше едновременно замаян и очарован. Бяха се издигнали на височина седем-осем километра. Никога не си беше представял, че светът е толкова просторен! Или че човек може да бъде толкова развълнуван.
Тогава Търл му каза:
— Вече можеш да работиш с всякакви машини, нали така, животно? Тази тук не е много по-различна, освен че се движи в три измерения, а не в две като останалите. Уредите за управление на машината във всяко едно от тях се намират пред тебе. Хайде, започвай да пилотираш!
Търл вдигна лапите си от таблото.
Самолетът веднага се преобърна. Джони отлетя към вратата. Машината се залюля и започна да пада надолу с такава скорост, че на Джони му прилоша.
Той не беше следил какво прави Търл с приборите за управление. Те бяха безброй много. Хвана се за предпазния колан и нагласи тялото си така, че да може да достига таблото. Започна да натиска копчетата едно след друго.
Самолетът се държеше като полудял — издигаше се нагоре и изведнаж рязко се спускаше надолу. Земята ту се втурваше към тях с шеметна бързина, ту изчезваше от погледа му.
Шумът на двигателите не можеше да заглуши смеха на Търл. Джони се досети, че чудовището е прекалило с кербангото. Май наистина празнуваше.
Джони се съсредоточи върху таблото за управление — цялото беше покрито с надписи и уредите бяха отбелязани както при всички машини на психлосите. Някои от термините срещаше за пръв път. Забеляза, че до познатите му копчета има по едно допълнително. Предположи, че то служи за управление на машината в третото измерение.
Инстинктивно разбра, че най-важното е да не се доближава до земята. Намери копчето, под което пишеше „височина“, и го натисна. Самолетът продължи да се люлее, но започна да се издига.
Търл възприе това като свое постижение.
— Аз ще го поема — каза той. — В училище получавах много високи оценки по пилотиране. Гледай как ще кацна в онзи облак!
Пред тях се виждаше един облак с разкъсани краища. Търл натисна няколко копчета и спря сред мъглата като върху площадка.
— Работата е, че не успя да видиш какво правя, животно. Беше прекалено зает да съзерцаваш пейзажа. Но ако трябваше да летиш, щеше да си птица, а не животно! — той се разсмя на шегата си, бръкна зад седалката и извади нова кутия с кербанго. Пийна малко и я върна обратно. — Правило номер едно — в самолета всичко трябва да е добре закрепено, защото иначе може да хвръкне и да ти счупи главата. Винаги! — добави той, като се смееше. — Макар че няма да е кой знае каква загуба, ако бъде пръсната главата на едно животно!
Той подкара самолета отново, а сетне го накара да повтори спирането и кацането. На третия опит Джони го направи както трябва и машината не потъна до половината в облака.
Насочи се към планините. Търл го плесна през ръцете — уплашено, както си помисли Джони, пое сам управлението и обърна самолета.
— Не и когато аз съм вътре! — изръмжа чудовището и настроението му се промени веднага.
— Защо да не прелетим над тях? — попита Джони.
Търл се намръщи.
— Когато летиш над тях, трябва да бъдеш сигурен, че около тебе няма никакъв дихателен газ. Разбра ли?
Джони разбра всичко. Разбра много повече, отколкото си мислеше чудовището.
— Защо ме учиш да пилотирам? — попита го той, по-скоро за да го откъсне от мислите му, а не защото очакваше да чуе истината. Разбира се, беше глупаво да се надява на нея.
— Всеки миньор трябва да умее да пилотира — каза Търл.
Джони знаеше, че това не е вярно. Беше сигурен, че Кър може да управлява самолет, защото той самият му го беше казал. Но пак от него беше научил, че другите миньори се интересуват повече какво става под земята, а не над нея.
Беше късен следобед, когато се приземиха и спряха самолета в края на редицата. Джони правилно беше решил, че това е двадесетият самолет. Търл го нареди до другите с точност до сантиметър. Постави маската си, отвори вратата и му махна да слезе.
— И не мисли, че можеш да подкараш някой от тях сам — предупреди го той. — Компютърните им системи се задействуват със специален ключ — той разклати един пред очите на Джони. — Ключът за този е винаги до познатото ти дистанционно управление — извади го и го заразглежда. — Тук всички жички са в изправност, нито една не е прекъсната!
Джони отиде да прибере конете. Уиндсплитър беше намерил Криси и трите коня стояха зад дървената бариера.
Пати заскимтя от радост, че го вижда. Той разбра, че са се уплашили, когато конете са се върнали без него.
— Нося ви антилопа и елен! — извика Джони. — Позабавих се малко, докато търсех ароматна трева за месото. Не успях да намеря много, но ще е достатъчно, за да му придаде добър вкус.
Криси беше много радостна и доволна.
— Можем да нарежем месото и да го опушим — извика тя иззад двете прегради. — В огнището има много пепел, с нея ще обработим кожите.
Джони се почувствува по-добре.
— Джони — попита Пати, — тук в клетката има една огромна кожа на гризли. Ти ли я уби?
Да, той я бе убил, само дето не беше сигурен дали не трябваше да убие другия звяр!
Късно вечерта, когато Търл дойде да го пусне в клетката, предаде на момичетата месото и одраните кожи под зоркия му поглед. Докосна ги успокоително и се опита да прикрие чувствата си при вида на силно стегнатите им нашийници.
След като излезе, Търл пусна тока, заключи вратата и му каза:
— Аз съм просто слуга на едно животно. Но не мога да бъда излъган с някаква фалшива или прекъсната жица!
Хвърли му нова купчина книги, преди да си тръгне.
— Напъни глупавия си мозък, животно! И то тази нощ. Утре сутрин ще дойда да те взема, така че недей да ходиш на лов за плъхове.
Джони погледна книгите. Вече започваше да се досеща какво ще иска от него чудовището.
Заглавията бяха: „Ръчно управление на полета“ и „Телепортация при пилотирани и автоматични полети“. Втората книга беше много ясно означена: „Строго секретно! Да не се предоставя на чужди раси!“ Възможно ли беше Търл да действува без знанието на компанията? — чудеше се Джони. Ако беше така, повече от сигурно е, че когато свърши цялата история, той и момичетата щяха да бъдат убити. Търл не би оставил свидетели след себе си.
Джони и Кър бяха заети с пренасянето на минна техника в „отбранителната база“. Заповедта беше дадена рано тази сутрин от Търл.
Товарният самолет стоеше до бойните с отворени врати, от които бяха спуснати подвижни рампи.
Зът беше учудващо кротък и със странна плахост проверяваше една пробивна машина, която Кър качваше по рампата. Той задействува подемните устройства и затвори вратите.
Джони седна на седалката до пилота и закопча колана, а Кър се зае с управлението. Товарният самолет се издигна и зави на запад. Кър летеше ниско над земята и се стремеше да се движи плавно и стабилно, за да не размести и да не повреди натоварените машини.
Джони не се интересуваше от гледката през прозореца. Вече няколко пъти прелитаха по този кратък маршрут. Беше уморен. Цяла седмица пилотираше през деня, а през нощта учеше и този режим започна да му се отразява зле.
Главоболието му обаче идваше от книгата „Телепортация при пилотирани и автоматични полети“. Информацията за телепортирането беше много по-интересна от тази за самите полети. Усещаше, че ако успее да разбере тайната й, ще може да промени съдбата си.
Включената в текста математика не беше по силите му. Това беше психлоска математика — много по-развита и по-сложна от всичко, изучавано от него до този момент. Беше като замаян от знаците и символите.
Историческата част на книгата не казваше кой знае колко. Просто се отбелязваше, че преди сто хиляди години един психлоски физик на име Ен разгадал тайната. Преди него се смятало, че при телепортиране материята и енергията се преобразуват в пространството и след това възвръщат първоначалната си форма на друго място, но не било доказано експериментално. Ен очевидно открил, че пространството може да съществува напълно независимо от времето, енергията и материята. Според него всички те са самостоятелни категории, а това, което се нарича Вселена, представлява тяхното единство.
Пространството има три координати. При задаване на нова координатна система се измества самото пространство. Следователно материята и енергията, които се намират в него, също се преместват.
Този принцип беше използван при двигателя на товарния самолет. Той представляваше затворен корпус, в който координатите можеха да бъдат променяни. Задаването на нови координати го принуждаваше да следва измененията и така двигателят получаваше енергия. Това обясняваше как тези самолети се движат без реактивна струя и защо нямат крила и елерони. В опашката и от двете страни на тялото им имаше подобни по-малки затворени корпуси, в които се програмираха нови координати за движение в различни посоки и за спиране. Главният двигател се управляваше чрез серия координати, заемани последователно от затвореното пространство, и самолетът се движеше напред и назад.
Телепортирането на огромни разстояния се извършваше на същия принцип. Материята и енергията бяха неотделими елементи от пространството и когато то се преместваше, те го следваха. По този начин при телепортиране изглеждаше, сякаш материята и енергията внезапно изчезват, а след това се появяват на друго място. Всъщност не се променяха и не се преместваха те, а само пространството, в което се намираха.
Сега вече Джони разбираше как е била атакувана Земята. По някакъв начин психлосите са узнали за нейното съществуване, може би чрез разузнавателна станция в Космоса, и по-късно е трябвало само да изчислят координатите й.
Очевидно са използвали записващо устройство. Изпратили са го, за да регистрира координатите, и след завръщането му са анализирали направените снимки. Ако то изчезне, ще разберат, че е попаднало в масата на планетата. Трябвало е просто да променят координатите и да изпратят ново.
По същия начин са пуснали и смъртоносния газ. Когато той се разсеял, те пристигнали с другите си оръжия, за да завършат започнатото.
Ето как е било унищожено човечеството и е била завладяна Земята. Но тази информация не му помагаше да постигне целта си. Всяка психлоска база във Вселената би могла да изпрати на Земята още газ или дори цяла армия само за секунди. Именно над този проблем си блъскаше главата.
— Не си много разговорлив — подкачи го Кър и зави, за да кацне в отбранителната база. Движеше се с малка скорост заради превозваните машини. Джони се откъсна от мислите си и се върна към действителността. Посочи миниатюрната камера на врата си.
— Не й обръщай внимание — каза за негово най-голямо учудване Кър. — Обхватът им е не повече от три километра — и посочи към капака на джоба на якето си. Една много малка камера с емблемата на компанията му служеше вместо копче.
— А на седем-осем километра? — попита Джони.
— По дяволите, не — отвърна Кър. — Мерките за сигурност на компанията са истинска дивотия. На тази планета няма записващо устройство. Проверил съм. В името на кой ли скапан астероид трябва да мъкнем тази машинария в старата отбранителна база? — погледна надолу. — Дори не прилича на отбранителна база.
Наистина беше така. Само няколко разпръснати постройки, нямаше и летище. Никакви бункери или поне не се виждаха. В единия й край стърчаха някакви странни неща.
— Търл командува — въздъхна Джони примирено.
— Ами, той няма пръст в тая работа. Видях заповедите, подписани са от Директора на планетата. Търл дори беше недоволен. Чудеше се дали бушоните на стария Нъмф не са изгорели.
Джони разбра нещо, за което Кър не се и досещаше. Търл прикриваше следите си умело и старателно. Това беше негов проект. Новото откритие го уплаши.
— Всички тези боклуци — Кър кимна с глава назад — уж са предназначени за обучение, но на кого? Това си е напълно годна минна техника. Дръж се здраво, кацаме! — натисна няколко копчета върху таблото, товарният самолет намали скоростта и кацна меко.
Кър си постави маската.
— Има още нещо много смешно. Към тези машини не е предвиден никакъв дихателен газ. Само това, което е останало в резервоарите им. Доколкото зная, ти си единственият, който би могъл да работи с тях, без да има дихателен газ в кабините. Ти ли ще управляваш всичките? — той се разсмя. — Ще се побъркаш от работа! Хайде да разтоварваме!
През следващия час подреждаха машините под открито небе близо до най-голямата сграда. Имаше пробивни машини, летящи платформи, макари за навиване на кабели, мрежи за събиране на руда, булдозери и един камион. Вече бяха докарали над тридесет машини.
— Хайде да се поразтъпчем наоколо — предложи Кър. — Бързо се оправихме. Какво ли има в тази голяма сграда?
Имаше безброй много стаи. Във всяка бяха подредени легла и шкафчета. Натъкнаха се и на нещо като баня. Кър искаше да отмъкне нещо. Но прозорците бяха счупени, вятърът и снеговете не му бяха оставили голям избор. Всичко беше покрито с дебел слой прах, наоколо се търкаляха вещи с неизвестно предназначение.
— Някой е минал преди мене — беше заключението на Кър. — Да потърсим другаде!
Той разби входната врата на една сграда. Джони видя, че това някога е било библиотека, но тя сега приличаше на бунище, защото чинкосите не бяха се погрижили за нея. Хиляди години червеите бяха унищожавали хартията.
Попаднаха на една странна полуразпаднала се постройка със седемнадесет върха — Джони ги преброи, — която вероятно някога е била храм или паметник. Кър прекрачи падналата пред входа врата. Върху стената все още висеше кръст.
— Какво е това? — попита Кър.
Джони знаеше, че е християнски кръст, и му го каза.
— Доста смешно нещо за отбранителна база — рече Кър. — Знаеш ли какво, не мисля, че наистина е била отбранителна база. Прилича ми по-скоро на училище.
Джони го погледна. Макар че смятаха дребния психло за глупак, този път той беше попаднал право в целта. Джони не му каза, че навсякъде имаше надписи „Военновъздушна академия на Съединените американски щати“.
Върнаха се при самолета.
— Мога да се обзаложа, че ще откриваме училище. Сигурен съм, че точно това правим. Но кой ли ще бъде обучаван тук? Не може да са психлоси, защото няма дихателен газ. Издърпай стълбичката, Джони, и да потегляме!
Джони я вдигна, но не се качи веднага в кабината. Огледа се наоколо и потърси с поглед вода и дърва за огън. Подозираше, че ще му се наложи да поживее тук. Да, от близкия покрит със сняг връх се спускаше поток. А дърва имаше колкото щеш.
Отиде при окопа, от който се е водила последната битка срещу психлосите. Тревата беше висока и се поклащаше под напора на самотно шепнещия вятър.
Той се качи в кабината със свито сърце.
Вечерта Търл отключи клетката. Беше много развълнуван.
— Кажи довиждане на конете и на жените си, животно! Утре рано призори потегляме на дълъг път.
Джони се закова на място с наръч съчки в ръце.
— Колко дълъг?
— Пет дни, седмица… Зависи — отвърна Търл. — Защо питаш?
— Трябва да им оставя храна… и много други неща.
— О-о! — проточи Търл с безразличие. — Да не искаш да кажеш, че трябва да стоя тук и да чакам? — той реши нещо. Заключи клетката и пусна тока. — Ще се върна по-късно! — и се отдалечи забързано.
Е, добре, почна се, каза си Джони. Какъв ли пъклен план беше замислил Търл?
За щастие този ден беше убил един млад и тлъст бик. Зае се трескаво за работа. Наряза го на четири, уви две парчета в кожата и ги остави пред вратата.Криси! — извика Джони. — Сложи ми пушено месо за една седмица! Помисли и ми кажи какво ще ви е нужно през това време.
— Заминаваш ли? — в гласа й се прокрадна паника.
— Само замалко.
Двете момичета го гледаха разтревожено. Изглеждаха толкова самотни и нещастни там вътре. Джони изрече едно проклятие наум.
— Бъдете сигурни, че ще се върна! — каза той. — Хайде, заемете се с месото!
Той прегледа раната на Блоджет. Кобилата можеше да се движи, но мускулите бяха разкъсани и вече никога нямаше да тича.
Изхранването на конете беше по-трудна задача. Не искаше да ги остави отвързани, ала не можеше и да натрупа на едно място сено за цяла седмица. Накрая все пак ги освободи, но каза на Пати да ги вика на оградата по два пъти на ден и да им говори. Тя обеща.
Приготви си торбата, сложи в нея ремък, прахан, режещо стъкло и някои други неща. Взе и комплекта съвсем нови дрехи от еленова кожа. Опакова всичко заедно с два боздугана в голям вързоп.
Търл се върна по-късно вечерта, отключи клетката и Джони внесе бързо всичко, от което Криси щеше да има нужда. Остави месото и кожата за обработване. Поне щяха да имат работа, докато той отсъствува. Взе от нея приготвения за него пакет.
— Нали нищо няма да ти се случи, Джони? — попита го тя.
Събра сили да се усмихне, макар никак да не му беше до смях.
— Можеш да бъдеш сигурна, че точно затова отивам — пошегува се той. — Недей да се притесняваш. Сложи малко от тази лой на врата на Пати и той ще заздравее по-бързо.
— Хайде! — каза раздразнено Търл, застанал пред клетката.
— Какво ще кажеш за стъклото, нали реже добре? — попита Джони.
— Да, чудесно, но трябва да внимаваш да не се порежеш.
— Е, внимавай все пак.
— Хей! — извика Търл.
Джони целуна Пати по бузата:
— Грижи се за сестра си, Пати!
Прегърна Криси и я притисна до себе си.
— Моля ти се, недей да се тревожиш!
— Дяволите да те вземат, хайде излизай! — подкани го Търл.
Ръката на Криси се спусна по неговата. Той започна да се отдръпва бавно, докато накрая пръстите им се разделиха.
— Бъди много внимателен, Джони — по бузите й се търкаляха сълзи.
Търл го издърпа навън и затвори с трясък вратата зад себе си. Пусна тока, докато Джони затваряше дървената бариера.
— Искам на зазоряване да ме чакаш на летището. Самолет за превоз на персонал №91. Облечи се както трябва, за да не умиришеш кабината. Вземи си помпата за пълнене на бутилките с въздух и резервна маска. Ясно ли е, животно? — отдалечаваше се бавно, като тътреше крака. Явно тези дни бе много претоварен. Постепенно земята престана да се тресе.
По-късно Джони набра малко диви цветя и ягоди и в тъмното се опита да ги провре през решетките. Но електричеството ги изпепели със съскащ звук и от тях не остана нищо. Това го отчая още повече.
Най-после си легна сломен, сигурен, че нищо добро не го очаква. Можеше и да загине.
Вече бяха във въздуха, насочваха се на североизток и бързо се издигнаха на височина петнадесет-шестнадесет километра. Надвесен над пулта за управление, Търл се беше вглъбил в себе си и мълчеше. Джони седеше на мястото на втория пилот. Беше увил два пъти около себе си предпазния колан. Маската му започна да се замъглява. В кабината ставаше все по-студено.
Излетяха по-късно, защото Търл лично провери всяко винтче и кабелче на самолета, сякаш подозираше, че някой може да е извършил саботаж. Всъщност серийният номер се състоеше от осемнадесет цифри, но завършваше на 91. Беше стар, очевидно бракуван след война на някоя друга планета и целият беше покрит с белези. Имаше товарно отделение като всеки подобен самолет, но беше брониран и с лъчеви оръдия „въздух-въздух“ и „въздух-земя“.
Огромното празно туловище не беше предназначено за превоз на руда, а бе преустроено за петдесет десантчици. В правилни редици бяха подредени пейки, шкафове за екипировка и стелажи за лъчевите пушки. Всички илюминатори бяха бронирани. Самолетът не беше превозвал войскови части от векове.
Щом разбра, че в пътническото отделение няма да бъде пуснат дихателен газ, Джони поиска да остане в него, но Търл държеше той да седне на мястото на втория пилот. Сега не съжаляваше за това. На тази височина въздухът беше много разреден и ледените пипала на студа се промъкваха дори в кабината.
Под тях се простираха планини и равнини, които изглеждаха неподвижни, въпреки че самолетът се движеше със свръхзвукова скорост.
Скоро Джони разбра, че се намират над центъра на планетата. Летяха над матовозелено море и огромни, покрити с лед площи, които се простираха чак до хоризонта. Нямаше да преминат над самия Северен полюс, а съвсем близо до него.
От бордовия компютър постоянно излизаше лента, на нея бяха изписани координатите им в момента. Джони я разгледа. Завиваха, за да се насочат още по на изток.
— Къде отиваме? — поинтересува се той.
Търл не отговори веднага. След малко бръкна в страничния джоб на седалката и му подхвърли една карта на планетата, направена от Междугалактическата минна компания.
— Виждаш Земята, животно, тя е кръгла.
— Зная, че е кръгла. Къде отиваме? — Джони разгърна картата.
— Е, не отиваме там — каза Търл, като посочи с нокът на север. — Всичко е вода, въпреки че изглежда като твърда повърхност. Това е лед. Никога недей да кацаш върху него. Ще умреш от измръзване.
Джони гледаше отворената карта. Виждаше червената линия на курса им, начертана от Търл. Започваше от точката на излитане, минаваше през един континент, сетне през някакъв огромен остров… и свършваше на брега на друг, още по-голям. Като всяка карта на рудните залежи и тази беше изпъстрена с цифри, но нямаше никакви названия. Опита се да си припомни наученото от учебниците на чинкосите за географията на планетата. Ако използваше старите имена, излизаше, че щяха да минат над Канада, Гренландия, покрай Исландия и да слязат на северния бряг на Шотландия. Върху миньорската карта тя беше обозначена с 89-72-13.
След като вкара в компютъра цяла серия нови координати, Търл превключи на автопилот и се пресегна зад седалката за кутия кербанго. Сипа малко в капачката и започна да го дъвче.
— Животно — каза му, като се опитваше да надвика шума на двигателя, — отивам да наема на работа петдесет такива като тебе.
— Мислех, че почти сме изчезнали.
— Не, тъпоумно животно. Има останали няколко групи на недостъпни места на планетата.
— Значи след като ги заловим, ще ги откараме в отбранителната база?
Търл го погледна и поклати утвърдително глава.
— А за това ще ми помогнеш ти.
— Ако ще трябва да ти помагам, по-добре да обсъдим нещата предварително.
Търл повдигна рамене.
— Всичко е много просто. Там, в планината — виждаш червеното кръгче, нали?, — има село. Нашият самолет е боен. Пикираме, стреляме със зашеметяващи снаряди, след това слизаме и натоварваме тези, които ни трябват.
— Не! — възкликна Джони.
— Ти обеща… — Търл го погледна враждебно.
— Зная много добре какво съм обещал. Казах „не“, защото планът ти няма да успее.
— Тези оръдия могат и само да зашеметяват. Ще ги настроим така, че да не убиват.
— Може би ще е по-добре да ми кажеш какво ще правят тези хора — упорствуваше Джони.
— Разбира се, ще ги обучаваш да работят с машините. Мислех си, че само ще се досетиш, тъпо животно, нали прекарахте машините. Какво не ти харесва в плана ми?
— Те няма да са съгласни — продължи Джони.
Търл се замисли и се намръщи. Вярно, че нямаше да може да ги притисне, нямаше да ги държи в ръцете си.
— Ще им кажем, че ако не са съгласни, ще вдигнем селото във въздуха.
— Най-вероятно — навъси се Джони с отвращение. После погледна Търл и се разсмя.
Чудовището се засегна. Джони се беше облегнал назад и разглеждаше картата. Видя, че заобикалят една мина, разположена в югоизточната част на Англия. Беше готов да се обзаложи, че крайната им цел е Шотландия.
— Защо мислиш, че планът няма да успее? — попита го Търл.
— Ако ще трябва да ги обучавам, по-добре ме остави да отида сам да ги убедя.
Смехът на Търл прозвуча като лай.
— Слушай, животно, ако ти отидеш в това село, ще те направят на решето… Това е чисто самоубийство! Какво тъпоумно животно!
— Ако искаш да ти помогна — продължи Джони, като му подаваше картата, — ще кацнеш ето тук, в планината, и ще ме оставиш да измина последните седем-осем километра пеш.
— А след това какво ще правиш?
Джони не искаше да му каже истината.
— Ще ти доведа петдесет мъже.
Търл поклати глава отрицателно.
— Много е рисковано. Не съм си губил времето да те обучавам цяла година, за да трябва накрая да започна всичко отначало!
След това осъзна, че може би се е изпуснал и е казал твърде много. Погледна Джони подозрително и си помисли: „Животното не трябва да знае, че е толкова ценно за мен.“
— По дяволите — изруга Търл, — добре, животно. Щом желаеш, можеш да отидеш там и да бъдеш убит. Едно животно повече или по-малко, какво от това? Къде е тази планина?
Точно преди да навлязат в Северна Шотландия, Търл слезе надолу, плъзна самолета над синьозелената вода, профуча покрай планинския склон, обрули клоните на няколко дървета и спря в подножието на планината.
Джони спечели баса със себе си — Търл беше избягнал мината в Англия и бяха спрели в Шотландия.
Джони слезе от самолета, огледа се — това беше съвсем различна страна.
Голите планински склонове и редките храсти сякаш плуваха в пухкава мъгла. Всичко изглеждаше бледосиньо и нямаше ясни очертания. Беше много красиво място, с мрачни пропасти и недостъпни върхове. Във въздуха се усещаше някаква тайнственост, като че ли привидната мекота на пейзажа криеше незнайна заплаха. Не можеше да си представи, че съществува страна, толкова различна от неговата, в която въздухът да е така кристално чист.
Преоблече се в дрехите от еленова кожа. На колана си закачи боздуган.
— Намира се някъде долу, на около осем километра оттук — каза Търл, като посочи на юг. — Пътят дотам е трудно проходим. И да не си помислиш, че можеш да изчезнеш! Оттук до твоята страна има цял континент и един океан. Никога няма да стигнеш.
Извади кутията с дистанционното управление и я остави до себе си. Посочи я, без да каже нещо.
— Може би до утре сутринта ще се върна и ще те извикам — рече Джони, — така че недей да мърдаш никъде.
— Утре по обяд — натърти Търл — ще сляза и ще събера хората, така както аз си знам. Ако си все още жив, скрий се под нещо, за да не бъдеш зашеметен. Нещастен глупак!
— Ще се видим утре сутринта! — повтори Джони и заслиза.
— Довиждане, глупаво животно! — извика Търл.
Джони откри нещо като пътечка, която водеше на юг, и като ту тичаше, ту вървеше, бързо напредваше през шубраците и полянките.
Изглежда по тези земи храната не беше в изобилие. Не срещна нито един елен, макар че се виждаха следи. Тук нямаше какво да се пасе. Стори му се, че далеч в планината съзира няколко овце, но от това разстояние приличаха на малко облаче, а не на стадо животни.
През храстите пред него проблясна вода и той тръгна по дерето, за да види накъде води. Навътре в сушата имаше езеро. Изтича обратно по пътеката.
Изведнаж пред него изскочиха трима души с насочени копия. Той спря. Много, много бавно вдигна ръцете си с обърнати навън длани, за да покаже, че не носи оръжие.
Съскащ гърлен глас изрече:
— Вземете му боздугана. Побързайте!
Върхът на едното копие се наведе към земята и едър младеж с черна брада пристъпи напред. Той малко боязливо дръпна боздугана от Джони, след това мина зад него и го бутна. Двамата въоръжени мъже му направиха път.
— Изглежда дързък — каза съскащият глас. — Внимавайте да не избяга.
Стигнаха до малка полянка и Джони заразглежда нападателите си. Бяха четирима. Двама с черни коси и тъмни очи, третият беше рус със сини очи, по-висок от останалите, и един възрастен мъж, който изглежда ги ръководеше.
Дрехите им бяха от кожи и тъкано платно. Носеха поли на квадратчета от някакъв груб плат, които стигаха до коленете им. На главите си имаха барети.
— Май е крадец от рода Оркни — предположи единият.
— Не, добре ги познавам — възрази другият.
— Може би е швед — обади се русият. — Но шведите не носят такива дрехи.
— Я млъквайте! — сряза ги старият. — Ако прегледате торбата му, може би ще разберем какъв е.
Джони се засмя:
— Мога да ви отговоря веднага.
Те настръхнаха, готови да се отбраняват.
След това единият от чернокосите се приближи до него и погледна отблизо лицето му.
— Той е Сасенах! Чуйте как приказва!
Старият мъж отмести нетърпеливо говорещия.
— Не, Сасенах са мъртви от много векове. С изключение на тези, които са при нас.
— Нека да отидем в селото — каза Джони. — Аз съм пратеник.
— А! — възкликна чернобрадият. — Родът Аргайл! Те искат да преговаряме за мир.
— Не, не е! — възрази възрастният мъж. — Не носи дрехи като техните — той се изпъчи пред Джони. — Чий пратеник си и откъде идваш?
— Безкрайно ще се учудите, когато узнаете — разсмя се Джони, — така че да тръгваме за селото. Ще предам съобщението си на кмета или на пастора.
— На пастора ли? Вероятно имаш предвид вожда на рода Фъргюс! Подкарайте го, момчета!
Селото беше разположено на брега на езеро, което наричаха Лох Шин. Вероятно беше пригодено за временно пребиваване, защото жителите му можеха лесно да съберат имуществото си и да избягат в планината. Имаше наредени много дървени скари, върху които се сушеше риба. Няколко деца надничаха страхливо иззад полусрутените стени. Жителите не се струпаха, за да видят новодошлите, но Джони усещаше, че ги наблюдават стотици очи.
И тук мъглата смекчаваше очертанията на всичко. Водите на езерото бяха спокойни и неподвижни в пълното безветрие, докъдето стигаше човешкият поглед.
Накараха Джони да влезе в предната стая на единствената каменна постройка. Имаше и още едно вътрешно помещение. Възрастният мъж влезе в него. Джони чака дълго, до него долитаха множество шепнещи гласове. Едно болезнено слабо дете го следеше с неспокойни сини очи иззад оръфаната завеса. Джони протегна ръка и го повика да се приближи, но то изчезна в миг и само завесата остана да се поклаща. Очевидно имаше и задна врата — чу я да се отваря и затваря няколко пъти. Шепотът в съседната стая ставаше все по-силен. Пристигнаха още хора. Най-после възрастният мъж дойде при Джони.
— Той ще се срещне с тебе — каза и посочи към вътрешната стая.
Джони влезе. Бяха се събрали осем мъже, всички насядали покрай стените. В ръцете си държаха копия и боздугани. На огромен стол, подпрян до задната стена, седеше едър мъж с черна брада и коса. Носеше къса пола, под която се показваха острите колене на мускулестите му крака. На гърдите му бяха кръстосани два бели колана и там, където се пресичаха, висеше огромна сребърна значка. Върху главата му имаше барета, а на коленете си държеше огромен древен меч. Джони беше сигурен, че пред него е вождът на рода Фъргюс.
Той огледа съветниците си. Всички бяха по местата си и наблюдаваха внимателно. След това обърна тежкия си поглед към непознатия.
— Кой те изпраща?
— Имали ли сте неприятности с чудовищата? — отговори на въпроса с въпрос Джони.
Събранието потръпна от ужас.
— Ако правилно те разбирам, искаш да кажеш с демоните — отвърна Фъргюс.
— Бъдете така добри и ми разкажете за срещите си с тях! — помоли Джони.
Тази молба предизвика невъобразим шум. Фъргюс вдигна величествено ръка. Веднага настъпи тишина.
— Млади момко — рече Фъргюс, — не ни казваш името си, твърдиш, че си пратеник, ала неизвестно чий. Но предполагам, че скоро ще разберем това, така че ще ти направя честта и ще ти отговоря.
Джони беше започнал да свиква с говора им и странният диалект не го затрудняваше. Вождът говореше гърлено и не довършваше думите.
— Още от древни времена, когато са се създавали митовете — продължи Фъргюс, — чудовищата са причинявали нещастия. Легендата твърди, че са пуснали един облак над Земята и почти всички хора са измрели. На юг от нас няма нито един жив човек, само крепостта на демоните на около осемстотин километра югозападно оттук. Понякога те я напускат и тръгват на лов за хора. Убиват безмилостно и без всякаква причина. Ти ни намери в рибарското село, защото сега е сезонът за лов на риба. Но докато сме тук, сме изложени на голям риск. Веднага щом съберем малко храна, ще се оттеглим горе във високите планини. Ние сме горди, ние от рода Фъргюс, но никой не може да победи демоните. Сега, след като ти отговорих, бъди така добър да ми отвърнеш със същото.
— Аз съм тук — започна Джони, — за да събера петдесет млади и храбри мъже. Те ще бъдат обучени на много неща и ще могат да изпълняват най-различни задачи. Ще бъде безкрайно опасно. Мнозина от тях ще загинат. Но накрая, с божията помощ, ако останем верни на дълга си, може би ще успеем да победим демоните и да ги изгоним от нашия свят.
Този отговор предизвика истинска експлозия. След разказа на вожда членовете на съвета се бяха вглъбили мрачно в себе си. Самата мисъл някой да има смелостта да се изправи срещу демоните беше толкова нечувано дръзка, че те наскачаха на крака.
Джони мълчеше. Вождът удари с дръжката на меча по облегалката на стола и погледна един от членовете на съвета.
— Искаш ли да кажеш нещо, Ангъс?
— Да. Има и друга легенда и в нея се разказва, че някога, много отдавна, шотландците били многоброен народ и тръгнали в поход на юг. Били разгромени.
— Това е станало още преди да се появят демоните! — изкрещя друг съветник.
— Никой никога не се е бил демоните! — обади се трети.
Напред пристъпи мъжът с прошарената коса, когото вождът представи като Робърт Лисицата.
— Не отричам — каза той, — че това е една достойна и благородна кауза. Докато се крием из високите планини, ще гладуваме. Там няма достатъчно трева за овцете. Не смеем да орем и да сеем като прадедите ни, защото според легендите демоните могат да летят и имат очи, които виждат всичко. Някои дори предполагат, че металният цилиндър — всички сте го виждали да прелита над главите ни — също е демон. Но искам да ви кажа — продължи Робърт Лисицата, — че според мен този странник, облечен в еленови кожи като ловец и говорещ с такъв чудноват акцент, е учтив и любезен. Той казва на всеослушание неща, които никой не се е осмелявал да изрече гласно, откакто се помня. Думите му съживяват у нас една стара мечта. Това, че той живее с нея, доказват неговата дързост и смелост. Значи, в жилите му тече шотландска кръв! Предлагам да бъде изслушан! — и седна.
Фъргюс размишляваше.
— Не можем да допуснем всичките ни млади мъже да заминат. Част от доброволците трябва да бъдат от рода Камбъл, а другите от Гленканън. Но това не е толкова важно. Страннико, ти все още не си ни казал името си, нито кой те изпраща.
Джони се изправи гордо.
— Казвам се Джони Гудбой Тайлър. Идвам от Америка.
Съветът отново се разшумя. Тогава Робърт Лисицата каза:
— В легендите се разказва за една древна страна, за която са заминали много шотландци.
— Значи той е шотландец — натърти един съветник.
Вождът вдигна ръка, за да ги успокои:
— Не си ни казал кой те изпраща.
Външно Джони изглеждаше спокоен, но в гърдите му се надигна вълнение.
— Аз съм пратеник на човечеството. То все още не е загинало.
Видя, че думите му събудиха учудване у едни и страхопочитание у други.
Вождът се наведе напред:
— Но как пристигна тук?
— Долетях.
Вождът и останалите се опитваха да проумеят думите му. Фъргюс се намръщи:
— Само демоните могат да летят. Как дойде чак от Америка?
— Аз притежавам един демон — отвърна Джони.
Трябваше да стигне, преди чудовището да се вдигне във въздуха и да подложи на обстрел селото. Слънцето застрашително и неумолимо се издигаше в небето. Наближаваше крайният срок — пладне.
Джони тичаше по пътеката, по която бе дошъл, сърцето му щеше да се пръсне. Клоните на редките храсти го шибаха през лицето. Под нозете му надолу се търкаляха камъни.
Не беше спал цяла нощ. Работиха до изнемога и продължиха до късно сутринта.
Вождът на рода изпрати вестоносци — пеша и на коне, в планините, за да призоват другите вождове. Те пристигнаха от далечни долини и тайни пещери. Всички носеха бради и карирани поли, бяха подозрителни и предпазливи. Много от тях воюваха помежду си.
Дойдоха вождовете на родовете Макдъглас, Гленканън, Камбъл и много други. Тук беше и вождът на Аргайл, както и владетелят на едно от покорените английски племена. В последния момент, макар и със закъснение, се появи и кралят на малка норвежка колония от източния бряг.
Събраха се едва след полунощ и чак тогава Джони можеше да започне разговора.
Той говореше с тях като с равни. Обясни им, че Търл има собствени планове, за които компанията не знае нищо, и чрез властта си иска да осъществи амбициите си. Каза им също, че възнамерява да използва Джони, а чрез него и другите мъже, в тайните си планове. Че е възможно, когато всичко свърши, да бъдат избити.
Докато говореше и в светлината на мъждукащия огън наблюдаваше наредените около него напрегнати лица, Джони схвана, че е изправен пред типичното шотландско лукавство. Чак когато им каза, че възнамерява да преобърне играта на Търл и да го използва, вождовете започнаха да се усмихват и да кимат с глави.
А когато им съобщи, че Криси е задържана като залог за неговото послушание и че той трябва да я освободи, вече наистина ги спечели за своята кауза. В тях се надигна вълна от романтика, устояла на пораженията и униженията цели векове. Те възприемаха с умовете си далечната цел, към която ги призоваваше, но в сърцата си решиха, че са длъжни да се притекат на помощ на Криси. Как изглежда тя? Със сламено руса коса и черни очи. Хубава ли е? Красива и нежна. Как се чувствува? Сломена и отчаяна, загубила всяка надежда за спасение. Побесняха от гняв, когато чуха за нашийника, отвратиха се при мисълта, че е вързана с въже в клетката. Те размахваха гордо оръжията си около огъня, държаха речи и разказваха стари легенди.
По хълмовете се разгоряха сигнални огньове, вождовете призоваваха родовете. Изпращаха бойните си призиви чак до сутринта. Срещата трябваше да се състои на една поляна, всички бяха задължени да се съберат до пладне.
Церемонията, многобройните въпроси и запознанства забавиха Джони докъм единадесет сутринта и той с ужас разбра, че почти не му е останало време да стигне до Търл и да му попречи да извърши лудостта, с която щеше да провали бъдещето им.
Джони изпитваше остра болка в дясната част на гърдите си от преумора, но продължаваше да бърза по стръмния склон. Лъкатушещата пътека сякаш нямаше край. Не смееше да спре дори за да погледне къде е слънцето. Не беше сигурен дали Търл ще се ръководи от него или от часовника си. Всеки момент очакваше да чуе над главата си рева на самолета, спуснал се в смъртоносен набег към селото.
Трябваше да измине повече от осем километра, и то нагоре! Теренът беше изключително тежък.
Джони чу включването на двигателите някъде пред себе си. Почти беше стигнал. Втурна се през храстите, които опасваха платото. Самолетът започваше да се издига.
Той се разкрещя, махайки с ръце, и се затича с всички сили към него. Ако не успееше, всичко щеше да бъде пропиляно.
Самолетът увисна във въздуха и насочи муцуната си към селото.
Джони се намираше на десетина метра от него. Хвърли боздугана си, за да привлече вниманието на Търл.
Самолетът отново стъпи на земята. Джони се строполи, едва си поемаше въздух с хриптене. Търл изключи двигателите, отвори вратата и слезе.
— Гонят ли те? — попита през маската си. — Хайде, животно, влизай! Отиваме да се позабавляваме с чудесния ми план.
— Не — задъхано изломоти Джони и пропълзя на седалката. Огледа изранените си от камъните крака. — Всичко е уговорено.
Търл каза подигравателно:
— Цяла нощ наблюдавах огньовете по хълмовете. Мислех, че те пекат за закуска!
— Ами! С тези огньове призоваваха всички доброволци за работа да се съберат на едно място.
Чудовището не можеше да повярва.
— Трябва да бъдем много внимателни — продължи Джони.
Търл беше напълно съгласен.
— Всички ще се съберат на една поляна на пет километра оттук.
— Аха, значи си ги убедил да се струпат на едно място, за да можем по-лесно да ги гръмнем.
— Виж какво, Търл, ще успеем само ако направим всичко както трябва.
— Ти май ме будалкаш. Я ми кажи истината! Гонеха ли те?
Джони хвърли мокасината си на пода на кабината и тя изплющя.
— По дяволите! Всичко е уговорено! Трябва само да довършим нещата. На тази поляна ще се съберат стотици мъже. Искам да кацнеш в горния й край. Ще ти покажа точно къде. След това само ще стоиш на вратата и няма да правиш нищо друго. Ще стоиш и ще гледаш. Аз ще избера кандидатите. Ще ги натоварим на борда и до утре сутринта ще тръгнем.
— Ти какво, заповядваш ли ми? — изкрещя Търл.
— Казвам ти какво съм уговорил с тях — обуваше мокасината си Джони. — Просто трябва да стоиш на вратата и да следиш дали всичко върви по план.
— Аха, сега разбирам! — усмихна се изведнаж чудовището. — Имаш нужда от мен да ги сплаша, та по-лесно да ги принудиш да се подчинят.
— Точно така — отвърна Джони. — Можем ли вече да тръгваме?
Робърт Лисицата каза, че през целия си живот не е виждал толкова хора, събрани на едно място.
Широката поляна беше изпълнена със стотици шотландци, няколко англичани и норвежци. Бяха си донесли храна и вода, за всеки случай носеха и оръжия. Чуваха се и няколко гайди. Навсякъде се виждаха карирани поли, понита, групи разговарящи хора, дим от огньове и над всичко се носеше писъкът на гайдите.
Когато самолетът кацна, тълпата се отдръпна в другия край на поляната. Но след наставленията на Джони вождовете бяха инструктирали много добре хората си. Затова когато огромният Търл застана на вратата, не възникна паника. Все пак всички се държаха на разстояние от самолета. Очевидният страх, изписан по лицата на някои, убеди Търл, че животното има право — той трябваше да е там, за да всява ужас.
Джони го държеше под око. Не можеше да бъде сигурен, че вроденият му садизъм няма да доведе до неприятности.
В тълпата имаше над петстотин млади мъже. Вождовете вече бяха разговаряли с тях и сега те се събираха на групи пред Джони.
Той беше яхнал един кон, предоставен му от вожда Гленканън, така че всички да го виждат. Успокои животното лесно. Юздата и седлото бяха неща, непознати за Джони и лично той ги смяташе за ненужни, ако човек е израсъл на кон.
Вождовете и водачите на групи стояха пред хората си. Малко по-встрани бяха застанали гайдарите. На тревата в другия край на поляната бяха седнали няколко жени, млади и стари, и по-възрастните мъже. Наоколо тичаха деца и се блъскаха в краката на големите.
Джони започна. Знаеше, че вече са получили напътствия. Тези хора бяха умни и образовани и това много облекчаваше задачата му. Не бяха забравили да четат и пишат и познаваха историята преди всичко от своите митове и легенди.
— Всички знаете защо съм тук. Искам петдесет млади мъже, способни, смели и здрави, да тръгнат с мен. Заедно ще освободим нашия свят от демоните. Там горе виждате един от тях. Той не говори и не разбира нашия език. Когато ви кажа да го погледнете и да се отдръпнете назад с ужас, моля ви да го направите!
— Не ме е страх от нищо! — извика един младеж.
— Просто направете това, което ви казвам. Нито аз, нито твоите приятели ще повярваме, че се страхуваш. Разбра ли?
Той кимна утвърдително.
— Трябва да ви кажа нещо за нрава на този демон. Той е подъл, кръвожаден, жесток садист и лъжец. Избягва истината дори да е в негова полза. Когато посоча към него, отдръпнете се и се престорете на ужасени.
Той вдигна ръка и те изпълниха съвета му.
Търл се усмихна. Това вече му харесваше.
— Минната компания, завладяла тази планета преди много векове, разполага със съоръжения и технологии, по-съвършени от познатите на човека. Във въздуха летят самолети, машини копаят земята, тези същества притежават газове и оръжия, които могат да унищожат цели градове. Те са заграбили планетата от човека. Избраните доброволци ще дойдат с мен и ще се научат да боравят с тези машини и оръжия, да управляват самолетите! Шансовете не са на наша страна. Много от нас може би ще загинат, преди да изпълним задачата. Човечеството намалява с всеки изминат ден. В следващите няколко години можем да изчезнем завинаги. Но въпреки че съдбата е срещу нас, трябва да имаме достойнството и смелостта да използваме дори тази минимална възможност и да опитаме.
Тълпата изпадна в екстаз и закрещя ентусиазирано. Извиси се писъкът на гайдите. Задумкаха барабаните.
Джони успя да надвика врявата:
— Искам петдесет доброволци!
Всички веднага предложиха услугите си — не само петстотинте млади мъже, но и цялото множество, събрано на поляната.
Когато писъкът на гайдите и виковете позатихнаха, Джони обяви поредицата от изпити, които ще проведе същия следобед. Вождовете се обърнаха към хората си, за да ги организират. Джони слезе от коня.
— Мактайлър, човече — изкрещя прошареният възрастен мъж, присъствувал при залавянето на Джони, — ти си истински шотландец!
И наистина, докато Джони помагаше за организирането на изпитите, установи, че името му вече е станало Мактайлър. Дори възникнаха спорове, от кой род произхождат той и прадедите му. След дълги разправии се стигна до извода, че са били във всички родове, преди да заминат за Америка.
При изпитите трудности възникваха единствено когато някой трябваше да бъде дисквалифициран. Джони караше младите мъже един след друг да ходят по права линия със завързани очи, за да се убеди, че чувството им за ориентация е добро; да пробягат известно разстояние, за да провери издръжливостта им; да разпознават букви от разстояние, за да е сигурен, че имат отлично зрение. Само някои от норвежците бяха високи колкото него. Русокосите бяха почти колкото чернокосите. Джони установи, че макар кръвта на бегълци от Скандинавия, от равнините и дори от далечна Ирландия да се е смесвала с тази на местните жители в продължение на векове, нищо не е успяло да промени твърдия характер и духа на планинците, устояли и оцелели пред хилядолетните несгоди и превратности, поднесени им от жестоката съдба.
Мъжете се измориха от продължителните изпити. Избухнаха спорове между неизбраните. Вождовете трябваше да организират нови състезания, за да ги разрешат.
Изборът на кандидатите продължи до късно вечерта и на практика завърши на светлината на огньовете.
Все пак Джони не можа да се ограничи само с петдесет души. Трябваше да потегли обратно с осемдесет и трима. От тактичност помоли вождовете да изберат един по-възрастен мъж за ръководител и техен представител, някой, на когото имаха пълно доверие. Те се спряха на Робърт Лисицата, шотландец, участвувал в безброй бойни походи, човек с огромен опит. Ето как станаха петдесет и един.
Очевидно беше немислимо да тръгнат без гайдари и към групата се присъединиха още двама, а те твърдяха, че не могат без барабанчик, и взеха още един. Бройката нарасна на петдесет и четири.
След това сред тълпата си проправиха път с лакти няколко възрастни жени. Поискаха да разберат кой ще кърпи скъсаните поли и дрехи на техните мъже, кой ще чисти кожите, кой ще суши риба, кой ще се грижи за ранените и ще готви. Джони беше безпомощен пред тези аргументи и му се наложи да вземе пет вдовици на неопределена възраст, които можеха всичко. Станаха петдесет и девет.
На вождовете беше казано, че ще има много учене, и на Джони му се наложи да се срещне с един дребен, но упорит учител. Той твърдеше, че младите мъже трябва да бъдат контролирани с желязна ръка, защото не мислят за нищо друго, освен за лов и жени. Вождовете решиха да тръгне и той — станаха шестдесет.
Тъй като много се говореше за смърт, между трима пастори избухна спор — кой ще се погрижи за душите на младежите? Кой ще ги научи да уважават Бога? Кавгата продължи дълго. Теглиха жребий и щастливецът издърпа дългата сламка. Станаха шестдесет и един.
Джони трябваше да помисли и за собствените си планове. Всички кандидати бяха способни, но той имаше нужда от трима, които не само да превъзхождат другите, а и да са високи колкото него, да имат същата физика, да могат бързо да научат езика на психлосите и при лоша радиовръзка или на голямо разстояние гласовете им да приличат на неговия. Подходящите бяха около дузина и той помоли вождовете, учителя и пастора да му кажат кои от тях запомнят най-бързо. Посочиха му трима. Така станаха шестдесет и четири.
Един възрастен мъж с вид на учен се появи и започна да се тюхка, че няма кой да опише тяхната история, а тя щеше да се превърне в легенда. Оказа се, че е преподавател по литература в някакъв нелегален университет, съществуващ от векове. Твърдеше, че имал двама достойни заместници и щял да бъде заменен от тях поради напредналата си възраст и лошото си здраве, ако остане. Мактайлър нямал право да го остави. Робърт Лисицата реши, че той действително ще свърши полезна работа, и станаха шестдесет и пет.
Още осемнадесет младежи бяха показали такива умения по време на изпитите, че просто нямаше как да им се откаже. Когато се разбра, че е възможно дори да се пролее кръв, вождовете разговаряха с Джони и накрая той се предаде. Така станаха осемдесет и трима.
Събуди Търл, който се наливаше с кербанго от залез слънце и в момента беше проснал огромното си тяло върху седалките.
— Има осемдесет и трима желаещи — каза му Джони. — Самолетът е пригоден да превозва петдесет психлоси, така че осемдесет и трима човеци няма да натежат много повече. Искам да съм сигурен, че нямаш нищо против тази бройка.
Търл беше сънлив и замаян.
— Процентът на жертвите при един такъв проект е доста висок. Трябва да изглежда така, сякаш се обучават през цялата зима, а чак след това ще започнат работа. Така че допълнителните бройки изобщо няма да са излишни. Защо ме будиш с такива глупави въпроси, животно? — и заспа отново.
Джони разбра още нещо за плановете на Търл. Всъщност до този момент той не знаеше нищо конкретно за тях. Да живее кербангото! — помисли си Джони, като се отдалечаваше. Извика историка и му каза да направи списък на всички от родовете Ангъс и Дънкан с многобройните им имена и да ги изпрати през нощта по домовете им, за да се прекрати бъркотията и да си вземат необходимите дрехи, одеяла, лични вещи и храна за няколко дни. Тези неща щяха да са им необходими, докато успее да докара диви говеда от равнината. Всички трябваше да се върнат до изгрев слънце и затова живеещите в по-отдалечени места щяха да използват взети назаем коне.
Джони се срещна за последен път с вождовете.
— Вдигнахме доста голяма шумотевица тук горе в планината. Въпреки че мината е на осемстотин километра оттук, по-добре ще е през следващата година да се спотайвате и да бъдете много предпазливи.
Английският вожд намери идеята за приемлива и много разумна. Останалите също се съгласиха.
— Има голяма вероятност да не успеем — каза Джони. — Това ще означава да не се видим никога вече и хората ви да не се върнат.
Никой не обърна особено внимание на думите му. Смелите мъже винаги рискуват живота си, нали? Те не могат да обвиняват Мактайлър. По-лошо ще е, ако стоят със скръстени ръце. Това вече никой нямаше да им прости.
През мразовитата нощ Джони разговаря с онези, които не бяха избрани, защото не желаеше да оставя след себе си разочарование. Разбра, че вождовете им бяха обещали след завършване на мисията те за участвуват в отрядите за възстановяване, реорганизиране и контрол на Англия, Скандинавия, Русия, Африка и Китай. Вече дори си бяха направили график до края на годината за обучение и тренировки. Неизбраните бяха изпълнени с ентусиазъм.
Фъргюс заяви на Джони със спокоен тон, че е говорител на вождовете. Естествено цялата система на организация се основаваше на кланове.
Господи, помисли си Джони, тези шотландци гледат напред и не се занимават с дреболии!
— Не се тревожи, Мактайлър, ние сме с теб!
Изтощеният Джони се излегна под самолета, зави се с вълненото шарено одеяло на клана Фъргюс и заспа, изпълнен с надежда. За пръв път след смъртта на баща си не се чувствуваше самотен.